Марк Хименес
Цветът на закона (20)

19

На следващата сутрин Скот се чувстваше както в онова далечно утро след мача с „Тексас“, по време на който беше пробягал прословутите 177 метра: болеше го по-малко, защото противникът страдаше повече. Е, загуби най-богатия си клиент, парите си, членството в различните клубове и мексиканската си прислужница, а скоро щеше да загуби ферарито и дома си, но Мак Маккол загуби Белия дом. Което означаваше, че Скот Фени бе успял да победи един тексаски грубиян в собствената му игра.

Да кажеш нещо за този месингов бокс, Маккол?

Как ти се отрази грубата игра, мръснико?

С тези мисли в главата той вкара ферарито в подземния гараж на Дибрел Тауър, а лицето му грееше от задоволство. И защо не? Все още беше партньор в юридическа кантора „Форд-Стивънс“ — най-печелившата адвокатска фирма в Далас, все още получаваше заплата от 750 000 долара годишно (макар че щеше да се наложи да търси нови клиенти на мястото на Дибрел), все още беше футболната легенда на този град, предизвикваща радост в сърцето на всеки фен на ЮМУ, все още беше в състояние да включи в действие неустоимия си чар и ослепителната си усмивка на кинозвезда.

Скот Фени все още беше победител.

Вкара картата си в процепа до входа на гаража и зачака. Но бариерата не се вдигна. Изчака малко, после повтори упражнението. Нищо. Натисна копчето на звънеца, за да привлече вниманието на Освалдо, изчака го да се обърне и му махна. Пазачът бавно излезе от будката и се приближи.

— Картата не работи — рече Скот. — Вдигни бариерата.

Освалдо отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Нямате карта.

— Имам, но не работи. Вдигни бариерата.

— Няма да я вдигна — поклати глава Освалдо.

— Вдигни проклетата бариера! — повиши тон Скот.

— Няма!

— Исусе!

Скот включи на заден, паркира ферарито на улицата и вкара няколко монети в апарата за паркиране. Гневът му премина в момента, в който се сети, че тази кола ще бъде негова още само девет дни. Майната й. Ако някой одраскаше автомобила за двеста хиляди долара, щетите щяха да бъдат изцяло за сметка на банката! Тази мисъл го накара да си подсвирква, докато се насочваше към Дибрел Тауър.

 

 

Ребека Фени плачеше. Все още беше в леглото, тъй като нямаше никакво желание да се показва в Хайланд Парк. Беше заложила красотата си на Скот Фени и беше загубила. Къщата си. Колата си. Статута си, целия си живот. Всичко, с което се беше сдобила за тези десет години, скоро щеше да изчезне. При това не заради появата на някоя двайсет и две годишна блондинка с големи цици и стегнато дупе като онази край басейна, а заради една проституираща наркоманка, долна курва, на всичкото отгоре и мръсна негърка! Това определение тя никога не беше изричала гласно, защото дори в Хайланд Парк подобни изрази се използваха само зад дебелите стени на клубовете и частните резиденции.

Съпругът й беше жертвал нейния живот заради живота на една мръсна негърка!

Ето, изрече го. Или поне си го помисли. Както си го бяха помислили всички обитатели на Хайланд Парк — прекалено малко и прекалено затворено място, за да не обръща внимание на подобни неща. Разбира се, останалата част от Америка също му беше обърнала внимание. Защото нейният съпруг се беше появил по една национална телевизия, да го вземат дяволите! А днес, по време на обичайния си обяд в клуба, нейните бивши приятелки от висшето общество ще си поръчат обичайната „карибска салата“, обичайната пилешка супа с тортиля чипс и газирана вода, след което — за десерт! — ще си поръчат Ребека Фени. Жената, която без никакво съмнение ще присъства в менюто под наименованието „скандал суфле“!

О, как ще я одумват! О, как ще й ще надсмиват!

Тези момичета страшно обичаха да забиват острите си зъбки в поредния сочен скандал: лесбийска връзка, насилствено посегателство на чернокож атлет над скромно и добродетелно бяло момиче от Хайланд Парк, нескопосано направена пластична операция, пиянство и наркотици в колежите, криминални престъпления, извършени от наследник на някоя известна фамилия в Хайланд Парк, демократ в Хайланд Парк, провал в Хайланд Парк… Нахвърляха се върху всяка клюка като гладни кучета на остатъците от неделното барбекю.

Самата Ребека Фени често беше клюкарствала за други жени. Но сега всички в Хайланд щяха да клюкарстват за нея — в парка и клуба, във фитнес залата и местните ресторанти, в салоните за красота и частните домове. И щяха не само да клюкарстват, но и да се заливат от смях.

Как да си покаже носа в този град?!

Зави се през глава в момента, в който телефонът иззвъня.

 

 

Бу тихо отвори вратата на спалнята и надникна. Майка й седеше на ръба на леглото и говореше по телефона. Но гласът й звучеше много странно.

— Какво?! Спала съм с Трей?! Кой ти каза? Целият град говори? Всички знаят? О, господи!

Ребека остави слушалката и стисна главата си с две ръце.

— Мамо?

— О, господи!

— Мамо?

— О, господи! — Главата й най-сетне се извърна към вратата. Изражението на лицето й беше като на уплашено коте. — Какво има, Бу?

— Добре ли си?

— Не.

— Мога ли да ти помогна?

— Не. Кажи какво искаш.

— Може ли двете с Пашамей да отидем във Вилидж? Много ще внимаваме, като пресичаме!

— Добре, вървете — разсеяно каза Ребека.

— Благодаря, мамо. Ще се видим по-късно.

Бу понечи да затвори вратата, на гласът на майка й я спря.

— Чакай малко, Бу! Влез. Искам да поговорим.

 

 

Скот престана да си подсвирква в момента, в който влезе в просторното фоайе на Дибрел Тауър. Насреща му се втурна цяла орда от репортери и телевизионни оператори, които крещяха един през друг:

— Как се казва жената, която Кларк е изнасилил, мистър Фени?

— Кои са останалите жени, изнасилени от него?

— Доволен ли сте, че свалихте рейтинга на сенатор Маккол?

— Вярвате ли, че сенатор Маккол ще бъде подведен под отговорност?

— А Том Дибрел ще бъде ли обвинен?

Заслепен от прожекторите, Скот направи рязък завой и се насочи към асансьорите. Но между него и спасителната тишина на кабината се беше изправила внушителната тълпа на представителите на медиите, която едва ли щеше да отстъпи лесно. В момента, в който започна да обмисля оттеглянето си, от двете му страни се изправиха двама огромни чернокожи мъже, облечени в сини блейзъри. Бяха част от охраната на Дибрел Тауър и се притекоха на помощ. Репортерите бяха изправени пред доста неприятен избор: или да се отдръпнат, или да бъдат прегазени.

И те се отдръпнаха.

Двете планини от мускули безцеремонно разблъскаха закъснелите и се насочиха към асансьорите, където трети пазач беше блокирал една празна кабина. Той се отмести да пропусне Скот, след което отново зае позиция с широко разкрачени крака. Двамата гиганти застанаха от двете му страни, изграждайки надеждна преграда пред репортерите. Адвокат Скот Фени никога не беше обръщал внимание на тези чернокожи охранители, възприемайки ги като част от декора — също като голямата бронзова скулптура на Ремингтън. В момента, в който Скот натисна копчето за шейсет и втория етаж и се отдръпна по-навътре в кабината, единият от пазачите се обърна и на лицето му се появи усмивка:

— Благодаря, мистър Фени — подхвърли той.

— За какво? — учудено го погледна Скот.

— Че защитавате чернокожото момиче.

 

 

Пашамей последва Бу по алеята, която водеше към тротоара пред къщата.

— Господи, тази сутрин майка ми се държи като смахната и дрънка глупости! — възкликна Бу.

— Да не е болна?

— Не мисля. Защо питаш?

— Защото моята майка дрънка глупости, след като си вземе лекарството.

Завиха наляво по тротоара. Бу продължаваше да говори, а Пашамей предпазливо се оглеждаше. Мама я беше научила да си отваря очите и да внимава за странни типове. Разбира се, в техния квартал беше пълно с възрастни, които висяха на улицата, най-често до магазина за напитки, отпиваха от шишета, скрити в книжни торбички, и пикаеха направо на тротоара. Което беше изключено тук, в квартала на Бу. Но тази сутрин тя забеляза нещо странно.

Един мъж, който седеше в черна кола.

Беше спрял до отсрещния тротоар, малко встрани от входа на къщата. Очите му внимателно ги следяха. Беше едър, с гола глава. Когато двете с мама излизаха и се натъкваха на бял мъж зад кормилото на такава кола, всички в квартала зарязваха работата си и започваха да викат „Ей го там ченгето!“, безпогрешно идентифицирали представителя на закона. Плешивият в колата насреща наистина приличаше на полицай.

Пашамей забеляза как вратата на колата се открехва и черната обувка на мъжа стъпва на асфалта. Понечи да сграбчи ръката на Бу и да я помъкне обратно, но в същия момент от къщата до тях се появи възрастен човек и се насочи към вестника, хвърлен на тревата.

— Добро утро, мистър Бейли — поздрави го Бу.

— О, добро утро, мис Бу Фени — усмихна се в отговор старецът.

Пашамей отново погледна към черната кола. Кракът на плешивия го нямаше, вратата беше затворена. Но той продължаваше да гледа към тях. Тръгнаха напред и скоро стигнаха пресечката с оживения Престън Роуд. Преди да завият надясно, Пашамей се обърна. Черната кола беше изчезнала. Момиченцето поклати глава. Това тук не ти е оня комплекс, глупачко!

Продължиха напред и тя постепенно се успокои. Не след дълго откри, че разходката из квартала на Бу, наречен „Мехурчето“, й носи истинска наслада. Когато Луис го нямаше и двете с майка й трябваше да отскочат до близкия магазин за яйца, хляб или други продукти, тя винаги, дори и посред бял ден, беше нащрек. А мама постоянно я предупреждаваше: „Кажа ли ти «бягай», хукваш колкото те държат краката!“. В този квартал обаче не беше нащрек, не беше нервна. Тук тротоарите бяха чисти. Нямаше ги празните кутийки и бутилки от бира, нямаше ги спринцовките и онези странни продълговати балончета, които мама й забраняваше да докосва. Нямаше ги и мъжете, които висяха пред магазините за алкохол. Всъщност нямаше и такива магазини. Нямаше сутеньори и продавачи на дрога, които се опитваха да й пробутат някоя доза, нямаше ги нахаканите хлапаци, шофиращи като луди и крещящи грозни думи, нямаше я оглушителната рап музика от коли и тонколони, извадени направо на тротоара. Нямаше ги проклинащите наематели, току-що изхвърлени на улицата. Всичко беше тихо и спокойно.

„Мехурчето“ на Бу беше наистина хубаво.

Спряха на ъгъла пред светофара. Когато светна зелено, те се огледаха и забързано тръгнаха да пресичат широкото, разделено на четири ленти улично платно. После прекосиха малък паркинг и се озоваха в…

— Хайланд Парк Вилидж — обяви на глас Бу.

Стояха пред магазин на име „Поло/Ралф Лорън“. Пашамей дори не беше сънувала такова фантастично място. Под красивите дървета от двете страни на улицата спираха красиви коли, от които слизаха красиви бели жени, следвани от красиви бели момиченца, приличащи на принцеси. Те я гледаха така, сякаш никога през живота си не бяха виждали черни хора. След тях оставаше прекрасен аромат и Пашамей неволно го вдъхна, спомняйки си за дебелите старици в църквата по време на неделната служба. Само че тези бели дами не бяха дебели и не я щипеха по бузите, а просто минаваха покрай нея и изчезваха във вътрешността на магазина, от който излитаха облачета хладен въздух — като въздуха, който я обгръщаше, когато пъхаше главата си във фризера, за да се охлади.

— При вас има ли такива търговски центрове? — попита Бу.

— Няма — поклати глава Пашамей.

Обикновено те с мама пазаруваха от разпродажби на открито или в супермаркетите „Гудуил“, а не на места, чиито имена бяха трудни за произнасяне. Най-често съседи им предлагаха евтини маратонки, стерео уредби и телевизори направо от багажника на колите си. Цените бяха наистина добри, защото, както казваше мама, тези стоки били малко „топлички“, а Пашамей така и не разбра какво точно имаше предвид. А преди началото на учебната година мама работеше извънредно, прехвърляйки на Луис задължението да й набави дрехи и всичко останало от „Дж. К. Пени“, които обаче нямаха нищо общо с магазините тук.

— Вземайки предвид — промърмори тя.

Закрачиха под тентите на тротоара. Пашамей зяпаше фантастичните дрехи върху супер слабите, старателно гримирани манекени и имаше чувството, че е Коледа.

Бу спря пред една витрина, на която бяха изложени детски дрехи.

— Това е „Жакади Пари“ — обяви тя. — Гардеробът ми е пълен с неща оттук.

— Скъпи ли са?

— Сигурно, след като мама ги купува.

Когато стигнаха пред магазин на име „Калвин Клайн“, Бу спря и рече:

— Преди няколко месеца тук беше Бритни.

— Коя Бритни?

— Бритни Спиърс, певицата. Всички полудяха.

— Бяла?

— Да.

— Ние долу в комплекса не слушаме бели певици.

— И аз не я слушам, въпреки че живея тук — сви рамене Бу.

Продължиха нататък. Пред тях разгръщаха колекциите си магазини с имена като „Лука Лука“, „Ескада“ и „Лили Додсън“.

— Оттук мисис Буш си купи червената бална рокля, когато Джордж Уокър спечели първия си мандат — делово поясни Бу и посочи следващата витрина. — Онзи там се нарича „Банана Рипъблик“, ама вътре не продават банани. — Прекосиха паркинга и си купиха сладолед във фунийки.

Излязоха навън и Пашамей изведнъж се закова на място. Студени тръпки разтърсиха мършавото й телце. Плешивият мъж с черната кола караше бавно покрай тротоара и я гледаше със смразяващ поглед. Пашамей Джоунс не беше от децата, които се плашат лесно, но в този момент изпита истински страх.

— Този човек ни следи, Бу! — прошепна тя.

— Кой?

— Този, който току-що отмина с оная черна кола. Видя ли го? Беше без коса.

— Това е Хайланд Парк — засмя се Бу. — Тук нищо лошо не може да ни се случи.

Дръпна я за ръката и Пашамей неохотно я последва. Минаха покрай още няколко магазина, после Бу влезе в един, който носеше името на стария беззъб пияница, който живееше в техния вход. „Харолд“.

— Това е любимият магазин на майка ми — обяви тя.

Едва бяха направили няколко крачки, и насреща им се втурна една продавачка, сякаш имаше намерение да ги изгони. Но на лицето й грееше широка усмивка. Май наистина се радваше да ги види. За бяло момиче беше изключително хубава — с чуплива коса, гладка кожа и старателно начервени устни. Очите й се спряха върху Пашамей, коленете й се подгънаха и лицето й се изравни с лицето на момиченцето.

— Господи, какво прекрасно дете!

Пашамей беше облечена в дънковото яке на Бу, бяла тениска, бели чорапки и бели маратонки. Косата й беше на плитчици, а езичето й старателно ближеше фунийката със сладолед.

— Благодаря, мис — възпитано отвърна тя.

— Харесва ли ти животът в Хайланд Парк?

Пашамей погледна към Бу, която само сви рамене. Откъде знаеше тази жена, че тя живее при семейство Фени?

— Харесва ми, благодаря.

— Кажи на майка си да заповяда при мен, казвам се Сиси. Ще я облека по най-добрия начин, като всяка жена в Хайланд Парк.

— Майка ми е в затвора.

Жената рязко се изправи, а на лицето й се изписа озадачено изражение.

— В затвора?! Значи ти не си момиченцето на новото чернокожо семейство?

— Аз нямам семейство. Имам само мама. И Луис, който ми е нещо като чичо.

— Какво ново чернокожо семейство? — обади се Бу.

— Съвсем наскоро се нанесоха. Първото чернокожо семейство, което си купи къща в Хайланд Парк. — Продавачката я погледна втренчено, после изведнъж се усмихна и кимна. — А ти си момиченцето на семейство Фени, нали?

— Да.

— Не те познах с тази прическа. Къде се губи майка ти напоследък? — Веждата й леко помръдна. — А красивият ти баща?

— Мама е превъртяла, а Скот Фени е много зает.

— Помага на моята майка — добави Пашамей и жената рязко се извъртя към нея. — Казват, че е убила момчето на Маккол, ама тя не е.

— Тя ли е майката ти?! — ахна момичето и сложи ръка пред устата си.

— Аха — кимна Пашамей и невъзмутимо близна от сладоледа си. — А мистър Фени е нейният адвокат. Затова всички са му ядосани.

Върху лицето на продавачката изведнъж се изписа изражението на онзи мъж, който преди известно време беше поискал безплатна услуга от мама, а когато тя му отказа, я бе нарекъл „курва на белите“. А след това бе хукнал да бяга, но се бе натъкнал на Луис. Тогава лицето му изведнъж беше станало бяло. Точно като на тази госпожа, чието лице стана поне два пъти по-бяло, отколкото си беше.

— Момичета, най-добре си вървете.

 

 

— Мистър Форд желае да ви види — обяви Сю.

Скот пое снопчето съобщения от ръката й и се насочи към стълбището. Поздрави няколко от съдружниците, които срещна по коридора, но те му отвърнаха с хладни погледи или просто извърнаха глави. Без съмнение бяха гледали снощното му интервю по телевизията. Майната им, рече си той. Какво ми пука? Завари старши съдружника с гръб към вратата, изправен до прозореца.

— Какво има, Дан?

Лицето на Дан беше бледо и уморено, като на човек, който не е мигнал през нощта.

— Влез, Скоти. И затвори вратата след себе си.

Скот се подчини, после пристъпи към бюрото.

— Дан, би ли поговорил с Тед от банката? Държи се като истински мръсник и поиска да платя заемите за колите и къщата!

— Страхувам се, че не мога — въздъхна Дан.

— Защо?

— Защото от този момент ти вече не си съдружник във „Форд-Стивънс“, Скоти.

— Понижаваш ли ме?

— Не, уволнявам те.

Тези думи изкараха въздуха от гърдите на Скот Фени по същия начин, по който го беше правила каската на противника, улучила го в слънчевия сплит. Той се олюля, направи крачка назад и рухна на канапето. Дан отново се извърна към прозореца, стиснал ръце зад гърба си. Известно време мълчаха, защото Скот не знаеше какво да каже.

— Нали казваше, че ме чувстваш като свой син? — попита най-сетне той.

— Чувствах те — отвърна Дан, без да се обръща. — Но когато собственият ми син се забърка в онези хомосексуални истории, аз му обърнах гръб. Сега правя същото и с теб.

— Защо?!

— Заради малкия ти спектакъл снощи! — Дан се обърна, върху лицето му се беше изписал бащински гняв. — За бога, Скот, какво си въобразяваш, че вършиш?!

— Маккол се опита да ме унищожи и аз му отвърнах.

— Като се появи по националната телевизия и обвини един високоуважаван сенатор във възпрепятстване на правосъдието?! В измама и подкуп?!

— Мислех, че постъпвам както трябва.

— Да бе, как не! Познавам те прекалено добре! Ти просто си върна на Маккол с един от номерата на Скот Фени! Направи го за себе си, а не за онази проститутка! Дори да си мислил, че постъпваш правилно, пак допусна огромна грешка! Вече ти обясних, че тази фирма не съществува, за да прави добро. Никоя юридическа фирма не съществува заради това. Ние не вършим добрини, а онова, което е добро за клиентите ни. Но ти се погрижи да развалиш всичко, нали?

— А как трябваше да постъпя според теб? Да му позволя да ми отнеме онова, което притежавам? Членството в клуба, колата, къщата, клиентите? Защото Маккол направи точно това!

Изражението на Дан стана особено. Само веднъж го беше виждал такъв. Преди пет години, когато съдията, за чиято предизборна кампания „Форд-Стивънс“ бе направила значително дарение, четеше присъдата си. Присъда във вреда на техния клиент, срещу Дан и фирмата. И днес на лицето му се изписа обида от предателството и желание да си отмъсти.

— Не, Скоти — тихо промълви той. — Не той го направи, а аз!

— Ти?!

— Да, аз. Когато отказа да изпълниш молбата ми, реших да ти покажа какъв ще бъде животът ти без всичките онези неща, които са част от успеха. Животът е прекрасен, в главната роля Скот Фени. Но ти се оказа упорит, Скоти. Прекалено упорит, за да спасиш собственото си щастие. Маккол ме помоли за малка услуга: просто да оставим на мира паметта на сина му, за да може той да стане президент. Аз от своя страна също ти поисках малка услуга, за да мога да стана президентски адвокат. Но как постъпи ти след всичко, което съм направил за теб? Предаде ме!

— Малка услуга?! Без тези показания Шауанда ще получи смъртна присъда, Дан!

— И какво от това?

— Значи майната й на шибаната негърка, така ли?

— О, да, аз съм расист — усмихна се Дан. — Синът ми порасна с мечтата да бъде Майкъл Джордан, а дъщеря ми е влюбена в Тайгър Удс. Не, май беше обратното: дъщеря ми иска да стане като Майкъл Джордан, а синът ми е влюбен в Тайгър. Както и да е. С удоволствие бих приел тези двамата за клиенти. Защото са богати, защото плащат купища пари на своите адвокати. Цветът на закона не е нито бял, нито черен, Скоти. Цветът на закона е зелен! Законът се подчинява на парите. Те издават присъдите, те правят закона, а той защитава парите! От което следва, че адвокатите защитават хората с пари!

Лицето му почервеня, вените на шията му се превърнаха в пурпурни въжета. Замълча за известно време в опит да се овладее.

— Тази фирма е животът ми, Скоти — продължи с малко по-спокоен тон той. — Започнах от нищото, за да я превърна в най-богатата и уважавана юридическа кантора в града. Никой не печели парите, които печелим ние. Никой! И никой не може да ни навреди! Нито твоята курва, нито ти, никой! Ще смачкам всеки, който се изпречи на пътя ми!

— И мен ли, Дан? И мен ли ще смачкаш?

Дан седна зад писалището и натисна звънеца на секретарката.

— Мисля, че вече те смачках, Скоти — каза той.

Изправен в средата на кабинета, Скот бавно огледа ловните трофеи на началника си. Изпита чувството, че препарираните глави с тъжни очи му казват: Спокойно, Скоти, запазили сме ти място тук, на стената. Едва сега разбра как са се чувствали Джон Уокър и другите преди него, уволнени от Дан без никакво предупреждение. Беше се засмял, когато колега му бе показал обявата, пусната от Джон в телевизионния справочник. Довчера солиден адвокат в преуспяваща фирма, той се беше превърнал в обикновен юрист, който търси начин да свърже двата края. Умът му механично започна да съставя текста на собствената му обява, която щеше да се появи някъде между предложенията за психоаналитични сеанси и платена охрана: АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА? РАЗВОД? ФАЛИТ? ОБАДЕТЕ СЕ НА А. СКОТ ФЕНИ, АДВОКАТ. НИЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ЗА ВАС. НИСКИ ЦЕНИ. ГОВОРИМ ИСПАНСКИ.

Не, това не се случва с мен!

Вратата зад гърба му се отвори и на прага си появиха двама от тримата чернокожи охранители на Дибрел Тауър, с които вече се беше срещнал долу. Очите им гледаха учудено.

Случваше се, именно с него!

— Ще се погрижим да изпратим личните ти вещи у дома, Скот — рече Дан. — Такава е политиката на фирмата.

Играта свърши. Скот Фени беше победен. Оставаше му само да напусне терена. Пазачите се разделиха да му направят път. Повлече се по коридора, по който вчера крачеше напето, със стъпката на победител. Когато беше А. Скот Фени, личен адвокат на Том Дибрел, един от най-преуспелите юристи в града. Вчера колегите му го поздравяваха като голяма звезда, днес извръщаха очи от него, сякаш умираше от СПИН. Осъденият на смърт идва. Край на юридическата му кариера, поне такава, каквато я познаваше.

Спуснаха се по стълбите до шейсет и втория етаж и почти се сблъскаха с Миси, облечена в плътно прилепнала плетена рокля, която подчертаваше апетитната й фигура. Но днес тя не намигна на Скот Фени, не подсказа, че връзката между тях предстои. Напротив, поведението й беше като на човек, който внезапно се натъква на заразноболен. Продължиха към междинната площадка, на която ги чакаше Сю. В едната й ръка се поклащаше куфарчето на Скот, а в другата — любимият му стик номер 9. Зад гърба й се появи фигурата на Сид Грийнбърг с купчина папки в ръце.

— Сю, оставям тези документи на бюрото ти — делово подвикна той. — Направи им фотокопия и веднага ги изпрати на Дибрел. А оригиналите остави на бюрото на Скот. Тоест на моето бюро.

— Добре, мистър Грийнбърг.

Сид?!

В същия момент Сид го забеляза и небрежно подхвърли:

— О, здравей, Скот. Съжалявам за това, което се случи. Желая ти късмет.

— Значи ти поемаш клиента, кабинета и секретарката ми? Та аз те научих на всичко?!

— Така е, Скот. Ти ме научи да упражнявам правото като бизнес. Нищо лично, извинявай.

— Нямах предвид себе си.

Сид сви рамене и тромаво се отдалечи. Скот се обърна към Сю и пое нещата си от ръцете й.

— Сбогом, мистър Фени.

— Това ли е всичко, а? — изгледа я той. — Сбогом? Беше ми секретарка цели десет години. Нима не ти пука поне мъничко?

На лицето на жената се появи изражение, което Скот виждаше за пръв път. Сякаш изведнъж беше пораснала с двайсет сантиметра.

— Десет години ви прибирах дрехите от химическото, правех ви кафе, изпълнявах личните ви поръчки, плащах личните ви сметки, купувах подаръци за семейството и клиентите ви, лъжех ги от ваше име. В кой момент от тези десет години на вас ви пукаше за мен? Кога проявихте интерес към живота ми? Нито веднъж не ме попитахте как я карам. Знаехте ли, че детето ми е инвалид и това беше единствената причина да ви търпя цели десет години? Знаехте ли, че се нуждаех от пари? Не знаехте, мистър Фени. И не ви пукаше. Как реагирахте, когато уволниха мистър Уокър? С равнодушие. Както всички адвокати в тази сграда, вие мислите само за себе си!

Скот обърна гръб на тази непозната жена. Следван от двамата пазачи, той се насочи към асансьорите и натисна бутона. Вратата се отвори и тримата влязоха в кабината.

— Какво се случи, мистър Фени? — загрижено попита единият от униформените.

— Уволниха ме.

— Заради чернокожото момиче ли?

— Да.

— Знам къде паркира мерцедеса си мистър Форд. Искате ли да му надупча гумите?

— О, не — поклати глава Скот.

Една ръка се пъхна между вратите миг преди да се залепят една за друга и те със съскане се отдръпнаха назад.

— Забравих да ви кажа, че съпругата на Джон Уокър почина миналата седмица — каза Сю.

 

 

Излязоха на тротоара и Пашамей се закова на място.

— Ето го пак!

— Кой?

— Плешивият с черната кола.

— Къде е?

Пашамей кимна към паркинга и изсъска:

— Не се обръщай!

Двете момиченца залепиха носове за близката витрина. Местата за паркиране във Вилидж бяха изрязани части от тротоара. По тясно еднопосочно шосе водачите можеха да заобиколят центъра и да стигнат до друг, по-голям паркинг зад него, на който да паркират на две линии. Плешивият беше спрял черната си кола именно там, на около десетина метра от тях. Бу демонстрира фалшив интерес към изложените стоки на витрината, след което небрежно се обърна. Мъжът в черната кола гледаше право в тях.

— Да бягаме, Бу! — дръпна я за ръката Пашамей.

— Не! Дръж се нормално. Той не може да ни сграбчи и двете, поне не тук. Явно се опитва да ни сплаши. — След тези думи Бу се завъртя и смутено започна да опипва джобовете си.

— Какво правиш?

— Преструвам се, че търся нещо — отвърна момиченцето и махна към вратата на магазина. — Все едно че съм забравила нещо вътре. Ела да влезем там и да позвъним на А. Скот. Той ще дойде да ни вземе.

— Дано да го направи по-бързо!

— Че как иначе? Нали кара ферари?

Влязоха в магазина и Бу се насочи право към продавачката, с която бяха разговаряли.

— Може ли да използвам телефона, госпожо? Въпросът е спешен и трябва веднага да се свържа с красивия си баща!

 

 

Краят на работния ден носеше особено удоволствие на Скот. Обичаше да скочи в луксозната, струваща 200 000 долара спортна кола, да махна небрежно с ръка на Освалдо, както президентът маха на екипажа на „Еърфорс-1“, а след това да насочи хищната муцуна на ферарито на север, към Хайланд Парк, под завистливите погледи на младите мъже и хубавите жени, изпълващи тротоарите в централната част на града. Всички те очевидно си задаваха въпроса колко прекрасен е животът за красивия мъж зад волана на едно луксозно ферари. А той влизаше в съвършения свят на Хайланд Парк, където децата бяха умни, родителите им — преуспяващи, а животът спокоен и сигурен.

Днес обаче беше различно.

Днес той не изпитваше удоволствие от пътуването към дома. Защото в края на това пътуване трябваше да съобщи на жена си и дъщеря си, че е уволнен, че вече не е съдружник във „Форд-Стивънс“ и няма да печели пари от тази фирма, че семейното богатство е изчезнало. И най-главното, че Скот Фени беше изгубил мача, най-важния мач в живота си.

Как щеше да се изправи пред обвиняващите погледи на съпругата и детето си? Как щеше да погледне съседите си в Хайланд Парк? Включи десен мигач и натисна спирачката с намерението да завие по Бевърли Драйв, но в последния момент даде газ, прекоси пресечката и продължи на север, покрай Хайланд Парк Вилидж. Все още не беше готов да се прибере у дома. След няколко пресечки зави наляво и спря пред стадиона на местния колеж. Тук беше поставено началото на живота, който познаваше. Тук, още като първокурсник, беше демонстрирал качествата си на футболния терен.

Върху изкуствената настилка на стадиона, която би засрамила много професионални терени в щата, тренираха сегашните възпитаници на футболния отбор. Скот изключи мотора, слезе и се приближи до оградата. На терена усърдно загряваха снажни момчета, на пистата около него подскачаха красивите момичета от фенклуба, които тренираха поредния си тържествен марш. Бели момчета мечтаеха да се превърнат във футболни легенди от калибъра на Доук Уокър, Боби Лейн или Скот Фени; бели красавици бленуваха за холивудската слава на предшественичките си от Хайланд Парк — Джейн Мансфийлд или Енджи Харман. Но всички бяха наясно, че ако мечтите им не се превърнат в действителност, винаги могат да се опрат на татковите парички, които ще им осигурят щастливо бъдеще, безоблачно и красиво като синьото небе над тях. А Скот се запита дали през всичките тези години не се беше заблуждавал, че мястото му е именно тук, че героичните му прояви на футболния терен са достатъчни да го превърнат в един от тях. Май щеше да се окаже, че синът на строителния работник винаги ще си остане син на строителен работник. Наемателят си е наемател, а бедното момче на квартала ще си остане такова завинаги, дори и когато живее в резиденция. Може би човек си остава такъв, какъвто се е родил.

Преди двайсет години, когато беше едва на петнайсет, тук, на този терен, се роди мечтата му. И днес бе погребана пак тук, на този терен. За пръв път от много години насам в главата му се появи прост и безпощаден въпрос: какво ще прави през останалата част от живота си?

Обърна се и тръгна към ферарито. Вече беше готов да се прибере у дома и да признае пред семейството си, че е изгубил всичко. Единствената му утеха беше, че Мак Маккол и Дан Форд не можеха да му вземат нищо повече, защото нямаше какво повече да губи.

Мобилният му телефон звънна в момента, в който отваряше вратата.

* * *

А. Скот наистина се появи за по-малко от минута. Бу долови познатото боботене на спортния мотор в момента, в който отново излязоха на тротоара. Обърна се навреме, за да улови острият завой, с който червеният автомобил навлезе в паркинга. Размаха ръце над главата си и започна да подскача, а след това посочи плешивия мъж в черната кола. Той рязко се изправи в седалката и зърна устремилото се към него ферари. Запали мотора и се насочи към изхода, но някаква маневрираща кола му препречи пътя.

Червеното ферари закова със скърцане на спирачките зад черната кола, А. Скот изскочи навън и се понесе към нея със стик за голф в ръка.

Защо държи стик за голф в колата си?

Нейният баща, адвокатът, облечен в безупречно колосана бяла риза и развяваща се копринена вратовръзка, вдигна стика и го стовари върху страничното стъкло на черната кола.

БАМ!

Ударът прозвуча като оръдеен изстрел, а стъклото се пръсна на хиляди парченца. Всички наоколо замръзнаха. Неколцина по-възрастни минувачи бързо приклекнаха, а от бутиците наизскачаха добре облечени дами. Беше ред на плешивия да се уплаши. А. Скот дръпна вратата на колата му, но тя се оказа заключена. Той отстъпи крачка назад и заби стика в челното стъкло. После повтори и потрети удара, като между всеки от тях крещеше думи, които Бу никога не беше чувала от устата му.

— Защо следиш моите деца, мръснико!

БАМ!

— Маккол те изпрати, нали?

БАМ!

— Ако пак се приближиш до моите момиченца, ще те убия, гадно копеле!

БАМ!

Колата отпред тръгна и пътят пред плешивия беше свободен. Той даде газ и черната кола изчезна зад ъгъла. Задъхан и зачервен, А. Скот остана в средата на паркинга, подпрял стика като брадва на рамото си. Приличаше на екшън герой. Около него бързо се събираше тълпа от шокирани граждани. Върху лицето на Бу грееше щастлива усмивка. Беше страхотно! До нея се изправи продавачката, втренчи поглед във фигурата на Скот и замечтано въздъхна:

— Господи, колко е хубав!

Бу Фени беше горда с баща си като никога през живота си. Изтича към него, уви ръце около кръста му и се притисна в него. Пашамей бързо я последва.

— Добре ли сте, момичета?

— Вече да. Кой беше този?

— Делрой Лънд.

— Ти беше страхотен, мистър Фени! — обади се Пашамей.

— А. Скот, ти каза разни мръсни думички! — направи му забележка Бу.

— Да — кимна той, изчака дишането му да се успокои и добави: — Извинявай.

 

 

Когато ферарито влезе в алеята на Бевърли Драйв 4000, нивото на адреналина му беше спаднало до почти нормални стойности. Двете деца се бяха сместили на единствената свободна седалка.

— Ето защо Луис постоянно е с мен и мама, когато излизаме. Никой не смее да ни закача.

Скот изключи мотора, отвори мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране на номера, който наскоро бе прибавил в списъка. Изчака да чуе познатия глас и каза:

— Луис, обажда се Скот Фени. Имам нужда от помощта ти.

После изключи и слезе от колата. Оставаше жена му, която все още не беше научила лошите новини. Влязоха през задната врата. Къщата беше тиха.

— Ребека?

— О, забравих да ти кажа — направи физиономия Бу. — Тя замина.

— Замина ли? Къде?

— На някакво пътешествие.

— Какво пътешествие?

— Не знам. Каза, че трябва да замине и това беше всичко.

Скот се втурна към стълбите, вземайки стъпалата по две. На леглото в спалнята го чакаше писмо от Ребека. Беше прощално писмо, написано на ръка. Той й бил отнел дома, колите и престижната длъжност председател на организационния комитет на предстоящия бал. Казано иначе, бил разбил живота й. Което означавало край на съжителството им. Точно както му била обещала. Тъй като не можела да ходи с вдигната глава в квартала, била решила да замине с треньора си по голф, който бил ангажиран със серия турнири на НГА. Щяла да бъде част от екипа му.

— Кога ще се върне? — попита Бу, изправила се неусетно в рамката на вратата.

— Няма да се върне.

 

 

Забила лице във възглавницата, Бу безутешно плачеше. Всяко момиче, което познавам, си има майка — дори Пашамей! Усети как ръцете на приятелката й я прегръщат.

— Успокой се, Бу — прошепна тя. — Аз нямам татко, а ти вече си нямаш мама. Може би твоят татко и моята мама ще се оженят и ние ще станем сестри!

— А. Скот не може да се ожени за майка ти, Пашамей. Защото тя е…

Прегръдката на Пашамей се разхлаби, после тялото й бавно започна да се отдалечава. На лицето й се появи странно изражение, а малките й юмручета бяха сложени на кръста — също като на мама, когато беше ядосана.

— Какво е тя?!

— Само на двайсет и три — сви рамене Бу. — Много е млада за него, защото той вече е доста стар.

* * *

Луис се появи точно един час след обаждането. Вкара старата си кола на паркинга в задния двор, където го чакаше Скот.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма проблем, мистър Фени. Грижил съм се за Пашамей почти през целия й живот и вече започна да ми липсва. — Огледа се и поклати глава: — Разбира се, тук едва ли се стреля често.

— Влез вътре, Луис. Приготвил съм ти стая.

— А, не, мистър Фени. Няма да се чувствам добре.

Усетил неудобството на едрия мъж, Скот се отказа да настоява.

— Можеш да се настаниш в къщичката край басейна — предложи той. — Там живее Консуела, нашата домашна помощница, но в момента не е тук. Има проблеми с имиграционните власти.

— Не, сър. Това си е нейна къщичка. Аз ще спя в колата, ей там, в гаража. Така ще имам възможност да държа под око задната част на къщата.

— Там има климатик и баня. Ще ти донеса едно легло, телевизор и люлеещ стол.

— Нямам нищо против стола и телевизора, но легло — не. Стига ми задната седалка. — Лицето на Луис се разтегли в широка усмивка. — Нямаш грижа, мистър Фени. Отсега нататък никой няма да докосне с пръст нашите момиченца!

 

 

Скот не прекара остатъка от деня в луксозния си кабинет на шейсет и втория етаж, занимавайки се с нещата, с които се занимават адвокатите. Не се наслади на изтънченото меню в „Даунтаун“, не разкърши мускули във фитнес залата, заобиколен от красиви момичета. Седнал пред прозореца и отправил поглед към басейна и чудесно поддържаната градина, той изобщо не се чувстваше специален. Кариерата му рухна, жена му го напусна, а къщата и колите скоро щяха да я последват. Мак Маккол беше спечелил. Трофеят му беше перфектният живот на Скот Фени.

За пръв път в живота си се чувстваше победен. Този път изобщо не беше сигурен, че ще се надигне.

Бу два пъти дойде при него, седна в скута му и двамата поплакаха заедно. На третия път доведе и Пашамей. Настаниха се върху големите странични облегалки на креслото, положиха главички върху раменете му и плакаха толкова дълго, че чак ризата му подгизна. През цялото време не казаха нито дума.

Лъчите на слънцето бавно се местеха от едната стена към другата. Когато небето започна да потъмнява, той стана от креслото и пое нагоре по стълбите. Окачи смела физиономия на лицето си заради момичетата. Завари ги сгушени в леглото и седна на стола до тях. Прочетоха няколко молитви, после Бу тръсна глава и каза:

— Тази вечер не искам да четем, а да си поговорим.

— Да, нека си поговорим — добави Пашамей.

— Добре — кимна Скот и свали очилата си. — За какво?

— Снощи те гледахме по телевизията заедно с майката на Пашамей — започна Бу. — Знам, че вечер не трябва да гледам телевизия, но слязох долу и видях, че мама те гледа.

Скот кимна.

— И?

— Искам някои разяснения от теб, А. Скот.

— Питай.

Винаги постъпваше така, защото отдавна беше разбрал колко е опасно да разказва на Бу каквото и да било. Предпочиташе да отговаря на въпросите й, тъй като по-лесно се ориентираше накъде бие.

— Какво е секс?

За този въпрос нямаше отговор. Подобни въпроси се задаваха на майката, но сега трябваше да отговаря той, защото майката беше избягала с треньора си по голф. Подвили крака под себе си и отпуснали ръце в скута, двете момиченца го гледаха внимателно, очаквайки с интерес да разберат какво е това секс.

— Това е момчешка работа, нали, мистър Фени?

— Каква момчешка работа?

— Ами, онова нещо, дето го имат момчетата. Когато излизам в комплекса, някое от тях винаги ми казва: „Ей, момиченце, ела тук да ти покажа секса си“.

— О, разбрах. Вижте, сексът е нещо между момче и момиче… Всъщност между мъж и жена, когато те…

— Вършат мръсни неща? — помогна му Пашамей. — Така му викат големите момичета. Като казах на мама, тя ми забрани да играя с тях.

— Ама вие май нямате никаква представа какво е секс, а? — изгледа ги последователно Скот.

Децата поклатиха глави.

— А защо искате да знаете?

— Защото мама каза, че онзи, умрелият, й дал пари срещу секс.

— О!

— А после я ударил. И това му е била грешката. След татко мама не позволява на мъжете да я удрят. — На лицето й се появи усмивка. — Както ти удряше колата на онзи човек, мистър Фени.

— Беше страхотно! — светна лицето на Бу. — Ти беше велик! Счупи ли си стика?

Скот изпусна въздишка на облекчение и запази мълчание, доволен, че няма да обяснява какво е секс на две осемгодишни момиченца. След като изчерпаха темата за събитията във Вилидж, Бу рече:

— Тоя Кларк не е бил много добър, нали?

— Не.

— А сега баща му, сенаторът, ти е ядосан, защото искаш да помогнеш на майката на Пашамей.

— Да.

— Да попречиш на полицията да убие мама.

— Да.

— А тоя човек днес работи за сенатора?

— Да.

— Ще дойде ли пак?

— Не, миличка, няма да дойде.

— Защото ще се сблъска с Луис — усмихна се Пашамей.

— Трябва ли да продадем къщата? — попита Бу.

— Да, детето ми.

— Защо?

— Защото днес бях уволнен.

— И вече не си адвокат?

— Адвокат съм, но не работя в тази фирма.

— Какво означава това?

— Означава, че от днес нататък нямам доходи.

— Нямаш пари?

— Имаме някакви, но те не стигат, за да задържим къщата.

Бу кимна.

— Когато уволниха таткото на Синди, те също трябваше да си продадат къщата. Но ти каза, че на нас това никога няма да ни се случи.

— Сбъркал съм.

— И колите ли ще продадеш?

— Не, тях банката просто ще ги вземе.

— Вече бедни ли сме?

— Не, Бу, не сме бедни. Бедни са хора като…

— Като мама и мен — обади се Пашамей.

— Значи всички тези лоши неща — Консуела, колите, къщата, твоята работа, заминаването на мама — се случиха, защото Маккол ти е ядосан?

— Да. Може би не важи само за заминаването на майка ти.

— Мама винаги казваше, че носи лош късмет — обади се Пашамей.

— Майка ти няма нищо общо — поклати глава Скот. — Аз взех решението, а решенията водят до съответните последици. Понякога лоши.

— Ти си взел правилното решение, А. Скот — прегърна го Бу.

— Дали? — прошепна той и усети как очите му отново овлажняват.