Марк Хименес
Цветът на закона (14)

13

На Четвърти юли Карлос Ернандес, любимият келнер на Боби в клуб „Даунтаун“, беше арестуван. Беше отишъл на някакъв купон в Източен Далас с намерението да се повесели и да хвърли няколко пиратки и увеселителни ракети. В Далас е забранено притежанието на каквито и да било взривни вещества, но на Карлос изобщо не му пукаше, защото освен пиратки притежаваше кокаин и марихуана. Пиян и надрусан до почти пълно вцепенение, той се беше оказал насред Гранд авеню, замеряйки с пиратки преминаващите коли. За негово нещастие между тях беше и една патрулка на градската полиция, чийто шофьор с ужас видя как една картонена кутия със запален фитил каца в скута му. Карлос бе арестуван за притежание на две дузини пиратки, пет ракети, петдесет „римски свещи“, десет грама кокаин и две торбички трева. Поради предишните си контакти с федералната правозащитна система бе предаден на ФБР. Там официално го обвиниха в притежание с цел разпространение. На дрога, разбира се, а не на увеселителни бомбички. С пет предишни обвинения от същия характер го очакваше доста продължителен престой в затвора.

Това бе довело Боби в центъра на града днес. Майката на Карлос го нае да защитава сина й срещу хонорар от 500 долара, сто от които в аванс, а останалите — по сто на месец. Две бяха причините, поради които Боби паркира на цели шест пресечки от сградата на федералния съд: да не плаща паркинг и да има време за една цигара. Когато най-сетне се добра до кабинета на федералния прокурор на третия етаж, лицето му беше плувнало в пот, а дрехите му воняха на тютюн. Представи се на рецепцията, посочи целта на посещението си и седна в чакалнята. Беше тук, за да търси извънсъдебно споразумение с прокурора. И направи всичко възможно да скрие изненадата си, когато пред него се изправи Рей Бърнс.

— О, Боби! — усмихна се широко прокурорът, сякаш беше адски доволен от неочакваната среща. — Радвам се да те видя.

— Здрасти, Рей.

Рей подуши въздуха, хвърли му престорено учуден поглед и подхвърли:

— Да не си прегазил някой скункс?

— Ти ли си прокурор по делото срещу Карлос?

— Аха. Стават и съвпадения, нали? — Тази реплика беше последвана от приятелско потупване по рамото. — Добре дошъл у дома, Боби. Дай да си поговорим за важния ти клиент Карлос.

Дружелюбното отношение на Рей накара Боби да застане на нокти. Достатъчно подозрителен беше фактът, че е прокурор и по това дело. Стана и мълчаливо го последва към кабинета му в дъното на коридора. Обзавеждането беше стандартно, като на всяко държавно учреждение, но в сравнение с кантората на Боби си беше истински разкош: кожен стол, дървено бюро, два стола за посетители и дебели, покрити с тапети стени, през които едва ли можеха да се чуят ругатните на Чин Чжун по адрес на Ю Чан заради прегорените понички. Над главата на Рей бяха окачени дипломи, лицензи и снимки на важни личности, най-вече политици. Домакинът му посочи един стол, настани се зад бюрото и подхвърли:

— Какво ще кажеш за две до пет по делото „Карлос“?

— Две до пет?! — зяпна от удивление Боби. — Значи част от обвиненията отпадат?

— Разбира се, защо не — приятелски сви рамене Рей.

— Как така?

Размениха си продължителни погледи, после върху лицето на Рей се появи тънка усмивка, а Боби разбра, че предчувствието му не го е излъгало.

— Какво искаш, Рей?

Времето на преструвките отмина.

— Искам кучката да се признае за виновна! — отсече с нетърпящ възражение тон представителят на обвинението. — Ще я убедиш да се признае за виновна в непредумишлено убийство, а аз ще се съглася на четирийсет години!

— Четирийсет?! Но това означава, че когато излезе, ще бъде постоянен клиент на социалните служби!

— Добре, трийсет. Нито ден по-малко!

— Откъде тази внезапна човечност, Рей? — втренчи се в него Боби. — Нали беше твърд в настояването си за смъртна присъда?

— И още съм такъв — увери го Бърнс. — Една смъртна присъда ще пасне много добре на служебното ми досие. Но нашите назначения са политически, Боби. Най-вече на главния прокурор на щата, който няма никакво желание да прекара живота си в тази дяволска дупка при четирийсет и три градуса на сянка! Вероятно си мечтае за Калифорния, а това дело може да му осигури билета в западна посока.

Боби Херин нямаше клиенти, които да се ползват от облагите на политическата власт. По тази причина му трябваше известно време, за да открие мотивите за неочакваната щедрост на Рей.

— Ти познаваш миналото на Кларк, нали? — попита той.

— Да.

— И знаеш, че сенатор Маккол иска то да се запази в тайна?

— Отново да.

— Той върти един телефон на главния прокурор на САЩ и го моли за малка услуга. Главният прокурор се обажда на щатския прокурор в Далас и го моли за малка услуга. Която щатският прокурор ще направи срещу друга малка услуга. И животът на един човек ще претърпи внезапна промяна.

Рей се усмихна и вдигна ръце.

— Ама ти какво, оплакваш ли се? Благодарение на Маккол двама от твоите клиенти ще получат по-меки присъди!

— Десет години, Рей. Десет години за Шауанда или можеш да кажеш на добрия сенатор да забрави за Белия дом, а на твоя шеф да забрави за Калифорния. В допълнение искам да свалите всички обвинения срещу Карлос.

Усмивката на Бърнс стана по-широка. Беше такъв задник, че играта му харесваше. Двама юристи, седнали един срещу друг, решават живота на други хора. Неприятно е, когато един юрист харесва играта, но когато харесва властта, вече става опасно.

— Двайсет, Боби. Това е страхотно предложение и ти го знаеш. Ако тя откаже сделката, моментално се връщам към искането за смъртно наказание, ясно? Офертата автоматично става невалидна в случай, че миналото на Кларк се оповести публично. Затова ти предлагам да накараш кучката да приеме, при това час по-скоро!

Боби стана и тръгна към вратата, после рязко се обърна.

— О, и още нещо, Рей: ако пак наречеш клиентката ми кучка, Бог ми е свидетел, че ще ти шибна един в мръсната уста!

* * *

Маккол очаква отговор, Скоти. И то спешно!

— Търсил си ме, Скот?

Вдигна глава и видя, че пред бюрото му се е изправила Карин Дъглас.

— Какво? О, да. Сядай, Карин.

Направи усилие да прогони гласа на Дан от главата си. Карин се настани на стола срещу бюрото с прибрани крака. Беше двайсет и шест годишна, достатъчно красива, за да я забележат на улицата, и най-млада от четиримата сътрудници, които работеха за Скот. Беше завършила с отличие английска литература в „Райс“, след което се беше дипломирала първа по успех в юридическия факултет на Тексас. Беше чела много, но изпитваше затруднения при адаптацията си към адвокатската професия. В качеството си на наставник Скот се чувстваше длъжен да научи новите си сътрудници на онези практически умения, които не се преподават в юридическия. Ако Дан Форд не го бе научил на някои неща, днес едва ли щеше да бъде толкова добър адвокат.

— Карин, знам, че си при нас едва от няколко месеца, но усещам, че имаш проблеми. Прав ли съм?

Карин кимна, а Скот се разтревожи при мисълта, че тя всеки момент ще заплаче.

— Добре, нека видим дали ще мога да те върна в релсите. На първо място, платените часове. Нито веднъж досега не си изпълнила месечната си квота. Карен, моите сътрудници обикновено ги преизпълняват!

— Но те са двеста часа месечно, Скот! Което означава десет часа платени консултации всеки ден! Ако трябва да бъда честна, това е непосилно!

— Ние сме юридическа кантора, а не семинария — усмихна се той.

Тя обаче не се усмихна.

— Нека ти обясня как се действа при платените консултации. Първо, винаги закръгляваш. Двайсет минути стават половин час, четирийсет минути цял, а час и половина стават два. Второ, всеки телефонен разговор и всяко прочетено писмо се равняват минимум на четвърт час. Ако четеш по десет писма дневно, това се равнява на два часа и половина платени консултации. Аз самият си пиша четири-пет часа само за да прочета сутрешната си поща! После идва ред на командировките. Миналия месец вие със Сид летяхте за Лос Анджелис, нали?

Момичето кимна.

— Отчете ли времето на полета?

— Само два часа. През останалото време се занимавах с друго.

— Колко продължи полетът?

— Четири часа.

— Значи е трябвало да си пишеш осем: четири за клиента, заради когото летиш до Ел Ей, и още четири за клиента, за когото си работила по време на полета. Ето, виждаш ли? Само през миналия месец си пропуснала да отчетеш шест часа платени консултации. Ако всеки от нас постъпва така, това ще означава 1200 неплатени часа за сметка на фирмата. Триста хиляди долара всеки месец! Умножено по дванайсет, това прави 3,6 милиона. Виждаш ли как се трупат? Разбираш ли защо всеки час има значение? Платените консултации са основната стока на всяка юридическа фирма. Като не си пишеш часове, все едно работиш в „Макдоналдс“ и продаваш хамбургери без пари.

Карин го гледаше като първокурсничка първия си порнофилм по време на купон.

— Но ти ме караш да надписвам часове, Скот — смутено промълви тя. — Това не е ли измама?

— Навсякъде другаде, но не и в юридическите фирми.

 

 

Боби кимна на рецепционистката, която му се усмихна и махна с ръка. Във въздуха на „Форд-Стивънс“ се долавяше нещо особено. Като в погребално бюро. Юридическата фирма миришеше по свой начин. Не на формалдехид, а на пари.

Пое по покрития с килим коридор към ъгловия кабинет на Скот. Завари приятеля си зад бюрото, погълнат от разговора с някаква млада жена. Той му махна да влиза, а жената стана от стола и се обърна. Направил само две крачки, Боби се закова на място, поразен от красотата й. Строгият костюм недвусмислено показваше, че тя е адвокат като него.

— Боби, запознай се с Карин Дъглас. Карин, това е Боби Херин.

— Вие работите със Скот по делото „Шауанда Джоунс“! — разшириха се от изненада очите на Карин. — Сигурно е страшно вълнуващо! Като студентка мечтаех да работя като обществен защитник!

— Но ние плащаме по-добре — обади се Скот и посочи канапето. — Сядай, Боби, веднага свършваме. — Взе някаква дебела папка и се обърна към младата жена. — Значи се разбрахме за платените консултации, нали?

Карин въздъхна.

— Мисля, че да.

— Много добре. Исках да поговорим и за доклада ти. Изчетох го отначало докрай и го намирам за много добър. Успяла си да подбереш юридическите аргументи и да ги подкрепиш с фактите. Всичко е направено както трябва, с изключение на…

— На какво, Скот?

— Липсва отговор на въпроса ми.

— Но ти ме попита дали Дибрел може да съди управата на града за отказа да направи нова регулация. И отговорът е „не“.

— Карин, не те попитах дали Дибрел може да съди градската управа, а как да я осъди — поклати глава Скот. — Вече сме взели решение да внесем жалба в съда и тя ще бъде част от стратегията ни, насочена към получаване на нова регулация. Повярвай ми, те ще отстъпят в момента, в който техният юрисконсулт назове сумата на съдебните разходи. Тя е толкова голяма, че дори да спечелят делото, бюджетът им отива на кино. От теб искам юридическа обосновка на решението да заведем иска. Ти отговаряш на въпроса дали да го заведем, но аз искам да знам как можем да го направим.

Върху лицето на Карин се изписа типичното за младите юристи смайване при първия сблъсък с адвокатските номера.

— Аз… Не съм те разбрала, Скот. Ще опитам още веднъж.

— Браво на теб!

Скот я изчака да излезе и промърмори:

— Хубаво тяло, но никога няма да стане добър адвокат. Казвай сега какво има.

 

 

Десет минути по-късно вече пътуваха към сградата на федералния съд.

— Двайсет години е добра сделка, Скоти — подхвърли Боби. — Имал съм клиенти, които са получавали доживотна за две-три дози.

Но Скот не мислеше кое е добро за клиентката му, а кое е добро за него. Пет пари не даваше дали ще й дадат двайсет, трийсет или четирийсет години. Важното беше да се признае за виновна и по този начин да го спаси от вземането на едно съдбоносно решение.

Маккол очаква отговор, Скоти. И то спешно!

 

 

— Двайсет години?! Но тогава Пашамей ще бъде на двайсет и осем и изобщо няма да си спомня за мен! А тя е всичко, което имам!

Шауанда крачеше напред-назад из тясната стаичка, а Скот и Боби седяха на железните столове.

— Разбирам те, Шауанда. Но ако те осъдят, има опасност да получиш смъртна присъда.

— Тъй и тъй ще умра, преди да съм излежала двайсет години! Защо не искаш да ми повярваш, мистър Фени? Не съм го направила! Никого не съм убивала!

Съдиите по граждански дела държат всички различия между адвокат и клиент да бъдат изгладени преди началото на процеса. В хода на разговорите адвокатът обикновено успява да наложи на клиента си почти неприемливо извънсъдебно споразумение, принуждава го да плати суми, които той не желае да плаща, и да прекрати делото, което иска да води. Но при наказателните дела тези правила не важат. По тази причина Скот не беше в състояние да направи нищо друго, освен да скочи възбудено и да изкрещи:

— Много те моля да обмислиш тази оферта, Шауанда!

Жената спря, обърна се и го погледна.

— Няма какво да обмислям, мистър Фени! Вече ти казах, че няма да се призная за виновна!

 

 

Рей Бърнс никак не беше доволен от новината.

— Тази ку… — започна той, срещна погледа на Боби и побърза да се поправи: — Тази жена прави огромна грешка! А ако адвокатите й направят миналото на Кларк публично достояние, ще допуснат още по-голяма грешка!

— Какво ще кажеш за десет години? — предложи Скот.

— Изключено! Не даваме десет години на хора, които опират пистолет в главата на човек и му пръскат мозъка!

 

 

Седнал зад бюрото, Скот затвори очи и стисна главата си с две ръце. В съзнанието му се блъскаха натрапчиви мисли и образи. Скот Фени, герой на отбора с номер 22, прекосява игрището и бележи победния тъчдаун… Две момиченца, чернокожо и бяло, кротко спят в широко легло, а косите им са сплетени на плитчици… Ребека, гола, прекрасна и разгневена… Шауанда, затворена в тясната килия, плаче за дъщеря си и за хероин… И Дан Форд, който бе заел мястото на рано починалия му баща. Как се чувства синът, който не изпълнява молбата на баща си? Маккол очаква отговор, Скоти. И то спешно! Но момчето си има и майка. Представи си съвсем ясно майка си до леглото с книга в ръце, после отвори очи и видя Дан Форд, изправен пред бюрото му.

— Тя отхвърли предложението, така ли?

— Слуховете бързо се разнасят. — Скот се облегна назад.

— Щатският прокурор се е обадил на Мак, а той се обади на мен.

— А сега ти се обаждаш на мен, така ли? Което означава, че гадостта набира скорост, като лавина.

— Нещо такова.

Дан Форд бавно обиколи кабинета и спря пред голямата снимка на Скот Фени, номер 22, запечатан в момента на прочутия си спринт срещу „Тексас“.

— Сто седемдесет и седем метра — поклати глава той. — Невероятно, наистина!

Седна на канапето, помълча известно време и после каза:

— Искам отговор за Маккол, Скот. Искам го веднага.

— Не знам, Дан.

— Какво има да знаеш? Молбата на Мак е ясна.

— Но знам какво иска клиентката ми.

— Клиентката ти? — горчиво се усмихна Дан. — Клиентите плащат хонорари, Скот. Мис Джоунс не само не плаща нищо, ами и ни вкарва в разноски. Тя е бреме за фирмата. Бреме, от което час по-скоро трябва да се освободим.

— Но аз съм й адвокат, Дан!

— Ама ти наистина ли вярваш, че е невинна? — изправи се шефът му. — Наистина ли мислиш, че не е убила Кларк?

— Не — поклати глава Скот.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е там, че ако не представя в съда доказателства за миналото на Кларк, тази жена ще умре!

Върху лицето на Дан се изписа дълбоко смайване.

— И как ще се отрази това на живота ти?

 

 

Това беше въпросът, превърнал се в основен принцип на цялата му кариера във „Форд-Стивънс“: как ще се отрази това на живота му? Или, по-точно казано, на доходите му. Всяко събитие, независимо дали ставаше въпрос за уволнен служител, зарязан клиент, спечелено или изгубено дело, природно бедствие, срив на борсата, война или президентски избори, което оказваше влияние върху доходите му, беше важно. И обратно, всичко, което нямаше пряко отношение към живота му, тоест към доходите му, беше маловажно, несъществено и незначително, като поредното гангстерско убийство в Южен Далас. И сега, докато шофираше кола за 200 000 долара към къщата си за 3,5 милиона, той се запита: по какъв начин смъртната присъда на Шауанда Джоунс щеше да се отрази върху живота и доходите му?

Отговорът беше очевиден: по никакъв. Още на другия ден той щеше да се върне на бюрото си и да се занимава с онова, което умее най-добре: да прави богатите си клиенти още по-богати, срещу което да прибира годишна заплата от 750 000 долара. Същото щеше да прави и в деня на екзекуцията й. Шауанда Джоунс бързо щеше да се превърне в част от миналото му, а след една година едва ли щеше да помни името й.

Винаги досега се беше вслушвал в съветите на Дан Форд. Беше убеден, че и този път трябва да постъпи по същия начин — да вкара жалкия, белязан от хероина живот на Шауанда Джоунс в графата на всичко онова, което нямаше отношение към собствения му живот. Трябваше да загуби делото и да продължи напред. Дори Скот Фени не можеше да печели всички дела. В редките случаи, в които бе губил дело в съдебната зала, бе ругал съдии и съдебни заседатели, но всичко бе приключвало в мига, в който бе получавал чека на клиента.

Но имаше една разлика.

Скот Фени никога не се беше отказвал от съдебни дела. Нито от състезания или игри. Винаги беше играл за победа. И всяка игра, независимо дали ставаше въпрос за футбол, голф или съдебен процес, възприемаше като тест за своята мъжественост. Играеше, за да победи. Всички средства бяха позволени, задръжки нямаше. Именно този стремеж го превръщаше в победител. Всяка клетка на тялото му беше пропита от желанието за победа; желание, отвело бедното момче до Бевърли Драйв, в сърцето на Хайланд Парк. А сега Дан Форд го съветваше да играе така, че да загуби. Възможно ли бе Скот Фени да играе за загуба и все пак да остане победител?

Тази мисъл го измъчваше по целия път към дома. Но в момента, в който вкара колата на площадката за паркиране зад къщата, в главата му се появи нов, още по-тревожен въпрос: Как ще се отрази на Пашамей смъртта на Шауанда Джоунс?

 

 

След като прочете вечерната молитва в присъствието на децата, а след това грижливо ги зави, той изведнъж изпита нужда да зададе въпроса, който го измъчваше.

— Пашамей, мислиш ли, че майка ти е могла да нарани някого?

— Не, сър, мистър Фени — без колебание отговори момичето. — Мама има добро сърце и мисли за другите. Проблемът й е, че не мисли за себе си. Постоянно ми повтаря да обичам себе си, но тя самата не се обича. Татко я направи такава, защото я биеше. Затова не я обвинявайте, мистър Фени, тя не е виновна.

После големите кафяви очи се вдигнаха към лицето му.

— Полицията ще убие ли и мама, мистър Фени?