Марк Хименес
Цветът на закона (13)

12

Всяка година даласките адвокатски кантори започваха ожесточена битка за най-добрите випускници на юридическия факултет. „Форд-Стивънс“ им предлагаше същата стартова заплата, същата норма часове за платени юридически услуги, същото отношение като към съдружниците. Заплатата и нормата се осигуряваха лесно, но поддържането на отношенията изискваше огромни усилия от страна на съдружниците. Трябваше да се преструват на загрижени за живота на тези доскорошни студенти, докато на практика се интересуваха повече от блясъка на обувките си. Но лъгането на абсолвентите беше задължителна част от играта.

Част от играта беше и официалното парти в чест на Четвърти юли, което „Форд-Стивънс“ организираше в дома на Скот Фени. Изправен на верандата, той учудено поклащаше глава. Четирийсет младежи по бански се тълпяха около страхотния му басейн или се разхождаха из градината, оформена от опитните ръце на професионалист. Гледката не беше особено приятна. Слава богу, че не се бяха пременили в тесните плувки на „Спийдо“. Ако не бяха няколкото красиви момичета по бикини, сред които се открояваше стройната Миси, гледката щеше да бъде пълно разочарование.

— Имам добри новини, Скоти.

Обърна се и видя Боби. До този момент не го беше забелязал в тълпата.

— Какви?

— Говорих с Хана Стайл. Съгласна е да даде показания пред съда. Разказа ми цялата история с Кларк. Според нея бил най-доброто момче на света, преди да се надруса. Тогава се превръщал в истинско животно. Идеите му за любовна игра се изчерпвали с няколко силни плесници. — Боби отпи глътка бира и добави: — Шауанда е направила услуга на обществото, като му е пръснала мозъка.

— Значи тя е единствената свидетелка на защитата?

— Да. Но държи името й да остане в тайна до началото на процеса. Умира от страх от Маккол.

— Не сме ли длъжни да я включим в списъка на свидетелите?

— Би трябвало — сви рамене Боби. — Но се надявам Бъфорд да ни пусне малко аванта, защото мрази смъртните присъди, а Бърнс няма да се откаже от нея. Прочете ли доклада ми защо прокуратурата не може да иска смъртно наказание по този случай?

Скот поклати глава.

— Изобщо чел ли си някой от докладите и петициите ми?

— Нямах време.

Боби изсумтя и тръгна да търси барбекюто, оставяйки Скот насаме с мислите си. Маккол очаква отговор, Скоти. И то спешно.

— Ей, това да не е Джони Кокран?

Скот се обърна. Към него се приближаваше Бърни Коен с бира в ръка. Следващите му думи излетяха в скоропоговорка, като рап текст:

— Ако кондомът ти е тесен, трябва да търсиш друг, по-лесен…

Бърни се смяташе за веселяк. Беше партньор в отдела за ценни книжа на „Форд-Стивънс“ и изглеждаше на петдесет, въпреки че беше само с една година по-голям от Скот. По тялото му нямаше дори следа от мускулна тъкан. В училище такива като него ги наричаха „дебели задници“. Бирата му се разклати по посока на Бу и Пашамей, които седяха в далечния край на басейна.

— Това ли е дъщеря й?

— Да.

— Живее при вас, а?

— Да.

— Във вестника имаше снимка на клиентката ти. Много готино черно маце! — Бърни го смушка в ребрата и намигна. — Да не ти плаща в натура, приятел?

— Престани да дрънкаш глупости, Бърни!

Бърни се сви, изсумтя и се отдалечи, а Скот се запита как е било възможно някога да го харесва. И защо не се наслаждаваше на купона както миналата година, когато с гордост показваше къщата си на ококорените студентчета. Имотът от почти четири декара в сърцето на Хайланд Парк, гаражът за четири коли с неговото ферари, спортния мерцедес на Ребека и джипа ланд ровър, който използваха при съвместните си пътувания сред природата. И още: покритата веранда с лице към басейна и къщичката до него, зад която се виждаше яркозелената, безупречно подстригана ливада, поддържана от вкопана в земята напоителна система. В момента там беше опъната волейболна мрежа, от двете страни на която подскачаха неколцина студенти. Външният им вид го накара отново да поклати глава. Сред тези момчета нямаше нито едно с атлетично телосложение.

Да, тази година той просто нямаше настроение за веселба. Студентите бяха доволни, момичетата се държаха приятелски, лееше се бира, барбекюто цвъртеше… Но мислите на Скот постоянно се връщаха към Шауанда и чернокожото момиченце, към Дан Форд и заплахата на жена му. Маккол очаква отговор, Скоти. И то спешно. До началото на процеса оставаха само седем седмици, а той трябваше да вземе важно решение. Не искаше да го прави, то помрачаваше способността му да разсъждава. Лошите предчувствия се бяха превърнали в постоянен спътник в живота му.

 

 

— Била съм между толкова много бели хора само веднъж — възкликна Пашамей, седнала на ръба на басейна. — Беше миналата година, когато мама ме заведе на панаира. Само на такива места се срещаме с белите.

— Не си изпуснала много — каза Бу.

— Кои са тези? — попита Пашамей, посочвайки с широк замах оживената градина.

— Бебета адвокати.

— Какви, какви?

— Студенти, които фирмата на А. Скот иска да наеме.

— Момчетата не струват, ама момичетата си ги бива. Те жените им ли са?

— Кои, фенките ли?

— Те такива ли са?

— Някога са били. А. Скот ги наема, за да се правят на интересни пред студентите, които иска да наеме. На това му вика „хвърляне на въдицата“.

— Какво означава това?

— Като рекламите във вестниците. Четеш, че някъде продават летни кънки с намаление, и отиваш да си купиш. Но в магазина ти казват, че са свършили и ти предлагат друг, по-скъп модел.

— О, това го знам. Мама казва, че разни тарикати често го правят и се опитват да намалят цената чак след като се е качила в колата.

— Искаш да кажеш, че я подмамват да се качи в колата им?

— Не, става въпрос за трик на разни кенефи…

— Тоалетни?

— Не, така вика мама на мъжете, които искат да я купят.

— Майка ти се продава?

— На час — делово уточни Пашамей.

— И А. Скот се продава на час — кимна Бу. — Той им вика платени часове и иска по триста и петдесет долара за всеки.

— И мама иска почти толкова, въпреки че не е ходила на училище.

— Страхотно! Но студентите тук си мислят, че ако постъпят на работа в кантората на А. Скот, ще имат възможност да излизат с красиви момичета като тези. Само че това няма да стане.

— Ако си платят добре, ще стане. Мама казва, че всичко е въпрос на цена.

 

 

В горещи дни като този Боби беше открил свой начин да се спасява от жегата: грабваше една студена бира и скачаше в 20-те сантиметра хладка вода на надуваемия басейн, който държеше в двора на малкото си жилище в Източен Далас. Това беше неговата версия на воден купон. А тук, тук беше друга работа. Главно защото не беше нужно да затваря очи и да си представя красиви момичета по бикини, тъй като момичетата бяха навсякъде около него. Беше много щастлив, че Скоти го покани.

Изправен край далечния край на басейна с бира в едната ръка и печено свинско ребро в другата, Боби се мъчеше да не зяпа прекалено открито красавиците наоколо. По голия му корем капеше сос. Тялото му не беше загоряло и стегнато като на Скоти, но в сравнение със студентите по право се чувстваше като истински Адонис. Това усещане рязко се усили, когато едно невероятно красиво момиче с бял бански се приближи към него и спря на такова разстояние, че той усети топлината на тялото му.

— Забелязах, че не носите халка — отбеляза то.

— Защото не съм женен — отвърна Боби и механично направи опит да си глътне корема.

— Какво съвпадение — пропя красавицата и вдигна големите си очи към лицето му. — Аз също.

Боби вече беше глътнал няколко бири и самочувствието му работеше на максимални обороти.

— Какво прави тук прекрасно момиче като вас? — небрежно подхвърли той.

— Търся си богат адвокат като вас.

Искреността си е искреност, помисли си той, докато момичето скъсяваше разстоянието помежду им, а гърдите й рязко се повдигнаха, заплашвайки да изскочат от горнището на банските. Докосването на гладката й кожа пробуди съвсем определени усещания в онези части на тялото му, които оставаха скрити от плувките.

— Искам веднага да ви предупредя, че не притежавам дом като този, не съм богат адвокат и шансовете ми да стана такъв са доста ограничени, което не пречи да си намерим някое уединено местенце и да правим секс до забрава.

Момичето рязко се отдръпна, сякаш изведнъж беше открила заразна екзема по тялото му.

— Няма да стане — отвърна с вяла усмивка тя, обърна се и започна да се отдалечава.

Боби затвори очи, опитвайки се да запази за миг аромата на тялото й. Но той скоро изчезна заедно с леката издутина в плувките му. Въздъхна и тръгна към единствените две млади дами, които не търсеха богати адвокати. Бу и Пашамей седяха на края на басейна и клатеха крака във водата.

— Хей, Боби — усмихна се Бу.

— Здравейте, момичета.

— Здрасти, мистър Херин.

Скоти го беше представил на децата малко преди началото на празненството.

— Къде е майка ти? — обърна се към Бу той, след като седна на бетонния перваз и натопи крака във водата. — Не я виждам никъде.

— Вътре — направи гримаса момичето. — Не си пада по такива купони.

— А ти?

— О, аз ги обичам! Опитвам се да разбера какъв е животът на тези хора, когато не целуват задника на А. Скот с надеждата да получат работа.

Боби се разсмя.

— Скоти правилно отбелязва, че макар и само на осем, ти мислиш и разсъждаваш като на двайсет и осем! — поклати глава той, после махна с печеното ребро към един от стоящите наблизо студенти. — Добре, кажи ми какъв е животът на онзи там — кльощавия, с тъмните очила.

Бу огледа обекта си, помълча малко и започна:

— Умник, който е постъпил в юридическия само защото и баща му е адвокат. На практика го привличат компютрите, но това няма значение. Ще завърши пръв по успех в класа си и ще бъде нает от А. Скот, но след една година ще напусне. Никога не е излизал с момиче, защото е ужасно свенлив. Единственото му желание в момента е да се махне оттук и да седне пред любимия си компютър. Винаги ще си остане сам.

Боби я погледна смаяно.

— Страхотно! — промълви той, овладя се и подхвърли: — Пашамей, сега е твой ред. Какво ще кажеш за онази русата, с… хм…

— Купените цици? — подсказа му детето.

— Да, точно тя. Какво ще кажеш за нея?

— Доста тъпичка, но не го знае. Ще се омъжи за някой богат адвокат и ще си живее щастливо.

Боби изведнъж усети, че кима в знак на съгласие.

— Страхотни сте, и двете — промълви с уважение той. — Бу, какво ще кажеш за този тук?

Очите на момиченцето бавно обходиха множеството.

— Кой по-точно?

— Ей този — отвърна Боби и насочи свинското ребро към гърдите си.

Бу го огледа, после отмести очи и поклати глава.

— Хайде, кажи ми!

Момичето вдигна глава, очите му бяха тъжни.

— Не, Боби.

— Хайде, хайде — подкани я с усмивка той. — Аз съм голямо момче, мога да го понеса.

Очакваше да бъде наречен тотален смотаняк, който винаги ще си остане такъв. По дяволите, това едва ли представляваше някаква изненада. Повтаряше си го всяка сутрин пред огледалото. Но Бу продължаваше да мълчи. После, без да го гледа, изведнъж каза:

— Ти си бил тайно влюбен в майка ми, Боби. Но тя се е омъжила за А. Скот. И оттогава насам постоянно се питаш какъв ли щеше да бъде животът ти, ако се беше омъжила за теб.

Боби замръзна от изненада. Трябваха му няколко секунди, за да се овладее. Изправи се и погледна детето от горе надолу.

— Защо мислиш така?

— Видях как я гледаше, когато пристигна. Очите ти все пробягваха по лицата на хората, а когато я откриха, се заковаха върху нея. За много дълго.

Боби се обърна и с решителна стъпка се насочи към хладилника за бира.

 

 

Изправена до прозореца на втория етаж, Ребека Фени наблюдаваше двама от тримата мъже, които бяха влюбени в нея. Скот бе заобиколен от студенти и платени красавици, а сочна блондинка с черни дантелени бикини открито му се натискаше. Боби Херин стоеше самотен до хладилника с бира. Бедничкият Боби. Още преди години й беше ясно, че той е влюбен в нея, въпреки че с нищо не го показваше. Вероятно защото беше верен приятел на Скот и за нищо на света не би пожелал някое от неговите притежания. Не че би могъл да я спечели. Всички бяха наясно, че Боби Херин няма да стигне далеч. За разлика от Скот Фени. И това беше главната причина, поради която Ребека Гарет се качи на влака на Скот. Десет години по-късно пътуването беше дало своите резултати. Преди него Ребека живееше в девически пансион и караше купена на старо тойота, а основното й занимание се изчерпваше с подгряване на агитката, подкрепяща отбора. Днес живееше в разкошна къща, караше спортен мерцедес и се бореше да стане главен организатор на Бала на каубоите. В момента обаче я вълнуваше доста тревожен въпрос: Дали не идва краят на този богат и безгрижен живот?

Ребека Гарет беше израснала в едно от работническите предградия на Далас, но имаше големи амбиции. Искаше на всяка цена да учи в ЮМУ — мечтата на всички бедни младежи в Далас, за които колежът бе вратата към по-охолния живот. И към Хайланд Парк, разбира се.

Ребека беше добра студентка както в клас, така и навън. Обикаляйки със старата си кола из улиците на Хайланд Парк, тя си представяше, че е стопанка на някоя от прекрасните къщи, но едновременно с това си даваше сметка за един прост житейски факт: никога не би могла да притежава собствен дом в Хайланд Парк, независимо от ума и амбициите си за кариера. Това не беше по силите на нито една жена.

Нейното бъдеще беше неразривно свързано с външния й вид и тя прекрасно го знаеше. Едва десетгодишна, вече привличаше вниманието на майките на съученичките си, които възкликваха: „Господи, какво красиво дете!“. На шестнайсет, когато тялото й започна да се оформя, привличаше погледите на приятелите на баща си, а на двайсет и една вече беше най-красивото момиче в ЮМУ. Когато започнаха да я интервюират за работа, очите на мъжете не слизаха от тялото й и в тях ясно личеше желанието да я имат, заплащайки съответната цена.

Но тя нямаше намерение да продава красотата си за час или за нощ, нито пък срещу съблазнителна оферта за работа. Ребека Гарет беше готова да се продаде само срещу недвижима собственост, срещу половината от всичко, което бъдещият й съпруг би спечелил по време на брака. Тя знаеше много добре, че съпругите в щата Тексас не водят дела за издръжка, защото по закон им се полага половината от семейното имущество.

Което означаваше, че й трябва съпруг. Съзнаваше, че красотата й позволява да избира между три възможности: по-възрастен мъж, който вече е натрупал състояние, но такъв мъж неизменно бе обременен с някакъв багаж — най-често една-две бивши съпруги, плюс два пъти повече деца; сина на по-възрастен и богат мъж, чието наследство обаче не е обща съпружеска собственост; и накрая мъж, обладан от амбицията да натрупа състояние по време на брака, което съответно подлежи на делба. Точно такъв мъж се оказа Скот Фени, футболната легенда на Хайланд Парк. Град Далас в Тексас е най-доброто възможно място за американски футбол. Успехът на игрището означаваше почти стопроцентов успех във всички останали житейски начинания.

И така, Ребека Гарет заложи красотата си на младия адвокат Скот Фени.

Разбира се, че беше и мъничко влюбена в него, но едва ли щеше да приеме предложението му за брак, ако бе проявил желание да стане треньор по футбол и да живее в някоя къщичка в предградията на Далас. Тя не можеше да прекара разделителна линия между своята любов и неговите амбиции. Обичаше го, защото и двамата искаха едно и също, защото мечтите и желанията му отговаряха на нейните. Просто бяха от една кръвна група. След сватбата се настаниха в малка къща в Хайланд Парк, която струваше 500 000 долара. После Скот стана личен адвокат на Том Дибрел, а тя — най-красивата жена на квартала.

Първите години от съвместния им живот бяха точно такива, каквито си ги беше представяла: купуваха, печелеха, придвижваха се нагоре по социалната стълбица. Скот се бореше със зъби и нокти за интересите на „Форд-Стивънс“ и за личното си благосъстояние; тя се включи в различни обществени организации и започна да трупа престиж. И успехите, както обикновено става, водеха до нови успехи. Скоро влязоха в списъка на най-преуспяващите обитатели на Хайланд Парк — млада, динамична и преуспяваща двойка, великолепно съчетание между футболен герой и най-красивата мис. Завиждаха им всички. Мъжете мечтаеха за нея, жените за него. Но те пазеха сексуалната енергия само за себе си: тя се възбуждаше от успеха, а той — от нея. Страстта му беше изпепеляваща. Искаше я повече от всичко друго. Успехът и сексът се превърнаха в главните пилони на живота й, който ставаше все по-хубав и по-пълноценен.

До деня, в който разбра, че е бременна.

Новината беше шок за нея. Майчинството изобщо не влизаше в плановете й, но нищо не можеше да се направи. Просто стоеше и безпомощно наблюдаваше как коремът й расте, а прекрасното й тяло се подува и губи формите си. Приличаше на кит, изхвърлен от прибоя. Започна да избягва огледалата, защото те отразяваха гледка, с която не беше свикнала. Сякаш зла магьосница я беше превърнала в тантуреста мама, която седи в микробуса и чака синчето й да приключи с тренировката на футболния терен. Къде беше стройната бяла жена, която изглеждаше идеално зад волана на черния спортен мерцедес? На няколко пъти отскочи до „Хари Хайнс“, но все не успяваше да набере кураж, за да влезе в някоя от многобройните клиники за аборти. Разбира се, щеше да каже, че е пометнала, тъй като в консервативния Хайланд Парк не гледаха с добро око на абортите.

Но Скот искаше това дете.

Целият свят разбра, че фамилия Фени очаква наследник. Мъжете започнаха да изчисляват годините, които ще бъдат нужни на Скоти-младши, за да дебютира във футболния отбор на колежа, а жените я засипваха с бебешки подаръци, за да улеснят прехода й към майчинството. При толкова внимание към бременността й нямаше как да прибегне до номера с помятането, защото това щеше да се възприеме като личен провал на Ребека Фени. А изисканото общество на Хайланд Парк не прощаваше провалите. В крайна сметка беше принудена да се примири с неизбежното и бързо се превърна в перфектната бъдеща майка. Приемаше само екологично чиста храна и прекрати употребата на кафе и алкохол. Всеки ден правеше серия от специални упражнения в басейна, преструвайки се, че изпитва огромно удоволствие от все по-широката си талия.

Но Скоти-младши се оказа момиченце, което получи името Бу. Хайланд Парк изпусна дълбока въздишка на колективно разочарование, но това не се отнасяше до Скот. Любовта му се роди в момента, в който очите му се спряха върху малкото човече в болницата. А Ребека разбра, че трябва да дели мястото в сърцето му.

Сексът вече не беше същият.

Ребека Фени имаше нужда от човек, който да я иска повече от всичко друго, но Скот Фени престана да бъде такъв. В същото време имаше нужда от човек, който да й предлага живота, на който беше свикнала. Скот Фени все още беше този човек. Той й купи имението в Хайланд Парк — дома, за който беше мечтала от дете и който крещеше на света, че тя, Ребека Фени, е част от висшето общество. Защото жена, която живее в къща за половин милион, може да стане член на различни клубове, но само жена, която живее в къща за три милиона и половина, би могла да се състезава за председателството на големите светски събития. Този дом беше животът на Ребека Фени. Един перфектен живот, който не можеше да стане по-добър.

Но можеше да стане по-лош.

Тази тревога я измъчваше през последните няколко седмици. Дали животът й действително щеше да поеме в опасна посока? Намаляваше ли темпото, с което препускаха към върховете? Или просто той свършваше? Беше се надявала, че възходът на Скот Фени ще продължава вечно, беше се молила за това. Но мъжете бяха непредвидими. Мъжете винаги намираха начин да прецакат нещо наистина хубаво.

Дали и Скот Фени щеше да се окаже един от тях?

Немалко обитатели на Хайланд Парк зарязваха съпругите си заради по-млади момичета. Но тези съпруги бяха петдесет-шейсетгодишни, а половината от семейното състояние им беше предостатъчно за спокоен и охолен живот. За разлика от тях Ребека беше само на трийсет и две, а семейното състояние все още беше в процес на натрупване. Къщата беше ипотекирана и на практика банките притежаваха всичко, включително живота и щастието й. Ако Скот решеше да я напусне в този момент, тя щеше да остане без нищо, точно както майка й преди години. Следователно възходът на Скот Фени трябваше да продължи най-малко до изплащането на ипотеката.

Беше заложила красотата си на Скот Фени. Ами ако загубеше?

Когато стана мисис А. Скот Фени и започна да ходи на гости на по-старите адвокатски съпруги, тя мечтаеше да има всичко, което можеше да се купи с пари. Едва напоследък започна да си дава сметка, че те пък са й завиждали за нейната младост и красота. Качества, които им бяха нужни, за да се борят успешно за своите адвокати. Но те не можеха да се купят с пари въпреки всичките липосукции, пластични операции и лифтинги. Добрите хирурзи можеха да помогнат, но никой не беше в състояние да направи двайсет и пет годишно момиче от една петдесетгодишна жена. И по тази причина те губеха своите адвокати, които тичаха при по-млади жени.

Днес, на трийсет и две, стара според стандартите на Хайланд Парк, Ребека започваше да разбира страховете им. Гледаше как русокосата хубавица — най-много двайсет и две, двайсет и три годишна, за бога! — хвърля премрежени погледи на нейния адвокат, явно изгаряща от желание да заложи красотата срещу шанса да се сдобие с това, което притежаваше Ребека. Винаги щеше да има някоя като нея, млада, красива и жизнена, готова да заеме мястото й в разкошната къща. Ребека Фени все още беше най-хубавата жена на Хайланд Парк, напълно способна да се бори за своя адвокат срещу всяка двайсет и две годишна конкурентка. Но съзнаваше, че това скоро ще се промени, тъй като с всеки изминал ден ставаше по-стара и по-малко красива.

В случай че момичето край басейна успееше да й отнеме Скот преди окончателното натрупване на семейното състояние и съответната й част от него, а такова момиче щеше да има на всяко подобно парти, пред Ребека щеше да има един път — да си хване за съпруг някой по-възрастен богаташ, някъде към шейсетте. Представата за такъв мъж върху нея я накара да потръпне. Когато парите бяха достатъчни, всеки мъж можеше да си позволи съпруга, която е с две, а дори и с три десетилетия по-млада от него. Но така ли бе за жените? Тя не би имала никакъв шанс при мъж на своята възраст. Мъжете между трийсет и четирийсет търсеха млади мацки като тази край басейна — двайсет и две, двайсет и три годишни.

Да, такава е горчивата истина, въздъхна тя. В живота на всяка жена се появява друга. Но за Ребека Фени нещата бяха по-различни. Жената, която заплашваше да й отнеме всичко — дом, положение, пари — не беше двайсет и две годишната хубавица с големи цици и стегнато дупе, а една чернокожа проститутка, обвинена в убийството на сенаторски син.

 

 

— Като порасна, ще стана проститутка.

Консуела нададе тих вик откъм кухнята, Скот се задави с парчето печено, останало от барбекюто, а Ребека му хвърли мрачен поглед през масата. Той се обърна към Бу, която току-що беше обявила житейските си цели пред всички членове на семейството.

— Моля?

— Ами да — отвърна детето, захапало печено ребърце. — Майката на Пашамей печели по двеста долара на час, а ако кенефът я иска за цяла нощ, му взема хилядарка.

Скот погледна към Пашамей, която безстрастно кимаше.

Ребека помълча известно време, след което въздъхна.

— Е, Скот, можеш сам да се увериш, че малкият ти социален експеримент вече дава плодове. Дъщеря ти очевидно става все по-земна.

— Тя не знае какво говори, Ребека — каза Скот и се обърна към Бу. — А знаеш ли какво прави майката на Пашамей с тези „кенефи“?

Детето преглътна картофената салата и кимна.

— Обикновено гледат телевизия и ядат пуканки, но понякога кенефите искат да чукат.

— Това вече е прекалено! — ахна Ребека и изпусна сребърните прибори.

— Какво по-точно означава това?

— Ами… Ако си слагат мушамата, всичко е наред. Само дето не мога да разбера защо трябва да си слагат мушама, когато не вали?

Бу се обърна към Пашамей, но тя само сви рамене и продължи да гризе ребърцето си.

— Аха. Това ли е обяснението на майка ти?

— Ами, така казва — отвърна между залците мургавото момиченце. — След като един президент може да спечели десет милиона от книга, в която описва как са му духали, защо тя да не изкара стотачка за същата работа на „Хари Хайнс“? — Вдигна глава от чинията си и добави: — Когато е болна и взема лекарства, мама говори много. Докато заспи.

Бу се обърна към нея и с ококорени очи попита:

— Какво значи да са му духали?

 

 

Шауанда осмука кокала, облиза устни и извърна големите си кафяви очи към Боби.

— Но това му викам добра храна!

Боби мълчаливо й подаде поредното свинско ребърце, останало от купона на Скот. Беше си тръгнал с една дузина такива, плюс половин кило салата от сурово зеле и варен боб и две студени бири. Бирите изпи още по пътя, защото внасянето на алкохол в ареста беше забранено. Но преди да започне да се храни, Шауанда настоя да чуе всички подробности за градинското парти и, разбира се, за своето красиво момиченце.

— Колко пъти ми носиш храна през последния месец, мистър Херин? — попита тя.

— Доколкото си спомням седем, но това няма значение. Само не казвай на Скоти.

— Защо го правиш? Защо си толкова добър с Шауанда?

— Ти си ми клиентка — сви рамене Боби. — Или нещо такова.

Тя му хвърли един изпитателен поглед, сякаш опитвайки се да отгатне бъдещето си по чертите на лицето му, после кимна:

— Май нямаш с кого да се храниш, а?

— Нямам — мрачно отвърна Боби, без да вдига очи от чинията си.

— Много мило от твоя страна, че ми носиш храна. Не ми хареса само пицата с онези дребни рибки.

— Аншоа.

— Точно така — кимна тя, сдъвка зелето и добави: — Наистина съжалявам, мистър Херин.

— За какво?

— Че те помислих за… за скапан адвокат.

— Няма нищо — засмя се Боби. — През по-голямата част от времето и аз се мисля за такъв.

— Ти си беден, защото ти пука. Размекваш се пред хора като мен, работиш без пари. И по тази причина не си богат. Не печелиш, раздаваш всичко, което имаш. Къде щях да бъда аз, ако действах по същия начин? Лош бизнес, мистър Херин, много лош бизнес! Но виж, мистър Фени е друга работа. Той е богат, защото работи само за богати клиенти.

— Някога и на него му пукаше.

— Значи не ми се сърдиш, че поисках той да ми бъде защитник?

— Не, Шауанда. Ти имаш нужда от него. Той е много по-добър адвокат от мен.

— Може би ще го накараш пак да почне да му пука. За мен.

Боби вдигна глава и видя надеждата в очите й.

— Може би — бавно кимна той.

 

 

Сградата на голф клуба не беше от най-скъпите в Далас, нито в Хайланд Парк. В замяна на това обаче със сигурност беше най-трудно достъпната в целия щат. Да се нарече клуб на избраници беше все едно да се каже, че Майкъл Джордан е добър баскетболист. В този клуб човек не можеше да влезе благодарение на парите си; трябваше да е роден там, да се е оженил там или да е целувал толкова много задници, че Американската медицинска асоциация да може да му издаде диплома за специалист по проктология. Скот Фени бе успял да стане член на голф клуба единствено защото беше местна футболна легенда и личен адвокат на Том Дибрел.

Той спря джипа под навеса на входа, а портиерът му отвори още преди да е изключил двигателя. Скот му подаде банкнота от двайсет долара и влезе, следван от семейството си. Бу и Пашамей хукнаха напред с весел смях, като всички нормални деца. Скот се усмихна, но Ребека запази леденото изражение на лицето си.

Дори когато не беше в настроение, тя продължаваше да е най-красивата жена в Хайланд Парк. И Скот беше горд, че влиза с нея в най-престижния голф клуб. Високият, красив и преуспял адвокат, някогашна футболна звезда, ескортира разкошната си съпруга, някогашна Мис Университет, облечена в бледожълта лятна рокля, подчертаваща великолепната й фигура. С нескрито удоволствие отбеляза погледите, които мъжете й хвърляха дискретно. В тях се четеше завист и копнеж, безумната мечта да се приберат довечера у дома с нея, а не със сбръчканите динозаври, които им се водеха за съпруги. Ребека беше важна част от перфектния живот на Скот Фени, въпреки че тази вечер въпросната част беше очевидно ядосана.

— Правиш огромна грешка! — просъска тя.

— О, не се тревожи чак толкова. Дошли сме заради фойерверките, нищо повече. Едва ли някой ще забележи едно чернокожо момиченце.

— Надявай се! Жените тук забелязват дали бюстът ти е с един сантиметър по-голям или пък задникът ти се е смалил с толкова. Какво обяснение да им предложа? Детето със сигурност не е член на семейството!

Клубът отваряше врати за децата на своите членове само два пъти годишно: за новогодишното парти с традиционния Дядо Коледа и за фойерверките по случай Четвърти юли. През останалото време достъпът на деца беше строго забранен. Не беше кой знае каква загуба за тях, тъй като средната възраст на членовете беше седемдесет и четири години. Скот и Ребека бяха сред младите, като за „млади“ се смятаха всички под шейсет. Обстановката беше съвременна… за 1952 г. Управата не виждаше смисъл да я обновява и единственото нововъведение за последните петдесет години беше широкоекранният телевизор в грил залата. Просто нямаше смисъл да убеждават някой седемдесет и четири годишен член, че промените могат да донесат добро. За човек на тази възраст всички промени са лоши вероятно защото няма как да го подмладят.

И така, с изключение на двете споменати дати, в клуба не се допускаха деца. А също и чернокожи, ако не се брояха момчетата, които носеха стиковете за голф. Забраната се разпростираше и върху латиноамериканците и всички други етнически малцинства, включително евреите. Въпреки че най-ревностните членове баптисти се лекуваха в еврейската болница „Зейл-Липши“, а съпругите им пазаруваха в „Найман Маркъс“, евреите нямаха достъп до клуба. Толкоз по въпроса.

Разбира се, писмени забрани в този смисъл липсваха. Такива неща не се предлагат в писмен вид. Но те бяха очевидни и ясни, както средният пръст, който разгневените шофьори показват на ченгетата. Той не е забранен от закона, но нарушителят при всички случаи ще бъде глобен.

Влязоха в сградата и поеха по дълъг коридор. Забавиха ги няколко секунди сбръчканите динозаври, които държаха на всяка цена да поздравят Ребека със сигурния й избор за председател на организационния комитет на предстоящия бал. „Благотворителна акция в бедните квартали“, отвърна на въпросителните им погледи тя, навреме съобразила, че присъствието на Пашамей няма да остане незабелязано. Коридорът ги изведе до полегата морава с безупречно подстригана трева. В дъното се виждаха белите столове, от които членовете на клуба щяха да наблюдават фойерверките.

Откриха четири свободни места до групичка старци, чието общо състояние надхвърляше един милиард долара. Никой от тях не реагира на присъствието на Пашамей, вероятно защото изобщо не я видяха в сгъстяващия се здрач. Момичетата седнаха отпред, а Скот и Ребека се настаниха зад тях.

— Видя ли? — приведе се към съпругата си Скот. — На никого не му пука.

Замълчаха, наслаждавайки се на топлата лятна вечер и прекрасната панорама, която се разкриваше пред очите им. Сгушени едно до друго, децата възбудено си шепнеха. В момента, в който се разнесе оглушителен гръм и над главите им разцъфна огромна разноцветна ракета, Пашамей скочи и се просна на земята като войник, попаднал под обстрела на врага.

— Пашамей! — втурна се към нея Скот. — Какво стана?!

— Лягай долу, мистър Фени! — напрегнато извика момичето. — Веднага лягай! Обстрелват ни от минаваща кола!

Децата наоколо се разхилиха и това пробуди особено неприятен спомен от детството му. Скоти, откъде ти купуват дрехите? — подигравателно питаха богатите му съученици. — Вероятно от „Сиърс“? Кръвното му бързо се повиши до нивото, до което стигаше преди мач. Хлапетата на Хайланд Парк обичаха да се подиграват с по-бедните. Пример в това отношение беше миналогодишният плейоф срещу отбор от работническите предградия на стадион „Тексас“. Хайландските хлапаци скандираха „Суха пара срещу бели боклуци“ и замеряха опонентите си със смачкани банкноти, скрити зад високите парапети на бащините си ложи. Скот хвърли изпълнен с омраза поглед към ухилените мамини синчета. Страшно му се прищя да им зашлеви няколко здрави плесника, но се въздържа, тъй като това щеше да се отрази зле на адвокатската му репутация. Той се наведе и помогна на Пашамей да се изправи.

— Всичко е наред, миличка, това са фойерверки. В Хайланд Парк не се стреля от преминаващи коли.

— О!

Момиченцето се огледа и бавно се върна на мястото си. Очите на старците бяха приковани в нея.

— Е, сега вече можем да сме сигурни, че си осигурихме централно място в клубния бюлетин — въздъхна Ребека.