Марк Хименес
Цветът на закона (11)

10

Остатъкът от юни изтече спокойно. Температурата стабилно се покачваше и в края на месеца живачният стълб достигна 38 градуса. Дъжд нямаше, слънцето жареше безмилостно. Пуснали дълбоки корени, вековните дъбове жадно смучеха последните остатъци влага от напуканата тексаска земя и всички създания се подготвяха за поредното горещо лято. Изключение правеха богатите даласки фамилии, които можеха да си позволят да избягат на хлад в Колорадо или Калифорния. Другите оставаха у дома и разчитаха на климатичните инсталации и басейните, за да се спасят от жегата.

Ребека Фени продължаваше неуморното си изкачване по обществената стълбица на Хайланд Парк, Бу Фени си стоеше у дома, заобиколена от компютъра и книгите, Консуела де ла Роса се събра с Естебан, който току-що бе прекосил границата, Скот Фени натрупа двеста часа юридически консултации, платени по 350 долара всеки, Боби Херин навъртя около сто, по петдесет всеки, обслужвайки единствения неплатежоспособен клиент на „Форд-Стивънс“, а разширен състав съдебни заседатели обвини официално Шауанда Джоунс в убийството на Кларк Маккол. Беше й определена гаранция от един милион долара, което означаваше, че тя ще остане в ареста до произнасяне на присъдата. После щеше да бъде освободена или преместена във федерален затвор за излежаване на присъдата или в очакване на екзекуция. Тя звънеше на адвоката си всеки ден, понякога по няколко пъти, изпаднала в истерия от мъка по дъщеря си или от наркотичен глад. Адвокатът й нямаше идея откъде може да я снабди с хероин и по тази причина реши да направи единственото, което можеше да я накара да млъкне: да заведе дъщеря й на свиждане. По-точно накара Боби Херин да свърши тази работа.

Но Боби изрази скептицизъм към тази идея. Който беше по-скоро страх.

— За бога, Скоти! — отчаяно възкликна той. — Стига ми Източен Далас! А ти ме пращаш в южните квартали, където охранените бели мъже не могат да оцелеят дори пет минути! Съжалявам, приятел, но няма да рискувам живота си за петдесет долара на час!

Така се стигна до втория ден на месец юли, когато температурата за пръв път надмина 38 градуса, а адвокат Скот Фени, съдружник в юридическата фирма „Форд-Стивънс“ с годишна заплата от 750 000 долара, бавно навлезе в един от мрачните жилищни комплекси на Южен Далас зад волана на лъскавото си червено „Ферари 360 Модена“. По улиците, озвучени от оглушителен рап, шареха чернокожи младежи със заплашителни физиономии, а той имаше чувството, че на предното му стъкло има табела с надпис ОТКРАДНИ МЕ! Преди тринайсет години беше играл футбол с чернокожи младежи, но днес това едва ли имаше някакво значение. Несъзнателно започна да се смъква в кожената седалка и спря едва когато носът му се изравни с волана.

Скот Фени живееше в Далас вече трийсет и пет години, но нито веднъж не му се беше случвало да посети южната част на града. Обикновено гражданите с бял цвят на кожата го правеха не повече от три пъти годишно, когато насочваха колите си към оградената територия на Феър Парк, където се провеждаше традиционният щатски панаир и двете главни спортни събития на годината — футболните мачове между „Оклахома“ и „Тексас“ и турнирът „Котън Боул“. Стигаха дотам по междущатската магистрала и отбивката, която ги отвеждаше директно на стадиона, без никакви спирания и отклонения. Белите никога не влизаха в Южен Далас с неговите опасни улици, на които се продаваше дрога и женска плът, а престрелките между различните гангстерски банди бяха ежедневие. Това беше Далас на чернокожите, в който появата на бяло момче от Хайланд Парк зад волана на италианска спортна кола за 200 000 долара се възприемаше като една, меко казано, неразумна постъпка.

Но Скот беше тук и вече паркираше пред жилищния блок от сив бетон, който общинските власти бяха кръстили с жизнерадостното прозвище „Градински апартаменти“, въпреки че наоколо не се виждаше дори стръкче трева, да не говорим за градини. Изключи мотора и изчака известно време, просто за да събере кураж да слезе. Ферарито моментално привлече вниманието на местните хлапетии. Внезапно слънцето беше засенчено от фигурата на огромен чернокож мъж, облечен с фланелка на „Далас Каубойс“, който небрежно почука с едрите си като кренвирши пръсти по затъмненото стъкло. Скот го спусна на един-два сантиметра.

Фланелката се раздвижи и пред очите му се появиха първо широките рамене и дебелият врат, а най-накрая и широкото черно лице. Мъжът свали слънчевите си очила и се втренчи в купето.

— Ти ли си адвокатът?

— Какво?

— Ти ли адвокатът на Шауанда?

— Да.

— И си дошъл за детето?

— Точно така. Как бих…

— Шауанда ми се обади. Сетила се, че ще ти трябва нещо като… хм… придружител, ако разбираш какво имам предвид.

Скот разбираше. Очите му се плъзнаха по заобиколилите колата чернокожи жени, всъщност почти момичета, с пеленачета в ръце и едва проходили дечица, вкопчили се в дебелите им крака, както и младежи с подчертано развити мускули. Не се беше срещал с такива от последната „Боксова нощ“. Родено по време на голямата криза в търговията с недвижими имоти, това представление постепенно се бе превърнало в традиция. На ринга в банкетната зала на луксозния хотел „Анатол“ се срещаха чернокожи боксьори, които се млатеха до смърт пред очите на бели богаташи с дебели пури в уста, настанили се пред отрупаните с храна маси в компанията на красиви, наети за цялата нощ манекенки. Спомни си какво си мислеше тогава — тези чернокожи боксьори отдавна бяха отпаднали от професионалния спорт, но въпреки това можеха да нокаутират с един удар всеки от белите галеници на съдбата, събрали се да ги наблюдават. Нещо, което вероятно мечтаеха да направят. Въздъхна и си сложи очилата — този път не за авторитет, а с тайната надежда, че черните здравеняци наоколо няма да посегнат на човек с очила. После си пое дъх, слезе от колата и се облегна на вратата. Усети как кръвта се качва в лицето му и с облекчение чу как едрият мъж избоботи:

— Хей, я се отдръпнете! Това е адвокатът, дайте му да диша!

Тълпата неохотно отстъпи няколко крачки назад. Скот облекчено въздъхна, после напълни гърдите си с въздух — много по-горещ, отколкото си беше представял. Нямаше нищо чудно, наоколо не се виждаше нито едно дръвче. По челото му избиха ситни капчици пот, а колосаната риза бързо залепна за гърба му. Огледа сивите, приличащи на бункери блокове, сивите площадки пред тях, сивият бетонен пейзаж и чернокожите му обитатели — един странен свят на фона на модерните небостъргачи в центъра. Ако прозорците на кабинета му гледаха на юг, той щеше да вижда именно този жилищен комплекс, а не приятните, галещи окото със зеленината си площи на Хайланд Парк. За него черните хлапета, залепили носове за стъклата на ферарито, бяха толкова чужди, колкото и китайчетата на другия край на света.

— Страхотен автомобил, мистър! — каза с широка усмивка едно от тях.

— Аз съм Луис — представи се едрият мъж и махна с ръка към тълпата. — Не им обръщай внимание. Тук рядко се появяват адвокати.

Беше висок около два метра и тежеше поне сто и петдесет кила. Скот не рискува да му подаде ръка, задоволявайки се да му връчи визитката си.

— Какво означава това А.? — попита Луис, след като внимателно я изчете.

— Абсолютно нищо — отвърна Скот и насочи палец към ферарито. — Май ще е по-добре да изчакам в колата.

Гигантът се обърна към хлапетата и заплашително изръмжа:

— Който я пипне с пръст, ще отговаря лично пред мен! — После се обърна и с широка усмивка добави: — Колата ще бъде окей, мистър Фени. — Скот кимна и тръгна след него, а тълпата почтително се раздели, за да минат; Луис направи няколко крачки по тротоара, после спря и подметна през рамо: — Все пак ще е по-добре да я заключиш.

— О, да.

Скот извади връзката и натисна копчето на дистанционното. Ферарито реагира с кратък звуков сигнал, а едно от хлапетата почтително подсвирна.

Закрачиха през площадката, на която голи до кръста младежи дриблираха толкова ожесточено, че ударите на топката върху асфалта звучаха като оръдейни изстрели. Мускулите играеха като живи върху потните им тела, а жилестите им ръце бяха покрити с татуировки. Носеха дълги до коленете спортни гащета, а краката им бяха обути в маратонки „Найки“ за поне стотина долара. Младият Скот така и не можа да си позволи такива. Гледаха Скот Фени както се гледа плячка. И ако не беше Луис, той несъмнено би се превърнал в такъв. Опита се да не среща погледите им, спомнил си за правилото при неочаквана среща с хищници. Изведнъж му се прииска да се върне в колата и с пълна газ да изчезне. Но вече беше невъзможно. В главата му се появи представата за малък и охранен заек, който прави отчаяни опити да избяга от глутница гладни вълци. Представа, която го накара да скъси разстоянието до Луис. Беше принуден да признае пред себе си, че дори на футболния терен не беше изпитвал такъв страх. Скот Фени се тресеше от ужас в буквалния смисъл на думата. Когато най-сетне спряха пред вратата на апартамент 110, сърцето блъскаше в гърдите му като парен чук, а тялото му се обливаше в пот. Гигантът почука на вратата и извика:

— Пашамей, аз съм, Луис.

Никой не отговори и Луис почука отново. Прозорчето до вратата беше покрито с плътно перде, пред което имаше дебели метални пръти.

— Може би не е у дома — попита Скот.

— У дома е и още как — отвърна Луис и тялото му се разтресе от смях. — Никога не излиза, дори прозорците не отваря. Представяш ли си какво е вътре без климатична инсталация? Не си е показала носа навън от деня, в който арестуваха Шауанда. — Наведе се над него и добави с дрезгав шепот: — Добре правиш, мистър Фени. Детето трябва да се види с майка си.

— А защо ти не я заведе? — попита механично Скот, продължавайки да обмисля пътищата за отстъпление. Но Луис не се засегна, широко му кръгло лице разцъфна в златозъба усмивка.

— Как да ти кажа, мистър Фени, между мен и федералните има някои неща, които се нуждаят от изясняване. Ако разбираш какво имам предвид.

Скот разбираше. В един момент му се стори, че дупчицата на шпионката потъмня. А в следващия зад вратата прозвуча тъничък глас:

— Това ли е адвокатът?

— Това е — отвърна Луис.

Шпионката просветля, после изтрака нещо тежко и вратата се открехна. В процепа се появи мургаво личице с две огромни кафяви очи.

— Ще спасиш ли мама? — попита момиченцето.

 

 

— Пашамей. Доста необичайно име.

Залепило лице за решетката на климатика, чернокожото момиченце поясни:

— Мама казва, че е френско, но то си е наше име. Ние, чернокожите, не използваме имена като Сузи, Пати или Манди. Предпочитаме други — например Шантей, Бионсе и Пашамей.

— А моята дъщеря се казва Бу.

— Това е различно — усмихна се тя.

— Тя е различна — отвърна на усмивката й Скот. — Със сигурност ще я харесаш.

Увереността му започна да се завръща от момента, в който напусна комплекса и излезе на Мартин Лутър Кинг булевард — основната пътна артерия на Южен Далас. Пулсът му се върна в нормални граници, а тялото му престана да изпуска течности като градинска пръскачка. Стойката му зад кормилото също се промени — вече беше изправен и любопитно се оглеждаше като японски турист на родео. От едната му страна се точеше оградата от ковано желязо на Феър Парк, в който се намираше прочутият стадион „Котън Боул“. „Каубойс“ играеха там, преди да ги изхвърлят в покрайнините, а историческата сграда в стил „Ар деко“, изградена през 1936 г. специално за изложението в чест на 100-годишнината на Тексас, беше оставена да гние и да се руши като някакъв забравен филмов декор. От другата страна на улицата имаше множество обрасли с трева терени, които отдавна се бяха превърнали в сметища. Виждаха се паянтови постройки с изпочупени прозорци, пред които висяха чернокожи безделници.

— Бараки за дрога — отбеляза Пашамей.

Появи се дълга редица от заложни къщи и магазинчета за алкохол. Пред паянтовите постройки имаше веранди със стари канапета и продънени столове, а под тях дремеха стари коли на бетонни трупчета. Всички без изключение имаха дебели решетки на прозорците, сякаш обитателите им бяха доброволни затворници. Беше мрачно и сиво. Цвят имаха само графитите, покрили всяка стена и ограда, а също полите и шортите на дебелите тъмнокожи жени, които висяха по ъглите.

— Работещи момичета — обади се Пашамей. — Мама казва, че са тук, защото са прекалено дебели, за да си хванат бял клиент на „Хари Хайнс“.

Скот си представи, че живее в този район и ходи по тези улици с Бу. Още по-лошо, че Бу е сама. Изведнъж вниманието му беше привлечено от някаква суматоха в близост до платното и кракът му механично се вдигна от педала на газта.

— Какво става тук?

На тротоара пред един от грозните жилищни блокове се издигаше грамада от лични вещи — дрехи, микровълнова печка, баскетболна топка, парцаливи кукли. Сякаш някой ги беше изсипал с камион. На бордюра седяха две чернокожи момченца, опрели лакти на коленете си и отчаяно обхванали лица с длани. Светът им току-що беше рухнал. Пълна негърка с червени ластични шорти и бяла тениска крещеше и ръкомахаше пред кльощав чернокож с риза и вратовръзка. Пашамей протегна врат да погледне, после се отпусна обратно.

— Ден за изхвърляне — равнодушно установи тя.

— Изхвърлили са ги от апартамента им?

— Да. Правят го всеки месец, на първо число.

Като млад адвокат Скот често беше завеждал искове на хазаи за насилствено изхвърляне на нередовни наематели. Но никога не беше виждал практическото приложение на издадените присъди — тоест струпването на лични вещи направо на тротоара, както изисква законът. Хвърли един последен поглед към нещастниците и подаде газ. А когато скъпите състезателни гуми на ферарито най-после стъпиха на междущатската магистрала, която щеше да го отведе в центъра, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Татко беше бял — неочаквано се обади Пашамей.

Той я стрелна с поглед и установи, че чертите й действително са по-скоро на бяла. Косата й беше сплетена на дълги, стигащи до раменете плитчици. Беше облечена с розова тениска, къси панталонки и розови, смъкнати над белите маратонки чорапи. Различаваше се от белите момиченца в Хайланд Парк единствено по мургавата кожа. И по плитчиците, разбира се.

— Къде е той?

— Умря.

— О, съжалявам.

— Аз не. Той биеше мама.

— От какво умря?

— Полицията го застреля. Продаваше дрога.

Пръстът й се плъзна по таблото, сякаш проверяваше дали е прашно. После се извърна с цялото си тяло към Скот и попита:

— Мама наистина ли е убила онзи бял мъж, мистър Фени?

 

 

— Не, миличка, никого не съм убила — рече Шауанда през стъклената преграда, а дясната й ръка остана залепена за стъклото, точно срещу лявата длан на Пашамей. Майката и дъщерята плачеха, но не можеха да се прегърнат. Когато Шауанда спомена, че има дете, Скот автоматично реши, че е лоша майка. Беше проститутка, за бога! Но сега, наблюдавайки свиждането, промени мнението си. Тази жена очевидно обичаше детето си, и то толкова силно, колкото той обичаше собствената си дъщеря.

Обърна се към чернокожия надзирател и попита:

— Няма ли начин да бъдат заедно?

Надзирателят отмести очи и се почеса по брадичката. Помълча малко, после отново го погледна и попита:

— Вие сте тук, за да обсъдите защитата й, нали?

— Да — светкавично съобрази Скот.

— А тя е важна свидетелка?

— Да.

— В такъв случай може.

Заведе ги в стаичката за разпити, в която Скот и Шауанда провеждаха всичките си срещи. Потупа го по рамото, за да седне, след това повтори потупването, този път върху главичката на детето. Шауанда се втурна в стаята, падна на колене и притисна дъщеря си. Надзирателят промърмори, че ще чака отвън. Шауанда най-после пусна Пашамей, обхвана главата й с длани и се взря в нея, изследвайки всяка черта на гладкото личице. После я отдалечи от себе си и я огледа от главата до краката.

— Облякла си се много добре — похвали я тя. — Луис ти носи храна и те гледа, нали?

— Да, мамо — кимна момиченцето.

— Нали си стоиш у дома?

— Да, мамо.

Шауанда изглеждаше много по-добре от последния път: бодра и енергична. Май нямаше опасност да повърне върху костюма му.

— Спиш ли вече? — попита я той.

— Да, сър, мистър Фени. Най-лошото отмина, остана ми само главоболието.

— Донесох ти лекарство, мамо — обади се Пашамей.

— Браво, добро момиче.

— Когато ме боли главата, винаги вземам тиленол — рече Скот.

— На мен обаче ми трябва нещо по-силно.

— Ибупруфен?

— Да, ибу… както му беше името…

— Кога ще излезеш оттук, мамо?

— Чак след процеса. Разбира се, ако мистър Фени докаже невинността ми.

— Не съм длъжен да доказвам каквото и да било, Шауанда — поклати глава Скот. — Прокуратурата трябва да докаже, че си виновна.

Шауанда го погледна така, сякаш бе наивно хлапе.

— Още много има да учиш, мистър Фени — поклати глава тя.

— Кога е делото? — попита малката.

— В края на август.

— Но това е чак след два месеца! — изкриви лице детето. — Какво ще правя през всичкото това време? Мамо, страх ме е да стоя сама вкъщи!

Скот усети как сърцето му отново се свива от страха, който беше изпитал преди час. Челото му бързо се покри със ситни капчици пот, сърцето му заби по-бързо. Неволно започна да преценява шансовете на охранения бял заек, подгонен от глутница вълци. Не искаше да се връща повече в Южен Далас — нито сега, нито когато и да било в бъдеще. Не искаше да върне това малко момиченце в мрачния апартамент, не искаше отново да крачи сред шпалира от млади чернокожи младежи, които го гледаха като плячка. Какво щеше да му се случи, ако Луис не го беше взел под закрилата си? В същото време си даваше сметка, че не може просто да качи това дете в автобуса или в някое такси и да го остави да се оправя само. Но какво да я прави, по дяволите? Докато майка и дъщеря продължаваха да се прегръщат и да плачат, пъргавият му ум напрегнато търсеше решение. И бързо го откри.

Решението се наричаше Консуела де ла Роса.

Домашната им помощница щеше да се грижи за едно дете през цялото лято, защо да не се грижи и за две? Идеята изглеждаше перфектна. Бу щеше да има приятелка в игрите, това малко момиченце нямаше да умира от страх в оня ужасен квартал, а той самият нямаше защо да се връща в Южен Далас. Воден от емоциите си, Скот Фени изрече думите, за които скоро щеше да съжалява:

— Пашамей, защо не дойдеш да живееш у дома, докато приключи процесът?

 

 

— Но какво да я правя, по дяволите?!

Лицето на Ребека бе по-червено от косата й. Сложила ръце на кръста, тя го гледаше, както би гледала продавачката в „Найман Маркъс“, която й предлага да пробва рокля с погрешен размер. Скот се прибра направо от ареста, но се оказа, че беше довел чернокожото момиченце в дома си точно в деня, в който съпругата му беше свободна от светски ангажименти. Бу извика: „Страхотна прическа“ и без повече приказки я отведе в стаята си. Консуела се скри в кухнята и Скот се оказа абсолютно сам срещу разгневената Ребека. Разбира се, той нямаше намерение да сподели истинската причина за постъпката си: че просто се страхува да върне това дете в дома му. Реагира като адвокат и каза само онази част от истината, която отговаряше на поведението му.

— Тя е само на осем години и живее в опасен квартал, абсолютно сама. В апартамента й няма дори климатична инсталация. За бога, Ребека, нали във вашата организация постоянно мъдрувате как да помогнете на хората без късмет? Аз ти предлагам нещо, с което директно ще спечелиш голямата награда!

— Ние помагаме на тези хора, но не ги каним по домовете си — отсече Ребека. — Нали сам каза, че майка й ще бъде осъдена? Какво ще правиш с нея тогава? Може би ще я осиновиш и ще я отгледаш като собствена дъщеря? Ще я пратиш в някое от добрите училища на Хайланд Парк? Скот, нека ти напомня, че в училището на Бу няма нито едно чернокожо дете!

От време на време жена му наистина го вбесяваше. Както треньорът му в колежа, който смъкваше маската от лицето му и го ругаеше за някоя пропусната точка. Тогава Скот стоеше мирно и мълчеше. И днес правеше абсолютно същото: стоеше и мълчеше пред тази красива разгневена жена. Единствената разлика беше, че от устата й не хвърчаха парченца тютюн за дъвчене. С удоволствие би разменил яростта й за онези лепкави парченца.

— Още по-малко пък момиче, което се казва Пашамей!