Сали Грийн
Полуизгубен (4)

Трета част
Полуизгубен

Петдесет и първият проблем

Отново сме в лагера на Силия, новия Първи лагер. Останахме в къщата на Леджър една седмица, почивахме, учехме, аз упражнявах дарбите си, търсихме слаби места в защитата на амулета. След това Леджър ни върна в стаята с картите, от там се придвижихме до Ню Йорк и на другия ден пристигнахме тук.

Не казах на Силия почти нищо за Леджър, той не обича да се знае много-много за него, но все пак се похвалих за амулета и че вече съм неуязвим.

Интересно ми е да видя какво ще стане, когато Силия изпробва дарбата си с мен. Ненавиждам нейното пищене. Това е единственото, от което ме е страх. И не само заради болката, а заради спомените, срама, стотиците пъти, в които съм се въргалял в агония на земята. Сега обаче искам тя да се опита да го използва. Силия като че ли също няма търпение да се пробва.

Усмихвам й се и казвам:

— Първо ме удари в лицето.

Тя изпуква кокалчетата на пръстите си, свива дясната си ръка в юмрук и замахва силно.

Не ме заболява, напротив, става ми приятно, като гледам как Силия се превива надве и притиска ръката си към тялото. След миг тя се изправя, дарбата й да се лекува, е силна.

— Все едно ударих стена — отбелязва тя.

Разбира се, това не я спира да изпробва всичко друго, за което се сети, опитва се да ме простреля, да ме промуши с нож, после решава да ме удуши и тук вече аз възразявам и й предлагам вместо това да използва дарбата си.

— Готов ли си? — пита Силия. — Трябва ли да се подготвиш предварително?

— Не, амулетът действа така, че все едно винаги съм облечен с броня.

След миг писъкът отеква в главата ми. Само че не ме зашеметява и „отеква“ е силно казано. Звукът е слаб, пронизителен, неприятен и дразнещ, но няма никакво въздействие върху мен, все едно слушам някой да пее фалшиво.

Кръстосвам ръце на гърдите и подхвърлям:

— Само толкова ли можеш?

Тя се прави, че не ме е чула, обръща се към Гейбриъл и пита:

— Досега открили ли сте някакво слабо място?

— Може да бъде удавен, но за това ще е необходимо доста време. Може да бъде завързан и затворен в килия. Не може да се съпротивлява на внушения. Ако някой с дарбата да командва чуждите мисли му заповяда да се предаде, Натан ще се предаде. Но в обикновена битка е неуязвим.

— Бомби? — пита Силия.

Поклащам глава.

— Не сме пробвали.

— Може да бъдеш затрупан при взрив?

— Да. Но ще съм затрупан жив, ако това те успокоява.

— Мислиш ли, че ще използват бомби срещу нас? — пита Гейбриъл.

— Със сигурност — отвръща Силия. — Бомби, гранати, мини като онези, заради които загина Кърсти.

— Те няма да ми направят нищо.

— Да пробваме ли? — предлага Силия, изважда ръчна граната от джоба и ми я подава.

Не мога да скрия, че това малко ме притеснява. Но пък куршумите не успяват да пробият закрилата на амулета, така че и гранатата не би трябвало да има ефект.

Вземам я и дръпвам халката. Силия и Гейбриъл бързо се отдалечават. Сърцето ми тупти, взирам се в пръстите си, обхванали гранатата, чудя се дали ще ги видя отново.

Взривът е бляскав и оглушителен, стискам очи и усещам как се олюлявам от взривната вълна.

Сърцето ми препуска още по-силно, пръстите ми треперят, но за моя радост, са си по местата. Свивам ги и ги отпускам, всичко е наред. Не горя от желание обаче да си играя повече с гранати.

По-късно вечерта седим край огъня с Гейбриъл, Силия и Грейторекс, аз се смея. Силия ни е събрала да ни представи плана си за атаката срещу Соул, плана, който тя е изготвила, докато ни нямаше.

Когато най-сетне се успокоявам, се обръщам към нея и питам:

— Това ли успя да измислиш за една седмица? Прониквам в сградата на Съвета и избивам всички. Това е целият план, така ли?

— Мислех, че простотата му ще ти допадне — отвръща Силия.

Преглъщам ругатните си, но продължавам да я гледам кръвнишки.

— Наближава годишното заседание на Съвета. Не беше трудно да разберем кога ще се проведе. То е важно събитие, на него се избира предводителят на Съвета. Соул, Уолънд и Джесика ще са там. Това е идеалната възможност да им видим сметката. Ти проникваш първи. Оправяш се с тях, а след това се появяваме ние и поемаме членовете на Съвета и Ловците.

Гейбриъл е смръщил вежди.

— А ако не са там? Ако сме сгрешили датата?

— Ако ги няма, Натан ще реши какво да прави. Напълно се доверявам на преценката му.

Струва ми се, че знам какво ще е решението ми: ще изгоря сградата на Съвета. Ще унищожа всичко.

Силия добавя:

— Големият проблем е способността на Ловците да стават невидими. Благодарение на тази дарба те винаги ще имат надмощие над нас. Каквото и да се случи със Соул, Ловците ще продължат да се съпротивляват, а няма как да победиш невидим противник, невъзможно е да заловиш или убиеш човек, когото не виждаш. Дадохме отвара за истина на двама пленени Ловци, само че не научихме кой знае какво от тях. Явно даже и те не са в течение как точно работи магията, освен че е замесен Уолънд и той използва вещерски бутилки. Ловците сами контролират кога да стават невидими, но дарбата им я дава Уолънд.

Колкото и да ми се иска първо да видя сметката на Соул, не мога да не се съглася със Силия.

— Значи, първата ни цел е да лишим Ловците от възможността да стават невидими, а чак след това да се разправим със Соул.

— Да.

— А неговата дарба каква е?

— Приготвянето на отвари. Същата като на Уолънд. Дарбата на Соул е слаба, затова използва Уолънд. Той притежава изключително силна дарба.

— А Уолънд работи в сградата на Съвета, нали?

— Да, събраната досега информация потвърждава, че той прекарва по-голямата част от времето си там. Не ми се вярва изведнъж да промени навиците си.

И на мен не ми се вярва. Той ми прилича на човек, който е вманиачен по работата си и няма друг живот. Засега изглежда, че Съветът печели войната и няма причина Уолънд да реши да се мести другаде.

Силия продължава:

— Предвид жаждата за власт на Соул и недоверието му към Ловците, сигурна съм, че той ще се стреми да държи близо до себе си магията, която дава на Ловците способността да стават невидими. Всичко трябва да е някъде в сградата. За мен операцията ще бъде успешна дори и ако само намериш и унищожиш вещерските бутилки, благодарение на които Ловците стават невидими.

— За теб може и да е, но за мен няма да е.

— Съгласна съм, ще гоним по-високи цели. Трябва да премахнем Соул, Уолънд и Джесика и да се погрижим никой да не избяга, трябва да заловим всички в сградата.

— Планът не е ли да избием всички, които са там?

Отново се сещам за съвета на баща ми да ги избия всички. Убил съм толкова много незначителни изпълнители, маловажни Ловци, че ако оставя живи Соул, Джесика и Уолънд, това би било едва ли не обида за тях.

— Или да ги пленим — допълва Силия.

— Добре.

— Има няколко проблема, разбира се — продължава тя.

— Не се и съмнявам.

— Първият е как да проникнем в сградата на Съвета. Тя има три входа. Главният е откъм булеварда, това е най-лесният начин, но пък почти сигурно е, че ще ни забележат. А в никакъв случай не бива да привличаме вниманието на Безцветните.

Знам го този вход. Със сигурност ще е охраняван и защитен със заклинание. Не мисля, че бих могъл да се промъкна от там, дори и невидим.

— Съгласен съм — кимам.

— Задният вход вече не се използва и доколкото успяхме да установим, май е зазидан. Вероятно са си дали сметка, че той е слабо място, трудно се охранява, почти няма видимост настрани и в непосредствена близост живеят Безцветни. От там не можем да минем.

Именно през задния вход минавахме с баба, когато ходехме в сградата на Съвета, познавам го добре, но явно това сега няма никакво значение.

— Входът откъм „Кобалт Али“ все още се използва, само че е твърде опасен.

— Всички са опасни — казвам аз. — Знам как работи магията там. Тя те придърпва към сградата, нали? Не може ли да го използваме?

Силия поклаща глава.

— Улицата води към вътрешен двор, където могат да ни обградят и избият. Ако аз отговарях за охраната на сградата, щях да оставя входа откъм „Кобалт Али“ да изглежда неохраняван, като се погрижа вратата към самата сграда да е непристъпна. Сигурна съм, че точно това е направил Соул.

— Откъде ще минем тогава? През покрива? През прозорците?

Шегувам се, разбира се. Сигурен съм, че цялата сграда ще е защитена със заклинания.

— Ще влезем през проход от друга сграда на Съвета. През прохода в Кулата.

— Кулата ли?

— Римската кула, ако трябва да използвам пълното й име. Съветът я използва като затвор за Белите. Познавам я като петте си пръста. Както и Грейторекс, и всички Ловци. Ловците дават дежурства там като охрана. В Кулата има проход към сградата на Съвета.

— И ти можеш да ни вкараш вътре в Кулата, така ли?

— Наблюдаваме я от няколко седмици. Знаем колко са пазачите, какъв е графикът им, кога се сменят. Имат си пароли и проверки, но за теб няма да е трудно да се промъкнеш вътре, ако си невидим. След това ще се справиш с пазачите и ще ни пуснеш да влезем.

— Колко са те?

— Пазачите са шестима, с тях има и четирима Ловци. Смените им са по осем часа. Кулата се охранява лесно. Затворниците не се пускат от килиите.

— Къде отиде доброто отношение към лишените от свобода…

— И дума не може да става за добро отношение там.

— Добре, значи, аз се промъквам, виждам сметката на охраната и ви пускам вътре. После какво? Минавам през прохода до сградата на Съвета, намирам Уолънд, Соул и Джесика, така ли?

— Точно така. Така стигаме до втория проблем. Джесика.

Силия потърква лице, после продължава:

— Дори и да се справим със Соул, Уолънд и Съвета, Ловците ще продължат да се съпротивляват. Те изпълняват разпорежданията на Съвета, но не са подчинени на Соул, клетвата им за вярност е единствено към техния водач, в случая Джесика. Докато тя е жива, Ловците няма да сложат оръжие. А каквото и да стане със Соул и Уолънд, тя няма да се предаде.

— И?

— Ти я остави да се измъкне жива в Женева — казва Силия.

Засмивам се.

— Аха. Значи, проблемът е, че според теб няма да я убия, така ли?

— Проблем ли е наистина?

— Не.

Поне така ми се струва. Джесика ми е заварена сестра, дъщеря на майка ми, но аз я мразя. Убеден съм, че тя е лош човек. Знам, че стига да й се удаде възможност, Джесика ще ме убие, без да се замисли. Вярно е, че я пуснах в Женева. Но тогава още не бяхме във война. Нещата се промениха, аз също.

— Не се тревожи — добавям. — Ако не я убия, ще я заловя.

Силия кима и продължава нататък:

— Третият проблем също е свързан с Ловците. Легендата твърди, че те никога не се предават и не бягат. Както знаеш, това не е съвсем вярно. Мнозина ще предпочетат да загинат, отколкото да се предадат, но истината е, че те все пак са хора. Някои ще изберат живота. Стане ли ясно, че няма как да победят, най-вероятно ще предприемат тактическо отстъпление или дори ще се предадат. Ако се предадат, трябва да ги оставим живи. Тяхната организация трябва да бъде разформирована. Трябва да сложим край на мита за Ловците.

Спомням си съня си с дългата редица пленени Ловци.

— Един добър начин за това ще е да ги екзекутираме всичките.

— Не, не е така. Сред Ловците има представители на абсолютно всяко семейство Бели. Трябва да бъдем справедливи и да не търсим отмъщение. Те са войници. Изпълнявали са заповеди, борбата ни не е срещу тях.

Поклащам глава.

— Ние не убиваме пленници, Натан. Нито пък тези, които сами са се предали.

— И какъв точно е третият проблем?

— Натан, трябва да съм сигурна, че няма да посегнеш на никого, който сам се предаде. Не е правилно да се убиват пленници.

— С други думи, искаш да си сигурна, че не съм като баща ми. Че не търся отмъщение за избитите си предци. А какво ще кажеш за всички Черни, загинали от преследванията на Ловците? И за тях ли не бива да отмъстим?

— Целта е да победим, не да си отмъщаваме.

— Според мен е най-добре да ги избием.

— Дори и ако се предадат? Тогава ще си същият като Соул, не е ли така?

— Е, да… Не, не. — Не знам дали е така, или не, ядосвам се. После се усмихвам подигравателно и добавям: — Щом толкова държиш, може първо да ги осъдиш за военни престъпления. И след това да ги екзекутираш.

— Моето намерение е да установим съвместно управление на Бели, Черни и нечистокръвни — отговаря Силия. — Ще разследваме внимателно извършените от Съвета и неговите членове престъпления и не бива да допуснем повторение на техните грешки. Защото тогава и ние ще отидем на подсъдимата скамейка. Ще работим заедно и трябва да бъдем справедливи към всички. Справедливи и честни. Към всички, в това отношение и към теб, Натан. Предупреждавам те, че ще е така. В обществото, което ще изградим, всички трябва да се подчиняваме на едни и същи правила. Битката е лесната част, това, което идва след нея, е същинското предизвикателство.

— Благодаря — подхвърлям иронично аз. — Радвам се, че си давате сметка колко маловажна е моята роля.

— Да се върнем на нападението — отговаря Силия. — Третият проблем реален ли е?

— Целта ми е да спечеля битката и да отстраня, по един или друг начин, Соул, Уолънд и Джесика. Ще убия всеки, който се опита да ми попречи и застраши живота на бойците на Съюза. Ако победим и има останали живи Ловци или членове на Съвета, ще те оставя ти да се оправяш с тях. Ще можеш по цял ден да провеждаш заседания в сградата на Съвета и да раздаваш справедливост, аз ще си живея кротко край някоя река.

— А Аналис?

— Няма да забравя за какво съм там и да тръгна да я търся. Уолънд, Соул и Джесика са на първо място в списъка ми.

— Ако Аналис е жива, ще бъде съдена, както възнамерявахме.

— Да се надяваме, че е умряла в подземията на Съвета.

Силия не отговаря и аз я питам:

— Друго има ли?

Тя се надига и казва:

— Късно е, утре ще продължим. Сутринта ще се съберем пак. Има още нещо, което трябва да знаеш. Ще кажа на всички, че си неуязвим. Това ще им вдъхне увереност преди битката.

Замислям се, но за мен като че ли няма никакво значение дали другите знаят, че съм неуязвим.

— Добре.

Силия прави няколко крачки, после се спира и се обръща към мен.

— Предполагам, че най-важният проблем ще е петдесет и първият, така че не си вири много носа.

След това тя се отправя към палатката си. Поклащам глава. Нямам никакво намерение да си виря носа, задето съм неуязвим.

— Какво имаше предвид? — пита Гейбриъл. — Кой е петдесет и първият проблем?

— Тя така му вика — отговарям аз. — Според нея човек може да се опита да предвиди петдесет неща, които може да го препънат по време на самата битка. Само че винаги има още нещо, петдесет и първото, за което никога не се сещаш, и именно то се случва.

Безкрайна поредица от проблеми

Годишната среща на Съвета е голямо събитие и на нея ще присъстват най-важните членове на Съвета от Великобритания и навярно и неколцина от Европа. Само че ще бъде добре охранявана, тъй като е близо до ума, че Съюзът може да направи опит да атакува точно тогава. Надеждата ни е, че Ловците смятат Съюза за разгромен и не допускат, че сме в състояние да ги нападнем.

Четвъртият проблем е датата. Срещата обикновено се провежда в последния ден на април, ала никой не би се изненадал, ако Соул промени традицията.

Петият проблем е сградата на Съвета, която представлява лабиринт от безкрайни коридори. Бил съм там на всеки мой рожден ден от осемгодишен до четиринайсетгодишен, но съм виждал само много малка част от нея. Въпреки това си давам сметка, че тя е огромна и човек трудно може да се ориентира. Силия и Грейторекс, които често са давали дежурства там, са изготвили план на сградата от килиите в мазето до таванските помещения. Те обаче никога не са се качвали на последните етажи и предполагат, че точно там е лабораторията на Уолънд.

Всички бойци на Съюза, разпилени до този момент в останалите шест лагера, се събират тук. Бройката им е по-голяма, отколкото предполагах, но по-малка, отколкото имаме нужда: двайсет и седем души. Повечето лица са ми непознати. Отделяме доста време на разучаване на сградата. Планът предвижда аз да проникна пръв, а останалите да ме последват само ако успея да унищожа вещерските бутилки, благодарение на които Ловците стават невидими, и след като убия или заловя Соул. Грейторекс постоянно повтаря на бойците: „Трябва да можете да се ориентирате вътре, дори и да е тъмно и задимено. Трябва да познавате разположението на помещенията като пръстите на ръцете си“. Това важи и за мен.

За да запомним разположението на помещенията, отделните етажи са очертани на земята и ключовите места са пресъздадени с дървени рамки и опънат по тях плат. Ключовите места са подземието, първият и последният етаж. Ние ще проникнем в сградата от подземието. Проходът от Кулата излиза там, за да може лесно да се местят затворниците. На първия етаж са кабинетите на съветниците и заседателната зала, както и личният кабинет на Соул.

Макетът е издигнат в мое отсъствие и на мен ми се струва, че не всичко е както трябва. Стълбите към мазето трябва да са по-тесни. Спомням си как пазачите ме блъскаха да мина пред тях, едва се провирахме.

Влизам в макета на килията, в която ме държаха. Стените са от плат, няма таван. Сутрин е, небето синее над мен. Обикалям килията, както едно време. Бяха ме приковали към стената и можех да направя само няколко крачки, преди веригите да се изпънат. Излизам в коридора и се отправям към стая 2С. Тя повече прилича на истинската, платнените стени ми напомнят за белотата там. Лягам на земята, спомням си наведения над мен Уолънд. Чудя се на още колко души е сложил татуировки оттогава насам.

Обикалям всички килии. Разучавам разположението, но и също така се чудя колко хора ще има в тях. Дали ще бъдат само по един, или ще са натъпкани по двайсет, без да има място къде да легнат? Спомням си как Силия ми четеше за ГУЛАГ, наказанията и разпитите, сигурен съм, че в килиите на Съвета положението ще е още по-зле.

Връщам се отново в моята килия, сядам до стената в ъгъла, както първата вечер, когато ме затвориха вътре. Спомням си колко ми беше лошо, колко ме беше страх. Бях на шестнайсет, струва ми се, че съм бил ужасно малък, но сега съм само на седемнайсет, значи, съм бил в килията преди година, даже по-малко от година. А имам чувството, че са минали поне двайсет. Променил съм се, преживял съм много. Тогава исках само да избягам и да получа трите дара на рождения ми ден, единственото ми желание беше да съм свободен. А сега вече съм овладял дарбата си и съм придобил и други. Много по-силен съм, отколкото съм си мечтал някога, а ще рискувам всичко. Въпреки това и през ум не ми минава да се откажа от нападението. Все пак съм неуязвим. Шансът ни не е малък. Соул, Уолънд и Джесика със сигурност ще са там. Може би дори и Аналис, ако още е жива, току-виж я открия в някоя килия в подземията на Съвета или пък в Кулата. Разбира се, възможно е и да не е затворничка, да не са я измъчвали, а да са я обявили за герой, задето застреля Маркус.

— Чудех се къде изчезна — обажда се Гейбриъл и сяда до мен. — Късно е вече.

Стъмнило се е. От няколко часа лежа в клетката и размишлявам.

— Какво те притеснява? — пита той.

— Целия списък ли искаш, или първите десет точки?

За моя изненада, гласът ми трепери. Давам си сметка, че съм на ръба. И знам, че скоро ще скоча от него.

Гейбриъл се притиска към мен, гласът му е спокоен.

— Дай целия списък.

— Това, че убивам хора, прави ли ме лош човек?

— Твоята сила са битките. Нагърбваш се с това, с което другите не могат да се справят. Не си лош човек, Натан. Но трябва да правиш само това, в което вярваш, нищо повече. Трябва да живееш в мир със съвестта си. Само ти знаеш какво ти диктува тя и само ти трябва да живееш с нея.

Потривам лице уморено. Изведнъж ми се иска баща ми да беше тук, да дойде с мен, да ми помогне.

— Никога не съм си представял, че ще убивам хора. Преди по-малко от година бях затворен в тази килия, но не исках да убивам никого, дори и тези, които ме държаха там. Исках само да избягам, исках да съм свободен, нищо повече. А сега това го постигнах, сега съм свободен.

— Наистина ли? Понякога ми се струва, че още си затворник. В съзнанието си ти не си избягал от онова място, Натан. Нито пък от онези хора. Те продължават да те преследват.

— Да, може би е така. Постоянно ги сънувам. Сънувам кошмари. Сънувам дълга редица от пленници, коленичили на пода с вързани ръце. И като казвам дълга, наистина е дълга, безкрайна. Аз вървя зад тях с пистолет в ръка и ги застрелвам един по един. Този пред мен се просва на земята, аз пристъпвам към следващия и натискам спусъка.

— Сигурен ли си, че е сън? Не е видение?

Поклащам глава.

— Усещането при виденията е съвсем друго. Това си е кошмар. Но го мразя повече от всичко. Чувам как баща ми казва: „Убий ги. Избий ги всичките“. Не е ядосан, не е бесен, съвсем спокоен е, разумен, вдъхва ми увереност, че мога да го направя. Знам, че когато стигна до края на редицата, ще мога да спра и баща ми ще е доволен.

Поглеждам Гейбриъл и добавям:

— Но все не стигам до края. Няма край.

— В някакъв момент трябва да спреш, Натан, но не заради друго, а защото така си решил. Няма как да ги избиеш всичките. Не е възможно. А и… не е правилно. Заради теб самия. Баща ти би поел по този път, всъщност той вървеше по него. Но ти сам трябва да решиш кое е правилното според теб. Ако поемеш по твой път, това не означава, че проявяваш неуважение към баща ти. Той знаеше, че го обичаш. И още го знае. Не е нужно да му се доказваш.

Кимам. Знам, че Гейбриъл е прав. Всяка негова дума е истина. Но се чувствам по-изгубен от всякога.

Той ме хваща за ръката, преплита пръсти с моите.

— Ще спреш, Натан. Аз ще ти помогна. Ще живееш спокойно край реката, за която мечтаеш, и аз ще бъда до теб.

До нападението остават три дни. Всички сме готови. Дори и девойките са във форма. С Гейбриъл тренираме всеки ден. Бягаме и се катерим в гората, след това се упражняваме в макета на сградата на Съвета. Устройваме си малки схватки. Опитваме се да се надхитрим, да се подготвим за всичко, което може да ни се изпречи на пътя, но знаем, че със сигурност ще се сблъскаме с някаква изненада. Днес ще отидем в Кулата. Силия ще ни заведе, за да разберем паролата при смяната на пазачите, а аз искам да й хвърля един поглед предварително.

Силия, Гейбриъл и аз минаваме през проход до Лондон и стигаме до унил жилищен комплекс, кална полянка с рехава трева, боклуци и неравни асфалтирани алеи. Комплексът се състои от пет кули, които са в различен стил и освен това се различават от всичко друго наоколо. Още преди няколко дни Силия е изпратила съгледвачи да разберат графика на пазачите, но сега иска аз да вляза в Кулата, като използвам дарбата си да ставам невидим.

Римската кула изобщо не прилича на затвор, най-малкото защото е боядисана в оранжево. И петте кули са всъщност жилищни блокове от седемдесетте, боядисани в различен цвят: червено, жълто, оранжево, резеда и светлосиньо. Боята им се лющи и мазилката отдолу се рони. Римската кула е с пет етажа по-висока от останалите и затворът е разположен именно в последните пет етажа. Надолу има обикновени апартаменти за Безцветни. Нямам представа как и защо Безцветните не забелязват какво се случва над главите им. Предполагам, че е благодарение на някаква магия и на всеобщото безразличие.

Повечето пазачи живеят в съседните кули и влизат в сградата през общия вход. Ловците пристигат през прохода от сградата на Съвета. Според Силия до този момент винаги са били шестима пазачи и четирима Ловци на смяна. Пазачите не са бойци, но Ловците са си Ловци. На всеки етаж има по двайсет килии, така че общият брой на затворниците може би е към сто.

Целта ни е да наблюдаваме пазачите и да се уверим, че няма промяна в графика им. Аз и Гейбриъл стоим под козирката на ниска сграда, в която се помещават магазини и ателие за химическо чистене. Сега витрините са скрити със спуснати щори, изрисувани с графити, само че тук дори и графитите не са кой знае какво, не личи вложено старание. Гейбриъл стои съвсем близо до мен. Ядем някакво къри, което не е чак толкова отвратително, колкото изглежда, но пък ние сме изгладнели и изобщо не сме придирчиви.

Силия е някъде наоколо. Пазачите се сменят три пъти дневно. Чакаме смяната в четири следобед, по-скоро аз я чакам, тъй като само аз ще вляза вътре. Разбрали сме се да проникна в Кулата в три и половина и да огледам обстановката, като се съсредоточа върху входа към последните пет етажа. Според Силия, за да се влезе в затвора, трябва да минеш през две врати. Първата се отваря отвън с парола и ключ, а след нея има малко преддверие. Следващата врата се отваря отвътре, отново с ключ и парола. Има и шпионка, през която пазачите оглеждат кой стои в преддверието. Моята задача е да проследя пазачите, да се уверя, че организацията е същата, и да разбера каква е паролата за външната врата.

В три и половина се отправям към Кулата, прекосявам бавно откритото пространство между сградите. На входната врата има домофон и система с код, само че бравата е разбита и аз направо влизам. Поемам по стълбите, въпреки че има асансьор. По стълбището вони на пикоч, няма боклуци, ала всичко е покрито от дебел слой мръсотия. Ставам невидим и продължавам нагоре безшумно. Оглеждам всеки етаж за нещо необичайно, което би могло да е знак, че Ловците са ни подготвили капан. Не забелязвам нищо, всичко изглежда наред.

На площадката на единайсетия етаж има само една врата, това е входът към затвора. Напрегнат съм, задъхал съм се от изкачването. Заставам в ъгъла срещу вратата, облягам гръб на стената и се мъча да овладея дишането си — това е важно, за да остана невидим.

Не след дълго се чува бучене от асансьора. Той обаче не стига до този етаж. Може и да са пазачите, може и да не са. Затаявам дъх. Асансьорът спира на долния етаж, вратата се отваря, чувам стъпки. Тези, които идват насам, не разговарят помежду си. Появяват се петима мъже, абсолютно копие на пазачите в сградата на Съвета — огромни като канари. Не са в униформи, облечени са като Безцветни, с джинси, пуловери и якета.

Застават пред вратата на затвора, виждам само широките им гърбове. Единият измърморва нещо, от което аз чувам само „ен ен“. Вратата се отваря, те влизат в преддверието и след тях се затваря.

Мамка му, язък за чакането.

Какво да правя сега?

В този миг се чува тропот. Някой се изкачва тежко по стълбите, появява се още един мъж. Шестият пазач.

Той се приближава към вратата, пъха ключ в ключалка и се накланя не към страната, от която тя се отваря, а към пантите, и отчетливо произнася: „Пролетен ден“. Едновременно с това завърта ключа и вратата се отваря. Зървам малко помещение, боядисано в крещящо оранжево, в дъното друга оранжева врата. След това външната врата се затваря.

Връщам се при Силия и Гейбриъл, като по пътя проверявам всеки етаж, но не забелязвам нищо необичайно.

Силия изглежда доволна, макар че при нея човек трудно може да прецени кога какво изпитва.

— Организацията е същата — казва тя. — Ще можеш да влезеш. Разбира се, след това ще трябва да се справиш с пазачите и всичко останало.

Обръщам се към Гейбриъл и подмятам:

— „И всичко останало“ е моята специалност.

— Дано да е така — отбелязва Силия.

Боклук

От Кулата се връщаме в лагера и аз се отправям към макета на сградата на Съвета. Знам, че трябва да се упражнявам и да проверя дали съм запомнил разположението вътре, а и повторението ми носи спокойствие. Вече е паднал мрак, така че ще видя дали ще мога да се ориентирам и ако там няма осветление.

В сградата на Съвета ще вляза през проход в мазето, ставам невидим и поемам по тесните коридори нагоре към първия етаж и от там по главното стълбище към петия, последния етаж. За него не знаем почти нищо, но там би трябвало да е лабораторията на Уолънд. След това трябва да се справя със Соул. Затова сега се спускам обратно към кабинета му на първия етаж, старая се да се движа бързо и безшумно, както е по план. В тази си част макетът пресъздава коридорите, заседателните зали и кабинетите със стени от плат, опънати на дървени рамки.

Духа силен вятър и брезентът плющи и потрепва. Наближавам кабинета на Соул и забавям крачка, ослушвам се и се оглеждам, опитвам се да си представя къде ще е разположена охраната, преминавам покрай нея невидим. Вече съм пред вратата на Соул и в този момент дочувам гласове, момичешки гласове. Грейторекс кара девойките постоянно да се упражняват и няма нищо чудно, че са тук, само че аз не искам да вляза при тях. И без това вече изминах почти целия си маршрут, мога да започна от началото. Обръщам се да поема обратно по коридора, но през стените от брезент долита името ми и аз спирам. Явно девойките не се упражняват, а си говорят. Връщам се и надавам ухо.

— Ако той наистина успее да убие Соул, войната може и да свърши. И то съвсем скоро.

— Което си е едно голямо „ако“.

— Е, той има най-голям шанс от всички. Освен това плюсът е, че ако не успее, поне ще го убият.

— Той е неуязвим. Не могат да го убият.

— И аз точно това казвам. Никой не може да го убие. И тогава какво ще го спре да се справи с нас, след като приключи със Соул?

— Стига, той е на наша страна!

— Нима? Така ни гледа, все едно едва се сдържа да не ни откъсне главите. Помните ли как обля Силия с пламъци? Ние всичките сме Бели. После като нищо ще ни избие.

— Силия му има доверие. Както и Грейторекс. Те знаят какво правят, Фелисити. Войната е срещу Соул, не срещу Натан. Соул е лошият.

— А Натан какъв е?

— Натан е боклук.

— Черен боклук и кръвопиец.

— Стига! Той е на наша страна.

— И освен това не е Черен, само наполовина е Черен, нечистокръвен е.

— А, извинявай. Поправка: нечистокръвен боклук и кръвопиец.

Някой се засмива.

— Ревнуваш, а?

— Моля? Да ревнувам от него? Я, стига!

— Хайде, всички знаят, че си падаш по Гейбриъл. А той те отряза.

— Не ме е „отрязал“. Да не мислиш, че ще се хвърля на врата на някой Черен, а?

— И да си имала подобни намерения, истината е, че той не поглежда никой друг, освен Натан.

— О, виждали ли сте ги как се гледат?

— Натан има вид, все едно иска да избие всички наоколо.

— Може би това е планът му. Да избие всички и да останат само те двамата с Гейбриъл.

— Още една поправка: той е нечистокръвен, обратен боклук и кръвопиец!

— Чувала съм, че преди си е имал приятелка. Бяла. Аналис О’Браян. Племенница на Соул.

— Аналис ли? Тя не беше ли пленничка в Първи лагер?

— Да, само че всички от Първи лагер са мъртви.

— Чух, че той я е убил.

— Сигурно тя ги е хванала с Гейбриъл.

Смях.

— Той е убил и цялото й семейство. Братята й са били Ловци. Разкъсал ги е на парчета.

— Да, това и аз го чух. После им я изял сърцата.

Чудя се защо стоя и слушам тези глупости, понечвам да си тръгна, но в последния момент размислям и бавно се отправям към тях, така че да ме видят и да си дадат сметка, че съм ги чул.

Всички замълчават и аз казвам:

— Доколкото знам, Аналис още е жива. Освен това съм убил само един от братята й. Баща ми уби другия. Третият още е жив, но ако ми падне възможност, с радост ще го разкъсам на парчета. Аналис застреля баща ми. Той е мъртъв заради нея. Да, той беше жесток Черен магьосник, но освен това беше невероятен човек, а вие сте толкова глупави, че никога не бихте могли да го разберете. Що се отнася до това, какъв съм аз… Не си тикайте носа в чуждите работи. — Обръщам им гръб, след това се спирам и подхвърлям през рамо: — Не съм боклук, но наистина съм наполовина Черен кръвопиец, така че най-добре бягайте далече от мен.

Отново съм в килията. Вече няколко часа съм тук. Мисля си за това, което казах на девойките, съжалявам, че изобщо си отворих устата, съжалявам, че не намерих начин да ги затапя по-добре. Повтарям си наум думите, които изрекох, мъча се да намеря по-закопаващ отговор.

На прага се появява силует.

— А, ето къде си бил — обажда се Аран и сяда до мен.

Той е в лагера, откакто ме простреляха, виждаме се почти всеки ден, но рядко ни се удава възможност да останем насаме.

— Здрасти.

— Постреснал си девойките.

А, ясно. Разнесли са новината.

— Посдърпахме се малко. Би трябвало да се гордееш с мен, Аран, дори не им посегнах. Бях невероятно спокоен.

— Нищо чудно, че са се уплашили толкова.

Не успявам да се сдържа и се усмихвам.

— Твърдят, че си заплашил да ги убиеш.

— Моля?

— Силия не им вярва. Според нея, ако си искал да ги убиеш, си щял да го направиш. Обещах й да проверя твоята версия. Ще ми разкажеш ли какво точно е станало?

— Не горя от желание. — След това добавям: — Приказваха глупости за мен. И в отговор аз също им наговорих глупости. Не съм заплашвал да ги убия, казах им, че е най-добре да бягат далече от мен.

— Аха. Прикрита заплаха, значи.

Може и така да са го възприели.

— Няма да ги убия, Аран. Колкото и да са глупави.

— Добре. И през ум не ми е минало, че може наистина да се опиташ да го направиш.

— Да поговорим за друго?

— Разбира се.

Прехвърляме се към неговите занимания, той иска да бъде лечител. Накрая Аран казва:

— Научих много от Ван. Още много имам да се уча, разбира се, но тя страшно ми помогна. Сега обаче не остана никой за лекуване. Някои оздравяха, другите умряха. — Той ме поглежда. — Не знам дали да броя това за успех, или за провал.

— Провал е, ако всички са умрели — отговарям аз. След това обаче се замислям и добавям: — Не, дори и това не е провал. Важното е, че си се опитал да ги спасиш, Аран.

Седим в мълчание известно време, после той посочва стените от брезент и пита:

— Някакво нападение ли подготвяте?

Явно Силия не му е казала. Аз ще трябва да убия още много хора, включително и сестра му Джесика.

— Аран…

— Аха.

— Не ме мрази.

— Не те мразя.

— Каквото и да направя. Моля те. Знам, че не ме разбираш, но…

Поглеждам го и както винаги, той среща погледа ми открито и искрено.

— Ти си ми брат. Моето малко братче. Няма как да те мразя. Никога не бих те намразил.

Присламчвам се към него, той ме прегръща, не ме пуска.

— Исках да ти кажа нещо… — Гласът му е тих, леко трепери. — Спокойно, хубаво е, отдавна се канех да ти го кажа, но…

Отново го поглеждам, Аран се усмихва леко, но избягва погледа ми.

Не ми идва на ума никакво друго обяснение, освен че си е намерил гадже. Досега не е имал приятелка. Или поне аз не знам да е имал. Изненадан, си давам сметка колко малко неща знам за него, откакто ни разделиха.

— Е? — подсказвам аз и се взирам в лицето му, не мога да сдържа усмивката си.

— Ами… Имам гадже. — Той потреперва. — Мразя тази дума! Искам да кажа, че имам връзка с едно момиче. Харесвам я и тя ме харесва… Приятели сме, повече от приятели. И е хубаво. Малко изненадващо. Не бях съвсем…

Мъча се да не се разхиля.

— Познавам ли я? — питам аз.

Няма как да не я познавам. И в следващия миг ме бодва една ужасна мисъл. Сигурно е някоя от девойките, които говореха за мен!

— Мамка му! Сгафил ли съм нещо? Ако е така, ще се… Но тя… И ти…

Ама как може да се хване с някоя от тях?

Аран ме гледа объркано.

— Нищо не си сгафил. Адел е разумно момиче и не би обърнала внимание на подобни глупости.

— Адел? Дето кожата й става като желязо?

— На мен не ми го пробутва този номер.

— Тя е добър боец.

— Не това харесвам у нея.

Разсмивам се.

— А какво харесваш?

— Тя е мила, внимателна и забавна. И красива, харесвам косата й…

Мълчим известно време, аз се мъча да осмисля новината. Ясно ми е защо Аран е хлътнал по Адел. Тя е умна и привлекателна. Само че е Черна.

— Тя е Черна, нали знаеш? — подхвърлям аз. — Ако имате деца, те ще…

— Заедно сме от няколко седмици, не сме решили да се женим!

— Да, но все пак — усмихвам се аз.

— Да, знам. По-нататък, когато Съюзът поеме нещата в свои ръце, сигурно ще се раждат много повече нечистокръвни. Но както казах, ние сме заедно съвсем отскоро.

— Надявам се да си щастлив с нея.

— Благодаря. Наистина съм щастлив.

Той се усмихва смутено, мълчи, аз го гледам и му се радвам, изглежда толкова сладък и невинен, после ми минава мисълта, че сигурно двамата си говорят за мен. Обсъждат ме в дълги разговори.

— Не искаш ли да отидеш при нея? — питам.

— Не, искам да постоя с теб.

Аран си е такъв. Винаги носи спокойствие и уют. Някаква нежност.

След малко той се обажда:

— Още пазя онази рисунка с мен и теб в гората, която ми остави преди рождения ми ден.

Помня я. Помня как я нарисувах, помня как я навих на руло, сложих я на леглото му и се наведох да го целуна, преди да тръгна. Само че все едно не съм бил аз, а някой друг. — Рисуваш ли още? — пита той.

— Отдавна не съм рисувал.

— Жалко.

— А ти още ли гледаш стари филми?

— Де да можех. Когато войната свърши, ще си отделя един ден и няма да мръдна от телевизора. Ще си направя филмов маратон със стари комедии, Бъстър Кийтън, Чарли Чаплин. Обичам старите филми.

— Да, знам.

А аз обичам да съм с него.

— Понякога ми се иска да се върне онова време — въздъхва той.

Колкото и да е странно, сега си давам сметка, че не изпитвам носталгия по детството ни, и му го казвам.

— Аз не бих искал то да се върне. Да, беше страхотно, но… Обичам те, ти си невероятен брат, животът с теб, баба и Дебора беше прекрасен. Само че през цялото време Съветът ме е следял, баща ми не е можел да дойде да ме види. Майка ни… Имаше и доста лоши неща.

Аран кима.

— Сега знам, че и на теб не ти е било леко — продължавам аз. — Но ти си си същият. И това е чудесно. Само че аз не съм, да не говорим, че и тогава не бях съвсем наред.

Той поклаща глава.

— О, дори не можеш да си представиш, Аран. Толкова много неща ми се случиха. Не съм човекът, с когото гледаше филми. Ще ми се да бях, но… Това никога повече няма да стане. Никога. Аз съм друг. И не мога да се върна. Не искам да се върна.

— Знам.

— Четиринайсетгодишното момче го няма, Аран. Отведоха го и повече няма да се върне. — Минава ми през ума, че трябва да съм по-оптимистично настроен, и добавям: — Когато Съюзът победи, когато това свърши, ще отида да живея спокойно на хубаво място край някоя река.

— Да, това би ти отивало. И ще рисуваш, надявам се.

— Да, ще рисувам.

В гората

Остават два дни до щурма на сградата на Съвета. След глупавата разправия с девойките вече не спя в лагера, а в гората. Гейбриъл казва, че не бива да им обръщам внимание, не бива да им позволя да ме прогонят. Той смята, че това ще ме подразни и ще остана в лагера напук, думите му наистина ме ядосват, но не достатъчно, за да променя решението си. Правя си бърлога от къпинаци, вътре паля огъня, Гейбриъл е с мен. Сутринта излизаме да потичаме. Аз се стрелвам напред, после се връщам и тичам заедно с него, от време на време свървам наляво или надясно. Гейбриъл поддържа равномерно темпо. Накрая той забавя ход и аз го изпреварвам, след това се отклонявам настрани, за да го заобиколя и да се прокрадна незабелязано до него, това е нашата игра.

Вървя бързо, след петдесетина метра започвам да завивам, за да направя обход към него. Той ще се досети какво съм намислил и сигурно предполага, че тъй като е най-логично да се спусна към него от високото, всъщност аз ще предпочета някой друг вариант. Точно заради това аз поемам нагоре по склона, очаквам да мярна Гейбриъл някъде по-долу и вдясно, но от него засега няма и следа. В гората е спокойно и тихо.

Спирам да помисля. Накъде ли се е насочил? Може и да е разгадал плана ми и да се опитва да се изкачи по-високо от мен. Короните на дърветата скриват билото. Изкачвам се още малко и съм на върха. Оглеждам се, Гейбриъл го няма. Тихо е. От другата страна склонът се спуска плавно надолу към следващата долчинка. Слизам трийсетина метра с намерение да направя по-голям обход и в този момент долавям нещо. Жужене. Мобилен телефон.

Застивам.

Вслушвам се отново.

Със сигурност е от мобилен телефон. Едва чуто жужене. Човекът е на около двеста метра от мен.

Може и да е някой Безцветен, ала аз съм готов да се обзаложа, че не е. Ловец е.

Мамка му!

Къде е Гейбриъл? Мамка му!

В този миг нечия ръка се плъзга към гърлото ми, дълги пръсти ме хващат за косата и дръпват главата ми назад. Не ме боли, аз съм неуязвим, но не се съпротивлявам. Знам, че е Гейбриъл, макар да не го виждам. Това е неговата любима хватка.

Отпускам се към него и прошепвам:

— Ловци на около двеста метра.

Той продължава да ме държи здраво, чуди се дали не се опитвам да го преметна.

— Спечели. Предавам се — казвам аз.

— Наистина ли?

— По-тихо, Гейбриъл!

Той ме пуска и аз клякам, знам, че ще последва примера ми. Обръщам се към него и Гейбриъл вижда, че не се шегувам.

— Върни се в лагера. Предупреди Силия. Аз ще се опитам да разбера колко са.

Той кима, изглежда притеснен.

— Смяташ ли, че ще нападнат лагера?

— Не знам. Върви. И внимавай. Може да има и други.

— Те ще са невидими.

— Върни се от там, откъдето дойдохме. На идване не забелязах нищо.

Той стисва ръката ми и поема нагоре по хълма, след миг се скрива от погледа ми.

Ставам невидим и се спускам още малко надолу. Напредвам бавно, мъча се да доловя откъде точно идва жуженето и къде са се спотаили Ловците, оглеждам се внимателно. След малко попадам на следа. Отпечатък от ботуш. Със сигурност са Ловци.

Засега обаче долавям само един телефон. Ловецът е някъде под дърветата вляво от мен. Правя няколко крачки натам. После още няколко. И още няколко. Жуженето се усилва, вече би трябвало да виждам Ловеца, но той явно е невидим. Може би е сам. Единствената следа е онзи отпечатък от ботуш.

Дали възнамеряват да ни нападнат, или са тук на разузнаване? Ако са дошли да атакуват, би трябвало да са доста на брой. Десетки, ако не и стотици Ловци. Все щях да чуя нещо.

Вслушвам се отново. Само един телефон. Само един Ловец, който е невидим и не мърда.

Само че Ловците винаги обикалят по двама, значи, някъде наблизо трябва да има още един. Ако са просто разузнавачи, вторият сигурно търси нашия лагер, а може и вече да го е открил. Надявам се, че Гейбриъл няма да попадне на него. Макар че не би трябвало да е в опасност. Ловецът едва ли ще го нападне. Очевидно са тук, за да ни наблюдават.

Отдалечавам се бавно, след това се спускам още малко, като през цялото време се ослушвам. Правя една широка дъга и поемам обратно, по пътя не откривам нищо необичайно.

Половин час по-късно отново съм в лагера. Гейбриъл е при Силия и Грейторекс. Силия е заповядала да съборят макета на сградата на Съвета, но иначе всичко в лагера си е както обикновено. Това ме изненадва. Мислех, че вече ще сме събрали палатките и ще сме готови да потеглим, или ще сме се окопали в дълбоки два метра окопи.

— Намерих един — докладвам на Силия. — Не видях лагер. Мисля, че са само двама, явно са доста опитни, не вдигат шум и не оставят следи. Може би нямат намерение да атакуват.

— Ако възнамеряваха да атакуват, вече щяха да са го направили — отговаря тя. — Не след дълго обаче ще пристигнат подкрепления. Няма как да знаем откога са тук и какво са видели.

След това Силия се обръща към Грейторекс и пита:

— Какво мислиш?

— Патрулираме сутрин и вечер — отговаря Грейторекс. — Моите хора са обучени да търсят следи. Не са открили нищо. Ако Ловците са ни намерили вчера, вече щяхме да сме мъртви. Най-вероятно са ни видели тази сутрин, но със сигурност са се обадили по телефона да докладват и в момента към нас се придвижват още Ловци.

— Трябва незабавно да се изтеглим. — Силия кима към купчината летви и брезент. — Дали ще се досетят какво сме замислили?

— Ще разберат, че планираме нещо. По всяка вероятност нападение. А срещата на Съвета е най-логичната възможност.

— Не ми се вярва да решат, че сме достатъчно силни да атакуваме сградата на Съвета.

— Но пък може да решат, че сме отчаяни и сме готови да рискуваме.

Силия потрива лице.

— Е, за това нищо не можем да направим. Не бива да оставаме тук и минута повече. Тези, които няма да участват в битката, веднага да се евакуират във Втори лагер. И да унищожат прохода след себе си. Останалите да са готови за тръгване. Първо обаче — Силия се обръща към мен — трябва да отстраним двамата Ловци. Грейторекс, изпрати най-добрите си следотърсачи. Нека обиколят наоколо. Искам да открият и подплашат втория Ловец. Натан, ти се върни при първия и чакай там. Ако усетят, че нещо ги заплашва, те ще се съберат. Убий ги. Не ни трябват пленници, само ще ни бавят. Ако забележиш още Ловци или видиш, че се канят да ни нападнат, веднага се върни тук и ще се оттеглим.

Това като че ли е първият път, в който Силия ми нарежда да убия някого. Малко ми е странно да получа такава заповед от нея.

— Нещо против? — пита тя.

Поглеждам я в очите и кимам.

— Не.

Обръщам се и хуквам към дърветата, без да се сбогувам с Гейбриъл, без дори да го погледна. Какво мога да му кажа? „Ей сега се връщам, само да видя сметката на онези двамата.“

Връщам се на бегом при Ловеца, като на излизане от лагера ставам невидим. Не мога да си позволя да разсъждавам кое е правилно и кое — не, просто трябва да си свърша работата. Нищо чудно там да ме чакат сто Ловци.

Изкачвам се на върха, спирам и се ослушвам. Жуженето още се чува. Почивам си малко. Изминал съм целия път тичешком. Мъча се да дишам бавно, спокойно и безшумно. След това се прокрадвам натам, откъдето идва жуженето. Ловецът не мърда, не вдига никакъв шум, може би спи. Колебая се дали направо да не го убия, но тогава той ще стане видим, а предполагам, че другият ще дойде да го потърси, когато стане ясно, че бойци от Съюза са по петите им.

Решавам да изчакам. Ако Ловецът мръдне, ще го убия.

Не след дълго чувам стъпки, приближават се иззад гърба ми, не знам дали Ловецът ще е видим, или не.

Видим е! Жена, облечена в черно. Тя притичва покрай мен, след това спира и подвиква:

— Флос? Флос, тук ли си? Трябва да тръгваме.

Флос — и вторият Ловец е жена — се появява до нея. Облечена е по същия начин, седи на земята, облегната на едно дърво.

Феърборн е в ръката ми, правя крачка към тях и прерязвам гърлото на тази, която стои права. Невидим съм и в първия момент Флос не може да осъзнае какво се случва, вижда как изведнъж от шията на приятелката й руква кръв и тя пада на земята. Но все пак Флос е Ловджийка и след миг тя вади пистолета и стреля. Забивам кинжала в шията й. Флос отново натиска спусъка, куршумът отскача от рамото ми, с другата си ръка тя посяга към лицето ми, но аз усещам удара й като погалване, кръвта й се стича по ръцете ми.

Отпускам тялото й на земята. Знам, че двете не можеха нищо да ми направят, но заповедта беше да ги убия. И ги убих. Те щяха да ме застрелят, без да се замислят. Те са Ловджийки. Само че… Не, не бива да мисля за това сега. Трябва да се върна в лагера.

Пребърквам джобовете им. В дрехите на Флос намирам шоколад, телефон и балсам за устни. И у другата няма заповеди и карти, но пък откривам бележник и телефон. Водила си е някакви записки по часове, само че аз нямам време да разгадая думите. Телефонът е заключен, ала съм сигурен, че в него има снимки. Прибирам окървавените телефони и бележника в джоба и се отправям към лагера.

Това бяха номер шейсет и пет и шейсет и шест. Докато тичам, си го повтарям. Шейсет и пет и шейсет и шест. Повтарям числа и си мисля за числа, а не за тела, кръв, галещи ме по лицето мъртъвци.

Шейсет и пет, шейсет и шест. Шейсет и пет, шейсет и шест.

Проникването

Вече сме в нов лагер, пристигнахме само преди няколко часа, а вече всичко е по местата си. Силия прегледа нещата, които донесох от Ловджийките. От бележника става ясно, че са попаднали на нас сутринта, както предположи Грейторекс. Били са сами и на километри от най-близкия проход. Обадили са се, че са намерили лагер на Съюза, докладвали са броя ни и къде се намираме, както и за макета на сградата на Съвета, макар и да не им е било ясно какво представлява той.

— Продължаваме ли по план с нападението? — питам аз.

— Да не би да искаш да го отменим? — отвръща Силия.

— Не, не.

— Нито пък аз. Ще се придържаме към плана. Не ми се вярва да отменят събранието на Съвета, дори и да очакват да направим опит да проникнем там. Даже Соул може и да се надява на такова нещо, само че те не знаят, че си неуязвим. Това е нашето преимущество. Просто трябва да се възползваш от него в максимална степен.

През деня обикаляме из околността, всички са притеснени, че Ловците може и да са ни проследили, но измислената от Силия схема с придвижването през няколко прохода, които унищожихме, след като преминахме през тях, като че ли си е свършила работата. Вечерта аз и Гейбриъл оставаме в лагера при останалите. Не разговаряме. Той лежи край огъня, аз седя и гледам пламъците. Отивам да потичам в тъмното, за да се уморя, след това се връщам. Знам, че постъпвам правилно. Сложим ли край на войната, с Гейбриъл ще можем да се махнем завинаги и да си намерим някое местенце да живеем заедно.

Вървим към Кулата. Всички бойци на Съюза и двама лечители, Аран и още един, те ще се грижат за ранените.

Преминаваме през прохода и се озоваваме в Лондон, Грейторекс, Аран и останалите се отправят нанякъде, не знам къде отиват, но тъй като не са с мен, няма какво да ги мисля. Щурмовият отряд сме аз, Гейбриъл и Силия.

Стигаме до Кулата по тъмно. Проникването в нея ще е на два етапа. При смяната на пазачите в полунощ ще проверя дали паролата е същата, най-вероятно са я сменили, тъй като Соул няма как да не се е досетил какви са плановете ни. За да чуя новата парола, трябва да остана вътре десетина минути, може би малко повече. Не знам как ще издържа, но казах на Силия, че ще се справя. Чудя се дали амулетът няма да ме предпази от замайването и за да проверя, влизам в един магазин в комплекса. На първата минута ми става лошо и на втората едва се сдържам да не повърна. На всичкото отгоре е и пълнолуние.

Както и да е, трябва да разбера паролата при смяната в полунощ и след това да изчакаме до следващата смяна в осем сутринта, когато ще проникна вътре с пазачите.

В тъмното сградите почти не се различават една от друга, в много от апартаментите свети, последните етажи на Римската кула обаче тънат в мрак. Рядко се мярва по някой човек.

Силия държи под око другия край на комплекса. С Гейбриъл сме под козирката, където предишния път ядохме къри. Сега той си е донесъл бутилка сайдер. Недалече от нас са се събрали групичка хлапетии, Гейбриъл отпива от сайдера и ми подава бутилката. Поклащам глава.

— Отвратителна гадост.

Той се усмихва.

— Опитвам се да се слея с обстановката.

Той наистина се слива, това винаги му се е удавало, но аз го срязвам:

— Този път представянето ти куца. Пробвай се да не изглеждаш толкова щастлив.

Гейбриъл се засмива.

— От теб бих могъл да науча много. — Преправя си гласа да звучи като моя и допълва: — Така по-добре ли е?

Изругавам го и той отново избухва в смях. Хлапетата ни гледат, аз се обръщам към тях и те си обират крушите, Гейбриъл отново се смее.

Духа студен вятър, но поне не вали. Няма какво друго да правим, освен да чакаме. Вземам бутилката със сайдер и тръгвам покрай витрините на магазините, опитвам се да изглеждам естествено, тоест отегчен и кисел. Вече би трябвало да наближава полунощ. Връщам се при Гейбриъл и сядам до него.

В 11,47 ставам невидим и се отправям към Кулата. Вратата още си стои разбита и стълбището все така вони на пикня, стигам до третия етаж и там вече усещам първите признаци на главоболие. На седмия етаж ми прилошава. Подпирам се за миг на стената. След това чувам стъпки. Поемам си дълбоко дъх и продължавам нагоре, повдига ми се, но поне не ми се вие свят. Стигам на етажа и се сгушвам в ъгъла на площадката.

Пазачите се изкачват бавно, не бързат. Спотаил съм се в ъгъла и се мъча да овладея дишането си, ако не внимавам, може, без да искам, да стана видим.

— Джез пак ли закъснява? — подхвърля единият.

Вдигам глава и виждам, че са само петима.

— Хайде, отваряй.

В този момент от стълбището някой се провиква:

— Идвам! Изчакайте ме!

Останалите мърморят и ругаят. Повдига ми се. Струва ми се, че стените се накланят и ще ме затиснат, мъча се да се убедя, че това няма как да стане, че това е някаква илюзия, заблуда на съзнанието, стените няма да ме затрупат.

Освен това трябва да остана невидим. Прерязва ме силна болка, превивам се надве, някой мърмори: „Хайде, не се влачи“. Чувам нещо като „ай аз“ и в същото време Джез се провиква: „Чакайте!“. Повдига ми се, усещам гаден вкус в устата си, нямам сили за нищо друго, освен да се мъча да овладея дишането си и да остана невидим. Пазачите влизат, вратата се затваря и аз хуквам надолу по стълбите, падам, търкалям се по тях, на площадката на долния етаж повръщам. Каквото и да си повтарям, стените наистина се люшват към мен, стомахът отново ме присвива, пак повръщам, трябва да изляза веднага, но не знам накъде да поема, освен това краката не ме държат, започвам да пълзя, търкалям се по стълбите, пълзя, чувам в главата си отвратително пищене, и на мен ми се иска да се разкрещя, но не бива, вече дори не мога да пълзя. Пищенето се усилва, коремът ме присвива още по-силно, свивам се на кравай и изведнъж усещам, че някой ме подхваща, чувам гласа на Гейбриъл: „Тук съм, успокой се“. Той ме повдига, подхваща ме под мишниците, говори ми: „Остават още само два етажа и сме навън“. Само че аз не мога да се изправя, Гейбриъл ме влачи по стълбите и щом се озоваваме навън, замайването изчезва, излекувам се от главоболието, вече съм добре. Даже не просто добре, а страхотно.

Гейбриъл не се оплаква, но знам, че и той едва е издържал вътре. Връщаме се на мястото си пред магазините и той пита:

— Чу ли паролата.

— „Дай газ“, май.

— Май?

— За „дай“ съм сигурен.

— А за „газ“ не си?

— Може да е и „пас“.

— Или „мас“? „Вас“? И какво ли още не!

— „Дай газ.“

Май.

Връщаме се пак към чакането. Магазините са затворили. Наоколо няма никой, студено е. С Гейбриъл се скриваме в една уличка и сядаме на земята с гръб към стената. Не можем да заспим.

Гейбриъл се обажда:

— Някой беше казал, че войната е дълги промеждутъци от скука, накъсани от мигове на ужас.

— Не мигове, а по-скоро минути на ужас.

— Да, минути, даже часове понякога.

— Днес ще са часове.

Той ме хваща за ръката, преплита пръсти с моите.

— Но това ще е краят. Край на скуката, край на ужаса, идват спокойствието, обикалянето по планините, кафето и кроасаните.

— Аха.

Само че не си мисля за спокойствие, катерене и кафе, а за часовете ужас, кръвта, писъците и страха.

Започва да се развиделява. Минава микробусче и разтоварва купчина вестници, павилиончето отваря. Гейбриъл отива да купи вафли. Едва преглъщам, но се насилвам да ги изям. После пак чакане.

Силия се появява иззад една от кулите. Часът е 7,29, трябва да тръгвам.

— След малко ще съм пак при теб — казва Гейбриъл.

Пресичам тичешком поляната пред Кулата, влизам през разбитата врата, изкачвам се по вонящото стълбище, покрай повърнатото на площадката на седмия етаж, чувствам се добре. Напрежението изчезва. Нямам търпение да свърша това, за което съм дошъл.

Ставам невидим и изкачвам стълбите до последния етаж, заставам пред вратата на затвора. Нося една от иглите на Меркюри, които отключват всяка врата, прошепвам: „Дай газ“, и едновременно с това пъхам иглата в ключалката.

Нищо не става.

Устата ми е пресъхнала, може би не съм изрекъл ясно паролата. А може би паролата е друга, нали не я чух ясно. Така или иначе, нямам време да се помайвам. Чувам стъпки по стълбището. Има още двайсет и пет минути до пристигането на новата смяна, сигурно е някой от живеещите тук. И все пак не бива да рискувам. Повтарям „Дай газ“, този път по-силно и по-ясно, гласът ми отеква, все едно съм изкрещял. Пъхам иглата в ключалката, натискам и вратата се отваря.

Пристъпвам в тъмното преддверие. Следващата врата би трябвало да е на две-три крачки пред мен. Само че тя няма дръжка и не знам накъде се отваря, няма как да преценя къде да застана, за да се промъкна незабелязано заедно с пазачите. Не знам дали тук има лампа, но не смея да я потърся и да светна. Мога само да се надявам, че когато пазачите се появят, ще имам достатъчно време да се ориентирам. Дотогава има още двайсетина минути.

Само че след няма и минута външната врата се отваря. Явно този, когото чух да се изкачва по стълбите, е бил някой от пазачите. Имам секунда да стана невидим, пазачът дърпа висящо от тавана въженце и грейва гола крушка, външната врата се затваря. Той почуква пет пъти на другата врата. Два силни и бавни удара и три бързи, това сигурно е сигнал.

След около минута капачето на шпионката на вътрешната врата се отмества, после пак се връща на мястото си. Ключалката изтраква, вратата се отваря и пазачът вътре отбелязва:

— И ти да подраниш веднъж.

Той отваря вратата широко, за да влезе другият. Няма много място за мен, но аз се вмъквам странишком и залепям гръб за стената.

Вътре съм.

Идващият на работа пазач изругава и поглежда надолу. За обувката му е залепнал станиол от бонбон. Пазачът се навежда да го махне и аз се свивам към стената. Якето му ме докосва. Съвсем леко, но това е достатъчно. Пазачът усеща, че нещо не е наред. Изправя се и се взира право в мен, държи в ръката си опаковката. После се обръща към другия и пита:

— Джейк тук ли е?

— Ти си първи. Подрани с половин час. Дейл още обикаля килиите.

— Стори ми се, че чух Джейк…

Той тръгва по коридора, мачка станиолчето в пръстите си. Подозирам, че започва да се досеща какво е станало.

Аз вървя по петите му, двамата влизаме в малка стая с кухненски принадлежности в единия ъгъл, маса и пейка покрай другата стена. Пазачът хвърля станиола в коша за боклук и обърсва пръсти в панталона. Сваля якето и го закачва на кука на стената. Другите куки са пълни. Появява се друг пазач и отбелязва:

— Подранил си.

— Аха.

— Да не би жена ти да те е изхвърлила от къщи?

Онзи поклаща разсеяно глава, личи си, че умът му е другаде. Напълва чайника и приготвя чай. Влизат още няколко от пазачите, чиято смяна е приключила, шегуват се с колегата си, задето е дошъл по-рано. Чак на мен ми писва да ги слушам, но като че ли благодарение на това той забравя, че ме е чул да произнасям паролата. Не след дълго в стаята става гъчканица и аз излизам в коридора. Преброявам заминаващите си пазачи, за да съм сигурен, че и шестимата са си тръгнали. След това проследявам Ловците, които си тръгват, и намирам къде е проходът, който води към сградата на Съвета.

В Кулата остават четирима Ловци и шестима пазачи. Трябва да ги премахна, без да им позволя да избягат и да вдигнат тревога. Всички се събират в една стая, отговорникът дава разпореждания, обяснява нещо за затворниците. Пазачите не са въоръжени, тъй като изобщо не пускат затворниците от килиите. Единствената им задача е да разнасят храна по килиите и да прибират отпадъците. Ловците са въоръжени, разбира се.

Късметът обаче е на моя страна. Ловците са се събрали в единия край на стаята. Аз съм до вратата. Отговорникът уточнява графика за чистене, другите пазачи са обърнати към него и го слушат.

Това е моментът.

Мятам светкавица към четиримата Ловци. Те се строполяват на пода един по един.

Пазачите се сепват. Не ме виждат. Сигурно си мислят, че е станало късо съединение. Един от тях изкрещява: „Тревога! Тревога!“. Мятам светкавица и към него, но по-слаба. Не искам да убивам пазачите. Ставам видим и двама се устремяват към мен, посрещам ги със светкавици. Пазачите падат на пода зашеметени, не са мъртви. Другите стоят до стената, поразявам двама от тях със светкавици и сега единствените прави в стаята сме аз и отговорникът, той стиска папката в ръцете си толкова здраво, че всеки момент ще я скъса надве. Иначе не помръдва, сякаш също е зашеметен. След миг обаче се съвзема и хвърля папката към мен. И други неща полетяват към мен, химикалки и белезници, чаши. Това не е никакъв проблем за мен, разбира се, повечето предмети не успяват да ме достигнат, дарбата на пазача не е много силна. Столовете се поразклащат, явно се опитва и тях да ги вдигне, но не се отлепват от пода.

Протягам ръце към него и казвам:

— Няма да те убия. — Изчаквам го да престане. — Приятелите ти не са мъртви. Зашеметени са.

Към мен полита връзка ключове и минава на сантиметри от лицето ми.

— Нямам намерение да те убивам — повтарям аз. — Но ако не престанеш, ще се наложи да те пратя в безсъзнание.

Мятам една светкавица в краката му, за да му напомня на какво съм способен. Той вдига ръце, предава се. Възцарява се спокойствие. Пазачът трепери.

— Как се казваш?

— Шон.

— Добре, Шон. Наистина нямам намерение да те убивам. Ако се подчиняваш, изобщо няма да пострадаш.

Той не отговаря, изведнъж се превива надве и повръща. Вземам белезниците и ги надявам на ръцете му, избутвам го в коридора и го отвеждам до входната врата. Поглеждам през шпионката, Силия и Гейбриъл вече са в преддверието.

— Трябва да пуснем приятелите ми. Каква е паролата?

Пазачът поклаща глава.

— Ако не ми я кажеш, ще ви убия един по един. Ясен ли съм?

Кулата

Шон се оказва изненадващо послушен. Една-две заплахи са напълно достатъчни, за да разбера каква е паролата и че ключовете са на колана му. Силия и Гейбриъл влизат при нас и аз казвам:

— Това е Шон. Той много ми помогна.

— Ще ви избият всичките — обажда се Шон. — Ще ви заловят и ще гниете тук до края на живота си.

След това прави опит да ме удари с глава в лицето, усещам удара като нежна целувка по носа и се засмивам. Това го вбесява и той ме сритва, от което него го заболява много повече от мен, Шон изобщо не може да схване какво се случва. Мисля си, че сега вече ще се успокои, но той направо полудява, няма смисъл да си губя времето, халосвам го леко и пазачът се просва в безсъзнание.

— Ловците са мъртви, пазачите са зашеметени — докладвам аз на Силия. — Скоро ще започнат да се съвземат.

Водя я до стаичката и й ги показвам.

— Намери някоя празна килия да ги затворим — заповядва тя.

Излизам в коридора и поглеждам през шпионката на първата врата. Разбира се, в килията има човек, жена, и когато я виждам, ми минава през ума, че все пак може би е по-добре да убием пазачите.

Във всяка килия има само по един тънък дюшек, одеяло, тоалетна и затворник. Жената в първата килия е много слаба и бледа. Очите й са на Бяла вещица. Облечена е в яркооранжев гащеризон.

Обикалям по коридора в търсене на празна килия, всички са напълно еднакви, тесни, с голи стени и с по един дюшек, тоалетна, одеяло и затворник в яркооранжев гащеризон. Ужасно потискащо. Затворникът в последната килия седи на дюшека с лице към вратата. Когато поглеждам през шпионката, той ми се усмихва. Поостарял е и ужасно е отслабнал, но веднага го познавам. Дори не е нужно да го поздравя на глас.

Отключвам с иглата на Меркюри, влизам и клякам пред него. Той седи на дюшека, наметнат с одеяло. Босите му нозе са синкавобели. Изглежда ужасно отпаднал. Премигва бавно и се взира в мен.

— Да не би вече да съм на оня свят, момчето ми?

Поклащам глава.

— Е, в такъв случай това е неочаквана приятна изненада.

Гласът на Боб си е същият и това определено ми вдъхва надежда. Срещали сме се само веднъж, за кратко, той ми помогна да стигна до Меркюри. Бях се надявал, че е успял да се изплъзне от Соул и Ловците, ала явно не е успял. По врата му се виждат лилави синини, които се спускат по рамото.

— Добре ли си? — питам го и се изругавам наум, личи си, че не е.

— Доколкото може да бъде добре един уморен и пребит старец. Но се радвам да те видя.

Той понечва да се надигне, само че няма сили.

— Не мърдай. Стой тук. Засега нищо не ни заплашва. Оправих се с пазачите.

— Предполагам, че не си го направил само за да ми помогнеш.

— Ще атакуваме сградата на Съвета.

— Прекрасно.

— Трябва ни една празна килия, за да затворим в нея пазачите, ще прехвърля при теб някой от затворниците. Скоро ще дойдат лечители. Но засега не мърдай от тук.

Хуквам по коридора и с помощта на Гейбриъл преместваме жената от първата килия, заедно с дюшека и одеялото й, в килията на Боб. След това се захващаме да натикаме пазачите в нейната килия. Те са дебели и тежат. Отвращават ме. Някои от тях вече започват да се съвземат. Бързам да ги напъхаме вътре и да затворя вратата, преди да съм избухнал.

Отивам в стаята на пазачите да потърся храна, намирам някакви бисквити, един банан и бутилка вода. Занасям ги на Боб.

— Разделете си ги с жената.

— Време е да вървиш, Натан — обажда се Силия. — Единственият начин да помогнем на затворниците е, като изпълним задачата си.

Боб я поглежда и казва:

— Срещата на Съвета ще се проведе по план. Ловците от предишната смяна мрънкаха относно организацията, в сградата било пълно с Ловци и тоалетните не достигали.

— Дарбата на Боб е да чете мисли — пояснявам аз.

— Нещо друго, което може да ни е от полза? — пита Силия. — Нещо за Соул, Уолънд или Джесика?

— Опасявам се, че не мога да ви зарадвам с добри новини. Пазачите са толкова ниско в йерархията, че никога не са виждали Соул и Уолънд. Но ги е страх от тях. Ловците уважават Джесика и ще я следват до края. А Уолънд е загадка. Всички смятат, че в момента той работи върху нещо голямо, но това е всичко. Той е дал на Ловците способността да стават невидими и така се е издигнал в очите им. Сегашната му разработка е свързана с нещо, което наричат „синьото“. Някаква отвара, но не се знае точно каква.

Той замълчава, после добавя:

— Ако ми позволите да попитам, наистина ли възнамерявате да нападнете сградата на Съвета? Доста малко сте, като ви гледам.

Засмивам се.

— След нас идват подкрепления. Както и да е, аз тръгвам.

— Някъде из килиите е затворен човек, който сигурно знае доста повече от мен. Но не съм сигурен дали ще е склонен да говори.

— Кой е той? — пита Силия.

— Повечето затворници излъчват страх. Мислите им са насочени главно към миналото и към това, което не биват да разкриват при разпитите. За разлика от тях, пазачите си мислят за бъдещето. Но има един, който си мисли за бягство, за отмъщение, за живота си, след като се измъкне от тук. Клей не спира нито за миг, все мисли, мисли, мисли. Той е на последния етаж, струва ми се. Има някакво удовлетворение в това, че човекът, заради когото си тук, сега споделя съдбата ти.

Скачам и изхвърчам през вратата, хуквам по коридора към вътрешните метални стълби, вземам стъпалата по две, стигам до последния етаж. Силия е след мен, крещи ми да спра, уверява ме, че Клей няма да ми каже нищо. Аз продължавам устремено, надничам в килиите, мъча се да не обръщам внимание на състоянието на затворниците, които виждам.

Поглеждам през шпионката на последната килия, тя е малка и потискаща като останалите, но затворникът вътре седи в поза лотос, ръцете му са оковани във вериги, прикрепени към стената. Усмихвам се.

— Той е!

— Нямаме време — отвръща Силия.

Отварям вратата с иглата на Меркюри. Искам Клей да ме види.

Очите му вече не са същите. В тях все още има сребърни искрици, безчет сребърни искрици, които почти изцяло поглъщат синьото, но сега дясното му око е ужасно подпухнало и клепачът почти изцяло го скрива, цялото лице е обезобразено от белези. Клей ни гледа и мълчи, аз също мълча, но изваждам Феърборн.

— Няма да го използвам — казвам аз, за да успокоя Силия. — Просто искам да му напомня, че е у мен, че му го отнех и заради това той е хвърлен в тази килия.

— Каква неочаквана изненада, Силия — обажда се Клей.

Той се изправя. Бавно и спокойно, ала все пак ми се струва, че долавям известна скованост в движенията. Клей още е мускулест, но не е какъвто беше преди. Отслабнал е много, макар че все още изглежда набит.

— Какво те води тук? — той ме поглежда и добавя: — с този урод?

Пристъпва напред, но спира, преди веригите да се опънат. Усеща се, че в него все още кипи сила.

— Веригите ти отиват, Клей — обаждам се аз.

Очите му са ледени, но в тях бушуват чувства, силни чувства. Най-вече омраза. Не съм сигурен дали всичката е насочена към мен.

— Джесика идвала ли ти е на посещение? Може би си пада да гледа любовниците си оковани.

Той се прави, че не ме е чул, обръща се към Силия и пита:

— И на какво дължим това посещение?

Искам да го разпитам за Женева, откъде знаеше за апартамента с прохода към къщата на Меркюри. Дали Аналис му е казала? Дали е работила за него? Дали е била техен агент? Тя ли ни е предала?

— Просто наминахме да те видим — отговаря Силия. — Време е да вървим, Натан.

Тя понечва да затръшне вратата, но аз я спирам.

— Първо искам да разбера нещо. Искам информация.

Клей ме гледа насмешливо.

— Онази вечер, когато откраднахме Феърборн. Бях прострелян и ранен, но се върнах в апартамента. На покрива имаше проход, който водеше до къщата на Меркюри в Швейцария. Помниш ли?

Той се взира в мен, без да мига.

— Помниш ли? — повтарям аз. — Само че, когато стигнах до апартамента, там беше пълно с Ловци. Ти мина с една кола. Видях те. Малко след това се натъкнах на Джесика.

— И обезобрази хубавото й личице.

— Натан — обажда се Силия, — нямаме време.

— Помниш ли апартамента? — питам аз.

— Загубил съм двайсет килограма, не паметта си — отвръща Клей.

— Как го открихте?

Той не отговаря.

— Аналис ли ви каза? Тя ваш агент ли е?

Клей се усмихва.

— А, Аналис. — Той отстъпва към стената и сяда, без да отмества поглед от мен. — Къде ли е сега? При чичо си Соул, ако се вярва на пазачите.

— През цялото време ли е била ваш агент?

— Въпроси, въпроси, въпроси…

— Но няма отговори — отбелязвам аз.

— Нито пък време за тях — намесва се Силия.

— Пусни ме и ще ти кажа — подхвърля Клей, без да отмества поглед от мен.

— Кажи ми и няма да те убия.

— Ако ме убиеш, никога няма да разбереш.

— Натан, нямаме време. Тръгвай! — заповядва Силия.

Клей се усмихва.

— Хайде, изпълнявай заповедите. Аз няма да ти избягам, после пак ще ме намериш тук.

— И никога няма да излезеш — процеждам аз и трясвам вратата.

Искам после да натъпчат Клей с отвара за истина. Искам Боб да проникне в мозъка му и да открие всичко, което знае, макар че, честно казано, вече не съм сигурен дали има някакво значение какво е вършила за тях Аналис. Тя застреля баща ми и това ми стига.

Палци

Отправям се към прохода, който води в сградата на Съвета, Силия върви след мен и нарежда:

— Трябва да изпълняваш заповедите ми. Кажа ли да тръгваш, тръгваш!

— Е, отивам, нали виждаш?

В коридора срещаме Грейторекс, Адел и още няколко от нашите, току-що са пристигнали. Гейбриъл ни чака край прохода в униформа на Ловец.

Обръщам се към Силия:

— Можех да убия Клей. Не го направих. Ти ми заповяда да тръгвам и аз тръгнах.

— Тръгна, след като ти го повторих пет пъти.

Гледаме се ядосано.

— Изтървах ли нещо? — обажда се Гейбриъл.

Силия измърморва:

— Не е важно.

За мен обаче беше важно.

— Аналис може да е затворена някъде в Кулата — казвам аз. — Искаш ли да отида да я търся?

— Не. Искам да си изпълниш задачата, както сме се разбрали.

— Добре. Отивам да си изпълня задачата. Готов ли си, Гейбриъл?

Той кима, а аз подхвърлям към Силия:

— Виждаш ли как изпълнявам заповедите ти?

Знам, че нямам време да обикалям да търся Аналис, освен това съм сигурен, че тя не е в Кулата, поне това се разбра от думите на Клей, а дори и да е тук, Силия ще се погрижи за нея.

— И двамата знаете какво трябва да правите — казва Силия. Взира се в мен настойчиво и добавя: — Вървете. Мислете с главите си и може и да победим.

Задачата на Гейбриъл е да чака в сградата на Съвета, преобразен като Ловец, и щом започне битката, да изпрати есемес на Силия, след което бойците на Съюза да нахлуят през прохода. Знам, че Гейбриъл ще е от първите, хвърлили се в битката. Иска ми се да остане тук, да бъде последен и да не поема никакви рискове, но няма смисъл дори да го предлагам. Най-добрият начин да се погрижа той да е в безопасност е да отстраня Соул.

Гейбриъл се преобразява в късо подстриган Ловец и аз неволно се дръпвам от него. Прилича на Киаран.

— Преобразих се в един от Ловците, които хванахме тук. Не стана ли добре?

— Прекалено добре — измърморвам аз, хващам го за ръката, поемам си дъх, ставам невидим и се мушвам в отвора.

Тъмнината в прохода изчезва след по-малко и от секунда. Озовавам се в студен мрак, на колене върху каменен под, Гейбриъл ме дръпва да се изправя. Не сме вдигнали шум, но застиваме и се ослушваме.

Намираме се в тъмно помещение, изпод някаква врата се процежда светлина. От другата страна се чуват гласове, двама души, после всичко утихва. Предполагам, че онези са се махнали, но за всеки случай изчаквам десетина минути и след това отварям вратата с иглата на Меркюри. Тръгваме по коридора и бързо се ориентирам къде сме.

Намираме се в югозападния край на подземията. Килиите са в западния, аз обаче трябва да стигна до източния, където са стълбите, и да се кача по тях на първия етаж. Не срещаме никого по пътя. Горе обаче е пълно с Ловци.

Гейбриъл ме дръпва назад и прошепва:

— Дали са тук заради срещата, или отнякъде са разбрали за нас?

— Има ли значение?

— Хубавото е, че като са толкова много, няма да се набивам на очи.

Знам, че Гейбриъл ще се опита да се смеси с тях, да разбере какво става. Мога само да се надявам, че вродената му способност да се вписва навсякъде и този път няма да му измени.

Минавам бавно и предпазливо покрай Ловците, като се стремя да не докосна никого, и излизам в голямото фоайе. Тук Ловците са по-малко, но все пак поне двайсетима стоят от двете страни на входа, на бюрото встрани седи дребен, слаб мъж.

Прескачам стъпалата по три наведнъж, на площадката на първия етаж има още Ловци. Продължавам нагоре по-бавно, стигам до последния етаж. На втората площадка има още четирима Ловци, мярвам още двама да патрулират по коридорите на третия и четвъртия етаж, на последния обаче коридорите са празни.

Не е точно както си го бях представял. Върху дюшемето е опъната червена пътека, като цяло е просторно, светло и топло. Не знам защо, но бях очаквал да е тъмно и мрачно. Свивам надясно към първата врата, както се бях упражнявал в гората. Стаята е обзаведена, но като че ли не се използва за нищо. Надниквам и в останалите стаи, те не се различават една от друга и също изглеждат неизползвани.

Надявам се в другото крило да извадя по-голям късмет, обръщам се и поемам по коридора, който води вляво от стълбите, този участък не беше пресъздаден в макета на Силия.

Ослушвам се пред първата врата, не се чува нищо, но долавям жужене. Цялата сграда жужи, има много хора с телефони, компютри и електрически уреди. Натискам дръжката, вратата се отваря. Голям кабинет, стените са скрити зад библиотечни лавици. Дървено бюро, до него стар кожен куфар, върху кожено кресло е метнато палто. Вътре няма никой, но се вижда врата към съседно помещение. Приближавам се и се ослушвам. Музика. Класическа музика.

Сигурен съм, че собственикът на палтото е в съседната стая и е много вероятно това да е Уолънд. Само че аз искам да го хвана, без да му дам възможност да вдигне тревога, заради което първо трябва да разбера още колко хора има на етажа.

Излизам и пристъпвам към следващата врата по коридора. Тя води към по-малък кабинет с бюро и стол, лавици и малък диван, върху бюрото са оставени документи, лаптоп и дамска чанта. В този кабинет също има врата към съседно помещение, от което пак се чува класическа музика. Вероятно от тази врата се стига до същото помещение, което е съседно на кабинета на Уолънд.

Продължавам нататък по коридора, само че по-бързо. Следващата врата е заключена, иглата на Меркюри с лекота се справя със задачата и се озовавам в празен кабинет. Остава ми още една врата. Иззад нея не се чува нищо. Използвам иглата на Меркюри и влизам.

Това обаче не е неизползван кабинет.

Вътре има три носилки, покрити със сиви чаршафи, под които се различават очертанията на тела.

Приближавам се към първата и дръпвам чаршафа. Жена. Кестенява коса, отворени, ококорени, мъртви очи. Кожата й е бледа. На шията има татуировка Б 1.0. Смъквам още малко чаршафа, гръдният кош е отворен. Няма кръв, всичката кръв е източена, сърцето е извадено. Проверявам и ръцете за татуировки като моите. Отстрани на всяко кутре се вижда същата татуировка Б 1.0.

Пристъпвам към следващото тяло. Също жена, чернокожа, изкормена като първата.

Третото тяло е на момиче. На не повече от единайсет-дванайсет. С татуировки на шията и на кутрето, гръдният й кош отново е отворен.

В стаята е студено. Много студено. Покрай стените има лавици с буркани, в които като че ли са напъхани извадените органи. Шкафче с чекмеджета с хирургически инструменти.

На лявата стена има врата към съседно помещение. Заставам до нея и се ослушвам. Нищо. Няма музика.

Натискам дръжката, за моя изненада вратата не е заключена. Влизам.

Помещението е голямо и пълно с редици метални етажерки със стъклени вратички. По лавиците са подредени буркани. И във всеки буркан има части от тела. Отварям една вратичка и изваждам най-първия буркан. Вътре има някакво тъмно парче месо. Може би черен дроб. С татуировка Б 1.0.

Пристъпвам на пръсти към вратата в дъното, от другата страна се чува същата класическа музика. Сигурен съм, че там са Уолънд и помощничката му, но може да има и хора от охраната. Шансът да се промъкна вътре незабелязано е нищожен, но нямам друг избор. Трябва да действам бързо. Не бива да му позволя да вдигне тревога.

Връщам се в кабинета на Уолънд, като заключвам всички врати след мен, за да съм сигурен, че от тук не може да дойде никой. В кабинета се прокрадвам към вратата в дъното и се ослушвам за музиката, вместо нея обаче чувам някакъв мъж, само че той не е в стаята, а говори по радиото, обявява следващото изпълнение, Бетовен.

Хващам дръжката и бавно и внимателно открехвам вратата, колкото да се промъкна.

Започва Бетовен, приятна мелодия. Затварям вратата тихо.

В помещението е светло. По тавана има прозорци като в ателие. В дъното двама души са приведени над нещо като операционна маса, работят. Мъж и млада жена. Мъжът е с гръб към мен. С тесни рамене, слаб, с бяла манта, не виждам лицето му, но съм сигурен, че това е Уолънд.

Жената поглежда към вратата. Сигурно е забелязала някакво движение. Тя подхвърля нещо на Уолънд и той се обръща, взира се към мен, аз обаче съм невидим и бързо се приближавам.

Това тук е лаборатория, пълна с апаратура, стъкленици, епруветки и разни други неща, които не знам какво са. Не смея да използвам светкавици. Изваждам Феърборн и в този момент виждам, че Уолънд и младата жена са приведени над човешко тяло. Труп на мъж, на шията му с големи букви е татуирано Ч 1.0. Гръдният кош е отворен, вижда се сърцето.

Пристъпвам към асистентката и нито аз, нито Феърборн се поколебаваме. Върху ръката ми руква кръв, тялото й полита нежно към пода. Ставам видим.

Уолънд зяпва. В ръката си държи скалпел. Повдигам леко Феърборн и подхвърлям:

— Ще си пробваш ли късмета?

Уолънд се дръпва, обръща се и понечва да побегне. Заобикалям масата и го настигам с три крачки. Хващам го за ръката и го дръпвам силно, но той се шмугва зад едно бюро. Первам го рязко по китката, приклещвам дланта му върху бюрото и я приковавам с Феърборн. Уолънд трепери, не се съпротивлява, със скалпела забождам другата му ръка. Той продължава да мълчи, не пищи, не вика за помощ.

Мелодията на Бетовен е приятна, успокояваща, нежна, не е онова погребално парче.

— Признавам си, че най-вероятно ще те убия, независимо дали ще ми помогнеш, или не — казвам аз. — И все пак с всяка изминала минута нараства шансът ти да оживееш. Когато останалите от Съюза пристигнат, те ще искат да те запазят жив. Да те изправят пред съда и така нататък.

Уолънд мълчи, трепери.

— Мен обаче това не ме интересува. Ако питат мен, ти си убиец. На много хора.

— А ти не си, така ли? — обажда се той.

— Сега става дума за теб. Виновен си, точка. Въпросът е дали можеш да ме спреш да не те екзекутирам на мига.

— Как?

— Искам да знам как Ловците стават невидими.

Той поклаща глава.

Вземам още един скалпел от носилката и се връщам при Уолънд. Отрязвам десния му палец. Този път Уолънд изкрещява.

— Боли, нали? — подхвърлям аз. — Как си с лекуването?

Той започва да трепери още повече. По бюрото се стича кръв.

— Май не те бива с лекуването. А в какво те бива, Уолънд? Да изкормваш трупове?

Той ме зяпа уплашено, след това изведнъж извръща глава и повръща на пода.

— Повръщаш ли, когато кълцаш другите, а, Уолънд?

Той не отговаря, трепери, сигурно това означава, че не повръща.

— Така, къде са вещерските бутилки, с които Ловците стават невидими? Така го правиш, нали? С бутилки?

Уолънд кима.

— Къде са? Или предпочиташ да ти отрежа и другия палец?

Усмихвам му се.

Той ме гледа ококорено.

— Ще те убият. Ще те измъчват и…

Отрязвам и другия му палец и Уолънд изпищява сподавено.

— Какво искаш, да стигнем до ушите и носа ли? — питам аз. — Или да се захвана с очите?

— В съседната стая! В съседната стая!

Проследявам погледа му, между носилките се вижда малка метална врата.

Изваждам Феърборн от дланта му, след това махам и скалпела и го побутвам към вратата. Той се олюлява и трепери, но не се съпротивлява.

— Отвори!

Мога да използвам иглата на Меркюри, но искам да проверя дали ще ми се подчини.

— Не мога. Ръцете ми… — измърморва той, вдига ръцете си и се взира в тях, сякаш чак сега започва да осъзнава какво е станало.

Отварям вратата. Уолънд се олюлява, явно най-сетне му е дошло до гънката, че никога повече няма да може да хване дръжка на врата. Бутвам го в съседното помещение и той се строполява на пода. Аз спирам на прага и се оглеждам смаяно.

Куполът

Пирамида от стъкло, похлупена от стъклен купол.

Пирамидата е направена от стъклени бутилки, подредени в правилни редички по пода. Стотици бутилки. Пристъпвам и виждам, че във всяка бутилка има горе-долу петсантиметрово парченце плът с татуиран кръг, същата татуировка, която Ловците имат на гърдите си.

Не мога да се доближа до пирамидата, тъй като тя е вътре в стъкления купол. В пода е прокарано тясно, плитко каналче, в което влиза куполът.

Посягам към купола, но в последния момент се спирам и се обръщам да погледна Уолънд. Той ме наблюдава, в очите му играят искрици, явно се е посъвзел. Отказвам се да докосна купола и тръгвам около него. Той е около три метра в диаметър, в правилна форма и напълно прозрачен, прилича на обърната стъклена купа. Но колкото повече го гледам, толкова повече нараства увереността ми, че това не е обикновено стъкло. Пирамидата от бутилки вътре е равномерно подредена, като се изключат няколко празнини, все едно някои бутилки липсват. Докато обикалям около нея, забелязвам още няколко празни места. Или така ми се струва? Една от липсващите бутилки се появява пред очите ми.

Изведнъж ми просветва. Бутилките изчезват, когато свързаните с тях Ловци станат невидими. Наблюдавам внимателно, виждам как две бутилки изчезват, една се появява.

Връщам се при Уолънд.

— Отвори купола. Искам да погледна бутилките.

Той поклаща глава.

Надвесвам се над него и просъсквам:

— Отвори го или ще ти отрежа ухото!

— Не мога.

— О, можеш, можеш.

Хващам ухото му, дръпвам го силно.

— Последна възможност, иначе това тук си отива.

Уолънд посяга да ме удари, след това се опитва да ме ритне. Зашлевявам го немного силно и той пада на пода, вземам скалпела и отрязвам ухото, макар да знам, че това с нищо няма да ми помогне. Трябва обаче да му покажа, че заплахите ми не са напразни.

Уолънд изпищява и вдига ръка към раната.

Аз хвърлям ухото към купола.

При съприкосновението се разхвърчават искрици, отрязаното ухо отскача и пада на земята недалече от нас. За миг куполът засиява в синьо-бяло.

Поглеждам скалпела в ръката си, чудя се дали да не пробвам.

Защо не?

Скалпелът се удря в купола и за секунда като че ли се слива с него, като стъклото отново сменя цвета си. В следващия миг скалпелът полита обратно и издрънчава на пода.

Обикалям отново купола, като този път обаче оглеждам апаратурата в стаята. До стената в дъното има маса с много неща, листове, хирургически инструменти, химикалки, компютър, ала те очевидно нямат нищо общо с купола.

Обръщам се към Уолънд и казвам:

— Трябва да има начин да добавяш бутилки вътре. Когато искаш да дадеш на новите попълнения способността да стават невидими. Как го правиш?

Той се свива, забелязвам, че скалпелът е изчезнал от пода.

— Има ли някакво заклинание, или бутилката е достатъчна, за да може Ловецът да става невидим?

Уолънд не отговаря. Раната от отрязаното ухо кърви едва-едва. Може би все пак той може да се лекува доста добре. Ръцете му също не изглеждат толкова зле.

— Ако ще си мълчиш, езикът ти става излишен.

Само че нямам никакво желание да си играя повече със скалпела, отвратително е. Вземам един лаптоп от масата.

— С това ли отваряш купола? Не ме бива много с компютрите, но ще се пробвам.

Уолънд се свива, само че не прави опит да ме спре, което подсказва, че в компютъра няма нищо важно, затова го мятам към купола. Мястото на съприкосновението отново става синкавобяло и лаптопът застива за миг, като залепен, след това отхвръква назад. Летят искри, чува се пращене, след няколко секунди куполът отново става прозрачен. През тези няколко секунди Уолънд се е прокраднал към мен, стиснал скалпела в окървавената си ръка. Не може да не си дава сметка, че няма никакви шансове срещу мен, нали?

Пристъпвам към него и в същия миг осъзнавам каква е целта му. Единствената му надежда да ме победи е, като ме бутне върху купола. Признавам, че ми е любопитно какво ще стане, ако го докосна.

Уолънд се втурва към мен, само че е твърде бавен и аз се дръпвам на една страна, завъртам се и използвам засилката му, за да го тласна към купола.

Той се хваща здраво за мен, за да не политне.

— Готов ли си? — питам аз. — Да те пусна ли да се опържиш? Или само да опра лицето ти, за да видя какво ще стане?

— Недей! — изскимтява той и явно вече си дава сметка, че не се шегувам, защото добавя: — Моля те, недей. Ще го отворя. Има магия. Трябва ми вълшебната пръчка.

— Каква вълшебна пръчка?

Не познавам никой, който да използва вълшебна пръчка.

— Онази там. На масата.

Побутвам го към масата.

Най-обикновена пръчка. Да, хубава пръчка, гладка, с обелена кора. Вземам я, опитвам се да доловя нещо от нея, някакъв живот, подобен на това, което усещам от Феърборн. Само че пръчката е напълно мъртва.

— И какво правиш с нея?

— Трябва да кажеш заклинанието.

Колебая се дали да го накарам да ми каже заклинанието, или да го оставя той да го изрече. Така или иначе, би трябвало амулетът да ме предпази. Подавам му пръчката.

— Хайде, отвори купола. И внимавай, имаш право само на един опит.

Уолънд кима, езикът му се стрелва навън и облизва горната устна. Взема пръчката с дясната ръка, стиска я между пръстите. Не си личи да го боли, нито да му е трудно. Явно се е излекувал напълно.

Не докосва самия купол, а каналчето в пода и казва:

— Купол, прибери се.

Куполът веднага става мътен и като че ли започва да се втечнява от горе надолу, все едно гледам мляко. Стича се в каналчето на пода и то се изпълва до ръба. Бутилките са на две крачки от мен, вече лесно мога да ги унищожа.

— Донеси ми една бутилка — заповядвам аз.

Уолънд се поколебава, после прескача канала с млечна течност, протяга ръка и избира една от поставените на върха бутилки. Изглежда силен и решителен, но когато ми подава бутилката, отново се превива надве, страх го е от мен. Бутилката е запушена с коркова тапа, за която има вързано картонче с нещо написано. Вероятно името на Ловеца. Вътре има парче татуирана плът. Вземам бутилката и я разбивам на масата. Нищо.

Явно целта на купола е да предпазва бутилките и да ограничава достъпа до тях. Някои от бутилките са невидими, но според мен, ако ги строша, Ловците ще изгубят способността да стават невидими. Има само един начин да разбера дали съм прав. Грабвам вълшебната пръчка от Уолънд, за да не може да командва купола, пристъпвам към пирамидата и посягам към една от липсващите бутилки. Тя е невидима, но лесно я напипвам. Изваждам я и я хвърлям на земята. Появяват се парчета стъкло, плът, корковата тапа и картонче. Като се счупи бутилката, магията се разваля. Лесна работа. Трябва само да строша всички бутилки и армията на Соул няма да може да става невидима. Помитам горната редичка на пирамидата, бутилките се сгромолясват с трясък на земята и в същия момент Уолънд се обажда: „Купол, вдигни се“. Обръщам се, той стои до каналчето, от което веднага се издига млечнобяла стена. Опитвам се да прекрача през нея, не става. Куполът е непробиваем. След миг става прозрачен, Уолънд стои от другата страна, ухилен победоносно.

Вълшебната пръчка още е в мен и аз му я показвам.

— Най-обикновена пръчка — казва той. — Опитвах се да направя нещо от нея, но не се получи. Най-обикновено парче дърво.

Опирам пръчката до каналчето и с най-авторитетния глас, който успявам да докарам, заповядвам:

— Купол, прибери се!

Никакъв резултат, ако не броим, че Уолънд се ухилва още по-широко.

— Куполът приема заповеди само от двама души. От мен и от Соул. Няма да изпълни командите ти.

Вземам две бутилки и ги хвърлям към купола. Той реагира по същия начин, както когато нещо го удари отвън, помътнява за секунда-две и след това отново се избистря.

— Ще унищожа всички бутилки — заплашвам аз.

— Ловците няма да могат да стават невидими, но пак ще си останат Ловци. А ти ще си мой пленник.

Предпочитам Съюзът да се сражава с видим противник и затова се нахвърлям на бутилките. Около мен летят парчета стъкло, куполът обаче не поддава.

Приключвам за по-малко от минута, няма повече бутилки за чупене. Задъхал съм се от бяс и гняв, в краката ми се търкалят парчета стъкла и плът, куполът отново става прозрачен. Уолънд стои от другата страна все така усмихнат. Мислех, че ще се възползва от възможността да повика помощ, но той като че ли не бърза. Изглежда абсолютно убеден, че не мога да се измъкна.

Той сяда на един стол и ме поглежда.

— Виж в какво превърна новия си дом. — След това се усмихва и добавя: — Соул ще се зарадва, като те види тук, той те очакваше. Изкушавам се обаче да не му кажа веднага. Въздухът вътре ще ти стигне за няколко часа, предполагам. Доста време си живял в клетка, а сега ще прекараш последните си дни, или по-точно часове, в този купол.

Изругавам.

— Соул смята, че можем да те използваме, да те накараме да работиш за нас, но — Уолънд вдига ръка — аз много добре знам, че ти си същият като баща си. Черен магьосник, изцяло подчинен на злото.

— Още нищо не си видял — измърморвам аз.

Изваждам Феърборн и замахвам с всички сили. При удара куполът помътнява за секунда, след това ме отблъсква и аз се строполявам върху парчетата стъкло, но на мен ми няма нищо, все едно съм паднал върху пухен дюшек. Ставам и отново замахвам с Феърборн.

Уолънд се приближава, оглежда ме с интерес. Явно е забелязал, че стъклата не ме нараняват.

Заставам точно срещу него и забивам Феърборн в купола. Ръката ми отново отскача.

— Губиш си времето — отбелязва Уолънд. — Не можеш да се измъкнеш. Магията е силна.

Усмихвам му се зловещо и подхвърлям:

— Готов ли си да се обзаложиш?

Този път пробвам по-внимателно. Бавно опирам върха на кинжала в купола и натискам рязко. Куполът отново ме отблъсква, но не толкова силно.

По стъклото не се виждат никакви следи. За миг помътнява, после отново става прозрачно. Но аз усещам желанието на Феърборн да го прореже, да го разкъса. За Феърборн куполът е жив, а Феърборн не харесва нищо живо.

Отново пробвам бавно да забия кинжала и резултатът е същият, само че продължавам да усещам напора на Феърборн. Кинжалът е по-гневен и от мен. Замахвам пак, този път куполът не ме отблъсква и виждам една мътна резка, която се задържа малко по-дълго и когато най-сетне изчезва, върху повърхността се забелязва драскотина. Слабо място. Феърборн като че ли също го усеща и копнее за още, копнее да се забие по-дълбоко.

Повтарям среза, бавно и силно, натискам Феърборн навътре и после надолу. Политам назад, едва не се удрям в купола зад гърба ми, но този път на мътилката й трябва повече време, за да се избистри, и резката по повърхността е по-дълга и по-дълбока. Забивам кинжала отново и натискам с цялата тежест на тялото си, върхът на Феърборн прониква на сантиметър в купола. Разклащам кинжала нагоре-надолу, ръцете ми треперят, цялото ми тяло трепери. Куполът помътнява, натискам все по-силно, пот се лее от мен, не се отказвам. И изведнъж стъклото се разцепва от единия край до другия и помътнява по цялата назъбена пукнатина. Завъртам Феърборн насам-натам и куполът изхрущява отново, появява се още една пукнатина, напреко на другата. Изваждам Феърборн и го забивам силно в точката, където двете пукнатини се пресичат, след това нанасям един силен ритник на същото място и цъфва дупка, през нея виждам, че Уолънд се е устремил към вратата.

Мятам светкавица. Уолънд пада, но не е мъртъв, само е зашеметен. С няколко ритника разширявам дупката, за да мога да изляза от купола. Изскачам навън, Уолънд простенва, мъчи се да се изправи.

Възможностите са две, да го убия или да го пленя, оставям избора на Феърборн.

Синьо

Уолънд е мъртъв, бутилките в купола са унищожени. Никой не дойде да провери какъв е този шум, вратите са дебели и сме на последния етаж, далече от всички.

На излизане от кабинета на Уолънд ставам невидим, коридорът е празен и тих както преди.

А сега към Соул.

Спускам се към първия етаж и залата на Съвета, където ходех за моята оценка. Там се редят кабинети и малки заседателни зали. Там е и кабинетът на Соул, надявам се, че той ще е в него. От думите на Уолънд стана ясно, че Соул знае за плановете ни и Ловците са тук да защитават сградата от евентуално нападение.

Спуснах се по стълбите и спирам във фоайето. Пълно е с Ловци. Мярвам Гейбриъл, преобразен като жесток Ловец. Чудесно се вписва в обстановката. Наблюдавам го няколко секунди. Той вдига глава и се оглежда, но не ме вижда.

Отправям се към залата на Съвета, вървя по коридори, които са ми познати от идванията ми като дете, каменни стени и застлани с плочи подове, множество врати от лявата и дясната страна. Залепям гръб за стената, за да направя път на двама Ловци, след това завивам наляво, после в първия коридор надясно, мярвам пейката, на която седяхме с баба, докато чакахме да ни повикат.

Странно ми е да се озова тук отново. Всяка година седях свит на тази пейка, уплашен до смърт. Последния път бях с белезници на ръцете и край мен минаха Аналис и баща й. Сигурно са я били извикали да я разпитат. Сигурен съм, че не беше случайна среща, нарочно са я накарали да мине от тук, за да й напомнят, че още съм жив и представлявам опасност за тях. Или всичко е било постановка? Дали тя е била техен агент още тогава?

Сега всичко ми се струва различно. Недалече от мен има един Ловец, друг стои на пост в дъното на коридора. Две жени излизат от залата на Съвета, усмихват се, сядат на пейката, моята пейка. Говорят си за деца.

Вратата към залата е отворена, вътре има пазач, както преди. Промъквам се покрай него, залата е огромна, но подредбата е по-различна. Голямата маса си е на мястото, но около нея са сложени още три, така че всички образуват нещо като правоъгълник. Повечето кресла са празни, включително и онези трите, които ми приличат на тронове, преди на тях винаги имаше хора, сега сигурно са предназначени за Соул, Джесика и Уолънд, който, разбира се, няма да дойде.

Не бива да се мотая. Соул не е тук, трябва да го намеря, дано да е на някое по-усамотено място.

Отправям се обратно към вратата и в този момент мярвам един мъж, който ми се струва познат. Виждал съм го само веднъж, и то за няколко секунди, но споменът се е запечатал в ума ми. Бащата на Аналис. Изглежда остарял и уморен. Такъв вид ли има човек, чиято дъщеря е агент на Ловците или пък е хвърлена в затвора? А може би е заради това, че двама от синовете му са мъртви. Не съм сигурен какво изпитвам към него, но така или иначе, в момента нямам време да му обърна внимание. Трябва да намеря Соул.

Връщам се в коридора, жените продължават да си говорят. Едната казва:

— Чух, че той ще покаже синьото.

— Да, но кой ще е опитното зайче? — отвръща другата приглушено.

Завивам надясно по коридора и стигам до вратата в дъното. Не мога да рискувам да я отворя, тъй като до нея стои Ловец на пост. Трябва да изчакам някой да мине. След няколко минути чакане вратата най-сетне се отваря и успявам да се промуша, без да ме усетят.

Ускорявам крачка, коридорът завива надясно, после пак надясно, към личния кабинет на Соул, всичко е точно както в макета. В дъното на коридора има пазач, още един стои пред вратата.

Знам, че ще има охрана, Силия ме е предупредила. Мъжете изглеждат отегчени, само че са огромни, мисля си, че не съм срещал по-едри от тях. Аз обаче съм невидим и непобедим. Минавам бавно и безшумно покрай първия, хващам дръжката на вратата и натискам леко. Пазачът може и да не забележи помръдването на бравата, но няма как да не види движението на вратата. Отварям я и се промъквам вътре, като я оставям отворена.

И вече съм пред врага си.

Соул седи зад бюро с химикалка в ръка. Вдига глава и поглежда като че ли право в мен. Бюрото е огромно, от махагон, върху него има разни документи и голяма стъклена купа с някаква синя течност, покрита със стъклен похлупак.

Соул смръщва чело. Пазачът се появява на прага зад мен.

— Какво? — пита Соул. — Какво искаш?

— Не, нищо… Не аз отворих вратата.

— Извикайте подкрепления! — изкрещява Соул.

Само че аз вече съм забил Феърборн в гърлото на пазача. Соул скача, грабва стъкления похлупак на купата и го хвърля към мен. Мятам светкавица, която разбива капака във въздуха, после още една към Соул. Другият пазач дотичва, зашеметявам го и него.

Отново е спокойно и тихо. Подът е обсипан със стъкла, дрехите на втория пазач пушат.

Ослушвам се, очаквам да чуя тропот и суматоха, ала наоколо цари спокойствие. Соул простенва и се мъчи да се надигне. Приближавам се към него да видя дали е въоръжен. Знам, че нищо не може да ми направи с пистолет, но Ловците във фоайето няма как да не чуят изстрела.

Първият пазач лежи на пода, трябва да дръпна и другия, за да не се вижда в коридора. Трудна задача, той е тежък като бик. Няма да мога да го вдигна, ще трябва да го влача по земята, бавно и с много усилия успявам да го издърпам в кабинета и да затворя вратата.

Соул се е размърдал. Мъжът, отговорен за смъртта на толкова много хора, мъчителят на безчет Бели, Черни и нечистокръвни, лежи в нозете ми. Феърборн е в ръката ми и потреперва от задоволство, надушва кръв.

Соул не помръдва, но виждам, че леко отваря очи. Този тип хора са ми познати. Това е човек, свикнал да бъде предпазлив, да бъде наблюдаван, който иска да знае с кого си има работа; макар да изглежда полузаспал, умът му трескаво щрака на пълни обороти.

Сритвам го леко и след това си се ядосвам, че съм толкова внимателен, и го сритвам по-силно.

Той не изпъшква, явно веднага се излекува, обръща се и ме поглежда. Да, лекува се, личи си по очите му, те просияват ярко за част от секундата.

— Натан! Каква приятна изненада.

— Нима?

Соул се усмихва.

— Е, не е толкова приятно да лежиш на пода, но отдавна исках да те видя. — Той вдига глава и понечва да стане, не спира да говори. — Сам ли си, Натан? Не чувам изстрели. Нито викове. Май няма схватка.

— Къде е Джесика?

— Сестра ти? Заварената ти сестра, по-точно. Тя не обича да я наричат твоя сестра.

— Къде е?

— Не зная, наистина не зная.

— В сградата ли е?

— Тя не се задържа на едно място…

Сритвам го отново.

— Добре, да попитам нещо друго тогава. Къде е Аналис?

Соул се усмихва, след това се надига още малко и се подпира на лакът. Поглежда пазачите, после отново обръща глава към мен.

— Явно си овладял доста дарби. Можеш да ставаш невидим. Да мяташ светкавици. Взел си ги от баща ти. Да, нали си изял сърцето му. Едва ли ти е било много приятно. Аналис ми разказа всичко.

— Къде е?

— Дошъл си да я спасяваш или да я убиеш?

— Не е твоя работа. Къде е?

— На сигурно място. Ако ти кажа обаче, няма да е сигурно, нали?

Соул се понадига още малко, подпира се на длани, не на лакът.

Слагам ботуша си на гърдите му и го натискам да легне отново.

— Ако не отговаряш на въпросите ми, няма смисъл да те държа жив.

— Ако ти кажа, какво ще направиш?

— Ще поговоря с нея.

— Не, питам какво ще направиш с мен?

— Точно над този въпрос размишлявам.

Само че не размишлявам. Изведнъж осъзнавам, че всъщност изобщо не мисля. В кабинета се усеща някакъв аромат, който ми напомня за нещо. Мирис на гора, на… Точно така, на Аналис, на нейния пуловер, виждам как двамата седим на скалата, тя хваща листото и аз посягам да я подхвана да не падне.

Отстъпвам от Соул и поглеждам купата със синя течност на бюрото.

— Какво е това? — питам аз и пристъпвам към бюрото да погледна отблизо.

Соул не отговаря, усещам, че изпаренията от синята течност ми влияят, разсейват ме, но пък би трябвало да въздействат и на Соул, нали? Оглеждам се, търся нещо, с което да покрия купата, а междувременно питам:

— Какво прави?

— А, моята нова отвара. Отне ни доста време да се сдобием с нея, господин Уолънд не е от бързите, но пък хубавите работи стават бавно. Красиво е, нали? — Давам си сметка, че Соул е седнал, само че какво толкова, нищо не може да ми направи. — Нарича се „синьо“, заради цвета.

— И какво прави?

— Може да се използва за различни цели. В общи линии променя настроението, пробужда спомени, такива неща.

— Как?

— Как ли? Как работят отварите? Макар че по-вероятно ме питаш как ти въздейства на теб, нали така?

Наистина ли ми въздейства? Спомням си, че търсех нещо да покрия купата. Прекосявам кабинета и изваждам от лавиците една голяма книга, после се връщам към купата. Синята течност е като жива, вихри се, имам чувството, че ме залива. Поклащам глава и отмествам поглед. Отново прекосявам кабинета. Трябва да направя нещо, но не помня какво. Спирам се край вратата и се ослушвам, тишина. В ръката си държа книга, за какво ми е?

— Помниш ли, че исках да ти дам трите дара на седемнайсетия ти рожден ден? — обажда се Соул.

— Да.

Макар че и сега още не ми е ясно какво би спечелил с това.

— Много исках да го направя. Виждах огромен потенциал в теб, Натан, и още го виждам. Ти си син на могъщ Черен магьосник, но едновременно с това си син и на могъща Бяла вещица. Знам, че повечето хора виждат само твоята Черна страна, ала аз виждам и двете, виждам, че Бялата ти страна е силна и може да надделее над Черната. И така и трябва да бъде. Ако някой Бял стане важна част от живота ти, това навярно би могло да подсили Бялата страна в душата ти.

— Баща ми ми даде трите дара. И това не ме направи по-черен.

— Наистина ли? Напълно честен ли си с мен, Натан? Сигурен ли си, че това не те е променило?

Макар че един силен глас в главата ми крещи, че този въпрос е капан и изобщо не бива да участвам в този разговор, нещо ме кара да призная:

— Може и да ме е променило малко.

— Да, може и да те е променило малко. Но аз виждам, че в теб все още има доста Бяло. Дори и сега в теб се води битка. На твое място баща ти щеше да ме убие на мига. А ти не го направи. Въпреки влиянието му върху теб, Бялото в теб е силно и се съпротивлява. Радвам се, че е така, Натан. Ти можеш да бъдеш добър човек. И искаш да си добър, нали, Натан?

— Не знам какво искам.

Не знам защо го казвам това. Разтърсвам глава и питам:

— Синьото… във въздуха ли е?

— Да, разбира се. Доста е силно вече, струва ми се, макар че на мен не ми въздейства, естествено. Даже трябва да ти призная, че благодарение на него мога да заповядвам на тези, които са вдишали изпаренията. Виж как се вихри, разпръсква аромата си. Пристъпи по-близо, Натан, и погледни.

Знам, че не бива да го правя, но въпреки това пристъпвам към бюрото и се вглеждам в синята течност.

— Ти наистина си добър човек, Натан. И можеш да станеш велик магьосник. От самото начало съзрях твоята невероятна сила. Ти можеш много да ми помогнеш. А пък аз мога да помогна на теб. За разлика от мен, Съюзът не се интересува от теб, Натан. Много бих искал да развиеш способностите си. И това би могло да стане, ако работиш за мен.

— Не искам да работя за теб.

— Постепенно ще осъзнаеш, че съм прав. Вече си поел по този път, Натан. Виждаш колко е лесно. И приятно.

Прав е. Наистина е приятно.

Началото на края

Чувствам се спокоен. Толкова дълго бях напрегнат, имам чувство, че цял живот съм бил на нокти. А сега усещам как напрежението се оттича от мен и това е толкова приятно. Разкършвам рамене, завъртам глава. Соул ме наблюдава. Знам, че не бива да му имам вяра, но пък мога да се отпусна, все пак съм неуязвим. Нищо не може да ми направи.

Стоим пред бюрото. Осъзнавам, че той ме държи за ръката, довел ме е тук.

— Дай ми книгата, Натан.

Поглеждам книгата в ръката си. Спомням си, че исках да я сложа върху купата, за да спра изпаренията.

— Дай ми книгата — повтаря Соул.

Не бива да го слушам. Поглеждам купата, гледам как течността се вихри в нея.

— Благодаря — обажда се Соул, незнайно как книгата се е озовала в ръката му.

Той я оставя на бюрото и взема една стъклена чаша. Подава ми я и казва:

— Напълни я със синьото.

Ръката ми посяга към чашата, макар да знам, че не бива да го правя. Не искам да го правя. Странна работа. Объркан съм. Но пък се чувствам добре, като изпълнявам нарежданията на Соул.

Чашата вече е в ръката ми, гребвам от купата. Синьото милва пръстите ми. Не е студено, както очаквах, а топло.

— А сега го изпий, Натан.

Вдигам чашата и отпивам. Сладко е, напомня на подсладена хладка вода. И не е гъсто, преглъщам с лекота. Пресушавам чашата на един дъх. Топлината се разстила в гърдите ми, спуска се по краката и ръцете, плъзва нагоре по шията и главата. Отново разкършвам рамене. Чувствам се прекрасно отпуснат. Затоплен. Не съм замаян, не ми е лошо, просто съм отпуснат и въпреки това виждам всичко съвсем ясно. Цветовете са по-ярки, звуците — по-отчетливи.

— Много добре откликваш, Натан, браво.

Поглеждам Соул. Той е лош, мой враг, но… Знам, че ако се наложи, лесно мога да се оправя с него.

— Да те подложим ли на едно изпитание, Натан? Дай ми Феърборн.

Поглеждам кинжала. Моят кинжал. Все още е в дясната ми ръка. За нищо на света не бих го дал на Соул. Нещо ми нашепва, че трябва да убия Соул с Феърборн, но това вече не ми се струва правилно. Странно е усещането да държа Феърборн. Не го искам.

— Благодаря, Натан. — Соул взема кинжала и го оставя на бюрото. — А сега ми кажи защо си тук.

— Да те убия.

— Сам ли си?

Сещам се за Гейбриъл, не бива да го издам. Трябва да си мълча. Изобщо не бива да говоря със Соул. Само че нещо ме кара да отговоря на въпроса му.

— Отговори ми, Натан — настоява Соул. — Кажи ми какво е замислил Съюзът.

— Нападение.

Знам, че трябва да си мълча, но се чувам как продължавам:

— Ще нахлуят, когато…

… Когато Гейбриъл изпрати есемеса, само че няма да кажа нищичко за Гейбриъл. Каквото и да ми коства това.

— Кога ще нахлуят, Натан? — пита Соул.

Поклащам глава.

— Натан, давам си сметка, че не ти е лесно. Промяната е голяма. Но така е правилно. Кажи ми какво знаеш.

Поглеждам Феърборн, знам, че трябва да убия Соул с него.

— Тук съм, за да те убия.

— Май се опитваш да се съпротивляваш на синьото, Натан. Уверявам те, че когато му се отдадеш, ще се почувстваш много по-добре. Вече сме на една страна. И ще ти го докажа. Да идем в съседната стая. Ела да видиш кой те чака там.

Той пристъпва към трупа на първия пазач, взема пистолета му, хваща ме с другата ръка и ме придърпва към вратата зад бюрото.

Вратата се отваря и някак си изобщо не се изненадвам кого виждам там.

Тя се изправя, изглежда уплашена, което ми харесва. В клетка е, което ми харесва още повече. Облечена е в затворнически оранжев гащеризон и е прикована за китките и глезените с вериги.

Аналис мести поглед между мен, Соул и пистолета в ръката му, напушва ме смях. Пистолетът най-малко би трябвало да я притеснява. Мятам светкавица в краката й, Аналис изпищява и отскача към дъното на клетката.

— Натан! Моля те! Не исках да…

Мятам още една светкавица към нея и тя отново изпищява. После още една.

— Стига, Натан! — обажда се Соул.

Подчинявам се, приятно ми е да му се подчинявам. Харесва ми да правя това, което ми нареди, усещам как топлината се разлива в мен. След това обаче отново поглеждам Аналис. Тя изглежда уплашена.

— Радвам се да те видя, Аналис — казвам аз. — Радвам се да те видя окована в клетка. Това, че си жива, не ме радва толкова, но лесно може да поправим тази грешка.

— Недей, Натан, почакай — обажда се Соул. — Подчинявай ми се.

Аналис започва да нарежда жално:

— Натан, знам, че те нараних. Не биваше да го правя. Съжалявам. Съжалявам за това, което ти причиних, съжалявам и за това, което причиних на Маркус. Не бях на себе си.

— Мъчи се да се оправдае — прошепва Соул. — Не й вярвай. Ще те оставя ти да решиш съдбата й. Твоя е… след като докажеш, че си ми верен, Натан.

— Натан! — изкрещява Аналис. — Соул използва синьото и върху мен. Знам какво е чувството…

— Не ме интересува какво е правил с теб.

— Той иска да завладее ума ти, Натан. Съпротивлявай се!

Отново мятам светкавица към нея, Аналис изпищява и отскача.

— Не ми казвай какво да правя!

— Но точно това прави Соул, Натан. Не му позволявай да те командва.

Соул наистина ми казва какво да правя, но това ми е приятно.

Той ме докосва по рамото и казва:

— Както винаги, Аналис се опитва да те излъже и заблуди, Натан. А и отвлича вниманието ти, струва ми се. Знам, че ще се радваш да си поговориш с нея за миналото, и ти обещавам, че после ще имаш тази възможност. Ще я пазя тук на сигурно място. — Той ме хваща за ръката и ме подръпва към вратата. — Хайде, ела, Натан.

Аналис изкрещява зад мен:

— Той те командва, Натан! Не го слушай!

Спирам. Соул ме дърпа за ръката. Не знам какво да правя. Аналис стои до решетките, опъва веригите.

— Натан, не ме слушай мен, никого не слушай. Не прави това, което ти диктува синьото. Слушай самия себе си. Направи това, което дълбоко в себе си смяташ за правилно.

— Ела, Натан.

Соул ме хваща под ръка и ме дърпа към вратата. Ако му се съпротивлявам, усещам силна болка в главата. Поглеждам Аналис, тя продължава да крещи:

— Натан, моля те! Съпротивлявай се на синьото! Представи си, че съм аз, а мен ме мразиш, нали?

Наистина я мразя, изведнъж ми минава през ума, че мразя и Соул. Всичко е толкова сложно.

— Ако измениш на Съюза, ще предадеш всичките си приятели! — продължава Аналис. — Всички ще умрат. Гейбриъл ще умре!

Обръщам се към нея.

— Не смей да говориш за него!

Соул ме дръпва за ръката, но аз го бутам и изръмжавам:

— Недей!

Аналис обаче не млъква.

— Ако се подчиниш на Соул, Гейбриъл ще умре! Те ще го измъчват и убият. Ето това иска Соул. Соул иска да убие Гейбриъл!

Объркан съм. Не зная какво да правя. Синьото ми носи топлина и ме успокоява, не знам как да се боря с него. Не мога да вярвам на собственото си тяло. Само едно мога да направя, отдавна трябваше да се сетя за това. Обръщам се за помощ към другата си същност, към животното в мен.

И то идва.

мъжът, Соул, отстъпва. крещи срещу нас. размахва пистолет. в дъното има клетка, в нея е затворено момиче, Аналис. пристъпваме към мъжа. краката ни са силни, също и вратът, и гърбът. разтваряме челюсти, страхотно е, щракваме със зъби. в тялото ни усещаме някаква топлина, която не ни харесва. мъжът говори, не го разбираме. той се отдръпва настрани, отдалечава се. изважда ключ, отваря вратата на клетката. иска да ни вкара вътре.

момичето, Аналис, се размърдва. тя също ни говори. говори ни тихо, нежно, не я разбираме. тя не е заплаха. не иска да ни затвори в клетка.

мъжът държи вратата отворена. обръщаме се към него. той насочва пистолета към нас.

няма да влезем в клетката.

мъжът изкрещява отново, втурваме се към него и скачаме. отеква изстрел, последван от писък, захапваме здраво гърлото, вкус на кръв, изпуква счупена кост. мъжът стреля отново, после пак. ние стискаме челюсти, усещаме вкуса на кръвта, на потта му. той се отпуска, тялото му натежава.

Соул се свлича на пода, от прегризаното му гърло се стича кръв. Вече съм в човешки облик, пистолетът е в ръката ми. Соул отваря очи. Все още е жив, крепи се, на ръба е. Излекувам се, изхвърлям от тялото си остатъците от синьото. Умът ми се прояснява, ободрявам се от лекуването.

Соул ме гледа, в очите му още проблясват сребристи искри. И той се лекува. Насочвам пистолета към слепоочието му, натискам спусъка и прошепвам:

— Умри!

Най-вероятно пазачите вече идват насам. Няма как да не са чули изстрелите.

Аналис се обажда:

— Съжалявам за това, което направих, Натан. Наистина.

Не бива да й обръщам внимание, ала не мога да позволя да й се размине. Вдигам пистолета и се прицелвам в нея. Тя изглежда изплашена, така и трябва да бъде, но не отстъпва.

— Натан, извинявай, знам, че те нараних. Иска ми се да можех да поправя стореното от мен. Мислела съм си го хиляди пъти, ала не мога нищо да променя.

Не отмествам пистолета.

— Не ти прощавам, Аналис. Баща ми е мъртъв. Мъртъв, Аналис. И още много други от Съюза са мъртви. Заради теб.

— И сега аз живея с тази огромна вина. Но не съм искала да те нараня, Натан.

В стаята връхлита Ловец. Не съм добър стрелец, но от това разстояние няма как да не го улуча. Появява се още един, стрелям, повалям го и него.

Чувам викове. Прииждат още Ловци.

— Не мърдай от тук и може и да оцелееш — казвам на Аналис.

Излизам в кабинета на Соул и затварям вратата. Сега нямам време да мисля за Аналис. Хвърлям пистолета, поколебавам се дали да не стана невидим, ала решавам, че вече е време да им се покажа. Искам да видят, че не могат да ми направят нищо. Искам да ги е страх от мен. Искам да осъзнаят, че ако на някого му е писано да умре днес, то със сигурност няма да съм аз.

Пристигат първите Ловци и нахлуват в кабинета на Соул, оставям ги да стрелят. Кабинетът ехти. След малко те си дават сметка, че куршумите изобщо не могат да пробият бронята ми. Мятам светкавица към тях. Няколко ръчни гранати политат към мен, хващам едната във въздуха и я хвърлям обратно, тя избухва над Ловците, друга се взривява до мен и от ударната вълна се олюлявам, но успявам да се задържа на крака. Стрелбата отслабва, мятам още няколко светкавици, гърмът им разтърсва кабинета, блясъкът е ослепителен. Аз обаче съм неуязвим в пашкула на амулета. Излизам в коридора.

Една Ловджийка открива огън по мен. Повалям я със светкавица. Чувствам се по-силен от всякога. Имам чувството, че едва сега съм овладял дарбите си истински. Не знам на какво се дължи това, но се усещам някак си освободен, не мисля за Аналис, нито пък за Соул, единствената ми грижа е да отстраня тези, които препречват пътя ми. И колкото повече се съпротивляват, толкова по-силен ставам аз. Вместо да отслабва, мощта ми се подхранва от тяхната съпротива.

Отправям се към залата на Съвета. Тук-там срещам Ловци, които явно още не са разбрали, че съм неуязвим. Те стрелят по мен и ме обсипват с гранати, а аз ги поразявам със светкавици и ги карам да отстъпят. В залата виждам, че членовете на Съвета са обърнали голямата маса и са се барикадирали зад нея, някои размахват пистолети, други използват дарбите си, един бълва огън, друг мята тежки предмети. Тронът на Соул и няколко стола политат към мен, но при удара отскачат настрани. Аз не мърдам, не правя опит да се защитя, чакам. Чакам да осъзнаят, че не могат да ме спрат. След това изкрещявам:

— Предайте се! Предайте се веднага!

Зад мен се появяват Силия и още петима от нашите.

— На колене! — заповядва тя.

— Соул е мъртъв — докладвам аз и Силия повтаря думите ми силно, така че всички да чуят.

Някои вече са вдигнали ръце във въздуха. Останалите бързо последват примера им. Мярвам бащата на Аналис, лесно мога да го убия, няма кой да ме спре. Приближавам се към него и се изплювам в краката му, след това му обръщам гръб. Силия ще се оправи с него и с останалите членове на Съвета. Аз трябва да се заема с Джесика и Ловците.

В стаите наоколо отекват стрелба и експлозии. Трябва да прочистя етажа от Ловци, за да не пострадат бойците от Съюза. Налага се да се откажа от светкавиците, за да не поразя, без да искам някой от нашите. Обикалям от стая в стая. Сградата е огромна, навсякъде се водят престрелки, тук-там се издига пушек, пълно е с тела. Ловците продължават да се съпротивляват.

От Гейбриъл няма и следа и това ме притеснява. Знам, че ще се опита да ме намери. Той е облечен в черни дрехи и в цялата бъркотия някой може да го вземе за истински Ловец.

Грейторекс с още трима от нашите се присъединяват към мен и тръгваме от стая в стая. По пътя проверяваме и дали лежащите на пода Ловци наистина са мъртви. Доста време ни отнема, докато обиколим целия етаж. Ловците успяват да улучат двама от нашите, единият умира, другият е ранен. Казвам на Грейторекс да изостанат малко и да ме оставят аз да вървя напред.

На първия етаж е по-лесно. Тук помещенията са по-големи и няма врати между тях, във всички се влиза само от коридора. Крайният резултат е десетима Ловци по-малко. Отрядът на Грейторекс проверява телата и всички места, където може да се крие някой. Гейбриъл още го няма, мъча се да не мисля за него. В момента, в който влизам в последната стая, някъде зад мен избухва стрелба, тръгвам обратно по коридора и зървам три Ловджийки да се шмугват през една врата, една от тях се спира за миг и ме поглежда.

Джесика!

Тя изкрещява:

— Ти!

Джесика стреля, аз мятам светкавица, но тя изчезва. В това крило стаите са свързани помежду си, хуквам напред и отварям вратата към съседното помещение, предполагам, че Джесика ще е там, само че нея я няма. Сигурно има друг изход.

Още изстрели, изскачам в коридора. Един от нашите лежи на пода близо до стълбите. Грейторекс и другите са се скрили в съседната стая.

От стълбите един Ловец изкрещява:

— Останете по местата си! Не ни преследвайте или ще загинат още от вашите. Държим заложници.

Пак се сещам за Гейбриъл, но знам, че не бива да мисля за него. Казвам на Грейторекс:

— Отивам.

— На теб не могат нищо да ти направят, но ще убият заложниците.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя поклаща глава.

— Някъде из стаите тук има още Ловджийки — добавям аз. — Видях Джесика и още две. Намерете ги.

Ставам невидим и поемам нагоре по стълбите.

Групата Ловци са в първата стая. Не мога да видя колко са, тъй като на прага е изправен заложникът. Не е Гейбриъл. Адел е. В главата й са опрени два пистолета, около шията й е намотано тънко въже. Там, където примката пристяга гърлото й, кожата лъщи като метал.

Макар да съм невидим, не мога да направя нищо, за да й помогна, опитам ли се да я спася, ще я прострелят.

Трябва да преговарям с тях.

Ставам видим и Ловците откриват огън по мен, аз стоя в коридора и чакам. Накрая стрелбата спира, възцарява се тишина.

— Нищо не можете да ми направите — подвиквам аз. — Сградата е пълна с наши бойци. Най-добре е да се предадете. Ако убиете заложника, няма да проявя милост. Единственият, който ще излезе жив от тук, съм аз.

Един куршум ме плясва по челото, друг отскача от гърдите ми.

— Соул е мъртъв, Уолънд също. Вещерските бутилки са унищожени, вече не можете да ставате невидими. Време е да признаете поражението си.

Още един куршум рикошира от челото ми.

— Както виждате, куршумите ви са безсилни срещу мен. Предайте се. Веднага. Освободете заложника.

— Няма да се предадем. Искаме да се оттеглим. Оставете ни да си тръгнем и няма да я убием. Ако ни нападнете, и тя, и другият ще умрат.

Те избутват и другия заложник до Адел. Облечен е в черна ловджийска униформа, но е в истинския си облик, косата закрива очите му, от ухото му се стича кръв надолу по бузата. В слепоочието му е опрян пистолет, вратът му е стегнат с тънка примка. Ловецът зад него го крепи изправен. Заложникът ме поглежда и аз си давам сметка, че съм готов на всичко, за да го освободят. Ако наистина е той.

— Говори, Гейбриъл — подканвам го аз. — Докажи, че си ти.

Той се обляга на Ловеца зад себе си, поглежда ме, гласът му е тих, едва го чувам.

— Доста време те нямаше — прошепва Гейбриъл. — Къде се загуби?

Виждам, че не може да си поеме дъх заради примката, всеки миг ще изгуби съзнание.

— Не съм се губил, бях ранен — отговарям аз, имам чувството, че всичко е изгубено.

Един от Ловците се обажда:

— Ще се оттеглим през проход. Ако мръднеш, ще застреляме заложниците. Ще минем през прохода и ще вземем заложниците с нас. Ако ни последваш, ще ги убием.

Ловците излизат в коридора, общо осем души. Отдалечават се, като държат заложниците като жив щит, обърнати към мен.

Нищо не мога да направя. Пистолетът е опрян в слепоочието на Гейбриъл. Само да трепне пръстът на Ловеца и с Гейбриъл е свършено. Трябва да спра времето. Така ще мога да се справя с Ловците, без да застраша живота на заложниците.

Опитвам се да се съсредоточа. Потърквам длани в кръг, мъча се да си представя пълен покой, но пред очите ми са Гейбриъл и опреният в слепоочието му пистолет. Чувам как Ловците си шушукат: „Той прави нещо! Какво прави?“. Групичката им се вмъква в последната стая в коридора. Не мога да се съсредоточа, за да спра времето, но мога да стана невидим, хуквам след тях. Те са в стаята, скупчили са се край един шкаф с книги. Двама от тях вече изчезват през отвора на прохода. Опитвам се отново да се съсредоточа, потърквам длани, мисля си за покой, но не отделям очи от Ловците. Още двама преминават през прохода. Остават само двама, единият държи Гейбриъл, другият — Адел.

Потърквам длани. Мисли си за покой, покой! Издишай, не мърдай. Само че нищо не се получава. Не успявам да се съсредоточа. Няма да стане.

Ловецът, който придържа Гейбриъл, посяга към отвора на прохода. Трябва да рискувам. Невидим съм, втурвам се напред, избивам пистолета от ръката на Ловеца. Отеква изстрел, в същия момент Феърборн потъва в шията на Ловеца, а светкавица поразява другия, който държи Адел. Гейбриъл пада на пода. Жив е. Срязвам въжето около врата му и той въздъхва облекчено. Поглеждам Адел. Тя е в безсъзнание, Ловецът лежи до нея.

Шията на Гейбриъл е разранена от въжето.

— Добре ли си? — питам го.

— Прострелян съм — прошепва той.

— Къде?

Разкъсвам якето му. По ризата му е избила кръв.

— Можеш ли да се излекуваш?

— Опитвам се.

Изкрещявам с цяло гърло:

— Грейторекс, изпрати тук Аран!

Не знам дали тя ме чува, но не искам да оставя Гейбриъл и за секунда.

— Грейторекс! Доведи Аран!

Обръщам се отново към Гейбриъл и разкъсвам ризата му. Изтекла е доста кръв, само че раната не изглежда много сериозна. Дълга, но повърхностна, куршумът не е заседнал вътре.

— Ще се оправиш. Раната е повърхностна. Куршумът не е вътре. Просто малко ловджийска отрова.

— Значи, ще оживея?

— Със сигурност!

Треперя от облекчение. Той се нуждае от помощ, но отровата няма да го убие.

— Грейторекс! Изпрати Аран тук! Веднага!

Никакъв отговор. Ослушвам се, поемам дъх да извикам отново, в този миг от коридора отекват няколко изстрела.

Адел се надига, като се олюлява леко. Стрелбата секва.

Гейбриъл се мъчи да се изправи.

— Не съм чак толкова зле — измърморва той.

— Адел ще отиде да потърси Аран — казвам аз. — Ти не мърдай. Ако Грейторекс не се появи, аз ще отида да я намеря.

— Ти ли ме викаше?

Гласът на Аран. Аз съм с гръб към вратата, обръщам се, той пристъпва към нас. Поглежда ме, очите му са пълни със загриженост, но в следващия миг си давам сметка, че той е облечен в униформа на Ловец, а ръката му е скрита зад гърба, изведнъж той се шмугва зад Адел и от там стреля по мен.

Джесика!

Няма как да я поразя със светкавици, Адел ми пречи. Адел се обръща, стреля по нея и се претъркулва наляво. Още двама Ловци се втурват в стаята и откриват огън, явно искат да стигнат до прохода. Аз се опитвам да предпазя Гейбриъл, мятам светкавица към Джесика. Тя пада на пода. Единият Ловец преминава през прохода, другият в последния момент успява да го хване за ботуша и двамата изчезват. Джесика е на пода, мятам отново светкавица към нея, но тя продължава да стреля по мен. Усещам рикошетите по гърдите си, помествам се малко, за да защитя Гейбриъл, Джесика стреля отново, куршумът отскача от рамото ми, после още един. Косата на Джесика гори, дрехите й пушат, тя възвръща истинския си облик, вече не е Аран, не мърда.

Адел се е изправила. Изглежда добре.

— Натан — прошепва Гейбриъл и аз се обръщам към него.

Той лежи на пода и се взира в мен. Изведнъж осъзнавам, че изобщо не съм успял да го предпазя. От него се лее кръв. Куршумите на Джесика, рикоширали от мен, са надупчили гърдите му. Крещя за Аран, истинския Аран, повтарям на Гейбриъл да се лекува. Трябва да се лекува, докато дойде Аран. Ако Аран побърза, Гейбриъл ще оживее. Очите му са широко отворени, надвесвам се над него, повтарям, че ще оживее, че Аран ще пристигне всеки момент, а той прошепва: „Не мога…“. Казвам му, че може да се излекува, трябва да се излекува, че Аран ей сега ще пристигне, но очите му се замъгляват, от раните му продължава да се стича кръв, прошепвам, че не бива да ме изоставя, че няма да го понеса. Преплитам пръсти с неговите, стискам го здраво, ала Гейбриъл не откликва. Очите му са отворени, в тях все още просветват златисти искрици, въртят се едва-едва. Отново крещя за Аран, крещя с цяло гърло, след миг Аран е при нас, дрехите на Гейбриъл са подгизнали от кръв, Аран казва, че трябва да извади куршумите, обяснявам на Гейбриъл, че ще стане бързо, че ще оздравее, Аран прави прорез в гърдите му, бърка с пръсти, Гейбриъл изобщо не трепва, искриците в очите му се забавят още повече, заплашвам го, да не е посмял да умре в ръцете ми, крещя все по-силно и по-силно, Аран изважда един куршум и прави втори прорез, този път Гейбриъл простенва едва чуто, опитва се да изрече името ми, поглежда ме, златните искрици в очите му се въртят все по-бавно и по-бавно, Аран проклина, че не може да намери куршума, имало още един.

Трябва да спра времето. Ако го спра, Аран ще извади куршума. Потърквам длани, мисля си за покой, но не става нищо, не се получава. Опитвам отново. Изпразни съзнанието си, мисли за покой. Трябва да успея. Трябва да съм спокоен и да успея. Потривам длани, представям си покой и ето, възцарява се покой. Всичко застива. Само че и Аран е застинал. Не знам как да направя така, че той да не бъде повлиян от магията, не знам как да извадя куршума. Поглеждам Гейбриъл, в очите му са останали само две искрици, съвсем бледи. Казвам му, че го обичам, че имам нужда от него, прегръщам го и го целувам, ала няма как да спра времето завинаги, затова го целувам отново и времето пак тръгва, Гейбриъл ме гледа, искриците в очите му избледняват и накрая и последната угасва.

Скок от скалата

В Уелс сме. И Аран е с нас. През по-голямата част от времето той се занимава с приготвянето на отвари, а през останалата част се мъчи да ме накара да ги пия. Предназначението на отварите е да ме успокоят и да ми помогнат да спя, само че аз искам да бъда с Гейбриъл. Когато съм с него, съм спокоен и не ми трябва сън. Гейбриъл се катери и плува и ако легна да спя, няма да съм с него. Днес времето е слънчево и аз се припичам на тревата край езерцето, за което бях разказал на Гейбриъл. Той плува. На него тук много му харесва. Мястото е страхотно. Още не е много топло, но пролетта се усеща. Тук сме от два дни, аз, Аран и Гейбриъл. Аран спи в палатка. Аз си направих бърлога като на баща ми, бърлога от къпинаци. С Гейбриъл си палим огън, имаме и няколко кожи. Харесва ни. Не е толкова зле, колкото изглежда, както казваше баща ми. Сега мога да накарам къпинаците да растат адски бързо. Направих бърлогата за няколко минути. Вече мога да използвам всички дарби на баща ми, само че не искам никога повече да мятам светкавици. Както и да бълвам огън. Паля огъня с кибрит, няма закъде да бързам. Гейбриъл ме гледа и ми се усмихва. Той постоянно се усмихва.

Седя на тревата и го наблюдавам. В единия край на езерото стърчи скала, той излиза от водата и започва да се катери. Перчи се, струва ми се. Приятно ми е да го наблюдавам.

Както си седя, започвам да треперя. Пъхвам ръце в джобовете, напипвам камък. Изваждам го, бялото камъче на Аналис.

Месеци наред обмислях какво ще й направя, като я хвана, но никое наказание не ми се струваше достатъчно. Знам, че на мое място баща ми щеше да я убие на мига, ала той щеше да разбере защо аз не бих могъл да го направя. Обичам го, нея я мразя, но въпреки това не мога да я убия.

Силия и Боб измъкнаха истината от Клей и от Аналис. Тя не е била агент на Съвета. Опитали са се да я вербуват, Аналис обаче е отказала. Клей е намерил апартамента в Женева благодарение на късмета си, на някакъв нечистокръвен, на име Оскар, и на Ловец, който имал дарбата да напипва проходите. Аналис не е имала нищо общо.

Гейбриъл вече е почти на върха на скалата. Там има малка издатина, на която той обича да седи.

Изваждам пак бялото камъче от джоба и го хвърлям с всички сили, гледам го как цопва във водата.

Гейбриъл е горе на скалата. Маха ми, аз също му помахвам. Той стъпва на ръба и наднича надолу, прави се, че губи равновесие и пада, но после се завърта във въздуха и се гмурва във водата. Със сигурност се перчи. Не мога да откъсна очи от него. Той плува обратно към скала, сигурно пак ще се покатери и ще скочи.

— Някой идва — обажда се Аран.

Нямам представа кой би решил да ни посети и какво ще иска от нас, чудя се дали да не отида да предупредя Гейбриъл. Аран пристъпва към мен.

— Не се стряскай. Няма опасност. Само двама са, едната е Адел.

Той ме докосва по ръката, аз завъртам глава да погледна през рамо. В далечината се виждат две малки фигурки, които вървят към нас.

— Това е Леджър — казвам аз.

Когато те стигат при нас, вече съм се поуспокоил и Гейбриъл седи до мен.

Леджър и Адел пристъпват към нас и Аран става да ги посрещне, аз обаче си седя до Гейбриъл. Говорят си нещо, не ги слушам, след това Леджър се настанява до нас на тревата. Изглежда както миналия път, като малко по-голямо от мен момче.

— Съжалявам за Гейбриъл — казва той.

Поклащам глава, Леджър греши, после му го казвам и на глас:

— Грешиш.

Аран пристъпва към мен, шъшка, повтаря:

— Успокой се, Натан, успокой се.

— Много държи да съм спокоен — обяснявам аз на Леджър.

Поглеждам Гейбриъл, него обаче го няма.

— Къде отиде Гейбриъл?

Аран ми дава да пия някаква отвара, не я искам, изливам я на земята. Искам да отида да потърся Гейбриъл, само че знам, че ако не мирувам, Аран ще ме накара да изпия отварата, а когато пия от неговите отвари, се чувствам уморен и изобщо не виждам Гейбриъл.

Затова се мъча да се държа нормално, поглеждам Аран в очите.

— Исках да те видя пак, Натан — обажда се Леджър. — Унищожих бутилката. Пръстът ти е у мен. Бях обещал да ти го върна.

— Добре — обажда се Аран.

Старая се да се сдържа и да не се оглеждам постоянно за Гейбриъл. Предполагам, че е отишъл пак да поплува. Аран и Леджър продължават да си говорят за пръста ми. След това Адел се обажда:

— Видях Силия. Опитва се да наложи някакъв ред. Решили са да създадат комисия за разследване на миналото и за помирение.

Нямам никаква представа какво означава това, но Аран отговаря, че това е хубаво.

— Според Силия все още има немалко Ловци на свобода, повечето обаче са заловени. Тя ще е предводител на Съвета, докато нещата в новата система тръгнат гладко. Грейторекс е начело на новия Съюз на Ловците, който ще изпълнява ролята на нещо като полиция, както е било преди. В него ще приемат и Черни, и нечистокръвни.

След това Адел добавя:

— Силия предлага да се преместите. Намерила е ново място за Натан. Според нея Уелс не е подходящ за него. Много хора не го харесват, а тук лесно могат да го намерят.

— Ще се преместим — отвръща Аран. — Тези дни.

Леджър кляка до мен и казва:

— Натан, исках да се опитам да те убедя да дойдеш с мен.

Не се сещам какво да му отговоря. Няма начин да тръгна с него.

— Заслужава си да помислиш над тази възможност, Натан — подхвърля Аран.

Не желая да мисля за нея.

— Да, виждам, че моментът не е подходящ — кима Леджър. — И все пак държа да знаеш, винаги си добре дошъл при мен.

— Благодаря — отговаря вместо мен Аран.

Леджър посяга и хваща ръката ми. Неговата е хладна.

— Ако имаш нужда от помощ, обърни се към земята, Натан.

Преставам да го слушам. Виждам Гейбриъл край скалата, излиза от водата, явно е решил да скочи отново, прави го толкова красиво.

На другия ден напускаме Уелс. Пътуваме с влак до Франция, след това продължаваме нанякъде. Гейбриъл подхвърля, че няма да е зле да отидем на гости на Несбит в Австралия, предавам думите му на Аран, а той ме хваща за ръката и казва: „Гейбриъл е мъртъв, Натан. Приеми го“. Не разбирам какви ги говори. Гейбриъл седи от другата ми страна и пръстите му галят дланта ми.

Краят

Сега живея тук. Сам. Много по-добре съм. Поне така твърди Аран, аз не съм толкова сигурен. Гейбриъл е край реката, на двайсетина метра от брега, където започват дърветата и ливадите. Тук щеше да му хареса. Мястото е закътано и гледа на юг. Сам изкопах гроба, постарах се да го направя достатъчно дълбок. Той беше доста тежък, макар да ми се стори някак си по-нисък. Измислих начин да го спусна вътре внимателно и все пак се наложи до там да го влача по земята. Не бива да го влача. Не бива и да е в дупка в земята. Пръстенът, който му подарих, е на ръката му. Ще е с него винаги.

Често седя до него и му разказвам какво става по света. Не му говоря на глас, тъй като това ми се струва странно, шумно и неестествено. Като се замисля, не съм говорил на глас от доста време, може би от месеци. Опитам ли се да кажа нещо, гласът ми излиза дрезгав. На Гейбриъл му говоря наум, разказвам му какво има наоколо, дали небето е синьо, или сиво, за реката, която днес е по-бистра от вчера и ромоленето й се чува някак си по-ясно, за водния плъх и видрите, които видях на брега. Стремя се да не му говоря за себе си, така или иначе, той знае всичко. Няма друг, който да ме познава по-добре от него.

И това ми липсва. Той ми липсва. Как ме гледаше, как гледаше другите, как се усмихваше, смееше, вървеше, стоеше. Как ме дразнеше и ми се подиграваше. Как четеше поезия. Как говореше. Никога повече няма да го видя как вдига глава при приближаването ми, нито усмивката му, никога повече няма да го чуя как ме пита дали съм добре, никога повече няма да го докосна, никога повече няма да ме прегърне, да ме целуне, да ми говори и да ме разсмее. Мисълта за това е непоносима и аз се преобразявам в животно. Поне тогава забравям за Гейбриъл, забравям какво е да си човек и просто живея, храня се и дишам. Само че искам да съм човек, искам да си мисля за него, защото тогава усещам, че той е жив, пък било то и само в ума ми.

Отново сънувам кошмари. Най-вече с Джесика. Тя се прицелва в мен, след това изведнъж завърта пистолета към Гейбриъл и стреля, аз крещя и се събуждам. Макар че Гейбриъл е мъртъв, още сънувам как умира. И всеки път се разтрепервам.

Не разказвам за това на Гейбриъл. Разказвам му какво е да си животно, орел, да речем. Да си орел, е най-хубаво. Мога да се преобразявам и в риба, макар че е доста странно и съм го правил само два пъти. Втория път го направих само за да си докажа, че не съм страхлив като заек. Никога не съм се преобразявал в заек.

Тук съм от доста време. Гробът на Гейбриъл е обрасъл с трева. Мисля си, че ще е хубаво над него да расте дърво. Дъб или пък леска.

Веднъж, малко след създаването на Съюза, аз и Грейторекс се бяхме скрили в горичка с лешникови дървета. Девойките, които се обучаваха, трябваше да ни проследят и открият. Те ужасно се мотаеха. С Грейторекс седяхме, ослушвахме се и чакахме, а край нас две катерички тичаха насам-натам по дърветата.

Най-накрая една от девойките попадна на следата ни. Чухме ги как вървят към нас. Бяха доста шумни. Грейторекс ме погледна, сякаш ме питаше дали съм готов да изскочим от скривалището ни, и в този момент едната катеричка се вкопчи в крака ми и се закатери нагоре по тялото, стъпи на рамото, после на главата, като се хвана за косата ми с малките си лапички, и от там се прехвърли на един клон. Грейторекс се разсмя. Едва не ни издаде. После пак победихме девойките, разбира се. Докато се връщахме към лагера, тя ме попита дали мога да се преобразявам в дърво. Пошегува се:

— Много хубаво дърво ще стане от теб, отвътре ти идва.

Не отговорих.

— Виждам, че се замисли — добави тя. — Хайде, признай си, пробвал ли си да се преобразиш в дърво?

— Преобразявам се в животно, както много добре знаеш.

— Но и дърветата са живи същества. Значи, може и да стане, нали?

Вечер лягам край гроба на Гейбриъл, през деня също съм там, ако не съм отишъл на лов. Чудя се дали дърветата са щастливи, представям си как корените им влизат дълбоко в земята и смучат от живота там и си мисля, че може и аз да съм щастлив, ако корените ми стигнат до Гейбриъл и някаква частица от него премине в мен. Спомням си за забития в земята шиш, който прониза сърцето ми и ръката на Гейбриъл, за всички онези моменти, в които бяхме заедно и всичко беше прекрасно.

Идват ми гости, Аран и Адел. Носят ми неща. Храна, сладко, фъстъчено масло, плодове. Както и дрехи, два чифта джинси, две тениски, яке. Якето ми е малко голямо, но това не е проблем.

Аран изглежда добре, струва ми се, че е станал още по-красив отпреди. Иначе си е все така нежен и мил. Той се усмихва широко и пристъпва към мен, сякаш иска да ме прегърне, но това ме стряска, не знам защо. Не би трябвало да ме е страх от него. Не знам защо става така. Сещам се за отварата, която Аран ми даде след смъртта на Гейбриъл. Не я исках, исках Гейбриъл. Изведнъж осъзнавам, че съм извадил Феърборн. Аран застива, Адел ме гледа изповед вежди. Никога не бих ги наранил, реакцията ми е инстинктивна. Знам, че трябва да се успокоя, и през по-голямата част от времето съм спокоен.

Аран ме пита къде живея. И миналия път ме пита същото. Сигурно се тревожи за мен.

Направил съм си бърлога край гроба на Гейбриъл. През преплетените къпинаци не могат да проникнат нито вятърът, нито дъждът. Когато вали, спя в бърлогата и си паля огън, но по-често спя навън. Огнището е пред втория вход. Бърлогата има три входа, един главен и два за бягство, които минават през дълги тунели.

— Ще ни кажеш ли къде живееш, Натан? — пита пак Аран.

— Не.

Надявам се, че това ще сложи край на разговора. Чудя се дали ще си тръгнат скоро. Само че те не помръдват, продължават да говорят, разказват ми какво се случва по света. Новият Съвет се състои от Черни, Бели и нечистокръвни. Съюзът на Ловците е на негово подчинение и е много по-малък, като основната му грижа е поддържането на реда. В него могат да участват и Черни, само че засега никой Черен не е изявил желание да се запише. Според Аран и това ще стане някога. В Съюза на Ловците има трима нечистокръвни. Начело е Грейторекс. Боб е в Южна Франция, отново рисува. Несбит се е оженил. Не разпитвам, не задавам въпроси, но въпреки това Аран и Адел ме осведомяват за всичко.

След това се възцарява дълга тишина, спомням си как веднъж се ядосах на Несбит и Гейбриъл пристъпи между нас. Бях извадил Феърборн и Гейбриъл каза на Несбит да ни остави за малко. Не съм сигурен къде бяхме тогава. В някакъв малък замък. Преди Гейбриъл да възвърне истинския си облик. Преди да се науча да владея дарбата си. Бях целият окървавен, по косата ми бяха полепнали костици и боклуци. Гейбриъл посегна и махна нещо от нея.

— Имаме новини и от Аналис — казва Аран.

Почти я бях забравил. Чакам и оглеждам дърветата, те се полюшват на вятъра, радват се на слънцето.

— Ще се омъжва.

Поглеждам Аран да видя дали не се шегува.

— Приятелят й се казва Бен. Той е Безцветен.

Чудя се откога се познават. Не знам от колко време съм тук. От колко време е мъртъв Гейбриъл? Поглеждам ръцете си, виждат ми се захабени като на старец, само че Аран си изглежда все същият.

— Американец. Запознали са се в Ню Йорк. Аналис се премести да живее там, след като изтече присъдата й. Тя излежа една година в затвора.

Аран замълчава. Знам, че се чуди какво си мисля, но мен всичко това изобщо не ме интересува, Аналис изобщо не ме интересува. Той продължава:

— Сватбата ще е през септември. Ние няма да ходим, ще е обикновена сватба за Безцветни, без вещици и магьосници.

Отново поглеждам дърветата и реката и си спомням как лежах на скалата край къщата на баба и чаках Аналис да мине след училище, как си мечтаех да се оженя за нея, да живея с нея до края на живота си. Знаех, че е невъзможно, но си мечтаех и си представях, че ще живеем на някакво такова място, красиво място край река, и бях щастлив. А сега тя живее в Ню Йорк с някакъв Безцветен.

Казвам на глас:

— Веднъж съм бил в Ню Йорк. С Гейбриъл. Вървяхме пеша до гарата.

Спомням си как Гейбриъл ме дръпна в една уличка и там се прегръщахме и целувахме. После седнахме в едно заведение на гарата и той ми разказа за семейството си, а аз накъсах пакетчетата захар в чашата, притеснявах се от предстоящата среща с Леджър, Гейбриъл го знаеше и протегна ръка да ме погали, дори и сега усещам пръстите му върху ръката си.

Аран изважда някакъв лист от джоба на джинсите си.

— Аналис ми изпрати това писмо за сватбата, но има и нещо друго.

Поглеждам го и казвам:

— Бях в Ню Йорк с Гейбриъл. Там се качихме на влака.

— Да, знам, Натан, но сега за друго трябва да поговорим.

Той се привежда към мен, знам, че иска да ме хване за ръката или да ме прегърне, но не помръдвам.

— Време е да тръгвате — казвам. — Скоро ще се стъмни.

— Натан. Трябва да ти кажа нещо, свързано с Аналис.

— Вървете. Скоро ще се стъмни. Ще се изгубите в тъмното.

— Тя роди дете. Момче.

— Вървете.

— Ти си бащата.

— Аран, моля те.

— Кръсти го Едж.

Поклащам глава. Едж е фамилията на баща ми, но така се казваше и хълмът, където се срещахме с Аналис.

Аран продължава:

— Докато беше в затвора, не й позволяваха да го види, но сега детето е при нея. Тя пише, че ще му разкаже за теб. Иска да знае всичко за теб.

Знам, че е истина, но също така знам, че за сина ми е по-добре да не знае нищо за мен. Само че на негово място и аз бих искал да познавам баща си.

— Добре, нека му разкаже — отговарям аз. — Нека му каже за всички, които съм убил и наранил. За всички, които загинаха заради мен. Но също така нека му каже, че дядо му е мъртъв заради нея. Че аз трябваше да го убия заради нея. Нека да знае какво бях принуден да сторя заради майка му.

Аран кима, мълчим известно време, след това той се обажда:

— Ще дойдем пак след шест месеца. Мъчно ми е за теб, Натан. Винаги ми е било мъчно.

Приближава се и ме прегръща, не се съпротивлявам. Не желая да си мисля за Аналис и за всичко, свързано с нея, искам да си спомням онзи път на гарата в Ню Йорк и как пръстите на Гейбриъл галеха ръката ми. Беше толкова нежен. Когато отварям очи, вече е тъмно, Аран и Адел ги няма. Поемам след тях. Настигам ги за няколко минути, те вървят бавно, държат се за ръце. Не ги доближавам, не искам да ме видят, просто искам да съм сигурен, че няма да се загубят.

Аран и Адел идват да ме видят два пъти в годината. През пролетта и през есента. До този момент са идвали шест пъти. Носят ми храна, дрехи, скицници и моливи. Както и новини за новия Съвет, за Черните в него, за постоянно изникващите проблеми, които обаче винаги намират решение. Носят новини и за сина ми. Аналис пише на Аран, изпраща му снимки. Синът ми Едж прилича на мен, същата черна коса и смугла кожа, но очите му не са толкова черни. На снимките е усмихнат и изглежда щастлив. Знам, че ако някога ме види, тази усмивка ще изчезне. Мисля си за Маркус и колко исках да дойде, когато бях дете, след това си спомням как изядох сърцето му и всички ужасни неща, които направих след това. Не искам синът ми да е като мен.

Приятно ми е с Аран и Адел, прекарваме си добре заедно, струва ми се. Аран твърди, че съм много по-добре, но аз не се чувствам така. Гейбриъл ми липсва всеки ден. Не съм забравил думите му, че трябва да използвам дарбата си. Правя го и това помага. Прекарах няколко месеца като диво куче и ми беше добре. Сега изкарвам цели дни преобразен като животно. Ловувам и се храня. И все пак продължавам да страдам за Гейбриъл. Спомням си и думите на Леджър. Той каза, че земята ще ми помогне. Знам, че е така. Знам, че мога да се свържа със Същността, която е в земята, но едновременно с това част от нея е и в мен. Знам какво трябва да направя, скоро ще е.

Тя се появи няколко седмици след последното посещение на Аран. Не дойде при мен, а направо се захвана да строи дървена къща. Веднага ми стана ясно какво е намислила, отсича дървета, влачи трупите с едрия кон, с който пристигна.

Наблюдавам я отдалече, чудя се дали знае, че я наблюдавам. Доколкото я познавам, трябва да ме е усетила още от първата секунда. Въпреки едрото й тяло, тя се движи леко, като танцьорка, както винаги.

За около месец къщата е готова. Няма да е голяма, но е само за един човек. Две стаи, ако не се лъжа. Всяка вечер тя си готви отпред. Донесла е доста кашони с консерви, но пък строенето на къща е уморително и човек няма време да се занимава с лов и риболов.

Още не съм говорил с нея, не съм ходил до къщата й. Утре ще й занеса някой заек.

Чета му

Отвъд идеите за правилно и неправилно

има едно поле. Там ще се срещнем.

Когато душата полегне в онази трева,

светът става толкова огромен, че думите не могат да го обхванат.

Всички идеи, всички езици, дори думата „друг“

губят всякакъв смисъл.

Джелаладдин Руми

Нямам деца. Никога не съм искала да имам деца и Натан не е мой син, но се чувствам отговорна за него. Винаги ще е така, може би дори ако ми беше истински син, нямаше да се чувствам толкова отговорна за него. Винаги ще си остана негов учител и настойник. Мярнах го отдалече няколко дни след като пристигнах тук от Лондон, след като отстъпих поста на новия предводител на Съвета. Не го бях виждала три години. Променил се е. Съзрял е, естествено, но е станал и по-див, по-вглъбен. Още помня първата ни среща, какъв дребосък беше тогава. Очите му обаче са си същите, тъмни и странни.

При първото си идване при мен донесе два заека. Застана пред мен и ги повдигна леко, сякаш не ми ги подаваше, а по-скоро искаше да ми ги покаже. Казах му, че ги предпочитам сготвени. Той ги хвърли на земята, запали огън и ги одра. Сготви ги с разни зеленчуци, лук и моркови от моите запаси, малко див чесън и мащерка. Да си оближеш пръстите. Помня колко вкусен хляб приготвяше, когато го държах в клетката.

Работеше с навити ръкави. Бях забравила ужасните му белези. Ужасни белези и грозни черни татуировки. Докато зайците къкреха в тенджерата, той ме гледаше как работя по къщата, после вечеряхме и си тръгна. Не говорихме.

Това беше през пролетта на миналата година. Сега лятото е към края си. Къщата е готова, сложих печка и легло. Веднъж в месеца ходя до града да пазарувам и Натан ме помоли да му донеса скицник и моливи. Тези, които Аран му бил дал, били свършили. Нарисува мен, къщата и кокошките, рисува по няколко картини на ден, сякаш иска да запечата на белия лист живота тук до най-малката подробност. След това ме помоли да се погрижа за рисунките, първоначално реших, че иска да ги прибера вътре, да не ги вали дъждът, но не това имаше предвид. Той каза: „Те са за сина ми, за Едж“.

Дотогава не беше обелвал дума за сина си. Попитах дали иска да го види, а той ми отговори: „Не мога“. След това започна да рисува портрети. Първо нарисува мен, след това Гейбриъл, разбира се, красив, както винаги. После цялото си семейство: Аран, Дебора, баба си, дори и Джесика. Отдолу внимателно и колкото може по-четливо отбелязваше името и в ъгъла добавяше: „За Едж от Натан“.

Натрупа се цяла купчина портрети, Ван, Несбит, Пайлът, Боб, Елън, Грейторекс, Адел, дори Меркюри. Рисува по памет и всички са великолепни. Накрая нарисува Маркус — все едно гледам един остарял Натан, — себе си обаче отказва да нарисува. Веднъж предложих да си направи автопортрет, а вместо това той нарисува пейзаж. Пейзажите му по принцип са по-слаби, този обаче беше хубав, реката, хълмовете, ливадата отпред и едно самотно изкорубено дърво.

Виждала съм отдалече храсталаците, в които спи, но никога не съм се приближавала. Знам, че не ме иска там. Веднъж му занесох малко яйца, след като завъдих кокошки, мислех, че ще ме пусне вътре, но той стоеше отпред заплашително, все едно защитаваше дома си от натрапник, и ми стана ясно, че не съм добре дошла. Извиках: „Яйца!“, и ги оставих на земята. Не знаех какво да правя, затова отдадох чест, както едно време, когато бях в отряда на Ловците. От години не го бях правила. Той не козирува в отговор, а ми помаха. Мисля, че този жест казва повече от всички думи, които съм чула от него, откакто дойдох тук.

В първия ден на лятото ми дойде на гости. Тогава има рожден ден. Ядохме пиле. Той го закла и го оскуба, винаги е бил адски сръчен. На масата говорихме за кокошките, яйцата и моите нови придобивки, две малки прасенца. Ще заколя едното в началото на зимата. Натан предложи да започна да гледам пчели, за което и аз си бях мислила, но ще е догодина. Ще купя два кошера.

Не бях сигурна дали знае кой ден сме, чудех се как да му подскажа, но когато след вечеря налях по чаша чай, той се обади:

— Днес е най-дългият ден в годината, моят рожден ден.

— Да.

— Навършвам двайсет и две. — Той отпи от чая и добави: — Понякога ми се струва, че съм на петдесет и две.

Реших, че се шегува. Не го бях виждала толкова щастлив, а както винаги, изглеждаше здрав и стегнат. Слаб, мускулест и смъртоносен.

— Аз съм на петдесет и две и се чувствам като на двайсет и две — казах аз, макар че, в интерес на истината, се чувствам по-скоро на четиресет и две.

Физиономията му застина, както когато се опитва да потисне напушилия го отвътре смях.

— Не се самозалъгвай, изглеждаш като на шейсет и две — подхвърли той и се усмихна саркастично. — Както винаги, адски съм мил, нали?

След това се надигна да си ходи с думите:

— Трябва ти повече движение, тичане, лицеви опори. Пробвай, ще ти се отрази добре.

— И на теб.

Натан направи няколко крачки, после се спря и каза:

— Според Леджър Същността е в земята и той е прав, само че тя е и в нас самите и когато свържем едната с другата, получаваме достъп не само до Същността, а и до всички, които черпят от нея.

След това съвсем тихо добави още няколко думи, които прозвучаха като: „Не съм се губил, бях ранен“.

На сутринта не се появи, не го видях нито вечерта, нито на следващия ден. Той често изчезваше за по няколко дни и затова не се разтревожих. Но след седмица реших все пак да отида да проверя, за всеки случай, макар да не знам какъв би могъл да е този „случай“. Прекосих обраслата с трева ливада пред бърлогата му. За първи път стъпвах там. Гледката е невероятна. Реката лъкатуши, отсреща се виждат полите на планината в най-различни отсенки на зеленото, водата ромоли, дърветата шумолят, птичките пеят. Точно това място беше нарисувал. След това видях дървото и осъзнах какво е направил.

Всеки ден ходя там. Чета му на глас както едно време, най-вече поезия. Сядам на тревата под лешниковото дърво. То не е като другите дървета и е встрани от тях, не е старо, не е високо, но е ужасно изкорубено и кората му е покрита с белези.