Сали Грийн
Полуизгубен (3)

Втора част
Полунамерен

Отново в бункера

Отново сме в бункера на Меркюри, аз, Гейбриъл и Несбит. Дойдохме през прохода в Германия, чрез който ходехме на срещите в Базел. Струва ми се, че това е било много отдавна, но като се замисля, оттогава са минали не повече от шест-седем месеца. Несбит ни доведе тук да ни покаже как да стигнем до Леджър, само че няма да дойде с нас. Тук ще се разделим.

На няколко пъти го подпитвах къде живее Леджър и той ми отговаряше само с: „Търпение, друже“. Сега, в бункера, отново повдигам въпроса.

— Значи, от тук сте отишли при Леджър, нали така? По някой от проходите?

— Ван отиде — отговаря той. — Аз не бях с нея.

— Това не ни го каза!

— Не мислех, че е важно.

— Моля?!

Той свива рамене.

— Но Ван ти е казала къде е отишла, нали така?

— Ами… В общи линии.

— В общи линии?

— Ван искаше да отиде сама. Каза, че няма защо да се страхува от Леджър и че не й трябвам. А аз си имах други задачи. По-скоро задачи на Съюза, да обикалям лагерите, да държа под око отрядите на Ловците. Ван можеше и сама да се справи. Както знаеш, когато работиш с някого, най-важното е да намерите равновесието в отношенията. Също както при мен и теб, когато патрулираме заедно. Аз се държа дружески и мило с теб, а ти…

Изругавам, заявявам, че е идиот.

Несбит се намръщва.

— Засегна ме, малък. А аз те обичам. — Казва го сериозно, искрено, не шеговито. — Исках да кажа, че аз се държа дружески и мило с теб, а ти не си от хората, които обичат други да им се мотаят в краката.

Той се ухилва, не съм сигурен дали не ме занася.

— Какво точно знаеш, Несбит?

— Достатъчно, за да стигнете до Леджър, така че престани да се тръшкаш.

— Добре. — Обръщам му гръб и се отправям към вратата. — Първо обаче трябва да огледаме бункера и да се уверим, че всичко е наред.

Малко вероятно е от идването на Ван и Несбит да са влизали Ловци и да са заложили мини, но не бива да рискуваме и затова обикаляме стаите една по една, от кухнята най-горе до спалните и безкрайните килери на долните нива. Всичко си изглежда същото, както го оставихме преди няколко месеца. В голямото преддверие, където загина Меркюри, все още цари пълна бъркотия. В стаята, в която се съхраняват бутилчиците с кръв, като че ли никой не е влизал.

Някъде тук трябва да има и бутилка с кръв от майка ми. Съвсем малко кръв, открадната от Меркюри от хранилището на Съвета. Соул възнамеряваше да използва тази кръв, за да извърши моето посвещение. Сигурен съм, че Силия е права, той иска да има власт над мен, винаги го е искал.

Несбит се обажда:

— Това тук е изключително ценно.

Прав е. Съюзът може да използва кръвта, за да помогне на нечистокръвните и младите Бели и Черни без родители.

— Силия знае ли за „кръвната банка“? — питам аз.

— Ван й каза. Но сигурно сега не й е до това.

— Вероятно е измислила какво да прави с нея. Засега тук е на сигурно място.

След като обикаляме целия бункер и се уверяваме, че в гардеробите не се крият Ловци, отиваме в библиотеката.

— Преди Ван да замине — казва Несбит, — дойдохме тук и прегледахме дневниците и картите на Меркюри. Ще ви покажа какво чете Ван, преди да тръгне. Може да ви помогне да добиете представа какво да очаквате от Леджър.

Той отваря скритата врата в дъното на стаята и изважда купчина големи пергаменти. Аз и Гейбриъл сядаме на пода и Несбит слага товара си между нас. Най-горният пергамент ми е познат, той представлява план на бункера на Меркюри, на който са обозначени единайсет прохода, водещи до най-различни точки на света.

Несбит забива пръст в една от стаите на долните нива и казва:

— Тя мина през този проход за Ню Йорк.

След това разпилява другите пергаменти пред нас.

— На тези карти са очертани териториите на Белите и Черните в различни периоди през последните двеста години.

Обичам да разглеждам карти. Не мога да чета книги, даже едно цяло изречение не ми е по силите и ми е трудно да схвана смисъла на някои думи, но с картите се справям с лекота. От тях ясно се вижда как в цяла Европа територията на Белите се увеличава. Великобритания е станала само за Бели например, но всъщност тази промяна е от последните четиресет години. Преди това в продължение на десетилетия, по-точно почти цял век, териториите почти не са се променяли, а в някои от старите карти териториите на Черните и Белите се препокриват. Същото се отнася и за Австралия, Африка, Далечния изток и САЩ. В останалата част от Америка, от Мексико до Перу, както и в Канада и Русия територията на Черните се е увеличила. Голямата промяна всъщност е в това, че преди двеста години повечето територии са се препокривали, а някои са обозначени като „смесени“, което вероятно означава, че Черните и Белите са живеели заедно, и колкото и да не е за вярване, така е било и във Великобритания. Но на картата от миналата година са останали само пет такива места. С радост бих отишъл да видя как се живее там, но те са доста далече: Китай, Индия, Тасмания, Мексико и Замбия.

Несбит разгръща купчината карти и се обажда:

— На няколко от последните е обозначена стаята с картите.

— Кое?

Опитвам се да се сетя коя от стаите в бункера на Меркюри е стаята с картите. Но преди да успея да попитам, той измъква една карта от 1973 година и казва:

— За да отидете при Леджър, трябва да стигнете до стаята с картите. Тя се намира във Филаделфия. Ето тук. — Несбит посочва едва видима кафява точица някъде на източното крайбрежие на САЩ. — Долу в легендата пише, че това е „стаята с картите“.

Поглеждам Гейбриъл.

— На теб нещо стана ли ти ясно?

Той свива рамене и се усмихва.

— Ако беше лесно, всеки би могъл да стигне до Леджър.

— Точно така — кима Несбит. — Не зная къде живее Леджър, но знам, че Ван е отишла там през стаята с картите. — Той отново отива до скритото помещение и се връща с няколко от дневниците на Меркюри. — На тези тук Ван много им се зарадва.

Несбит прочиства гърлото си и започва да чете, след това спира, поглежда ни и казва:

— Не е кой знае какво, според мен обаче ще ви е от полза. Но ако не искате, няма да си правя труда…

— Стига, Несбит, чети! — обаждам се аз.

Той започва:

Първи януари 2005 година. За някои началото на нова година, а за други краят на една епоха. Още една крепост на Черните в Мисисипи изчезва от картата, миналия месец умря най-старата Черна вещица там, Дестра. Тя беше добра вещица. Притежаваше силна дарба да лекува, необичайна дарба за една Черна. Виждали сме се няколко пъти. Дестра беше самоуверена, спокойна и способна жена, невероятна вещица. Подразбрах, че миналата година Маркус е ходил при нея. Някои твърдят, че Дестра е майка на Леджър, но аз не го вярвам. Чувала съм най-различни истории за произхода на Леджър, а когато веднъж говорих с Дестра, тя спомена, че няма деца. Чудя се какво е правил Маркус при нея, дали я е потърсил само защото е интересна жена, или защото е смятал, че тя е майка на Леджър? Ако е било второто, загубил си е времето. Дестра не може да му помогне. Аз съм се виждала веднъж с нея преди доста време — ужасна жена (мъж, създание), — но напоследък за нея почти не се говори и се надявам никога повече да не я срещна.

Несбит затваря дневника и го оставя на пода. Поглежда към мен и Гейбриъл.

— Полезно, нали?

Ние го зяпаме объркано.

— Знаех си, че ще ви хареса, момчета. Като попаднахме на това, прегледахме всички дневници отново, за да намерим нещо повече за срещата между Меркюри и Леджър. И ето какво открихме в този за 1973 година.

Той отваря дневника, но преди да започне да чете, добавя:

— Слушате ли ме внимателно? Картата — той посочва пергамента — също е от 1973 година.

Едва се сдържам да не изпуфтя.

Несбит приглажда дневника и започва да чете:

Накрая намерих стаята с картите в мазето на къщата във Ф.‍ и оттам нататък беше лесно. Типично за нея, да смеси изключително сложната магия на картите с простичко искане да получиш достъп до тях. Стаята с картите ясно показва как работи умът й и издава склонността й да се задълбава прекалено. Освен това й служи като начин да пресява посетителите, успееш ли да стигнеш до стаята с картите, да разбереш как да влезеш там и да използваш нужната карта, значи, заслужаваш да бъдеш приет от нея. Не знам какво ще стане, ако избереш грешната карта. Предполагам, че ще се озовеш някъде, без да можеш да се върнеш. Картите са страхотна идея. Магията им е много силна и сложна, признавам, че Леджър е страшно могъща. В интерес на истината, не смятах, че може да има толкова могъщ човек. Но какъв е смисълът да притежаваш такава мощ, без да я използваш?

С Леджър си поговорихме доста, макар че тя има навика да залива събеседника си с досадни двусмислици. Попитах я не е ли разтревожена от намаляването на териториите на Черните и тя каза: „Ни най-малко. Накрая всичко ще се уталожи и равновесието ще се върне“. Възразих: „И как точно ще стане това, след като Черните бъдат изтребени?“. А тя каза: „Ще стане, защото така трябва да бъде. Това е необходимо условие, за да ги има нашите дарби. Известно време светът ще бъде по-неуравновесен, но след това… вярвам, че равновесието ще бъде възстановено“.

Беше започнала ужасно да ми дотяга и затова казах: „Не виждам това да се случва. Виждам как Белите избиват наред. Само мен не могат да ме докоснат“. Леджър дълго се взира в мен и накрая отговори: „Да. Няма да загинеш от ръката на Бял, Меркюри“.

Малко след това тя ме попита: „Коя е майка ти, Меркюри? Дъждът или вятърът?“.

Отговорих й, че майка ми е Сафрон, уважавана Черна вещица.

Леджър каза: „Дарбата ти не ти ли е като майка сега? Тя те учи, направлява те, помага ти и дори ти носи утеха, въпреки всемогъществото ти?“.

Едва се сдържах да не я заледя, че да млъкне веднъж завинаги.

Попитах я каква е дарбата й и дали тя й е като майка. Честно казано, отговорът й не ме интересуваше особено, тъй като той несъмнено щеше да е в същия стил, а на мен вече ми беше писнало от глупостите й. Както винаги, Леджър отговори уклончиво: „Все още изучавам дарбата си, Меркюри, и отговорът продължава да ми се изплъзва“.

Придаваше си скромност, разбира се. Леджър е овладяла много дарби и няма да крия, че в това отношение аз се стремя да й подражавам. Тя намира удоволствие в преобразяването и прикриването. (Няма да си правя труда да описвам в какъв вид се появи пред мен, ще кажа само, че изобщо не ме изненада.) Така или иначе, Леджър е най-могъщата вещица, която познавам. Само че, макар да се е изучила да използва много сили, тя е ужасно досадна, нравоучителна и нелепа. От нея човек може да чуе всевъзможни глупости от типа на „истинската ни родина е Същината“ и обяснения как всъщност тя била успяла само да откъсне няколко бисера от съкровищницата на духа. На много от въпросите ми отговаряше само с: „Всички дарби произтичат от Същината“.

В един момент Леджър заяви: „Който получи достъп до Същината, той ще овладее всичко. И мощта му ще бъде безгранична“. След това приклекна, докосна земята с длани (аз едва не се разсмях) и добави: „Тя е някъде тук“. После ме погледна и каза: „Но след като твоята дарба е да владееш времето, може би според теб Същината е във въздуха?“. Това беше единственият миг, в който ми се стори, че изпитва искрен интерес към мен, или по-скоро към моята дарба. Това е нейната слабост: копнее за нови познания.

Отговорих й: „Разбира се, че според мен отговорът е въздухът“.

Но сега, у дома, докосвам каменните зидове и си мисля, че тя навярно е права и отговорът е земята.

Несбит затваря дневника и подхвърля нещо, но аз все още си мисля за Същината, която крие всички тайни на способностите на вещиците и магьосниците. Струва ми се, че Леджър е права, отговорът е земята. Благодарение на земята помогнах на Гейбриъл да си върне дарбата. Когато бяхме в транс и дланите ни бяха съединени с шиша, ние се озовахме в Уелс. Не съм сигурен какво точно стана тогава, но когато шишът се заби в земята и в гърдите ми, в сърцето ми, ние се свързахме с нещо. Докосвам гърдите си, напипвам белега от шиша, поглеждам Гейбриъл и той казва:

— За мен отговорът е земята.

Меркюри определено е завиждала на Леджър, но е изпитвала и страхопочитание към нея. Явно Леджър изобщо не е като Белите и Черните вещици, които познавам.

— Ван каза ли ти какво представлява Леджър? — питам аз Несбит.

— И аз й зададох същия въпрос, а Ван отговори: „Тя е невероятно спокойна, мила и разумна“.

Нещата изглеждат доста ясни. Спокойна, мила и разумна — ако не друго, поне няма да се наложи да се бия с нея.

— Значи, ще стигнем при нея от стаята с картите, която — посочвам на картата — е тук.

Несбит се усмихва.

— Точно така. В мазето на къщата във Ф, Филаделфия. Адресът е в дневника.

— Лесна работа — казвам аз. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

Гейбриъл вижда, че Несбит се колебае, и добавя:

— Едва ли ще има Ловци. Може да е интересно.

Несбит се усмихва и отговаря:

— Сигурен съм, че ще е интересно. — След това поклаща глава. — Но ако нямате нищо против, ще ви оставя сами да се забавлявате.

Той става и се отправя към вратата, на прага се спира и отново се обръща към нас.

— За малко да забравя. Помислете какво да й занесете. Като знак за добра воля. Да й покажете, че отивате с мир.

— Ван какво й е подарила? — питам аз.

— Една страхотна диамантена огърлица от съкровищата на Меркюри — отговаря той. — Вълшебна, разбира се, убива всеки, който си я сложи.

— Страхотно.

— Ван си дойде с нея.

— Но е дала на Леджър половинката от амулета. Която е по-ценна от диамантите — напомня ни Гейбриъл.

— Вярно е. Оставям ви да мислите. Аз отивам да приготвя вечеря. Последната ни вечеря заедно, а, момчета? — На излизане Несбит подхвърля: — Доколкото си спомням, Меркюри имаше хубава колекция от вина.

Последната нощ

След като Несбит отива в кухнята, аз оставям Гейбриъл в библиотеката и тръгвам да се размотавам безцелно из бункера. Всъщност обаче изобщо не се размотавам, много добре знам накъде съм се насочил.

Спалнята, в която бяхме с Аналис, си стои точно така, както я оставихме. Чаршафите са намачкани и събрани, личи си дори вдлъбнатината върху една от възглавниците. Спомням си как лежахме тук, Аналис беше облегнала глава на гърдите ми. Върху скрина е малката стъкленица с еликсира, с който я бях събудил. Купата нощен дим също е тук. Заедно вдишвахме от нея, целувахме се, галехме се и се обичахме. Наистина обичах Аналис. Тя беше мила, добра и нежна. Времето, което прекарахме тук, беше прекрасно, бяха само няколко дни, но с нищо друго не могат да се сравнят. Не знам аз ли се промених, или тя, може би и двамата сме се променили. Струва ми се, че аз не съм се променил чак толкова, но може и да не съм прав. Познавахме се от единайсетгодишни, само че явно не сме се познавали добре. Навярно сме виждали един в друг само това, което сме искали да видим.

Поглеждам леглото. Странно ми е, че с Аналис лежахме на него, говорехме си и се целувахме, а сега изпитвам към нея единствено омраза. Гневът, яростта ми се превърнаха в обикновена ненавист.

Изпод леглото се подава нещо, издърпвам го. Копринената нощница, която Аналис беше взела от гардероба на Меркюри. Изглеждаше невероятно в нея. Помня как я прегръщах, коприната галеше голата ми кожа. Целувахме се и всичко беше толкова хубаво.

А сега я мразя. Чудя се какво изпитва тя към мен. Аналис смяташе, че все повече заприличвам на баща ми. Маркус беше проблемът от самото начало. Не говорехме за него, но тя знаеше, че го обичам, и това й беше непонятно. Аналис ненавиждаше своя баща и очакваше и аз да ненавиждам моя.

Спомням си един наш разговор, когато вече бяхме в Съюза. Тя ме попита къде спи той.

— Далече от всички — отговорих аз. — Където другите не могат да го безпокоят. И се чувства в безопасност.

— В палатка ли? — попита тя, макар да знаеше, че това е малко вероятно.

— Не. — Бях на косъм да й разкажа за бърлогата от къпинаци, която той си правеше. Гъсталак като онзи, в който бях спал заедно с него. — Някой ден ще те заведа да видиш.

— С него не сме си казали и две думи даже.

— Той не обича да се задържа в лагера.

На другия ден отидох при баща ми, седнах при него в бърлогата му. Там се чувствах страхотно. Казах му, че Аналис иска да се запознаят, и той отговори: „Ако наистина си сериозен за нея, доведи я тук“.

Така и не го направих. Това беше няколко дни преди нещата с Аналис да се влошат и не беше моментът да забърквам и Маркус. А и честно казано, бях сигурен, че тя няма да го разбере, не можеше да разбере тази част от мен. Знаех, че няма да се чувства у дома в бърлогата.

Вдигам нощницата към лицето си, меката коприна гали кожата ми, след това я пускам отново на пода.

Както винаги, Несбит е сготвил като за цял отряд, но всичко е адски вкусно. Супа, прясно изпечен хляб, месо, разни зеленчуци, а за него и доста вино. Аз не пия, Гейбриъл си сипва малко и чашата му остава полупълна до края. Говорим си за храната, за бункера, за Меркюри и Ван. Несбит ни разказва за някои от приключенията си с Ван, двамата са обиколили целия свят. Как Ван му е помогнала, когато е бил млад, обучила го е, колко харесвала неговото суфле, но категорично отказвала да пробва пая „Банофи“. Накрая се разплаква. Радвам се, че е решил да напусне Съюза, и се надявам да намери нещо по-добро, нещо, в което да вярва. Той твърди, че иска да се установи някъде, да се ожени и да има деца, с изненада осъзнавам, че от него ще излезе чудесен баща. Споменаваме общите ни познати, загинали след ББ. Самийн и Клодия, още няколко девойки, с които тренирахме, Елън, моята нечистокръвна приятелка от Лондон, която работеше като разузнавач за Съюза, още много други, които дори не успяхме да погребем. Чудя се още колко от нас ще загинат в тази война.

Накрая Несбит започва да заваля и след малко заспива на масата. Гейбриъл настоява да го занесем в леглото, макар на мен да не ми е ясно защо да не го оставим да спи на пода в кухнята. Гейбриъл обаче си е втълпил, че това е последната ни нощ заедно и трябва да проявим внимание към него, така че го подхващаме под мишниците, като Гейбриъл взема и купата с нощен дим, дотътряме Несбит в една от спалните и го хвърляме на леглото. Гейбриъл ми мята няколко одеяла и аз си постилам на пода. Той се настанява до мен.

Заспивам.

Спя си прекрасно цял половин час и изведнъж ме събужда хъркане. Силно, протяжно и австралийско.

Гад мръсна!

Ставам. Няма как да не обръщаш внимание на нечие хъркане, особено ако знаеш, че можеш лесно да му сложиш край, като удушиш хъркащия идиот.

Нощният дим хвърля слаба зеленикава светлина в стаята и на нея лежащия по гръб с широко отворена уста Несбит има призрачен вид. Обръщам го на една страна. Той мърмори нещо, но не се събужда. Заставам до него и чакам, Несбит въздиша. Хъркането спира.

Връщам се до постелята си на пода и тъкмо се каня отново да си легна, хъркането започва пак.

Кошмар!

Не съм имал видение как убивам Несбит, но ако не се махна от тук, и това може да стане. Поглеждам към Гейбриъл, той обаче като че ли спи, затова си пресипвам в една чинийка малко от нощния дим и излизам да потърся някое по-спокойно местенце. Следващото помещение е спалня с удобно на вид легло, но нещо ме кара да продължа към дъното на коридора, където е мястото, което съм избягвал цял ден.

Банята. В която е адски студено. И мръсно, все още си личат кървавите петна по пода. Кръвта на Меркюри. Тук дойдох, след като я убих. Тук се измих и целунах Гейбриъл.

Заставам пред мивката и се взирам в огледалото. Изглеждам по-възрастен и някак си плашещо блед на зеленикавото сияние от нощния дим. Докосвам лицето си, напипвам малкия белег от рамката на снимката, с която Джесика ме удари като малък. Трябва да съм бил на три-четири, тя е била на десет или на единайсет. Джесика е най-голямата от нас четиримата, макар че според нея аз не се броя от семейството, а съм някакъв наполовина Черен изрод. Тя ме мрази, откакто съм се родил. В известен смисъл това е разбираемо, баща ми е убил нейния баща. Но Дебора и Аран не ме виняха за това. Макар че сигурно са се питали какво ще излезе от мен, дали няма да надделее черната страна.

Отмятам косата от челото си. Очите ми са си същите, непроницаемо черни, и в чернотата бавно и равномерно се въртят празни триъгълници. Татуировката на шията ми е същата, Ч 0.5.

Прокарвам пръсти по бузата си, леко боцка, все още рядко ми се налага да се бръсна. Все пак съм само на седемнайсет. Рехавата брадичка подсказва, че съм на седемнайсет, но ако питаш очите и душата ми, те ще отговорят, че съм на сто и седемнайсет. Преживял съм страшно много за едно момче на седемнайсет.

В лицето си съзирам и лицето на баща ми, сигурно така е изглеждал като млад. Не съм сигурен дали това е част от проблема. Че всеки съзира в мен него, неговата слава, хората, които е убил и разкъсал. Може би точно това е станало с Аналис. Започнала е да вижда не мен, а Маркус и историите за него.

Отчасти се гордея, че Маркус ми е баща. Гордея се, че съм като него. В много отношения двамата си приличаме. Умеем да се бием, да рисуваме, да се преобразяваме в животни, харесваме самотата. Но също така и се различаваме. Майка ми и баба ми са Бели вещици. От тях съм…

— Хей.

Поглеждам в огледалото, Гейбриъл стои на прага.

— Несбит и теб ли те събуди?

Всъщност това не е въпрос и Гейбриъл не отговаря, той стои на прага, аз стоя до мивката.

— Добре ли си? — пита той и това наистина е въпрос.

— Аха — отговарям аз, като се взирам в отражението си.

Той мълчи.

Поглеждам отново неговото отражение и питам:

— На колко години си, Гейбриъл?

— Ммм… На деветнайсет.

Обръщам се към него.

— Изглеждаш по-голям. Поне на двайсет, двайсет и една даже.

Той поклаща глава.

— Навърших деветнайсет преди няколко месеца. Пропусна празненството.

За миг ме изпълва ревност, че не съм бил поканен, сигурно Грейторекс и девойките са присъствали, само че той се шегува, разбира се. От друга страна, преди няколко месеца аз още бях с Аналис и нямам идея какво е правил Гейбриъл, когато аз съм бил с нея.

— Жалко, че не съм разбрал. Щях да измисля нещо. За подарък.

— Не ми се вярва. — Той се обляга на рамката на вратата, очевидно няма намерение да пристъпи вътре: — А и това не е от значение. Аз не държа на рождените си дни.

Това ме жегва леко. Според мен дори и да не държи на рождените си дни, сигурно се е засегнал, че не знам кога е роден и че досега не съм се сещал да го попитам.

Все пак винаги мога да му направя подарък, нали? Гейбриъл ми подари нож без никакъв повод, само защото искаше да ми даде нещо. И беше подбрал идеалния подарък, хем красив, хем полезен. Но когато ми го връчи, беше необичайно притеснен. Точно така трябва да направя, да му подаря нещо и ясно да покажа, че това е важно за мен, има огромно значение.

— Все още мога да ти подаря нещо — казвам аз.

— Добре — измърморва той, сякаш не му се вярва това да стане.

— Нож или пък… Не знам… Книга…

— Много мило — отговаря Гейбриъл и след това добавя: — Макар че ти толкова рядко си мил.

— Да… Извинявай.

— О, извинение? — Той разтърсва глава. — За втори път се случва.

Знам, че му дължа извинение за много неща. Веднъж той спомена колко държи да бъда искрен с него и напоследък, след онова извинение, полагам усилия да бъда по-открит, но далеч не му казвам всичко, което си мисля. Иска ми се Гейбриъл да пристъпи в банята, но той продължава да стои на прага. Знам, че няма да го направи заради случилото се предишния път, когато точно тук го целунах.

Често си мисля за онзи път, за онази целувка, колко хубаво беше. Често си мисля и как проиграх всичко след това.

Не съжалявам, че го целунах. Исках да го направя и ми беше приятно, съжалявам единствено, че тогава се дръпнах толкова рязко, изведнъж, и го зарязах там. Само че тогава мислех за Аналис и току-що бях убил Меркюри, не бях на себе си и… И най-вече мислех за Аналис.

Тогава наистина исках да го целуна и го направих, и беше хубаво, и сега искам отново да опитам.

Само че Гейбриъл не пристъпва в банята и аз подозирам, че той се държи на разстояние заради миналия път. Тогава проиграх всичко. Не с целувката, след това. Не съм сигурен дали ще ми позволи да го направя пак, но ми се ще да опитам. Иска ми се този път да стане по-добре.

Разстоянието от мивката до вратата ми се вижда огромно. И наистина не искам този път да прецакам нещата.

Искам да го докосна, да го целуна.

Вдигам глава и се взирам в отражението си в огледалото. Изглеждам отвратително, затова затварям очи, единствената мисъл в главата ми е, че искам да целуна Гейбриъл. Затова се обръщам и правя крачка към него, после още една и още една, и с всяка крачка се чувствам по-уверен, по-малко тромав, стигам до него и спирам.

Вдигам лявата си ръка и прокарвам върха на показалеца по белега над веждата му.

— Отдавна се каня да се извиня за това. За окото ти. Задето те пребих тогава.

Той не помръдва. Даже май не диша.

— За малко да те ослепя — продължавам аз, галейки избелелия белег, дълъг няколко сантиметра.

О, мамка му, толкова е трудно, струва ми се, че целият треперя, но въпреки това спускам надолу лявата си ръка, плъзвам пръст по бузата му, по челюстта, по врата, докосвам косата му на рамото. Приближавам устни към неговите и в мига, в който устните ни се докосват, прошепвам: „Извинявай“. Усещам дъха му, който се смесва с моя, и на двамата устите са полуотворени. „Извинявай за белега“, повтарям аз. Устните му са вкусни, целувам го нежно. Той не откликва, отварям очи, неговите са затворени. „Извинявай, че те пребих тогава“, прошепвам аз. Устните ми отново докосват неговите. Поглеждам очите му, те още са затворени, Гейбриъл не откликва. Не се дърпа, но и не се притиска към мен.

Ръката ми е отзад на тила му, галя косата му, искам да го целуна отново, но не смея.

— Извинявай. Извинявай, че те нараних — прошепвам аз.

Устните ми продължават да галят неговите, правя го нарочно, защото ми харесва, защото искам да го накарам да откликне.

Той обаче стои като истукан.

— Гейбриъл, извинявай. Не мога да бъда по-мил от това.

Пак нищо.

— Няма да мръдна от тук, ако това е целта ти. Няма да престана да се извинявам.

И тогава усещам ръцете му на кръста ми, първо едната, нежно, едва ме докосва, после другата. Той ме придърпва към себе си, устните ни се срещат, Гейбриъл прошепва: „Трябва по-често да бъдеш мил“, изрича го ужасно бавно и устните му галят моите, докато говори, после добавя още нещо на френски и през цялото време устните му галят моите, и след това най-сетне ме целува.

Целуваме се дълго. След това Гейбриъл ме придърпва в една от спалните и там продължаваме да се целуваме, събличаме се и продължаваме нататък с разни приятни неща, любовни неща. Хубаво е. Много е хубаво. И потно. След това заспиваме прегърнати. Голи, потни. През нощта се събуждаме и започваме отново да се целуваме. Накрая той целува белезите ми, покрива с целувки цялото ми тяло и аз се унасям.

По някое време се събуждам, Гейбриъл спи, обръщам се към него внимателно и целувам гърдите му, вслушвам се в туптящото му сърце, иска ми се завинаги да остана тук, да слушам сърцето му. Изпитвам някакво странно чувство. Не помня друг път да съм се чувствал така. Струва ми се, че съм щастлив. Затварям очи, но знам, че идва не сън, а студен мрак. Видение.

 

 

Река, дървета, ниски хълмчета, пеят птички, припича слънце. Красиво място. Място, за което винаги съм мечтал. И там аз съм с Гейбриъл, и той е с мен.

Карти

Несбит е в кухнята, стои с гръб към нас. Леко се олюлява. Според мен още не е изтрезнял от снощи. Изпи две големи чаши вода и доста пъшка, но не е казал и думичка, откакто го събудихме и го измъкнахме от леглото.

Сега той се стяга малко и се обажда:

— Това да ви е за урок, момчета. Вредата от алкохола.

— Май не ние имаме нужда от този урок — подхвърлям аз.

— Признавам, че малко не ми е добре.

— А и изглеждаш отвратително. — След това добавям: — Да не говорим, че миришеш на бъчва.

— Благодаря ти, друже.

Несбит се обръща с лице към нас. Наистина изглежда зле, кожата му е пепелява, очите му са зачервени и подпухнали. Състарен най-малко с десет години.

— Даже ми се губят някои неща.

— Ти сготви, говорихме си, ти пи, после продължи да говориш и да пиеш, пресуши три бутилки вино и остатъка от това — казва Гейбриъл и посочва празна бутилка от уиски.

Несбит потреперва отново и измърморва:

— Отивам да си легна.

— Първо ни изпрати — спирам го аз.

— Добре, не се мотайте тогава. — Той бърка в джобовете на панталона и изважда шепа долари. — Намерих ги вчера в стаята на Меркюри. Решихте ли какво да занесете на Леджър?

Гейбриъл потупва раницата ми и отговаря:

— Сложих вътре дневниците на Меркюри, в които се споменава Леджър, и картите, на които е обозначена стаята с картите. Според мен Леджър ще ни е благодарна, че сме си направили труда да запазим в тайна как се стига до нея.

Двамата бяхме обсъдили въпроса и стигнахме до извода, че подаръкът ни не бива да има парична стойност, и тъй като не можахме да се сетим за нищо вълшебно, което да е подходящо, накрая се спряхме на този вариант.

Несбит ни отвежда до прохода към Ню Йорк. Сега трябва да се сбогуваме, не знам дали някога ще го видим отново. Съмнявам се, но може би това е заради мрачното настроение, в което сме всички.

— Ако наистина взема да се оженя — казва Несбит, — непременно да дойдеш на сватбата. Ще е голям купон. Ще ти хареса.

— Никога не съм бил на купон.

Той поклаща глава.

— Личи си.

След това ме прегръща и казва:

— Ще ми е мъчно за теб.

Пуска ме и прегръща Гейбриъл.

— И за теб ще ми е мъчно, Гейб. Пази се и го дръж под око.

Несбит се отдръпва и обявява:

— А сега, ако ми позволите, отивам да повърна.

Гейбриъл ме хваща за дясната ръка, преплитаме пръсти и след това с другата ръка той посяга към отвора на прохода. Обръщам глава, Несбит стои сам и блед в стаята, проходът ме всмуква и вече не виждам нищо.

Вътре е непрогледен мрак, но съм сигурен, че се движим, защото ми става лошо. Знам, че за да ми мине, трябва да издишам, правя го и се мъча да се съсредоточа върху сетивата си, студено е, студът ме пронизва чак до костите, усещам топлина единствено в пръстите ми в ръката на Гейбриъл. Поглеждам напред — поне си мисля, че там е напред — но не виждам светлина. Не ми достига въздух. Сигурно е минала цяла минута.

В следващия миг се сгромолясваме върху твърда земя. Отново мога да си поема дъх. Намираме се в тъмна уличка до голям контейнер за боклук на колелца. Мръсно е, но не като в гората. В гората мръсотията е хубава, тук е гадно мазна.

Излизаме на някаква главна улица, за да се опитаме да се ориентираме къде сме, и Гейбриъл казва, че трябва да стигнем до гарата. Не съм бил в много градове, този е различен от Лондон и няма нищо общо с Базел и Барселона. Жуженето от електричеството обаче е същото, постоянно бучи в главата ми. Не ме притеснява, не ми пречи да се съсредоточа, но ми напомня, че тук няма как да долавям отдалече Ловците.

Вървим пеша, тъй като до сутринта не можем да използваме метрото, нито пък да хванем такси. Оглеждаме се за вещици и магьосници — Гейбриъл ми напомня, че това е територия на Белите, — но не срещаме много хора. В един момент край нас минава патрулка и той ме дръпва в една пресечка, залепя ме към стената и не ме пуска. Не се съпротивлявам. Знам, че няма опасност, полицаите не са вещици или магьосници, но Гейбриъл просто си е такъв. А и освен това ми е приятно да усещам тежестта на тялото му, то е топло, а стената зад гърба ми е студена. Гейбриъл ме целува, притиска се в мен. След това отстъпва, но аз го придърпвам обратно и го целувам, разменяме местата си, сега аз го притискам към стената. Целувам го по устните, по бузата, по шията, по ухото.

— Всичките си приятели ли целуваш така? — пита той.

Същият въпрос ми беше задал и след първата ни целувка в банята в бункера на Меркюри, целувам гърдите му, после се плъзвам нагоре и галейки с устни неговите, прошепвам: „Само теб“. Мъча се да си придам шеговит тон, но той ме гледа сериозно.

— Винаги ще ти бъда приятел — казвам аз.

— Знам.

Целувам го нежно и след това отново тръгваме, вървим бързо. По улиците вече има повече хора и коли. Започва да се развиделява, когато стигаме до гарата. Проучваме кога е влакът и след това сядаме в едно заведение.

Поръчваме кафе, горещ шоколад, кроасани и плодове. Малко оплитам конците със захарта, разкъсвам пакетчетата, изсипвам съдържанието в чашата, а след това накъсвам самите пакетчета и пускам парчетата вътре. Гейбриъл протяга ръка и ме докосва, застиваме за миг, аз държа пакетче захар, той ме гали по дланта. След това Гейбриъл ми разказва за семейството си, как са дошли да живеят в Америка, във Флорида, как е застрелял момичето, предало сестра му Мишел, аз гледам ръцете си и си мисля за хората, които съм убил, и се чудя още колко ще убия.

Качваме се на влака и сядаме един до друг, гледаме през прозореца как светът отминава край нас и сивото небе се заменя от ясносиньо. Сградите постепенно изчезват и на тяхно място идват скрити от преспи поля, отново се появяват къщи и Гейбриъл се обажда:

— Тук слизаме.

Един шофьор на такси казва, че знае адреса, и десет минути по-късно вече сме в предградията, от двете страни на шосето се издигат купчини сняг. Излизаме напълно от града, пътят е заледен. Шофьорът се оплаква, че снегът бил спрял още преди няколко дни, а пътищата още не били почистени. След това спира.

— Ето тук е.

Встрани от пътя се издига къща, която изглежда необитаема, по снега около нея няма никакви стъпки. Гейбриъл плаща, двамата стоим отстрани и чакаме шофьорът да обърне, което му отнема цяла вечност, и да поеме обратно към града.

Отправяме се към входната врата, снегът проскърцва под нозете ни. Ужасно студено е, примижаваме срещу ниското ярко слънце.

И предната, и задната врата са заключени. Гейбриъл обаче се е запасил с една от вълшебните игли на Меркюри и за нула време се справя със задната врата. Понечва да влезе, но аз го хващам за ръката.

— Може да има заклинание за закрила.

Той вдига рамене.

— Несбит щеше да ни каже.

— Той не е бил тук.

— Но Ван е била. Няма как да е влязла, ако е имало заклинание.

И преди да успея да го спра, той прекрачва прага. Изчаквам малко, оглеждам се. Всичко изглежда наред, така че влизам след него.

Къщата е стара и позападнала, вътре мирише на мухъл. В някои стаи има килими и завесите още си висят, но единствената мебел е един счупен стол. Обикаляме първия и втория етаж, за да се уверим, че сме сами, след това се спускаме по дървени стълби в мазето. Няма ток, налага се да използваме фенерчета.

Мазето си е мазе, голямо помещение с нисък таван и циментов под. Вътре няма нищо.

— Признавам, че нямам представа какво означава „стая с карти“ — казвам аз, — но очаквах да има карти.

— Аха.

Гейбриъл насочва лъча на фенера към стената.

— Мислиш ли, че някой ги е взел? — питам аз.

— Не знам. Ако Леджър наистина е толкова могъща, вероятно има някаква магия.

— Може тук да има друг проход, който да води до стаята с картите.

— Трябва да е тук. Беше отбелязана на картата на Меркюри. Това е адресът. Това е мазето.

Обикалям насам-натам, но няма какво да се види. Оглеждам тавана, пода, стените, няма нищо. Празно е.

— Тук трябва да са — обажда се Гейбриъл. — Просто не ги виждаме.

— Може би трябва да произнесем някакво заклинание и картите ще се появят — предлагам аз.

— Меркюри не споменава за заклинание в дневника си. — Гейбриъл започва да опипва стената. — Може да има тайно помещение.

— И за това не споменава.

Облягам се на стената, наблюдавам как Гейбриъл обикаля из мазето, опипва стените, почуква на места, без никакъв успех.

— Нещо не е наред — въздъхва той. — Пропускаме нещо.

— Очевидно.

— Може да са били тук, Ван да ги е видяла и след това Леджър да е решила да ги махне.

Подозирам, че е прав и сме се разкарвали напразно. Изръмжавам недоволно и облягам чело на стената. И в този миг нещо улавя погледа ми. Лицето ми е досами стената, до варосаната или пък мината с латекс мазилка, нямам представа, светлината от фенерчето ми идва отдолу. И от този ъгъл виждам, че стената не е напълно гладка, а по нея има издатини и вдлъбнатинки, напомнящи на хълмчета и долини.

— Гейбриъл, ела да погледнеш.

Стоя прилепен до стената, опрял буза в нея.

— Какво мислиш? Не ти ли прилича на… релефна карта?

Пред очите ми се появяват още подробности, виждам планини, миниатюрни браздички, които сигурно са реки, тъмни петна, навярно гори или пък градове. Отдръпвам глава от стената и картата избледнява, но щом я докосна с кожата си, пак се появява.

Правя крачка настрани да огледам стената по-нататък.

— Това тук прилича на планина, от която се спуска река.

Вглеждам се по-внимателно, все едно гледам от много високо, както когато съм в тялото на орел. Детайлите са невероятни. Отблизо се виждат равнини, дървета, езера. Струва ми се дори, че мярвам птици, които кръжат под мен.

В картата на стената има някаква много силна магия.

Обръщам се да видя какво прави Гейбриъл, той е долепил лице до отсрещната стена, отивам при него. Там също има карта, но мястото като че ли е различно, пустиня, има пясък, дюни и хилави храстчета.

— Красиво е — отбелязва той.

Спомням си старите каубойски филми, които гледахме с Аран, и казвам:

— Да, това е пущинакът.

Пущинакът

Посягам към картата и Гейбриъл веднага дръпва ръката ми.

— Това си е най-обикновена стена — казвам аз, — докосвам я най-малко от десет минути и нищо не е станало.

— Но е и карта. При това вълшебна. Не знаем как се задейства, нито пък къде ще се озовем. Меркюри предупреждава, че ако попаднем не където трябва, няма измъкване.

Отстъпвам леко.

— Е? Според теб как се задейства? — питам аз. — Натискаш някакво копче или пък казваш заклинание?

Гейбриъл изважда дневниците на Меркюри от раницата ми и прочита:

— Накрая намерих стаята с картите в мазето на къщата във Ф.‍ и оттам нататък беше лесно. Типично за нея, да смеси изключително сложната магия на картите с простичко искане да получиш достъп до тях.

— Значи, просто трябва да поискаме да получим достъп?

— Така изглежда.

— Някаква идея? Едва ли е достатъчно просто да попиташ: „Може ли да вляза?“. Нали?

— Напротив, може би е точно така. — Гейбриъл поглежда стената. — Според мен трябва да докоснеш на картата мястото, където искаш да отидеш, и да помолиш да ти бъде даден достъп… И то ще те всмуче, както при проходите.

— Добре, коя карта ни трябва на нас според теб?

Обикалям из мазето и оглеждам четирите стени, четирите карти. Можем да избираме между пущинака, покрита със сняг планина, пустиня и град край езеро.

Гейбриъл също ги оглежда, след това се връща към дневника на Меркюри.

— Нищо повече не пише. Просто трябва да поискаме да получим достъп.

— Добре. Значи, казваме на картата нещо от рода на: „Ако можеш да ме отведеш при Леджър, пусни ме, моля те“.

Гледам го въпросително. Той кима.

— От коя да започнем?

— От пущинака — предлага той.

— Защо?

Гейбриъл се усмихва.

— Звучи ми симпатично.

— Добре. — Пристъпвам към стената и размърдвам пръсти. — Къде да пипна?

Оглеждаме картата, няма никакво обозначение, което да ни помогне.

— Според мен трябва да изберем някоя точка в средата и да помолим да ни пусне.

Гейбриъл не изглежда особено въодушевен, но измърморва:

— Добре. Само че заедно.

— Не, не.

— Няма „не“! Ако отидеш сам, аз, така или иначе, веднага ще те последвам, така че е по-добре да тръгнем заедно.

Знам, че ще го направи, затова го хващам за ръката и след това докосвам с пръст една точица на картата.

Гейбриъл блъсва ръката ми настрани.

— Трябва да изречеш името на Леджър. Да помолиш да ни даде достъп до Леджър. Ако помолиш само да ни пусне, тя може и да ни пусне, но да не е тази карта, която ни трябва.

— Добре. — Усмихвам се. — А дали разбира английски? Ако искаш, може да пробваш на френски?

— След като тя е толкова могъща, би трябвало да работи на всички езици.

— Готов ли си?

Гейбриъл кима.

— Карто на стената — казвам аз, — заведи ни, моля те, при Леджър.

Разбира се, не става нищо и аз понечвам да добавя още няколко думи, но в този момент долавям промяна. Усещам топлина. Все едно пръстите ми са огрени от силно слънце, ръката ми като че ли потъва в стената.

Жега е, облива ме жълтеникаво сияние, все едно съм се гмурнал в извор с гореща вода. Не е като минаването през проход, а по-скоро като потъване в топла кал.

След миг обаче сиянието се разсейва и светът се появява отново. Скалата под краката ми е сива, синьото небе е ясно. Слънцето прежуря безмилостно, изпотявам се. Намирам се в тясна долчинка със стръмни склонове. Зад мен се издига почти отвесен скат, надолу склонът се спуска към дъното на долината. Сам съм. Гейбриъл го няма.

Мамка му!

Може би съм объркал нещо. Не помня да съм пускал ръката му. Нямам представа какво да правя. Не зная как да се върна в мазето, нито пък накъде да поема. Мога само да се надявам, че Гейбриъл е останал в къщата и сега ми се ядосва, но е в безопасност. Въпросът е как сега да се измъкна от тук.

Възможностите пред мен са две, да се изкатеря към върха или пък да се спусна в долината. Пробвам и двете, без успех. Опитам ли се да тръгна надолу, накрая пак се оказвам на същото място. Впивам поглед в кафяво-червените скали под мен и хуквам натам. Само че не изминавам и метър. Същото се случва и когато се опитвам да се покатеря на козирката над мен. Пробвам да стигна до една точка на десетина крачки встрани, никакъв резултат. Хрумва ми да хвърля раницата си натам и да видя какво ще стане, но после решавам да не рискувам и да пробвам с нещо, което няма да ми трябва.

Пребърквам джобовете си, разполагам единствено с ловджийските куршуми и бялото камъче на Аналис. Изваждам куршумите, най-сетне да видя някаква полза от тях. Първия го хвърлям нагоре, целя се в козирката над мен. Куршумът литва във въздуха и като че ли се отдалечава, но после го виждам паднал на земята на метър от краката ми. Вземам го и пробвам отново, резултатът е същият. След това го търкулвам надолу, той изминава около метър и спира. Побутвам го с върха на обувката, куршумът се плъзва няколко сантиметра, после се връща на предишното си място.

Явно няма измъкване от тук, нито за мен, нито за куршумите.

Сядам на сухата наклонена земя и чакам. Скалата е твърда и ми убива, слънцето прежуря, дори и вятър не подухва да ме разхлади. Водата в манерката ще ми стигне за няколко дни, ако си я разпределя на малки дажби.

Струва ми се, че така минават часове, но въпреки това слънцето не помръдва на небосклона. Когато разглеждахме картата в мазето, птиците, животните и реките бяха като живи, личеше си, че се движат. А тук като че ли времето е спряло. Същата тишина и застиналост. Леджър трябва наистина да е страшно могъща, щом е успяла да създаде картите, да ме държи тук и да спре времето. Сещам се за думите на Меркюри, че Леджър е най-могъщата вещица, но какво от това. Мисля си, че този въпрос, въпросът за смисъла, може да бъде зададен за всичко. За живота, за способността да тичаш, да се превърнеш в животно, да ставаш невидим, да се преобразяваш. Смисълът е в способността. И сега Леджър ми показва на какво е способна, но без да ми навреди по никакъв начин. Дано нещата си останат така, когато времето тръгне отново.

Ако изобщо тръгне.

Чакам. Опитвам се да измисля какво да кажа на Леджър, ако тя се появи, но нямам идея и вместо това мислите ми се насочват към Гейбриъл, иска ми се да беше с мен.

Изведнъж нещо се променя.

Мярвам движение в далечината.

Човек, бавно върви към мен. Който и да е той — предполагам, че е Леджър — не бърза. След това ми маха да сляза при него. Ставам и поемам надолу, този път нямам никакви проблеми със слизането. Подухва лек ветрец. Времето е тръгнало отново.

Приближавам се към човека и установявам, че е млад мъж, той се обръща и тръгва пред мен. Младежът е слаб и пъргав. Ускорявам крачка, за да го настигна, но той изчезва.

Мамка му!

Не отделям поглед от мястото, където го видях за последно. Ясно е, че е минал през проход. Стигам до там и протягам ръка, опипвам да намеря прохода. Мисля, че съм на същото място, само че не откривам нищо, сърцето ми затуптява развълнувано. Не се отказвам, упорито опипвам насам-натам и изведнъж усещам как ръката, а после и цялото ми тяло биват всмукани в прохода и след миг се озовавам на колене сред окосена трева.

Пеят птички. Намирам се на ливада, отсреща се издигат хълмове, вляво има дървета. Подухва топъл ветрец, слънцето клони към залез. Вляво тече голяма река, а точно пред мен има голяма каменна къща, виждам, че вратата е отворена и младежът влиза вътре. Отправям се бавно натам, оглеждам се, няма никой друг. Поколебавам се дали да не стана невидим и да пообиколя да огледам района, но това би било грубо и може да ми навлече неприятности. Все пак, ако Леджър е толкова могъща и реши да ме убие, най-вероятно ще го направи.

Къщата

Побутвам вратата и тя се отваря широко. Пред мен има всекидневна, която преминава в кухня. Младежът е в кухнята. Тъмнорусата му коса е подстригана ниско отзад, а отпред перчемът пада върху лицето му. Очите не се виждат. Той е на осемнайсет-деветнайсет. Симпатичен, но нищо особено.

Поемам си дълбоко дъх и пристъпвам вътре.

— Търся Леджър — казвам аз, не знам дали не е тя, само че преобразена.

— Ти си Натан — отговаря той.

Усмихва ми се срамежливо, един от предните му зъби е леко крив. Премигва през перчема и протяга ръка към мен.

— Аз съм Леджър. Надявах се, че ще наминеш. Заповядай.

Не знам какво точно очаквах от Леджър, но определено не и момче почти на моята възраст. Стискам ръката му и той ме поглежда в очите. Неговите са като моите, само че не черни, а тъмносиви, в тях също се въртят празни триъгълници, които сякаш ме придърпват, и едва устоявам на изкушението да скоча в тяхната пустота. След това той дръпва ръка, обръща ми гръб и казва:

— Правя кафе. Искаш ли?

— Ммм, не.

— Чай ли предпочиташ? Или нещо по-силно?

— Не, не. — Жаден съм. Часове наред седях на жегата в пущинака. — Чаша вода, ако може.

Леджър пуска вода от чешмата, напълва една чаша и ми я подава.

— Бях с един приятел, Гейбриъл — казвам аз. — Но някак си се разделихме.

— Да.

— Той още ли е в стаята с картите?

— На сигурно място е.

— Къде?

— Картата допуска само по един човек. След като ти премина, той се опита да те последва, само че пръстът му докосна точка на сантиметър-два по̀ на запад.

— И къде е сега?

— Както казах, на сигурно място. — Леджър отново ме поглежда в очите. — Нямам причина да те лъжа. След малко ще дойде при нас.

Знам, че нямам друг избор, освен да приема думите му на доверие.

Леджър приготвя кафе, слага го на масата, изважда мляко и захар. След това се настанява срещу мен.

Сещам се за даровете и ги изваждам от раницата.

— Ъъъ… Нося ти някои неща. В знак на добра воля. Картата е на Меркюри, на нея е обозначена стаята с картите, а това са дневниците й, в които е описала срещата и разговора си с теб. Благодарение на тях Ван е стигнала до тук. Ние, аз и Гейбриъл, решихме, че може да… Както и да е, за теб са.

Оставям нещата на масата.

— Благодаря — отвръща Леджър, но не посяга към тях, дори не ги поглежда, сипва си кафе, добавя мляко и захар.

— Ван ми разказа за теб — продължавам аз. — Не много, но беше убедена, че трябва да дойда да говоря с теб. — Поколебавам се за миг, после добавям: — Убиха я преди няколко седмици. Ловците. По заповед на Соул, предводителя на Белите във Великобритания. Избиха всички в лагера на Съюза, в който тогава се намираше тя.

Наблюдавам Леджър внимателно, за да видя как ще реагира на тази новина, само че не долавям никаква реакция. Той също ме наблюдава, имам чувството, че претегля в ума си всяка моя дума, всяко мое движение.

Продължавам:

— Ван ми каза, че при теб е половината от амулета на Варда и че тя ти е дала своята половина. Тя смяташе, че амулетът може да ме предпази в битките срещу Соул и Ловците. Каза, че ти си готова да ми го дадеш, ако прецениш, че го заслужавам.

Леджър спокойно отпива от кафето, без да отмества поглед от мен.

— Не си падаш по празните приказки — отбелязва той.

Поколебавам се, после питам:

— А ти?

— Аз лично смятам, че ще ни е от полза да се опознаем по-добре. — Той отпива от кафето. — Но да се върнем на въпроса, който ти повдигна. Искаш да убиеш Соул… Да сложиш край на неговия терор. — Поглежда ме право в очите, имам чувството, че ми чете мислите. — Смяташ ли, че е правилно да убиваш хора?

— Абсолютно правилно е да убия Соул.

— Разбирам защо си убеден в това. Но както доста отдавна е казал един мъдър човек, обективна истина не съществува, всичко е въпрос на гледна точка.

Опитвам се да осмисля думите, измърморвам:

— Май не ми…

— Това означава, че имам правото на свое мнение и то да е също толкова основателно.

— И какво е твоето мнение?

— Моето мнение за Соул е, че той е човек, излязъл от равновесие. Мнението ми за неговото убийство, за убийството на който и да е човек е отрицателно. Не съм привърженик на убиването, а ако ти помогна, това би означавало да помогна да го убиеш. И не само него, а още много други хора.

— Ще ми помогнеш да оцелея. А по този начин ще спасиш хората, които Соул се мъчи да избие.

— Значи, за да спася някакви хора, които не познавам, трябва да убия други хора, които също не познавам, така ли?

— Не е нужно да убиваш никого. А и аз и без това възнамерявам да ги убия.

— Всичките?

Колебая се, сещам се за съня си с безкрайната редица Ловци, коленичили на пода.

Леджър ме гледа, имам чувството, че наднича в главата ми, вижда мислите ми.

— И това не те ли притеснява, Натан? Убиването?

— Те са лоши.

— Така смяташ ти. Не вярваш ли, че животът е свещен?

— Животът си е живот, смъртта си е смърт. Не ги превръщай в нещо по-голямо от това, което са. Всички умираме. Но някои хора живеят така, че причиняват вреда на другите.

— Сред тях навярно си и ти.

Продължавам да усещам погледа му върху мен. Свивам рамене, отмествам поглед настрани, после пак го поглеждам в очите и казвам:

— Не съм герой, но мога да сложа край на войната. А Съюзът, ако победи, ще донесе някаква стабилност, ще се опита да направи така, че Белите и Черните да живеят заедно в мир.

— Вярваш ли, че Белите и Черните могат да живеят заедно в мир и разбирателство?

— Не съм сигурен. Но си струва да опитаме. При всички положения ще е нещо по-хубаво от това сега.

— Съгласна съм, ала все пак важният въпрос е как да се стигне дотам, нали?

Леджър се обляга и продължава:

— Знаеш ли, още преди много, много години — той замълчава, изчаква ме да го погледна и се усмихва, сякаш да ми покаже, че съзнава колко млад изглежда — разбрах едно и то е, че накрая течението винаги се обръща. Нищо, колкото и да е лошо или пък, за съжаление, хубаво, не трае вечно. Всичко е мимолетно. Включително и ние.

— Значи, твоят отговор е да не правим нищо, така ли? Да чакаме всичко да стане по естествения си ред!

— Това е една от възможностите. Може да оставиш Соул и Съюзът да се оправят и да си намериш някое хубаво местенце, където да си живееш спокойно. Представям си те край река, дървета, планини… Нещо като моя дом тук, в Монтана. — Той се привежда към мен и се вглежда в очите ми. — Да, дървета и река със сигурност, но за къща не съм толкова сигурен.

Леджър посяга към мен.

— Може ли? — пита той и поставя ръката си върху моята. — Ти си интересно момче, Натан. Толкова млад, кипиш от сила. Притежаваш огромна дарба, ала тя е погребана под всевъзможни други желания и чувства и изглежда малка.

— Имам и други грижи на главата. Уча се да използвам дарбите си. Те ще са ми необходими, за да се изправя срещу Соул. Но ще ми трябва и амулетът.

— Пак се връщаме там, откъдето започнахме.

Няма какво друго да кажа, затова добавям:

— Живот, смърт… И без това всичко, цялата система е прецакана.

— Излязла от равновесие, това е изразът, който биха използвали по-възрастните — поправя ме той с усмивка.

— Защо си в този вид? — питам аз. — Защо си се преобразила като млад мъж? Знам, че не си млад и не си мъж, нали?

— Има ли значение в какъв вид ще се появя при теб? Реших, че ще ти е приятно, ако разговаряш с някой на твоята възраст. Освен това да си млад, здрав и силен е много по-приятно.

— Пред Ван как се появи, като някоя достолепна дама?

— Аха.

— А пред Меркюри?

— О, тогава страшно се забавлявах. Помня го, все едно беше вчера. Бях приела образа на Тетис, което изобщо не се понрави на Меркюри. Такова съперничество.

— Не знам коя е Тетис.

— Пусни я в Гугъл някой път.

Замълчавам си и той ме пита:

— Май не си падаш много по телефони, компютри, електричеството като цяло?

Поколебавам се, но все пак решавам да обясня:

— Те жужат, предизвикват някакъв шум в главата ми.

— А, да, тази чувствителност е характерна за Черните. В началото и аз имах проблем с нея. След това се научих как да не й обръщам внимание, години наред се оправях с нея и бях много горда, че мога да продължа с живота си. Мислех за нея, медитирах върху нея, заедно с нея. И накрая ми просветна, както се казва.

— Не разбирам.

Отклонявам поглед към прозореца.

— Къде сме? Не сме наистина в Монтана, нали?

Той също поглежда през прозореца, сякаш за да провери, и след внимателен размисъл отговаря:

— Е, поне прилича на Монтана.

Нямам представа къде всъщност се намираме. Може всичко да е някаква илюзия, сън. Леджър обаче е съвсем истински. Отпивам от водата. Тя е студена и също изглежда истинска.

— Радвам се, че дойде тук, Натан. Рядко посрещам гости.

— Нищо чудно. Не е лесно човек да те намери.

— Да, така е. Оплаквам се, ала предпочитам да е така. — Той се усмихва замислено. — Пропуснахме опознавателните празни приказки, но пак ще подчертая, че аз съм против убийствата, против насилието. А в миналото ти, както и в теб самия виждам немалка склонност към насилие, Натан.

Леджър се пресяга през масата и ме хваща за ръката. Неговата е студена и суха, стиска ме здраво.

— В същото време обаче аз вярвам в равновесието, в способността на нашите дарби да постигнат нужната хармония. Натан, ти притежаваш голяма сила, взел си много от майка си и от баща си, но част от силата ти идва от теб самия. Само че в момента не виждам кой знае каква хармония. — Той потърква дланта ми и се вглежда в нея. — Но пък за отбелязване е, че линията на живота ти е доста дълга. — Поглежда ме като че ли малко объркано. — И ми се струва, че накрая те очакват дълги години мир и спокойствие.

— Накрая?

— Както казах, представям си те край река…

Странно ми е да седя тук и Леджър да държи ръката ми, но се мъча да не обръщам внимание на това и да се съсредоточа върху думите си.

— Точно това искам — казвам аз. — Вярвам в доброто, в мира. Само че сега нямаме мир. Има война, мъчения и преследване. В момента равновесието е прецакано. Много хубаво, че не си привърженик на убийствата, само че Соул избива невинни хора всеки ден. Трябва да бъде спрян и ако не ми помогнеш да го спра, значи, му помагаш. Той е зло.

Леджър ме поглежда в очите и отговаря:

— Единственото, което е необходимо за победата на злото, е добрите хора да не правят нищо.

— Не знам какво означава това, но знам, че трябва да направя нещо. Че мога да направя нещо. Ван ми каза, че ти можеш да възстановиш амулета и да ми го дадеш, ако прецениш, че го заслужавам. Заслужавам ли го?

Леджър пуска ръката ми и отвръща:

— Ще видим.

— Ще можеш ли да възстановиш амулета?

— Доста размишлявах над този въпрос. Ала при магията чувствата и интуицията са по-важни от мисленето. А моята интуиция ми подсказва, че амулетът ще възвърне силата си, когато всички елементи бъдат в равновесие — това важи за всички магии, — когато всяко нещо си дойде на мястото.

— И това така ли е? Всяко нещо ли си е на мястото вече?

— Може би. Още не съм сигурна. Идването ти тук може и да е от значение. Дълги години се опитвах да намеря другата половина от амулета. Изпитвах любопитство, исках да го видя цял. Освен че е много древен, той е и много мощен. Усещането да го държиш в ръцете си е прекрасно. Никога не съм виждала смисъл да тичам след него. Знаех, че някой ден той сам ще дойде при мен.

— Е, в това няма нищо тайнствено, нито съдбовно. Естествено е, че този, който притежава едната половина, би дошъл при теб за другата.

— Нима? Много хора са притежавали другата половина от амулета, преди тя да попадне при Ван, а никой от тях не ме е потърсил. Само Ван дойде, макар че тя не искаше амулета за себе си, а за теб. Тя ми разказа за теб. — Леджър отпива от кафето и добавя: — Амулетът е невероятен предмет и в него има страхотна магия. Първоначално смятах, че вече няма да върши никаква работа, тъй като е повреден, но усещам, че магията в него е жива. Доколкото може да се вярва на легендата, Бялата вещица Варда го е скъсала надве, но е казала, че той пак ще защитава Черния магьосник Линъс, ако двамата се съберат отново. Такъв е произходът на амулета и аз усещам, че магията в него ще се пробуди за точно определен човек, човек, в когото Бялото и Черното се съединяват.

— Аз ли съм този човек?

Леджър ми се усмихва.

— Не се надувай толкова. Ако възвърне силата си, амулетът ще те предпазва от много неща, но на плещите ти ще легне огромна отговорност да използваш правилно силата си. Уверявам те, че ако избереш да си живееш спокойно край някоя река, да изследваш способностите си, да научаваш нови неща за дарбите си и да се развиваш в продължение на години, накрая ще ти донесе много по-голяма мощ и щастие.

— А междувременно хората да мрат.

— Постоянно умират хора край нас. Това е ужасен навик, от който няма отърване, не зависи от теб.

— Но аз мога да спася някои от тях.

— Възможно е. Ти обаче си много млад, само на седемнайсет си, съвсем наскоро си получил дарбата си. Все още имаш много да учиш.

— Научил съм достатъчно, за да се изправя срещу Соул.

— Сигурен ли си? Според мен изобщо нямаш представа още колко имаш да учиш.

Къщата в Монтана изчезва, седим край същата маса, но на огромен кораб, океански лайнер, на горната палуба, духа силен вятър, в далечината повърхността на водата се пропуква и изскачат делфини, след това се озоваваме насред сняг и лед, от студа дъхът в ноздрите ми замръзва, после се преместваме в ресторант, заобиколени от хора и други маси, пред мен има огромен прозорец с изглед към пристанище и стърчащи от другата страна на залива небостъргачи.

— Смайващо. Предполагам, че не сме мръднали от тук. Просто ти направи да изглежда така.

Връщаме се отново в къщата в Монтана.

— Не се опитвам да те смая, а да ти покажа още колко имаш да учиш. Благодарение на тази дарба аз мога да ти внушавам всякакви образи и на теб да ти се струва, че ги виждаш с очите си. Това е рядка дарба и трудно се управлява, но аз се научих да я владея. Още толкова много имаш да учиш, Натан. В теб има голям потенциал.

— Научила си се да използваш други дарби? От някой друг ли си ги взела?

— Не, Натан. Не съм взела нищо от никого. Аз просто… посягам към първоизточника. И според мен ти също можеш да се научиш как да го правиш. Разкриването на нови неща, ученето като цяло носи невероятна радост.

— Това не е за мен. С училището сме скарани.

— Не се и съмнявам, че сте били „скарани“ с училището, ала виж колко бързо си овладял дарбите си. Ти имаш нюх. Освен това си изненадващо открит и доверчив, като се има предвид миналото ти. Да, Ван ми разказа всичко за теб. Всичко, което знаеше, а то не беше хич малко. За родителите ти, за брат ти и сестрите ти, за престоя ти в клетка, за бягството, за нещата след това, за смъртта на баща ти. Преодолял си толкова много предизвикателства, Натан, но още не си разгърнал напълно потенциала си, сигурна съм. Тази неукротимост, която виждам в теб, е свидетелство за това.

Той отново ме хваща за ръката и се вглежда в очите ми, а аз се чудя дали амулетът може да бъде възстановен и да ми помогне, на мен, един нечистокръвен, да победя Соул и Ловците.

Леджър се отпуска в стола и отбелязва:

— Мислите ти постоянно се връщат към войната. Амулетът е просто една дрънкулка, Натан. Да, много мощна, но все пак дрънкулка, обикновен вълшебен предмет. Сам по себе си предметът не е интересен, важна е вложената в него магия, за нея трябва да мислиш. Създателят на амулета е заключил тази магия вътре, но това си е същата магия, която е в теб и в мен. Една и съща сила движи всичко. Аз я наричам Същината. Същината на всичко. Същината на всички нас.

Смайвам Леджър

Двамата с Леджър вървим покрай реката и аз го питам:

— Значи, си намерил Същината?

— Намерих много неща, придобих много способности и понякога ми се струва, че почти навлизам в преддверието на Същината.

— Каква е дарбата ти? Първата.

— Да контролирам мислите на хората около мен. Бях умно и самоуверено дете и бях сигурна, абсолютно сигурна, че дарбата ми ще е силна. Но в други отношения, в отношенията ми с другите, не бях нито самоуверена, нито щастлива. Притежавах много силни страни, ала те не бяха в равновесие. Бях дребно момиче, падах си малко мъжкарана, не бях много привлекателна. Не се интересувах от рокли и мода. Момчешките дрехи ми се струваха много по-удобни. Имах един съученик, Джак, който ме наричаше момче. Твърдеше, че изобщо не съм момиче. Не обръщах внимание на подигравките му, знаех, че той просто е един глупав Безцветен, какво значение има какво говори, какво си мисли за мен? И въпреки това ме болеше. Не съзнавах колко много страдам, докато не открих дарбата си, което стана няколко седмици след седемнайсетия ми рожден ден. Една нищо и никаква случка. Седях в училищния автобус, някъде на предните седалки, четях книга, Джак се качи, мина покрай мен и ме нарече изрод, както винаги. „Как си, изродче?“ Помня, че дори не вдигнах поглед от книгата, само си помислих: „Изчезвай, глупако“. И той се обърна и слезе от автобуса.

Така разбрах каква е дарбата ми. В рамките на няколко седмици си дадох сметка, че мога не просто да отпратя Джак, а да го накарам да прави и други неща. Беше много отдавна. Тогава нагласите бяха други… Или поне така си мисля. Накарах го да признае пред приятелите си, че си пада по момчета, според мен наистина беше така, нищо, че той се мъчеше да го прикрива. И той беше на седемнайсет. Мислех, че това е страхотен номер. Идеалното отмъщение. — Леджър хвърля поглед към мен. — Не съм сигурна какво точно стана тогава. Накрая той седеше най-отпред в автобуса, но не с мен, а сам, абсолютно сам. След това започна да отсъства от училище и когато веднъж го видях на улицата, лицето му беше посинено. Чувствах се виновна, но не знаех как да оправя нещата. Няколко седмици след това той се самоуби.

Аз ли бях виновна за смъртта му? Така ми се струва. Заслужаваше ли да умре? Не. Лош човек ли беше? За мен в общи линии беше така, той постоянно се гавреше с мен. Но тогава се почувствах виновна и това чувство още не си е отишло. Заради мен умря едно момче. Заклех се, че никога няма да използвам дарбата си да навредя на някого, бил той Бял или Черен, Безцветен или нечистокръвен.

— Не си била виновна. Не ти си го пребила, не ти си превърнала живота му в ад. Обществото е било такова.

Леджър ми се усмихва.

— Радвам се, че мислиш така. Но все пак аз използвах способностите си по лош начин.

— Трябвало е обществото да се промени. Не ти, нито пък той. — Правим още няколко крачки и аз питам: — Тази история истина ли е?

Леджър се засмива, но не ми отговаря. Вместо това казва:

— Истината е, че след като намерих дарбата си, напуснах дома и започнах да пътувам, срещах се с хора, размишлявах, четях и се учех. Казват ни, че всеки има само по една дарба, освен ако не открадне някоя от друг, само че на мен това не ми се вярваше. Все пак да се лекуваш също е дарба, а всички вещици и магьосници го умеят. След като имаме две дарби, защо да не са три? Или повече.

Осъзнах, че сами по себе си дарбите не са важни, важна е силата, която се крие зад тях. Постепенно стигнах до убеждението, че след като всички притежаваме тази сила, то значи, можем да овладеем която дарба си поискаме, но за това са необходими много усилия и търпение.

— Не съм сигурен дали е така — поклащам глава аз. — Дарбите, които имам от баща ми, изобщо не съм ги търсил. Те сами дойдоха, след като… изядох сърцето му.

— А аз твърдя, че си можел да ги овладееш и по другия начин. Просто е щяло да ти отнеме повече време.

— Значи, сега можеш да имаш която дарба си пожелаеш?

— Мога да правя много неща, ала още повече са тези, които не мога. Иска ми се да прекараме известно време заедно, Натан. Да останеш тук, да почерпиш от познанията ми и може би дори да науча нещо от теб. — Леджър замълчава, после пита: — Случвало ли ти се е да усетиш нещо друго, нещо отвъд дарбата ти? Нещо по-голямо от всички дарби, с които си се сдобил?

Той се вглежда в мен изпитателно.

— Да, усещал си. Какво е било то?

— Приятелят ми Гейбриъл, неговата дарба е да се преобразява, беше станал Безцветен и не можеше да си върне истинския облик. Ван ни помогна, даде ни да пием някаква отвара, изпаднахме в нещо като транс и Гейбриъл намери пътя към себе си.

— Как?

— Докато бяхме в транс, се озовахме в Уелс. Гейбриъл твърди, че не е било илюзия, наистина сме се били отнесли там, но аз не съм сигурен. Ръцете ни бяха пронизани от един шиш, който ги съединяваше, аз паднах върху него и той се заби едновременно в гърдите ми, в сърцето ми и в земята. — Вдигам рамене, не обичам да говоря за това, думите изобщо не успяват да опишат случилото се както трябва. — Така или иначе, Гейбриъл успя да възвърне истинския си облик.

— И тогава си усетил нещо, така ли?

— Да… Не знам какво. Нещо извън дарбата ми, някаква сила, огромна мощ, идваше през шиша, който ме свърза със земята.

Леджър се усмихва.

— Според мен земята е ключът към нашата сила. И това се отнася и до теб, Натан. Твоята връзка с природата е много здрава.

— Възможно е.

— Мисълта да научиш нещо повече за това не ти ли се струва по-вдъхновяваща от битките с Ловците, с някакви глупави вещици и магьосници, които до такава степен са се отклонили от правия път, че дори не съзнават какво изпускат?

Не знам. Не се чувствам ни най-малко вдъхновен.

— Виж, оценявам предложението ти, сигурен съм, че си прав, но… не е за мен. Не мога да си затворя очите за хората, които безнаказано убиват приятелите ми.

— Минавало ли ти е през ума, че може и да не успееш?

— Естествено! Не съм глупав. Знам, че мога да загина. Милиони пъти ми е минавало през ума. Точно заради това ми трябва амулетът. И заради това развивам дарбите си, мъча се да ги овладея по-добре.

— Наистина ли? В такъв случай покажи ми на какво си способен, Натан. — Той вдига юмруци като боксьор. — Твой ред е да ме смаеш.

За момент имам чувството, че отново съм при Силия, Клей и Уолънд, които чакат да им покажа какво мога. Казвам си, че това е друго, Леджър не е като тях и просто трябва да се постарая, ставам невидим, мятам светкавица, отново се появявам и бълвам пламък.

Чакам. Леджър не реагира.

— Не изглеждаш смаян.

— Сигурно защото не съм. Ще се преобразиш ли в животно, моля?

— Не!

Едвам се сдържам да не го наругая.

Той се взира в очите ми, със сигурност чете мислите ми и аз мислено го пращам по дяволите.

— Явно си в настроение да ми покажеш способностите си на боец. — Той се отдръпва от мен. — Защитавай се!

И преди да се усетя, Леджър се втурва към мен и ме изритва в гърдите. Отстъпвам настрани и мятам светкавица, той я избягва и запраща кълбо пламъци към мен, усещам горещината да ме блъска в лицето и се претъркулвам настрани, едновременно с това го обсипвам със светкавици. Леджър отскача. Аз не спирам със светкавиците, но изведнъж той рязко се обръща и отново се засилва към мен, този път обаче прави салто над главата ми, виждам го как се усмихва. Изригвам пламъци от устата си към него. Леджър се приземява, разтваря ръце и пристъпва към мен, пламъците го обгръщат. Не изглежда изплашен, не крещи. Това ме вбесява, продължавам с пламъците, докато не оставам без сили.

Когато пламъците секват, Леджър ми се усмихва, след това обаче забелязва тънка струйка дим от джоба на якето и намръщено го потупва, за да угаси огъня.

— Какъв късмет, че прибрах амулета в другия джоб — намига ми той.

— На теб амулетът не ти трябва. Достатъчно могъщ си и без него.

— Да, мога да се справя с теб, даже с двама като теб, може би дори трима… Четирима обаче ще ми дойдат много. И колкото и невероятно да ни се струва, бомбите ще стават все по-мощни, огнестрелните оръжия все по-точни, отровите все по-коварни. А амулетът е единствената защита от тях.

Решавам да го изритам с всички сили в гърдите. Бързият ми ритник е адски бърз. Никой, дори и Ловец не е успявал да го избегне. Сега обаче кракът ми удря въздуха, Леджър е отскочил настрани. Пробвам се отново. Същият резултат. Следващият ми ритник е насочен към мястото, където предполагам, че ще се появи Леджър. Пак не го уцелвам. Пробвам се още два пъти. Последния път той контраатакува и аз успявам да се дръпна навреме, очаквах ответен удар и ботушът му едва закача ръката ми.

— Бърз си — усмихва се той.

Отново запращам светкавица към него и той се накланя настрани, ала все пак подпалвам ръкава му. Мятам още една, после още една. Леджър успява да ги избегне, но си личи, че се уморява, запращам още една светкавица, най-голямата досега. Той изчезва напълно. След това се обажда иззад гърба ми:

— Натан…

И в следващия миг все едно стена се срутва върху мен.

Небето е синьо и ясно, слънцето клони към залез. Лежа на земята, гледам небето, усещам тревата под гърба си, нещо в мен напира да скоча и да сритам Леджър, но в същото време някакъв глас повтаря, че е по-добре да не мърдам. Може би това е равновесието.

Цялото тяло ме боли и преди да се излекувам, искам да си напомня колко отвратително нещо е болката. А тази е ужасна. Имам чувството, че всяко мускулче е било изтръгнато от скелета ми и след това е било поставено обратно на мястото му.

— А, събуди се.

Леджър стои до мен.

— Успях ли да те смая? — питам аз.

Той има сериозен вид.

— Биеш се добре и си бърз, но си уязвим.

— С какво ме удари?

Той отмества поглед към един голям дънер.

— Наистина ли?!

Дънерът е огромен, сам човек няма как да го повдигне. Сякаш прочел мислите ми — всъщност подозирам, че точно това е направил, — Леджър отговаря:

— Движа го със силата на мисълта.

— Мислиш ли, че враговете ми ще разполагат с подобна дарба?

— Със сигурност.

— Амулетът ми е нужен — казвам аз и се изправям.

— Може да останеш известно време тук, да помислиш.

— Ти каза, че човек трябва да уважава интуицията си, и точно това правя. Бъдещето ми не е при теб. Имах… — Колебая се дали да му кажа, в крайна сметка се решавам. — Имах едно видение и ти си напълно прав, в това видение аз се намирам в някакво красиво място край река, само че то не е тук и теб те няма.

— Виденията може да са подвеждащи.

— Знам, но вярвам, че в тях се крие истина. Неизбежно е, без значение кое ще избера, дали ще остана при теб, или ще се изправя срещу Соул, накрая все ще стигна до това място край реката.

Леджър кима.

— Надявам се, че след като се справиш със Соул, ще се върнеш тук. Ако си прав, няколко години няма да променят съдбата ти.

— След като се справя със Соул?

— Нали това е целта ти?

— А ти ще ми помогнеш ли? Ще ми дадеш ли амулета?

Той кима едва-едва.

— Нямам намерение да стоя със скръстени ръце, ала злото може да победи и ако добрите хора постъпят погрешно, не просто ако не правят нищо. Възнамерявам да постъпя правилно и мисля, че ти си човекът, на когото е редно да дам амулета.

— Благодаря. Обещавам, че някой ден ще се върна, стига да е възможно.

— Животът е пълен с възможности. Хайде, да идем в къщата да погледнем амулета. А и Гейбриъл сигурно те чака.

— Той там ли е?

— Него го прибрах, преди да дойда при теб. Пихме кафе и аз капнах малко отвара за сън в неговото. Оставих го да спи и дойдох да те взема.

Тръгвам напред, едва се сдържам да не хукна, виждам Гейбриъл пред къщата, гледа към нас. Щом наближавам, забавям ход и се усмихвам.

— Добре ли си?

Той кима.

— А ти?

— Ами… да. Като изключим това, че се чувствам като пребит и че за тези няколко часа говорих повече, отколкото през последните шест месеца.

И двата куршума ли?

Двете половини на амулета лежат една до друга на масата. Пергаментът е пожълтял, парчетата изглеждат, сякаш някога са били смачкани. Те си пасват напълно, нищо не липсва. Според Леджър магията е в написаното върху хартията. Всъщност целият амулет представлява разни драсканици върху късче хартия. Знаците са странни, не са като познатите ни букви, и образуват няколко кръга един в друг, когато парчетата се съединят.

Отново сме в къщата. Леджър седи срещу мен, Гейбриъл е отстрани. До амулета са подредени чайник с билков чай, празна малка бутилка, коркова тапа, пръчка восък, канап, свещ и кибрит.

— Не можем да го залепим с тиксо, така ли? — подхвърлям аз.

Леджър се усмихва.

— Не е толкова лесно. Няма как да възстановим амулета с тиксо, а ако се опитаме да го направим, магията ще се промени. Но това не означава, че двете половини не могат да работят заедно. Така е било заложено още при създаването му. Амулетът зависи от равновесието, а ти ще бъдеш символът на равновесието.

— Моите две половини, това ли имаш предвид?

— Не само. Покажи ми татуировката на пръста ти.

Протягам дясната си ръка. Трите малки татуировки Ч 0.5 са на кутрето.

— Ван ми разказа, че Уолънд е направил татуировките на пръста и всяка от тях е свързана с друга, поставена някъде върху тялото ти — казва Леджър. — Уолънд е възнамерявал да отреже кутрето ти и да го постави във вещерска бутилка, за да те подчини на властта си, да те накара да изпълняваш заповедите му. А сега стореното от Уолънд ще се обърне срещу самия него. Между живота и смъртта, доброто и злото, винаги има равновесие. Разбираш ли какво говоря?

— Ин и ян. Танто за танто. За да получиш, трябва да дадеш. И така нататък.

— Не бих се изразил точно така, но да, въпросът е в равновесието между двете страни. Уолънд е възнамерявал да придобие власт над теб, но в същото време ти е дал възможност ти да имаш власт над него. — Леджър отпива от чая. — Амулетът няма как да бъде съединен отново, няма как да бъде залепен, но може да предпазва кутрето ти и по този начин цялото ти тяло, ако го сложим в бутилка заедно с пръста ти.

— Тоест… Трябва да отрежеш пръста ми, така ли?

— Не виждам как иначе можем да го пъхнем в бутилката.

— А ако не стане?

— Ще получиш един уникален сувенир, който ще можеш да си сложиш на полицата над камината.

— Не трябва ли да се каже някакво заклинание?

— Не ми се вярва да е необходимо. Вътре ще са магията на амулета, смесената кръв на Бели и Черни, която тече в теб, татуираният пръст, миналото ти. Напълно достатъчно е.

— Добре. Значи, просто ги пъхаме вътре, така ли? И където и да се намирам, ще бъда неуязвим?

— Да. Докато бутилката не бъде унищожена.

— А тя може ли да бъде счупена?

— Разбира се. Тя си е най-обикновена бутилка. Ако бъде отворена и амулетът бъде изваден, отново ще станеш уязвим. Но докато е на сигурно място, ти ще бъдеш защитен. Бутилката може да бъде използвана срещу теб. Ако бъде нагрята, ти ще изгориш, ако бъде замразена, ти ще замръзнеш. Обещавам ти, че ще я пазя внимателно. Ще трябва да ми се довериш, Натан. Това е цената на помощта ми. Ще пазя бутилката, докато вече няма да имаш нужда от нея. След като убиеш Соул, аз ще я счупя и отново ще станеш уязвим. Ще си прибера амулета, а ти ще можеш да си вземеш кутрето. — Той замълчава за миг, после пита: — Съгласен ли си?

Искам да получа амулета, но не ми харесва идеята за вещерска бутилка. Мисълта, че ще използвам нещо, направено от Уолънд, ме притеснява. Само че нямам кой знае какъв избор. Кимам.

— Добре — казва Леджър и поглежда Гейбриъл. — Имаш ли нож?

Не искам да използвам Феърборн, струва ми се, че неговата магия може да окаже въздействие или да ми донесе лош късмет, затова изваждам ножа, който ми подари Гейбриъл. Винаги го нося на колана си, макар да го използвам рядко.

Разпервам дясната си длан върху масата. Трябва да отрежа кутрето в основата, при ставата, нагласям острието, но с една ръка не ми е удобно, а искам срезът да е чист и да не изцапам всичко с кръв.

— Ще ми окажеш ли тази чест? — пита Леджър и посяга към ножа.

— Не! — обажда се Гейбриъл и слага ръката си върху моята, пръстите ни се препокриват върху дръжката на ножа. — Сигурен ли си?

Аз кимам и той натиска здраво.

По масата плиска кръв, отсеченото ми кутре изглежда съвсем мъничко. Чакам да се появи болката и след миг тя връхлита. Излекувам се, кръвта спира, раната хваща коричка и след по-малко от минута от нея остава само белезникав белег, не се вижда дори и чуканче от кутрето, срезът беше досами дланта.

Леджър взема пръста и внимателно го поставя върху едната половина от амулета, завива го и след това обвива пакетчето с другата половина. По хартията остават кървави следи, но това не притеснява Леджър, явно така трябва да бъде.

— А сега го завържи.

Той ми подава пръста, вземам канапа и внимателно го омотавам около пакетчето, старая се да е стегнато, накрая връзвам на възел. Намотавам малко канап и напряко, за да няма как кутрето да се измуши навън. Леджър го пуска в бутилката и слага корковата тапа. След това запалва свещта. Протяга восъка над пламъка и после накапва гърлото на бутилката, за да запечата тапата.

Поглежда ме, после отново поглежда бутилката доволно.

— Това ли беше? — питам аз.

— Най-добре е да пробваме — отвръща той и се обръща към Гейбриъл. — Ще се пробваш ли?

Гейбриъл ми се усмихва и посяга към ножа.

— Чакайте! Това не е игра! — възразявам аз. — Ако не е станало нищо, може да умра!

— Няма да те пронижа в сърцето, първо ще се опитам да те порежа леко — отговаря той, после поглежда Леджър и пита: — Амулетът му осигурява защита срещу всичко, нали?

— Така би трябвало.

И преди да успея да си отворя устата, Гейбриъл прокарва острието на ножа по дланта ми. Очаквам да се появи дълбок срез, само че няма нищо, не усещам нищо, острието все едно изобщо не ме е докоснало.

— Опитай се да ме намушкаш. Леко.

— Да те намушкам „леко“? Ще се постарая.

Гейбриъл посяга към дясната ми ръка. Ножът се плъзва настрани, не усещам нищо, по кожата ми няма и драскотина.

— Пробвай пак, по-силно — заповядвам аз и му подавам Феърборн. — С това.

Гейбриъл става от стола и веднага замахва с Феърборн, но изобщо не улучва. Кинжалът се плъзга настрани и се забива в масата.

— Чудесно. Явно ножовете и кинжалите, дори и Феърборн, вече не представляват проблем за теб. Само че Ловците обикновено използват огнестрелни оръжия.

Гейбриъл изважда пистолета си от якето и го завърта на пръста си, ухилен до ушите.

— Не ми е ясно защо ти е толкова забавно.

— Е, може да се опитам да те удуша — отвръща той. — Отдавна се каня да го направя.

— Много смешно. Хайде, стреляй.

Той се прицелва в рамото, в корема, накрая в крака.

— Май най-добре в крака. Левия или десния?

— Хайде, давай.

Наистина ми е притеснено, искам да приключим по-бързо.

Той стреля. Гърмежът отеква силно.

Поглеждам надолу.

— Прицели ли се както трябва? — питам.

Не съм ранен, нищо не усетих. Гейбриъл ме поглежда ядосано.

— Не стрелям за първи път.

— Къде е куршумът тогава?

Отнема ни няколко минути да го намерим, оказва се, че се е забил във вратата.

— Явно е рикоширал — обажда се Леджър. — Става опасно. Оставям ви да се забавлявате. Ето там има пушка, Гейбриъл, патроните са в чекмеджето, само че стреляй от безопасно разстояние, моля те.

Гейбриъл посяга към стената и сваля една доста стара двуцевка. Зарежда я и отново ми се усмихва.

— И двата патрона ли да изстрелям? — пита той.

— По-добре да излезем навън.

Отвън Гейбриъл се отдалечава малко и се прицелва в корема ми. Стреля. Най-болезнен е гърмежът. Около мен се носят частици барут, затварям очи. След миг ги отварям и виждам Гейбриъл проснат на земята, смее се.

— Тази пушка е чудовище. Едва не ми извади рамото. Ранен ли си?

— Не. Усетих само нещо като слаб полъх. Искаш ли да се пробваш да ме удариш? С юмрук?

Гейбриъл сяда.

— Не. Подозирам, че мен ще ме заболи повече. — След това обаче се изправя и с усмивка завърта пушката, така че да я хване за цевта. — Какво ще кажеш да те ударя с това?

— С всички сили.

Той се втурва към мен и замахва, прикладът отскача от рамото ми и Гейбриъл се завърта, понесен от инерцията, аз едвам сдържам смеха си, което явно го вбесява, той хвърля пушката и замахва с юмрук към лицето ми, след това към корема. За моя изненада, ударът му достига целта си и аз усещам досега върху челюстта, но нежно като милувка, същото се отнася и за удара в корема. Гейбриъл разтрива пръсти демонстративно, доста го е заболяло.

— Може би все пак си струва да се пробваш да ме удушиш — предлагам аз.

— С удоволствие — отговаря той и ме сграбчва за гърлото.

Усещам ръката му, топла е, струва ми се, че стиска съвсем леко, после обаче виждам стегнатите му мускули, само че аз не усещам нищо друго, освен топлината от пръстите му.

— Гъделичкаш ме — казвам аз.

Гейбриъл се засмива и отпуска ръце.

— Хмм, какво друго да… Сетих се, ела вътре.

Той отива до мивката, слага тапата и отвърта кранчето.

— Искаш да ме удавиш ли? — питам аз.

— Пъхни глава във водата, аз ще те държа.

— Ами ако не мога да дишам?

— Поне ще сме наясно кое е слабото място на амулета.

Приближавам се към мивката, навеждам се и потапям глава във водата. Гейбриъл ме хваща за тила и ме държи здраво. Издишам въздуха от дробовете си. Само че не усещам желание да вдишам. Малко ми е странно, леко съм замаян, но като цяло не изпитвам необходимост да дишам. Чакам. Не може завинаги да остана така, нали? Чакам. Знам, че са минали поне четири минути, може би повече.

Вече започвам да усещам, че не ми достига въздух. Размърдвам се, опитвам се да изкрещя, Гейбриъл обаче продължава да натиска главата ми. Изпитвам недостиг от кислород. Замаян съм, всеки момент ще припадна. Сритвам Гейбриъл и той най-сетне изважда главата ми от водата.

— Добре ли си?

Аз кашлям и плюя, той се смее.

— Накрая останах без въздух — отговарям. — Значи, може да се удавя.

— Но няма да стане веднага. Изкара под вода почти десет минути.

— Други идеи?

— Жалко, че я няма Меркюри да те вледени.

— Мисля, че и с това бих се справил.

Гейбриъл отива при раницата ми и я отваря, после спира и се обажда:

— Затвори очи. Ще пробвам нещо.

Подчинявам се.

След няколко секунди той казва:

— Сложи ръцете си отзад на кръста. Приготвил съм ти изненада, не гледай.

— Едва ли има значение дали гледам, или не — отвръщам аз, но се подчинявам и слагам ръцете си отзад на кръста.

След това усещам как една свинска опашка ги затяга здраво.

— Можеш ли да я скъсаш? — пита Гейбриъл.

Напъвам ръце, но не успявам, обръщам се към него.

— Много смешно, няма що. Мислех, че ще ме удариш с нещо.

— Не, не. Само че намерихме поне едно слабо място. Можеш да бъдеш подлъган и заловен. — Той говори сериозно. — А в подлъгването Соул е майстор.

Твърде ценен

Оставаме още няколко дни при Леджър. Тук реалният свят на войната и битките изглежда нереален, но това не означава, че съм размислил за връщането си. Леджър не се опитва да ме убеди да остана, за сметка на това настоява да положа усилия да овладея по-добре дарбите си. Мога да спирам времето за малко, почти за минута, ако съм съсредоточен. Обаче не съм сигурен дали ще мога да го правя по време на битка. Дори и Маркус го е правил само веднъж, точно преди смъртта си. Изисква адски много съсредоточаване и сили и според мен точно това го довърши.

Леджър ме оставя сам да се упражнявам, което ме изненадва, мислех, че ще ми помогне с някой съвет. Той обаче казва: „Вслушвай се, наблюдавай земята и ще научиш всичко, от което имаш нужда“. Леджър ми показва всевъзможни други дарби, за да ми е ясно с какво може да се сблъскам. Засипва ме със светкавици, огън, вода, звуци, светлина, цветове и предмети. Освен това ме повдига със силата на мисълта и ме мята срещу дървета, на земята, във водата. Аз съм неуязвим, но това отвлича вниманието ми и показва, че може да бъда сломен.

Освен това Леджър успява да контролира ума ми. Ако ми заповяда да спра, спирам. По-плашещото е, че ако ми заповяда да се нахвърля на Гейбриъл, аз пак се подчинявам. Леджър ме спира, преди да съм го наранил, но все пак нещата са ясни. Могат да ми диктуват какво да правя.

Гейбриъл също упражнява дарбата си, макар че според мен той вече я е овладял до съвършенство. Не го харесвам само когато се преобразява като мен. Сигурен съм, че когато го прави, той изглежда по-кротък, по-щастлив, отколкото съм аз в действителност. Макар че тук съм щастлив. Не заради Леджър и ученето, а защото с Гейбриъл нещата отново са както преди, даже по-хубави.

В свободното си време си мисля за подаръка, който съм му обещал. Той сигурно смята, че съм забравил или не ми е до това, и именно заради това още по-упорито се мъча да измисля какво да му подаря. Наличните възможности не са много вдъхновяващи — нож, книга, часовник, гривна, верижка. Те стават и ще му харесат, но не са достатъчни. Искам да му подаря нещо специално.

Всяка сутрин се преобразявам в животно, в орел, а след това обикновено си мисля за баща ми, за времето, в което бяхме заедно, припомням си и най-малките подробности. Един ден, след като отново възвръщам човешкия си облик, изведнъж ми просветва какво да подаря на Гейбриъл. Как може да съм толкова глупав, че да не се сетя досега, очевидно е, това е идеалният подарък.

Нощем спим навън, макар че Леджър е направила така, че и по тъмно да може да се стои в къщата. Първата вечер спим край огъня, но на следващата правя бърлога от къпинаци като на баща ми. Вече напълно съм овладял дарбата си да подсилвам растежа на растенията. Бърлогата представлява обикновен купол от къпинаци с малък тунел за вход. В нея не може да се стои прав, но пък е уютно. Вътре си палим огън, през пролуките между листата се виждат звездите и излиза пушекът. С Гейбриъл лежим един до друг и гледаме звездите.

Петата вечер казвам:

— Утре трябва да се връщаме.

— Щом така искаш.

— Харесва ли ти тук?

— Харесва ми как ти се отразява престоят ни тук.

Целуваме се, после се любим и Гейбриъл заспива. Аз лежа до него и слушам как бие сърцето му.

Вече знам какво ще му подаря, проблемът е как да го направя. Не ми се занимава с опаковане и мразя онзи момент, когато чакаш да видиш как човекът ще реагира, но пак ми се иска да е нещо специално.

Протягам дясната си ръка, кожата ми изглежда гладка на пламъците на огъня. Формата ми се струва малко странна заради липсващото кутре. Пръстенът на баща ми е на показалеца. Спомням си колко бях смаян, когато той ми го подари, колко се гордеех с пръстена, с баща ми, с това, че той ми го даде. Изхлузвам пръстена, вдигам го към устните си и го целувам. Спомням си първия път, в който видях Гейбриъл, беше на летището в Женева, спомням си как Роуз ме дразнеше с подмятанията си, че той ме обича, спомням си кога за първи път той ми каза, че ме обича. Знам, че аз го обичам повече, отколкото съм обичал всеки друг досега, повече, отколкото ми се струва възможно. Гейбриъл ме превръща в по-добър човек. Пъхвам пръстена на показалеца му. Изглежда добре там. Лягам и си представям как някога ще живеем мирно и спокойно в някое красиво местенце край река.

На сутринта се събуждам, тъй като Гейбриъл прошепва името ми. Лежа по гръб, усещам тялото му до моето.

— Натан?

Отварям очи. Той се е подпрял на лакът, гледа ме сериозно, притеснено.

— Трябва да поговорим.

Отклонява поглед, наистина е притеснен. Вдига ръка, златният пръстен проблясва.

— За това.

— Нали казах, че искам да ти подаря нещо. Това е моят подарък за теб.

Гейбриъл се взира в мен сериозно, мълчи, после свежда поглед, завърта пръстена, размишлява, отваря уста да каже нещо, но аз го изпреварвам.

— Ядоса се, нали? Така си и знаех.

Той премигва объркано.

— Не съм ядосан. — Искрен е, поклаща глава. — Със сигурност не съм ядосан.

— Спокойно, разбирам те, ти се имаш за ненадминат в подаръците и милите жестове, а сега аз те ударих в земята, като ти подарих нещо много по-хубаво от твоя подарък.

Гейбриъл се усмихва, знае, че нарочно го подкачам, отново поклаща глава.

— Признавам, че ме удари в земята. И през ум не ми е минавало, че ще ми подариш нещо такова. Всъщност, ако трябва да съм честен, изобщо не очаквах подарък. Но пръстенът е бил на баща ти и…

— Беше на баща ми, а преди това на дядо ми, може би дори и на прадядо ми. Той е стара и много ценна семейна реликва.

Продължавам да го подкачам, но това е и самата истина.

— Натан, прекалено е ценен.

— Да, ценен е, а за мен е още по-важен, защото е единственото нещо, което имам от баща ми. Като изключим Феърборн и ловджийския куршум. Това е единственото хубаво нещо, което имам от него, затова аз искам да го дам на теб.

— Натан…

— Обмислих го внимателно и съм сигурен. Искам да ти го подаря и знам, че баща ми не би имал нищо против.

Гейбриъл се насълзява.

— Вече е твой. Завинаги.

Сълзите му рукват, целуваме се, целуваме се дълго.