Сали Грийн
Полуизгубен (2)

Първа част
На кого да вярвам

Камъчета

В годината, в която е навършил двайсет и осем, баща ми е убил трийсет и двама души. Силия ме караше да уча наизуст разни факти за него. Това е един от тях. В онази година Маркус е убил повече хора, отколкото през всички останали години чак до избухването на войната между предвождания от Соул Съвет на Белите и Съюза на свободните вещици и магьосници. На мен трийсет и две убийства ми се струваха страшно много.

В годината, в която е навършил седемнайсет, годината, в която е получил трите дара, Маркус е убил само четирима. Аз все още съм само на седемнайсет. Преди Битката в Беловежката гора, в която загина баща ми и почти половината Съюз беше унищожен и за която сега никой не обича да говори и ако се наложи, повечето хора я наричат просто „ББ“, съкратено от „Беловежката битка“, аз бях убил двайсет и трима души.

От ББ са минали няколко месеца и жертвите ми вече надхвърлят петдесет.

Убил съм петдесет и двама души, ако трябва да бъда точен.

За тези неща е важно човек да бъде точен. В тази бройка не включвам Пайлът, тя, така или иначе, щеше да умре, нито пък Самийн. В случая със Самийн не става дума за убийство, а за проява на милост. Нея я убиха Ловците. Те я простреляха в гърба, докато се оттегляхме от полесражението. А Маркус? И него не го включвам. Не аз го убих. Тя го уби.

Аналис.

Изплювам името й с отвращение. Става ми гадно само като си помисля за нея, за русата й коса, сините очи, златистата й кожа. Тя е гадна лъжкиня. Каза, че ме обича. И аз й казах, че я обичам, и бях съвсем искрен. Наистина я обичах. Какъв глупак! Да си загубя ума по една О’Браян. Твърдеше, че съм нейният герой, нейният принц, и аз, тъпият загубен идиот, бях готов да й повярвам. И й вярвах.

А сега единственото ми желание е да я убия. Да забия кинжала си в нея, да чуя писъците й. Но дори и това е малко, изобщо няма да ми е достатъчно. Трябва да я накарам да разбере колко ми е било трудно да го направя. Да я накарам сама да си отреже ръката и да я изяде, да си избоде очите и да ги сдъвче, и тогава може би ще си даде сметка какво ми е струвало на мен да убия петдесет и двама души. Единственото, което искам сега, е тя да ми падне в ръчичките. Петдесет и третата жертва ще е последната. Само още едно убийство и приключвам.

— Само Аналис.

Претърсих всеки сантиметър от бойното поле и стария лагер. Убих всички Ловци, на които попаднах след това, някои разчистваха след битката, други бяха съгледвачи. Нея обаче не я намерих. Изчезна яко дим! Седмици наред обикалях района, проучих всяка следа, всеки отпечатък, но от нея не открих нищо.

— Нищичко!

Звукът ме сепва, оглеждам се, наострям уши. Тишина.

Явно пак съм започнал да си говоря на глас.

— Мамка му!

Аналис! Тя е виновна.

— Да пукне дано! — Вдигам глава и изкрещявам към дърветата: — Да пукне дано!

След това тихо подхвърлям към камъчетата:

— Просто искам да умре. Да я няма. Душата й да престане да съществува. Да напусне този свят. Завинаги. И след това ще престана.

Вземам едно камъче и добавям:

— А може и да не престана. Може…

Маркус ме закле да ги избия всичките. И може и да го направя. Той знаеше, че съм способен на това.

Събирам камъчетата на купчина. Петдесет и две. Бройката звучи голяма, а всъщност е нищо. Особено в сравнение с тези, които баща ми искаше да убия. Още по-малко в сравнение с броя на загиналите заради Аналис. Над сто само в ББ. Ще трябва доста да се постарая, за да надмина причинената от нея касапница. Заради Аналис Съюзът е почти напълно унищожен. Заради нея Маркус, единственият, който можеше да задържи Ловците, единственият, който можеше да ги разгроми, е мъртъв. А тя го застреля и заради това бойците на Съюза едва не бяха избити до крак. Мисълта, че Аналис е била агент на Соул още от самото начало, не ми дава мира. Все пак той й е чичо. Гейбриъл не й вярваше, все повтаряше, че тя е издала на Ловците апартамента на Меркюри в Женева. Може би е бил прав.

Мярвам движение сред дърветата, появява се Гейбриъл. Носи дърва за огъня. Сигурно ме е чул как крещя. Приближава се, преструва се, че и без това е възнамерявал да се върне в този момент, хвърля дървата и застава край купчината камъчета.

Не съм му казал какво представляват те и той не пита, но според мен се досеща. Вземам едно камъче. Малко, колкото нокътя ми. Всичките са малки, различни едно от друго. По едно за всеки човек, когото съм убил. Преди знаех кое камъче за кого е, не че им бях дал имена, не, повечето Ловци са само Ловци, но свързвах всяко камъче с конкретна схватка, с конкретен двубой и смъртта на конкретен човек. Сега вече не помня отделните сблъсъци, те се сливат в една безкрайна кървава върволица, но в купчината ми има петдесет и две малки камъчета.

Обувките на Гейбриъл се завъртат на деветдесет градуса и той се обажда:

— Трябват ни още дърва. Ще ми помогнеш ли?

— Ей сега.

Обувките му остават още миг-два на мястото си, след това се завъртат още четиресет и пет градуса и застиват в продължение на четири, пет, шест, седем секунди, после той се отправя отново към дърветата.

Изваждам от джоба си едно бяло камъче. Овално, чисто бяло, кварц. Гладко, но не е лъскаво. Камъчето на Аналис. Намерих го край някакъв поток, докато я търсех. Реших, че е добър знак. Бях сигурен, че онзи ден най-сетне ще попадна на следите й. Не извадих късмет, но някой ден ще я открия. И когато я убия, няма да добавя камъчето към купчинката, а ще го изхвърля. И него няма да го има. Също като нея.

И тогава може би кошмарите ще престанат. Не ми се вярва, но знае ли човек. Често сънувам Аналис. Понякога сънищата дори започват хубаво, ама това е само измама. Накрая тя винаги застрелва баща ми точно както беше в ББ. Ако имам късмет, веднага се събуждам, по-често обаче кошмарът се повтаря няколко пъти и все едно отново го преживявам.

По-добре щеше да е да сънувам Гейбриъл. Това щяха да са едни приятни сънища. Как се катерим заедно както преди, когато бяхме приятели. И сега сме приятели, винаги ще бъдем приятели, но е друго. Почти не си говорим. Понякога той разказва за семейството си или какво е правил преди години, едно време, за катерене по планините, за някоя книга или… Не се сещам за какво друго, ей такива неща. Него го бива да говори, мен обаче не ме бива да слушам.

Миналия ден ми разказваше как се е катерил някъде във Франция. Високо над някаква река, било много красиво. Аз го слушам и си представям горите, през които е минал, той описва долината и реката, само че моите мисли са се върнали пак към Аналис, която още е на свобода. Някакъв глас в мен повтаря: „Слушай Гейбриъл, слушай разказа му!“. Но не успявам да потисна мислите за Аналис, другия глас, който се обажда: „Докато Гейбриъл говори, Аналис обикаля на свобода“. А баща ми е мъртъв, дори не знам къде е тялото му, като изключим това, че част от него е в мен, тъй като изядох сърцето му и това е най-гадното нещо на света, и ето го този човек, този младеж, който е изял сърцето на баща си, стои до Гейбриъл, който разправя за някакво катерене, как е прекосил реката, за да стигне до подножието на върха, а аз си мисля за баща ми, как го държах, докато той умираше, за Аналис, която обикаля на свобода, Гейбриъл обаче продължава да нарежда за своето катерене, не издържам повече и колкото се може по-спокойно се обаждам: „Гейбриъл, ще млъкнеш ли най-сетне, по дяволите?“. Казвам го тихо, защото едва се сдържам да не се разкрещя.

Той замълчава за миг, после отвръща: „Разбира се. А ти можеш ли да кажеш и едно изречение, без да ругаеш?“. Подкача ме, мъчи се да запази шеговития тон и аз го знам, но някак си това ме изкарва още повече от кожата ми и му казвам да се разкара. И не просто му казвам да се разкара, започвам да ругая и не мога да се спра, изобщо не мога да се спра, обсипвам го с ругатни, а Гейбриъл се опитва да ме прегърне, хваща ме за ръката и аз го отблъсквам, заплашвам го, че ако не ме остави на мира, ще си го изкарам на него, и той става и се отправя нанякъде.

След като той се маха, аз се поуспокоявам. Невероятно облекчение е да си сам, когато съм сам, мога да дишам по-спокойно. Известно време ми е добре, но после ми става кофти, искам Гейбриъл да ме хване за ръката и да ми доразкаже историята си. Искам да ми говори и да бъда нормален човек. Само че не съм нормален. Не мога да бъда нормален. И за всичко е виновна тя.

Седим един до друг и гледаме огъня. Мисля си, че трябва да се постарая и да се опитам да поговоря с Гейбриъл. Като нормален човек. Да говоря и да слушам. Но не се сещам какво да кажа. Гейбриъл също мълчи. Предполагам, че ми е ядосан заради камъчетата. Не съм му казал за двете, които добавих към купчината вчера. Не ми се говори за тях, за случилото се вчера. Изстъргвам с лъжица дъното на канчето си, правя го за втори път, вътре няма нищо. Вечеряхме сирене и готова супа, беше доста водниста, но е по-добре от нищо. И все пак още съм гладен и знам, че и Гейбриъл е гладен. Той изглежда ужасно слаб. Кожа и кости. Веднъж някой ми каза, че съм кожа и кости. Помня, че тогава бях страшно гладен.

— Трябва ни месо — казвам аз.

— Да, би било хубаво да хапнем малко месо.

— Утре ще изляза да сложа примки за заек.

— Искаш ли помощ?

— Не.

Той мълчи, ръчка огъня.

— Сам съм по-бърз — добавям аз.

— Знам.

Гейбриъл отново ръчка огъня, аз отново остъргвам дъното на канчето.

Трев ми беше казал, че съм кожа и кости. Опитвам се да си спомня кога беше това, но ми се губи. Спомням си как Трев вървеше по улицата в Ливърпул с найлонова чанта в ръка. След това си спомням момичето, което също беше там, онази Безцветна, Ловците, които ме гонеха; все едно е било на друга планета, в друг живот.

Казвам на Гейбриъл:

— Веднъж едно момиче в Ливърпул… Безцветна. Огън мадама. Имаше брат с пистолет. И май с кучета. Или онзи с кучетата не беше брат й, а някой друг? Да, друг беше. Брат й имал пистолет. Тя ми го каза, аз не съм го виждал никога. Както и да е, бях в Ливърпул, за да се срещна с Трев. Той беше странен тип. Висок и… как да се изразя… кротък, като вървеше, все едно се плъзгаше във въздуха. Бял магьосник. Но готин. Беше взел проби от татуировките ми, от онази на глезена. Кръв, кожа и от костта. Искаше да разбере за какво са татуировките. Както и да е, появиха се Ловци и ние избягахме, само че аз изтървах торбата с пробите и трябваше да се върна, и онова момиче я беше намерило. Върна ми торбата и след това изгорих пробите.

Гейбриъл ме гледа търпеливо, чака края на историята. Не съм сигурен как свърши всичко, после изведнъж си спомням.

— Ловците бяха двама. Едва не ни хванаха, с Трев се измъкнахме на косъм. Онова момиче, дето имаше брат, тя беше с някакви нейни приятели. Те спряха Ловците. Аз си тръгнах. Не знам какво са направили с тях. — Поглеждам го. — И през ум не ми мина да убия Ловците. А сега не би ми минало през ума да ги оставя живи.

— Сега сме във война — отбелязва Гейбриъл. — Друго е.

— Да. Определено е друго. — Замълчавам, после добавям: — Тогава аз бях кожа и кости, сега ти си кожа и кости.

— Кожа и кости?

Давам си сметка, че изобщо не е станало ясно откъде тръгна всъщност разказът ми, а и без това и двамата сме кожа и кости, пък и не ми се обяснява, така че махвам с ръка.

— Няма значение.

Седим и гледаме огъня. Единственото светло петънце на километри околовръст. Облачно е. Няма луна. Чудя се къде ли е сега Трев, какво ли е станало с неговия Джим. Изведнъж се сещам, че не Трев, а Джим ми беше казал, че съм кожа и кости.

— Ходих при Грейторекс — обажда се Гейбриъл.

— Знам.

От там беше донесъл пакетчетата супа и сиренето. Лагерът на Грейторекс е на около час път от тук. Гейбриъл вероятно е отишъл и се е върнал, докато аз броях камъчетата, след това е събрал дърва за огъня. Излиза, че съм се занимавал с камъчетата поне няколко часа.

— Нищо ново — продължава той.

И това го знам. Оцелелите членове на Съюза живеят в няколко лагера, скрити на труднодостъпни места из цяла Европа. Ние се водим в лагера на Грейторекс, който е в Полша. Само че всъщност не сме в самия лагер. Аз страня от всички. Имам си свой лагер тук. Лагерите са обозначени с номер. Този на Грейторекс е Трети. Така че моят би трябвало да е Три Б или Три и половина. Грейторекс е начело на нашия отряд и поддържа връзка с Първи лагер, където е Силия, макар че според мен двете няма какво толкова да си кажат. Единствената задача на Грейторекс е да обучава младите вещици и магьосници, оцелели след битката, като се надява, че някой ден наученото ще бъде приложено на практика.

При последното ми ходене в лагера ги гледах как тренират. Харесвам Грейторекс, но нейните девойки ми лазят по нервите. Те изобщо не ме поглеждат, дори и да застана пред тях. Когато не ги гледам, усещам как ме зяпат, а вдигна ли очи, изведнъж всички забиват поглед в земята.

Сигурно така е било и с баща ми. Никой не искаше да го погледне в очите. За мен не беше така. Преди ББ бях част от отряда, с Несбит бяхме в една двойка, Гейбриъл беше със Самийн, тренирахме с Грейторекс и останалите. Бяхме добър отбор. Смеехме се, шегувахме се, биехме се, говорехме, хранехме се, всичко правехме заедно. Това усещане сега го няма и знам, че никога повече няма да се върне. И все пак Грейторекс се справя добре с хората в лагера.

— Добре ги обучава — подхвърлям аз.

— Грейторекс ли?

— Нали за нея говорим?

Не знам защо му се сопвам така.

— Няма да е зле някой ден да дойдеш с мен в лагера. Грейторекс ще ти се зарадва.

— Може.

И двамата обаче знаем, че това няма да стане. От доста време не съм виждал Грейторекс, нито пък когото и да е било друг, освен Гейбриъл. Всъщност, ако не броим него, последните двама, които видях, бяха двамата Ловци и аз ги убих. Като се замисля, обикновено убивам тези, които имат неблагоразумието да ми се мярнат пред очите. Грейторекс би трябвало да е благодарна, че я избягвам.

— Иска да ти се похвали с постиженията на девойките. Доста са задобрели.

Не знам какво да му отговоря. Какво би трябвало да кажа? „Нима?“ „Хубаво.“ Или пък: „Какво значение има, след като от тях няма никаква полза?“.

Наистина не знам какво да кажа.

Сещам се нещо и питам:

— Кой ден сме днес?

— И вчера ме пита — отбелязва Гейбриъл.

— И?

— Не знам. Мислех да питам Грейторекс, но забравих. — Той се обръща към мен. — Има ли значение?

Поклащам глава. Няма никакво значение кой ден сме, колкото и да се мъча да държа ясна сметка за дните, те не се различават един от друг, изминалите седмици и месеци се сливат в едно. Трябва да се съсредоточа и да не губя нишката. Убих двамата Ловци вчера. След това се върнах тук, а ми се струва, че е било преди години. Трябва да се върна да огледам телата. Сигурно ще дойдат други Ловци да търсят другарите си. Може да хвана някой от тях, да го разпитам. Може и да знае нещо за Аналис. Ако наистина е агент на Соул, сигурно се е върнала при него, може Ловците да са я видели.

Излягам се по гръб и премятам ръка върху лицето си.

Не казах на Гейбриъл за двамата Ловци, защото той щеше да предупреди Грейторекс и тя щеше да премести лагера, а аз искам да огледам телата преди това. Но първо трябва да се наспя. Откакто загина баща ми, не мога да спя. Трябва да поспя, а после ще отида да проверя дали не са се появили още Ловци. Или да изчакам още един ден? Утре може да отида да поразузная на юг. Ще потърся следи от Аналис, след това ще се върна и на другия ден ще мина да огледам телата на Ловците. Трябва и да набавя някаква храна също така. Значи така, утре поемам на юг и слагам примки, а вдругиден ще се заема с Ловците.

Осъзнавам, че се взирам в ръката си, очите ми още са отворени. Не бива да забравям да затварям очи. Нуждая се от сън.

Седим един от друг, поклащаме крака във въздуха. От дърветата се ронят листа. Загорелият крак на Аналис почти опира в моя. Тя посяга към едно танцуващо във въздуха листо, хваща го и едновременно с това се улавя за ръкава ми, сякаш за да се задържи да не падне. Обръща се към мен, държи листото пред лицето ми, мъчи се да привлече вниманието ми, почуква с листото по носа ми. Очите й искрят, сребристите искрици се въртят бързо-бързо. Кожата й е гладка и нежна, иска ми се да я докосна. Опитвам се да се приведа към нея, но не мога да помръдна, вързан съм към операционна маса, Уолънд се надвесва над мен и казва: „Сигурно ще те заболи“, опира нещо метално към шията ми и изведнъж се озовавам на колене в гората, баща ми лежи пред мен, от корема му тече кръв. Аз държа в ръката си Феърборн, усещам го как пулсира като жив, няма търпение да се впие в плътта. С дясната си ръка придържам Маркус за рамото, пръстите ми галят якето. Баща ми ме окуражава: „Ще се справиш“. Започваме. Първо прорязвам ризата и кожата, после забивам кинжала по-дълбоко, прерязвам ребрата, все едно са от хартия. Руква кръв, обагря гърдите на Маркус и ръцете ми, гореща кръв, която бързо изстива. Хващам сърцето му, усещам как тупти, привеждам се напред. Захапвам. Кръв изпълва устата ми. Задавям се, успявам да преглътна. Отхапвам отново, взирам се в очите на баща ми, усещам вкуса на кръвта му.

Събуждам се мокър от пот, кашлям и повръщам. Гейбриъл пропълзява към мен и ме прегръща. И аз го прегръщам. Той мълчи, просто ме прегръща, приятно е. Минава доста време, накрая той се обажда:

— Ще ми кажеш ли какво сънува?

Само че аз не искам да си мисля за съня ми. И нямам никакво намерение да говоря за него. Гейбриъл знае какво направих, какво трябваше да направя, за да наследя дарбите на баща ми. Видя ме след това, целия в кръв, но за щастие, не ме видя как го правя. Той смята, че ако говоря за това, ще ми олекне, но говоренето нищо няма да промени, само дето той ще разбере колко беше отвратително и…

— Натан, говори с мен, моля те.

След това пита:

— Сън беше, нали? Ще ми кажеш, ако отново получиш видение, нали?

Отблъсквам го. Съжалявам, че изобщо споделих за виденията.

Упражнения

Сутрин е. Връщам се към лагера. Чувствам се по-добре. Излязох да потичам веднага щом се събудих от кошмара и Гейбриъл започна да ме разпитва за виденията, тичах поне няколко часа в тъмното. Тичането ми помага. Когато тичам, вниманието ми се съсредоточава върху гората, дърветата, земята в краката ми и умът ми се прояснява. Освен това, докато тичам, мога да се упражнявам.

Ставам невидим. За момента това най-добре го владея, но не бива да спирам да се упражнявам. Представям си как ставам невидим, как се разтварям във въздуха. Вдишвам и се разтварям във въздуха. И щом стана невидим, мога да остана в това състояние доста време, стига да се концентрирам върху дишането си.

Също така мога да мятам светкавици. За целта трябва да плесна с ръце, все едно удрям два камъка да изкарам искра. Първия път всъщност само припламна едно миниатюрно пламъче, но сега мога да мятам светкавици на поне десет метра разстояние.

Последното, което овладях, е да бълвам пламък от устата си. Притискам език към небцето и едновременно с това издишвам. С тези пламъци не бих могъл да убия никого и освен това не мога да го правя, ако едновременно с това си мисля за разтваряне във въздуха и да съм невидим. И все пак не е лоша дарба.

Упражнявам новите си дарби всеки ден и наред с това се мъча да овладея другите способности на баща ми. Той можеше да премества предмети със силата на мисълта, да приема чужд облик като Гейбриъл, да ускорява растежа на растенията или да ги убива, да лекува и да прави проходи. Всичките му дарби са страхотни, но най-хубава е тази да спира времето. Сигурен съм, че сега те са в мен. След като съм взел една от тях, то би трябвало да съм взел и останалите, но още не съм успял да разбера как да ги използвам. Видях как баща ми спря времето, преди да умре, и с това се занимавам повече, отколкото с всичко останало, но още нищо не съм постигнал. Това е дарбата, която най-силно искам. Какво ли не бих могъл да направя с нея! Само че още не съм разбрал как да я управлявам. Разбира се, колкото и да не ми се иска, първо се появи точно тази дарба, която не желая — да виждам бъдещето.

Според мен виденията не са дарба, а проклятие. Те провалиха живота ми. Прецакаха отношенията с баща ми и всичко останало. Колко ли по-различно щеше да е всичко, ако баща ми нямаше тази дарба и не беше видял, че аз ще го убия. Да, накрая видението му се оказа истина, въпреки че той ме беше избягвал през първите седемнайсет години от живота ми. Така че в крайна сметка единственият резултат от предпазливостта му беше това, че прекарах детството си без него, без да го познавам, като пленник на Белите. А след като избягах, след като най-сетне се събрахме, имахме на разположение само няколко месеца, преди видението да се сбъдне. Ако не беше то, баща ми нямаше да ме остави при баба, щеше да ме вземе при себе си. Седемнайсет години раздяла заради едно видение. А още по-смахнатото е, че според мен нямаше да съм способен да сторя това, което направих, ако не знаех за видението, ако баща ми не ми беше казал, че е видял как поглъщам сърцето му, за да наследя неговите дарби.

Виденията не са като сънищата. Те се появяват, когато съм буден, захлупват ме като движещ се по небето облак, носят хлад и мрак и макар да знам какво предстои, шансът ми да спра това, което не желая да видя, е колкото и да спра някой облак, канещ се да закрие слънцето.

А и разбира се, видиш ли нещо, няма как да го „развидиш“, не можеш да го забравиш.

До този момент съм получавал видения шест-седем пъти, по-точно видението е едно, но всеки път малко по-подробно. Стоя в края на гора, дърветата са зад мен, пред мен се спуска наклонена ливада, слънцето клони към залез. Всичко е обагрено в златиста светлина, красиво е и е спокойно, виждам Гейбриъл между дърветата. Той ми маха да отида при него, обръщам се да погледна за последен път към ливадата, след това се завъртам към Гейбриъл и политам във въздуха.

Ето това видях първия път и го разказах на Гейбриъл. След това видях още подробности. Между дърветата се отдалечава тъмен силует. Гейбриъл държи в ръката си пистолет. Аз политам назад във въздуха, имам чувството, че наистина летя, но след миг се стоварвам по гръб и ме прорязва ужасна болка в корема, прострелян съм, причернява ми и губя съзнание. Така свършва видението.

То е дълго около минута и половина, две най-много, след това съм мокър от пот и усещам адски силна болка в корема. Знам, че видението е важно, иначе нямаше да се появи, а и няма какво да се лъжем, да те прострелят, не е приятно, но пък не го разбирам. Защо Гейбриъл ми маха да се приближа към човек, който иска да ме застреля? А после идва най-ужасният въпрос, за който изобщо не искам да си мисля. Дали всъщност по мен не стреля Гейбриъл? Знам, че той никога не би го направил — Гейбриъл ме обича — и това ясно показва колко отвратителни са виденията. Започваш да вярваш на тях, а не на това, което знаеш.

Стигам до лагера и се просвам край огъня. Не съм сигурен защо се върнах. Мислех да се отправя на юг и да сложа примки за зайци, но това ми минава през ума чак сега, когато вече съм в лагера. Гейбриъл се появява отнякъде и отдалече подхвърля:

— Отдавна не си се мяркал. Къде се губиш?

Тъпите му пароли.

— Обърка го — казвам аз. — Трябваше да е: „Доста време те нямаше“, а мен ме е нямало само няколко часа, така че цялата тази работа е ужасна глупост.

— Важен е смисълът, не е нужно да бъде буквално дума по дума.

— Ако бях Ловец, вече да съм те убил.

— А ако ти продължаваш да се държиш така, предпочитам наистина да дойде някой Ловец и да ме убие.

Изругавам.

Той размърдва ръка, подритва земята. Изваждам Феърборн и камъка за точене и се залавям за работа.

Гейбриъл прикляква до мен.

— Има ли конкретна причина да го остриш?

— Мисля да пообикалям наоколо. Да поогледам.

— Нали щеше да слагаш примки за зайци днес.

Поглеждам го.

— Нещо ми подсказва, че днес може и да изкарам късмет. И да попадна на някой Ловец.

Да, бях казал, че възнамерявам днес да ловя зайци и да оставя Ловците за утре, но междувременно размислих. Искам да се върна да огледам труповете и да видя дали не са се появили други Ловци.

— Трябва ни храна. Ти каза, че ще сложиш примки.

— Ще сложа.

— Наистина ли? Или ще изчезнеш за няколко дни и ще ме оставиш тук да се чудя жив ли си, или не.

Продължавам да точа ножа.

Гейбриъл протяга ръка към мен.

— Говори с мен, Натан. Моля те.

Оставям камъка и се обръщам към него, поглеждам го в очите.

— Казах ти вече. Ще направя и едното, и другото.

Той поклаща глава.

— Защо не ми кажеш какво става?

— Знаеш какво става, Гейбриъл. Опитвам се да хвана вещицата, която уби баща ми. А тя все едно се е изпарила. Хубавото е, че докато я търся, попадам на Ловци. Наоколо е пълно с тях. Гората е огромна, но аз ги намирам и им виждам сметката.

— Наистина ли смяташ, че можеш да ги избиеш всичките?

Въпросът не е реторичен, но според мен той го задава по-скоро за да види дали съм с всичкия си, а не поставя под съмнение способностите ми.

Усмихвам се и се опитвам да си докарам налудничав вид.

— Баща ми беше убеден, че мога да го направя.

Гейбриъл поклаща глава, обръща ми гръб и подхвърля през рамо:

— Понякога ми се струва, че подсъзнателно нарочно се стремиш към смъртта.

Понякога и аз се чудя дали не е така, но по време на битка съм абсолютно сигурен, че не е. Тогава съм готов на всичко, за да остана жив.

Той продължава:

— При всяко нападение излагаш на риск живота си. Може да те убият, Натан.

— Атакувам ги невидим. Не могат да ме видят.

— Но пак може да те улучат. Някой случаен куршум. Цяло чудо е, че още не са те ранили. Едва не умря от ловджийски куршум в Женева. Отровата едва не те уби. Една такава рана…

— Внимавам. И съм по-добър от тях. Много по-добър.

— Те също могат да стават невидими. И пак могат да…

— Казах ти, че внимавам.

Гейбриъл се мръщи.

— А и не става дума само за теб. Твоите нападения привличат още повече Ловци насам, водят ги към нас и Грейторекс, излагат на голяма опасност всички ни.

— Нали точно за това тренират Грейторекс и нейните девойки, макар че, доколкото си спомням, последните два пъти, вместо да се изправим срещу Ловците, набързо премествахме лагера, единствено аз убивам, само аз окървавявам ръцете си. Останалите само тренират и се крият…

— Не е вярно.

— И това, което говорят за мен, също не е вярно.

Прокарвам пръст по острието на Феърборн, бликва кръв. Засмуквам я и след това се излекувам, прибирам камъка за точене в раницата и пъхвам Феърборн в ножницата.

— Натан, още няколко убити Ловци няма да спечелят войната. Няма да променят нищо.

— Кажи им го на тях, когато им прережа гърлата.

— Повечето от тях са колкото нас на години. Промили са им мозъците и са ги накарали да повярват на лъжите на Соул. Войната не е срещу тях, а срещу Соул. Той е начело на Съвета на Белите, той кара Уолънд да използва гадните си магии. Ето срещу тях трябва да се изправиш. Те започнаха войната и докато са живи, няма да има мир.

— Скоро и с тях ще се заема. Мисли за тези нападения като за упражнение. Когато овладея всички дарби на баща ми, ще съм готов да се изправя срещу Соул.

— А междувременно избиваш деца за упражнение.

Ставам невидим, изваждам Феърборн от ножницата и пристъпвам към Гейбриъл, върхът на кинжала е на милиметър от шията му.

— Те са Ловци, Гейбриъл. Целта им е да ни намерят и убият, но аз нямам намерение да им се дам. Ще ги избия всичките, ако трябва. Млади или стари. Новобранци или ветерани. Те са заели страна. Направили са своя избор, а аз — моя.

Гейбриъл отблъсва ръката ми, накланя настрани Феърборн.

— Не го насочвай към мен. Не съм ти враг, Натан.

Изругавам.

— Само за това ли те бива? — Той прави крачка назад към купчинката с петдесет и двете камъчета. — Да ругаеш и да убиваш?

Гейбриъл свежда поглед към тях и продължава:

— Още колко камъчета възнамеряваш да добавиш в купчината, Натан? Цяла могила ли искаш да направиш? — Той подритва камъчетата. — Ще ти олекне ли тогава? Ще спиш ли по-добре нощем?

— Винаги ми олеква, когато Ловците намалеят с няколко души. А що се отнася до съня, в интерес на истината, положението едва ли може да се влоши повече.

След което започвам да ругая като каруцар. Грабвам раницата си, Гейбриъл протяга ръка да ме спре, но аз го отблъсквам и хуквам към гората. Не поглеждам назад.

Най-обикновен капан

Този път докато тичам, си мисля за Аналис. Представям си, че я преследвам, скъсявам разстоянието между нас. Мога да тичам часове наред, без да спра, но когато си мисля за нея, времето минава още по-бързо. Само че не бива да се отнасям в мисли за Аналис. Не бива да се разсейвам, трябва да се съсредоточа върху настоящата ми задача: издирването на Ловци. Гейбриъл е прав, това е опасно и независимо колко съм добър, те пак могат да извадят късмет. А за да е на моя страна късметът, трябва постоянно да развивам способностите си. Трябва да стана още по-добър, още по-бърз, още по-силен. Да положа усилия да преодолея слабостите си. На това ме научи Силия. „Учи се от грешките си и не забравяй, че и враговете ти се учат от своите.“ Така че с всяко нападение на отряд Ловци аз се уча, овладявам новите си дарби.

Трябва постоянно да се упражнявам и сега, докато тичам, се заемам с това, първо ставам невидим, после мятам светкавици с лявата ръка, след това с дясната, бълвам огън. Единствената дарба на баща ми, която съм използвал в битка до този момент, е да ставам невидим, ала въпреки това последния път един куршум ме закачи леко, затова не съм казвал на Гейбриъл. Отне ми няколко часа да изхвърля отровата от повърхностната рана. Но си извлякох поука от случилото се и Силия би трябвало да се гордее с мен. Бях прекалено бавен. Задържах се на едно място половин секунда повече от необходимото. Повече няма да го допусна. Сега съм готов да се опитам да използвам светкавиците, докато съм невидим, така че да не се налага да се приближавам много. Светкавиците ще издадат къде се намирам, затова не бива да се спирам и за миг. Изстрелвам светкавица от лявата си ръка и веднага се мятам надясно, претъркулвам се и в движение мятам светкавица и с дясната ръка.

След това повтарям цялото упражнение. По-бързо и по-силно.

И пак.

Спирам чак по тъмно, разполагам се да лагерувам край един поток, по-точно лягам на земята и това е всичко. Гладен съм. Повърнах супата и сиренето от снощи и оттогава не съм слагал нищичко в устата си. Само че, преди да се погрижа за вечерята, искам да се пробвам отново да спра времето. Спомням си как Маркус описваше кръгове с ръцете си и потъркваше длани. Опитвам да повторя движенията му и си представям как всичко забавя ход и застива. В гората цари гробна тишина и аз затаявам дъх, дали този път не успях? Знам, че не съм, когато времето спре, усещането е съвсем друго. Съжалявам, че няма как да попитам баща ми как да използвам тази дарба. Толкова много неща искам да го питам. Всъщност най-голямото ми желание е да бяхме прекарали повече време заедно.

Неговият златен пръстен е на ръката ми, вдигам го към устните си и го целувам. Времето, което прекарахме заедно, макар и кратко, беше прекрасно. Учех се от баща ми, повтарях всяко негово движение. Преобразих се в орел и летяхме заедно, ловувахме заедно. Тези няколко дни бяха страхотни. Докато бях с него, имах чувството, че го познавам и той ме познава.

Правя още един опит да спра времето, само че не се получава, а аз съм гладен. Трябва да се преобразя, да стана животно. Ако не друго, тази дарба, моята си дарба, ми идва отвътре, макар че не я използвам често. Вече не се страхувам от нея, но знам, че тя ме отвежда някъде другаде. Животното не се интересува от човешките дела, от Аналис и от баща ми. Помня, че когато в началото се учех да се преобразявам, крещях на животното, очаквах, че то ще ме чуе, ще ме разбере. А всъщност аз трябва да го слушам, да се помъча да го разбера. Сега уважавам животното, моето друго Аз. То е жестоко, бързо и диво, но е в хармония със себе си и със света.

Няма нужда да се събличам, преди да се преобразя. Изправям се, поемам дъх, представям си вълк и…

Аз и животното хванахме язовец. Добре си хапнахме. След това поспах поне четири часа. Непробуден сън, без сънища. Сега отново съм на крака, в човешки облик, упражнявам дарбите си, бодър, бърз. Още следобеда стигам до мястото, където убих двамата Ловци. Забавям ход и заобикалям отдалече полянката.

Тук земята е равна. Дърветата са стари, земята под тях е гола. Полянката сама се е образувала, едно огромно дърво е паднало и е повалило още две, като така е станала една малка полянка. Сигурно са паднали през есента и сега, през зимата, на открито е светло, но някак си по-студено. Телата на Ловците ги няма.

Все още не съм излязъл на поляната. Обикалям по периферията, така че между мен и откритото пространство да има винаги дървета, за всеки случай. Правя една обиколка, без да открия нищо. Сигурен съм, че съм сам. Почти напълно сигурен. Деветдесет и пет процента сигурен.

Прокрадвам се бавно напред, старая се да не вдигам шум. Има доста следи, не са от моите жертви, а от живи Ловци, отпечатъците водят на север. Взели са телата. Като гледам следите, били са повече от двама души и по-малко от осем, което означава, че са четирима или шестима, тъй като Ловците винаги се движат по двойки. Само че не ме бива много в разчитането на следи, така че това е само предположение. Не мога да преценя откога са следите, но Ловците ги бях убил преди три дни, следователно едва ли е минало много време, откакто другите са отнесли телата им.

Опитвам се да ги проследя, но губя следата, връщам се и почвам отначало. Този път забелязвам друг отпечатък. По-различен, като че ли от маратонка, със сигурност не е от ботуш. Дъхът ми спира.

Аналис?

Не, това е глупаво. Каква работа има тя тук? Шансът да е Аналис е ей тонинкъв.

И все пак ей тонинкъв е малко повече от нула.

Поемам по следите на Ловците, навлизам навътре в гората и след малко отново попадам на отпечатъка от маратонка. Напредвам ужасно бавно. Не бива да бързам, за да не пропусна нещо, а и няма ясна пътека. Колкото и да не е за вярване, съжалявам, че Несбит не е с мен. Той е най-добрият следотърсач в Съюза, само че все го няма, когато имам нужда от него.

Продължавам напред, докато не се стъмва. В сумрака отпечатъците се губят, само че те вече не са ми необходими. От върха на едно хълмче забелязвам тънка струйка пушек да се издига над дърветата в долчинката.

Щом са запалили огън, явно смятат, че нищо не ги заплашва.

Освен ако не е капан.

В главата ми отеква гласът на Силия: „Ловците не биха запалили огън толкова близо до място, където са били убити двама от другарите им“.

Не съм сигурен колко точно са Ловците. А и те могат да стават невидими благодарение на магията на Уолънд. Използваха тази си способност при ББ, а и много от убитите от мен след това имаха същите татуировки. Само че сега и аз мога да ставам невидим. Освен това искам да надникна в лагера им. С тях има още някой. Сигурен съм в това. Може би е Аналис. Едва ли са повече от шестима. С шестима мога да се справя.

Шестима плюс Аналис. Ако са попаднали на нея, сигурно са я отвели като пленник. А може и да не е пленник. Може да я обявят за герой, нали тя застреля Маркус, а и нищо чудно Гейбриъл да е прав, да е била агент от самото начало. Може би Аналис е казала на Ловците за апартамента в Женева и за прохода до къщата на Меркюри.

Трябва да погледна отблизо.

Спускам се бавно и безшумно в долчинката. На места земята е гола, тук-там дърветата оредяват и пред мен се изпречват шубраци. Докато стигна до долу, съвсем се стъмва, долавям жужене от мобилни телефони, затова ставам невидим и продължавам още по-предпазливо.

Мярвам първата Ловджийка, стои на пост. Наблюдавам я няколко минути. Тя не помръдва, взира се в гората.

Ако Ловджийките са шест, най-вероятно две ще са на пост, докато другите си почиват, вечерят или спят.

Връщам се десетина метра и поемам настрани, за да намеря другата, която е на пост. Тя е в края на малка полянка. Двама постови, точно както предположих. Отправям се обратно към първата и изведнъж долавям жужене от мобилен телефон. Трета Ловджийка! Само че не се вижда. Невидима е.

Така, значи, на пост са три. Решавам да направя пълна обиколка на лагера и ха, долавям още едно жужене, още една невидима Ловджийка. Стават четири.

Заобикалям я и се връщам към първата, която се вижда. Намирам си едно местенце, от което мога да я наблюдавам, и ставам видим. След около час чувам стъпки, появява се пета Ловджийка. По-възрастна. Приближава се до другата и двете си разменят няколко думи. По-младата кима и се отправя към лагера. Не виждам пламъците, нито пушека от огъня, но по мои сметки той трябва да е на около трийсетина метра от тук. Възрастната Ловджийка изглежда спокойна, но не е разсеяна, личи си, че има опит. Вече е към полунощ и тя сигурно е уморена, ала не спира да се оглежда, в един момент погледът й като че ли се спира върху мен и сърцето ми се разтупква. Дали ме е забелязала?

Не помръдвам. Не ми се вярва да ме е забелязала. С нищо не съм се издал. На разстояние съм, добре скрит, макар и да не съм невидим. Не бива да мърдам. И най-слабото шумване би привлякло вниманието й. Ако сега стана невидим, това би могло да промени сенките около мен и това да ме издаде.

Струва ми се, че дишането ми отеква прекалено силно, мъча се да се успокоя.

Чакам.

След миг тя отмества поглед. Продължава да оглежда наоколо, бавно и внимателно, не ме е забелязала. Случайно е погледнала към мен.

Трябва да реша какво да правя. На пост са четири. Това означава, че Ловджийките са най-малко шест, но по-вероятно е да са повече. Знаят, че някой е убил двама от другарите им. От моите следи са разбрали, че убиецът е действал сам и е използвал нож. Дали знаят, че съм аз? Сигурен съм, че ако беше тук, Силия щеше да ме перне по главата и да извика: „Естествено, че знаят!“.

Това означава, че те се надяват да се върна. Следователно това е капан. Отново чувам гласа на Силия в главата си: „На идиот ли се правиш? Две видими, две невидими. Искат да те заблудят, че отрядът им е по-малък“.

Най-обикновен капан. Само дето не знаят, че мога да долавям жуженето от мобилните им телефони.

Какво ли друго не знаят за мен? Знаят, че съм изял сърцето на баща ми, намерили са тялото му. Следователно знаят, че съм взел дарбите му. Знаят какви са те, но няма как да знаят кои от тях съм овладял. Вероятно допускат, че едва ли съм ги овладял всичките. Сигурно смятат, че постепенно ще успея и затова колкото по-рано ме заловят, толкова по-добре. Очевидно предпочитат да ме убият, вместо да ме пленят. Това определено е капан.

А кой е другият при тях? Дали е Аналис? Сигурно знаят, че искам да я открия. Може да си мислят, че ще се опитам да я спася. Може да са я заловили след битката.

Ако е капан, най-добре да си вървя. Но ако Аналис наистина е там…

Издирвам я от месеци. Не мога да пропилея този шанс.

Възможностите пред мен са няколко:

Първа възможност: тръгвам си. Връщам се в лагера, известявам Грейторекс и тя изпраща отряда си да приложи на практика това, на което ги е обучила досега. За два дни ще стигнат до тук, ако се постараят. Може да стане. Но също така е възможно дотогава Ловджийките да са си заминали и Аналис заедно с тях. Възможно е също така Грейторекс изобщо да не се съгласи да ги нападне. Може да заяви, че рискът не си струва, и да предпочете да премести лагера.

Втора възможност: оглеждам лагера, без да нападам. Проверявам дали Аналис е там. Това е една нелоша възможност. Мога да стана невидим, да мина покрай Ловджийките на пост, да вляза в лагера и после по същия начин да си тръгна. Ако Аналис не е тук, ще известя Грейторекс. Или направо ще си тръгна. А ако Аналис е тук…

Трета възможност: нападам. Досега не съм нападал повече от четири Ловджийки накуп. Те могат да стават невидими, но не обичат да го правят по време на схватка, за да не се прострелят една друга. Лесно мога да убия една-две и после да си тръгна. Ако са много повече, ще избягам, те ще ме преследват и аз ще им видя сметката една по една. Има само едно момиче, което може да се мери по бързина с мен. Само че, ако това е капан, Ловджийките вероятно са подбрани със силни дарби, които могат да използват срещу мен, а аз нямам никаква представа какви са те. Най-много ме е страх от дарбата на Силия: пронизителния писък, който ме парализира и ме прави напълно беззащитен. Не съм сигурен дали ще мога да остана невидим, ако използват нещо подобно срещу мен.

Така, да нападна, е лудост, да проникна в лагера, е рисковано, разумната възможност е да си тръгна.

Работата е ясна. Решението е взето. Нападам.

Третата възможност

Може и да съм луд, но не съм самоубиец, ще атакувам в най-тъмния, най-студения час на нощта, като партизанин. Минават няколко часа, ръцете ми изтръпват, не ги усещам, а това не е добре, отдръпвам се между дърветата и тичам насам-натам десетина минути, за да се стопля, да загрея. Знам какво трябва да направя, да отстраня Ловджийките една по една, безшумно и бързо. Трудна задача, тъй като две от тях са невидими, но кой си пада по лесното? След като се справя с тях, ще вляза в лагера и ще видим какво ще стане там. Трябва да съм бърз, но спокоен. „Стегни се и мисли“, би казала Силия. Аз обаче казвам: „Избий ги бързо“.

Отново съм на моето си местенце сред дърветата, наблюдавам Ловджийката на първия пост. Тя е старо куче, сто на сто е добър боец. Не бива да й дам възможност да се окопити.

Поемам си дълбоко дъх, представям си хладен въздух, проверявам дали съм станал невидим и след това пристъпвам към нея, като внимавам да не вдигам шум. Вече съм близо. Феърборн е в ръката ми. Ловджийката е пред мен, леко вдясно, гледа право към мен. Крачка напред и прорязвам гърлото й, с другата ръка подхващам тялото. Тя се опитва да ме удари, устните й потрепват, но вместо думи бликва кръв.

Пускам я внимателно на земята, все едно е спящо бебе, и се ослушвам. Не се чува нищо, прокрадвам се между дърветата към следващата, невидимата, улавям жуженето от телефона й и забавям крачка. Жуженето е силно, но не ми показва къде точно е тя. Застивам и се ослушвам, искам да доловя някакъв друг шум, какъвто и да е, дъх, движение. Само че няма нищо, освен силното жужене на телефона.

Пристъпвам напред. Тъмно е, но различавам смачкана папрат и следите от ботушите на Ловджийката. Още една малка крачка с протегнати напред ръце. Феърборн ми помага. Усеща я. Жадува за кръвта й.

Оставям го той да насочва ръката ми. Феърборн напъва, знам, че съм на милиметри от нея. Замахвам рязко във въздуха на нивото на гърдите. Кинжалът е толкова остър, че връхната дреха, кожата и костите не оказват никакво съпротивление, усещам топла кръв по пръстите си, дясната ми ръка намира устата на Ловджийката и заглушава стона, насочвам Феърборн надолу, разкъсвам плат и плът. Върху лявата ми ръка се изсипват топли, хлъзгави вътрешности. Ловджийката се появява пред очите ми, гърчи се на земята, клякам до нея и запушвам устата й, за да заглуша стоновете. Млада жена, в средата на двайсетте.

Избърсвам ръка в дрехите й, рискувам за миг-два да стана видим и почиствам и Феърборн, сега трябва да съм още по-бърз. Тук се забавих и вдигнах малко шум, ако са достатъчно опитни, другите Ловджийки сигурно са го чули. Не бива да им дам възможност да събудят останалите.

Трябва да проникна в лагера.

Старая се да се движа бързо и безшумно. Огънят почти е угаснал, но жарта свети ярко, различавам три силуета на земята, спят. Малко по-встрани, под едно голямо дърво, има още една Ловджийка и до нея, вързана към дървото, е пленничката, с качулка на главата, със сигурност е жена, дребна и слаба. Трябва да си събера ума. Така, четири Ловджийки тук, две на пост, пленничката.

Прерязвам гърлото на най-близката спяща Ловджийка, тя обаче мърда, рита, трябва бързо да приключа със следващата. Вече не ме е грижа дали вдигам шум. По-важното е да съм бърз, спящите се събуждат, но още не могат да се ориентират какво става. Следващата Ловджийка се надига, бутам я по гръб и забивам кинжала в шията й, едновременно с това пристъпвам към третата, само че втората не се предава, сграбчва ме за крака, държи се, макар от гърлото й да шурти кръв. В ръката й се появява пистолет, тя стреля. Аз все още съм невидим, навеждам се рязко и куршумът минава на сантиметри от мен, стоварвам ритник в лицето й и се претъркулвам настрани.

Четири от Ловджийките са мъртви, остават още четири, настава суматоха. Ловджийката до пленничката е станала невидима, но я чувам как крещи, вика тези, които са на пост. Онази до огъня е извадила пистолет. Прибирам Феърборн в ножницата и мятам светкавици към двете Ловджийки. Тази до огъня се разкрещява, от дрехите й се вдига дим, скачам към нея, кинжалът е отново в ръката ми и сам знае къде да се забие, в корема, и след това да се вдигне нагоре. Ловджийката изпищява отново, острието проблясва и писъкът секва. Отеква изстрел, пускам мъртвата Ловджийка и се изтърколвам настрани.

Пет мъртви. Заставам приклекнал. Шестата Ловджийка, която пазеше пленничката, е невидима и се движи. Не спира да стреля, не мога да преценя къде се намира. Просвам се по корем на земята и застивам.

Стрелбата спира. Ръцете ми са хлъзгави от кръвта, Феърборн обаче е доволен. Усещам го как трепти, копнее за още кръв. Остават още три живи Ловджийки. И пленничката. Поглеждам към нея. Не е помръднала, лежи на земята. В този миг си давам сметка, че вече не съм невидим. По дяволите! Съсредоточи се! Мисли за въздух! Поглеждам ръката си, отново съм невидим. Извадих късмет, че не ме забелязаха, добре, че е тъмно и лежа на земята, така или иначе, вече отново съм невидим.

Встрани отеква вик: „Втори!“, този, който изкрещя, се приближава към мен от дясната ми страна. Това е някаква заповед, парола за нещо, което са заучили предварително. Трябва да се измъкна от тук!

Хуквам наляво колкото се може по-тихо, но не съм направил и три крачки и мускулите ми се вцепеняват, първо краката, след това ръцете и стомахът. Падам на колене. Опирам чело в земята. Опитвам се да си поема дъх. Лошо ми е, ще повърна. Това е някаква магия. Доста силно ме удари, но не колкото пищенето на Силия. Мога да се справя, ако се лекувам.

Жуженето от лекуването изпълва главата ми, хуквам към дърветата. Почти съм стигнал до тях, но тогава вцепеняването ме застига отново. Падам на колене, край мен свистят куршуми, претъркулвам се, после пак, мятам светкавици. Удрям се в едно дърво, излекувам се, скачам на крака, Ловджийките не спират да стрелят, отекват заповеди, претъркулвам се настрани и мятам светкавици една след друга, с всички сили. Жуженето от лекуването като че ли ми помага, едновременно съм ядосан и изплашен. Тичам около поляната, мятам светкавици и бълвам пламък, някой изпищява, стрелбата не спира, но вцепеняването го няма. Няма го.

Оглеждам поляната и дърветата около нея. Не мърдам, дишам учестено, уплашено. Трябва да се успокоя. Трябва да остана невидим. Струва ми се, че съм успял да поваля онази с вцепеняването, защото него вече го няма. След това я виждам, изненадващо близко е, лежи зад едно дърво, ръката й сочи към мен, очите й са отворени.

Остават още две.

Нещо изшумолява вдясно от мен. Изпращам натам една светкавица. Най-силната, на която съм способен. Едновременно с това се шмугвам между дърветата. Отново започват да стрелят. Хвърлям се по очи на земята.

Тишина.

Чакам.

Чакам.

Ако са мъртви, трябва да са станали видими. Надигам глава.

Нищо… не, не е нищо. Дим. Различавам седмата Ловджийка. Не е мъртва, коленичила е на земята. Дрехите й са овъглени. Дясната й ръка е провиснала, лявата едва държи пистолета. Ловджийката се оглежда замаяно.

В този миг последната Ловджийка се появява зад нея. Малко по-далече е, не виждам лицето й. Тя лежи на земята.

Мъча се да се съсредоточа върху това, да остана невидим — вдишвай бавно, мисли си за въздух, — после се приближавам да огледам проснатата на земята Ловджийка. Лицето й е почерняло и обгорено. Очите са отворени. Определено не се преструва. Ставам видим.

Коленичилата Ловджийка диша тежко. Пристъпвам към нея, така че да ме види, тя се опитва да вдигне пистолета си. Феърборн прерязва гърлото й. Още кръв по ръцете ми. Още един труп.

Пленничката лежи все така свита на земята. Глезените й са закопчани с белезници, завързани за дървото. Ръцете й са стегнати със свинска опашка. На главата й е метната качулка, вързана около врата, отдолу се показват руси коси.

Целият треперя. Поемам си дъх, после пак и пак.

Ръцете ми лепнат от кръвта. С едната стискам здраво Феърборн, с другата хващам пленничката за рамото. Тя се опитва да се отскубне, но не крещи. Прорязвам въжето около качулката, не ми пука, че върхът на кинжала боцва кожата. Това е най-малкото, което Аналис заслужава. Дръпвам качулката.

Русата коса скрива лицето. Косата на Аналис?

В тъмното ми е трудно да преценя.

Тя отмята глава. Устата й е запушена, очите на пленничката са вперени в мен. Ококорени от страх сини очи, в които плуват сребристи искрици. Очи на Бяла вещица.

Ръцете ми се разтреперват още повече, треперят от бяс и гняв, едва удържам Феърборн, забивам го ядосано в земята и й обръщам гръб.

Пленничката

Разритвам всичко, което ми попадне пред очите — огъня, някаква раница, спален чувал, — не спирам да ругая. Успявам да се сдържа да не сритам най-близкия труп, но продължавам да ругая и да вилнея из скапания им лагер. Накрая се отправям обратно към пленничката, макар да не съм сигурен дали съм се успокоил, може би съм още по-ядосан, не съм на себе си. Не я знам коя е, но със сигурност не е Аналис.

Момичето ме зяпа. Страхът се е поотекъл от очите й и тя се опитва да каже нещо, въпреки че устата й е запушена, но ще почака, сега не ми е до нея. Оставям я, намирам една манерка и измивам ръцете си, след това измивам и Феърборн. През цялото време не спирам да ругая. Ругаенето ме успокоява.

Обикалям да видя дали няма да намеря нещо полезно в лагера, полезно за мен и за Грейторекс. Пълно е с боклуци, само че няма никакви указания, няма планове, няма заповеди. Натъпквам в една раница одеяло, вода, храна, ножове, пистолети и пълнители. Добавям въже, свински опашки и някакви ключове, сигурно ключове от белезниците на пленничката. Аптечка. На мен лекарства не ми трябват, но някои в Съюза не могат да се лекуват бързо.

Посягам да взема раницата и се оказва, че не мога да я вдигна. Изваждам половината пистолети, одеялото, аптечката, изливам водата, но прибирам манерката, пълнителите и храната. До един спален чувал край огъня се въргалят дрехи. Вземам един полар и едно яке и се връщам при пленничката. Тя е седнала. Гледа ме. Хвърлям якето и полара в краката й, навеждам се и дръпвам превръзката от устата й.

— Благодаря. Благодаря. Мислех… Мислех, че ще ме убият.

Мятам ключа на земята пред нея.

— Свали белезниците.

— Да, да. Благодаря. — Тя посяга към ключовете, после пита: — Ще срежеш ли свинската опашка?

— Свали белезниците. Път ни чака.

Докато тя се занимава с белезниците, аз се мъча да се сетя дали не съм пропуснал нещо. Оглеждам телата за татуировки. В Съюза забелязахме татуировките преди няколко месеца, точно преди ББ. Те показват кои Ловци могат да стават невидими. Някаква извратена магия на Уолънд. Да, всички Ловджийки тук имат татуировки. Черни кръгчета на гърдите, точно над сърцето.

Връщам се при пленничката, тя се е изправила, разтрива краката си. Срязвам свинската опашка, пристягаща ръцете й. Китките й са разранени. Облечена е с тънка блуза. Сигурно умира от студ.

— Благодаря — казва тя.

Посочвам гърдите на трупа до нас и питам:

— Ти имаш ли такава татуировка?

— Не.

Гледам я изпитателно.

— Какво? Искаш да провериш ли?

Чакам.

Тя изругава под нос и вдига блузата.

Тялото й е кльощаво и адски бяло. Но няма татуировка.

— Не съм от тях. Опитвах се да се присъединя към Съюза — казва тя и смъква блузата.

— Трябва да тръгваме. Облечи ги — посочвам якето и полара. — Да се постоплиш малко.

Тя се подчинява. Якето й е огромно.

Изваждам една свинска опашка от раницата и връзвам ръцете й на гърба. Пръстите й са ледени.

Тя си мълчи, после се обръща към мен и кротко пита:

— Защо ме връзваш? На ваша страна съм. Бях тяхна пленничка.

— Така твърдиш ти.

Тя отстъпва крачка и отвръща:

— Добре, ясно е, че не ме познаваш, но виж ме. Нищо не мога да ти направя.

— Така твърдиш ти.

Чудя се каква ли е нейната дарба. В последния момент грабвам качулката, парцала, с който й бяха запушили устата, и въжето и ги пъхам в джоба на якето й.

— Няма да ти трябват — обажда се уплашено тя.

Обикалям пак лагера. Вече се развиделява, не откривам нищо интересно. Мятам раницата на гърба и се връщам при момичето.

— Тръгваме.

— Къде отиваме?

— Натам — отвръщам аз и я побутвам накъде да върви.

Тя се олюлява, после тръгва пред мен.

— По-бързо! — заповядвам аз.

Тя ускорява ход. Върви сковано, виждам, че й е трудно заради вързаните ръце. Да се оправя.

Половин час по-късно тя отново започва да се влачи и се налага да я сръгам.

— Ти си от Съюза, нали? — обажда се тя. — При тях ли отиваме? Исках да се присъединя към тях, но Ловците ме хванаха.

— И пак ще те хванат, ако не се размърдаш.

— Не може ли да ме развържеш?

— Мога да ти запуша устата, ако това ще ти помогне.

Тя млъква и започва да върви малко по-бързо.

След около час тя отново клюмва и колкото и да я пришпорвам, ругая и ръчкам, явно няма повече сили. Спираме. Давам й да пие вода и поднасям към устата й парче шоколад, налапва го лакомо и едва не захапва пръста ми.

С пълна уста измърморва:

— Не ми даваха нищо за ядене!

Оставям я да почине десетина минути, след това се обаждам:

— Хайде, ставай. Продължаваме.

— Не мога.

Решавам да пробвам друг подход.

— Аз тръгвам. Отивам в лагер на Съюза. Може да дойдеш с мен или да останеш тук и Ловците отново да те хванат.

Тръгвам.

Естествено, тя се затътря след мен. Не вървя бързо, вече ми е ясно каква скорост може да поддържа, но правя кръг да огледам дали не оставя някакви следи откъде сме минали. Не намирам нищо.

След няколко часа тя отново започва да изостава. Няколко минути по-късно я губя от поглед. Спирам и чакам, не се появява.

Мамка му!

Да се върна ли?

Връщам се.

Не е много назад, коленичила е на земята. Поглежда ме, по бузите й се търкалят сълзи, тя прошепва:

— Уморена съм.

— Стегни се. Не бива да спираме.

Опитва се да се надигне, но краката не я слушат, а с вързани ръце не може да пази равновесие.

Мамка му!

Правя крачка към нея и я издърпвам да стане. Лека е като перце.

— Пред нас има поток. Там ще починем и ще пием вода. — Срязвам свинската опашка и добавям: — А̀ си опитала нещо… каквото и да е… ще ти прережа гърлото.

Тя кима няколко пъти и мънка:

— Благодаря, благодаря.

Нямам представа още колко път има до потока. Знам, че на идване прекосих два и известно време се движех по течението на втория. Потегляме отново, бавно, тя твърди, че е добре.

Най-сетне стигаме до потока. Водата тече едва-едва, но е чиста. Пълня манерката и гледам как момичето я пресушава. Изваждам още един шоколад и й го давам.

Този път тя го изяжда по-бавно. След това казва:

— Аз съм Дона.

— Приятно ми е, Дона. Аз съм Фреди.

Тя се усмихва леко. Много добре знае, че не съм Фреди, но дали знае кой съм?

Надигам се.

— Потегляме, Дона.

— Мислех, че ще останем да пренощуваме тук.

— Има още няколко часа, докато се стъмни. Продължаваме.

Слънцето се скрива и аз казвам на Дона:

— Това място не е лошо. Ще нощуваме тук.

Тя не отговаря, направо се свлича на земята. Изминали сме голямо разстояние, но за Ловците то е нищо, могат да ни настигнат за по-малко от ден. Личи си, че Дона е издръжлива и тялото й е във форма, само че явно от доста време не се е хранила като хората.

Студено е, а тя трябва да пази силите си за вървенето, затова паля огън и приготвям от храната, която взех от Ловджийките. Тя изяжда две консерви. Не съм сигурен дали отново да вържа ръцете й, но решавам да не рискувам. Дона не възразява, килва се на една страна и заспива. Хвърлям дърва в огъня и се връщам по обратния път да проверя дали някой не ни преследва.

Тичам между дърветата, от време на време спирам и се ослушвам, мъча се да доловя стъпки или жужене от мобилен телефон. Въпреки тъмнината се движа доста бързо. Не виждам много хубаво, но усещам пътя. Изминавам половината разстояние до лагера на Ловджийките, без да забележа нищо. Какво щях да направя, ако съм на мястото на Джесика, моята заварена сестра, която е начело на Ловците?

Щом узнае за нападението, Джесика ще разбере, че вече мога сам да се справя с осем Ловджийки. Затова ще реши да изпрати по петите ми много повече от осем. Ще се досети, че сме се насочили към лагер на Съюза, и затова ще мобилизира голям отряд. Може би ще й трябва малко време, поне един ден, за да събере достатъчно Ловци. Ние не сме оставили ясни следи, но те са Ловци, лесно ще ни проследят. Разполагаме с един ден преднина, ден и половина, ако имаме късмет. Не е кой знае какво. След като заведа Дона в Трети лагер, Грейторекс ще трябва да реши дали да останем и да се приготви за схватка с Ловците, или да премести лагера. Тя най-вероятно ще предпочете да се оттеглим.

Връщам се още по тъмно и разпалвам огъня. Дона спи. В гората е тихо. Лягам и затварям очи. Нуждая се от няколко часа сън.

С Аналис сме в някаква гора. Тя тича напред, аз я гоня, играем си. Тя се смее, свърва настрани, първоначално се преструвам, че не мога да я настигна, но когато наистина се опитвам да я хвана, тя ми се изплъзва, дори не мога да я докосна, Аналис се смее, присмива ми се. Ядосвам се, хуквам след нея, ала тя с лекота увеличава разстоянието между нас, не спира да се смее и това ме вбесява, изваждам Феърборн и започвам да ругая, изведнъж тя се изправя пред мен и казва: „Ти си моят принц. Ти ме спаси“. Аз обаче съм толкова ядосан, че я пробождам, забивам Феърборн в гърдите й, стискам с всичка сила кинжала.

Събуждам се и отварям очи. Ранна утрин. Ръката ми е изтръпнала и боли.

Обръщам се и виждам, че Дона ме гледа.

— Лош сън? — подхвърля тя.

— Има ли други?

Тя се усмихва за миг, свежда поглед и тихо отговаря:

— Не.

Тръгваме. Дона изглежда поукрепнала. Едва ли се е наспивала, докато е била в плен на Ловците. Не ме интересува дали е някаква романтичка, решила да се прави на борец за свобода, агент на Ловците или нещастна Бяла вещица, чиито родители са в лагера на Соул. Грейторекс да се занимава с това.

През целия ден се движим доста добре, вървим с равномерно темпо, спираме често, но само за по няколко минути. При една от почивките давам на Дона последния шоколад, тя го взема, разчупва го надве и ми предлага половината.

— За теб е — казвам аз.

— Благодаря.

— Не го правя от добрина, а от пресметливост. До довечера няма да ядем нищо, нуждаеш се от калории.

Тя се усмихва пак за миг и кима.

— Добре.

След това добавя:

— Ловджийките, които ме хванаха, бяха ужасни… Отвратителни. Надянаха ми качулка, запушиха ми устата и след това все едно ме забравиха. Чувах ги как си говорят. Казаха, че са заложили капан за някой си Натан. Той е известен. Синът на Маркус. Наполовина Бял, наполовина Черен. Бил убил много Ловци. Но срещу тях нямал никакъв шанс. Две от тях били от специалните части. Нарочно щели да направят така, че да изглежда, все едно са само четири Ловджийки, и да го подлъжат да ги нападне. Само че всички можели да стават невидими и една от тях притежавала особена дарба, която те кара да се вцепениш от болка, а друга можела да ослепява противника си. След като го хванели, щели да го отведат заедно с мен пред Съвета и най-вероятно там щели да ни екзекутират и двамата. — Поглежда ме, после отмества поглед. — Този Натан явно е голям гадняр, но щом е в Съюза, аз се радвам, че не е попаднал в капана на Ловджийките, и съм ти много благодарна, че ти ме намери и спаси, Фреди.

Вдигам ръка към лицето, за да скрия усмивката си.

— Аха.

— Както и да е, знам, че не ми вярваш, не те виня за това. Разбираемо е. Но това не означава, че не съм ти благодарна.

— Споменаха ли за други Ловци наоколо?

— Не. Не са казвали нито че има, нито че няма. На няколко пъти говориха за „лагера“ и за заповедите, които са получили от там, но нямам представа колко близо е той.

— Да вървим. Където и да е този лагер, със сигурност сме прекалено близо до него.

Потегляме отново. Още е следобед, но е мрачно. Завалява дъжд, мъчи се да го обърне на сняг. Дърветата ни предпазват донякъде, само че е кално, мокро и студено. Ако не бях с Дона, вече щях да съм при Гейбриъл, с нея обаче ще се влачим до лагера ни чак до утре вечер. А в калта няма как да не оставяш следи.

Стъмва се, намирам място да лагеруваме. Дъждът спря, но всичко е мокро. Най-малко мокрото и кално място е под едно голямо дърво. Сядаме там на сушина, само че Дона започва да трепери.

— Да съберем дърва за огън. Хайде, раздвижи се — казвам аз и я издърпвам да стане.

— Нямам сили. По-добре да те чакам тук.

— Няма да стане. Трябва да ми помогнеш, а и да се пораздвижиш, докато запалим огъня.

Тръгваме да обикаляме заедно, Дона помага, събира цял наръч съчки.

— Прекалено са мокри — отбелязвам аз.

— Все е нещо — отвръща тя, като гледа празните ми ръце. — Ще ги занеса.

Оставям я да се отдалечи и продължавам да търся. Пак започва да вали, още по-силно, давам си сметка, че няма смисъл да се мотая повече. Няма да намерим сухи дърва.

Отправям се към сушината под голямото дърво. Дона се е надвесила над раницата, ръката й е вътре. Някои неща са извадени. На земята лежи пистолет. Втурвам се към нея, мятам светкавица на педя от нея. Тя се свива.

— Какво правиш? — изкрещявам аз.

— Търся храна! Умирам от глад.

Задъхал съм се. Тя ме гледа ококорено.

— Просто съм гладна. Мислех, че може да има още шоколад.

Изругавам, хващам ръцете й и ги пристягам със свинска опашка зад гърба й.

— Да не си посегнала отново към нещата ми!

Напълвам отново раницата, като се опитвам да поизчистя калта. Пълнителите са най-отдолу. Пистолетите не са заредени. За пълнителите ли ровеше Дона? Или наистина е търсела храна?

Подреждам най-сухите клонки една върху друга и избълвам една топка огън от устата, за да ги запаля. Дона се дръпва уплашено. Огънят едва мъждука. Изсипвам пакетче готова супа в хладката вода. Отвратителна е, но я изяждам, след това приготвям една и за Дона.

Тя не говори, само няколко пъти се извинява. И аз не й говоря, връзвам я за дървото и се отправям да проверя дали някой не ни преследва. Не откривам нищо. Връщам се край огъня, будувам цяла нощ. Не спира да вали. Призори приготвям по още една супа, като се мъча този път да кипна водата. Телешко варено за закуска. Срязвам свинската опашка и сипвам на Дона.

— Благодаря. — Тя ме оглежда крадешком. — Повече няма да правя глупости. Съжалявам.

— Млъкни.

— Фреди, наистина…

— Млъкни!

Дона мълчи, поглеждам я и виждам, че отново плаче. Стъпквам огъня, дръпвам я да се изправи и потегляме отново. Студено и мокро е, единствено вървенето ни помага да се стоплим. Добро поне, че Дона не изостава и мълчи.

Следобедът стигаме до лагер Три и половина. Гейбриъл го няма, не се е вясвал тук от няколко дни поне, тъй като пепелта в огнището е студена, моите петдесет и две камъчета са разпилени в калта. Сигурно е в Трети лагер при Грейторекс. Чака ме там. Така иска да ме накара да отида да поговоря с Грейторекс. Така или иначе, аз точно това възнамерявах да направя.

Дона е седнала край угасналия огън.

— Десет минути — казвам аз — и потегляме.

— Мислех, че ще нощуваме тук.

— Не си познала.

— Уморена съм.

— И аз.

— Далече ли е?

Тя се усмихва и ме поглежда, сигурно си дава сметка, че звучи като малко дете.

— Скоро ще стигнем в лагера на Съюза.

— Наистина ли? — Дона се поободрява, след това присвива очи подозрително. — Колко скоро, след час или след ден?

— С моята скорост за около час. С твоята — към три дни.

Раменете й увисват, но тя казва:

— Благодаря, Фреди. Задето ме взе със себе си. Можеше да ме оставиш там.

Пийвам вода и й подавам манерката.

— Млъкни и пий.

Тя отпива, после пак започва:

— Фреди…

— Ще престанеш ли да ме наричаш „Фреди“?

Дона се усмихва.

— Щом искаш. А и не ти отива. Със сигурност не си Фреди. — Отпива отново, след това добавя тихо и предпазливо: — Но дори и да беше избрал по-подходящо име, пак щях да се досетя кой си. Ти наистина си известен. И не те лъжа. Наистина се радвам, че се появи, и съм ти благодарна… Натан.

— Аха.

Тя поклаща глава.

— Известен си с това, че си син на Маркус. Че си нечистокръвен. Носи ти се славата колко си лош… И гаден.

— Опитваш се да ме ядосаш ли?

— Опитвам се да си говоря с теб.

Дона пак се усмихва.

— Не си падам по говоренето. И наистина съм гаден. Понякога и лош. От теб зависи как ще се държа и какво ще ти направя. Затова ти предлагам да млъкнеш и да се размърдаш.

— Предпочиташ да си гаден, нали? Така ти е по-лесно.

— Баща ми щеше да ти пререже гърлото още в лагера. Ловците щяха да те измъчват и убият.

— Искаш да кажеш, че ти си добрият, така ли?

— Не го забравяй.

— Няма. Съгласна съм, ти ме спаси и съм ти благодарна. Обаче ти отива да си гаден.

— Все още мога да ти запуша устата. Запушената уста ти отиваше.

Тя се разсмива с глас.

— Ето това имах предвид. Обичаш да се правиш на гаден.

— Пести си дъха, ще ти трябва за пъшкането нагоре. Да вървим.

Дръпвам я да стане и отново тръгваме.

Отново в лагера

Стигаме до Трети лагер по тъмно, отново вали. Мярвам едно момиче на пост пред нас и отдалече подвиквам:

— Натан съм! Паролата е: „Поясът на Орион“.

Вляво от мен просвистява куршум и се забива в едно дърво.

Събарям Дона на земята и се претъркулвам надясно. Ставам невидим и се втурвам към девойката на пост, блъскам оръжието нагоре и го изтръгвам от ръцете й, след това я повалям на земята. Тя понечва да се надигне и аз я удрям с приклада, девойката отново пада, от носа й руква кръв.

Задъхал съм се и вече не съм невидим. Момичето ме зяпа. Явно е от новите, за първи път я виждам.

Грейторекс тича към нас, взела ме е на прицел с пистолета си, но не стреля, заповядва на постовите:

— Докладвайте!

Вдясно от мен се появява още една девойка, вляво — друга. Всички са се прицелили в мен. Аз съм насочил оръжието към момичето в краката ми, което въпреки счупения си нос се обажда:

— Грешна парола! Грешна парола!

Грейторекс пристъпва към мен, пистолетът й е на педя от главата ми.

— Каква е паролата?

— Не знам. Сменили сте я и никой не ми е казал.

— Защо тогава нападаш постовия?

— Тя стреля по мен!

— Ако не ми докажеш, че наистина си Натан, ще те застрелям.

— Какво искаш, да стана невидим, да мятам светкавици, да бълвам огън и да ви избия? Това достатъчно доказателство ли ще е?

Гейбриъл се появява тичешком, оглежда обстановката и пита:

— Какво става?

Грейторекс отговаря:

— Този тук твърди, че е Натан. Може и да не е.

— О, я стига, Грейторекс!

Не ми се вярва да говори сериозно, но пък още ме държи на прицел.

Гейбриъл се обажда:

— Ругае досущ като Натан, но това е по силите на всеки необразован идиот.

Изругавам го и него, не съм сигурен дали се шегува, или не.

— Кажи й, че съм аз, Гейбриъл!

Той се приближава, докосва ме по гърдите, вглежда се в очите ми и подхвърля:

— Наистина ли си ти?

След това се притиска към мен, устните му почти докосват ухото ми, усещам дъха му.

— Доста време те нямаше. Къде се губиш? — прошепва той.

Завъртам леко глава, косата му погалва устните ми, и измърморвам:

— Раниха ме, по дяволите, загубих се, мамка му, и покрай другото изкатерих проклетия Айгер.

— Доста близо, но не е съвсем точно…

— Придържам се към духа, не към буквата.

Гейбриъл се обръща към Грейторекс.

— Той е. Но ако искаш, пак може да го застреляш.

— Изкушавам се — отвръща Грейторекс, само че сваля оръжието.

Момичето в краката ми се опитва да се надигне, аз слагам крак отгоре й.

— Ти не мърдай, за малко да ме убиеш.

Грейторекс прави крачка към нас и се обажда:

— Ти не даде вярната парола, Натан. Тя просто си вършеше работата.

Подавам й оръжието, което отнех от девойката на пост, и казвам:

— По-добре го насочете към онази там. — Обръщам се и посочвам Дона, която се приближава със смутена усмивка, ръцете й още са вързани на гърба. — Намерих я в лагера на едни Ловджийки. Беше вързана, твърди, че иска да се присъедини към Съюза, но може да е техен агент. Така или иначе, ти й бери грижата. Аз имам нужда от храна и сън.

— Чакай! Попаднал си на лагер на Ловджийки, така ли? Къде?

— На два дни път от тук.

— Ще те проследят.

— Онези там няма да могат, тъй като са мъртви, но да, ще дойдат други.

Грейторекс мълчи, макар да съм сигурен, че едва се сдържа да не ме наругае. Заповядва на девойките да огледат околността и след това се залавя с Дона, а аз и Гейбриъл се отправяме към лагера.

Нуждая се от малко спокойствие, искам да се отпусна, но щом влизаме в лагера, отново се напрягам. Лагерът представлява няколко редици палатки с изскочили пред тях въоръжени девойки, които ме гледат изпод вежди. Забавям крачка, Гейбриъл се привежда към мен и подхвърля:

— Чули са изстрела. Нормално е да са притеснени.

— Стрелбата беше по мен. Как се чувствам аз според теб?

— Ела да седнем до огъня. — Гейбриъл ме бута на земята и се отпуска до мен. — Спокойно. Просто си превъзбуден.

Седя и се взирам в огъня, Гейбриъл е до мен, телата ни се докосват. Казвам тихо:

— Мислех, че е Аналис, пленничката в лагера на Ловджийките. Но не беше тя, а Дона.

Хвърлям поглед към девойките, които са се скупчили в групичка, някои продължават да ме зяпат.

— Трепериш, Натан.

— Гладен съм. И гроги.

И това наистина е част от обяснението.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

— След малко.

Седим и гледаме огъня още известно време, след това Гейбриъл отива да потърси храна. Връща се с пакетче готова супа, не е лоша, а и поне е топла. Вече не треперя.

— Опитай се да поспиш, аз ще съм тук — казва Гейбриъл.

Излягам се и още известно време се взирам в огъня.

Около мен развалят лагера. Девойките се щурат насам-натам, а аз седя на земята и ям каша или поне си мисля, че е каша, нещо лепкаво и на буци, което изгребвам от очукана тенджера.

— Потегляме — обажда се изскочилият отнякъде Гейбриъл.

Току-що се е съмнало, но съм сигурен, че според Грейторекс ужасно сме закъснели.

Подавам му тенджерата.

— Искаш ли? Отвратително е.

Той поклаща глава.

— Вече ядох.

— Къде беше?

Опитвам се да не звуча като сърдито дете. Той беше обещал, че ще остане до мен, а когато се събудих, го нямаше. Грейторекс седеше на мястото му.

— Гейбриъл ме помоли да поговоря с Дона.

— А ти какво я помоли в замяна?

Подозирам, че я е помолил да постои до мен, да ме наглежда, все едно съм бебе. Той ме поглежда в очите и сериозно заявява:

— Казах й, че сънуваш кошмари, и да те събуди, ако започнеш да крещиш или да плачеш.

Изругавам го и Гейбриъл добавя:

— Спокойно, помолих я само да ме извика, като се събудиш.

Хвърлям тенджерата в огъня, наистина се държа като сърдито дете. Вярно, че сънувах нещо, не от кошмарите, от които се събуждам треперещ и разплакан, но той няма откъде да го знае.

— Ще ми кажеш ли къде беше, след като ме заплаши с Феърборн и си тръгна от лагера?

— Не биваше да го правя.

— Да.

— Бях… Два дни преди това бях попаднал на двама Ловци. Убих ги.

Разказвам му всичко, за капана и Дона. Не влизам в подробности, няма да му е трудно да си представи колко гадно е било. Гейбриъл се обажда:

— Грейторекс искаше да чуе мнението ми за Дона.

— И?

— Изглежда, не се преструва. Мислиш ли, че е техен шпионин?

Свивам рамене.

— Нали ти ми каза, че шпионите не носят табелки, на които пише „Аз съм шпионин“?

— Да, май така ти казах. Колко съм умен, а?

— И какво ти каза Дона, умнико?

— Че е избягала от Англия преди няколко седмици, тъй като там положението е станало напечено. Арестували майка й. Баща й бил умрял преди няколко години. Тя се прехвърлила във Франция и после се насочила насам.

— Само това?

— Това е основното. Доста е бъбрива. Като че ли не крие нищо. И за теб доста говори. Харесва те.

— Спасих живота й… изтръгнах я от лапите на злото.

Мълчим известно време, после Гейбриъл се обажда:

— Тя каза, че в лагера е имало осем Ловджийки. От специалните части, със силни дарби.

— Очевидно не са били достатъчно силни.

— Можеше да те убият — додава Гейбриъл разтревожено.

— Можеше да ме убият и снощи на влизане в лагера.

Знам, че е прав. Онази Ловджийка с дарбата да вцепенява беше доста голямо предизвикателство. Предполагам, че дарбата й е била слаба или просто Ловджийката не е успяла да я овладее както трябва, само че ще има още много като нея. Извадих късмет, че другата, чиято дарба е била да ослепява, е била на пост и съм я убил още в самото начало.

— Потегляме след две минути! — изкрещява с цяло гърло Грейторекс. — Пригответе си нещата.

Гейбриъл понечва да се надигне, само че аз трябва да му призная още нещо.

— Всички бяха жени. Някои от тях спяха. Една се опита да избяга и аз й прерязах гърлото. На някои им разпорих корема, две изгорих със светкавици.

Гейбриъл се притиска към мен, ръката му е на бедрото ми.

— Война е.

— Значи, съм герой от войната, а не извратен убиец психопат?

— Не си психопат, нито пък убиец. Не си лош. Изобщо не си зъл. Просто си в разгара на кървава война и това, че съвестта те гризе, доказва, че си нормален здравомислещ човек.

Срещу някой нормален ще са смъртоносни

Напускаме лагера, Грейторекс ни води. Общо сме към двайсет души. Всеки носи по нещо. Дори и Дона мъкне огромна раница, макар че ръцете й са вързани. Вървим в колона по един. Планът е да използваме вече готов проход и след като преминем през него, да го унищожим, като по този начин лагерът няма да е свързан с никой от останалите. Както отбелязва Грейторекс, той си изпълни целта.

Харесвам Грейторекс. Някой друг щеше да хвърли вината върху мен и да каже: „Нямаше да се налага да се местим, ако не беше Натан“, само че тя не е такава. Знае, че всичко се променя и местенето е част от работата й.

Изоставам в края на колоната, след това спирам и се ослушвам. Ловците биха се опитали да атакуват тъкмо когато сме най-уязвими и вниманието ни е насочено другаде. Не чувам нищо. Оставям раницата и хуквам назад. Знам, че Грейторекс е изпратила съгледвачи наоколо, но не ми пречи да хвърля един поглед.

Нищо.

Нарамвам отново раницата и настигам останалите точно когато са започнали да преминават през прохода. Грейторекс изчаква всички да минем, тя е последна. Малцина могат да правят проходи. В Съюза разполагаме само с един човек с тази дарба. Маркус също я имаше, само че аз още не съм установил как да я използвам. Така или иначе, затварянето на прохода не изисква никаква дарба, нито пък магия, а просто малък взрив.

След като се озовава от другата страна, Грейторекс издърпва халката на една ръчна граната, с Гейбриъл я хващаме за лявата ръка, а с дясната тя пъха гранатата в прохода. Проходът я придърпва, но ние забиваме пети в земята и я държим, Грейторекс пуска гранатата и се дръпва. Гранатата ще се взриви в прохода и след няколко секунди той ще изгуби магическите си свойства, и ще изчезне.

Проверяваме, прохода го няма.

Само след няколко часа новият Трети лагер е готов, всичко е подредено, все едно сме тук от няколко дни. Грейторекс и Силия предварително са уточнили мястото. Грейторекс е спокойна и делова, усещам обаче, че подчинените й девойки не са доволни от местенето и хвърлят вината върху мен. Скупчили са се на групичка и ме зяпат намръщено. Грейторекс също го усеща. Опитва се да им намери работа, кара ги да опъват палатки, да патрулират наоколо, да готвят. Следобедът решава да потренират малко.

Аз и Гейбриъл наблюдаваме схватките. Дона седи срещу нас, ръцете й още са вързани.

Грейторекс оставя девойките да се упражняват и идва при нас.

— Какво реши за Дона? — питам аз.

— Тя твърди, че иска да се присъедини към Съюза, но след ББ Силия е издала заповед всеки новодошъл да бъде разпитван с отвара за истина.

— И какъв е резултатът?

— Нямаме отвара. Помолих да ни изпратят от Първи лагер, но докато това стане, Дона ще е официално пленничка.

— Шестото ти чувство какво казва? Искрена ли е, или е шпионин?

— Харесвам я. Гледа на нещата откъм положителната им страна. Умна е, схватлива и не се перчи. Но пък те харесва, което ме кара да се съмнявам в способността й да преценява хората.

— Ха-ха, много смешно.

— В интерес на истината, изглежда разумно момиче. Освен това се мъчи да те защити.

Чудя се пред кого и от кого ме е защитила.

Грейторекс кимва към девойките.

— Понапреднали са, нали?

— Да, по-добри са. Но все още са твърде бавни и внимателни.

— Според мен сега вече биха могли да се справят с теб.

Поклащам глава.

— Искаш ли да се пробваш? Добре ще им се отрази. Четири от тях срещу теб. Постарай се да няма жертви.

— Ако твоите четири девойки ме победят, ще се самоубия.

Грейторекс се усмихва.

— Добре. И аз ще се включа тогава.

Грейторекс е добър боец, почти колкото Силия. Поклащам глава.

— Не искам да те нараня, Грейторекс.

— Ще се излекувам. Нали не те е страх от няколко девойки и една бивша Ловджийка, а?

Грейторекс е слабичка и нежна на вид, но е бърза, яка и смъртоносна, освен това е адски умна.

Поглеждам Гейбриъл.

— Какво ще кажеш?

— Ще им стискам палци да те натупат хубаво.

— Събери си отбора — казвам аз на Грейторекс.

Тя потрива доволно ръце и извиква:

— Софи, Скот, Адел, Кърсти.

Четирите се приближават. Познавам Кърсти, тя е огромна, набита и страшно яка. Скот и Софи са мускулести и бързи. Адел сигурно е дошла от някой от другите лагери, тъй като досега не съм я виждал. Грейторекс им изчита една лекция, в която очертава плана си как да се справят с мен, тя ще ме атакува и докато аз се занимавам с нея, четирите трябва да ми видят сметката. След като приключва с речта си, аз подхвърлям на висок глас, така че и другите да ме чуят:

— Не им каза какво да правят, след като се разправя с теб.

Грейторекс се усмихва.

— Ще ти го напомня, когато почнеш да молиш за милост.

Четирите кимат и се опитват да си докарат заплашителен вид. Аз пристъпвам в средата, като им давам възможност да застанат зад мен, което според тях ще им е от полза. Предполагат, че ако ме атакуват в гръб, ще ме победят, само че аз съм прекалено бърз. Основният ми проблем е да не нараня някого.

— Никакви дарби — обажда се Грейторекс. — Няма да ставаш невидим.

Тренирали сме заедно и тя знае, че ако използвам дарбите си, лесно ще ги победя.

— Без оръжия и ножове — отвръщам аз. И тъй като познавам номерата й, добавям: — И без палки.

— Естествено, за какви ни мислиш? — отвръща тя и разперва ръце, сякаш за да покаже, че не е въоръжена.

Приканвам я да се приближи, другите се размърдват.

От Силия знам невероятни техники за близък бой, тя е учила и Грейторекс, само че аз съм по-силен, по-едър и по-бърз. Ако успея да я поваля, четирите девойки ще изпопадат като мухи. Надявам се да не хукнат да бягат. Трудно ми е да се сдържам, като видя някой да бяга.

Грейторекс леко се дръпва, аз пристъпвам към нея и изведнъж четирите девойки се нахвърлят върху мен. Явно лекцията на Грейторекс е била номер, предварително са били замислили атаката си. Повалям Скот с ритник в лицето, частица от секундата след това забивам лакът в главата на Адел, но в същия миг бъбреците ми пламват от болка, падам и се лекувам едновременно. Опитвам се да се претърколя настрани, но някой се стоварва върху краката ми, а Грейторекс ме ритва в главата.

Усещам кръв, в устата ми се мотае един избит зъб, излекувам се и посягам към Грейторекс, тя обаче се е дръпнала настрани, затова се обръщам и удрям девойката, която ме държи за краката. Някой продължава да ме рита в кръста, извръщам се, хващам нечий крак и го завъртам настрани. От хрущенето и писъка става ясно, че съм го счупил. След това отново съм на крака, остават само Грейторекс и най-едрата, Кърсти, макар че Адел вече се надига. Правя лъжлив удар към Кърсти и в следващия миг отскачам и ритам Грейторекс. Тя обаче е бърза, накланя се на една страна и кракът ми минава покрай нея. Кърсти се приближава откъм гърба ми, което е нелош ход, и се опитва да ме сграбчи, а това определено не е, отмятам глава назад и май успявам да счупя носа й. Тя обаче не ме пуска, удрям я отново с глава и в същото време забивам пета в глезена й. Кърсти пада. Обръщам се към Адел, която се насочва към мен, замахвам с юмрук към лицето й, но този път виждам как то променя цвета си и при съприкосновението с потъмнялата като метал челюст в ръката ми все едно избухва взрив. Счупил съм си най-малко няколко пръста. Отстъпвам и се излекувам. Адел се подсмихва, лицето й отново добива обичайния си блед цвят, лъскавата сивота изчезва.

— Нали нямаше да използваме дарбите си? — изкрещявам аз.

Адел свива рамене.

И аз свивам рамене и подхвърлям:

— Да видим тогава какво ще стане, ако те изпържа с една светкавица.

Грейторекс притичва и застава между нас.

— Не! Никакви дарби. Адел още се учи да овладява своята. Тя…

Сритвам я яко в главата и тя се просва на земята.

— Но не е забранено да говорим за използването им, нали?

Оставаме аз и Адел. Завъртам се и я изритвам в гърдите, тя отново посивява. Все едно съм ритнал кола. Излекувам се и правя лъжлив удар, за да видя дали отново ще посивее. Тя посивява и понечва да ме удари, само че е бавна, сграбчвам я и я премятам по корем, като извивам ръката й на гърба. Кожата й е като метал, но след няколко секунди сивото избледнява, отново е уязвима. Държа я за ръцете и едновременно с това съм стъпил на врата й, за да не й дам възможност да си поеме дъх, лицето й отново сменя цвета си, само че този път става червено. Не може да използва дарбата си.

Адел потупва с крак по земята, за да покаже, че се предава, и аз я пускам, като й казвам да не мърда. Тя обаче веднага се опитва да се надигне, личи си, че е бясна. Едва сега забелязвам, че очите й са на Черна вещица. Адел се нахвърля върху мен, но сивата й броня отново се задържа само няколко секунди и когато цветът на кожата й пак става нормален, аз я удрям силно в лицето. Тя се олюлява и след миг се свлича на една страна, от носа й потича кръв.

— Като се научиш да владееш дарбата си, ще се справяш много по-добре — отбелязвам аз.

Оглеждам се. Грейторекс се е изправила, вдига ръце.

— Добре, печелиш, Натан. Край. — Тя оглежда четирите охкащи девойки и добавя: — Но все пак те са задобрели доста, нали?

— Да, срещу някой нормален ще са смъртоносни.

Гласът идва иззад дърветата, поглеждам натам и виждам ухиления Несбит.

Жажда за кръв

Красивата руса Черна вещица пали цигара и след това ми подхвърля запалката. Приятно е от време на време да изпушиш по някоя цигара, особено от нейните. Вдишвам дълбоко прекрасен, наситен аромат на боровинки, издишвам дълга струйка виолетов дим и гледам как се разнася над главата ми и изчезва. В началото не вярвах на Ван и не пушех от нейните цигари, но тези не са по-силни от обикновените с тютюн и имат по-добър вкус.

— Доколкото разбрах, преди няколко дни си нападнал отряд Ловджийки, Натан — обажда се Ван.

— Те са врагът. Нали това е задачата ни?

— Задачата ти е да изпълняваш заповедите. Не е имало заповед да ги нападаш.

— Случайно се натъкнах на тях. Видя ми се добра възможност. Нямаше време да искам позволение.

— Много добре знаеш, че ако го беше поискал, нямаше да го получиш.

Седим в средата на новия Трети лагер, аз, Ван, Несбит, Гейбриъл и Грейторекс. Ван е спец по отварите и предполагам, че е тук да приготви отвара за истина за Дона, макар че до момента не е казала и дума за това, разговорът се върти повече около мен.

— Рискувал си живота си и живота на много други хора заради няколко Ловджийки — продължава Ван. — Нападението не е постигнало нищо друго, освен да задоволи жаждата ти за кръв.

— Нея нищо не би могло да я задоволи — измърморва Несбит.

— Поех риск и той се отплати.

— По-добре щеше да е изобщо да не беше рискувал.

— Винаги има риск да загинем. Утре по това време може да сме мъртви. Щом съм решил да нападна няколко Ловджийки, значи, така съм преценил.

Ван поклаща глава и поглежда Гейбриъл. Той се обажда:

— Натан винаги преценява внимателно риска и никога не би поставил на опасност живота на другите.

Става ми неприятно, че той се опитва да ме оправдае, макар да не одобрява стореното от мен.

— Независимо дали рискът е бил пресметнат, или не — казва Ван, — ако продължиш така, най-вероятно ще те убият, Натан. А ти си ни необходим за нещо много по-важно.

— Какво?

Може би това е истинската причина за идването й.

— С всеки изминал ден позициите на Соул стават по-здрави. Той привлича на своя страна Белите от цяла Европа. Ние продължаваме да се опитваме да набираме подкрепа сред всички вещици и магьосници, но след поражението в Беловежката гора… Трудно е. — Тя ме поглежда, всмуква дълбоко от цигарата си и издиша струйка лилав дим. — Има и още един фактор, който възпира хората. Не виждат смисъл да участват в борбата, след като, така или иначе, ти ще убиеш Соул. Носят се слухове, че някои са имали видения за това. Лично аз не съм сигурна дали става дума за видения, или за отчаяни надежди. Но така или иначе, всички знаят, че си взел дарбите на баща си.

— Значи, всичко опира до мен, така ли? И ти ли вярваш в това, Ван?

— Ако си взел дарбите на баща ти и си успял да ги овладееш, ти безспорно си по-силен от Соул.

— Стига той да е сам — уточнявам аз. — Но срещу Соул и стотици Ловци…

— Соул знае, че ти си последната истинска заплаха за него — обажда се Несбит. — Затова сега предлага амнистия. Не че някой вярва, че той ще удържи на думата си.

— Каква амнистия?

Несбит се усмихва.

— Не си ли чул? В гората ли живееш, друже?

Ван се намесва.

— Преди две седмици Соул обяви амнистия за всички членове на Съюза и обеща да освободи затворниците, ако му предадем теб.

— Много изкусително предложение — добавя Несбит. — Само че аз заявих на всеослушание, че ако те предадат, няма да им говоря повече. И затова те си кротуват. Засега.

Едно време Силия щеше да ме убие или да ме остави да умра, без да й мигне окото, но сега никога не би го направила, сигурен съм. Едно време и забележката на Несбит щеше да ме вбеси. Сега обаче правя кръгчета от дим.

Една от девойките измърморва нещо за ужасните условия, при които са държани затворниците. Давам си сметка, че всички са се събрали около нас и ни слушат. Чудя се колко от девойките биха предпочели да ме предадат в замяна на амнистия.

Несбит също е чул думите й и подхвърля достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Разбира се, може сам да се предадеш на Соул, Натан. Знам, че с радост би помогнал на затворниците и би облекчил страданията им.

Смачквам фаса в земята.

— Това няма да помогне на никого — отвръщам аз.

Дори и затворниците да бъдат освободени, което ме съмнява, оставането на Соул начело на Съвета означава, че още много хора ще страдат. Той няма да престане да преследва Черните и всеки, който му се противопостави.

Мога да си представя затворниците в килиите в подземието на сградата на Съвета, някои сигурно са в същата килия, в която ме бяха държали, преди Уолънд да ме татуира. Бяха ме оставили в пълен мрак, прикован към стената. Мъчно ми е за всички Черни сред затворниците — те страдат най-много, тъй като са държани вътре нощем, — но много добре знам, че ако се предам, няма да сложа край на жестокостите на Соул.

Ван се изправя и подхвърля:

— Ела да се разходим, Натан. Не ни трябва публика.

Ставам, тя ме хваща под ръка и се отправя към дърветата. Гейбриъл и Несбит вървят на няколко крачки зад нас.

— Соул иска теб, Натан. Лично аз смятам, че той те иска жив, не мъртъв. Съветът те е държал в клетка и те е обучил, за да убиеш баща си. Само по себе си това е извратен план, но според мен сега Соул си поставя още по-извратени цели. Убедена съм, че той иска да те превърне в свой слуга, главорез, който може да убие всеки, когото Соул посочи.

— И за това ли има видения?

— Не, не съм чула за такива видения. Но е логично, предвид стремежа му да постави под властта си всички вещици и магьосници по света. Би дал всичко, за да те направи свой главорез. Аз никога не съм разговаряла с него, разбира се, но Силия го познава и ако не се лъжа, ти също си го виждал. Смяташ ли, че е така?

Шестото ми чувство подсказва, че е точно така.

— Той искаше да ми даде трите дара на седемнайсетия ми рожден ден. Това винаги ми се е струвало адски странно. Сякаш лично се интересува от мен.

— Да, прав си. Реално погледнато, той няма нужда от теб, но те иска. Заради егото си, а и защото се е вманиачил по теб. Ти си се измъкнал от лапите му и Соул иска да си те върне. Но най-вече иска власт. И смята, че ако сложи ръка на теб, това ще покаже ясно силата му.

— Добре, че не е успял.

— Да. Но за разлика от Соул, Съюзът е слаб и уязвим. Силия прави всичко по силите си да поддържа бойния дух и да обучава новите попълнения, но за момента най-важната ни цел е да се съхраним. Да не вирим глава. Да не нападаме Ловци. И да не те изгубим. Имаме нужда от теб, Натан. Ако загинеш, край със Съюза. Не бива да рискуваш живота си с ненужни нападения, не така ще победим Соул. — Ван спира и улавя погледа ми. — Макар да ми е ясно, че не това е най-важното за теб в момента.

Свивам рамене.

Тя обаче настоява:

— Издирваш Аналис, права съм, нали?

— Естествено, че си права. Заради нея баща ми е мъртъв. Заради нея половината от Съюза са мъртви.

— И какво ще направиш, ако я намериш? — пита Ван.

От гърлото ми се изтръгва нещо между сумтене и смях.

— Питаш ме дали ще я убия веднага, или първо ще я подложа на мъчения? За момента клоня към това, да й видя сметката веднага, но може и да размисля.

Ван си поема дълбоко дъх и изважда табакера от сакото си, предлага ми цигара и също си взема една. Пушим мълчаливо няколко минути, после тя пита:

— Можеш ли да използваш някоя от дарбите на баща ти?

— Както знаеш, не е възпитано да питаш някой Бял за дарбите му, а аз съм наполовина Бял, Ван.

Тя издухва облак дим в лицето ми.

— Когато съм с теб, от доброто ми възпитание не остава и следа, Натан.

Усмихвам се неволно.

— Мъча се. Мъча се да овладея дарбите, не да работя върху възпитанието си.

Тя като че ли също се опитва да скрие усмивка.

— И какъв е резултатът?

— Мога да ставам невидим, това най-добре ми се получава засега, мога и да мятам светкавици. Да бълвам огън.

Като демонстрация издухвам кръгче дим, без да дръпна преди това от цигарата.

— А да спираш времето?

— Опитвам се, трудна работа. Но както знаеш, правенето на кръгчета от дим също не е лесно.

Това вече наистина я кара да се усмихне и след това Ван издухва един голям кръг и няколко по-малки вътре в него.

Все още не ми е ясно накъде точно води разговорът ни.

— Вярваш ли във виденията, че ще убия Соул, Ван?

— Няма нужда да вярвам, след като разполагам с нещо по-добро, нещо материално, което ще ти помогне да убиеш Соул и ще позволи на Съюза да победи. — Тя млъква, за да дръпне от цигарата си, и след това продължава. — Въпреки всички дарби на баща си, ти пак си оставаш уязвим. Неговата смърт би трябвало ясно да ти го доказва. Сега е по-важно не да овладееш дарбите му, а да намериш защита. Нуждаеш се от нещо, което да те направи неуязвим. Трябва ти амулетът на Варда.

— Ммм… Признавам, че нямам представа какво е това.

— Древен, много могъщ амулет. Вярва се, че идва още от зората на света. По принцип амулетите предпазват своя притежател, само че амулетът на Варда е уникален. Той е създаден от една Черна вещица, на име Варда. Тогава времената са били други и Черните и Белите са живеели заедно. — Ван се усмихва замечтано, сякаш това й се струва невероятно. — Варда се влюбила в един могъщ мъж, принц Линъс, който бил Бял магьосник. Той обаче не бил много силен в магиите и искал да получи закрила от нея. Казал й, че я обича, и тя направила амулета за него. Той окачил амулета на врата си, точно над сърцето, и спечелил много битки. Изправял се срещу много по-силни от него воини, но никой не успявал да го рани. Ставал все по-могъщ и по-могъщ. Линъс бил благодарен на Варда, но не я обичал истински и знаел, че никога няма да я обикне. В крайна сметка решил да престане да я мами и й разкрил истината, че не я обича. Изпратил я да си върви. Само че въпреки предателството му, Варда продължавала да го обича и преди да си тръгне, скъсала надве амулета, оставила едната половина при него, другата взела със себе си и казала, че когато Линъс пожелае отново закрилата й, тя ще се върне, че той ще е в безопасност, когато двамата се съберат и амулетът отново стане цял. Линъс обаче никога повече не я повикал и бил убит при следващото си сражение.

Веднъж съм виждал половинка от амулет. Не беше украшение от метал или скъпоценности, а парче протрит пергамент със странни знаци, изписани в няколко кръга, по-точно полукръга, тъй като пергаментът беше скъсан през средата.

— Онази половинка, която ти даде Гейбриъл — казвам аз. — Това ли е амулетът на Варда?

— Да.

— Но не става за нищо без другата половина.

— Точно така. Преди много години обаче случайно разбрах у кого е другата половина и оттогава се мъча да го намеря.

— И сега си го открила. Мъж ли е, или жена?

— Жена. Казва се Леджър.

— И взе ли от нея другата половина?

— Не е толкова просто. Вярвам, че за да победим Соул, амулетът ни е нужен. Ако разполагаш с него, ще си неуязвим като Линъс. Ще си неунищожим.

— Но след като амулетът е скъсан, сигурна ли си, че магията е запазена? Откъде изобщо знаеш, че тези парчета са част от амулета на Варда? Може да е някаква глупава стара история.

В сините очи на Ван избухват сапфирени искрици.

— Няма гаранция, но според мен Леджър ще знае как да възстанови амулета. Тя е изключително могъща вещица. Може би най-могъщата.

— По-могъща от баща ми?

Ван отново ме хваща под ръка и казва:

— Леджър не е като баща ти. Тя изобщо не е като повечето Черни и мнозинството хора дори не са чували за нея. Не общува с никого, но аз имах честта да се запозная с нея преди няколко дни. Тя притежава множество дарби и обширни познания. Може да успее да ти помогне да овладееш дарбите на баща ти и да разбере как да възстанови амулета.

— А тя ще иска ли да ми помогне? Освен това не ми се вярва да ми даде своята половина от амулета, без да поиска нещо в замяна.

— Може да се опитаме да я убедим. Разказах й за теб и тя спомена, че ще й е интересно да се срещнете.

Поглеждам я. Ван е спокойна и елегантна както винаги. Белезите от схватката й с Меркюри почти не си личат. Този път не е в обичайния си костюм в пастелен цвят, а с тъмен панталон, блуза и зимно яке. И пак както винаги, е непроницаема. Вярвам й, но същевременно си давам сметка, че тя преследва някакви свои цели.

— И за какво съм й притрябвал на Леджър?

— Иди при нея и ще разбереш.

— Твърдиш, че постоянно рискувам, а откъде си сигурна, че след като е толкова могъща, тя просто няма да вземе половината от амулета и да ме убие?

Ван се усмихва едва-едва.

— Съмнявам се, че би те убила. А и освен това аз вече й дадох онази половина, която получих от Гейбриъл.

— Моля?!

— В знак на добра воля. Леджър знае как да възстанови амулета. Каза ми, че ще го направи за този, който й вдъхва доверие. Да се надяваме, че този човек ще си ти, Натан.

Страх ме е от теб

Ван се връща в лагера с Несбит, а аз и Гейбриъл отиваме да потичаме. Питам го:

— Не си ли ядосан, че Ван е дала на Леджър твоята половина от амулета?

— Не, разбира се. Аз й я отстъпих в замяна на помощта й, тя спаси живота ми. Може да прави с амулета каквото пожелае. А и още тогава ти казах, Натан, че тези неща вече не ме интересуват. А и никога не са ме интересували кой знае колко.

— Смяташ ли, че трябва да отида да помоля Леджър да ми даде амулета?

— Все още обмислям.

И аз обмислям. Леджър ми се струва интересна, а и амулетът не е за изпускане, но ако се захвана с това, би означавало да престана да издирвам Аналис. Само че вече започвам да си давам сметка — или по-скоро започвам да приемам това, което знам от няколко седмици, — че Аналис не е тук. Може да е къде ли не.

След около два часа се отправяме обратно към лагера. Грейторекс, Ван и Несбит седят край Дона, отиваме при тях. Несбит придържа Дона, която има вид, сякаш ще припадне.

На земята е оставена една от малките каменни купи на Ван, на дъното има няколко капчици течност. Отвара за истина, вероятно.

Ван ме поглежда, след това се обръща към Дона и пита:

— Защо искаш да се присъединиш към Съюза?

— Ако се присъединя, ще мога да помогна.

Дона отговаря завалено, все едно е пила.

— С какво ще можеш да помогнеш?

— За унищожаването на лошите.

— Кои са лошите?

— Лошите.

— Кои са те? Посочи един.

— Лошите.

Дона като че ли всеки момент ще заспи.

Ван упорства.

— Ловците ли са лошите?

— Те унищожават Съюза.

— Да, но те ли са лошите?

— Те ме вързаха, не ми даваха храна, запушиха ми устата. — Дона като че ли успява да съсредоточи погледа си върху мен за част от секундата и добавя: — Той ги уби.

— Знаеш ли как се казва той? — посочва ме Ван.

— Натан. И Фреди също така.

Ван вдига вежди към мен.

— Фреди?

Аз кимам.

— Натан от лошите ли е?

— Той уби Ловджийките.

— И затова добър ли е, или лош?

— Всички казват, че е лош.

— А ти какво смяташ?

— Той ми даде всичкия шоколад.

Ван издува бузи и изпухтява. Изглежда уморена.

— Шпионин ли си?

— Не.

— Убиец ли си?

— Искам да убивам лошите.

— Кои са лошите?

— Лошите.

Струва ми се, че разпитът се върти в кръг, оставям ги да продължат.

Малко по-късно питам Ван как е минало. Тя поклаща глава:

— Трудно. За да има добър ефект, отварата трябва да е съобразена с конкретния човек. Аз използвах обикновена отвара, но все пак би трябвало всичко казано от Дона да е истина.

— И каква е присъдата?

— Отговорите й бяха едни и същи и това не ми харесва. Бяха искрени, но не и открити. Трудно е да се прецени. Ще трябва да приготвим отвара специално за нея.

Ван ми предлага цигара и аз си вземам една. Вдишвам дима, издишвам. С изненада установявам, че цигарата е съвсем обикновена.

— Американски са — обажда се Ван, сякаш е прочела мислите ми.

— Да нямаш случайно някоя отвара за сън?

Ван се колебае, после пита:

— Кошмари?

Вдигам рамене.

— Сънища.

Чудя се дали да й кажа за виденията. Може би някой друг път.

— Ето с какво разполагам. — Тя бърка в джоба на якето и изважда няколко хартийки. По-скоро хартийки, в които е увито нещо. Ван взема три от тях. — Силно е. Само по едно вечер или изобщо няма да се събудиш.

Държи ги над протегнатата ми длан.

— Няма да се изкушиш да ги глътнеш наведнъж, нали, Натан?

Поглеждам я в очите.

— Колкото и да ми харесва тази идея, мисля да се въздържа.

Спира ме най-вече мисълта, че Аналис все още е жива и на свобода, би било ужасна несправедливост тя да е жива, а аз да съм мъртъв. Видя ли я в гроба, тогава вече може и да се откажа.

В общи линии съм склонен да приема идеята за среща с Леджър, само че Грейторекс иска преди това с Несбит и Гейбриъл да помогнем за обезопасяването на лагера. Тя е измислила нови правила за патрулиране в периметъра на лагера и седмични проверки на по-голямо разстояние. Лагерите на Съюза са свързани помежду си с проходи, като всеки лагер си има и един проход за спешни случаи, който води някъде другаде. Грейторекс казва:

— Мрежата от проходи ни позволява да се събираме на малки и небиещи на очи групи, но сами по себе си проходите са проблем. Има най-малко една Ловджийка, която може да ги намира.

Кимам.

— Баща ми смяташе, че ще е най-добре да напълним целия свят с проходи. По този начин ще претоварим Ловците.

— Идеята не е лоша, но за момента ще продължим да се спотайваме и често да сменяме местоположението си.

Няколко от девойките са изпратени да патрулират около лагера, а аз с Несбит и Гейбриъл се отправяме на разузнаване.

Радвам се, че няколко дни няма да сме в лагера. С Несбит и Гейбриъл си разпределяме участъците, сутрин се разделяме и вечер се събираме. За три дни правим пълна обиколка на Трети лагер, без да открием нищо тревожно, напротив, мястото изглежда добро.

Всеки ден упражнявам дарбите си. Да ставам невидим, да бълвам пламъци и да мятам светкавици, ми се удава все по-лесно и в един момент дори ми се струва, че съм на ръба да спра времето. Макар че всъщност баща ми не спираше времето, а като че ли по-скоро спираше света, забавяше хода му. Повтарям движенията му, потривам длани, представям си как земята се върти, след това вдигам ръце към слепоочията си и си представям как светът спира, само аз продължавам да се движа. Вдигам поглед, всичко край мен е застинало. Обръщам се към Гейбриъл, той не помръдва. И тогава всичко се размърдва отново. Гейбриъл премигва.

— Видя ли нещо? — питам го аз.

— Като че ли изтървах някакъв миг — отговаря той. — Ти гледаше настрани, а след това изведнъж се взираше в мен.

Ухилвам се.

— Май успях за първи път да спра времето.

— Направи го пак.

Опитвам се и не се получава, но знам, че просто трябва да продължа да се упражнявам.

Последната вечер, преди да се върнем в лагера, лежим край огъня. Несбит похърква тихо, аз не мога да заспя и ровя жарта.

Гейбриъл си мълчи цяла вечер, сега пали цигара, сигурно я е взел от Ван, дръпва и ми я подава.

— Сега владееш по-добре дарбите си — отбелязва той. — Не толкова добре като баща ти, но определено има напредък.

Издухвам кръгче дим и след това бълвам малко пламъче в него.

— Браво! — поздравява ме Гейбриъл.

Издухвам още едно кръгче дим и се опитвам да прокарам още по-нежно пламъче точно в средата му.

— Не съм сигурен, че ти трябва помощ от Леджър, за да овладееш дарбите си. Тя може и да ти даде някой и друг съвет, но ако питаш мен, и без тях ще се оправиш, стига да се упражняваш.

— Аха. — Издухвам голямо огнено кълбо. — Но мога да се упражнявам и едновременно с това да търся амулета.

— Който може и да не бъде възстановен.

— Искаш да кажеш, че няма смисъл да ходя при Леджър?

— Искам да кажа, че не е зле да помислим и над другата възможност.

— Която е?

Той смачква фаса и след това се обръща към мен.

— Да зарежем всичко. Войната. Всичко.

— Като другите Черни? И на теб ли ти омръзна?

— Естествено, че ми омръзна! Омръзна ми да студувам. Омръзна ми да гладувам. Омръзна ми да се страхувам. Тези няколко дни ми напомниха как беше преди. Тогава беше забавно. Ти, по твоя си особен начин, беше забавен.

— Война е, нали така ми каза?

— Да, война е, но на мен ми дойде до гуша от нея. А и… И от теб също ми дойде до гуша, Натан. Не ми е минавало през ума, че някога ще го кажа, но е така. Писна ми от твоето отмъщение, от гнева ти, от омразата. Тази война те убива. Не унищожава тялото ти, а ума, душата. Променил си се. Усещам, че те губя. Ти сам се губиш. Не ти трябват нито Леджър, нито амулетът. Не е нужно да убиваш Аналис. Това, което трябва да направиш, е да се махнеш. Върни се в природата, преди войната да те превърне в нещо друго, нещо зло.

— Мислех, че не вярваш в тези истории за доброто и злото. Нали ти ме убеждаваше, че няма нито добро, нито зло.

— Тогава говорех за използването на дарбата ти. В животното в теб няма добро, нито зло.

— Но дори и когато се преобразя в животно, пак убивам хора.

— Убивал си за храна или за да оцелееш. Не си убивал спящи хора.

Поклащам глава.

— Не, не е така. Когато съм животно, аз разкъсвам жертвите си, Гейбриъл. А да разкъсваш хора, няма как да е добро. Нито едното е добро, нито другото. Независимо дали убивам като животно, или като човек, резултатът е един и същ: още един труп в нозете ми.

— Но като животно не убиваш от омраза.

— Ловците са мои врагове. Искаш да ги обичам ли?

Гейбриъл поклаща глава.

— Още в началото ти казах, че Съюзът се интересува единствено колко Ловци ще убиеш. И не се отричам от думите си. Сега искат да намериш амулета и да убиеш Соул. И ще те оставят да убиеш още много, докато победят.

— Ти да не искаш Соул да остане на власт?

— Не, не. Но повече ме интересуваш ти, не той.

— Ако взема амулета и Леджър успее да го възстанови, ще бъда неуязвим.

— Точно това ме тревожи. Казах ти, че Аналис ще види твоята Черна страна, ще види убийствата ти, ще види как се променяш и ще започне да се страхува от теб. И от тези думи не се отричам. Но си признавам, че това не ме притесняваше особено. Никога не съм я харесвал, не съм й вярвал, не съм разбирал какво те привлича в нея. Признавам, че исках тя да види тази твоя страна. Исках да осъзнае, че вие не сте един за друг. Само че… Твоята същност, това, което те прави толкова ценен за мен, Натан, е, че ти си смесица между Бялото и Черното, мрака и светлината. Ето това обичам в теб. Винаги съм го обичал. Обичам те, Натан, и знам, че винаги ще те обичам. Но ти се променяш. И сега… Сега се страхувам, че ще се сдобиеш с амулета, ще овладееш дарбите на баща ти. Ще станеш неуязвим и ще избиеш още много, много хора. Страх ме е, че няма да можеш да спреш и ще се изгубиш. И тогава и мен ще ме е страх от теб.

Заплюването

Седя и се взирам в огъня, размишлявам над думите на Гейбриъл. Не искам да го е страх от мен, разбира се, само че не мога да забравя видението си как той ми махва да се приближа, а в ръката си държи пистолет. Дали някога би решил да ме застреля? Не го вярвам. Дори и да го е страх от мен, не би го направил. И не е прав, че съм изгубил същността си, струва ми се, че години наред не съм знаел кой съм, сега обаче усещам, че все повече ставам като баща ми, и нещата ми се проясняват, нямам нищо против да съм като него. За да свърша това, което ме чака, да убия Соул и Уолънд и да сложа край на техните жестокости, трябва да съм безскрупулен и безсърдечен като Маркус.

На другия ден правим една последна разузнавателна обиколка и след това се отправяме към лагера, пристигаме по тъмно. Несбит пита къде е Ван и Грейторекс отговаря, че Ван е заминала, извикали са я в Първи лагер.

— Станало ли е нещо? — питам аз.

— Трябва да се подстрижеш — обажда се друг глас.

Обръщам се, Силия ме оглежда от главата до петите. Не съм я виждал от няколко месеца, затова и аз я оглеждам. Изглежда уморена и отслабнала, но иначе си е все същата, набита и грозна.

— Радвам се, че още си с него, Гейбриъл — казва тя.

Сядаме край огъня, Силия ме разпитва за дарбите ми и аз й казвам, че се надявам скоро да мога да спирам времето. Очаквам да ми се накара заради нападението над Ловджийките, само че тя изглежда по-скоро заинтригувана, отколкото ядосана и като че ли й е приятно, че съм успял да се справя с осем Ловджийки сам.

— Осем обаче са нищо. Ще трябва да преодолееш осемдесет, за да стигнеш до Соул.

Предполагам, че сега Силия ще отвори дума за амулета, само че тя си мълчи.

— И ако тръгна срещу Соул — питам аз, — колко бойци от Съюза ще ме подкрепят?

— Честно казано, много по-малко, отколкото би ми се искало. Само че Соул управлява благодарение на страха. Ако го отстраним, много от тези, които сега се страхуват да му се противопоставят открито, ще преминат на наша страна. И тогава ще можем да живеем заедно, Бели, Черни и нечистокръвни. Няма да е лесно и винаги ще има такива, които създават проблеми, но ако всички са равни, равни пред закона, ще живеем в едно по-добро, по-справедливо общество.

Трудно ми е да повярвам на ушите си. Жената, която ме държеше окован в клетка, сега като че ли искрено вярва, че някой ден Черните и Белите ще могат да живеят заедно в мир. От друга страна, в момента аз, който съм нечистокръвен, седя между нея — една Бяла вещица — и Гейбриъл, който е Черен.

Този разговор е адски странен. Само приказки за Бели и Черни и пълно мълчание за амулета, а аз предполагах, че Силия ще се опитва да ме убеди да се сдобия с него. Чудя се какво е замислила, дали не крие нещо.

Изведнъж се сещам, че не съм попитал за Аран, как можах да го забравя! Не сме се виждали от ББ насам. Той остана при Силия след битката, за да помага на ранените, макар че почти нямаше такива. Повечето бяха мъртви. Със свито сърце събирам сили да попитам как е, може би точно това крие Силия, тя обаче като че ли се досеща какво си мисля и се обажда:

— Аран е добре. Той е чудесен лечител и чудесен човек, радвам се, че е с нас в Съюза. Той е уравновесен и разсъдлив. И макар да е кротък, Черните и Белите се вслушват в гласа му.

Пак се връщаме към темата за Белите и Черните.

Силия става и се отправя към палатката, в която ще нощува, а аз се питам за какво е дошла в Трети лагер. Да ме види? Да види Грейторекс? Да не би да има някакъв проблем в Съюза? И защо Ван си е тръгнала, преди да ми каже как да открия Леджър?

На сутринта аз и Гейбриъл отиваме да погледаме тренировките. Несбит също идва с нас. Той обича да се боричка с девойките. Аз и Гейбриъл подхвърляме съвети отстрани и накрая едно от момичетата успява да срита Несбит в слабините.

Дона седи срещу нас както предишния път, мярвам, че ръцете й още са вързани.

— Май Дона до края на живота си ще си остане с вързани ръце — подхвърлям на Гейбриъл.

— Несбит ми каза, че Ван е била започнала да приготвя специална отвара за нея, но са я извикали в Първи лагер, преди да я довърши. Явно Дона ще изкара така още известно време.

— Когато я разпитваха под въздействието на отварата, отговорите й не бяха много убедителни и това не ми вдъхва кой знае какво доверие към нея. — След това си давам сметка, че всъщност Дона ми е по-симпатична от трениращите пред нас девойки, и добавям шеговито: — Но и на тях им нямам доверие, бих предпочел всичките да ги видя с белезници на ръцете.

Несбит се пльосва до нас и без да отмества поглед от девойките, ме пита:

— Кого искаш да видиш с белезници на ръцете?

Гейбриъл го оглежда.

— Несбит, знаеш ли, че ако съберем техните години и ги умножим по броя пъти, в които си се боричкал с тях, резултатът ще е половината от годините, на които си според тях?

Несбит се засмива.

— Така е, но забелязал ли си колко малко мъже има тук? Падат се поне по две девойки на един мъж, така че някои от тях със сигурност са…

— Готови да си затворят очите?

— Не, не, аз бих казал, че са склонни да проявят интерес към един по-зрял мъж.

— Какво?!

— А напоследък аз съм в добра форма, нали?

Той потупва корема си доволно и няма как да отрека, че от предишните сланинки не е останало нищо, всичко е само мускули. Всъщност всички бойци на Съюза са стегнати и слаби просто защото храната не достига. Несбит продължава:

— Да, малко по-възрастен съм от тях…

— Малко ли! — възкликваме с Гейбриъл в един глас.

— И двамата мога да ви дам под съд за възрастова дискриминация!

— Има една, която, подочувам, доста те харесва, Несбит — обажда се Гейбриъл. — Бяла вещица. Руса.

— Тук е пълно с руси — отговаря Несбит жално.

— И умна също така — додава Гейбриъл. — В чудесна форма.

Несбит оглежда трениращите девойки.

— И коя е тя?

Гейбриъл мълчи, Несбит се обръща към него.

— Хайде де! Кажи, друже!

— Пристигна снощи в лагера.

— Силия?

Несбит се намръщва, после избухва в смях.

В този момент към нас се приближава Адел и казва:

— Силия те вика, Несбит.

— Ха! Май наистина ми е хвърлила око! — Несбит се надига и отупва панталона си. — Е, в такива моменти човек не подбира, нали така?

— И теб също — добавя Адел, вдигам поглед, но тя не говори на мен, а на Гейбриъл.

Тримата се отправят към Силия. Грейторекс явно също е там, тъй като не е при трениращите. Чудя се мен кога ще ме повикат.

След по-малко от час Адел се връща за мен. Силия седи до огъня, Грейторекс е вдясно от нея, Несбит и Гейбриъл стоят прави от другата й страна. Наблюдават ме. Несбит изглежда притеснен, шепне нещо в ухото на Гейбриъл.

Гейбриъл ме пресреща. Изглежда адски сериозен и това ме кара да застана нащрек. Нямам представа за какво са ме повикали, но едва ли е нещо хубаво.

Спирам. Гейбриъл е пред мен, препречил е пътя ми към Силия, рамото му почти докосва моето.

— Какво става? — питам аз.

— Силия ще ти обясни, но моля те, Натан, не се ядосвай.

— Седни, Натан — обажда се Силия. — Трябва да поговорим.

— Мога да говоря и прав.

Силия става, след нея се надига и Грейторекс.

— Трябва да те уведомя за някои неща. В Първи лагер има няколко Черни магьосници, които недоволстват. Гюс и още неколцина създават проблеми.

Срещал съм Гюс няколко пъти, при последния баща ми му отряза ухото, задето Гюс ме беше нападнал. Не се изненадвам, че създава проблеми.

— Затова помолих Ван да се върне там — продължава Силия. — Тя е влиятелна Черна вещица. Уважават я както Черните, така и Белите. Надявам се, че ще успокои обстановката.

— Ще стигнеш ли най-сетне до същината? — питам аз.

— Недоволството е заради един от пленниците.

— Кой?

Не мога да си поема дъх, струва ми се, че вече знам какъв ще е отговорът, но не смея да мисля за това, защото може и да сгреша, а лицето на Силия е напълно безизразно и дори когато тя произнася името на Аналис, пак не смея да повярвам, може да не съм чул добре, затова повтарям:

— Аналис?

— Да, тя е при нас — потвърждава Силия. — В Първи лагер.

Трябва ми малко време да си събера ума. Знам, че тук има нещо гнило, държат се с мен, сякаш ми нямат доверие, само че тя е при тях. Не е успяла да се измъкне.

— Трябва да отида там веднага!

— Ще стигнем и до това. Първо обаче искам да те помоля да си дадеш сметка в какво положение се намираме, Натан. — Силия замълчава за миг, после продължава нерешително: — Заловихме Аналис няколко дни след ББ. Тя…

— Какво?! Значи… При вас е от седмици? Месеци?

— Три месеца.

— И никой не ми е казал?

— Сега ти казвам.

Гласът й е тих и спокоен. Моят обаче не е.

— Обиколих цялата гора да я търся!

— Да, знам.

Изругавам.

— И кой друг е знаел?

Оглеждам се ядосано. Несбит не отмества очи, явно не е знаел, Гейбриъл също ме гледа в очите, но погледът му казва всичко.

— Знаел си? — ахвам аз. — Знаел си и не си ми казал?

— Чух някакъв слух. Предполагах, че може да е верен, и…

— И не си споделил този слух с мен? Не ти е минало през ума да ми кажеш? — Изругавам и се извръщам леко настрани. — През цялото време, докато обикалях да я търся и ти ми повтаряше да не рискувам живота си с нападения над Ловци, си можел да ме спреш, като ми кажеш!

— Нямах представа, че ще атакуваш всеки срещнат Ловец.

Не мога да го слушам повече. Не го разбирам. Не мога да си обясня защо не ми е казал за Аналис. Знаеше, че мисълта за нея ме подлудява.

— Знаел си и не си ми казал!

— Опитвах се…

— Не си ми казал нищо! — Привеждам се към него и изкрещявам в лицето му: — Нищичко!

— Бях…

— А аз ти вярвах — изсъсквам аз.

Гейбриъл също се привежда към мен и процежда:

— Не, отдавна вече не ми вярваш. Не ми казваш какво правиш и какво си направил. Губиш се в продължение на дни и не ми казваш къде си бил, кого си убил. Споделяш по някоя трошица само ако се наложи. Когато ти отърва.

Не мога да повярвам, че обвинява мен. Мълчал си е за Аналис, а обвинява мен! Заплювам го. Храчката полепва по бузата му.

Гейбриъл се ококорва. За първи път го виждам толкова ядосан. Несбит застава между нас, избутва го настрани, говори му:

— Натан си е такъв, нали го знаеш? И точно заради това го обичаш, нали?

— Натан, успокой се! — обажда се строго Силия.

Обръщам гръб на Гейбриъл и я поглеждам, поемам си дъх и питам:

— Да разбирам, че всички са знаели, така ли?

— Грейторекс знаеше, но й бях заповядала да не допуска да се появиш в Първи лагер, което не беше кой знае колко трудно, тъй като ти почти не се вясваше в Трети.

— И защо ми го казвате сега?

— Както отбелязах снощи, Съюзът трябва да се погрижи всички да бъдат равни пред закона. Във война сме, но все пак трябва да имаме правила и да ги спазваме. Аналис е при нас. Тя иска да я пуснем да си върви. Не подкрепя Соул и няма да премине на негова страна, но не смята, че войната ще постигне нещо добро.

— Не ми пука какво смята тя. Искам да знам какво ще правите с нея.

— Ще я изправим пред съда, съд, в който ще заседават Черни и Бели. Аналис застреля Маркус, Черен магьосник и важна фигура в Съюза. В резултат на действията й Съюзът понесе тежко поражение. Известен брой Черни, водени от Гюс, настояват тя да бъде наказана. Съюзът иска — и е длъжен — да действа справедливо, да се отнася към всички по еднакъв начин, независимо дали са Черни, или Бели. Само така можем да покажем, че Съюзът не е като Съвета на Белите. Изправянето на Аналис пред съда означава обаче, че тя ще може да се защити.

— И как възнамерява да се защити?

— Тя твърди, че е действала непредумишлено. Че просто се е опитвала да помогне на брат си.

Гневът ми към Аналис е изместен от отвращение към нея, към лъжите й.

— Конър беше мъртъв, когато тя застреля Маркус!

— В такъв случай това ще бъде доказано в съда. Всички свидетели ще бъдат под въздействието на отвара за истина. Повярвай ми, Натан. Истината ще излезе на бял свят.

— В такъв случай ти ми повярвай, истината е една: баща ми уби Конър О’Браян, Ловец, който посягаше към оръжието си. Аналис застреля Маркус, след като Конър вече беше мъртъв, а след това избяга и ни изостави. Заради нея загина баща ми. Заради смъртта на баща ми нямаше кой да спре Ловците и загинаха стотици хора. Тя е виновна за смъртта им.

— Твоите показания ще бъдат изслушани, Натан. Така и трябва да бъде. — Силия замълчава, после добавя: — Но също така е важно да оставиш съдът да реши съдбата на Аналис. Да не търсиш отмъщение.

— Ако я пуснат, ще търся каквото си поискам.

— В такъв случай съдът ще бъде принуден да се занимава и с теб.

— Нека се опита.

Силия пита:

— Предполагам, че знаеш каква е дарбата й?

Доста съм размишлявал над този въпрос и имам предположение. След като Аналис застреля Маркус, се разрази ужасна пукотевица. Гейбриъл ме събори на земята да ме предпази и когато надигнах глава, Аналис беше изчезнала. Първоначално смятах, че тя е избягала в гората, но още тогава ми беше ясно, че човек трудно може да изчезне ей така.

— Може да става невидима — потвърждава Силия.

— Същият дар като на уважавания й баща и прочутия й брат. Идеално. Сега вече сме сигурни, че е същата като тях.

— Да, така твърди и Гюс, но някои биха казали, че ти си същият като баща ти.

— С това мога само да се гордея.

— Внимавай, Натан. В Съюза има много Бели, много повече, отколкото са Черните, и макар те да не харесват семейството на Аналис, тя има едно преимущество, нея я смятат за слаба и незначителна фигура, въпреки дарбата й. А ти не си нито слаб, нито незначителен. Хората вярват, че си същият като баща си. Знаят какво си направил, за да вземеш дарбите му.

— Бях длъжен да го направя!

— Не е хубаво, че ги е страх от теб, Натан. Много от Белите ги е страх от теб, от това, в което можеш да се превърнеш. Те изпитват симпатия към Аналис, убедени са, че тя е действала, водена от любов и вярност към заблудения си брат, но на теб гледат като на жесток Черен магьосник, син на Маркус, младежа, изял сърцето му. За тях ти си убиецът на Маркус. Те твърдят, че теб трябва да изправим пред съда.

— Исках да го спася! Но нямаше как. Той умираше. Не исках да го направя!

— Успокой се, Натан — повтаря Силия тихо.

Изругавам.

— Има неколцина Бели, поддръжници на Аналис, които смятат, че най-добрият начин да я защитят, е, като насочат вниманието към теб. Според тях законът трябва да се прилага еднакво.

— И какво, ще ме арестуваш ли? Затова ли си дошла? Да ме арестуваш, задето съм изял сърцето му, след като тя го застреля?

— Отношението към теб не може да бъде различно. Длъжна съм да те отведа да се изправиш пред съда. Ще обясниш как е било. Не смятам, че…

— Ще ме затвориш в клетка?!

Знам, че това ще им хареса, Белите ще са доволни да ме видят в окови. Само че аз никога, ама никога няма да позволя да го направят отново. От ръцете ми изскачат светкавици, удрят земята от двете страни на Силия, отварям уста и между нас лумват пламъци, Силия отстъпва.

В следващия миг писъкът изпълва главата ми, болката е ужасна, мразя го, падам на колене.

Тя обаче бързо спира.

— Не искам да те нараня, Натан. Не искам да използвам дарбата си върху теб, но ако не се успокоиш, няма да имам друг изход.

Поглеждам я и се изправям. Толкова мразя нейното пищене, единствената ми мисъл е да я спра, да спра всичко. Няма да позволя да използва отново дарбата си върху мен.

Никога повече.

Потърквам длани, усещам как светът се върти, започвам да движа ръцете си още по-бързо, след това изведнъж спирам. Вдигам ръце към слепоочията си, представям си пълен покой.

Сега не се чува нищо. Тихо е. Нищо не помръдва.

Силия стои пред мен, лицето й е спокойно, съсредоточено. Гейбриъл ме гледа все така ядосано. Единият крак на Несбит е във въздуха, сякаш тъкмо е понечил да направи крачка, Грейторекс е насочила пистолета си към мен. А малко по-назад са всички останали. Явно са чули виковете и са дошли да видят какво става. Повечето изглеждат изплашени, една от девойките се усмихва доволно. Дона също е там, ръцете й са вързани, гледа сериозно.

Обръщам им гръб и се отдалечавам. Не знам колко ще издържи магията. Не ме интересува. Няма да позволя отново да ме пъхнат в клетка.

След миг чувам крясъци зад гърба ми. Времето отново е поело своя ход. Хуквам.

Опиати

Седя в гората. Свечерява се. Не знам какво да правя. Не убих никого. Едва се сдържах. На косъм бях. Заплюх Гейбриъл в лицето. Как можах?

Почти напълно се е стъмнило, когато дочувам някой да се приближава. Стъпките спират, после човекът отново тръгва, по-шумно, по-тромаво, иска да го чуя. След миг той се обажда:

— Хубав номер им спретна, друже.

Не отговарям, Несбит се появява иззад дърветата и кляка до мен.

— В първия момент никой не беше наясно какво е станало. Все едно се беше изпарил. Гейб предположи, че си спрял времето.

— Аха.

— Супер!

— Аха.

— Както и да е, решихме да се пробваме да те намерим. И така… Ето ме. Не беше трудно, както винаги, си оставил следи, все едно е минало стадо бизони.

— Не съм се мъчил да се скрия. Просто трябваше да помисля.

— Да, да, напълно разбираемо. — Несбит успява да кротува и да мълчи около половин минута, после се обажда: — Няма да те затворят в клетка. Силия няма да им позволи. Закле се.

Не съм сигурен дали да му вярвам, макар че според мен Силия едва ли би ме излъгала.

Той добавя:

— И Ван няма да им позволи. Нито пък аз, да не говорим за твоя любим. Грейторекс също едва ли ще е навита. Имаш повече приятели, отколкото си мислиш.

Чудя се дали наистина е така. Ако имам приятели, защо винаги се чувствам самотен?

— Гейбриъл още ли е ядосан?

Несбит се колебае, после казва:

— По скалата от едно до десет, според мен той е на девет и половина.

— Е, значи, не е чак толкова зле.

— Ще му мине. — Несбит ме сръгва. — Най-хубавото на караниците е сдобряването после. Представям си как се помирявате, ти се извиняваш, той те прегръща и…

— Млъкни!

Мълчим известно време, после аз питам:

— Е, какъв е планът?

— Планът е да използвам чара и обаянието си, за да те убедя да се успокоиш и да се върнеш в лагера. След като Силия се увери, че няма да убиеш Аналис на мига, заминаваме за Първи лагер, където ще дадеш показания в най-големия процес на века. Процеса срещу Аналис. Теб няма да те съдят, поне засега. Силия твърди, че в най-добрия случай изобщо няма да се стигне до дело. Разбира се, това означава, че в най-лошия случай и дотам може да се стигне. Но ако признаят Аналис за виновна, няма да има за какво да те съдят. Силия щяла да се погрижи да стане абсолютно ясно, че ти си дошъл доброволно да дадеш показания. Тя ме помоли да натъртя, че не си арестуван и засега срещу теб няма повдигнати никакви обвинения.

— Само да се опита да ме арестува… Няма да позволя да ме съдят. Никога. За нищо, още по-малко за убийство на баща ми. Няма да им се обяснявам. И никога повече няма да вляза в клетка, килия или каквото и да е помещение с врата.

— Добре. Условията ти са ясни. — След малко Несбит добавя: — Честно казано, друже, няма да им е лесно да те задържат, а дори и да успеят да те пъхнат в някоя килия, вече имаш достатъчно дарби, за да се измъкнеш от там, така че не бих се тревожил за това. — Сръгва ме с лакът. — А пък ако случайно ти дойде нанагорно, аз ще ти изпека сладкиш и ще използвам стария номер да пъхна вътре пила. Или пък Гейб може да се преобрази на дебел потен тъмничар, да открадне ключовете и…

— Млъкни, Несбит!

— Просто исках да кажа…

— Когато бях на четиринайсет, ми сложиха нашийник. Ако се отдалечех от клетката, от нашийника потичаше киселина. Пак ще го направят.

Несбит мълчи известно време, после казва:

— Нищо чудно, че си станал толкова шантав.

— Ха, благодаря.

— Както и да е, не смятам, че това ще е някакъв проблем. Днес успя да се измъкнеш изпод носа на хора с невероятни дарби. Силия беше там, а ти изчезна. Грейторекс и девойките…

— Ще млъкнеш ли, Несбит? Само за минута?

Той успява да си държи устата затворена почти цяла минута, след което пита:

— Имаш ли нещо за ядене? Не съм слагал залък в устата след онази отвратителна каша.

Няма храна, ала въпреки това запалваме огън, седим и гледаме пламъците, от време на време разръчкваме жарта, Несбит не спира да бръщолеви. След като заспива, аз отново се опитвам да осмисля положението. Не мога да позволя на Аналис да й се размине. Заради нея загина баща ми. Казах, че ще я убия, и може би точно това трябва да направя. Но няма да е зле да бъде съдена. Искам да съм там, когато я разпитват. Да я видя затворена в клетка, как се чуди дали някога ще излезе от нея. Най-добре е да отида да свидетелствам. Да видим дали Съюзът може да организира честен съдебен процес. Ако не, после ще реша какво да правя.

Изваждам пакетчетата, които Ван ми даде. Сигурно се е досещала, че ще имам нужда от тях, когато разбера за Аналис. Не се изкушавам да изпия трите наведнъж. Искам да видя Аналис. Искам и тя да ме види. Искам да я заплюя в лицето. Сещам се за Гейбриъл. Как можах да го направя?

Отварям едно от пакетчетата, вътре има щипка жълтеникав прах. Близвам няколко прашинки, долавям лек аромат на мента, изсипвам цялото съдържание в устата си и вкусът на мента се превръща в горчилка, жалко, че нямам вода, после си давам сметка, че не ми трябва вода, струва ми се, че се издигам във въздуха и се нося в мрака.

Празен, спокоен мрак. Идеален. Съвършен.

Спокойствие

— Успокои ли се вече? — пита Силия.

— Да, но не благодарение на теб.

Отговарям й тихо и бавно. И наистина се чувствам спокоен, с прояснен ум. Не знам какво имаше в прахчето на Ван, но едва ли е било само сънотворно. Струва ми се, че съм невероятно разумен и овладян. Въпреки това през целия ден странях от лагера и се върнах чак вечерта. Несбит вървеше до мен, но за разлика от друг път си мълчеше.

— Използвах дарбата си само защото се опасявах, че положението може да излезе от контрол — казва Силия. — Другите не те познават толкова добре. Можеше да решат, че се опитваш да ме убиеш. Аз обаче ти вярвам, Натан.

Спомням си изражението на лицето й в мига, в който спрях времето, тя е искрена, както винаги. Изглеждаше спокойна, сякаш си мислеше за нещо съвсем друго.

Кимам към девойките, които седят от другата страна на огъня.

— Имам чувството, че всички останали очакват да им изтръгна сърцата и да ги изям за вечеря.

— Въпросът е какво ще направиш, когато видиш Аналис.

— Мразя я и искам да умре. Искам да отмъстя за баща ми, но също така искам да я видя изправена пред съда. Искам справедливост. Искам да бъде обявена за виновна. Искам да бъде наказана. Жестоко наказана. Да речем, да я прострелят в корема и да я оставят да се мъчи, докато умре.

— Но няма да се опиташ да я убиеш на мига, нали?

— На мига — не. Но ако я оправдаят или я пуснат да избяга… Не знам. — Поклащам глава. — Каква ще е присъдата, ако решат, че е виновна?

— Предполагам, че ще я осъдят на затвор. Дълги години затвор.

— Тя уби Маркус. Заслужава да умре. Трябва да я застрелят.

— Не ми се вярва да я осъдят на разстрел. А ако ти се намесиш, ако решиш сам да раздаваш правосъдие по какъвто и да е бил начин, няма да имам друг избор, освен да те арестувам. На това се крепи Съюзът, Натан. Справедливост за всички.

— Добре. — Усмихвам й се. — Но първо ще трябва да ме хванеш.

— Дано не се стига дотам.

Докато със Силия си говорим, слънцето се скрива, в сумрака не виждам никъде Гейбриъл. Питам Несбит и той отговаря:

— Виж дали не си е в палатката.

Изобщо не знаех, че Гейбриъл си има палатка. Несбит кима към една в края на редицата, от нея се вижда зелено сияние.

Приближавам се и чуквам с пръст по опънатия брезент.

— Гейбриъл?

Той не отговаря, сигурен съм обаче, че е вътре, затова надниквам през отвора. Зеленикавото сияние идва от купа с нощен дим на земята до главата на Гейбриъл. Той лежи на една страна върху шалте, пред него има отворена книга. Не вдига глава.

— Здрасти — обаждам се аз.

Гейбриъл не отговаря, дори не ме поглежда.

— Само се преструваш, че четеш — продължавам аз. — Бас ловя, че не можеш да се съсредоточиш върху книгата, тъй като единствената мисъл в главата ти е как да ми съдереш кожата от бой.

— Не съм сигурен как точно си представяш това със съдирането на кожата, но иначе не си далече от истината.

Гейбриъл ме поглежда и виждам, че говори сериозно. Наистина му се ще да ме пребие. Аз стоя надвесен на входа на палатката, която не е много голяма, не ми е удобно и затова прикляквам.

— Какво искаш? — пита Гейбриъл с изпълнен с ненавист глас.

— Ами… Мисля, че трябва да поговорим.

— Ха! Това сигурно е шега. Само че на мен хич не ми е до шеги в момента.

— Защо не ми каза, че са заловили Аналис?

— А ти защо не ми каза за нападението над лагера на Ловджийките?

— Казах ти.

— Каза ми едно-две неща, и то след няколко дни, когато вече нямаше как да си мълчиш и да шикалкавиш.

— Ти криеше от мен за Аналис. Пък и Ловджийките не те засягаха.

— Не са ме засягали? Отряд Ловджийки близо до нашия лагер? До Грейторекс и девойките?

— Ама…

— Можеше да те убият или ранят и тогава аз щях да тръгна да те търся, и най-вероятно щяха да убият и мен.

— Ама аз…

— Не съм свършил — прекъсва ме Гейбриъл. — Признавам, че скрих от теб слуховете за Аналис. Не ти казах за тях, защото се мъчех да те предпазя. Знам, че я мразиш. Нямам нищо против да си отмъстиш. Даже бих се радвал да видя как я разкъсваш на парчета, но в същото време знам, че това няма да е правилно нито за мен, нито за нея, още по-малко за теб. В момента не си на себе си, Натан. Не исках да я убиеш и после да съжаляваш за това. Направих го заради теб. А ти криеше мислите и действията си от мен заради това, което искаше за себе си. Мислеше единствено за себе си. За пореден път.

Струва ми се, че в разговорите с Гейбриъл нямам никакъв шанс.

— Върви си — казва той.

Не помръдвам. Не искам да си вървя. Искам да поговорим. Да се извиня. Следобедът измислих какво да му кажа. И сега просто трябва да го изрека.

Поемам си дълбоко дъх и тихо и искрено казвам:

— Гейбриъл, съжалявам, че те заплюх.

Той ме гледа втренчено, после изсумтява.

— Охо. Извинение.

Хм. Не на такъв отговор се бях надявал.

— Бях ядосан — продължавам аз. — Но не биваше да го правя. Извинявай.

— Да, не биваше да плюеш в лицето ми. Не биваше. Аз също съм ядосан. И извинението, макар сигурно да е първото по рода си, не е достатъчно.

— Какво още да направя?

— Нищо. Върви си.

Гейбриъл завърта глава и отново забива поглед в книгата.

Известно време мълчим. Мисля си, че той може и да отстъпи, няма как иначе. Не може да говори сериозно. Той затваря книгата и ме поглежда.

— Още ли си тук?

— Гейбриъл…

— Натан, адски, ама адски съм ти сърдит. Върви си.

Знам, че говори сериозно. Ставам и излизам от палатката, напускам лагера, тръгвам сред дърветата.

Започвам да бягам, не спирам. Тичам в продължение на часове, оставям тялото си да ме води.

Не се връщам на другия ден, както и на по-другия, и на третия. По-голямата част от времето прекарвам преобразен като животно, но от време на време отново ставам човек, за да помисля.

Опасявам се, че Гейбриъл вече е започнал да се страхува от мен. Мисля си за всички онези истории за Черните, чиито приятелства винаги приключват изведнъж и с кръвопролитие. Спомням си как ме гледаше, колко ядосан беше.

Мисля си за баща ми, искам да съм като него, да съм силен като него. В много отношения той беше почтен и искрен човек. Знам, че ме обичаше. Но Маркус можеше да бъде и жесток, груб и страшен. Спомням си онази история, която Меркюри беше разказала в дневника си, за убития от него Торо. Така и не попитах баща ми за това. Не исках да знам отговора, защото според мен Меркюри е права, той беше убил Торо само защото Торо го е дразнел и защото е можел да го направи, защото за него животът на Торо не е бил по-важен от този на муха. Обичам Маркус, но не искам да бъда такъв. Не искам хората да ги е страх от мен.

Гейбриъл уважаваше баща ми, но той също така уважава и моята Бяла страна, майчината ми страна. Аз не съм виждал майка ми, познавам я само чрез баба, Аран и Дебора, които са добри, внимателни и грижовни. Знам, че съм се отдалечил много от тях, но не искам да загубя тази своя страна.

Искам да бъда наполовина едното, наполовина другото. Искам да бъда и Черен, и Бял, да взема най-доброто и от двете.

Сега искам да се видя с Гейбриъл, да му кажа, че не съм се изгубил, че знам кой съм. Затова се отправям към лагера. Не съм сигурен колко дни ме е нямало, може би четири, не повече от пет. Лагерът е далече и макар да тичам бързо, времето се разваля, започва да вали сняг, духа леден вятър. Връщането ми отнема още два дни. Наближавам лагера по тъмно, вятърът е стихнал, но във въздуха прехвърчат снежинки.

Изтощен съм, мръсен и гладен, но искам да видя Гейбриъл. Този път знам паролата, не я обърквам и бавно влизам в лагера.

Отправям се направо към палатката на Гейбриъл и с всяка крачка притеснението ми се засилва. Ами ако той пак откаже да ми говори? Ако наистина ме е намразил завинаги?

Виждам палатката му, ала в нея не грее зелено сияние. Нещо ме срязва под лъжичката. Надниквам вътре. Там няма нищо, дори и спалния чувал и книгата ги няма. Ами ако е напуснал Съюза? Трябва да намеря Несбит. Той ще знае къде е Гейбриъл. Само че е късно през нощта, вали сняг, наоколо няма жива душа. Прилошава ми. Давам си сметка, че този път съм се издънил ужасно. Отправям се към огъня, може би Несбит ще е там… До огнището лежи някой, по спалния чувал се трупат снежинки. Дали е Гейбриъл? Струва ми се, че е той, втурвам се към него, страх ме е, че може би греша.

Той е. Спи.

Сядам в краката му. Изпитвам такова облекчение, че чак ми се завива свят. Във въздуха прехвърчат дребни, нежни снежинки. Хвърлям няколко дървета в жарта, огънят почти е угаснал. Още имам чувството, че ще повърна от напрежение.

Гейбриъл се размърдва и се надига. Може би изобщо не е бил заспал. Намята спалния чувал на раменете си, но не се доближава до мен. Седим на около метър един от друг.

Взирам се в огъня, чудя се какво да кажа, дали да не се извиня отново, или пък да му призная колко се радвам, че още е тук.

— Доста време те нямаше — казва той. — Къде се губиш?

Доплаква ми се, гласът му е все така студен.

— Не съм се губил, раниха ме — отговарям аз. — Не, може би и малко се бях загубил. Не знам.

Обръщам се към него.

— Но не искам това да стане и с теб. Да бъдеш наранен. От който и да е, най-вече от мен.

— Тогава не ме лъжи. Не крий нищо от мен.

— Няма.

— И никога повече не плюй в лицето ми.

— Няма.

Знам, че никога няма да го направя. Не бих могъл. Няма как да поправя стореното, но мога да се държа по-добре и отчаяно го искам.

— Знаеш, че те обичам — казва той. — Още те обичам. Винаги ще те обичам.

— Това означава ли, че ми прощаваш?

— Нищо подобно не съм казал.

Седим и гледаме огъня, пламъците бавно укрепват.

— Нараняваш ме по друг начин, Натан — казва Гейбриъл.

Мисля си как го бях заплашил с Феърборн, за всички моменти, в които съм го ругал и съм се държал гадно.

— Когато се запознахме — продължава той, — ти ми разказа за себе си. А напоследък почти не ми говориш. Не искам да бръщолевиш непрекъснато, нищо подобно, но ти твърдиш, че си ми приятел. Трябва да говориш с приятелите си.

Вярно е, разбира се, когато се запознахме, аз наистина му разказах за себе си, за живота си.

Примъквам се към него и казвам:

— Добре. За какво искаш да говорим?

— За каквото и да е, за това, което ти е важно.

— Какво например?

Чудя се какво има предвид, дали намеква за баща ми, за виденията ми.

— Разкажи ми за Уелс. Искам някой ден да отидем там.

Усмихвам се, едва сдържам сълзите си. Разказвам му за любимото ми място в планината, където бях едно лято, там имаше езерце, катерех се по една скала и скачах във водата. Когато войната свърши, ще го заведа там. Гледам ту огъня, ту лицето на Гейбриъл и знам, че не искам никога повече да го нараня.

Златиста светлина

Събуждам се още преди слънцето да се е показало. Небето вече просветлява, Гейбриъл спи до мен. В лагера все още цари тишина. Разпалвам огъня. Колкото и да не е за вярване, очаквам с нетърпение гадната каша за закуска, но изведнъж студ сковава костите ми и пред очите ми се спуска сива пелена. Отново видението.

 

 

Небето е огряно от златиста светлина, гората като че ли сияе. Вървя бавно между дърветата. Сякаш току-що съм се родил и виждам света за първи път. Въздухът край мен е като жив. Невероятно е. Прекрасно. Всяко нещо е невероятно. Цветовете, шарките, формите, звуците, температурата, въздухът. Обръщам се и виждам Гейбриъл. Той също е красив. Махва ми да се приближа. Държи пистолет, отпуснат до бедрото му. Несбит е тъмната фигура, която се отдалечава зад него. Хвърлям един последен поглед към ливадата, наслаждавам се на дърветата и слънцето, след това се обръщам към Гейбриъл. В този миг политам във въздуха и светът се преобразява, гърмеж, болка и хаос, падам на земята, виждам небето над мен, след това лицето на Гейбриъл. Болката в корема е адски силна, изгаряща, напредва към сърцето. Убива ме.

Умирам.

Първи лагер

Аз, Гейбриъл, Несбит, Силия, Адел, Кърсти и Дона се отправяме към Първи лагер. Силия явно си е харесала Адел за свой адютант. Дона е с нас, за да може Ван да приготви специалната си отвара за истина, която най-сетне да реши въпроса може ли да имаме вяра на Дона. Ръцете й не са вързани, но Кърсти не се отделя от нея и тъй като тя е два пъти по-едра, лесно ще се справи с Дона, ако тя реши да извърти някой номер. Не че това ми се струва вероятно.

Трябва да преминем през два прохода, за да стигнем до Първи лагер, като между тях има известно разстояние, но така или иначе, до срещата ми с Аналис остават още само няколко часа. Не съм сигурен какво изпитвам, освен че нямам търпение да се озова пред нея.

При първия проход Гейбриъл ме хваща за ръката и преплитаме пръсти, Силия насочва другата му ръка към отвора. Поемам си дълбоко дъх, проходът всмуква Гейбриъл и ме придърпва след него, издишвам бавно, докато се носим в мрака. Проходът е малък, почти веднага се появява светлинка пред нас и изскачаме в някаква гора. Другите се появяват и Силия ни повежда напред. Тръгваме след нея. Темпото е по-бавно, отколкото ми се иска, но бързо се напасваме. Гората свършва и пред нас се простират ливади, покрити със сняг.

— Колко има до другия проход? — питам Силия.

— Около километър, от другата страна на реката е.

Понечвам да я попитам още колко има до реката, но ливадата пред нас изведнъж се спуска стръмно надолу и излизаме на брега, нагазваме в ледената вода. Течението е силно. Изпълзяваме от другата страна и хукваме през дълбок до колене сняг към рехава горичка.

При следващия проход Силия изчаква другите да минат, аз и тя оставаме последни.

— Искам да си сигурен какво ще направиш, когато видиш Аналис — казва тя.

— Не се тревожи, сигурен съм.

— И какво е то?

— Казах ти вече, искам да бъде изправена пред съда.

Силия ме оглежда изпитателно.

— Друго?

— Няма да я убия, освен ако съдът не ме лиши от справедливост. Ако я пуснат, тогава… тогава аз ще въздам справедливост.

— А ако я осъдят на затвор?

— Истината ли искаш да чуеш, Силия? Не знам какво ще направя. Но ако я пуснат на свобода, със сигурност ще направя нещо.

— Няма да я пуснат. Ако системата работи, няма да я пуснат.

Силия хваща якето ми и с другата ръка напипва отвора на прохода.

От другата страна на прохода ръми ситен дъждец.

— Натан, не се отделяй от мен — заповядва Силия. — Лагерът е на петнайсетина минути от тук.

Пуска ме чак след като измърморвам едно „Разбрано“ и след това хуква напред.

Съвсем скоро ще видя Аналис. Надявам се, че са я оковали във вериги. Искам да ме види как се изправям пред нея.

Вече трябва да сме в покрайнините на лагера, но изведнъж Силия забавя крачка и спира. Оглежда се внимателно, стойката й подсказва, че нещо не е наред.

— Какво? — питам я.

— Тук трябваше да има дежурен на пост.

Останалите ни настигат.

— Какво става? — пита Несбит.

— Не знам — отговаря Силия. — Лагерът е на четиристотин метра от тук. Натан, използвай дарбата си да ставаш невидим и иди на разузнаване. Несбит, Гейбриъл, вие обиколете отляво. Аз и Адел ще минем от другата страна. Кърсти, ти отговаряш за Дона. Среща тук след пет минути.

Ставам невидим и внимателно поемам напред. Не съм минал и стотина метра и долавям слабо жужене. Жужене от мобилен телефон. Никой в Съюза не използва телефони. Мамка му!

Продължавам бавно. Жуженето едва се чува, но като че ли постепенно се усилва. Все още има към двеста метра до лагера. Явно пред мен има Ловци. Прокрадвам се напред, не виждам никого. Всичко е спокойно и тихо, като се изключи жуженето.

— Мамка му! Прекалено е тихо и спокойно.

Връщам се при Кърсти и Дона. Гейбриъл също е там, другите ги няма.

— Долавям жужене — казвам на Гейбриъл. — Най-вероятно Ловци, не знам колко са. Вероятно са от другата страна на лагера, подготвят се да атакуват. Трябва да отида да предупредя нашите. Предай на Силия.

— Недей, Натан, чакай!

Само че аз вече отново съм станал невидим и хуквам към лагера. Движа се бързо, през цялото време се ослушвам и оглеждам. Не забелязвам Ловци. В покрайнините на лагера забавям ход. Първи лагер не е разположен на поляна, палатките са под дърветата. Не се чува нищо. Дори и птички не пеят. Единственият звук е жуженето от мобилни телефони. Само че то е много слабо, по-слабо отпреди, все едно Ловците се отдалечават.

Приближавам се към палатките, оглеждам се.

На няколко метра встрани лежи жена. Гледа към мен с широко отворени очи, пристъпвам към нея, искриците в очите й са угаснали. Но и без това си личи, че е мъртва, не помръдва, позата й е неестествена. Простреляна е в главата. Виждам раната едва след като заобикалям тялото, дупка в тила. Върху раната са кацнали няколко мухи. Оглеждам лицето, мъча се да си спомня дали съм го виждал преди, не съм сигурен. Жената е от Съюза, не е Ловджийка.

Прокрадвам се към една палатка. Бавно, безшумно. Все още съм невидим, но не искам да рискувам.

Палатката е пълна с провизии, кашони, консерви, по земята се въргалят одеяла. След миг забелязвам още един труп, този път е на човек, когото познавам, тялото е полускрито зад палатката. Гюс е прострелян в гърдите. Напълзели са го мравки.

До съседната палатка виждам още едно тяло.

После още едно.

Навсякъде има тела.

Пулсът ми се ускорява. Телата още не са вкочанени. Най-вероятно лагерът е бил атакуван призори.

Но щом нападението е било призори, а още долавям леко жужене… навярно Ловците сега се изтеглят. Отдалечават се, без да бързат. Не знаят за нас. Може да ги проследим!

Прекосявам лагера, опитвам се да разбера откъде идва жуженето. Попадам на дървена постройка, колиба, може би това е затворът. Приближавам се бавно и внимателно. Вратата е строшена. Дали Аналис е вътре?

Надниквам от прага.

Колибата е празна, на земята лежат белезници. Разкопчани. Аналис е била тук. Дали е станала невидима и е избягала? По-вероятно Ловците са я отвели.

Чувам шум, стъпки, обръщам се и виждам Несбит, очевидно изобщо не се замисля, че вдига шум. Изглежда уплашен. Зад него се задават Гейбриъл и останалите, разпръсват се между дърветата.

Ставам видим и подхвърлям към Несбит:

— Според мен Ловците току-що са си тръгнали.

— Виждал ли си Ван?

— Не.

— Тя…

Зад гърба на Несбит избухва взрив. Той се мята на земята и аз виждам как Кърсти полита във въздуха, тялото и се преобръща няколко пъти и се стоварва на земята.

И аз съм залегнал.

Отново тишина. Оглеждам се за Ловци. Ослушвам се. Нищо.

— Заложили са мини! — изкрещява Силия. — Не пипайте нищо!

Дона е на няколко крачки от тялото на Кърсти, гледа към мен. Пребледняла е. Гейбриъл се приближава към тях и кляка.

— Кърсти е мъртва — докладва той на Силия.

Несбит вече е на крака. Земята тук е гола, има много следи, най-вече от ботуши на Ловци.

Тръгвам след него, излизаме от лагера, вървим между дърветата.

— Колко са? — питам аз.

— Много. Най-малко двайсет. — Гласът му звучи необичайно, трепери. — Влачат някого, може би дори двама души. Пленници. Или ранени.

Отдалечаваме се от лагера, вървим през гората, Несбит се затичва, след това спира и простенва.

Виждам проснатото на земята тяло. Косата блести от капчиците. Очите са отворени, все още сапфиреносини, но без искриците в тях. Кожата е бледа. Гърдите са облени в кръв.

— Ван!

Несбит се полюлява и пристъпва към нея, хващам го здраво и го дръпвам настрани.

Тя държи табакерата си, знам, че той иска да я вземе, но казвам:

— Не я пипай, Несбит. Сигурно са сложили мини и около нейното тяло.

Той се отпуска на земята до Ван.

Жуженето вече не се чува. Ловците се изтеглят, само че едва ли са се отдалечили много.

— Несбит, според мен Аналис е при тях. Все още можем да ги настигнем.

Несбит простенва тихо и стонът му постепенно укрепва, превръща се в рев. Той хуква напред, заслепен от гняв. Личи си, че едва си поема дъх, но не спира. Стигаме до едно поточе, Несбит го прескача запъхтян и поема нагоре по хълма през рехави дръвчета, които свършват и започва камениста ливада. Там той спира, едва сега виждам, че плаче.

— Натам — посочва той.

Хуквам напред, Несбит ме следва. Ловците едва ли ще са невидими, те стават невидими само когато атакуват или са в опасност, надявам се, че скоро ще ги видя. Моето дишане е овладяно и спокойно. Нагоре по хълма. Не е лесно, но ги настигаме, макар Несбит да е изостанал доста.

В този момент долавям отново жуженето.

Виждам ги на отсрещния хълм. Черни точици в далечината. Много, изпъстрили са скалите. Влизат в проход.

Ставам невидим и хуквам напред. Не мисля, просто тичам. Не отделям поглед от черните Ловци, които наедряват пред очите ми, едновременно с това броят им намалява.

Вече ги виждам ясно, деветима са, после остават седем. Всички са в черно, с изключение на един. Аналис!

Бягам с всички сили. Задъхвам се. Краката ми едва докосват земята.

Не отделям очи от Аналис, в следващия миг изчезва още един Ловец, а след него и тя.

Остават четирима… трима… двама…

Един.

Това е Джесика! Само че е далече, не мога да я достигна със светкавица. Тя гледа към мен, ала не ме вижда. Още съм невидим. След това изчезва.

Взирам се в процепа в скалата, до който стоеше тя. Краката вече не ме държат, но аз не спирам, напрягам мускули и най-сетне стигам до мястото. Прокарвам ръка във въздуха, опитвам се да напипам прохода.

Нищо.

Пробвам пак. Нищо.

И пак.

И пак.

Дори и да знаеш къде точно е отворът на прохода, пак не е лесно да го намериш. Само че аз знам, че е твърде късно. Вече са го затворили. Въпреки това не спирам да се опитвам. Прокарвам ръка във въздуха.

Толкова близо бях. До тях, до Аналис.

— Мамка му! Мамка му!

Пробвам отново.

Несбит се строполява до мен, едва си поема дъх.

Няма значение, че бяхме по петите им. Проходът е затворен.

Няма ги.

Всяка секунда е ценна

Аз и Несбит се връщаме в лагера, вали силен дъжд. Силия и Адел обикалят наоколо. Дона стои до една от палатките. Изглежда унила. Всички мълчат, мъчат се да възприемат смъртта и унищожението, калта в краката си. Приближавам се към Кърсти. Върху главата и гърдите й е метнато якето на Гейбриъл, единият й крак е извит под ужасен ъгъл и по него се стича кръв.

Гейбриъл се е подслонил под едно дърво.

— Ван е мъртва — казвам му.

— Да. Но не можем да я докоснем. Не можем да я погребем. Дори не можем да метнем едно одеяло върху нея, защото по тялото й може да има заложени мини. — Той ме поглежда. — Как могат хората да правят такива неща?

Сещам се как убих спящите Ловджийки, но отговарям:

— Не знам.

Само че не е така, много добре знам как човек се превръща в звяр, Гейбриъл също го знае. После си давам сметка, че той точно това си мисли, че и ние сме правили същото, избивали сме безжалостно Ловци и след нас са оставали по десетина-петнайсет трупа.

— Аналис? — пита той.

— Жива е. Видях я отдалече. Пленили са я.

— А може и тя доброволно да е тръгнала с тях — обажда се Гейбриъл.

Прав е. Или ще я оковат и ще я измъчват, или ще я обсипят с похвали и награди, ще я обявят за герой. Но колкото и да я мразя, не ми се вярва Аналис да е агент на Соул.

— Хайде да се махнем — предлага Гейбриъл. — Да си вървим. Сега. Нямаме работа тук.

Може би наистина е разумно да си тръгнем, само че не знам къде бихме могли да отидем. И колкото и да ми се иска да живея в някое спокойно местенце край река, това няма как да стане, докато Соул е на власт. Не става дума само за Аналис, а за Соул и неговия кървав режим.

Силия идва при нас, пита ме какво съм видял. Разказвам й за Аналис и как изпуснахме Ловците на косъм.

— Видяха ли те? — пита тя.

— Не. Аз бях невидим — отговарям. После добавям: — Но пък Несбит не беше. Може да са го видели. Не ми се вярва, но…

Силия потрива лице, оглежда се и казва:

— Не възнамеряват да се върнат, иначе нямаше да затворят прохода. Но ако са видели Несбит или са чули взрива… И без това нямаме работа тук. Нищо не можем да направим.

Аз и Гейбриъл отиваме да потърсим Несбит. Той е седнал на земята до Ван. Клякам от другата й страна и го поглеждам, предполагам, че плаче, ала не е така. Капчиците от дъжда по лицето на Ван приличат на сълзи.

Спомням си първата ни среща в къщата в Женева, когато я взех за мъж. Тя беше толкова красива, зашеметяваща, спираща дъха. Умна, схватлива, с остър език. Спомням си шишовете и отварите, които тя приготви, за да помогне на Гейбриъл да върне истинския си облик. Колко спокойна беше през цялото време. А след това с Пайлът, Меркюри и Аналис. Винаги беше хладнокръвна и разсъдлива, но едновременно с това забавна и мъдра. А сега е нищо. Храна за червеите и гарваните. Съюзът загуби още един важен поддръжник. Поредната мъртва Черна вещица. Поредната вещица с огромни способности отива в небитието и това е загуба не само за Съюза, а за целия свят. Вместо нея сега в калта лежи труп. И единственият виновен за това е Соул. Той е виновен за всичко, за смъртта на баща ми, за раздялата ми с Аналис, за смъртта на толкова много Черни и Бели вещици и магьосници. Соул е коренът на злото.

Приближава се Адел и казва:

— Силия иска да тръгваме. Веднага.

Аз и Гейбриъл тръгваме с нея, оставяме Несбит да се прости с Ван. Силия ни чака в края на лагера. Изглежда нетърпелива.

— Несбит ей сега ще дойде — казва Гейбриъл.

На мен обаче ми е ясно, че Несбит не иска да остави Ван. Няма смисъл да го пришпорваме.

— Виждали ли сте Дона? — пита Силия.

— Не, от половин час насам не съм я мяркал — отговаря Гейбриъл.

Стоим и чакаме. Никой не идва. Силия мърмори за дисциплината.

— Какви са разпорежданията? — пита я Гейбриъл.

— Разпорежданията бяха вече да сме се махнали от тук. — Силия поклаща глава. — Гейбриъл, иди да потърсиш Дона. Едва ли е далече. Натан, кажи на Несбит, че тръгваме. След десет минути потегляме, с тях или без тях.

Отправям се бавно към тялото на Ван, Несбит още стои до нея.

— Трябва да вървим — казвам му.

Той се привежда към Ван и прошепва нещо. Отстъпвам, не искам да подслушвам. След това Несбит се изправя, но продължава да стои с гръб към мен. Навярно плаче.

— Дона е изчезнала — обаждам се аз. — Трябва да я намерим.

— Видях я преди малко — отговаря Несбит. — Насам.

Той се отправя към дърветата, оглежда земята. Сигурно търси следи.

— Как ти се струва? — питам. — Избягала ли е?

— Не бих я винил. В Съюза не я приеха с разтворени обятия, а днес й стана ясно какво я очаква, ако й окажат голямата чест да я приемат…

Стигаме до края на гората в посоката, в която се изтеглиха Ловците.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — пита Несбит, оглеждайки хълма отсреща.

— Унищожиха прохода. Няма как толкова бързо да се озоват пак тук.

Възможно е обаче да са имали и втори проход или пък проходът, през който минаха, да ги е отвел само на един-два километра от тук и веднага да са тръгнали насам.

Несбит проклина Ловците едва чуто.

— Трябва да намерим Дона — напомням му.

— Ето тук е стояла. — Той посочва отпечатък от маратонка, после вдига глава и се оглежда. — Но сега кой знае къде е.

— Какво предлагаш? — питам аз.

— Ако иска, тя ще дойде при нас. От нея зависи — отговаря Несбит и тръгва обратно към лагера.

Оглеждам ливадите, чудя се дали Дона се е отказала от Съюза и е решила да избяга. Последните няколко седмици на практика се отнасяхме с нея като с пленничка и днес замалко да загине. Не бих я винил, ако е решила да се махне.

Каня се вече да се обърна и да тръгна след Несбит, в този момент слънцето се показва ниско в мрачното небе. Облаците се разпръсват, светлина окъпва ливадата пред мен. След дъжда е адски приятно да усетиш слънцето по кожата си. Всичко изглежда лъскаво и ново, ухае на свежо. И въпреки смъртта около нас или пък именно заради нея, на човек му секва дъхът от красотата на света. Толкова е красиво и жестоко. Напомняне, че всяка секунда от живота е безценна.

Обръщам се и виждам Несбит да се скрива между дърветата. Вдясно от мен изниква Гейбриъл, маха ми да отида при него. Поглеждам за последно натам, накъдето се оттеглиха Ловците, слънцето се скрива зад облак и той засиява в червено и оранжево, мека светлина обагря дърветата и тревата. Златиста светлина. Невероятна. В този миг си давам сметка откъде ми е позната тази гледка. Обръщам се към Гейбриъл.

Режещата болка в корема ме изненадва, макар да я очаквам, усещам как тялото ми се издига във въздуха и полита назад. Още съм във въздуха, когато гърмежът достига до ушите ми, при падането ми прозвуча още един изстрел, не съм сигурен веднъж или два пъти съм уцелен, земята се надига и ми изкарва въздуха от дробовете.

Опитвам се да си поема дъх, но дробовете ми отказват да се подчинят.

Не мога да дишам. Всичко е точно като във видението ми. Знам, че умирам.

Вълшебният куршум

Не мога да дишам. Не ми достига въздух.

Още изстрели. Викове.

Не мога да дишам.

Гейбриъл се надвесва над мен.

Не мога да дишам. Не мога да дишам… не мога да дишам… не мога да дишам.

— Лекувай се, Натан! Лекувай се!

Съсредоточавам се върху белите си дробове. Лекувам се… изпълвам ги с въздух.

Така е по-добре.

Гейбриъл разкъсва ризата ми.

— Ще се оправиш. Ще се оправиш.

Отново не мога да дишам. Толкова скоро!

Отново излекувам дробовете си.

По-добре съм.

Дишай.

Дишай.

В корема ми все едно гори огън.

Опитвам се да погледна раната, само че не мога да си вдигна главата. Мамка му! Мамка му! Вдигам ръце към корема. Ужасно боли, мокро е, Гейбриъл отблъсква ръцете ми настрани.

— Не мърдай, Натан.

— Боли…

Вътрешностите ми парят, парят ужасно, ранен съм от ловджийски куршум, пълен с отрова, но досега никога не е било толкова зле.

— Изгаря ме! Извади го!

Гейбриъл приковава ръцете ми към земята, вика Силия.

Отново се лекувам.

— Лекуването не помага — казвам на Гейбриъл.

Болката отново се завръща.

Стискам юмруци, взирам се в небето и си мисля за нещо прохладно, студено.

Болката става непоносима и отново се лекувам.

Паренето изчезва.

— Гейбриъл, ако…

Паренето отново се връща.

Стискам зъби, още малко мога да потърпя. Може би ще мога да се излекувам само още един път.

Паренето се усилва.

Усилва.

По дяволите!

Усилва.

Гейбриъл ме гледа.

А сега се излекувай. Облекчение. О, толкова е приятно.

— Гейбриъл, мисля, че повече няма да мога.

— Можеш! Силия идва. Тя ще извади куршума.

— Гейбриъл… Не мога.

— Не се предавай, Натан! Ще се справиш! Моля те, Натан.

Болката се завръща.

И се увеличава. Още по-силна и още по-изгаряща.

Къде са останалите?

Толкова боли. Боли!

Овладей се, не крещи.

Не крещи. Не крещи.

Дишай.

Брой.

Едно.

Две.

Мамка му.

Мамка му.

Опитай се да се лекуваш. Опитай се.

Чувам спокойния глас на Силия.

— Няма време за губене. Хвани го за краката. Не бива да мърда.

Лицето на Силия.

— Натан, не мърдай. Трябва да извадя куршума.

Ръцете и краката ми са приковани към земята, болката в корема е още по-силна.

Не бива да крещя.

— Дръжте го!

Усещам как ножът на Силия прорязва мускулите ми.

Не бива да крещя.

— Няма го!

— Как така го няма?

— Не мога да намеря куршума!

— Там трябва да е. Не е излязъл от другата страна.

— Знам, но не мога да го намеря.

Парещата болка се изкачва нагоре по гърдите ми.

— Сигурно се движи — казва Силия. — Куршумът се движи вътре в тялото му.

Гаден вълшебен куршум.

Гейбриъл нарежда:

— Ще го извадим. Ще се оправиш.

Улавям погледа му, опитвам се да му кажа, че не искам да се разделяме, искам да остана с него, но не мога да се лекувам повече, а болката все повече се усилва.

Имам чувството, че в стомаха и гърдите ми пламти огън.

Всяко поемане на дъх разгаря пламъците.

Не мога да понеса толкова болка.

Затварям очи, Гейбриъл ми крещи да не губя съзнание, да се лекувам.

Искам болката да изчезне.

Силия казва, че ще направи следващия срез близо до сърцето ми.

Виковете на Гейбриъл заглъхват.

Уолънд се надвесва над мен. Не знам откъде се появи. Той ми направи татуировките и сега сигурно е дошъл да продължи да ме измъчва. Навел се е над мен, аз лежа по гръб на земята, ръцете са ми вързани. Уолънд държи нагорещено желязо, върхът му е бял. Показва ми го и след това насочва желязото към корема ми, болката е неописуема, гърча се, мъча се да се освободя, желязото прониква все по-дълбоко и по-дълбоко. Искам да умра. Не му го казвам обаче. Това е тайна. Знам, че скоро ще умра.

Побързай, искам да умра!

Уолънд изчезва. Няма го! Само че аз искам той да ме убие, изкрещявам:

— Убий ме!

А дали не съм вече мъртъв?

Тъмнина. Сигурно са ме погребали. Слава богу.

Студено ми е.

Мъртъв ли съм?

Стоя в килия в подземието на сградата на Съвета, няма прозорци, гол циментов под, каменни стени. Тъмно е, но отнякъде прониква достатъчно светлина, за да видя, че някой е коленичил пред мен. Приближавам се. Аналис. Ръцете й са вързани. Изваждам Феърборн от ножницата. Тя ме поглежда в очите и прошепва: „Обичам те. Ти си моят принц. Ти ме спаси“. Феърборн е в ръката ми, жадува за кръв. Не знам какво да правя. Да убия ли Аналис?

Мрак. Покой.

Жив ли съм, или мъртъв?

Надявам се, че съм мъртъв.

Студено ми е. Пак съм в килията, не съм прикован към стената. Оглеждам се, Аналис обаче я няма. Някой друг е коленичил на пода. Соул. До него е Уолънд, после идва Джесика, до нея някаква Ловджийка, която не познавам, след нея друга, трета. Пълно е с Ловджийки. Килията е много по-голяма, отколкото си я спомням. Обикалям между редиците коленичили затворници. Облечени са в черно. Коленичили са с наведени глави. Трябва да ги убия всичките. Само че редицата е дълга, безкрайна. Феърборн е в ръката ми, но няма да ми свърши работа, нужен ми е пистолет. Къде е пистолетът?

— Дайте ми пистолет!

— Шшшт, Натан. Тихо.

— Дай ми пистолет…

— Шшшт. Не мърдай.

Отново мрак. Може би все пак съм мъртъв. Чудесно…

Покой.

Отново съм в килията. Не искам да съм тук. Студено е. Не ми харесва. Затворниците са коленичили пред мен с вързани на гърба ръце. Обикалям сред редиците Ловци, стотици, хиляди, нямат край. Сега обаче държа пистолет в ръката си. Приближавам се към първата Ловджийка и я застрелвам в тила. Тялото политва напред, аз вече опирам дулото в тила на следващата. Натискам спусъка. Едновременно с това прошепвам:

— Умри!

— Умри!

— Умри!

— Шшш, Натан. Сънуваш. Шшшт. В безопасност си. В безопасност си.

Разплаквам се. Къде отиде мракът?

— Не искам да се връщам.

— Шшшт. На сигурно място си, Натан.

Гейбриъл. Трябва да му кажа нещо, само че съм забравил какво. Опитвам се да вдигна ръка, тя обаче като че ли тежи един тон.

— Почивай, Натан. Почивай.

Не бива да спирам. Трябва да направя нещо. Трябва да продължа.

— Натан, не мърдай. Успокой се.

Не съм мъртъв. По-добре да бях умрял. Не искам да се озова отново в онази килия.

Тъмнина. Отварям очи, пълнолуние.

— Гейбриъл?

— Тук съм.

— Гейбриъл…

— Спокойно. Раниха те. Вече се възстановяваш.

— Защо не мога да се излекувам?

— Лекуваш се, Натан. Само че бавно. Куршумът беше пълен с отрова. Вълшебен куршум. Лежи спокойно. Моля те.

— Можех да…

Не съм сигурен какво съм можел да направя. Забравил съм.

Небето вече е просветляло.

— Гейбриъл?

— Тук съм.

Усещам помръдването на ръката му, пръстите му са преплетени с моите.

— Не ме оставяй.

Той ме прегръща, поляга нежно върху мен. Дъхът му погалва шията ми, приятно е. Той е толкова добър.

— Никога не ме оставяй.

— Няма, Натан. Няма.

— Исках да умра.

— Почивай — шепне той. — Почивай.

Гейбриъл не се отдръпва, дишането му ме успокоява.

След това си спомням какво можех да направя. Лесно е. Можех да ги избия всичките.

Уморен

Събуждам се и виждам небе. Светлосиньо. Дървета. Лицето на Аран. Наистина е той. Не е сън. Не съм в килия. Не съм убил никого. Всичко е било от отровата в куршума, явно е била по-силна от тази в Женева, но все пак обикновена отрова.

— Не мърдай — обажда се Аран.

— Гейбриъл?

— Тук съм.

Той докосва ръката ми. Нямам сили да обърна глава към него.

— По-добре изглеждаш — казва Аран. — Как се чувстваш?

Замислям се, после отговарям:

— По-добре. Не много, но по-добре. — Дори и говоренето ме изтощава, едва-едва добавям: — Уморен.

— Трябва да погледна раната. — Аран внимателно отлепя превръзката от корема ми. — Заздравява, макар и бавно. Куршумът е изваден, но отровата още е вътре в тялото ти. Трябва да я изхвърлиш. Трябва да се излекуваш. Можеш ли?

Съсредоточавам се. Нищо не се получава.

— Не става — прошепвам.

— Ще стане. Не си изгубил способността да се лекуваш, просто си изчерпал всичките си сили. Трябва ти почивка и време.

Аран намазва раните ми по корема и гърдите с някакъв студен мехлем, след това слага нова превръзка.

— Довечера ще му дам още малко от отварата, за да заспи. Пази го да не мърда много — казва той на Гейбриъл и след това се обръща към мен. — Ще се оправиш, Натан. Но не бързай.

Затварям очи. Никога не съм се чувствал толкова изтощен. Дори когато ме простреляха в Женева и трябваше да се върна в къщата на Меркюри, пак бях по-добре. А и онзи куршум беше вълшебен. Ловджийски куршум. На този обаче отровата му явно е по-силна.

— Искаш ли да ти говоря? — пита Гейбриъл. — Или предпочиташ да мълча?

— Говори.

— Добре. За какво да говоря? Да ти разкажа ли какво стана?

Кимам.

— Кимаш или клатиш глава?

— Кимам.

— Добре. Както сигурно си се досетил, Дона те простреля. Оказа се, че все пак тя е била агент. Силия смята, че всичко е било предварително подготвено, нещо като Троянския кон. Предполагали са, че ще попаднеш на лагера на Ловджийките. Знаели са, че ако те не те заловят или убият, ти ще отведеш Дона. Тя е трябвало да се присъедини към Съюза, да спечели доверието ни и да издебне възможност да те убие, само че докато бяхме в лагера не е имала възможност да действа. След като Кърсти загина, Дона е взела ножа и пистолета й. Изрязала е специалния куршум, който е бил пришит под кожата на бедрото в найлонова торбичка.

Гейбриъл ми показва малко кръгло червеникавокафяво топче, куршума.

— Някаква непозната магия. Много силна. Куршумът сам знае накъде да се насочи, след като попадне в тялото. Вървял е към сърцето и по пътя е изпускал отровата си. Унищожавал те е отвътре. Силия успя да го извади чак на третия опит.

— Бррр!

— Да. Всички са адски заинтересувани от него. Изключително силна магия. Според Силия магията му е сродна с тази на Феърборн. Куршумът се стреми да убива.

Затварям очи.

— Добре ли си? — пита Гейбриъл.

— Уморен съм.

Прозвуча като „уумсъм“.

— Да ти говоря или да те оставя да почиваш?

— Говори — прошепвам едва-едва.

Той се усмихва.

— Харесва ми този Натан, лежи си спокойно и се наслаждава на разговора.

Иска ми се да му отговоря колко обичам да го слушам и колко се радвам, че е до мен. Не знам как да изразя всичко това с една дума, затова прошепвам:

— Добре.

— И който не ругае и не ми обръща гръб. Това, да си ранен, определено си има преимущества.

Опитвам се да се усмихна, но отново затварям очи, ужасно съм уморен. Усещам как Гейбриъл ме погалва по челото.

— Така, докъде бях стигнал? А, да, до куршума. Бил е скрит в бедрото й. Дона го е извадила, заредила е пистолета и е издебнала подходящ момент. Простреляла те е в корема. Закачила е левия бял дроб. Целила се е да те улучи в тялото. Знаела е, че куршумът сам ще свърши останалото.

Той замълчава за няколко секунди.

— След това настана лудница. Тя беше намерила и друг пистолет, с обикновени куршуми в него. Рани Несбит. Не сериозно, в ръката. Той обаче ще ти го напомня, докато си жив. Адел използва дарбата си да прави кожата си непробиваема, изскочи да предпази Несбит и застреля Дона. Дона е мъртва. Аз не взех участие в схватката, просто бях… Като те видях как се строполи на земята… Крещеше. Ужасно крещеше.

Мислех, че съм успял да се сдържа.

— Болеше — прошепвам.

Гейбриъл замълчава, после пита:

— Още ли боли?

Замислям се. Опитвам се да преценя. Силната болка я няма. Иначе цялото тяло ме боли, но не чак толкова. Насилвам се да говоря по-ясно.

— Просто съм уморен.

— Чакай да довърша разказа. Ти беше прострелян. Несбит беше прострелян. Адел се оказа героят на деня. Силия направи три среза и накрая успя да извади куршума. Гърдите ти бяха като решето. Решето, пълно с кръв. Адел извади куршума от ръката на Несбит, но тя явно не е много добра с оказването на първа помощ и е отрязала доста голямо парче от мускула на Несбит. Не се хили! Останал му е ужасен белег.

Чудя се на мен какви ли белези ще ми останат.

— Както и да е, Силия набързо измайстори носилка от два клона и нашите якета и те отнесохме до прохода. Това помниш ли го?

Замислям се, после поклащам глава.

— Да, тогава май вече беше в несвяст. Минахме през прохода и от другата страна си направихме лагер. И още сме тук, където се озовахме преди десет дни.

— Десет?

— Десет.

— Брр!

— Силия изпрати Адел да доведе Аран и той успя да намери противоотрова. Магията е просто да накара куршума да се насочи към сърцето. А отровата си е обикновена отрова, но силна.

Гейбриъл обяснява още някакви работи за отровата, само че аз се унасям, не го слушам. Той замълчава, после казва:

— Сега поспи.

Не искам да спя, не искам да се озова отново в килията.

— Кошмари — прошепвам аз.

Затварям очи, усещам как приглажда перчема ми настрани.

— Ще бъда до теб — казва той.

Искам да му благодаря, отварям очи и го виждам как ме гледа. Очите му са насълзени.

Иска ми се да е истина

Имам три нови белега, но съвсем в стила на Силия, те са малки и прави, внимателно е рязала. Раните почти изцяло са заздравели, но минават още четири дни, преди да успея да събера сили да стана. Установявам, че сме в истински лагер. Издигнат около мен. Някои от обитателите му са ми познати, други — не.

Сядам да погледам как тренират девойките на Грейторекс. Студено ми е, пъхам ръце в джобовете на якето. Във всеки от тях напипвам по един куршум. Ловджийският куршум, който Маркус извади от гърба ми в Швейцария, е бакърен на цвят, а вълшебният куршум, изваден от Силия от гърдите ми, е червеникавокафяв. И двата са еднакво големи и тежки. Очаквам вълшебният куршум да е като жив, да трепка в ръката ми като Феърборн, само че на пипане той си е като обикновен: мъртво парче метал. Може би оживява само когато е вътре в тялото и вкуси кръв. Знам, че човекът, създал Феърборн, е бил зъл, вълшебният куршум е направен от Уолънд и неговата магия също е зла.

Несбит се приближава и сяда до мен. Той също се е възстановил, поне що се отнася до раната в ръката. Иначе е различен, по-тих, по-унил.

След малко Несбит се обажда:

— Тръгвам си.

— Къде отиваш?

— Напускам лагера, напускам Съюза. Заминавам.

Не съм изненадан, той беше тук заради Ван. Ще ми липсва, ще липсва и на Съюза, Несбит е чудесен боец и несравним следотърсач.

— Къде отиваш?

— Прибирам се у дома, в Австралия. Отдавна не съм си ходил. — Той се засмива. — За последно съм бил там, преди ти да се родиш.

Както обикновено, не знам какво да кажа.

— Няма да ми е мъчно за теб — добавя Несбит.

Усмихвам се и го сръгвам по рамото.

— И на мен.

Седим мълчаливо няколко минути, след това питам:

— Кога тръгваш?

— Скоро. Вече не издържам тук. Трябва ми промяна. — След това добавя по-тихо: — Искам да видя Соул мъртъв, но… Не мога, не мога без Ван. Просто…

Поклаща глава, потрива очи и не довършва изречението.

На сутринта най-сетне се чувствам що-годе добре. Способността ми да се лекувам се завръща с обичайната си сила и до следобеда вече съм тип-топ, даже не ме свърта на едно място.

— Вече мога да се лекувам — съобщавам на Гейбриъл. — Точно както преди.

— Чудесно.

— Мислех си за онзи амулет… Ще се опитам да го намеря.

Той се намръщва.

— Знаех си, че това няма да ти хареса, но не можеш да отречеш, че е разумно. С амулета ще бъда защитен. Не желая да умра. Нали и ти това искаш?

— Има и други начини да избегнеш смъртта.

— Ти предпочиташ да се махнем. Като Несбит. Да отидем в Австралия.

— Струва си да помислим за това. Ама наистина, не да го отхвърлиш веднага. Може да заминем. Няма значение къде ще отидем, стига да е далече от войната.

— Където и да отида, войната ще ме последва.

— Все това повтаряш, но никога не си се опитвал да се махнеш. Твърдиш, че ще тръгнат по петите ти. Ще те преследват. Може и да не го направят.

— Баща ми е трябвало да се мести през няколко месеца.

— Ти не си баща си.

— Ще е същото, сигурен съм.

Сещам се за бърлогата на Маркус, спокойствието там, колко ми беше приятно с него. Но той никога не можеше да се отпусне. Винаги беше нащрек. И въпреки това съм убеден, че ако не го бях забъркал в тази работа със Съюза, лесно можеше да продължи да се изплъзва на Ловците. Маркус е мъртъв заради мен. Аналис го застреля, но аз го доведох в Съюза. Аз го помолих за помощ. И накрая той също ме помоли нещо.

— Баща ми искаше да ги избия всичките — казвам на Гейбриъл.

— Ти сам решаваш какво ще направиш. Не е прав да те моли за такова нещо.

— Аз съм като него, Гейбриъл. Отчасти съм точно негово копие и искам да ги избия всичките, искам да си отмъстя. Но друга част, онази, която съм взел от Белите, разумната част, настоява, че това ще доведе до още повече кръвопролития и войната никога няма да свърши.

— Това, което си взел от баща ти, надделява, защото майка ти не е имала възможност да ти повлияе.

Поклащам глава.

— Не съм сигурен дали тя щеше да е на друго мнение. Белите са превърнали живота й в по-голям кошмар и от моя.

— И какво излиза?

— Излиза, че сега искам да им го върна тъпкано.

— А щеше ли да го направиш, ако Аналис не беше там? Всъщност целта ти не е ли да се добереш отново до нея?

Поклащам глава.

— Мразя я и искам възмездие за баща ми. Но целта ми не е Аналис. Дори и тя да не беше там, пак щях да го направя. Дори и да беше мъртва. Искам войната да приключи, Соул да го няма, да изчезнат всички, които го подкрепят.

— Може и да не успееш да избиеш всички, Натан. Не си всемогъщ. И си сам. Соул разполага с цяла армия.

— Няма значение колко е голяма армията му, след като ще бъда неуязвим.

— Войната оставя белези, Натан. Не говоря само за рани по тялото. Тя те побърква. Побърква всеки.

— И теб ли?

— Разбира се, че и мен. Убивал съм хора. Приятели са умирали пред очите ми. Ти едва не умря в ръцете ми. Малко по малко това ме смачква… Виждам, че смачква и теб.

— Ако беше на мое място, щеше ли да го направиш заради мен?

Не знам защо му задавам този въпрос, очаквам, че ще отговори утвърдително на мига, но той се замисля, после казва:

— Не съм сигурен. Не съм сигурен дали изобщо разбирам въпроса. По-скоро въпросът би трябвало да бъде какво ще направя, ако съм на твое място. Знам, че си страдал много заради тези хора, и ако съм на твое място, вероятно и аз бих постъпил като теб. Не съм против това, което правиш, Натан. Но искам да си сигурен, защото след това няма да си същият човек.

— Сигурен съм, Гейбриъл. Но бих искал да останеш с мен. Да ми помогнеш.

— Разбира се. Знаеш, че ще остана с теб. Завинаги.

Отивам при Силия да я осведомя за плана си, който не е кой знае какъв план, по-скоро недоизбистрено намерение, ала също така искам и за нещо друго да поговоря с нея.

— Според Ван Соул иска да ме залови жив — казвам аз. — Тя смяташе, че той възнамерява да ме използва като свой главорез.

— Да. Обсъдихме го с нея и аз съм на същото мнение. Не познавам добре Соул, но впечатленията ми от него са, че щом си науми нещо, не се отказва от него. Смятам, че е решил да те подчини. Да те командва.

— Но пък е изпратил Дона да ме убие.

Силия поклаща глава.

— Не, не е така. Дона беше Ловджийка. Изпратила я е Джесика. Предполагам, че Джесика лично я е обучила. Нищо чудно да се окаже, че Соул изобщо не е знаел за Дона.

— Но нали куршумът е бил създаден от Уолънд?

— Вероятно е така. Не знам. Сигурна съм обаче, че Соул предпочита да те залови жив, и също толкова съм сигурна, че Джесика те иска мъртъв. Съветът и Ловците работят заедно, но Ловците винаги са вярвали, че стоят по-горе от Съвета. Съветът трябва внимателно да държи юздите им и да ограничава властта им.

— Чудя се дали Джесика няма да се опита да застане начело на Съвета.

— Тя е умна и амбициозна, най-младият водач на Ловците в тяхната история. След отстраняването на Клей имаше недоволни от нейното назначение, но тя се разправи с тях. Клей я издигна и я покровителстваше, а тя не си мръдна пръста да му помогне, след като го обвиниха за открадването на Феърборн. Джесика е безскрупулна, истинска Ловджийка. Тя вярва във върховенството на Ловците.

— Ако питаш мен, тя вярва най-вече в своето величие.

— Още една причина да смята, че би трябвало да ръководи не само Ловците, но и Съвета. Няма да се изненадам, ако това е крайната й цел. А ако ти попаднеш в ръцете на Соул, това ще направи задачата й много по-трудна.

— Още една причина да желае смъртта ми.

— Което пък обяснява защо Соул иска да те залови жив и да те командва: за да запази властта си не само от Съюза, но и от Ловците.

— Нямам намерение да ги оставя да получат това, което искат.

Споделям със Силия намерението си да намеря Леджър и да се сдобия с амулета. Обсъждаме накратко въпроса и тя се съгласява да замина с Гейбриъл, като помоля Несбит да ни заведе при Леджър, преди да се върне в Австралия.

— Докато ни няма, ти измисли втората част от плана, как да атакуваме Соул, след като се сдобия с амулета — казвам накрая аз.

— Няма проблем. Но не забравяй, че още не разполагаш с него — напомня ми тя.