С Несбит и Гейбриъл сме в центъра на Базел. Снощи всички преминахме през прохода. Несбит намери кола и с нея стигнахме до покрайнините на града. Ван и Аналис вървят след нас. Ние сме авангардът, целта ни е да огледаме дали наоколо няма Ловци.

Базел е пълен с млади хора, намира се на границата между Германия, Франция и Швейцария, чувам обаче и английска реч. Има туристи, семейства с деца, работници. Опитваме се да не се набиваме на очи, но не приличаме нито на туристи, нито на семейство, от друга страна, обаче може да се каже, че отиваме на работа. Несбит ни води към мястото на срещата — Die Rote Kürbisflasche, „Червената кратунка“, само че по заобиколен път.

„Червената кратунка“ е бар в старата част на града. Пресичаме широката бързо течаща река и заобикаляме хълма, върху който се издига старият град. Не виждаме Ловци. Изкачваме се бавно, калдъръмените улици стават все по-тесни, а сградите — по-стари. Хората намаляват, накрая стигаме до уличка, по която върви само една котка, възрастна жена мие прозорци. Не свърваме в уличката, а отминаваме, изчакваме половин час и се връщаме. Жената я няма, няма я и котката. Ловци също няма.

По средата на уличката има дървена врата и над нея виси не табелка, а метална кратунка, малка и по-скоро ръждивооранжева, отколкото червена. Това е барът.

Вратата е от потъмнели от времето дъбови дъски. Несбит отваря и влиза. Гейбриъл минава пред мен и вдига ръка, за да ми подскаже да вървя бавно и да внимавам. Пристъпваме навътре, слизаме по четири стъпала, завиваме наляво и се промушваме през тежка тъмночервена завеса, провесена от железен прът.

Озоваваме се в тясно помещение с нисък таван, покрай стената има бар, отстрани няколко дървени маси с червени свещи по тях и столове с червена тапицерия. Зад бара стои мургав мъж на средна възраст, с руса коса и искрящи сини очи, в тях блещукат черни искрици. Черен магьосник.

Несбит го поздравява и ни представя. Барманът се казва Гюс. Не ми подава ръка, макар че се здрависа с Гейбриъл.

— Наполовина, а? — подхвърля той със силен немски акцент.

Несбит се засмива.

— Да, наполовина човек, наполовина животно.

— И винаги ядосан — обажда се Гейбриъл, — което е напълно необяснимо. Защо е винаги ядосан, когато е с теб, Несбит?

— Някой от другите пристигнал ли е вече? — пита Несбит.

— Силия и едно момиче. Очаквам още двама Бели — отвръща Гюс.

Значи, Силия е успяла да се измъкне от Барселона.

Разхождам се из помещението. В дъното има сепаре, в него има някой. Предполагам, че е Силия, обаче не е тя. Момиче е. То ме вижда, усмихва се и става.

— Радвам се да те видя, Иван. Изглеждаш все така раздърпан.

Приближавам се и я прегръщам.

— Никита!

Наистина е тя, моята приятелка от Лондон. Притискам я здраво. Тя е дребничка, съвсем малка, очите й са невероятно синьо-зелени, очи на нечистокръвен.

— И аз се радвам да те видя, Елън.

Името Никита повече й отива. Така ми се представи на първата ни среща, тогава аз се нарекох Иван. Но както и да се представя, аз й имам доверие. Прегръщам я отново.

Тя се усмихва.

— Ще си развалиш репутацията. Носи ти се славата на зъл и мрачен тип.

Несбит се появява до мен и подхвърля:

— Не се тревожи, малката, той може да се преобрази за миг.

Не се преобразявам. Наистина се радвам, че виждам отново Елън.

Запознавам я с Гейбриъл и Несбит и докато тя обяснява на Гейбриъл коя е, аз я оглеждам внимателно, мъча се да позная дали носи новини, лоши новини, от света на Белите.

— Знам, че се тревожиш за Аран, той е добре — казва тя. — Отпътувал е от Лондон за Франция. След като си тръгнем от тук, ще се видя с него.

— Решил е да се присъедини към бунтовниците?

— Да. Нещата набират скорост. Стана лудница. Ловците са нападнали сбирка на Черни край Париж миналата седмица. Двайсет души са загинали, останалите са заловени, възрастните са откарани, децата са били избити. Джесика е заповядала да ги обесят. Соул излезе със специална декларация, провъзгласи го за голяма победа и стъпка напред за всички Бели. Бил решил да прояви милосърдие и да не подлага децата на Възмездие. Възрастните също нямало да бъдат измъчвани, щели да ги използват за изследвания.

— Какво означава това? — питам.

— Уолънд ще експериментира с тях.

— Какво?! — Поклащам глава, не знам защо се изненадвам. — Той е ненормален!

— Съветът твърди, че тези изследвания са оправдани и се извършват в името на защитата на Белите. Разбира се, никой не може да каже как това ще допринесе за сигурността, но Съветът е категоричен, че който се противопоставя, е враг на Белите и подкрепя Черните. Всеки трябвало да обяви на чия страна е. И повечето Бели застават на страната на Соул и Уолънд.

— А Дебора? — питам. — И тя ли е във Франция с Аран?

— Питай Силия за нея. С моя чин нямам достъп до тази информация.

— А какъв ти е чинът? Не си ли твърде малка за боец, Елън?

— Не съм боец, а разузнавач. Натан, нямаш представа колко безполезни са повечето Бели. Те са като Безцветни, изобщо не са се учили да се бият. Оставили са всичко на Ловците. Единственото им умение е да приготвят отвари и да лекуват. Оказва се, че за Съюза най-ценни са бившите Ловци и нечистокръвните. Само че са общо двама бивши Ловци и деветима нечистокръвни, в това число Силия и аз.

— Ами Черните?

— Има няколко, само че малцина са като теб, Натан. И заради това сме благодарни, че си тук — обажда се Силия.

Застанала е зад мен.

— Не ми пука дали сте благодарни, или не! — Изругавам и сграбчвам ножа. — Стой далече от мен, Силия. Сериозно ти говоря. Не се промъквай така зад гърба ми.

— Не се промъквам, Натан.

— И не ми отговаряй!

Отдалечавам се, Гейбриъл идва с мен. Казвам му, че съм добре.

— Трепериш.

— Добре съм!

— Какво искаш? — пита той.

— Да ги избия! — Шегувам се, макар и не съвсем. — Уолънд експериментира върху затворниците така, както експериментира върху мен. Той ме прикова на масата и ми сложи татуировките. Това беше по-неприятно, отколкото когато бях в клетката при Силия. Силия поне се държеше с мен като с човешко същество. А за Уолънд бях само някаква лабораторна мишка. Никой не бива да бъде подлаган на това.

— Така е — кима Гейбриъл.

Струва ми се, че дори и той започва да осъзнава, че каузата на Съюза е справедлива.

— Ще помагаме на Съюза, докато не видим сметката на Уолънд и Соул.

Гейбриъл кима.

Ван и Аналис пристигат, поемам си дълбоко дъх и отивам при тях.

Общо десетима сме. Трима Черни: Ван, Гейбриъл и Гюс, който е не само барман, но и важен Черен магьосник с връзки из цяла Европа. От страната на Белите присъстват Силия, още една Бяла от Англия, на име Грейс, Анжела от Италия и Аналис. Нечистокръвните са двама, Несбит и Елън. И накрая идвам аз.

— Мисля, че тук сме в безопасност, но предлагам да не се бавим много — казва Силия. — Първо, след като си тук, да разбирам ли, че се присъединяваш към нас, Натан?

— Поне засега.

Тя улавя погледа ми, очите й са светлосини с бели точици. И ме изненадва. Подава ми ръка.

— В такъв случай сме на една страна — казва тя. — Добре дошъл в ССВМ.

— Какво?

— Съюза на свободните вещици и магьосници.

— Ха! Не е благодарение на теб, че аз съм един от тях.

— Всички се радваме, че си сред нас и че искаш да помогнеш и другите да останат свободни.

Ръката й все още е протегната към мен, правя се, че не я забелязвам.

— Моята цел е да видя Соул и Уолънд мъртви. Както и още неколцина Бели. Затова съм тук.

— И мен ли искаш да видиш мъртва, Натан? — пита Силия.

— Ако исках, вече щях да съм ти пръснал черепа.

— Щом ще се присъединиш към Съюза, ще трябва да изпълняваш моите заповеди. Можеш ли да го направиш?

Насилвам се да се усмихна.

— Стига да не са глупави.

— Нима очакваш да са глупави?

Преструвам се, че се замислям, после отронвам:

— Не.

— Добре. И аз не очаквам да бъдат глупави, но съм сигурна, че ако случайно допусна грешка, ти пръв ще ме поправиш.

Ръката й все още е протегната.

— Няма ли да ми стиснеш ръката? — пита Силия.

— Едвам се сдържам да не те заплюя.

Тя се изсмива грубо и прибира ръка.

— Липсваше ми, Натан. Макар да съм сигурна, че аз не съм ти липсвала.

Седя срещу нея и си мисля, че тя изобщо няма представа как съм се чувствал, как се е чувствал всеки окован и пребит затворник. Силия е умна жена, но понякога нищо не разбира. Човек знае какво е само ако му е минало през главата.

Ван пита какво се е случило от последната среща със Силия. През тези две седмици се е провело клането в Париж и Соул е заменил всички членове на Съвета със свои хора, сега и Уолънд бил в Съвета. Имало арестувани Бели за подпомагане на бунтовниците.

— Сред тях е и Клей — казва Силия.

— Какво? — възкликва Несбит.

— Обвинението е скалъпено, известно е обаче, че Клей отдавна не харесва Соул. И затова постепенно изгуби поста си, славата си, влиянието, всичко. Всичко, с изключение на свободата си, но сега и тя му е отнета — отвръща Силия. — Разбрах, че домът на Иш в Барселона е бил нападнат малко след нашата среща. Иш е погълнала отрова и се е самоубила, момичетата са били заловени и измъчвани. Знаех, че рано или късно, името ми ще изскочи. Соул е направил списък с хората, които да бъдат извикани за разпит, сред тях са и предишната предводителка на Съвета Глория, съпругът й и сестра й Грейс, плюс аз и още една Ловджийка, Грейторекс. Всички тези сме членове на ССВМ. Начело на Ловците е Джесика. Справя се добре, не мога да го отрека. Ловджийките са мнозинство и се радват, че начело отново е жена. Подсилила е отрядите и преследва Черните в Северна Франция, Холандия и Германия. Най-голямата им акция е тази в Париж, но като цяло са избили над шейсет Черни досега и не са загубили нито един Ловец. При все това Джесика също има проблеми и те ще се задълбочават. Макар да е увеличила броя на хората, ще трябва да ги раздели на малки групи, за да покрие цяла Европа. А и много от новите попълнения не са добре обучени и не са толкова опитни. Нашият недостатък е числеността. За сметка на това можем да се придвижваме по-лесно и да атакуваме Ловците. Трябва веднага да започнем, за да забавим набирането на нови попълнения и да попречим на обучението на Ловците. Принудени сме да използваме партизански методи, за щастие, те са моята специалност.

Силия замълчава за миг, после добавя:

— Има и още един проблем. Черните вещици и магьосници започват да си дават сметка какво се случва, само че ми нямат доверие, а трябва да ги привлечем към нашата кауза. Съюзът се състои главно от Бели и нечистокръвни от Великобритания. Малцина са влиятелните Черни сред нас. Да не кажа, че са само Ван и Гюс.

Гюс кима.

— Моето влияние не е толкова голямо, Силия. А и както вече изтъкнах, за да създадем истински Съюз, се нуждаем от силни представители на всички вещици и магьосници, Бели, Черни, дори на нечистокръвните. Само че Черните, с които съм говорил досега, не проявяват интерес. Не желаят да се сражават рамо до рамо с Белите. Можели сами да се оправят, ако Ловците ги нападнат. Обяснявам им за избитите Черни, но… — той свива рамене — Черните не се интересуват от каузи, армии и съюзи.

— Въпреки това ти, Ван и Гейбриъл се присъединихте към нас — отговаря Силия. — Значи, някои Черни все пак се вслушват.

Гюс се обръща към Гейбриъл.

— Защо си тук, Гейбриъл?

— Заради Натан.

— А ако него го убият или той си тръгне?

— Ако си тръгне, и аз тръгвам с него. Ако го убият — той ме поглежда, — не знам…

— Трябва ни човек, който да привлече повече Черни — казва Гюс. — Но не познавам друг Черен, който би дошъл при нас само защото Натан е тук. — Той ме поглежда в очите. — Той не е Черен магьосник.

Черните искрици в очите му блестят, аз не отклонявам погледа си.

Гюс е сноб. Светът на вещиците и магьосниците е пълен с хора като него.

— Какво точно предлагаш, Гюс? — пита Силия.

— За да привлечем Черните, се нуждаем от човек, когото те уважават, който е въплъщение на всичко Черно.

— И кой е това? — пита Ван, като едва сдържа усмивката си. — Не ми казвай, че не съм аз.

Гюс се засмива.

— Извинявай, Ван, но ти отдавна си известна с готовността си да работиш с Белите и Безцветните.

— Значи, говориш за човек, който представлява „старите Черни“? — Силия въздиша и прокарва пръсти през рошавата си коса. — Като Меркюри, така ли?

— Да, тя… — подема Гюс.

— Меркюри е мъртва — прекъсва го Ван.

— Ловците са я убили?

— Не. Ние я убихме. — Тя сочи Несбит, Гейбриъл и мен. — В самозащита, бързам да добавя, и ми остана това за спомен.

Тя извръща глава към светлината, за да покаже белега на лицето си.

— Но дори и да беше жива, едва ли щеше да се присъедини към Съюза. Не би видяла никакви облаги, никаква слава. И това е разбираемо. Малцина са Черните, които могат да се сравняват с Меркюри по мощ. Линдън, Дел, Суейв… Всички те разсъждават по един и същ начин. Няма да искат да рискуват живота си, за да се сражават с нас. Има едно-единствено изключение. За щастие, той е най-могъщият от всички.

Тя ме поглежда и нещо ми подсказва, че от самото начало това е била целта й.

— Маркус ли? — питам.

— Ако той се присъедини, възможно е и други да го последват — отговаря Ван.

Гюс се подсмихва.

— Ако той се присъедини, други няма да са ни нужни.

— Затова ли съм тук, затова ли искахте да се присъединя към Съюза? За да примамите и Маркус?

— Не. Исках те, защото си великолепен боец — отговаря Силия. — И не искам Маркус. Той ще отблъсне Белите.

— Включително и теб ли, Силия? — пита Ван.

Силия не отговаря, изглежда замислена.

— Натан остави миналото зад гърба си и се присъедини към нас. Това трябва да важи за всички, за да успеем — продължава Ван.

Силия мълчи.

— И без това не мисля, че той ще го направи — обаждам се аз.

— Но си готов да се опиташ да го убедиш, нали? — пита Ван.

— Ами…

Не съм сигурен.

— Не. Не съм съгласна. — Силия плъзва поглед по хората около масата. — Маркус е кръволок. Избил е прекалено много Бели. Бунтовниците няма да го приемат.

— В такъв случай са обречени на провал — отвръща Ван. — Може да се окаже, че успехът на Съюза е в ръцете на Маркус. Да, той е избил прекалено много Бели, но от него са загинали и немалко Черни. По-важното е, че е избил много Ловци. Това всички го знаят. Белите бунтовници може и да не го харесват, но за тях най-важното е да спечелят, защото, ако загубят, Соул ще бъде безмилостен. Маркус може да им донесе победата.

— Мога да създам нашата армия и без него — възразява Силия. — Ще се справим някак. Ще ни отнеме малко време…

— Преди малко каза, че трябва да атакуваме веднага. Съгласна съм, ако не спрем Джесика сега, после ще ни е по-трудно. С колко точно бойци разполагаш в момента, Силия?

— В Съюза има почти сто души. Обучавам тези, които могат да се бият, и…

— Колко можеш да изпратиш срещу Ловците днес?

Силия издава устни и ме поглежда.

— Днес? Не са много.

— Колко са?

— Като броя и себе си, Натан и Гейбриъл… девет.

Гюс поклаща глава.

— Но обучението върви добре, просто новобранците още не са станали бойци. По-младите, тези, които имат дарбата, ще са истински войници до няколко месеца и тогава…

— Не разполагаме с няколко месеца, армията на Ловците постоянно расте — прекъсва я Ван. — А и щом изграждаме ново общество, създаваме нов ред, би трябвало да загърбим миналото и заедно да продължим напред.

— Само че…

— Не, Силия. Всеки трябва да получи своя шанс, включително и Маркус. Ако той наруши правилата, тогава, разбира се, няма да има място сред нас, но за предишните престъпления следва да има прошка и амнистия.

— Така няма да стигнем доникъде — обажда се Грейс. — Предлагам да гласуваме. По един представител на всички в Съюза, Бели, Черни, нечистокръвни. Несбит, ти гласуваш за наполовина Черните, Елън, ти за наполовина Белите. Силия за Белите, Ван за Черните.

— Кой е „за“? — пита Ван.

Всички вдигат ръце. Само аз и Силия не подкрепяме предложението да поканим Маркус в Съюза.

— Трима на двама, предложението се приема — обобщава Грейс и се обръща към мен. — Защо си против, Натан?

Не знам какво да отговоря, не мисля, че баща ми би паснал тук, сред хора, които вземат решения с гласуване. Спомням си разказа на Волфганг как Маркус е убил приятеля му и ме обземат лоши предчувствия. Маркус е твърде див. Но това не е за казване на глас, затова отговарям:

— Само ще си загубим времето. Няма как да се свържем с него, а и той не би се присъединил.

— Грешиш — възразява Гюс. — Аз мога да се свържа с него и от теб зависи дали ще успееш да го убедиш да се присъедини.

— Как ще го намериш? — пита Несбит.

— Това е тайна. Ще я разкрия само пред Натан.

— Добре — обажда се Силия. — Кога може да стане това?

Тя е нетърпелива. Не е доволна, но покрай работата си с Ловците е свикнала да изпълнява заповеди. Сигурен съм, че ще й мине.

— Ще уредя Натан да се види с него през идните дни. Повече не мога да обещая.

Силия се обръща към мен.

— Ако реши да се присъедини, трябва да приеме условията.

— Кои условия? — питам.

— Да изпълнява моите заповеди както всички останали бойци.

— Друго?

— Не само по време на битките, но и в лагера. Трябва да се държи… като войник.

Не мога да си представя Маркус да се държи като войник.

— Искам да се видя с него колкото се може по-скоро — продължава тя. — Сигурна съм, че ще му разкажеш за мен.

— Да, ще се погрижа да узнае при какви условия се грижеше за мен. Какво казваше? „Не бих искала да си помисли, че си се радвал на удобства.“

Силия изправя рамене, чудя се дали няма да се опита да се оправдае, че просто е изпълнявала заповеди и такива са били задълженията й, или някакви други подобни глупости, но тя мълчи. Не е от хората, които бягат от отговорност.

Срещата приключва. Успявам да хвана Силия сама, преди да си тръгне, и я питам за Дебора.

— Напуснала ли е Англия?

Силия се двоуми, поглежда ту към мен, ту към Гейбриъл.

— Твърди, че работата й е твърде важна. В Съвета знаят, че тя е била на твоя страна, но освен това е сестра на Джесика и някак си е успяла да ги убеди, че се е променила. Продължава да работи в Архива. Благодарение на нея научаваме за дейността на Ловците и за бъдещите им планове. Сведенията й са от изключително значение. Въпреки това й заповядах да напусне Лондон, тя обаче избра да остане. Опитва се да измъкне повече информация за Уолънд и експериментите с пленените Черни. Невероятно смела е.

Не знам какво да кажа. Дебора си е смела. Убедена ли е, че постъпва правилно, това решава въпроса.

Силия отива да поговори с Ван и Елън идва да се сбогуваме.

— Предай на Аран, че се надявам скоро да се видим — заръчвам. — Често си мисля за него.

Тя кима.

— Ще му кажа. Той ще се зарадва, че си решил да се включиш в Съюза, но още повече ще се зарадва, като разбере, че си жив и здрав и си получил трите дара. Меркюри ли извърши церемонията?

От начина, по който ме пита, се досещам, че знае отговора.

Поклащам глава.

— Не, Маркус.

Елън се усмихва.

— Значи, затова смятат, че ще успееш да го убедиш да се присъедини. Знаят, че той иска да помогне на сина си.

— Елън, тръгваме — обажда се Силия. — Хайде!

Елън разперва ръце и ме прегръща, забелязвам как Силия ни гледа изненадано. Силия все още ми прилича по-скоро на Черна, отколкото на Бяла, не е нежна, а буйна и строга. Елън се държи с мен като с човек, не като с нечистокръвен. Но и тя е нечистокръвна, знае какво е да те възприемат като обозначение, не като човек.

След като те си тръгват, Ван оповестява, че с Аналис и Несбит се връщат в бункера, Гейбриъл ще остане с мен, докато чакам да се свържа с Маркус. Ще се срещнем отново в „Червената кратунка“ след седмица.

Имам малко време да се сбогувам с Аналис. Придърпвам я в ъгъла, няма какво толкова да си кажем, но искам да я прегърна и да разменим няколко думи на спокойствие, без да ни зяпат, макар че те пак ни зяпат, с изключение на Гейбриъл, който стои на бара с гръб към нас.

— Това с баща ти притеснява ли те? — пита Аналис.

— Малко. Но не мисля, че той ще се присъедини. Не ми се вярва да прояви интерес към мен или към бунтовниците.

— Ти си му син. Той те обича. Намерил те е, за да ти даде трите дара.

— Това е друго. Освен това той се появи само за кратко и не беше особено мил. Не ми се вярва. Не би се бил рамо до рамо с мен. И не си го представям да изпълнява заповедите на Силия и да се държи „като войник“. Няма как да стане.

Аналис сбърчва чело.

— Да, може би ще е по-добре да не участва. Гюс смята, че имаме нужда от него, но може би Силия е права, той ще отблъсне много Бели.

Тя ме целува и добавя:

— И като стана дума за Силия, гордея се, че се съгласи да работиш заедно с нея, след като тя те е държала затворен в клетка и е издевателствала над теб. — Целува ме отново и прошепва: — Ти си моят герой. Моят принц. — Докосва с устни ухото ми и едва чуто добавя: — Обичам те.

Не съм сигурен дали съм я чул хубаво, не знам какво да кажа.

Аналис ме целува по устните, вглежда се в очите ми и пак повтаря:

— Обичам те.

Трябва да й отговоря, само че е ужасно трудно, а и съм сигурен, че всички ни чуват.

— Отивам — казва тя. — Чакат ме.

Целувам я.

И продължавам да мълча.

Аналис се обръща, аз я придърпвам отново, свеждам устни към ухото й и успявам да прошепна страшните думи. Тя се разсмива, аз също се усмихвам. Целуваме се отново. Настървено. Вече не ми пука за останалите.

Несбит се прокашля гръмко. Аналис се засмива отново, не спирам да я целувам, но тя се отскубва от прегръдката ми.

Заминават.

Беше толкова кратко, ала все пак успях да го кажа, тя също го каза. Ще сме заедно след седмица. Само една седмица и пак ще съм с нея.

Фъстъци

Все още сме в бара. С Гюс седим в сепарето. Гейбриъл стои на бара, пие бира и хрупа фъстъци, от време на време хвърля по някой във въздуха и го улавя с уста. Гюс си придава важност и нарежда колко е значима ролята му в „тази мисия“, а аз се мъча да го върна на земята. И двамата се държим като деца, но не съм сигурен кой от двамата е по-незрял.

Гюс казва:

— Маркус поддържа връзка с малцина в общността на Черните магьосници. Вижда се само с тези, за които е сигурен, че никога няма да го предадат.

— Не ми се вярва някой да е толкова глупав, че да се опита да го предаде — подхвърлям аз.

Той не ми обръща внимание и продължава:

— Маркус обича да е добре осведомен за случващото се по света. Но напоследък рядко се вясва на сбирките ни. Разчита на мен за информация.

— Само на теб? Нали каза, че поддържал връзка с „малцина“?

— Няма значение с кого друг поддържа връзка.

— С други думи, не знаеш кои са те.

— Важното е, че той ми има доверие.

— Сигурно си поласкан.

— Аз съм изключително дискретен и също толкова предпазлив.

Прозявам се.

— Оставям му съобщения на уговореното място и той ги взема оттам. В следващите двайсет и четири часа ще мине да прибере новите съобщения.

Протягам се и поглеждам Гейбриъл. Той вече не прави опити да улови фъстъците с уста, а ги оставя да отскачат от носа и бузите му.

Заели сме се със сериозна работа, много сериозна, ако не и на живот и смърт, но Гейбриъл явно смята, че трябва да разведри настроението, и се мъчи да ме накара да се усмихна. Той хвърля шепа фъстъци във въздуха, зяпва, сякаш се надява да ги улови всичките, и се обръща да ме погледне, те летят около него и аз се засмивам.

Гюс, който е с гръб към Гейбриъл, извръща глава и ядосано изкрещява:

— Веднага да изметеш пода!

Гейбриъл подигравателно отдава чест и хвърля фъстък във въздуха, хваща го със зъби и го схрусква.

— Като деца сте — въздъхва Гюс.

Аз подвиквам на Гейбриъл:

— Гюс смята, че не сме достатъчно сериозни.

— То е, защото не ни познава — отвръща той.

— Нямам нищо против да си останем непознати.

Гюс се озъбва.

— И аз също.

— Добре, значи, ще оставим съобщение за Маркус с предложение за среща — казвам аз.

— Не, глупчо. Направо ще го чакаш там. Ти ще си съобщението.

Изругавам.

— Кога?

Предполагам, че ще отвърне: призори, в полунощ или нещо такова. Той обаче казва:

— Веднага. Колкото по-рано се махнеш от очите ми, толкова по-добре.

— Първо трябва да хапнем. После ще отида.

Гюс се подсмихва.

— Това е по-важно от стомаха ти.

Да, сигурно е прав. Но от друга страна, не помня откога не съм ял като хората, а ако отида да чакам баща ми, не се знае кога ще мога да хапна, освен това, когато съм гладен, ставам кисел.

Надигам се, излизам от сепарето и подхвърлям към Гейбриъл:

— Хайде да отидем да намерим нещо за ядене.

— Глезльо! — подвиква Гюс. — Мисията ни е по-важна от твоите лигавщини. Или смяташ, че тъй като баща ти е Маркус, можеш да правиш каквото си поискаш, и очакваш всички да ти се въртят на пети?

Гейбриъл идва при мен, не се обръщам към Гюс, тъй като, ако го направя, може и да го убия. Продължавам към вратата и казвам на Гейбриъл:

— Гладен съм. Да вървим.

— Може да те забележат — изръмжава след мен Гюс.

Гейбриъл го поглежда.

— Ако държеше да не го забележат, трябваше да му осигуриш обяд, за да не се налага да излиза. Така че ти си идиотът в случая.

Гюс не е идиот, разбира се, а Черен магьосник, който не обича нечистокръвните и за нищо на света няма да отстъпи. С Гейбриъл излизаме от „Червената кратунка“. Завиваме на ъгъла и изведнъж се сещам нещо.

— Имаш ли пари?

— В интерес на истината — и честно казано, се надявам, че ще се изненадаш не по-малко от мен — имам!

— Ще ме черпиш ли един обяд тогава?

— Винаги.

Намираме малък италиански ресторант и поръчваме огромно количество паста, аз хапвам съвсем малко.

— Не ти ли харесва? — пита Гейбриъл.

— Не, вкусно е. Но Гюс ми развали апетита. — Забождам спагетите с вилица. — Той ме презира, задето не съм „истински“ Черен магьосник, а разглезеният син на най-могъщия Черен магьосник.

— Понякога губиш, понякога… пак губиш.

— Историята на живота ми в едно изречение. Но пък не звучи обещаващо за Съюза. Не сме едно щастливо семейство. Ако всички Черни са като Гюс…

— Не обичам да нося лоши новини, Натан, но повечето са като него. Никой не е свикнал да се доверява на различните. Дори и тук, в Европа, най-много да не им обръщаме внимание. Гюс би предпочел да си затвори очите и да не те забелязва, ала това няма как да стане.

— Страхотно.

— Да се надяваме, че след като осъзнае какъв прекрасен и мил човек си, той ще стане един от най-ревностните ти почитатели.

Засмивам се.

Гейбриъл се обляга и се усмихва.

— А като един от най-ревностните ти почитатели в момента, мога ли да узная какво се разбрахте? Какъв е планът?

Кимам и му предавам разговора си с Гюс.

— Гюс страшно ще се ядоса, ако разбере, че споделяш строго пазената му тайна — отбелязва Гейбриъл.

— Ако? Надявам се веднага да го разбере.

— Искаш да му кажа, така ли?

— Нека да страда.

Гейбриъл се усмихва.

— Тъкмо ще има с какво да се занимавам, докато те няма.

Два часа по-късно с Гюс напускаме стария град и отиваме в красив жилищен квартал. Къщите не са нови, но са големи и всяка разполага с двор, ограден със зидове. Изглеждаме не на място, повечето хора тук са добре облечени Безцветни, усмихнати и доволни от живота. Свиваме в една странична уличка. По нея няма коли, от тази страна са задните входове на къщите, оградите са високи и с масивни порти.

Гюс спира пред една стара врата, изважда голям ръждив ключ и отключва.

Озоваваме се в малка градина, заобиколена от високи зидове. Дворът е обрасъл с храсталаци. Има и едно голямо дърво и събаряща се барака.

— Няма да мърдаш от тук, докато той не се появи — нарежда Гюс.

Как ли пък не, от къде на къде ще изпълнявам заповедите му?

Изругавам го, наричам го идиот.

Той като че ли само това е чакал, сграбчва ме за гърлото, в ръката му се появява нож.

— Нахален помияр такъв! Ще правиш каквото ти се казва. Никой не дава и пет пари за теб. Ти не си истински Черен магьосник, не си дори и истински Бял. Тъй че ще слушаш и ще изпълняваш, в противен случай…

Притискам се към него, върхът на ножа се впива в шията ми и Гюс изненадано се дръпва. Избивам ножа от ръката му, удрям го силно, обръщам се и забивам лакът в корема му. Той е едър и мускулест, но няма как да не го е заболяло.

Гледаме се настръхнали, накрая аз изсъсквам:

— Махай се!

— А ти си свърши работата. — Той се обръща, на вратата се спира и добавя: — С баща ти Съюзът може и да победи. И след като победим, Белите ще си живеят своя живот, а аз ще си живея моя, както беше преди. Няма да имаме вземане-даване с тях и те няма да припарват при нас, така че помиярите като теб ще бъдат много по-малко.

Гюс се изхрачва на земята и излиза.

След няколко минути се успокоявам и се замислям над думите му. Според него аз не съм истински магьосник, тъй като не съм нито чисто Черен, нито чисто Бял. Според Гейбриъл аз съм върховният магьосник, единение между Белите и Черните. Според Белите аз съм Черен. Според Ван съм най-обикновен магьосник. А според баща ми… Не съм сигурен за какъв ме смята той. Може би ще разбера, когато се появи. Макар че не възнамерявам да му задавам глупавия въпрос какво мисли за мен.

Маркус

Лежа на земята в оградения с висок зид двор. Слънцето се спусна зад сградите и сега съм на сянка. Листата на дърветата се полюшват едва-едва. Небето е синьо, тук-там изпъстрено с прозирни бели облачета. Там горе още е слънчево и светло.

Приключих с чуденето дали баща ми ще дойде, или няма да дойде и сега просто чакам, зяпам дървото, листата и небето. Листата почти не помръдват. Даже всъщност изобщо не мърдат… Взирам се в един клон, да, прав съм, нито едно листо не трепва. А и облаците, които се движеха бавно от ляво надясно, са застинали, този, който беше точно над клона над мен, е на същото място, на което беше и преди минута.

Надигам се и в този миг портата се отваря.

Маркус ме вижда и спира. За миг ми се струва, че ще се обърне и ще си тръгне, но все пак той влиза в градината и затваря портата.

Прав съм, макар да не помня как съм се изправил.

Маркус ме поглежда, без обаче да се приближи.

— Предполагам, че Гюс те е довел? — пита той.

Обичайното топло приветствие.

— Да. Исках да поговорим.

— Давай накратко. Спрях времето, за да огледам наоколо и да проверя за капани.

— Аз не съм капан.

— Не съм си го и помислил. — Той се приближава до мен и изненадано си давам сметка колко си приличаме, еднакви сме на ръст, с еднакви лица и коси, с еднакви очи. — И все пак предпочитам да не се бавя.

— Знам, че не искаш да бъдем заедно, не се тревожи. Но трябва да ти разкажа какво се случва със Съвета на Белите и с бунтовниците.

— И с теб?

— Ако те интересува.

— Няма как да не ме интересува какво става с теб, Натан. Но предвид обстоятелствата, колкото по-малко време прекарваме заедно, толкова по-добре. — Баща ми вдига глава. — Не мога да остана повече тук.

Запътва се към портата и я отваря.

Не мога да повярвам, че с това се приключва. Здрасти и чао. Поглежда ме и си тръгва.

— Няма ли да дойдеш с мен? — пита той.

— Какво?

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Ъъъ… идвам.

Маркус излиза на улицата и аз се втурвам след него, от бързане чак се препъвам. Той заключва с ключ като този на Гюс и поема по тротоара, като подхвърля през рамо:

— Не изоставай.

Хуквам след Маркус, невероятно е да тичаш с човек, който може да поддържа твоето темпо. На съседната улица минаваме покрай кола, която тъкмо потегля, и след няколко крачки времето се връща към обичайния си ход. Ние не спираме. Къщите свършват, навлизаме в гора с тънки млади дръвчета и папрат, катерим се по хълм, стигаме до билото и се спускаме оттатък. От тази страна склонът е по-стръмен, инерцията ме тласка напред, правя все по-големи крачки, няма да спра, не искам да спра, пред нас се появява реката, Маркус се насочва към нея, скача, превърта се във въздуха и се гмурва.

Повтарям движенията му едно към едно, и аз се хвърлям във водата. Тя е студена, дъхът ми секва, но след няколко секунди свиквам. Баща ми не плува, така че и аз се отпускам. Оставяме се на течението да ни носи, то е бързо. По брега растат дървета, градът остава зад нас, полюшваме се в средата на тъмната река, небето е бледосиньо, почти бяло, слънцето се е спуснало зад планините вляво от нас.

Маркус се отправя към левия бряг, плува бързо, с лекота. Следвам го. Предполагам, че ще излезе на сушата, но той ме хваща за ръката и я дръпва към колана си.

— Дръж се здраво. И си поеми дълбоко дъх. Не се отделяй от мен, докато не излезем от другата страна на прохода.

Гмурвам се заедно с него. Край брега водата е по-спокойна, бистра, виждат се камъните по дъното, Маркус като че ли се ориентира по тях, хваща се ту за един, ту за друг, лъкатуши между тях. Стигаме до голяма плоска скала, той минава зад нея и се промушва в една тясна пролука, от ярката сива студена вода на реката се озоваваме в пуст мрак, който като че ли е още по-студен, завъртам се като в спираловиден улей, сещам се да издишам, както ме научи Несбит. Проходът е толкова дълъг, че оставам без дъх, отчаяно дебна да се появи светлина в края, няма и няма, не ми остава нищо друго, освен да се държа за кожения колан на баща ми.

Изскачам от прохода, поемам си дъх, после пак и пак.

Мъча се да си придам спокоен вид, все едно не е било чак толкова зле, изправям се, сърцето ми тупти оглушително. Превивам се с отворена уста, дишам като риба на сухо. Засмивам се. Хич не беше леко.

Коленичил съм в плитчините на река. Не е същата, много по-малка е, но мощна и бърза.

Маркус е на брега. Надигам се, олюлявам се леко, надявам се, че не го забелязва. Сядам до него.

— Защо още използваш проходи, след като Ловците могат да ги засекат?

— Според теб дали ще могат да засекат този?

— Не знам. Но нали ти ми каза, че Ловците са намерили начин да намират проходите?

— Да, има поне една Ловджийка, която може да вижда проходите. Това е дарбата й. Но мисля, че трябва да е близо до тях. Не знам колко близо. Километър? Няколкостотин метра? Десет метра? Според мен разстоянието няма да е голямо, но не съм сигурен. Затова съм предпазлив и всеки месец сменям прохода. — Той се обръща към мен. — Не се застоявам на едно място и се грижа за сигурността си. — Поглежда реката. — За момента това тук ме устройва, има хубава гледка и чиста вода. Живял съм и при по-лоши условия. Но ако се задържа прекалено много, накрая те ще се появят, рано или късно. Затова оставам най-много по три месеца. И нито ден повече.

Оглеждам реката и дърветата. И тук слънцето залязва.

— През следващите няколко седмици тук все още ще е безопасно, тъй че ще имаме време да поприказваме.

— Ще е хубаво.

— Ще видим.

Чудя се дали да му разкажа за Съюза, само че сега май не е подходящият момент, а и не ми се говори за това. Толкова малко време съм бил с баща ми, толкова малко го познавам, искам да говорим за нас, за него, ала ми се струва, че той не гори от желание.

Оглеждам се. Зад нас се издига стена от дървета, краят на гора, която покрива целия хълм. До първото дърво има няколко метра разстояние, брегът е покрит с папрат и къпинаци. Сигурно, чисто и открито място. Обръщам се да огледам гората. Сянката и миризмата й ме привличат, реката е изненадващо тиха, водата е бърза, но тече гладко, без шум.

Напомня на дома на мечтите ми, само че без поляна и къща. Къпинаците са гъсто преплетени като в приказките, само човек с меч би могъл да мине през тях. Представляват сигурна ограда, никой не може да дойде оттам. Напомнят ми за решетките на клетката, ала в същото време ми се струват примамливи, виждам пролука в тях, съвсем тясна, колкото да се промуша. Пропълзявам в нея и установявам, че няма как да се върна, дрехите ми се закачват в бодлите. Продължавам напред. Тунелът се спуска надолу, имам чувството, че слизам под земята.

След няколко метра къпинаците се отварят в широка ниска бърлога. Вътре е тъмно, но топло, от безбройните дупчици сред листака прониква светлина. Прилича на леговище на животно, само че е човешки дом. Стая с нисък таван, полупразна. В средата тлее огън. В единия ъгъл има подредени цепеници, дървата са сухи. Около огъня земята е гола, сигурно тук баща ми седи, готви и се храни. Трудно ми е да си представя как най-страховитият Черен магьосник приготвя супа или манджа, яде с метална лъжица от обикновена чиния, но явно е точно така. Знам, че той рядко се задържа в човешки облик. През повечето време е животно. Такъв е животът му. Самотен. Единак. Човек само понякога. Сядам.

Не иска да говорим за живота му. Вместо това ми го показва, за да го опозная. И по този начин да опозная и себе си. Само че аз не съм си представял такъв живот нито за него, нито за мен. Не съм сигурен какво точно съм очаквал от Маркус. Може би нещо като бункера на Меркюри, някакъв замък, нещо внушително, величествено, древно и могъщо, ала сега си давам сметка, че той не е такъв и че аз няма да бъда такъв.

Разплаквам се, не знам дали плача от мъка, или от радост, за него или за себе си, заради него или заради всичко. Осъзнавам, че ако съм като баща ми, може и аз да живея така. Но аз не искам такъв живот.

Него още го няма, оставил ме е да свикна с обстановката. Или пък просто се наслаждава на залеза.

В ъгъла има няколко вълнени одеяла, стари и надупчени, купчина овчи кожи, общо седем. Навити са на руло, за да не се мокрят. Подреждам ги около огнището.

Той се прибира в бърлогата чак когато напълно се стъмва. Запалва огъня, пламъците лизват съчките, които е донесъл. После хвърля цепеници и двамата седим и гледаме огъня. По някое време полягам, отново се разплаквам, не мога да се сдържа, поглеждам го и виждам, че по бузите му също се стичат сълзи. Затварям очи, Съюзът, хората там, дори Гейбриъл и Аналис ми се струват все едно са от някакъв друг свят. Това е светът на баща ми, съвсем различно място. Светът на дивото.

Събуждам се. В бърлогата е светло, но усещам, че още е рано. Лежа на кожите, където съм заспал, огънят е угаснал, сам съм.

Изпълзявам навън. Маркус седи до входа, близо до водата. Слънцето наднича над хълма отсреща.

— Гладен ли си? — пита той.

— Да.

— Искаш ли да дойдеш на лов с мен?

Кимам.

— Преобразявал ли си се в орел досега?

Седим един до друг. Ловувахме заедно. Той се преобрази, аз също. Не бях сигурен как мога да избирам в какво да се преобразя и като че ли изобщо не избирах. Животното в мен знаеше какво да направи и просто се преобразихме. Следвахме баща ми орела и правехме това, което правеше той. За първи път летяхме, в началото бяхме тромави, но бързо се справихме с пикирането и реенето, завиването и набирането на височина. Ловуването обаче ни се опря. Баща ми хвана невестулка и лисица. Ние бяхме бавни и неточни, не уловихме нищо. Няма значение. Ядохме заедно.

— Кой може да каже дали тази ми същност е по-добра, или по-лоша от човешката? — пита Маркус.

Знам, че говори за другата си страна, за животинската.

— Все още се опитвам да свикна с животното в мен. Мисля за него като за нещо отделно от мен, но се мъчим да си помагаме, да работим заедно.

— И на мен ми трябваше време. Аз му се противопоставях. — Той поклаща глава. — Струваше ми се, че то иска да отнеме тялото ми. Не е така. Ти просто откриваш друга част от себе си. По-естествена. По-древна. Тази част от теб, която принадлежи на земята. То ти е необходимо, за да оцелееш, и без него не си струва да оцелееш. Довери му се и то ще ти се довери. Старай се да бъдеш близо до него.

Седим и гледаме реката, следобеда ни става горещо и пак излизаме на лов. Издигаме се все по-високо и по-високо, кръжим, чакаме. Далече под нас се появява заек. Баща ни го оставя за нас. Стрелваме се надолу, без да откъсваме очи от заека. И двамата искаме да го хванем.

Вечерта, преобразени в човешки облик, гледаме залеза. Питам го за другите му дарби, които е взел от хората, чиито сърца е изял.

— Можеш ли да ги използваш?

— Да. Все едно използвам моята. Те вече са мои. Но не са толкова силни като дарбата да се превръщам в животно. Някои са доста слаби. За повечето рядко се сещам.

Човърка ме да разбера кои използва, но не смея да питам. Понякога ставам срамежлив, когато съм с него.

— Това с растенията е полезно — казва той.

— Да подсилва растежа на растенията или да ги убива, Сара Адамс, член на Съвета.

— Какво?

— Силия ме караше да науча наизуст дарбите ти и от кого си ги взел.

Маркус мълчи, размишлява.

— Полезно е — казва накрая. — Особено ако живееш като мен.

— Ти ли си отгледал къпините около бърлогата?

Той кима.

— Полезно е и умението да ставаш невидим, особено когато се криеш или следиш някого. Както и заклинанието за спиране на времето. Или правенето на проходи. Малцина го умеят.

— А можеш ли да летиш?

Баща ми се намръщва.

— Не. От кого би трябвало да съм го взел това?

— Малкълм, Черен магьосник от Ню Йорк. Беше отбелязано с въпросителна. А можеш ли да се придвижваш с големи скокове?

— Скоковете ми не са по-големи от твоите. — Той замълчава отново, после казва: — Мога да летя, когато съм орел. Мога да правя големи скокове, когато съм леопард. Това не е ли достатъчно за теб?

Би трябвало да знае, че вече ме е впечатлил достатъчно.

— Чуваш ли жужене в главата си, когато наблизо има мобилни телефони?

Обръща се към мен.

— Да. А ти?

Кимам.

Маркус влиза в бърлогата, тръгвам след него. Вътре пали огъня и казва:

— Ето така живея напоследък. Изглежда лош, жалък живот, но не е.

Не отговарям. Знам колко е хубаво да си сред дивата природа, но на мен самотата би ми дошла в повече.

— Едва ли си си представял точно това — подхвърля той.

— Намерихме бункера на Меркюри. Мислех, че и ти ще живееш в някакво такова място.

— Тя беше ли там?

Разказвам му за Меркюри и всичко останало, което се случи от последната ни среща, за Ван, Несбит, Аналис. За Силия, Гюс и Съюза. Вече се съмва, когато привършвам, и рязко додавам:

— Те искат и ти да се присъединиш.

— Към Съюза ли? — Маркус се разсмива. — Явно са отчаяни.

— Да, май е така.

— Ти ще се биеш за тях, така ли? Наистина ли искаш да рискуваш живота си за някаква кауза?

— Това е моята кауза. Да сближа Белите и Черните.

— Не мисля, че точно това е целта. Според мен по-скоро става дума да се отървем от един луд предводител на Белите и шепа войнстващи Ловджийки. После обаче спечелването на мира ще е много по-трудно от спечелването на войната.

— Не се тревожи за това.

Маркус се усмихва.

— Да, сигурно не аз трябва да се притеснявам за това. Но може ли все пак да се тревожа малко за войната, в която има вероятност да загина?

— Значи, ще участваш? — Изненадан съм. — Не вярвах, че ще се съгласиш.

— Не ме интересува сближаването на Белите и Черните. Но пък ми харесва мисълта да разкараме Соул и Ловците. Това определено ми допада. Все още не съм готов да се оттегля окончателно. Не съм от хората, които се присъединяват към другите, но ще ви помогна за Соул и Ловците. Ще се радвам да се запозная със Силия. Редно е да видя жената, която две години е държала сина ми в клетка и го е оковавала всяка вечер. — Той поклаща глава. — Тя ми предлага опрощение, само че според мен е редно първо тя да ми поиска прошка.

Поглеждам го, чудя се дали говори сериозно, или се шегува.

— Не търся прошка и пазарлъци, Натан, нито за нея, нито за мен. Аз съм над тези неща. Надявам се и ти да си същият. Всеки постъпва така, както диктува дългът му. Може би дори и Соул, не знам, той не ме интересува особено, като изключим това, че искам да го видя мъртъв.

Говори студено и аз осъзнавам, че баща ми е способен да убие човек, все едно убива заек, без никакви угризения, даже за заека може да изпитва и по-големи.

— Има насрочена среща в „Червената кратунка“ в Базел след четири дни. Силия ще присъства.

— Нямам търпение да я видя.

— Трябва да отида да ги предупредя.

— Не, ще останеш при мен. Или ще отидем заедно, или никъде няма да ходя.

Поглеждам го, не знам какво да отговоря.

— Не ми ли вярваш?

Маркус ме поглежда в очите и виждам как в неговите се въртят същите черни триъгълници, които ги има и в моите.

— Искам да останеш с мен — отговаря той. — Толкова много ли искам, една седмица от живота ти?

Поклащам глава, усещам как очите ми се насълзяват.

Той се обръща.

— Добре.

Най-сетне настъпва моментът да направя това, за което копнея отдавна. Изваждам Феърборн от якето си и му го подавам.

Баща ми го взема и бавно го вади от канията.

— Доста е зловещ — отбелязва той.

— Твой е.

— Да, навярно така се пада. Бил е на дядо ми.

— Разпознава ни, разпознава нашия род. Никой друг не може да го извади от ножницата.

Маркус прибира кинжала в канията и го оставя на земята.

След всичките усилия да намеря Феърборн и да го върна на баща ми, сега ми се струва, че твърде бързо приключихме с него.

— Няма да те убия — казвам.

— Възможно е. Ще видим.

Той се обръща и ляга. Хвърлям една цепеница в огъня, седя и се взирам в пламъците, после поглеждам баща ми и осъзнавам, че тук, с него, съм щастлив.

Съюзът

Така се проточва цялата седмица. От една страна, имам чувството, че е минал един живот, а от друга, че са били само няколко часа. С баща ми ловувахме, разхождахме се, тичахме, седяхме заедно, а сега сме готови да се върнем за утрешната среща в „Червената кратунка“.

— Сигурен ли си, че го искаш? — пита Маркус.

— Да. Аналис е там.

Разказах му за нея и колко я харесвам, той не каза нищо. Повече слуша, рядко разкрива какво мисли. Май и аз съм същият.

Сега обаче баща ми се обажда:

— Тази Аналис… Това е същото както между мен и майка ти. А това положение не е добро, Натан. Не води до нищо добро. В началото бяхме луди един по друг, живеехме само за следващата си среща. Виждахме се редовно и все не ни стигаше. Истинско чудо е, че успяхме да запазим тайната толкова дълго. Предлагах й да дойде с мен, но тя не би оцеляла тук — той посочва дърветата и реката — и беше достатъчно умна да си даде сметка за това. Вместо това се омъжи за онзи, което не беше толкова умно. Бракът й се оказа катастрофа. — Маркус замълчава и се заглежда в далечината. — Признавам, че и аз не й помогнах особено, но тогава ме интересуваше най-вече да бъда с нея дори и за кратко.

Обръща се към мен.

— Трябва да си вземеш поука от това, Натан. Погледни се. Ти си същият като мен. Търсех да зърна майка ти в теб, но… — той поклаща глава — няма и частица от нея. Виждам само себе си. Виждам Черен магьосник.

Знам, че е прав. Аз съм същият като него, особено сега, след като прекарахме известно време заедно, само че когато съм с Аналис, усещам как другата ми страна, Бялата ми страна, излиза на повърхността.

— Разбирам какво ми казваш, но… — подемам аз.

— Приличаш на мен, имаш същата дарба, харесваш и желаеш същите неща, навярно имаш и същите ограничения.

— Какви ограничения?

— Не можеш да живееш в град. Да си с хора. Да стоиш на затворено.

— Признавам, че не мога да стоя на затворено. Но с повечето хора нямам проблеми. Някои от тях ги харесвам.

— И аз харесвах майка ти. И виж докъде ме докара това. Ти си Черен магьосник, Натан. По-черен от повечето Черни, които познавам. Не би трябвало да имаш вземане-даване с Белите. Остави момичето.

Поклащам глава.

— Не мога. Не искам.

Обръщам се към него и му задавам въпроса, който отправи към мен преди малко:

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш? Да рискуваш да загубиш този прекрасен живот?

— Време е да рискувам за теб. Остарявам, Натан. Все още не съм старец, ала преди да се оттегля напълно, искам да прекарам известно време със сина ми.

Връщаме се в Базел през друг проход, този път оставаме сухи.

— Колко прохода имаш? — питам.

— Много. Нека да си губят времето да ги намират. — Поглежда ме и се засмива. — Създавам работа на Ловците! Трябва да напълня целия свят с проходи.

Пристигаме в Базел следобеда преди срещата. Маркус настоява да огледа града, не ме взема със себе си, тъй като съм се набивал на очи, а и Ловците знаят как изглеждам. Връща се в градината по тъмно и казва:

— Двама Ловци. Едно от преимуществата на това, да ставаш невидим, е, че мога да ги следя и да ги подслушвам без никаква опасност. Търсят информатори, само че без успех. Всички нечистокръвни са изчезнали. Вероятно са избягали или са се присъединили към Съюза, което е добър знак, макар че предизвиква любопитството на Ловците.

— Не знаят за срещата утре, нали?

Маркус поклаща глава.

— Тези двамата със сигурност не знаеха.

Спим на земята, гледам звездите и се чудя какво ни чака. Задава се война и честно казано, ми е любопитно да видя баща ми в битка.

На сутринта Маркус излиза пак да пообиколи, после се връща и казва:

— Нищо ново. Да вървим.

Отправяме се към „Червената кратунка“. Той става невидим, хваща ме за ръката и поддържа бързо темпо. Стигаме до уличката, само че в другия й край и я разпознавам в последния момент. Отварям тежката врата и пристъпвам прага. Баща ми прошепва:

— Засега ще остана невидим.

Не отговарям, дори не кимам, продължавам по каменните стъпала, отмятам тежката завеса, зървам салона на „Червената кратунка“ и в същия миг ни всмуква проход. Завъртаме се в черната празнота, няма въздух, както винаги, но усещам ръката на Маркус да ме държи здраво за рамото и макар да не знам защо сме се озовали в прохода, не ме е страх. Когато съм с баща ми, се чувствам непобедим.

Изскачаме. Това е най-краткият и най-широкият проход, през който съм минавал досега. Този път не падам, дали защото проходът е широк, или защото Маркус ме крепи.

Оглеждам се, няма Ловци.

Отново сме в бар, само че не в „Червената кратунка“. Този е на открито, на поляна в гората. Подредбата е като в „Червената кратунка“, масите са отстрани, само че тук няма стени, сепаретата в дъното са си сепарета. Вдясно се точи дълъг бар, зад него обаче също няма стена и вместо ниския таван с греди отгоре е опънато платнище, завързано за дърветата.

Гейбриъл, Ван, Силия и другата Бяла, Грейс, седят на последната маса, срещу тях е Гюс с гръб към мен. Поемам към тях, но Маркус ме дръпва да спра.

Гейбриъл ме вижда, Гюс се обръща и отбелязва:

— Като говорим за вълка…

Баща ми ме пуска.

— Здравейте — поздравявам.

Всички ме гледат нетърпеливо, не съм сигурен какво да кажа, не знам какво иска баща ми.

— Сам ли си? — пита Силия.

— Баща ми… обмисля предложението.

— Значи, си се провалил — обявява Гюс. — Трябваше да доведеш Маркус с теб.

В следващия миг той изпищява и вдига дясната си ръка към лицето, между пръстите му бликва кръв. Гюс пада на колене. Кръвта се стича по врата му, по ръката и капе на земята. Той продължава да крещи и да опипва главата си, Маркус се появява надвесен над него. Феърборн е в лявата му ръка, в дясната баща ми стиска нещо малко и червено. Май е ухото на Гюс.

Всички са застинали и мълчат, само Гюс стене.

— Гюс — обажда се Маркус, — длъжен съм да ти благодаря за добрата работа през изминалите години. Ти беше… — баща ми ме поглежда уж объркано. — Как го беше казал, Натан? „Изключително дискретен и също толкова предпазлив“, нали така? Но да извадиш нож на сина ми, не е нито дискретно, нито предпазливо. Нямаше как да ти се размине. Приеми го като край на отношенията ни.

Гюс май всеки миг ще припадне.

Маркус хвърля ухото му на земята и обърсва Феърборн в рамото му.

— Натан, ще ме представиш ли на приятелите си? Най-вече ме интересува коя е Ловджийката, която те е държала в клетка.

Силия понечва да се изправи, но той я спира.

— Недей, не ставай.

Не го казва любезно, а като заповед. Личи си, че Силия си дава сметка за това, но тя не помръдва, както винаги е спокойна.

— И аз отдавна чакам да зърна мъжа, убил сестра ми — отвръща тя.

Маркус се усмихва.

— Наистина ли? Не знаех. — Прави крачка встрани, така че да е зад Силия, и се обръща към Ван. — Благодаря за поканата, Ван. Както сигурно се досещаш, напоследък малцина се сещат за мен.

Гюс повръща на земята.

Маркус го поглежда с отвращение и се завърта към Силия.

— Трябва да поговорим. Гюс обаче ми пречи да се съсредоточа. Ако остана тук още малко, ще му отрежа не само ухото, а и главата.

Силия става.

— В такъв случай предлагам да се разходим.

Двамата поемат към гората. Не съм сигурен дали Силия ще се върне жива и с две уши, или не.

Реки от кръв

Два часа по-късно Маркус и Силия се връщат в лагера. И двете уши на Силия са на мястото си. Двамата вървят един до друг, потънали в разговор, не се поглеждат, но са свели глави и едва ли не шепнат, тъй че никой да не може да ги чуе.

Не след дълго отново се настаняваме около масата, с изключение на Гюс, който мъдро реши да се скатае, щом видя Маркус. Ван му помогна да се възстанови и му приши ухото. Личи си обаче, че е кърпено.

Ван ми обясни, че сме в Шварцвалд в Южна Германия. Силия възнамерява тук да е основната база на Съюза.

В началото на срещата Силия изброява основните цели на Съюза:

— Да свалим Соул О’Браян като предводител на Белите вещици и магьосници, дори и това да означава да го убием, ако се налага, и Великобритания отново да се превърне в място за мирно съвместно съществуване на всички вещици и магьосници. Първата ни задача е да прогоним Ловците от Европа. Сега те се спускат на юг, но все още са най-активни в северна Франция и Германия. Броят им се увеличава и бързо набират нови привърженици. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще е да ги спрем. Трябва да атакуваме, за да предотвратим привличането на нови попълнения и да елиминираме новобранците, които още не са добре обучени. Разполагаме с малко бойци и не можем да си позволим да загубим някой от тях. Нападенията ни трябва да обслужват три цели: намаляване числеността на врага, всяване на паника и завладяване на припасите, оръжията, оборудването и храната…

— Значи, в момента не разполагате с оръжия? — прекъсва я Маркус.

— Разполагаме с малко и те не могат да се сравняват с оръжията на Ловците. Затова една от първите ни задачи е да се сдобием с техните оръжия. Дадат ли си сметка, че рискуват да бъдат убити със собствените си куршуми и да умрат бавно и мъчително, ще отбележим голяма точка в наша полза.

— Според мен нападенията няма да доведат до намаляване на желаещите да се включат в отрядите на Ловците — казвам аз. — Ловците ще си мълчат за тях.

— За нападенията бързо ще се разчуе, Белите поддържат много по-близки връзки от Черните. Но и ние ще се стремим да разгласяваме успехите на Съюза. Ние също се нуждаем от доброволци. Ван ще оповести сред Черните, че Маркус е на наша страна. Щом се разбере за това и стане ясно, че надделяваме, още много ще се присъединят към нас.

След това Силия добавя:

— Но няма да е лесно. Ловците с основание се гордеят, че се учат от грешките си. Те анализират битките, победите и пораженията. Бързо ще разгадаят нашата тактика.

— А каква е тя? — питам.

— Ние разполагаме с елитна група бойци…

— Така ли?

— Да. В нея влизаме аз, Грейторекс, Несбит и Гейбриъл, а вече и ти, и Маркус. Плюс няколко от по-напредналите новобранци.

— Не е кой знае какво.

— Бройката е достатъчна. Нападаме, опустошаваме и изчезваме. Няма да се бавим. Ще атакуваме по-слабите отряди. Точно с това се занимават в момента разузнавачите. Когато се върнат в базата, ще подберем първата си цел.

— Това ли е базата?

— Да, всички, които се присъединят към Съюза, ще идват тук. Бързо ще нарасне. След няколко седмици ще се съберат повече от двеста души. И всички трябва да бъдат впрегнати в работа. Всеки трябва да допринесе за каузата. Малцина от тях ще са бойци.

Силия обяснява, че всеки ще бъде зачислен към определен отряд. Отрядите са четири: разузнавачи и бойци, снабдяване и припаси, продоволствие и материално осигуряване, лечители. Аз и Гейбриъл сме бойци. Елън, Грейторекс и Несбит са понастоящем разузнавачи. Аналис е в отряда на снабдителите и сега била на мисия с една от групите, за да донесат продукти в базата.

Поглеждам Маркус. Той не е разпределен в никой отряд. Погледите ни се срещат, сигурен съм, че и той си мисли същото.

— И кога ще имам възможност да убия някой Ловец? — пита баща ми.

— Разузнавачите ще се върнат утре. Първото нападение ще е утре вечер.

Изчаквам останалите да се разотидат и питам Силия за Дебора.

— Напуснала ли е вече Съвета?

Силия изглежда облекчена.

— Съгласи се да замине. Няма как да ни праща повече сведения, без да стане ясно, че идват от нея. Би трябвало да пристигне тук, изпратих човек да я доведе.

През нощта не мога да спя. Не сънувам кошмари, но се събуждам и не мога да заспя отново. Чудя се къде е Аналис, надявам се, че е добре. Мислех, че днес ще бъда с нея, обаче тя ще се върне чак утре. Присвива ме сърцето от тревога. Аналис вече се посъвзе след месеците сън под магията на Меркюри. Пъргава е и може да бяга бързо, ако Ловците разкрият отряда й, но истината е, че тя няма никакъв шанс в двубой срещу тях. Накрая ставам и тръгвам към гората. Все още е тъмно, забелязвам Гейбриъл до мен.

— И аз не можах да спя — казва той.

— Трябва да поизразходя малко енергия — отговарям. — Идваш ли?

— Разбира се.

Двамата хукваме.

Толкова е хубаво да тичаш, да си свободен. Просто да си на свобода. Заръмява леко. Капките са парещо студени по бузата ми. Подвиквам на Гейбриъл, че ще избързам напред.

Ускорявам крачка, понасям се устремено, изкачвам някакъв хълм, спускам се в дол. Край един поток има поляна. Вече се съмва, спирам. Сядам на земята и чакам, ослушвам се. Приятно е, наслаждавам се на аромата на пръст и дървета, гледам как потокът препуска безшумно. Толкова е мирно и спокойно, чак ми се струва нелепо, че след няколко часа ще атакуваме Ловците. И трябва отново да убивам. Гората ми напомня за мястото, където се събудих, след като убих бързата Ловджийка. Не бях на себе си, Ловджийката беше мъртва, но гората си беше същата, красива и спокойна както винаги. И може би на нищо друго не можем да се надяваме, освен на това, гората да си е все такава красива и спокойна. Отивам до потока и се напивам с бистра вода.

След малко чувам стъпките на Гейбриъл, после те спират и аз се усмихвам, сигурен съм, че ме е забелязал, сега ще се опита да се прокрадне до мен. Не мърдам, наострил съм уши. Той или е спрял, или е станал още по-добър в промъкването. По някое време долавям шумолене, обръщам се, той се втурва към мен, изкрещява и скача. Сборичкваме се, след това се разделяме.

— Ако бях Ловец, вече да си мъртъв — казва той.

Засмивам се, Гейбриъл знае, че не е вярно.

— Добре се справи. Чух те чак накрая.

— Умря циганката, дето ме хвалеше… — подхвърля той.

— Какво означава това? — питам.

— Означава, че щеше да ме убиеш.

— Е, да. Но все пак щеше да изненадаш повечето Ловци. Сред тях има както отлични бойци, така и такива, които не са толкова добре подготвени. — Извръщам глава да го погледна. — Стискам палци да извадиш късмет и да ти се падат само от вторите.

— Нямам никакво намерение да проверявам какви ми се падат, предпочитам да ги застрелвам от разстояние.

— Добър план.

Той сяда до мен, гледаме през дърветата към потока.

— Доста стреляне ще падне — казвам. — И то съвсем скоро.

— Да, не само стреляне, а и по-лоши неща. Битки жестоки аз виждам и Тибър цял в кръв да се пени.

— Довечера ще атакуваме — оповестява Силия.

— Целта ни е лагер на Ловците с десетима новобранци и двама опитни Ловци — обяснява Несбит. Той се върна късно сутринта и сега сме се събрали да чуем плана. — Наблюдавах го два дни. Новобранците са млади, шестима от Германия и четирима от Франция. Всички знаят английски. Всички са жени. Стрелят добре, но за ръкопашен бой не стават. Една от германките може да издава звук като Силия, само че доста слаб и няма да има ефект върху теб. Едната французойка може да става невидима. И на нея дарбата й е слаба, издържа само няколко секунди, но това е достатъчно да обърка противника, да не я уцелите или да й даде възможност да се промъкне до вас. Двете Ловджийки са стари пушки, англичанки, трийсетина годишни, добри стрелци, чудесни бойци.

— Новобранците представляват опасност само ако стигнат до оръжията си — посочва Силия. — А обикновено те спят с тях. Ще атакуваме призори, не всички ще са се събудили, другите няма да са се разсънили.

— Стигаме до мястото — продължава Несбит. — Разположени са в старо летище, има ограда. Спят в един от малките хангари. Двама души охраняват портала, сменят се през три часа, но не си правят труда да патрулират около оградата.

— Далече ли е? — пита Гейбриъл.

— Във Франция, на около пет часа път с кола от тук. Маркус обаче направи проход. От другата страна излиза на около километър от летището.

— Слънцето изгрява в шест — казва Силия. — Несбит и Натан ще потеглят от тук в четири, за да огледат обстановката. Останалите потегляме в пет.

— Аз не съм разузнавач — възразявам.

— Да, така е. Несбит е най-добрият ни разузнавач и е много ценен. Твоята задача е да го защитаваш, ако се наложи, и с живота си.

Несбит се ухилва.

— Не се и съмнявам, че ще скочиш пред мен да ме прикриеш от куршумите, братле.

— Не, ще те блъсна в торището, за да не те уцелят.

Той вдига рамене.

— Прави каквото щеш, важното е да свърши работа.

— Аз ще съм начело на отряда — продължава Силия. — Отиваме всички. Ще се учим заедно. Ще бъдем разделени по двойки. Те може и да се променят впоследствие, тези са за тази вечер. Сами трябва да се погрижите да се снабдите с всичко необходимо от склада.

Групичката бойци от само себе си се е разделила на две, Силия е в средата. Гейбриъл, аз, Несбит и една млада нечистокръвна стоим заедно, срещу нас са трите Бели. Лесно мога да позная коя е Грейторекс. Тя е бивша Ловджийка, дезертьорка. Висока, с бяла луничава кожа и лешникови очи, носът й е чупен. Сигурно е на двайсет години, но изглежда по-млада. Облечена е с войнишки дрехи като Силия. Другите две Бели също са млади. Мъчат се обаче да си придадат вид на опитни бойци.

Несбит им се усмихва.

— Съжалявам, момичета, изпуснахте шанса да се паднете с мен. Успех следващия път.

Те не му обръщат внимание.

Той прошепва с театрален шепот, тъй че и те да го чуят:

— Мамка му! Човек би казал, че ние сме врагът.

Белите се усмихват и като че ли малко се отпускат, после обаче Несбит добавя:

— Намерете си бързо партньор, защото който остане сам, отива при Маркус.

Момичетата се споглеждат и се засмиват притеснено.

— Маркус ще бъде сам — обажда се Силия. — Аз ще му обясня задачата. Грейторекс, ти ще си с Клодия. Гейбриъл ще е със Самийн. Натан е с Несбит.

Измърморвам тихо към Гейбриъл:

— Дано да е само за тази вечер.

— Има логика да ме пратят при Самийн — отговаря той. — Ти я плашиш, а Несбит направо ще я побърка.

Самийн е нечистокръвната, наполовина Черна, наполовина Безцветна. Очите й са странно кафяво-зелени.

— Да, така е — кимам. — Но все пак се набива на очи, че не се смесваме Бели с Черни.

— И това е разумно като за първа операция. Не сме имали време да се опознаем. Трябва да имаш доверие на другаря си.

— Лесно ти е на теб. Не си с Несбит.

Снабдителите

Следобед Аналис и още няколко Бели се появяват в лагера, мъкнат провизии. Аналис изглежда уморена. Веднага я изпращат да участва в опъването на палатки, моля я да зареже работата за малко, но тя настоява първо да приключи и затова се захващам да й помогна. Едно от момичетата, Лора, я е страх от мен и подскача всеки път като я погледна. Другата, Сара, ме обсипва с въпроси: „И твоята дарба ли е същата като на баща ти? Кои са другите Черни тук? Маркус наистина ли е в лагера?“.

За мое облекчение, Силия ме забелязва и изкрещява:

— Натан, другите тренират! Не си губи времето!

Намирам бойците и ги наблюдавам няколко минути. Грейторекс ги обучава на основните правила за самоотбрана. Тя е добра, а и другите не са начинаещи. Не съм сигурен какво точно трябва да правя, затова седя и ги гледам. Самийн се упражнява с Гейбриъл, Оливия с Несбит, а Клаудия с Грейторекс.

Спират за почивка и Гейбриъл идва при мен, след него върви Самийн. Тя ме поздравява и ми се усмихва, но не спира да хвърля погледи към него. Явно си пада по Гейбриъл.

Несбит разговаря с Клодия и Оливия, те обаче също не откъсват очи от Гейбриъл. Май той има най-големи шансове да спечели Белите, достатъчно е да им се усмихне и те ще се хвърлят в краката му.

За щастие, Грейторекс е безразлична към чара му и си е все така строга. След няколко минути се обажда:

— Продължаваме отново по двойки, но този път ще сменим партньорите. Натан може да се присъедини към нас и ще бъде с Клодия.

— Не — подвиква Силия и се приближава към нас. — Аз ще тренирам с Натан.

— Сигурна ли си? — питам я. — Напоследък ми се виждаш остаряла и по-бавна отпреди.

— Искам да проверя дали изобщо помниш нещо от това, на което съм те учила.

Усмихвам й се. Нищо не съм забравил.

После, след като се стъмва, Аналис идва при мен, направил съм си свой лагер встрани от останалите. Нямам палатка, но съм запалил огън под едно дърво. С Аналис седим един до друг, наметнати с одеяло.

Тя ме пита как е минала тренировката.

— Ами добре — отговарям.

— Чух, че си размазал Силия. Едва са ви разтървали.

Спомням си, че видях Сара с група Бели след тренировката. Наблюдаваха ни. Явно от нея е тръгнала клюката.

— Не е вярно — отричам.

И наистина не е, макар че Несбит се шегуваше кой ще заеме мястото на Силия, ако я убия. Опитвах се да не му обръщам внимание. Мъчех се да се съсредоточа. Силия успя да ме ритне веднъж. Аз й върнах поне двайсет удара, макар че не ги броих.

— А и така или иначе, Аналис, точно това е работата ни. Силия може да се възстановява. Пребивала ме е много по-тежко стотици пъти. Тренирахме всеки ден и тя винаги ме побеждаваше.

По мои сметки това прави поне седемстотин пъти за двете години, което означава, че имам да си връщам на Силия още шестстотин деветдесет и девет.

— Добре, че не съм била там да гледам.

Аналис не ме е виждала да се бия и това е добре. Вземам ръката й и я целувам нежно. Когато съм с нея, не ми се говори за битки. Питам я:

— А ти какво прави днес?

— Ами нищо особено. — Тя се мъчи да се усмихне. — Знам, че Сара и Лора те вбесяват, но ще свикнат. На всички ни е трудно, макар и по различен начин. И двете са изгубили близките си. Родителите на Сара са били убити, сестрата на Лора също…

Пак ми минава през ума, че сега е моментът да й кажа за Киаран. Но тя вече е подхванала друга тема, обяснява за подреждането на припасите и за недостига на храна.

— Харесва ли ти при снабдителите? — питам. — Мислех, че ще поискаш да бъдеш при лечителите.

— Ха! Не мога да приготвя и най-простото лекарство. Силия правилно ме прати при снабдителите. Бива ме да организирам, малцина от хората тук притежават това умение, а всяко нещо трябва да бъде използвано и отчетено. Ако се съберат още бунтовници, ще се нуждаем от много повече храна, материали и палатки. Работата е досадна, но важна. А и предполагам, че щом започнат битките, ще се появят и бежанци. Това означава повече гърла за хранене. Ще има бебета и деца. Може да се наложи да отворим училище. Сложно е.

Давам си сметка, че воюването е много по-просто.

Замълчаваме, след малко Аналис отбелязва:

— Още не съм виждала Маркус, но всички говорят за него.

— Явно клюките веднага се разнасят из лагера.

— Извинявай, държа се като Сара, нали?

Целувам я и отговарям:

— Ни най-малко.

Маркус ме гледаше как тренирам със Силия, след това си тръгна.

— Той не е много общителен — казвам. — Обича да е сам.

Поглеждам гората, мярнах го наблизо, докато си търсех място за лагера. Каза ми, че ще се държи настрани. „Прекалено много ме зяпат, не ми харесва.“

— Според мен е добре, че страни от хората — отбелязвам.

— Не си ми разказал какво стана, когато отиде на срещата с него. Изненадах се, че те нямаше толкова дълго. Мислех, че ще разговаряте само няколко минути.

— И аз така.

— И какво правихте цяла седмица?

— Наистина започваш да звучиш като Сара — подхвърлям аз, за да я подразня. — Той ми е баща, Аналис. Просто бях при него. И на двамата ни беше приятно. Оказа се, че той не е точно такъв, какъвто си го представях.

— Разбра ли, че е нападнал Гюс? Каролин, една от лечителките, ми каза, че му е отрязал ухото.

— Да, знам.

Аналис ме хваща и завърта главата ми към себе си.

— И какво мислиш за това?

— Маркус е избухлив. Избухлив и импулсивен. Всички го знаят и трябва да си голям идиот, за да го дразниш. Но все ще се намери някой глупак да си пробва късмета. Както казах, по-добре е той да не стои в лагера.

— Хората се интересуват от него, любопитни са. Искат да могат да се похвалят, че са го видели.

— Маркус няма да се промени. Но поне е на наша страна.

— Кажи го на Гюс.

Мисля си, че не е зле известно време да заобикалям отдалече Гюс. Не обяснявам на Аналис, че Маркус го нападна, защото Гюс ми беше извадил нож.

— Стига толкова клюки за тази вечер.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа. — Аналис се усмихва. — Можеш ли да познаеш?

Свивам рамене.

— Всички момичета си падат по Гейбриъл.

— Оооо, стига! — Мятам одеялото над главите ни и я прегръщам здраво. — Достатъчно, моля те!

Тя се засмива и продължава:

— И то заради косата му. Само за нея говорят, как я прибира зад ушите си, как тя пада, как се къдри. Харесват и очите му, устните, носа, раменете, краката. Но най-вече косата.

— А знаят ли, че си губят времето?

— Защото той си пада по момчета? Или защото си пада по едно точно определено момче?

Тя ме посочва с пръст.

Спомням си как го целунах, как галих косата му.

— Той ми е приятел, Аналис.

— Знам — отговаря тя и ме целува нежно по устните.

И аз я целувам.

После тя заспива в прегръдката ми, аз оставам буден, държа я и усещам топлината на тялото й.

Скоро трябва да тръгвам. След няколко часа ще се бия, целият ще съм в кръв, а сега прегръщам Аналис. Струва ми се нереално.

Тя се размърдва и пита:

— Какво те мъчи?

— Нищо. Добре съм.

— Толкова здраво си ме стиснал, че не мога да си поема дъх.

Поотпускам ръце.

— Не исках да те будя, но трябва да тръгвам. Не бива да говоря за това… Ще се видим после.

Сега Аналис ме прегръща здраво, обвива крака около моите. След това прошепва:

— Когато бяхме в „Червената кратунка“ в Базел, ми каза нещо…

— И ти също го каза — отвръщам. Придърпвам одеялото над главите ни, обвива ни мрак. Искам да съм смел и този път да изрека думите пръв. Устните ми са до ухото й, докосват го нежно, прошепвам: — Аналис, об…

— Време е да вървим, друже! — Несбит дръпва одеялото. — О, извинявай, че ви прекъсвам, братле. Мислех, че спиш.

Първото нападение

Тъмно и тихо е. Несбит ме води към прохода, той е близо, в гората, на две минути от мястото, където оставих Аналис. Сбогувахме се набързо. Тя изглеждаше разтревожена и хем ми стана мило, хем нещо ме загложди. Уверих я, че всичко ще е наред, но честно казано, нямам представа какво ще стане. Знам само, че Маркус е на наша страна, и това е добре.

Колебаех се дали да не използвам дарбата си и да се преобразя, струва ми се обаче, че не е добра идея. Животното е за друг тип схватки. Това е по-скоро въпрос на тактика, човешки тип битки, онова, на което ме учи Силия. Допитах се до Маркус и той ми каза същото. След седмицата с него съм сигурен, че мога да владея животинската си страна и да се преобразявам за секунди, ала дарбата ми не ми е дадена да я използвам за война.

Стигаме до прохода и Несбит подхвърля:

— Баща ти те държи под око.

Той кима към дърветата отсреща. Сред тях се подава Маркус, вдига ръка, сякаш ми казва „до скоро“ или ми пожелава успех. И аз му махвам.

Хващам Несбит за китката, той пъха ръка в прохода и празнотата ни засмуква. Изхвърля ни от другата страна, успявам да се задържа прав, макар и приведен напред. Несбит скача на крака и хуква напред. Сигурно си мисли, че тича бързо, но за мен е все едно се разхожда.

Следвам го. Не виждам толкова добре като него, но усещам пътеката и не ми е трудно. Тъкмо съм загорял и стигаме до летището. Тъмно е, различавам само по-светлите очертания на трите хангара на стотина метра пред нас. Поемаме покрай оградата, изравняваме се с хангарите, те ни се падат вдясно. Несбит спира, изважда ножица от якето си и се залавя да разреже оградата. Моята задача е да държа телта, за да не шуми. Той прави дупка, колкото да се промуши, и ми дава знак да не мърдам. Кимам.

Несбит преминава през отвора и притичва приведен към хангарите, скрива се зад тях. Часовите са на портала от другата страна. Ако патрулират около оградата, би трябвало една обиколка да им отнема поне двайсет минути, но както каза Несбит, те не си правят труда.

След десетина минути той се появява зад последния хангар, изтичва до този в средата, след това до следващия и после към мен. Държа под око часовите, те седят неподвижно, сигурно спят.

Несбит се просва по корем от вътрешната страна на оградата, аз също съм легнал на земята.

— Какво става? — прошепвам.

— Не можах да надникна вътре. Запушили са всички отвори. Няма осветление. В единия хангар чух гласове, а снощи той беше празен.

— Значи, може да са пристигнали още Ловци?

— Или новобранци. Или да са се преместили от единия хангар в другия. Не знам.

— Мамка му!

— Какво ще кажеш?

— Според мен трябва да се върнеш да огледаш пак.

Несбит изругава.

— Вече огледах.

Поклащам глава.

— Ти ще докладваш на Силия.

Минава половин час, преди да му се предостави тази възможност. Силия притичва към нас безшумно, въпреки размерите си, тя е изненадващо пъргава. Следват я Клодия, Гейбриъл, Самийн, Грейторекс и Оливия. Последен е Маркус.

Гейбриъл се отпуска на земята вляво от мен, Силия е вдясно.

— Какво е положението? — пита тя.

— Има новини. Несбит държи да ти ги каже.

Тя разговаря през оградата с Несбит. Шепнат толкова тихо, че не чувам нито дума.

Силия вдига глава и оглежда летището, Несбит изтичва отново към хангарите.

Прошепвам на Гейбриъл:

— Нещата тук са се променили. Не съм сигурен дали е за добро, или за зло.

— Притесняваш ли се?

Поклащам глава. Но вътре в мен има някакво безпокойство. Макар че Маркус е с нас, пак е възможно някой заблуден куршум да ме улучи или да се сблъскам с Ловец с особена дарба.

Несбит изчезва зад последния хангар. В този до нас светва лампа, под вратата се процежда тънка ивица. Хоризонтът също изсветлява. Ловджийките се събуждат. Трябва да атакуваме веднага, само че още не сме готови. Може да разкрият Несбит всеки момент. И ако това е лесна първа задача…

Не отделям поглед от хангара, очаквам Несбит да се появи, но него го няма. Силия се обръща и заповядва:

— С Гейбриъл поемате първия хангар. Маркус ще се погрижи за часовите и след това ще се насочи към последния хангар, където ще бъда аз. Грейторекс отговаря за този в средата.

Маркус минава пръв през оградата, след това става невидим. Аз, Гейбриъл и Самийн се промушваме след него и се прокрадваме към хангара.

Стигам до вратата и я изритвам толкова силно, че при отката тя едва не ме хласва по лицето. За миг застивам. Очаквах хангарът да е празен, а в него са наредени три редици легла на два етажа. В тях могат да спят почти сто души. В момента обаче не са заети или поне така изглежда. Все пак сме длъжни да проверим. Хвърлям се на земята и поглеждам под леглата. Всичко е толкова ново, че отдолу дори не се е събрала прах. Само че не виждам чак до дъното на хангара и за миг съжалявам, че не съм с Несбит.

— Самийн, стой тук и пази вратата — заповядва Гейбриъл. — Аз минавам вдясно, Натан, ти поеми лявата страна.

Той притичва покрай леглата и нарежда:

— Празно, празно, празно…

Ставам и малко по-бавно тръгвам покрай лявата стена. Няма хора, няма и къде да се скрият. С Гейбриъл се срещаме в края на редицата и хукваме обратно към вратата, като по пътя пак надзъртаме в леглата за всеки случай. Стигаме до Самийн, отвън се чуват изстрели.

Поглеждам, пет Ловджийки изскачат от средния хангар. Въоръжени са. Втурвам се след най-бързата, тя тича към портала. Няма шанс. Настигам я, ножът е в ръката ми, прерязвам гърлото й с едно движение. Явно е новобранка, не се съпротивлява. Следващата минава покрай мен и аз я удрям. Тя пада в безсъзнание. Оглеждам се, Гейбриъл е прострелял една, даже сигурно две, тъй като само една е права. Самийн я пресреща, тя обаче я отблъсва.

Ловджийката понечва да побегне, препречвам й пътя и я сграбчвам за ръката, завъртам я и забивам ножа в корема й. Пускам я да падне и виждам Маркус да се приближава откъм портала. Минава покрай Ловджийката, която е в безсъзнание. Втората, която повалих. Тя простенва.

Маркус се навежда и й пречупва врата.

От хангарите се чуват изстрели. Маркус се насочва към последния. Аз, Гейбриъл и Самийн изтичваме към този в средата.

Оливия стои на прага. Изглежда уплашена.

— Простреляха Грейторекс. Не може да излезе.

Грейторекс е вътре на пода, заобиколена от трупове на новобранци. Жива е, крие се зад едно тяло. От дъното на хангара продължават да стрелят.

— Ще пропълзя и ще хвана Грейторекс — казвам на Гейбриъл и Самийн. — Вие ще ни издърпате.

Гейбриъл отвръща на огъня, аз залягам на пода и пропълзявам бавно, телата около Грейторекс ми осигуряват прикритие. Хващам я за китките. Те са изненадващо тънки и нежни. Тя е лека.

— Дърпайте!

Гейбриъл и Самийн ни изтеглят. С нас идва и тялото на Ловджийката. Изскачаме навън и свърваме на тревата встрани.

Грейторекс е ранена в крака. Оливия срязва крачола да погледне раната.

— Колко са вътре? — питам.

— Май четири — отговаря Грейторекс.

Изглежда, сякаш всеки миг ще припадне.

— Какво да правим? — пита Гейбриъл.

— Няма да рискуваме — отговарям. — Ще изчакаме Маркус.

Стрелбата в съседния хангар е затихнала, не се налага да чакаме дълго.

Силия, Клодия и Маркус идват при нас.

— Приключихте ли? — пита Силия.

— Не — отговаря Гейбриъл. — Има още четири в дъното. Въоръжени.

— Стойте тук и не влизайте — казва Маркус и става невидим.

Чакаме.

Вътре отеква гръм, в хангара избухват пламъци, чува се изстрел, още един и още един.

Стрелбата утихва. Отваряме вратата и надникваме. Виждат се само пламъци и дим.

Маркус се появява до мен.

— Пет бяха — казва той.

Силия поглежда Гейбриъл и нарежда:

— Пребройте жертвите. И внимавайте да не сгрешите. Ако намерите някой жив, ми го доведете, искам да го разпитам.

Гейбриъл и Самийн хукват, Силия се навежда да провери как е Грейторекс.

Несбит се приближава, накуцвайки, и се отпуска на земята до мен.

— Къде беше? — питам го.

— Една от Ловджийките ме видя, докато се промъквах към хангара. Проклета каратистка! Досега се занимавах с нея. Какво пропуснах?

Изкушавам се да отговоря, че е пропуснал избиването на доста хора, но изведнъж ме завладява умора.

— Раниха Грейторекс в крака. Извадихме късмет, че никой не загина — отговарям.

Гейбриъл и Самийн се връщат тичешком и сядат до нас.

— Двайсет и две — докладва Гейбриъл. — Четири по-възрастни Ловджийки и осемнайсет новобранци. Всички са мъртви.

— Доста повече от десет новобранци и две Ловджийки — отбелязвам.

Макар че не мога да виня Несбит. По-скоро съм ядосан на Силия, задето ни накара да рискуваме. Ако Маркус не беше с нас, едва ли щяхме да се справим. Можеше и някой да загине.

— Трябва да върнем Грейторекс в базата — казва Силия. — Съберете всичко, което може да ни е от полза. След десет минути потегляме.

Блонди

Второто нападение е след шест дни, отново е във Франция, изправяме се срещу четиринайсет Ловджийки. Минава гладко, от наша страна няма пострадали. Грейторекс се възстановява бързо, но все пак пропуска тази акция, както и следващата, която е още по-дребна. За разлика от друг път — и това изобщо не ми е по вкуса — сега с нас идват Аналис, Сара и още две момичета от снабдителите, за да ни помогнат да отнесем плячката. Те чакат отстрани и пристигат чак след края на схватката, води ги един от новобранците. Притеснявам се, че Аналис ще ме види. Другите използват огнестрелни оръжия и не се цапат, а аз се бия с нож и изглеждам като изскочил от филм на ужасите. Искам да се измия, но решавам първо да покрия телата, преди да дойдат снабдителите. По принцип досега не сме си губили времето за това.

Труповете са десет, захващам се да намятам одеяла върху тях, взех ги от една палатка. Докато покривам предпоследното тяло, забелязвам, че момичето лежи със затворени очи, не изглежда ранено. Май се преструва. Може и да крие пистолет в якето си. Оглеждам се, никой не ми обръща внимание, всички са заети.

Изваждам ножа, дръпвам одеялото и заповядвам:

— Отвори очи!

Не съм сигурен дали говори английски, но се обзалагам, че поне малко разбира, затова повтарям:

— Отвори очи! Ако не ги отвориш, ще ти избода едното. Веднага!

Тя отваря очи. Кафяви, със сребристи искрици — очи на Бяла вещица.

Извиквам останалите. Не знам дали не е въоръжена. Маркус пристига след миг, Гейбриъл го следва по петите.

Оказва се, че тя няма пистолет, а два ножа. Французойка е. Името й е Блонди, нищо повече не ни казва. Появява се и Силия, каня се да я оставя да се оправя и да отида да се измия, но тя ме спира:

— Натан, тя е твоя пленничка. Ти ще я пазиш, докато се върнем в лагера.

Оглеждам се за Несбит, като мой партньор може той да пази Блонди, докато се измия. Само че Несбит никога го няма, когато ти трябва.

За първи път вземам някого в плен. Аз често съм бил пленник, ала въпреки това не знам какво точно да правя. Останалите се разпръсват по задачите си, виждам, че Аналис ме гледа.

Единственият, който е свободен в момента, е Маркус. Той остава при мен. Зяпа мрачно Блонди. Заставам между двамата.

— Убий я — казва той. — Заслужава да умре. Всички Ловджийки го заслужават.

Блонди простенва.

— Не — възразявам, — тя е моя пленничка.

Хващам я за ръката, подозирам, че може да реши да побегне. Усещам как цялата трепери.

— Не се отделяй от мен — заповядвам.

По-безопасно ще е да се върнем в средата на лагера.

— Отиваме при останалите — казвам й. — Стой до мен. И мълчи.

Тя върви толкова близо до мен, че едва не ме спъва, плаче и стене тихо.

Маркус тръгва с нас, не спира да я гледа лошо. Разстоянието е не повече от сто метра, но имам чувството, че сме изминали километър. С всяка крачка нараства увереността ми, че той ще избухне и ще я убие.

Насочвам се към останалите. Май сме готови да потеглим. Спирам. Блонди спира до мен. Рамото й ме докосва. Маркус се надвесва над нея. Ако не го накарам да се махне, ще я убие.

Несбит тъкмо нарамва огромна раница с плячка. Дръпвам го и прошепвам:

— Оставям ти я на теб. Тя е наша пленничка.

После го посочвам на Блонди и й заповядвам:

— Ще правиш каквото ти каже.

Обръщам се към Маркус, той обаче ме изпреварва.

— Ловците заловиха баща ми, твоят дядо, и го измъчваха до смърт. Убиха баща ми, неговия баща и така нататък. Ако ни заловят, какво ще направят, а?

— Това не означава, че и ние трябва да сме като тях.

Минавам покрай него, надявам се, че ще ме последва. Трябва да го отдалеча от Блонди.

— Не я закачай. Моля те. За малко неща съм те молил.

Продължавам напред, той пита:

— Защо?

Не се обръщам, но ми се струва, че е тръгнал след мен. Продължавам. Маркус ме следва.

— Защо? — повтаря той.

В някаква ливада сме, отварям една порта и влизам в съседното пасище. Пресичам го и спирам чак в края му.

Той ме поглежда.

— Лесно мога да се върна и да я убия.

— Знам. — Вдигам рамене. — Но ако не е пред очите ти, едва ли ще го направиш.

— Далече от очите, далече от ума, а?

— Нещо такова.

Маркус сяда на тревата.

— Защо не искаш да я убиеш?

— Не искам да съм като хората, които убиват пленници.

— За мен тя не е пленник, а Ловджийка. Враг. — Той добавя: — Гледаме различно на нещата. За първи път виждам другата ти страна.

— Бялата ми страна?

— Тази страна, която е от майка ти. Тя не е Бяла. Не е. За мен майка ти беше добър човек, а това не важи за много Бели. Нито пък за повечето хора по принцип.

Поглеждам го, сега и аз го виждам по по-различен начин. Не като велик Черен магьосник, а като обикновен човек. Човек, чийто баща е бил измъчван и убит, чиято майка, Саба, е била преследвана от Ловците. Мъж, който не е можел да живее с жената, която обича, и чийто син е бил затворен в клетка.

— Мислиш ли, че ти също си можел да станеш добър? При други обстоятелства.

Той се засмива.

— Въпросът е да си добър, когато е трудно, не когато е лесно. Майка ти беше добър човек.

Връщаме се в базата претоварени от плячка. Блонди е с торба на главата, ръцете й са вързани на гърба. Несбит не се отделя от нея. Аз вървя до Маркус. В лагера Силия я отвежда някъде, чудя се дали ще я държи затворена в клетка. Но не ме интересува, радвам се, че Маркус не я уби.

Изгладнели сме, отправяме се към столовата. Време е за обяд, струпали са се много хора. Вземам порцията си, чувам оплаквания, храната не била достатъчна. Нямало хляб. Нямало плодове. Нямало това, нямало онова.

Несбит идва при мен и отбелязва:

— Да не мислят, че са на летен лагер?

— Ако разберат, че сме дали последната филийка хляб на Блонди, ще избухне бунт — шегува се Гейбриъл.

— Ако това е истина, аз лично ще я убия — отвръща Несбит.

Оглеждам се, както обикновено само ние, бойците и разузнавачите, сме се смесили. Всички останали седят на групи — Бели, Черни и нечистокръвни. Чувам една групичка Бели недалече от нас да говорят за „пленничката“, някои настояват да бъде изправена на съд и екзекутирана, други държат направо да бъде убита.

— Момичето се превръща в проблем — отбелязва Несбит. — А ако пленниците ни нараснат, и проблемите ще се увеличат. Трябва да ги храним, да ги пазим. — Той преглъща и добавя: — Много по-лесно е направо да им виждаме сметката.

— Предполагам, че Силия ще я разпита и ще я пусне да си върви — казва Гейбриъл.

— Какво?!

С Несбит го зяпваме.

— Това е най-разумно. Да държиш пленници, е занимавка. Ако Силия ги пуска да си ходят, Съюзът ще натрупа точки и когато войната приключи, хората няма да го забравят. Прошката е важно нещо.

— Важно е и да проявяваш малко здрав разум. Веднага ще дадат на Блонди пушка и ще я пратят да се бие срещу нас — отговарям.

— Дали? — отговаря Гейбриъл. — Не съм сигурен. Силия знае как мислят Ловците. Те убиват дезертьорите. Ненавиждат предателството, а да се оставиш да те пленят, за тях е равносилно на предателство, те се заклеват да умрат в боя. Със сигурност няма да я приветстват като герой. Може и да я екзекутират. Според мен Блонди има по-големи шансове като пленник при нас, отколкото при Ловците.

Наистина звучи логично, но не съм сигурен дали и Маркус мисли така.

Чак вечерта успявам да се видя с Аналис насаме. След като приключи с работата си, тя идва при мен под дървото и остава до сутринта.

Този път искам да поговорим. Трябва да й кажа за Киаран, твърде дълго отлагах, редно е да узнае за брат си. Както винаги, първото изречение е най-трудно.

— Защо не ме целуваш? — пита тя.

— Мисля.

— За какво?

— Как да ти кажа нещо. Важно е.

Аналис се отдръпва.

— Отдавна трябваше да ти го кажа. Но не го направих. Все отлагах, чаках подходящ момент. Но моментът никога няма да е подходящ и затова ще ти го кажа сега. — Поглеждам я в очите. — Става дума за Киаран.

Чака. Предполагам, че вече се досеща.

— Какво?

— Сигурно помниш за Ловеца, когото убих в Швейцария. Ловците бяха в къщата на Меркюри, когато чаках Гейбриъл да се появи. Забелязаха следата ми. Проследиха ме. Нападнаха мен и Несбит. Несбит уби партньора на Киаран.

Аналис мълчи.

— Аз убих Киаран.

Разплаква се.

— Трябваше да ти кажа. Съжалявам, че не го направих.

— А за Киаран не съжаляваш ли?

Не мога да я лъжа.

Аналис става, аз също се изправям. Предполагам, че ще си тръгне.

— Можех да го убия преди това, но се въздържах — казвам. — Убих го, защото той ме нападна.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — отговаря тя. Отново сяда на земята. — Той беше жесток, но ми беше брат. — Избърсва очи и добавя: — Иска ми се светът да не беше такъв. Иска ми се и Киаран да беше друг.

Заплаква отново.

Прегръщам я, държа я здраво, тя плаче, после спира, не мърда, диша спокойно. Лягам до нея, гледам я, целувам я по бузата колкото се може по-нежно, прошепвам й, че я обичам, че не искам да я нараня. Заспивам.

Събуждам се. Студено е. Аналис е седнала. Посягам към ръката й, но тя я дръпва.

— Киаран беше невероятен боец. Най-добрият. Всички така казваха. Татко твърдеше, че никой не може да убие Киаран заради дарбата му. Как си успял да го победиш?

Не съм пояснявал в подробности каква точно е дарбата ми. Стане ли дума за това, гледам да сменя темата. Не съм й разказвал какво усещам, когато съм животно, нито пък, че така съм убивал.

— Кажи ми, Натан.

— Трудно е да ти обясня.

— Опитай се.

— Преобразих се в животно. Долавях движенията на Киаран. Усещах го, макар да беше невидим. Сбихме се. Той ме намушка.

— А ти какво направи?

— Аналис, не ме разпитвай за това, моля те.

Тя се разплаква отново.

— Татко ми е казвал, че Маркус се преобразява, за да убива. За да краде дарбите на враговете си. Взел е дарбата да става невидим от Бял магьосник. Това е хубава дарба.

— Не съм взел дарбата на Киаран, Аналис.

Тя ме поглежда в очите, личи си, че не ми вярва.

— Щеше ли да ми кажеш, ако го беше направил?

— Да! Не бих те излъгал.

— От седмици криеш истината от мен.

— Вече ти се извиних за това, Аналис. И пак ще го направя. Извинявай. Трябваше да ти кажа за Киаран още в началото.

— Да, трябваше. Трябваше да ми разкажеш и за дарбата си. Това е най-важното за един магьосник, тя отразява същността на човека, но ти все отказваше да говориш за нея. И сега само мълчиш. С всеки изминал ден все повече заприличваш на баща ти. — Тя става. — Искам да остана сама известно време. Трябва да помисля.

Отдалечава се.

Надигам се и разпалвам наново огъня, гледам пламъците и чакам Аналис да се върне, но тя не идва.

Разходка

На другия ден Силия и Гейбриъл не се появяват на сутрешната тренировка. На обяд спираме за почивка, Силия идва при мен и ме кани да се разходя с нея и с Гейбриъл. Предполагам, че става дума за Аналис.

Навлизаме под дърветата, отдалечаваме се от всички и тя казва:

— Помолих Гейбриъл да дойде, тъй като според мен е по-добре той да ти го съобщи.

Поглеждам го. Той мълчи, изражението му обаче ясно показва за какво става дума. Не е свързано с Аналис. Или е за Аран, или за Дебора.

Причернява ми.

Гейбриъл пристъпва към мен, най-сетне ще ми каже.

— Дебора…

Сигурно е мъртва.

— Екзекутирали са я преди два дни. Застреляли са я като шпионин. Убили са и съпруга й, задето й е помагал.

Това е толкова несправедливо. Неправилно. Тя беше умна, добра, прекрасна Бяла вещица. Сигурен съм, че са я разпитвали и са я измъчвали жестоко. Ядосан съм, иде ми да удрям и да крещя, Гейбриъл обаче ме държи здраво. Не знам какво мога да направя, нищо не мога да направя. Твърде късно е. Колкото и да ми се иска, никога повече няма да видя Дебора, няма да си я представям щастлива и само това е достатъчно да ненавиждам Ловците. Ненавиждам ги.

С Аран

Повече от две години не съм виждал брат ми, но веднага го разпознавам. Той е висок и красив, истински Бял магьосник. Пристига в лагера с група Бели и нечистокръвни. Изглеждат уморени, но доволни. Само Аран е мрачен. Минали са няколко дни, откакто научих за Дебора. Силия ми каза, че Аран вече знае.

Стоя сред дърветата и наблюдавам, подавам се иззад един ствол, за да ме види. Жадувах да бъдем отново заедно, само че си го представях иначе. Той ще страда за Дебора повече от мен.

Минава цяла минута, преди Аран да погледне към мен, вижда ме и застива. Прошепва името ми, усмихва се, май и аз се усмихвам, той изтичва към мен. Прегръщаме се. По-слаб е, отколкото го помня, и не толкова висок, макар че пак е по-висок от мен.

Повтаря колко съм му липсвал, може би и аз му говоря, не съм сигурен. Казва, че Дебора е вярвала в това, което е правила, плаче дълго, аз също плача. Спомням си как тримата се блъскахме в банята, за да си измием зъбите, как сутрин тя се решеше пред огледалото в коридора и слушаше какво си говорим, спомням си как закусвахме с баба. Било е само преди три години. Чувствам се стар, Дебора беше толкова млада, не е справедливо, не е правилно.

Следващите няколко дни са различни. Аран е зачислен при Ван в отряда на лечителите, но през свободното си време е с мен. Минали са повече от две години, откакто ме изведоха от дома ни, и той иска да узнае всичко, което съм преживял. Мога да му разкажа малка част. Не искам да го обременявам с лошото. Елън му е предала каквото знае, но то не е много, Аран обаче държи да научи и останалото. Оглежда татуировките по врата и ръцете ми, докосва белега на китката ми. Казвам му да се обърне към Гейбриъл, ако го интересуват подробностите.

Той ме пита и за Гейбриъл и аз повтарям:

— Обърни се към Гейбриъл.

— Ще го направя — кима Аран.

— Но ми обещай после да ми кажеш какво ти е отговорил.

Усмихвам се. Честно казано, ми е любопитно какво ще му каже Гейбриъл.

— Радвам се, че пак се усмихваш — отбелязва Аран.

— Аз също.

Сещам се, че исках да му кажа нещо.

— Помниш ли онзи път, когато се качих на едно дърво и ти тръгна след мен, аз се покатерих още по-високо и ти ме молеше да сляза? Смъкнах се при теб и дълго седяхме така, яхнали клона, ти се облягаше на ствола, а аз се облягах на теб.

Той кима.

— Често се сещам за тогава, когато искам да си мисля за нещо хубаво.

Очите му се насълзяват, Аран ме прегръща, аз го стискам здраво.

Смях

Силия отново ме привиква да говорим.

— Дебора е успяла да ни изпрати сведения, преди да я арестуват. Навярно именно заради тях са я хванали, но тя ги е смятала за важни и е рискувала живота си, за да ни предаде информацията.

— И каква е тя?

— Уолънд извършва експерименти със заловените преди няколко седмици край Париж Черни. Измислил е някаква татуировка. Слага я върху гърдите, над сърцето. Експериментира само върху Черни, но целта му е да изнамери татуировка, която да бъде използвана от Ловците.

— Каква е тази татуировка? — питам. — С какво им помага?

— Дебора не е могла да се добере до отговор. Виждал ли си Ловци със странни татуировки по гърдите?

— Не съм ги оглеждал.

— От сега нататък обръщай внимание. — Тя замълчава, после ме поглежда в очите. — Стига да си готов за нова акция.

— Защо да не съм?

— Искам да съм сигурна, че си се съвзел. Трудно е, когато човек загуби сестра си. Знам го.

— Не съм я загубил. Те ми я отнеха преди години и сега са я застреляли.

Силия издава напред долната си устна.

Въздъхвам.

— Добре, не ме включвай в тази акция — казвам. — Но ти предлагам да не включваш и Маркус. Много по-вероятно е той да избухне, отколкото аз.

Тя кима.

— Още не съм ти благодарила за това. Справи се добре с Блонди и удържането на Маркус.

— А какво стана с нея?

— Пуснах я да си ходи. После името й се появи в списъка с екзекутираните, който получихме от Дебора. Разстреляли са я за дезертьорство.

— Знаела си, че ще я убият!

— Не бях сигурна. Но тя наистина беше дезертьорка. Не оказа никаква съпротива.

— Ако Маркус я беше убил, всички щяха да го нарекат животно. Ти си я изпратила на сигурна смърт и никой нищо не казва.

Силия мълчи.

— Ако не бях попречил на Маркус, Блонди щеше да страда много по-малко.

Следващата акция е дребна. Сред последните сведения от Дебора е и списък с лагерите на Ловците в Северна Франция заедно с числеността на хората в тях. Без тази информация не бихме могли да извършваме нападенията си. Дължим й много. Силия е заета да посреща новопристигнали. Отделя все повече време на административни въпроси, от дни не е идвала на тренировки.

Начело на акцията ще е Грейторекс, тя се справя добре като предводител. Грейторекс е опитна и сериозна, подобно на Силия, подобно на всички Ловци, но в нея се усеща и човешката й страна, тя възприема бойците си като хора, като отделни личности, с всеки говори по различен начин. С мен постоянно се шегува и ми се присмива. С Несбит е строга, но никога не го критикува. С Гейбриъл е делова. Хвали и окуражава Самийн. Аз я уважавам, другите също.

Несбит постоянно се закача с нея заради името й. Грейторекс е фамилията й, никой не знае малкото й име. Сигурно я е срам от него. Не го е казала на никого, няма да го каже и на Несбит.

— В този ред на мисли, Несбит, как е твоето малко име? И теб ли те е срам от него? — питам.

Той изругава. Започвам да изброявам различни имена:

— Джералд? Артър? Или Габриела?

От този момент нататък Несбит престава да се задява с името на Грейторекс.

Грейторекс ни представя плана за акцията. Ловците ще са осем. Ще нападнем призори. Ще сме разделени по двойки, само Маркус ще е сам, той става невидим и на него се пада първоначалната опасна работа. Аз съм бърз, затова поемам тези, които се опитват да избягат. Ако някой Ловец тръгне да се измъква, аз го догонвам. Несбит е добър следотърсач и затова той уж би трябвало да ми помага, но досега никой не ми се е изплъзнал. Бегълците са моята специалност.

Акцията изглежда напълно рутинна.

Само че и дума не може да става за рутина. Убиването все повече започва да ми тежи. Мразя Ловците. Не изпитвам и капчица съчувствие към тях. Не съм сигурен какво изпитвах към Блонди, но определено не е съчувствие. Сигурно е било гняв. Както Гейбриъл каза, през повечето време съм ядосан. Бях ядосан на Блонди, задето е направила тази глупост да се присъедини към Ловците. Ядосан съм на Уолънд, че експериментира върху хора. Ядосан съм на Соул, задето уби сестра ми. Ядосан съм на целия свят. А, да, ядосан съм и на Аналис, задето не го разбира, тя вече почти не ми говори, откакто й казах за Киаран, само веднъж сме спали заедно и не беше същото, струваше ми се, че тя го прави заради Дебора. Колкото и да не е за вярване, пак й прошепнах, че я обичам. Но този път тя си замълча.

Нападението върви по план. Ловците са осем. Маркус влиза пръв и избива повечето. Един се опитва да избяга. Момче, не е много бързо. Хуквам след него. Лесно го настигам. Прерязвам му гърлото. Винаги ги убивам. Не желая пленници. Връщам се в лагера, от ръцете ми капе кръв.

Другите са се събрали около Гейбриъл, който е коленичил до една Ловджийка. Тя е ранена, простреляна е в корема. Умира, нищо не може да се направи. Няма да бъде пленена, но още около час ще е в съзнание.

Ръцете ми са в кръв, избърсвам се в дрехите на един Ловец, който лежи в краката ми, после изтривам и ножа.

Гейбриъл разпитва умиращата Ловджийка за татуировките. Заставам до Несбит и гледам. Ловджийката ругае. Гейбриъл й казва, че ще провери дали тя има татуировка. И за моя изненада, наистина се навежда и срязва якето и тениската й, няма татуировка.

Поглеждам трупа в краката си, прерязвам якето. После и тениската. Разголвам гърдите. Няма нищо. Не мога да повярвам какво правя.

— За какво са тези татуировки? — пита Гейбриъл. — Помагат да се възстановяваш по-бързо? Да си по-силен? Дават ти нова дарба?

— Правят кожата ти непробиваема? — подхвърля Несбит. — Или пръднята ти да мирише на рози?

Сещам се, че съм забравил да проверя Ловеца, когото убих. Връщам се да погледна. Аналис е до мен. Гледа ни, слуша ни. Не знам какво е чула, но подозирам, че е чула всичко. Лицето й е пребледняло.

— Не може ли да повикаме лечител за нея? — пита тя.

Не говори на мен, просто размишлява на глас.

— Простреляна е в корема — отговарям. — Нищо не може да се направи.

Тя ме поглежда и подхвърля:

— Освен да се смее човек, така ли?

Не си бях дал сметка, че съм се засмял на шегата на Несбит. Може и да съм. Всичко това е отвратителна шега.

В този момент се появява Грейторекс и заповядва да се заловим за работа.

— И ти, Гейбриъл. Остави я.

Ловджийката изругава Гейбриъл, заплашва, че всички ще умрем, заслужаваме си го, били сме боклуци. Гласът й е изненадващо силен. Маркус се приближава до нея, навежда се и прокарва Феърборн през гърлото й. Руква кръв, Ловджийката потреперва и умира. Маркус обърсва кинжала в дрехите й и се отдалечава с думите:

— Трябваше да го направя преди десет минути.

Оглеждам се. Аналис се взира в трупа ококорена. Сара стои до нея. Усещам, че не съм желан.

Връщам се в лагера с Маркус, изкъпвам се в потока в гората. Оставам с Маркус до вечерта.

На сутринта мярвам Аналис в столовата. Тя седи със Сара, двете вече са неразделни. Питам дали мога да се настаня при тях. Аналис кима. Не сядам до нея, а срещу нея.

— Мен ли смяташ за виновен за случилото се с Ловджийката? — питам.

— Не — отговаря тя. После ме поглежда в очите и добавя: — Но ти се засмя, Натан. Тя умираше, а вие с Несбит се шегувахте.

— Знаеш ли колко души съм убил досега, Аналис? Двайсет и трима. Знаеш ли колко е забавно?

— Едва ли е много весело.

— Права си. Ужасно е. Повечето Ловци, срещу които се изправяме, са като онези от вчера. Новобранци. Млади. Неопитни. И все пак могат да ни убият. Затова целта ни е ние да ги изпреварим. Но утре може да извадят късмет. Следващия път някой от нас може да не се върне. Затова не ме съди. И ние едва се крепим.

Ставам и се отдалечавам. Надявам се тя да изтича след мен и да се сдобрим, макар да знам, че вече е късно. Скривам се зад дърветата и се обръщам, Сара е до нея, прегърнала я е през раменете, води я към една от палатките.

На другия ден разказвам на Аран за Аналис. Разказвам му и за дарбата си, и за Киаран.

— Ти не си лош, Натан — казва той. — Не си и див. Не си като баща ти. Поговори с Аналис, бъди честен с нея. Нищо повече не можеш да направиш.

— Сега вече одобряваш ли връзката ни?

— И преди не бях против, но тогава беше прекалено опасно. А сега… сега поне това не е проблем.

Отивам да потърся Аналис. Решил съм да се сдържам, да се опитаме да поговорим спокойно. Още не съм измислил какво точно ще кажа, но искам да я видя. Надниквам в палатката на снабдителите, там няма никой. Приближава се Сара. Очаквам Аналис да е с нея, напоследък са неразделни.

— Няма я — казва ми тя.

Понечвам да изляза и Сара се отдръпва да ми направи път. Минавам покрай нея и тя подхвърля:

— Не иска да те вижда повече.

Спирам.

Не бива да се ядосвам. Поемам си дъх и казвам:

— Аз обаче искам да я видя, така че…

— По-добре недей. Тя не се нуждае от теб.

— А от кого? От теб ли?

— От добри хора.

— Имаш предвид добри Бели, предполагам?

— Ти го каза.

— Не ме интересува какво мислиш. Освен това грешиш. — Пристъпвам към нея и процеждам: — Чуй ме хубаво. Добрите Бели заключваха Аналис в стаята й и бяха готови да я оставят да умре като затворник на Меркюри. Никой от добрите Бели не желаеше да рискува живота си да й помогне. И затова някой не толкова добър трябваше да го направи.

— Тя ми разказа, че си я спасил. Много смело. Но на теб това ти харесва.

— Кое?

— Мен не можеш да ме заблудиш с тези преструвки и обяснения, че убиването е нещо ужасно. Никой не ти вярва, всички знаят, че ти допада.

— И откъде всички знаят какво ми допада?

— На всички е известно, че не използваш огнестрелни оръжия. Предпочиташ да изкормваш Ловците и да прерязваш гърлата им. Не след дълго ще започнеш и да ядеш сърцата им.

Поклащам смаяно глава.

— Така прави и Маркус. Превръща се в животно, разкъсва хората и изяжда сърцата им. И ти ще станеш като него.

Надвесвам се над нея и просъсквам:

— Не заслужаваш дори да те заплюя.

Тя отстъпва уплашено, но все пак отговаря:

— Права съм, нали?

Обръщам й гръб и си тръгвам.

— Нямаш работа с нея — извиква тя след мен. — Ако наистина я обичаш, остави я на мира.

Събранието

Четири дни по-късно ме привикват в палатката на Силия, това не е необичайно, обикновено там се събираме да обсъдим плановете за нападенията или да направим разбор на проведената акция. По пътя мярвам Аналис и Сара. След сблъсъка със Сара не съм имал възможност да поговоря насаме с Аналис, макар че ми се иска. На два пъти видях Аналис в столовата, но щом понечих да се приближа, тя ставаше и си тръгваше.

Забавям крачка, предполагам, че Аналис и Сара ще се отправят към складовете, те обаче влизат в палатката на Силия. Чудя се дали не съм объркал нещо. Две момчета, които работят в столовата, също влизат в палатката. Появява се и Гейбриъл, вижда ме и идва при мен.

— Какво става? — питам го.

Той вдига рамене и отговаря:

— Хайде да видим.

Вътре са подредени столове, Силия и Ван седят отпред с лице към тях. През последните няколко дни Ван я нямаше, Аран ми каза, че се мъчела да привлече още Черни към Съюза. Несбит стои прав встрани и едва не подскача от вълнение. Току-що се е върнал от разузнаване. Аз и Гейбриъл оставаме в дъното. Палатката бързо се пълни, пристигат всички бойци и разузнавачи, както и много от другите отряди, лечители, готвачи, снабдители, сред тях и Аналис.

Последен идва Маркус, спира се до мен. Всички до един се обръщат да го огледат. Прошепвам на Гейбриъл:

— Знам, че малцина са го виждали, но го зяпат все едно е някакъв панаирджийски урод.

Гейбриъл се обръща и също се зазяпва. После отговаря:

— Не е само това, Натан. Когато стоите един до друг, се вижда колко си приличате.

Забелязвам, че и Аналис ни гледа, но когато улавя погледа ми, веднага завърта глава.

— Не ти ли се иска изведнъж да се появи огромна приливна вълна и да ги помете? — подхвърля Маркус.

Не мога да не призная, че някои от присъстващите изобщо няма да ми липсват, но това далеч не се отнася до всички. Не искам Аналис да изчезне. Искам да дойде и да седне до мен.

Ван открива събранието. Имало проблеми в лагера. Вече се били присъединили двеста души, но малцина притежавали бойни умения, а всички трябвало да се хранят. Като цяло имало много хора и почти нищо друго. Всички виждали, че имаме трудности със снабдяването с храна и вода, даже и с тоалетна хартия. Нямало палатки и одеяла. Не достигали фенерчета и чаши.

Силия обяснява:

— През следващите няколко дни снабдителите ще набавят всичко необходимо. Ще пазаруват от магазини, както досега, но очакваме да пристигнат още двайсет души, а трябва да внимаваме много, когато напускаме лагера.

Новината като че ли ободрява присъстващите, но някои се оплакват от храната, нямало плодове, не била разнообразна, месото било малко, нямало зеленчуци и така нататък. Надига се лавина от оплаквания. Защо не постигаме нищо? Защо Соул все още е на власт? Защо всичко става толкова бавно? Защо не помагаме на затворените от Соул Бели? Давам си сметка, че повечето хора тук няма какво да правят по цял ден, освен да мрънкат, да се оплакват и да клюкарстват.

Ван отказва да отговори на тези въпроси.

— Не за това сме се събрали — казва тя.

След това Грейторекс взема думата, бойците не разполагали с достатъчно оръжия и най-вече с боеприпаси.

— И все пак се справяме — отбелязва тя.

Благодарен съм й, че не поглежда Маркус в този момент. Ако не е той, повечето ни акции щяха да се провалят или, най-малкото, щеше да има жертви и от наша страна.

Силия пак пристъпва напред. Била постъпила информация за голям склад на Ловците, пълен с оръжия, храна и други припаси. Това ни давало възможност да подобрим значително положението и да нанесем тежък удар на врага.

— Складът е охраняван само от шестнайсет души. Шестима от тях изглеждат опитни, останалите са новобранци. Грейторекс ще води нападението, ще атакуваме призори. Снабдителите и всички други, които се държат на краката, трябва да са в готовност да участват в събирането на припасите. Всички в лагера трябва да се включат.

Аналис ще е сред снабдителите, преди се надявах тя да не става свидетел на сраженията, тъй като картинката е кошмарна, но сега си мисля, че е по-добре да види всичко, това е истината. Силия може да си повтаря, че правото е на наша страна, ала според мен в тази война никой не е прав. Войната е нещо ужасно.

Конър

Грейторекс ни повежда към прохода. Радвам се, че съм далече от навалицата и мърморенето, наслаждавам се на тишината. За нула време се озоваваме сред дървета от другата страна. До лагера на Ловците има два часа бърз ход. Снабдителите и всички останали тръгнаха едновременно с нас, но ще вървят по-бавно и ще пристигнат след края на битката.

Щом наближаваме, забавяме темпото. Вървим по горски път. Отпред има два камиона, отзад са опънати няколко малки палатки, явно в тях спят Ловците. В средата се издига голяма шатра като на цирк. Пред нея са накамарени дървени сандъци.

Започва да се развиделява. Часовите са двама, от една от палатките обаче се появява още един Ловец.

Грейторекс оглежда набързо лагера и дава заповеди. Ловците са шестнайсет, колкото нас. Отрядът ни е добър. Към основното ядро са се присъединили няколко новобранци, но те са сериозни и добре подготвени. Самийн, Клодия и Оливия са натрупали опит. Разпръсваме се, знаем си работата. Аз все още съм с Несбит. Вече сме се поопознали и работим в синхрон.

Маркус става невидим и атакува пръв.

Аз дебна за бегълци. Виждам двама. Хуквам след по-бързия и докато се оправя и с други, битката свършва. Проверявам и двамата за татуировки, нямат. Решавам да се присъединя към останалите и в този миг долавям жужене. Обикновено не му обръщам внимание по време на схватките, тъй като Ловците винаги носят телефони. Този път обаче е доста по-натрапчиво, сякаш наблизо има много телефони.

Отправям се към лагера на Ловците, предполагам, че жуженето ще стане по-силно. Може някой от сандъците пред шатрата да е пълен с телефони.

Вместо това жуженето си остава същото. Странно. Ако всеки Ловец е разполагал с по един телефон, това прави общо шестнайсет. Звукът обаче е много по-силен. Искам да попитам Маркус дали и той го усеща, но него го няма. Питам Несбит къде е.

— Не знам, братле. Виж какво съкровище! — Той подскача от радост около два отворени сандъка, пълни са с оръжие. После влиза в шатрата, като подвиква: — И тук има още!

Грейторекс заповядва на Софи, една от новобранците:

— Иди доведи снабдителите и останалите! Предай им да не се мотаят!

Маркус го няма никъде. Искам да разбера откъде идва жуженето, само че наоколо е пълно с трупове на Ловци с телефони. Докато се ослушвам, Несбит излиза от шатрата с друг проблем. Води пленник.

— Виж кого намерих да се крие отзад.

Ловецът стои с наведена глава, правата руса коса закрива лицето му.

Несбит го блъска да коленичи и Ловецът вдига глава.

Променил се е. За последно го видях, когато бях на тринайсет, но въпреки това много добре го помня.

Той също ме разпознава.

— Натан…

Първата ми мисъл не е за него, а за Аналис. Знам, че тя обича Конър повече, отколкото другите си двама братя. Той й е помогнал да избяга. Опитвам се да озаптя неприязънта си.

— Натан, насила ме накараха — прошепва той. — Чичо ме принуди да се присъединя към Ловците. Аз не го исках.

И това ме вбесява. Край мен се въргалят трупове, а той ми се жалва, че го били накарали насила. Останал си е същият жалък страхливец. Приближавам се и го заплювам.

— Недей, Натан — обажда се Несбит. — Той не лъже. Затова се криеше отзад. Ясно е, че не иска да участва.

Отдръпвам се, но още не мога да се успокоя. Появява се Гейбриъл и пита какво става.

— Какво става ли? — възкликвам аз. — О, Гейбриъл, ела да те запозная с един мой стар приятел. Това лайно тук е Конър. Конър О’Браян. По-малкият брат на Аналис. Бяхме в едно училище. Не се притеснявай, че е Ловец, насила го били накарали. Иначе Конър на никого не би сторил зло. Освен ако не го накарат. А когато го накарат, той винаги страшно съжалява. — Обръщам се, за да се овладея, но не успявам, пак се завъртам и изритвам Конър в корема. — Нали, Конър?

Той се превива, пада на земята, пъшка.

— О, извинявай, Конър! Не исках да те нараня. Просто такава ми е работата. Не исках да го направя.

Гейбриъл се изпречва пред мен. Излишно е. Мина ми желанието да ритам Конър, макар че още съм бесен.

— Спокойно — казвам на Гейбриъл. — Съвзех се.

После се навеждам над Конър и добавям:

— Конър посипа праха, от който ми останаха белези на гърба. Не двете букви, само „б“-то.

— И затова сега аз ще изпиша името си на неговия гръб — обажда се Маркус.

Той се приближава заплашително. Сграбчва Конър за косата, опира Феърборн в гърлото му. Конър ме гледа ококорен.

— Или направо да му отрежа главата? — пита Маркус. — Кое предпочиташ?

— Конър!

Аналис. Върви начело на дълга върволица, която излиза от гората. Тя изтичва към нас и извиква:

— Пусни го!

Грабва една захвърлена на земята пушка и се прицелва в Маркус.

Заставам между тях с вдигнати ръце.

— Аналис… Остави пушката, моля те.

— Не се приближавай, Натан. Кажи на Маркус да пусне Конър.

Спирам. Държа ръцете си във въздуха. Опитвам се да говоря спокойно и тихо.

— Аналис, нищо няма да направим на Конър. Остави пушката, моля те. Нищо няма да постигнеш така. Остави я. Моля те.

Тя трепери, но не отстъпва.

— Няма да я оставя, докато той не пусне брат ми.

Обръщам се към Маркус и с авторитетен тон казвам:

— Той е пленник. Ще го предадем на Силия да се оправя с него. Тя ще иска да го разпита.

Завъртам се пак към Аналис.

— Моля те, остави пушката, Аналис.

— Обещай ми — отвръща тя, — обещай ми, че нищо няма да му направите.

— Обещавам ти. Той е наш пленник.

Тя сваля пушката.

Обръщам се към баща ми.

— Ще го предадем на Силия.

— И след като тя приключи с него, аз пак ще изпиша името си на гърба му — отговаря той, но пуска Конър и той пада по лице.

В този момент отеква изстрел, един от снабдителите се олюлява. Чува се втори изстрел и още един снабдител се стоварва на земята.

— Ловци! Ловци! — изкрещява някой.

Снабдителите хукват към гората, зад тях обаче се появяват фигури в черно. Значи, затова е било жуженето. Ловците са се криели в гората невидими. Обградени сме. В капан.

Гейбриъл отвръща на огъня, от гората обаче прииждат още Ловци.

— На земята! — заповядва Грейторекс. — Залегнете!

Думите й потъват нечути сред писъците и стрелбата.

Аналис стои права, закриля я едно дърво. Аз лежа по корем. Край мен свистят куршуми.

— Аналис, залегни! — изкрещявам.

Тя не ме чува или не разбира, не помръдва. Понечвам да й извикам отново, но тя вдига пушката, обръщам се, предполагам, че към нея се е насочил Ловец. Не съм познал.

Конър пълзи към сандъка с оръжията.

— Недей, Конър! Недей! — извиквам аз.

Късно е. Маркус избухва. Сграбчва Конър за косата, завърта го към мен, поглежда ме и прокарва кинжала през гърлото му.

Аналис стреля, после още веднъж.

Маркус се олюлява.

Вторият куршум го уцелва на няколко сантиметра над първия. И двата са в гърдите. По ризата се появяват червени точици и бързо нарастват, Маркус пада на колене. Аз стоя като вкаменен, не мога да отделя поглед от него.

Баща ми е прострелян.

Обръщам се към Аналис, тя продължава да държи пушката насочена към него.

Заставам между тях да го защитя. Изправям се.

— Обеща! — изкрещява тя. — Обеща ми!

Стрелбата около нас продължава, Гейбриъл скача и ме поваля на земята, прикрива ме с тялото си. Когато успявам да вдигна глава, Аналис я няма.

Времето спира

Пропълзявам към Маркус. Издърпвам го зад сандъците. Ранен е лошо, но не фатално. А и все пак той е Маркус, може да се възстанови. Ще се оправи.

— Дръж се, ще те занесем при Ван — казвам.

Той се закашля.

— Не ми се вярва да можеш да ме занесеш там. Нито пък където и да е било другаде.

Прав е, повечето от бунтовниците побягнаха, най-вероятно са се върнали към прохода и Ловците са ги последвали. Всичко е загубено. Четирима-петима снабдители лежат на земята, още един, позабавил се, пада пред очите ми. Изведнъж осъзнавам, че всичко е било планирано. Ловците нарочно са направили така, че да намерят прохода, сигурно базата ни вече е в техни ръце.

Несбит пропълзява до нас и прошепва:

— Повечето Ловци тръгнаха след снабдителите, но ние пак сме обградени.

Гейбриъл му помага да довлекат още сандъци, за да издигнем нещо като барикада. Гейбриъл изважда една пушка от тях, после друга. Нито една не е в изправност. Всички са повредени.

В капан сме.

Грейторекс, Клодия и Самийн са близо до нас, и те се прикриват зад няколко сандъка. Недалече от тях виждам трупа на Оливия. Всички останали са избягали.

Несбит подава манерката си на Маркус.

— Обикновена водица.

Маркус я взема, ръката му трепери.

— Някакви гениални идеи? — пита Несбит.

— Трябва да побързаме да се измъкнем — отговаря Гейбриъл. — Виждам шестнайсет Ловци. Другите скоро ще се върнат.

— Може и да са повече — обаждам се. — Явно това са тези с татуировките на Уолънд. Могат да стават невидими.

— По дяволите! — изругава Несбит.

— Да — съгласява се Маркус, — по дяволите!

— Можеш ли да тичаш, Маркус? — пита Гейбриъл.

— Не ми се вярва — отговаря той, от устата му се процежда кръв. Виждам, че се мъчи да се възстанови. Уменията му да се възстановява са големи, само че няма да издържи дълго. — Май изобщо не мога да се изправя. Тези куршуми са голяма гадост.

— Не може ли да ги извадим? Както ти извади моя?

— Единият е в белия дроб, тръгнеш ли да го извадиш, ще умра.

Баща ми свежда поглед към гърдите си, ризата му е почервеняла, изгубил е много кръв.

Край нас свистят куршуми, знам, че Маркус със сигурност не може да надбяга Ловците. Оглеждам се, не съм сигурен, че и аз мога да им се измъкна.

Несбит и Гейбриъл са пропълзели настрани и стрелят по четирима Ловци, които се опитват да се приближат.

Маркус се обажда:

— Силата ми отслабва, но мога да ви помогна да се измъкнете. Ще забавя времето. За около минута, не повече. Това би трябвало да е достатъчно да минете покрай Ловците.

— А ти?

— Аз оставам тук.

Поклащам глава.

— Аз ще те нося.

— Не, няма да стане. Ще ви забавя. Вървете!

— Няма!

— Не мога да се възстановя с тези рани. Умирам, Натан. Трябва да изпълниш пророчеството. Да се сбъдне това, което ми разкри видението.

Поклащам глава.

— Не мога да го направя.

— Можеш. Феърборн ще ти помогне. Кинжалът ще е готов да ме прободе. Извади сърцето ми и го изяж. Без да се преобразяваш в животно, остани си човек. Така беше във видението ми. Вземи дарбите ми. Вземи ги всичките и ги използвай.

— Не мога, не мога…

— Нямаш друг изход, Натан.

Гейбриъл пропълзява при нас.

— Гейбриъл, слушай какъв е планът — нарежда Маркус. — Искам да се погрижиш Натан да се измъкне невредим. Ще ми стигнат силите да спра времето за половин минута, може би и за малко по-дълго. Би трябвало да ви стигне да се промъкнете през обръча. Опитайте се за тези трийсет секунди да избиете колкото се може повече Ловци и се съберете отсреща. — Той кима към гората, не натам, накъдето е проходът, а в обратна посока. — Натан ще остане с мен. После вие ще го прикривате. Ако има оцелели Ловци, отвлечете вниманието им, за да може той да се отскубне.

Поклащам глава, но Гейбриъл отговаря:

— Ще се погрижа да се измъкне невредим. Ще предам на останалите.

Той запълзява към Грейторекс и Несбит.

Маркус посяга и слага ръка на рамото ми.

— Натан, радвам се, че те опознах, макар и за кратко. Сигурно ти се струва, че се срещнахме твърде късно и прекарахме заедно малко време, ала може би не е така. — Той отпуска ръка и изважда Феърборн от якето си. — Умирам, Натан. Но не искам ти да загинеш напразно. Искам да вземеш дарбите ми. И да убиеш Соул и тези около него. Избий ги до крак.

Поклащам глава. Не мога да го убия, за нищо на света не бих го направил.

— Ти си силен. Можеш да го направиш. Сега ще убиеш мен, а после ще се разправиш с тях.

Баща ми пъха кинжала в ръката ми.

— Направи го заради мен, Натан.

Вглеждам се в очите му, черните триъгълници се въртят бавно, ненормално бавно. Знам, че няма как да го спася. Трябва да изпълня молбата му.

Измъквам Феърборн от канията, кинжалът тръпне нетърпеливо.

— Ще ги избия! — промълвявам.

— Не го забравяй, това е последното ми желание. Гордея се с теб. — Маркус се закашля отново. — Заклинанието за спиране на времето изисква много енергия. Щом времето възобнови нормалния си ход, ще съм изтощен и повече няма да мога да се възстановявам. Тогава използвай Феърборн.

Той потрива длани, завърта ръцете си в кръг, все по-бързо и по-бързо. След това спира. Поема си дъх и започва отново. Пак спира и пак започва отново. Вдига ръка към слепоочието си. Поглежда ме, струва ми се, че ще успее, Маркус изглежда вглъбен, но си личи колко му е трудно. Влага всичките си сили в това. Ръцете му треперят. Той прошепва:

— Дай им знак да тръгват.

Поглеждам Гейбриъл. Времето е спряло, всичко е утихнало.

— Бягайте! — изкрещявам, макар да не съм сигурен дали ще ме чуят.

Гейбриъл, Несбит и останалите хукват. Чуват се изстрели. Един Ловец пада. После още един. И сякаш само след миг времето отново ускорява ход.

Сега идва най-тежкото.

Нямаше да успея да го направя, ако не беше пророчеството, ако баща ми не ми беше заповядал и не ме гледаше през цялото време.

— Обичам те, Натан — прошепва той. — Винаги съм те обичал.

Очите му са черни, триъгълниците пустота в тях едва-едва се завъртат.

Гледам го в очите. Феърборн напира, няма търпение да проникне в плътта. Помага ми. Разпарям гърдите на баща ми и изяждам сърцето му, гледам как триъгълниците в очите му избледняват и угасват, докато дъвча и преглъщам.

Виждам Джесика

Не съм сигурен какво точно става след това. Наоколо все още има Ловци, но Грейторекс и другите стрелят по тях. Промяната в позициите на нашите обърква Ловците за миг, напълно достатъчно, за да се измъкна. Оставям тялото на баща ми. Едва се насилвам да се откъсна от него, но щом се изправям, краката сами ме понасят.

Мярвам Гейбриъл, отправям се към него. Пред очите ми е как баща ми се взира в мен и триъгълниците избледняват и угасват. Усещам вкуса на сърцето му в устата си. Стомахът ми се бунтува, мъча се да се сдържа, не искам да повърна.

— Натан, погледни ме! — Гейбриъл ме е хванал за раменете. — Погледни ме!

Подчинявам се. Не съм сигурен какво виждам. Не мога да се съсредоточа.

Той ми говори. Не го чувам. Мисля си как баща ми каза, че ме обича. Почти не го познавах. А го убих. Толкова много кръв бликна. Толкова много кръв. Коленете ми се разтреперват, Гейбриъл ме подхваща и изкрещява:

— Натан!

Несбит тича към нас, вижда ме, спира и възкликва:

— Мамка му!

Не е знаел какво ще направя.

Грейторекс и останалите пристигат, зяпат ме. Знам, че съм се омазал целият, има кръв по лицето ми, по гърдите.

— Натан, не се отделяй от Гейбриъл — заповядва Грейторекс. — Тръгваме. Идват още Ловци.

Гейбриъл ме дърпа след себе си. Хванал ме е за ръката и ме дърпа.

Грейторекс и Самийн са пред нас, Клодия е вдясно, Гейбриъл е вляво.

Бягането помага. Започвам да се съвземам. Не успяваме обаче да се откъснем. Ловците прииждат зад нас, от време на време стрелят. Не спираме, с всяка измината крачка се чувствам по-добре, по-силен. Продължаваме. Сега аз съм отпред. Прозвучава изстрел, някой извиква, обръщам се и виждам Самийн на земята. Не е мъртва. Гейбриъл забавя ход и спира, връщам се. Самийн е на двайсетина крачки зад нас.

— Продължавай — заповядвам му. — Върви с Несбит, аз ще ви настигна.

Той поклаща глава.

— Не, с нея бяхме заедно. Обещах на баща ти…

— Стига! Аз съм по-бърз от теб. Ще се измъкна. Върви! Ако не ви настигна до няколко минути, ще се видим на уговореното място. Хайде, тръгвай!

Той кима, знае, че искам да остана сам.

— На уговореното място, нали?

— Да. Върви!

Гейбриъл хуква.

Връщам се при Самийн. Феърборн е в ръката ми.

Прикляквам до нея. Простреляна е в гърба, от устата и носа й шурти кръв.

— Съжалявам, Самийн — прошепвам.

Тя не отговаря, но ме поглежда. Прерязвам гърлото й.

Още кръв. Навсякъде. Ръцете ми са червени.

Изправям се. Обръщам се към Ловците, искам да ме видят. Забелязвам една, движа се в средата на редицата. Мярвам я само за миг, но съм сигурен, че е сестра ми Джесика. Тя е замислила този капан.

Знам, че мога да им се измъкна. В шок съм, но тялото ми е силно, по-силно от всякога. Не е нужно да мисля накъде да се насоча. Не желая да мисля. Просто побягвам. Завивам наляво. Отдалечавам се от Несбит, Гейбриъл и Грейторекс, повеждам Ловците след себе си.

Червено

Не бива да ги броиш, много са. Прекалено много. И продължават да се увеличават. Не бива да мислиш за тях. Трябва да продължиш напред. Но решиш ли, че вече си ги отминал, се появяват нови тела. Жени, мъже, все членове на Съюза, всички застреляни в гръб, докато са бягали.

Спускаш се в един дол, явно част от бунтовниците са успели да стигнат дотук. Телата лежат на камари, все едно хората са се предали, а след това са били разстреляни наведнъж, за назидание. Преброяваш ги. Нищо повече не можеш да направиш. Девет са.

Ако Маркус беше жив, ако Аналис не го беше простреляла, повечето от тях щяха да са живи. Маркус щеше да успее да забави Ловците. Да избие голяма част от тях. Тези жертви се пишат на сметката на Аналис.

Трябва да се измъкнеш от дола, иначе и ти ще се окажеш мъртъв. Ловците ще се върнат да проверят дали не са изтървали някого.

Започва да вали, поемаш нагоре, после се спускаш в следващия дол, тук склонът е по-стръмен, дърветата са по-големи. Между тях има кръгли, покрити с мъх камъни, всичко е гъсто обрасло с папрат: зелено, тучно, красиво място. Сядаш, уморен си, не можеш да продължиш. Папратта скрива главата ти, по листата се процеждат дъждовни капки. Потриваш лице. Имаш чувството, че вътрешността ти гори. Сърцето на Маркус ти е донесло неговите дарби, но и изпива силите ти, въздейства ти.

Свеждаш глава, от нея се стичат червени струйки в калта.

Искаш да поспиш, но затвориш ли очи, отново виждаш как Аналис се прицелва в Маркус, Феърборн разсича гърдите му, разделя ребрата и руква кръв…

Ако не беше Аналис, никога не би убил Маркус, никога не би направил това, което се наложи да сториш.

Лежиш под дъжда. Образите се повтарят безспир пред очите ти. Сега не можеш да направиш нищо друго. Но утре ще е различно. Утре ще тръгнеш след нея.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Грийн Полудив (5)

Метаданни

Данни

Полудив

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета частРеки от кръв

Die rote kürbisflasche

Фъстъци

Маркус

Съюзът

Реки от кръв

Снабдителите

Първото нападение

Блонди

Разходка

С Аран

Смях

Събранието

Конър

Времето спира

Виждам Джесика

Червено

Сали Грийн
Полудив (5)

Пета част
Реки от кръв