В базата сме, една празна къща на няколко километра от бункера на Меркюри. Погледнахме селцето в една по-подробна карта и вече съм сигурен, че е то. Тук сме от седемдесет и два часа, Несбит отиде на разузнаване преди седемдесет и един и половина. През цялото това време Ван се занимава с приготвянето на отвара за убеждаване, която би трябвало да накара Меркюри да освободи Аналис. Разбърква разни съставки и изпробва резултата, а ако вдигаме шум, ни мята кръвнишки погледи. Пърс все още ме гледа злобно, но и аз не й оставам длъжен. Като цяло с Гейбриъл стоим в стаята му или в кухнята.

Първите две нощи спах навън. На север сме, доста на север и е студено. Предполагах, че през нощта може да се преобразя, ама не стана. Втората вечер седнах по турски на земята, гледах как слънцето залязва и се мъчех да си припомня какво изпитвах, когато се превръщах в животно, какво усещах, когато бях в другото си състояние и виждах нещата по различен начин. Пак нямаше резултат. След това се върнах към видението, което зърнах, докато помагах на Гейбриъл. Когато се озовах в Уелс, шишът се заби в сърцето ми и ме свърза със земята и с животното в мен. И тогава се получи, животинският адреналин рукна в кръвта ми, приветствах животното с радост и за миг се преобразих.

Не помня какво точно стана след това, някои неща ми се губят. Не излязох на лов. Просто бях в тялото на животното, макар да не знам какво точно е то. Ако се съди по следите от лапите, мисля, че съм вълк или едро куче. То само ме развеждаше наоколо, показваше ми какво е да си животно, помагаше ми да свикна, но през цялото време аз бях пътникът, то седеше на кормилото. Като цяло обаче имам чувството, че успях да поовладея процеса на преобразяване. Вече съм сигурен, че мога да го предизвикам или да го възпра, ако поискам.

Затова тази вечер решавам да остана вътре, първо, защото се надявам Несбит най-сетне да се върне, и второ, защото не искам да се преобразя отново. Лежа на едно от двете легла в стаята на Гейбриъл и мисля за хубави неща.

Първа оптимистична мисъл

Жив съм. Получих дарбата си и се уча да я владея. Това хич не е малко. Жив съм. Получих дарбата си и се уча да я владея.

Твърде оптимистично, нали?

Втора оптимистична мисъл

Харесвам Аналис. Постоянно мисля за нея. Харесвам я. Много. Тя също ме харесва. Или поне така си мисля.

Трета оптимистична мисъл

В момента Аналис не страда, не усеща никаква болка. Спи мъртвешки сън, в опасност е, но навярно не си дава сметка, че е близо до смъртта.

Четвърта оптимистична мисъл

Вече знаем къде е бункерът на Меркюри. Ако Аналис е там, сигурен съм, че ще намерим начин да я измъкнем. Имаме нелоши шансове да победим Меркюри. Четирима срещу един е добро съотношение. Да, тя е на свой терен, но пък на наша страна е елементът на изненадата. Меркюри е адски могъща, ала и ние не сме слабаци. Имаме шанс. Разбира се, тя може да ни замрази за миг, да ни издуха като перушинки или да ни обсипе с градушка от гигантски ледени късове, които да ни убият.

Пета оптимистична мисъл

Срещу Меркюри ще се изправим четирима, а това означава, че още не съм видял сметката на Несбит. Вече не мисля, че ще го убия. Не ме дразни толкова, колкото преди.

Шеста оптимистична мисъл

Ако оживеем след сблъсъка с Меркюри, с Аналис ще бъдем заедно. Знам, че това няма да сложи край на всичките ни проблеми, а и тепърва ще видим какво ще излезе от Съюза на Ван, твърде рано е да си мечтая за спокоен живот, но поне ще бъдем заедно. Искам да я целуна, да правим неща, за които бленувам отдавна…

— Добре ли си? — пита Гейбриъл.

Той е до мен, както винаги.

— Да. Мисля си разни работи… Оптимистични работи.

— Аха. За Аналис, значи.

— И за нея. Струва ми се, че имаме нелош шанс да успеем. Да я спасим. И да се измъкнем живи.

Той не отговаря.

— Ти какво смяташ?

— Меркюри ще направи всичко по силите си, за да ни спре, а най-вероятно и да ни убие. А в това отношение тя няма равна на себе си.

Аз все още съм на оптимистична вълна и затова добавям:

— Мисля, че и Съюзът има шанс. Това ще е голяма промяна. След една година целият свят на вещиците и магьосниците може да е друг.

Гейбриъл се надига и аз се обръщам да го погледна. Той се обляга на стената, взира се навън през прозореца. Небето е тъмно, схлупено. Стаята зеленее от нощния дим на Ван.

Той се завърта към мен, после пак се заглежда през прозореца. Движенията му са сковани, напрегнати, като че ли се кани да изрече нещо и все се отказва.

— Ядосан ли си? — питам.

Той не отговаря веднага, после кима.

— Малко. Даже много.

— На мен?

— На кого друг?

— Защо?

— Не искам да умра, Натан. Не искам да умра заради момиче, което не харесвам. И на което не вярвам. Което според мен те е предало и ще те предаде отново. — Той се обръща към мен. — Но теб изобщо не те интересува какво искам аз, нали?

Чудя се какво да отговоря, как да му кажа колко го харесвам, колко го ценя, колко съм му благодарен за помощта. Пълни глупости, но може би е по-добре, отколкото да мълча.

— Гейбриъл, ти си ми приятел. Държа на теб. Не мога да…

— Знаеш ли изобщо какъв съм? Интересува ли те? — прекъсва ме той, говори силно. — Толкова си потънал в своя свят, че не виждаш нищо около себе си.

— Гейбриъл…

— Първият човек, когото убих, беше едно момиче, застрелях я в главата. От упор. Беше коленичила в краката ми, бях й вързал ръцете и глезените. Плачеше. Умоляваше ме. Заклеваше ме да не я убивам. Застрелях я, без да ми мигне окото, стоях пред нея, бях насочил пистолета към челото й. Тя ме гледаше. Наведох пистолета, опрях го в кожата й и натиснах спусъка. За всеки случай после я прострелях още веднъж в тила, след като тялото й се свлече на земята. И за да няма и капчица съмнение, я преобърнах по гръб и стрелях за трети път в сърцето.

— Искаш да ме уплашиш — казвам и ставам, приближавам се към него, за миг обаче се сепвам, като го виждам как изглежда.

Изглежда си същият. Спокоен и отпуснат.

— Какво е било това момиче? — питам.

— Предаде сестра ми на Белите. Казваше се Кейтлин. Беше нечистокръвна, но сестра ми й вярваше, аз също й вярвах. Сигурно сега ще си помислиш: „О, Гейбриъл също греши, доверил се е на някого и той го е предал, значи, не преценява правилно хората“. И знаеш ли какво ще ти отговоря? Да, прав си. Напълно си прав. Трудно е да прецениш другите и най-трудното е в това, че те постоянно се променят. Хората се променят, Натан. Променят се. Сестра ми вярваше на Кейтлин и имаше основания за това, защото Кейтлин беше добра, мила и любезна, помагаше ни. Беше на наша страна. Поне в началото. И въпреки това Белите я накараха да ни предаде. Ето това правят те, превръщат хората в изменници.

— Това не означава, че същото е станало и с Аналис.

— Да, така е. Може и да греша, Натан. Може и да не те е предала. Но само като я погледна, и се сещам за Кейтлин.

— Гейбриъл…

— Давам си сметка, че Кейтлин не е имала голям избор, ала все пак е можела да избира. Тя беше наполовина Бяла и ако не беше им се подчинила, те щяха да я накажат, да превърнат живота й в ад. Но заради нея заловиха сестра ми. Сестра ми харесваше един Бял. Кейтлин им служеше за свръзка. Един ден сестра ми отиде да го види. Тя си беше такава, страшно импулсивна, жизнена, авантюристка. И я заловиха. Беше на седемнайсет. И момчето беше на толкова. Него го държаха един месец в затвора и го пуснаха. А сестра ми я обесиха. Не знам какво са й направили преди това. Можеш ли да предположиш как са я измъчвали, Натан?

Не отговарям. Знам, че не чака отговор.

— Все още мразя Кейтлин. Седмици след като я убих, копнеех да го направя отново, само че по-бавно, тъй че да се мъчи повече, да страда като сестра ми.

Пристъпвам към него. Прегръщам го. За първи път аз го прегръщам.

Струва ми се, че ще се пречупи, ще се разплаче всеки момент. Той обаче ме отблъсква и се взира в очите ми.

— Често си мисля за сестра ми, колко е страдала, какво са й сторили. Обичам те повече от сестра ми, Натан. Мислех, че това не е възможно, но е истина. Предполагам, че си прав. Наистина имаме шанс да победим Меркюри, дори смятам, че може да успеем да спасим Аналис. Но при все това съм убеден, че ще загинеш, Натан, ще те убият бавно и болезнено. А аз не мога да го предотвратя, защото не виждаш, че Аналис не е за теб. Отказваш да го видиш. Затова единственото, което мога да ти обещая, е, че ще се постарая да ти помогна и ако се провалиш, ако загинеш, ще си отмъстя на виновника по-жестоко, отколкото отмъстих на Кейтлин.

Той излиза.

Е, това също беше оптимистично.

Изготвяме план

— Не, не, не. — Несбит се върна и определено не е настроен оптимистично. — Казах ви вече, със сигурност ще има заклинание за закрила.

Сутрин е, събрали сме се в кухнята да изготвим план. Опитваме се да измислим как да проникнем в бункера, без Меркюри да ни усети.

— Може да прокопаем тунел — предлага Гейбриъл.

— Разбира се! — възкликва Несбит и се плесва по челото. — Ще ни трябват само някакви машинарии, експлозиви, багери, няколко фадроми. Ще ни отнеме не повече от седмица-две.

Прав е. Единственият начин е този, за който си мисля от самото начало.

— Аз ще отида и ще потропам на вратата.

Всички се обръщат към мен, само Гейбриъл свежда глава, явно си дава сметка, че съм прав.

— Тя няма да ме убие. Поне не веднага. Ще е любопитна да види дали не й нося главата или сърцето на Маркус.

— И колко време ще й трябва да го разбере? — пита Несбит.

— Десет секунди — обажда се Гейбриъл.

— Да — кимам аз. — Но ще иска да чуе какво й предлагам. Предишния път тя не разбра нищо повече от това, че Роуз е мъртва, Маркус ми е дал трите дара и Ловците са намерили долината. Беше бясна и уплашена. Сега ще е по-спокойна.

— Дано — измърморва Несбит.

— Ще я помоля да освободи Аналис — продължавам аз. — Ще я попитам какво иска вместо главата на Маркус.

— Твоята глава сигурно — подхвърля Гейбриъл.

— Да, възможно е, но съм сигурен, че Меркюри ще иска да ме поизмъчи преди това. Ще иска да ми покаже Аналис, да се наслади на победата си. Затова смятам, че ще ме пусне вътре. Ще говори с мен.

Всички ме гледат.

— И след това какво? — пита Гейбриъл. — Да приемем, че тя те пусне вътре, след това какво ще стане?

— След това… Вие ще се промъкнете след мен, ще надвиете Меркюри, ще й дадете отварата за убеждаване, ще разберем как да събудим Аналис и ще си плюем на петите.

Несбит се засмива. Гейбриъл поклаща глава.

— Може и да стане — отсича Ван.

Думите й ни изненадват.

— Номерът е всички да се вмъкнем вътре. Меркюри знае, че Пайлът й е намерила нова помощничка — продължава Ван и поглежда Пърс, която седи намръщена в ъгъла. — Може да я използваме.

— Може аз да заведа Пърс — предлага Гейбриъл. — Меркюри ми вярва. Така ще видя какво заклинание е сложила на входа.

Мълчание. Ван дръпва от цигарата.

— Според мен е по-добре Гейбриъл да не идва — казвам аз. Ако се появим и двамата едновременно, ще пробудим подозренията й. — Може аз да отида с Пърс. Ще обясня, че съм я спасил при нападението над Пайлът. Не знам какво да я правя, решил съм, че Меркюри ще й се зарадва. И между другото ще попитам как е Аналис. И докато Меркюри ми показва Аналис, Пърс ще има време да ви пусне.

— Тя е французойка. Не говори английски. А и освен това не гори от желание да ти помогне — възразява Гейбриъл.

— Кажи й, че е много вероятно Меркюри да ме убие и че ще има възможност да гледа как се мъча, това ще я мотивира.

— Не — обажда се Ван, — ти и Пърс ще влезете вътре, но някой друг ще трябва да узнае какво е заклинанието на входа. Идеята ти не е лоша, с няколко малки изменения може и да свърши работа.

Бункерът на Меркюри

На другата сутрин вече сме готови. Небето е ясно. Очертава се прекрасен ден.

— Поогледах наоколо — казва Несбит. — Входът е само един. Най-вероятно Меркюри е направила проходи вътре, тъй като оттук не би могла да се снабдява с продукти. Големият въпрос е дали сега си е у дома.

— Има само един начин да разберем — отговарям аз.

В бункера се влиза през тесен тунел, издълбан в хълма. Не е ясно колко е дълъг, тъй като веднага щом пристъпиш в него, става тъмно като в рог. Склонът гледа към езерото и е обрасъл с гъста гора. Няма алеи, кучкари и хора. Все пак това не е Англия, а Норвегия. Затънтен край на Норвегия.

С Гейбриъл се приближаваме към входа, ние сме щурмовият отряд. Той се е преобразил на Пърс и е облечен с нейните дрехи. Изглежда точно като нея, върви като нея, говори като нея, мръщи се като нея. Сигурен съм, че в някакъв момент дори ще ме заплюе в лицето.

Планът е двамата с него да проникнем в бункера. Ще кажа на Меркюри, че й водя Пърс и че искам да видя Аналис, за да се убедя, че наистина е жива. Докато Меркюри ме води при Аналис, Гейбриъл ще пусне останалите. Той и Несбит ще изненадат Меркюри, ще я повалят и ще й дадат приготвено от Ван приспивателно. Би трябвало да се справят с нея, стига да успеят да се приближат достатъчно, без тя да се усети. И докато Меркюри спи, Ван ще й направи магия за убеждаване.

Стотици неща в плана може да се объркат и ако Меркюри подуши номера, всички сме обречени, ала ако се стигне дотам, решихме да забравим за спасяването на Аналис и да се погрижим за собствените си кожи. Както каза Несбит: „Няма как да й помогнем, ако сме мъртви“.

Влизаме в тунела. Въздухът е застоял, по-студено е, отколкото навън. Включвам фенерче, вървим бавно и предпазливо. Стените са неравни, изсечени са в скала, подът е покрит с камъни, имам чувството, че сме в капан, тунелът постепенно се стеснява, двама души трудно могат да вървят един до друг.

Пред нас се появява врата, или по-точно две врати. Първата е метална решетка, зад нея има здрава на вид дървена врата, скована с големи гвоздеи.

Дръпвам решетката, тя обаче е заключена с катинар. Светлината от фенерчето като че ли намалява, цари оглушителна тишина.

Пресягам се през решетката и почуквам на вратата, първо с разтворена длан, после с юмрук, звукът е съвсем слаб. Потропвам отново, още по-силно, този път с фенерчето. Тунелът като че ли поглъща шума, не съм сигурен дали Меркюри ще ни чуе. Може би ще усети присъствието ни. Кой знае с каква магия закриля дома си?

Потропвам отново и изкрещявам:

— Меркюри! Имаш гости!

Чакаме.

Понечвам да почукам отново и в този миг отвътре се разнася скърцане, Гейбриъл се привежда напред, явно и той го е доловил. Все едно се вдига ръждясало резе. Смразяващото скърцане секва и пак настава тишина. Отново скърцане, явно второ резе, след това… пак тишина. Вратата се отваря бавно, усещам някакъв необичаен аромат, на нещо лютиво. Поглеждам Гейбриъл и той кима, усетил е миризмата, явно е свързана с отварянето на вратата. Не е нужен ключ или парола, а някаква ароматна подправка.

Вратата се отваря, очертава се черен отвор, нищо не се вижда. Меркюри обаче трябва да е там, тъй като температурата рязко спада.

Вдигам фенера, ето я. Същата ужасяваща фигура, която помня: висока, в сиви дрехи, прилича на потъмнял метален кол, косата напомня на кълбо бодлива тел, черните очи мятат светкавици.

Лъхва ме леден вятър. Заскрежава косата и косъмчетата в носа ми. Затварям очи и извръщам глава. Гърбът ми се сковава, вятърът е толкова силен, че се превивам, подпирам се на стената на тунела, за да не падна, мъча се да заслоня Гейбриъл с тялото си.

В следващия миг вятърът секва. Изправям се и се обръщам.

— Меркюри! — извиквам вместо поздрав, за съжаление, не съм измислил какво точно да й кажа.

— Натан… Каква изненада. Виждам, че имаш нова приятелка.

— Не ми е приятелка. Това е Пърс. Пайлът се канеше да ти я доведе за чирак, но… Пайлът е мъртва.

Меркюри мълчи, очите й обаче блестят.

— Убиха я Ловците. Бях там. С Пърс успяхме да се измъкнем.

— И какво правиш тук? Пак ли искаш да доведеш Ловците до дома ми?

— Не. Не са ме проследили. Това беше преди седмица.

— Няма никакво значение дали е било преди седмица, или година, те никога няма да се откажат.

— Отскубнах им се.

Меркюри присвива устни.

— И как ме намери?

— Това няма значение. — Ако й кажа, че Пайлът ми е обяснила как да стигна до бункера, няма да ми повярва. — Важното е, че съм тук.

— Какво искаш? Разбрахме се да убиеш Маркус и да ми донесеш сърцето му. Не го виждам.

— Искам пак да поговорим за това. Нямахме много време да обсъдим предложението ти под обстрела на Ловците.

— Условието ми не подлежи на предоговаряне.

— Ти си опитен търговец, Меркюри. Всичко подлежи на договаряне.

— Не и това.

— Първоначално настояваше да убия Маркус, за да получа в замяна трите дара, но преди да отида да открадна Феърборн, се споразумяхме вместо това да работя за теб една година.

Тя се усмихва.

— И това ли ми предлагаш сега?

— Не. Предлагам ти Пърс в замяна на Аналис.

Меркюри оглежда Гейбриъл и накрая казва:

— Тя и без това беше предназначена за мен, така че ще я взема.

Отключва катинара с една фиба, сграбчва Гейбриъл за рамото, придърпва го вътре и трясва решетката.

— Ти и баща ти обаче сте друга работа.

— Но…

Сграбчвам решетката.

— Край на пазарлъка! Върни се със сърцето или главата на Маркус и пак ще говорим.

Това е най-лошият, но и напълно очакван отговор.

— Искам да видя Аналис — настоявам аз, не се отдръпвам от решетката.

— Не може — отсича Меркюри.

— Как да съм сигурен, че е жива? Дори не знам къде е. Може да си я оставила на Ловците. Ще направя каквото поискаш, Меркюри. Стига да ми е по силите. Но трябва да съм сигурен, че Аналис е жива. Искам да я видя.

Меркюри се двоуми. Все още не е щракнала катинара. Обмисля. И това е нещо.

— Рискувах живота си, за да дойда тук, Меркюри. Лесно можеш да ме убиеш. Моля те само да ме пуснеш да видя Аналис.

— Предишния път се закле, че никога няма да посегнеш на баща си.

— Това беше, преди той да ме изостави на Ловците. Едва не загинах, на няколко пъти бяха на косъм да ме хванат и едва успях да се измъкна. Цял живот го чаках да се появи. Мислех, че ще ме вземе със себе си. Исках да се уча от него, да бъда с него, а той ме изостави Ловците да ме заловят и да ме измъчват до смърт.

— Той е жесток. Радвам се, че си го осъзнал, Натан.

Свеждам глава, притискам се към решетката.

— Бих направил всичко за Аналис, Меркюри. Ще рискувам живота си, за да й помогна, но искам първо да я видя. Моля те…

Не смея да я погледна. Надявам се, че омразата й ще я заслепи и ще скрие истината, че никога не бих убил Маркус, никога. Но трябва да я накарам да повярва, че бих се опитал да го сторя заради Аналис.

Падам на колене.

— Моля те, Меркюри.

Решетката бавно се отваря. Вдигам глава.

— Ако се опиташ да ми извъртиш някакъв номер, жив ще те сваря — предупреждава Меркюри и отстъпва в тъмното.

Изправям се и влизам. Тя затваря решетката, затръшва дървената врата и пуска двете метални резета. След това взема щипка прах от малка каменна купа, закрепена за стената на тунела, и поръсва резетата. Отново усещам лютата миризма. Явно тази подправка залоства резетата.

Вътре тунелът изглежда същият, само дето тук по стените има окачени газеничета и в тях трепкат жълтеникави пламъци. Меркюри стиска Гейбриъл в желязна хватка, насочва го по завиващия надясно тунел, аз ги следвам. Преминаваме през тежка завеса и влизаме в просторна зала, изсечена в скалата, стените са покрити с гоблени. Завесата, през която минахме, също е гоблен. Няма врати, предполагам, че зад гоблените се крият проходи.

Меркюри спира в средата на залата и пуска Гейбриъл.

— Не мърдай от тук — заръчва тя и Гейбриъл успява да докара объркан вид.

— Пърс не говори английски — обаждам се аз. — Само френски.

Меркюри измърморва нещо на Гейбриъл, той се мръщи досущ като Пърс. Тя обикаля около него и го оглежда.

— Значи, Пайлът е мъртва. Това е голяма загуба за всички ни. А Гейбриъл? Сигурно и той е мъртъв.

— Бяхме се уговорили да се срещнем на едно място в гората, но той не дойде. После се появиха Ловци.

Думите ми би трябвало да подсказват, че Гейбриъл е бил заловен и измъчван, за да издаде явката ни.

— Съжалявам — казва Меркюри.

— Наистина ли? — Присвивам очи. — Трудно ми е да го повярвам.

— Той беше достоен Черен магьосник.

Тя млъква, прокарва пръсти през косата на Гейбриъл, вдига един кичур и погнусено го пуска. Май той е успял да докара дори и въшките на Пърс.

Не е добре да се бавим, трябва да ускоря нещата.

— Къде е Аналис? — питам.

— Много рискуваш за тази Аналис, Натан. Сигурен ли си, че тя го заслужава?

— Да, абсолютно.

Меркюри се приближава и ме поглежда в очите.

— Истинска любов… Тя е неудържима сила.

— Ако трябва да избирам между Аналис и баща ми, изобщо не бих се поколебал. Но първо искам да я видя. Докажи, че е жива, и ще направя всичко, което поискаш.

Меркюри се надвесва още по-близо и ме погалва по бузата. Пръстът й е студен и сух като кост.

— Толкова добре ухаеш, Натан.

— За разлика от теб — изръмжавам. — Покажи ми Аналис.

— Харесва ми, когато ми отвръщаш, Натан. Възбужда апетита ми. Хайде, ела, преди да съм размислила.

Тя се обръща, минава покрай Гейбриъл и пътьом му нарежда нещо на френски, той се намръщва и сяда на пода. Вървя след Меркюри до дъното на залата, там има голям гоблен с ловна сцена, мъж на кон, отстрани тича куче, отпред лежи надупчен със стрели елен. Встрани от гоблена започва тунел, който не се отличава от този, по който дойдохме. Меркюри поема по него.

Засега всичко върви по план. Гейбриъл вече трябва да е на входната врата, докато аз вървя по тунела, който сега заприличва повече на коридор. От двете страни има дървени врати, Меркюри се спира пред последната. Влиза и аз забавям крачка. Досега мислите ми бяха насочени към това, как да се справя с Меркюри, не съм подготвен да видя Аналис.

Прекрачвам прага, очаквам да се озова в килия, вместо това се оказвам в спалня. Има стол, маса, висок скрин и гардероб от лъскаво червено дърво. От тавана виси газениче, разпръсва светлина и лек аромат, под него е леглото, а на леглото е Аналис.

Сърцето ми се разтуптява уплашено, Аналис е восъчно бледа, очите й са затворени. Лежи по гръб, не прилича на заспала, а на мъртва.

Докосвам ръката й. Студена е. Лицето е изпито. Надвесвам се над гърдите й, не долавям дишане. Потърсвам пулса на шията, няма го.

— Нещо не е както трябва — прошепвам. — Тя не спи.

— Да, Натан, не спи. Тя е в мъртвешки сън. Не диша, почти няма пулс, тялото и съзнанието й са изключени. Но в нея все още има живот.

— И колко може да издържи така?

Меркюри не отговаря, приближава се към Аналис и поглажда косата й.

— Меркюри! Колко?

— Месец. След това вече ще е късно.

— Събуди я. Веднага!

— Не виждам сърцето на Маркус.

— Събуди я и ще ти го донеса. Ако тя умре, няма да получиш нищо.

Тя отново поглажда косата на Аналис.

— Моля те, Меркюри!

— Натан, не ти отива да се молиш.

Изругавам.

— Събуди я веднага! Събуди я или няма да получиш нищо!

Сигурен съм, че ще ми се изсмее в лицето, но вместо това тя отговаря:

— Харесвам те, Натан. — Обръща се и поглежда Аналис. — И не мога да отрека, че тя наистина изглежда зле. Белите вещици не са толкова силни. Ако беше Черна, щеше да издържи три пъти по-дълго.

— Меркюри, нищо няма да спечелиш, ако я оставиш да умре. За един месец няма как да намеря Маркус. Невъзможно е.

Тя пристъпва към мен и ме поглежда в очите.

— Ще го направиш ли? Ще убиеш ли баща си?

Издържам погледа й, постаравам се да звуча искрено.

— Да. Ще намеря начин.

— Няма да е лесно.

— Ще намеря начин. Но само ако събудиш Аналис. Веднага.

— Тя ще остане при мен, докато не изпълниш своята част от сделката.

— Добре, съгласен съм.

— Ще ми бъде робиня. Предупреждавам те, Натан, не съм много мила с робите и затворниците си. Ще се държа зле с нея. Колкото по-скоро убиеш Маркус, толкова по-малко ще страда Аналис.

— Наясно съм.

— Добре.

Тя се обръща и целува Аналис по устните, те се разтварят и Меркюри вдъхва в устата й, после прошепва нещо. След това се изправя, прокарва ръка по мишницата на Аналис, погалва я по бузата и казва:

— Това е първата стъпка. Искрата на живота пламна отново, но ще са необходими часове, може би цял ден, преди Аналис да се събуди и да дойде време за следващия етап.

Хващам ръката на Аналис.

— И какъв е той? — питам, но Меркюри не ми обръща внимание, отправя се към вратата. Не съм сигурен дали Гейбриъл е успял да пусне останалите. Трябва да я забаламосам още малко, само че не знам как да го направя, без да събудя подозренията й. — Аз мога ли да помогна? Да й донеса вода или…

Тя се извръща към мен и отговаря:

— Казах ти…

Прекъсва я вик. Гласът е на Пърс, само че Гейбриъл не би викал. Не разбирам думите, но усещам, че нещо не е наред.

Меркюри изглежда по-скоро подразнена, отколкото ядосана, излиза от стаята. Аз заставам на прага, каня се да я последвам. Меркюри дръпва гоблена на една страна, стои с гръб към мен. Виждам голямата зала, чувам отново Пърс. Тя тича към Меркюри. Това е истинската Пърс, облечена е в други дрехи. Тя също ме вижда, изкрещява и ме сочи. Не знам какво казва, но не е трудно да се досетя.

Меркюри не отговаря, обръща се към мен и аз отскачам обратно в стаята, край мен профучава светкавица. Надниквам в коридора и виждам как гобленът пада на мястото си. Меркюри е отишла в залата. В бункера отекват гръмотевици, стените на коридора треперят, имам чувство, че всеки миг ще се срутят.

Хуквам към гоблена, но преди да стигна до него, отеква изстрел, след това взрив, после още един и още един, взривната вълна се усилва, целият бункер се тресе. Вдига се свиреп вихър, едва успявам да повдигна гоблена и да надникна в залата, там Ван се е изправила срещу Меркюри.

Несбит е в дъното, пистолетът му е насочен към Пърс, тя лежи на пода, в челото й зее дупка. За миг изтръпвам, после се сещам, че не е Гейбриъл, а истинската Пърс, облечена е различно.

Несбит се завърта и се прицелва в Меркюри, но вихърът се усилва и накланя ръката му, самият Несбит едва се крепи на краката си.

Зървам Гейбриъл, вече е в предишния си вид. Коленичил е в ъгъла, държи пистолет, но и той не може да се прицели хубаво. Стреля и не улучва.

Меркюри вдига ръце и ги завърта над главата си, развихря се истинска буря, вятърът вдига възглавници, листове, книги и ги понася из залата като торнадо. Дори и тежките дървени столове се завъртат в кръг, все едно танцуват, вихърът ме запраща обратно в коридора.

Меркюри е в центъра на торнадото и фучи бясно. Изскача светкавица, усилва се, блести все по-ярко. Ван изкрещява и едва тогава светкавицата избледнява. Несбит стреля отново, но не успява да уцели. Меркюри ще ни избие.

Гобленът се удря в лицето ми и аз отстъпвам. Искам животното да се появи. Искам да се преобразя, дори и да е за последен път. Усещам как адреналинът руква в кръвта ми и го приветствам.

В него съм. В животното. Но този път е друго, сега и двамата имаме една цел.

Ние

гобленът ни шиба през муцуната. сграбчваме го със зъби и го смъкваме на пода. ние сме силни и едри и макар да сме на четири лапи, главата ни е високо над земята.

чуваме воя на вятъра, някаква жена крещи, но думите вече не означават нищо за нас. те са просто шум, писъци, израз на гняв.

жената в сиво е с гръб към нас. роклята й се размята, на места е раздрана. косата й е щръкнала, все едно е всмукана от вихър. около нея проблясват светкавици. жената разперва ръце и мята мълния. за миг вятърът отслабва. другата жена е на пода, пълзи настрани. мъжът е до нея. той е ядосан и уплашен, изпитва страх не само за себе си, а и за жената. в ръката си държи пистолет, пристъпва напред и стреля, чува се щракване, пълнителят е празен, мъжът изкрещява и хуква към жената със светкавиците, тя отмята ръка и вятърът го повдига и го запраща към стената. жената със светкавиците не се обръща към него, не отделя очи от другата, която пълзи на пода, до нея се стоварва мълния. блясъкът ни заслепява, в залата отеква гръм.

долавяме движение вдясно от нас. млад мъж стои на входа на друг коридор. по лицето му се стича кръв.

обръщаме се отново към жената със светкавиците. тя е единствената заплаха. ако не я убием, тя ще ни убие. прокрадваме се напред, усещаме мириса й, метален мирис на гняв.

жената на пода е още жива. изтощена е, въпреки това шепне някакви думи. после замлъква.

вятърът стихва. косата на жената със светкавиците пада нежно около врата й. тя отново изрича нещо и светкавица удря земята. жената на пода изкрещява силно и замира. от дрехите й се издига пушек или пара, а може би и двете. косата й гори.

пристъпваме към жената със светкавиците. тя застива. усетила е нещо. готови сме, присвиваме задните крака. жената със светкавиците се обръща. вижда ни. сепва се, но не отстъпва. вдига ръка да запрати вихъра или мълния към нас и в този миг ние скачаме. поваляме я на пода. слаба е, дребна, ала корава, губи се в прегръдката ни.

около нас падат светкавици, мятат се из залата, зашеметяват ни. гръм. още по-силен. още по-ярък. стоварва се близо до нас, не успява да ни улучи. бушува буря, фучи вятър, ужасен студ. ние сме в окото на бурята. не пускаме, притискаме жената към гърдите си. ребрата й изпукват. пук, пук, пук. раздираме с нокти тялото й, трошим костите, разкъсваме плътта. бликва гореща кръв. тече, събира се на локвички и над тях се издига пара. отново забиваме нокти. надолу по кожата, чупим ребра, чак до таза, показват се вътрешностите.

вятърът стихва.

вече е тихо и спокойно.

страхът изчезва. избледнява с последната светкавица. замества го облекчение.

гобленът гори. във въздуха се усеща мирис на дим, стеле се пара.

жената със светкавиците не помръдва.

отпускаме хватката си и тялото й пада на пода. подушваме я внимателно от рамото до разкъсания корем.

кръвта й е вкусна.

пируваме, при всяко отхапване тялото й се повдига леко. вкусът на червеното месо ни харесва.

Розово

в банята съм.

треперя.

но пак съм аз.

пускам водата, измивам кръвта от ръката си.

помня всяка секунда, след като се преобразих в животното, помня всичко.

лягам във ваната и се отпускам, потапям се под вода. когато се показвам, водата е порозовяла.

повдига ми се, излизам от ваната, надвесвам се над тоалетната чиния, но от гърлото ми не излиза нищо.

вече не треперя.

Целуваме се

— Може ли да поговорим?

Гейбриъл стои на прага на банята. Аз съм с гръб към него, виждам го в огледалото. Той пристъпва вътре. Изглежда невероятно, страхотно красив, разтревожен, истински човек. Поглеждам своето отражение. Същият съм си, но всъщност не съм.

— Помня всичко — казвам.

Помня дори как си върнах човешкия облик. Меркюри беше мъртва и въпреки това не се отделях от нея, едва ли не усещах как животът й се разтваря в тишината. Несбит се доклатушка до Ван и коленичи, потърси пулса й, повтаряше й да се възстанови. Тя беше обгорена и почерняла. Той й говореше тихо. Миришеше на тъга. Гейбриъл излезе от коридора. Вече не държеше пистолет. Приближи се към мен с вдигнати ръце. Не ме гледаше в очите, взираше се в пода, седна на мокрия килим близо до мен. Аз легнах до него, свих се, все едно се глася да спя, животинският адреналин изтля и след миг се преобразих в човешки вид. Върнах се в сегашния си образ. Образа на Натан.

— Хубаво е, че помниш — отговаря Гейбриъл.

— Да, сигурно. Не знам. — Обръщам се към него. — Когато съм животно, е различно. Не съм същият.

Говоря толкова тихо, че не знам дали изобщо ме чува.

— Не се страхувай от дарбата си, Натан.

— Не се страхувам, вече не се страхувам. Но като се преобразя, като съм животното, всичко е различно. Сякаш едновременно го наблюдавам отстрани и съм част от него, усещам всичко, което усеща и то. Невероятно е, Гейбриъл. Да си животно, да си изцяло, абсолютно див. Не искам да съм животно, Гейбриъл, но когато съм, се чувствам страхотно. Страхотно, диво, прекрасно. Винаги съм смятал, че дарбата отразява личността на човека, и сега си мисля, че моята дарба отразява желанието ми да съм абсолютно див, абсолютно свободен. Без никакви задръжки.

— Харесва ли ти?

— Това лошо ли е?

— Тук няма добро и лошо, Натан.

Не знам дали е редно, но искам да го кажа.

— Да, харесва ми.

Той пристъпва към мен.

— Много е хубаво, когато си искрен с мен. Не познавам друг, който да е толкова свързан с истинската си същност.

Усещам, че се кани да ме целуне, и вдигам ръка към гърдите му, за да го спра.

Поглеждам го, вглеждам се в лицето, в очите му, златните искрици в тях се въртят, не знам защо се съпротивлявам. Любопитно ми е да усетя какво ще е да го целуна. Харесва ми да го докосвам. Приятно ми е. Не съм сигурен какво искам и знам, че мога да сложа край, ако не ми допадне.

Плъзвам ръка нагоре към рамото му и от там към врата. Накланям леко глава, той не помръдва. Застинал е. Ръката ми е зад врата му, докосвам косата. Не го гледам в очите, а в устните и едва-едва прошепвам:

— Гейбриъл…

Съвсем близо сме един до друг, устните ни почти се докосват, накланям се още малко и устните ни се долепят, повтарям името му. Не е истинска целувка, но все пак е целувка. Харесва ми, искам още. Помръдвам устни, без да произнеса името му, устните ни се допират, погалвам неговите с моите. Сега и той ме целува. Вече нищо друго не ме интересува. Изгарям от ненаситно желание, тръпна от нетърпение, целувам Гейбриъл настървено, придърпвам тялото му към мен, прегръщам го, езиците ни се сплитат, зъбите ни се удрят, и тогава изведнъж го отблъсквам. Запращам го в стената. Обръщам се и излизам от банята.

Мястото ми е при Аналис. Не мога да разбера какво ми става.

Заключеното чекмедже

Като че ли цял живот е минал, откакто Меркюри целуна Аналис, за да я събуди. Стоя при Аналис от три-четири часа и се радвам, че още спи. Мога да си седя на стола до леглото й с отпусната глава и притворени очи и да я гледам, да се наслаждавам на красотата й и да не мисля за нищо друго.

На вратата се почуква и Ван влиза, без да изчака отговор. Възстановила се е добре и бързо, само че на лицето й е останал белег.

— Несбит ми каза, че си тук. Нещо ново?

— Не. Меркюри спомена, че ще минат часове, преди да дойде време за следващата стъпка. Само че не знам каква е тя. Не знам дали не трябва да направя нещо.

Ван сяда на стол от другата страна на леглото. Облечена е в чист костюм, изглежда идеално, както винаги. Дори и косата й е сресана, макар че около едното ухо е обгоряла.

Ван пали цигара и отговаря:

— Нека почакаме. Предполагам, че следващата стъпка ще е, след като Аналис се събуди.

Затварям очи и задрямвам. Мисля си за Гейбриъл. Исках да го целуна, исках да разбера какво е, беше хубаво, приятно. Хареса ми. Но предпочитам да целувам Аналис. А и Гейбриъл ми е приятел, макар че може и вече да не е, надявам се да не ми се разсърди, би трябвало да ме разбере. Само дето не знам какво толкова има за разбиране.

Отварям очи и изправям глава. И без да се замислям, питам Ван:

— Според теб трябва ли да направя нещо?

— За да събудиш Аналис ли?

— Да.

Ван накланя глава на една страна и леко се надига.

— Какво по-точно искаш да направиш?

— Не знам. В приказките принцът събужда Спящата красавица с целувка. Меркюри също целуна Аналис, може би трябва и аз да го направя.

— Още ли не си се пробвал? — подхвърля Ван и поглежда Аналис. — Не ми се вярва Меркюри да е заложила на две целувки, но не може да се отрече, че май засега няма ефект.

Ставам и се приближавам към леглото, надвесвам се и внимателно целувам Аналис по устните. Те са студени. Целувам я отново. Докосвам бузата й, ледена е. Плъзвам ръка по шията, не се усеща пулс.

Сядам отново и впивам очи в нея.

— Сигурен съм, че нещо не е наред.

Ван дръпва от цигарата.

— Виждаш ли нещо странно в скрина до теб?

Обръщам се и го оглеждам. Висок дъбов скрин с осем чекмеджета. Всички мебели в стаята — гардеробът, леглото, скринът и столовете — са от дъб.

— Гледам го от час и започва да ми лази по нервите. Във всяко чекмедже на скрина, даже във всяка ключалка в стаята, има пъхнат ключ, освен в най-горното. Защо?

Озъртам се. Ван е права, във всички ключалки на скрина е пъхнато по едно малко ключе. Вратата на стаята също е с ключалка и в нея има ключ, ключът си стои и във вратичката на гардероба. Дръпвам горното чекмедже, но то не помръдва. Всички останали чекмеджета се отварят лесно, празни са.

Ван угася цигарата върху подлакътника на стола и става.

— Според мен си прав, трябва да направиш нещо, за да събудиш Аналис, но тя едва ли се нуждае от целувка. По-скоро е нещо друго. И ако аз бях на мястото на Меркюри, щях да сложа това нещо точно тук. — Ван се опитва да отвори чекмеджето с ключа от долното. Не успява. — Но как да намерим ключа…

— Меркюри не използваше ключове — казвам аз и се втурвам навън.

Знам, че Гейбриъл пази една от нейните фиби, но не съм сигурен дали мога да се изправя пред него сега. Предпочитам да претърся трупа.

В голямата зала все още мирише на дим. Поглеждам към ъгъла, където бях оставил трупа на Меркюри. Него го няма, отстрани обаче лежат два големи гоблена, навити на руло. В по-голямото трябва да е тялото на Меркюри, а в другото — на Пърс.

Издърпвам дългото руло в средата на залата и го развивам. Не е приятно занимание. Меркюри вече се е вкочанила и се премята като дърво насам-натам, накрая се появява пред мен с отворени очи. Те са все така черни, но искрящите звезди и проблясващите светкавици ги няма. Внимателно опипвам косата й и изваждам всички фиби. Общо са седемнайсет! Някои са с червени черепчета, други с черни, има и с бели, зелени, от прозрачно стъкло. Не помня коя за какво е, Роуз ми беше казала, че някои отварят врати, други отключват ключалки, трети убиват.

Прибирам ги внимателно в джоба. Сега трябва отново да завия Меркюри. Мятам гоблена върху нея, заобикалям, за да го подпъхна отдолу и щом я повдигам, от окървавената рокля пада нещо. Сребърна верижка с медальон със сложна закопчалка. Около него има изящна инкрустация от сребро и злато. Не се отваря. Вземам една фиба с червено черепче и бъркам с нея в ключалката.

Нямам представа какво има вътре, навярно някоя специална магия или скъпоценен камък, оказва се обаче, че в медальона е пъхната миниатюрна снимка на момиче, което прилича на Меркюри. Само че не е тя. Меркюри не е толкова суетна, че да носи своя снимка. Трябва да е близначката й Мърси, моята прапрабаба. Нея я е убил Маркус, сега аз убих другата сестра. Черните магьосници са прочути с убийствата на роднините си и ако не друго, поне в това отношение съм истински Черен.

Затварям медальона и го оставям върху Меркюри.

Завивам тялото й в гоблена и го издърпвам до стената.

Връщам се в стаята на Аналис и показвам на Ван фибите.

— Червените черепчета отключват.

Пъхам една фиба в ключалката и веднага се чува тихо щракване. Чекмеджето се отваря, вътре намираме малка лилава бутилка.

Ван я взема и вади корковата тапа. Подушва и рязко дръпва глава, очите й се насълзяват.

— Това е отварата, която ще събуди Аналис — казва тя. — Предлагам като за начало да капнем само една капка.

— На устните ли?

— Това е романтично, но едва ли ще свърши работа. По-добре направо в устата.

Ван разтваря устните на Аналис и аз надигам бутилката. На гърлото й се събира капка от гъстата синя течност, страх ме е, че е твърде голяма и ще дойде в повече, но преди да успея да измисля как да я разделя, тя пада в устата на Аналис.

Подпъхнал съм ръка зад врата на Аналис, за да придържам главата й, и сега плъзвам пръст към шията, за да усетя пулс. Минава минута, няма нищо. Не отдръпвам ръка, минава още една минута и като че ли започвам да долавям съвсем слабо туптене.

— Събужда се!

Ван допира пръст до шията й.

— Да, но сърцето й е слабо. Ще се опитам да забъркам нещо за това.

Тя излиза.

Аналис не диша

Това не е добре. Изобщо не е добре. Сърцето на Аналис тупти твърде бързо. Пулсът става все по-силен, но не е нормален, не е спокоен. Пръстите ми са на шията й, пулсът се учестява още повече и изведнъж секва, няма го. За втори път се случва. Предишния път се появи след десетина секунди. Започвам да броя:

Пет

Шест

Седем

Осем

Хайде, хайде!

Десет

Единайсет

Мамка му!

Туп, туп, едва доловимо, туп, малко по-силно, после още по-силно. Явно последователността е такава. Мамка му! Ако наистина последователността е такава, значи, това ще се повтори.

Ръката ми е още на шията й. Ван я няма, не съм сигурен какво…

Клепачите трепват.

— Аналис? Чуваш ли ме?

Гледа към мен, но не ме вижда.

Сърцето й забива още по-бързо, още по-силно, пулсът се долавя ясно, само че е твърде учестен.

И отново изчезва.

— Аналис? Аналис?

Четири

Пет

Шест

Седем

Осем

Девет

Моля те, моля те, дишай!

Моля те!

Моля те…

Клепачите се затварят.

О, не, не!

След миг обаче го усещам отново, сърцето й бие, макар и едва-едва.

Пулсът се ускорява, но по-бавно отпреди. Или си внушавам? Аналис не отваря очи.

— Аналис? Аз съм Натан. Тук съм. Събуждаш се. До теб съм. Не бързай. Дишай бавно. Бавно.

Пулсът й май е по-равномерен, учестен е, но не препуска тъй плашещо, тялото й като че ли се затопля. Стискам ръката й, слаба е, кокалеста, чак ме хваща страх.

— Аналис, тук съм. Събуждаш се. До теб съм.

Клепачите й трепват отново и се отварят. Тя се взира в мен, ала не може да ме фокусира. Очите й са странни, като мъртви са. Сребристите искрици ги няма. Усещам как сърцето й се ускорява отново, бие все по-учестено… О, не! Очите й са отворени, сърцето й препуска, сякаш ще изскочи от гърдите й и…

— Недей, Аналис. Недей!

Напразно вдигам пръсти към шията й, сърцето й пак е спряло.

Вече нямам сили да броя. Не мога. Мамка му! Мамка му! Дали не трябва да й направя сърдечен масаж? Първо да я преместя на пода. Подхващам я и я повдигам, толкова е лека, прекалено лека. Полагам я внимателно на земята. А сега какво?

Слагам ръце на гърдите й и натискам. Правело се в ритъма на някаква песен, спомням си смътно, че Аран ми го беше обяснявал. Някаква бърза песен. Подробностите обаче ми се губят. Натискам силно, масажирам сърцето й, долавям как то отново започва да бие. Не знам какво да правя. Не знам дали не бъркам нещо, но не мога да спра. Трябва да продължа.

— Натан, какво става?

Ван кляка до мен.

— Сърцето й спира. На няколко пъти отвори очи, но те са оцъклени, а сърцето й постоянно спира…

— Сърдечният масаж е добра идея.

— Май й счупих едно-две ребра. Не знам колко силно да натискам.

— Чудесно се справяш. Ребрата ще заздравеят.

Ван опипва шията й, после челото, бузите.

Подава ми цигара.

— Издишвай дима в устата й, докато не свърши цигарата. Димът ще укрепи сърцето й, но може да отслаби твоето.

Дръпвам от цигарата, издишвам дима в устата на Аналис и усещам как главата ми се замайва. Вдишвам отново и се съвземам, после издишвам и ми се завива свят, имам чувството, че всичката ми сила отива в Аналис. Устните ми са до нейните. Поглеждам очите й, същите са си. Отново дръпвам от цигарата и издишвам дима в устата на Аналис, устните ни се докосват. Очите й са все така оцъклени. Пак повтарям това с дима, устните ми са като изтръпнали, поглеждам очите й, в тях се мяркат искрици.

— Натан?

— Да, тук съм.

Ван ме докосва по рамото и прошепва:

— Ще ви оставя.

— Нали не сънувам? — пита Аналис.

— Не, не сънуваш. До теб съм.

— Хубаво…

Прозвучава като въздишка.

— Да, много е хубаво. Ти беше заспала, беше омагьосана.

— Студено ми е.

— Ще се опитам да те стопля. Прекара много време в сън.

Очите й са впити в мен, тъмносини са, в тях бавно се въртят по-светли искрици.

— Уморена съм — прошепва тя.

Въпреки това ръката й се прокрадва към моята и аз я стискам. Дръпвам одеяло да я завия, лягам до нея, за да я стопля, говоря й. Повтарям едно и също: тук съм, ще се оправиш, спа дълго, не бързай.

Прекарала е месеци в сън, а изглежда изтощена. Ужасно е отслабнала, костите й стърчат, лицето й е изпито. Изглежда по-зле и по-слаба, отколкото когато спеше.

Лежим един до друг, прегръщам я, за да я стопля.

— Цигара ли държеше? — пита тя.

— Да. Вдъхвах от дима в устата ти. Не беше тютюн, нещо друго имаше в нея.

Не отговаря. Сигурно е заспала. След миг обаче се обажда отново:

— Натан?

— Да?

— Благодаря.

И заспива.

Аналис укрепва

Аналис спи в прегръдките ми. От часове лежим един до друг, прекрасно е. Точно за това се борих, точно това чаках. Но не всичко е идеално. Аналис е ужасно слаба и немощна.

На вратата се чука. Не мърдам, не искам да събудя Аналис. Тя се е сгушила в гърдите ми, челото й вече е топло. Аз горя. Потен съм.

Вратата се отваря и лъхва студ. Но не е Меркюри.

— Как е?

Гласът е учтив. Гейбриъл стои на прага. Изглежда ядосан.

— Спи. Много е слаба. Ужасно слаба. Според мен се нуждае от храна. И течности, предполагам.

Опитвам се да говоря делово, все едно обсъждаме някакъв медицински проблем, а не момичето в обятията ми.

Мълчание. Проточва се дълго.

— Ще кажа на Несбит — заявява той и излиза.

Понечвам да му благодаря, макар че това ще го вбеси още повече, но така или иначе, него вече го няма.

Аналис продължава да спи.

След малко се появява Несбит с купа в ръка.

— Супа. С разни добавки от Ван. — Той оставя купата до мен. — Гейбриъл е в лошо настроение, защо така? Нали спасихме момичето?

— Колко е часът? — питам.

— Не знам. Защо?

— Би трябвало вече да е тъмно, а ми няма нищо.

— О, за това. Да, вече е нощ. Според Ван Меркюри е направила някакво заклинание на бункера, тъй че да може да стои в него нощем. Голяма работа. Ван не знае такива заклинания.

Сега си спомням, че Меркюри беше направила подобно заклинание и на къщата в Швейцария.

Несбит си тръгва и аз събуждам Аналис. Тя отваря очи.

— Малко ми е замаяно. И сънено.

— Няколко месеца прекара в сън.

На езика ми е да добавя, че е страшно изнемощяла, но се спирам.

— Месеци?

— Два.

— Доста съм спала. — Тя се поизправя и се оглежда. — Къде сме?

— В дома на Меркюри в Норвегия.

— А тя къде е?

— Мъртва е.

Аналис се замисля и после казва:

— Значи, сме в безопасност?

— Доколкото може да сме в безопасност. — Вземам купата. — Трябва да хапнеш.

— Как ме намери? Какво е станало с Меркюри? Разкажи ми всичко, което е станало, докато съм спяла.

— Ще ти разкажа, ако си изядеш супата.

— Добре. И без това съм гладна.

Храня я като бебе. Докато тя преглъща, аз разказвам, накрая купата е празна и съм споделил всичко, дори и за дарбата си, за убийствата на Ловците, за смъртта на Пайлът. От време на време Аналис задава въпроси, но не много. Предимно мълчи и слуша. Проявява интерес към Съюза, смята, че идеята не е лоша. Разпитва ме и за дарбата ми, опитвам се да й обясня, само че ми е трудно и в крайна сметка признавам само, че се преобразявам. Тя твърди, че убиването на Ловци в самозащита е разбираемо, но за Пайлът не казва нищо, само отбелязва:

— Ако не беше ти, щях да умра.

Разказах й всичко. С едно-две изключения.

Не й казах, че един от убитите от мен Ловци е брат й и че му разкъсах гърлото. Не й казах, че съм вкусил кръвта му. Всъщност изобщо не споменах думата „кръв“. Не й казах, че когато се превръщам в животно, ям сърнички, лисици и плъхове.

Не й казах и че ми харесва да съм животно.

Нито пък, че преди няколко часа се целувахме с Гейбриъл.

Сега не му е времето за тези признания. Аналис едва не умря. Все още не е укрепнала, а и аз искам да се насладя на това, че сме заедно.

Тя ме поглежда и пита:

— Какво те тревожи?

Поклащам глава.

— Нищо. Просто се безпокоя за теб. Сърцето ти спира на няколко пъти.

— Вече се чувствам по-добре. Дори искам да се пробвам да стана.

Аз ставам, след това Аналис спуска крака от леглото, изправя се и залита.

— Опа, пак ми се зави свят.

Подхващам я и тя се подпира на мен.

— Ако ме придържаш, ще мога да направя няколко крачки.

Тя се обляга на мен, аз я подкрепям. Крехка е като стъкло. Внимавам да не я стискам твърде силно, не съм забравил за ребрата й.

— Болят ли те? — питам.

Аналис поклаща глава.

— Съвсем леко.

Докосвам я и тя потръпва.

— Важното е, че съм жива. И будна. — Усмихва ми се. — И вече се възстановявам. Усещам го.

Погалва ме по бузата.

— Ти ме спаси, Натан. Намерил си ме и си рискувал живота си заради мен. Ти си моят принц. Моят спасител.

— Не съм принц.

Аналис се навежда към мен и ме целува по устните.

— Благодаря ти, какъвто и да си.

Отдръпва се и ме оглежда.

— Изглеждаш уморен.

— Спасяването на хора от зли вещици е изтощително занимание.

— Трябва да си починеш. — Тя се обръща. — Виж, легло! Точно навреме. Хайде, ела да легнеш при мен.

Оставям се да ме отведе до леглото, Аналис се настанява и аз се намърдвам до нея. Толкова хубаво ухае. Два месеца е прекарала в сън, а пак мирише на чисто.

Тя ме прегръща. Целува ме по главата и аз затварям очи. Толкова е приятно да лежа до нея, топло е, мирише на хубаво, казвам си, че на сутринта ще й разкажа за Киаран.

— Ти си моят принц, моят герой — прошепва тя. — Никой друг не би направил това, което ти направи за мен. Дори и близките ми. Всъщност те със сигурност не биха го направили. Само ти, точно ти, за когото всички ме предупреждаваха колко си лош, рискува живота си заради мен.

Целува ме по устните, смутено и несръчно, не както преди. И аз я целувам, прегръщам я и тя се разплаква. Знам, че плаче от облекчение, задето е жива, избърсвам сълзите й. Аналис ме поглежда, очите й искрят. Бузата й е толкова нежна, докосвам я с пръст, после с устни, покривам лицето й с целувки, шията й, надолу по гърлото. И тя също ме целува, целува цялото ми лице. Притискаме се един към друг, скланям глава на гърдите й, чувам как сърцето й бие забързано и си казвам, че тя е жива заради мен, сърцето й бие заради мен и това е нещо хубаво, нещо добро.

Копаем

Събуждам се в леглото до Аналис, толкова близо съм до нея, че усещам топлината на тялото й. Не съм свикнал да спя с друг, странно е, но ми е и приятно. Тя си мирише както винаги, макар и вече не толкова на свежо, иска ми се да я целуна. Отварям очи. Аналис ми се усмихва. Вече не изглежда бледа.

— Как си? — питам.

— По-добре. Много по-добре. А ти?

— Трябва да хапнеш. Да събереш сили.

— Имаме късмет, преди малко Несбит донесе закуска. Според мен той по-скоро искаше да разбере какво правим, но така или иначе, закуската е тук и аз умирам от глад.

— Стори ми се, че чух някой да влиза.

По принцип се събуждам при най-слабия шум, явно този път съм спал дълбоко.

Закусваме овесени ядки — порцията е за десетима — със сладко, мед и стафиди. Аналис изяжда една голяма купа и отново ляга, чувствала се по-добре. И аз не съм толкова уморен. Храната и сънят правят чудеса.

— Трябва да се изкъпя — оповестява Аналис.

Тя става и отива в банята.

Изкушавам се да я последвам, ала все пак се въздържам. Излежавам се и докато я чакам да се върне, заспивам отново.

Събуждам се от изскърцване на вратата. Чувствам се освежен, радвам се, че се събудих от шума, макар че радостта ми се стопява, когато виждам на прага не Аналис, а Несбит.

— Наспа ли се, братле? — Сигурен съм, че не очаква отговор. Той взема чиниите и добавя: — Време е за ставане.

— Чакам Аналис.

— Тя е при Ван. Спиш от часове, братле. Аналис и Ван оглеждат бункера, той е като заешка бърлога. Аз запалих печката в кухнята и се опитвам да разчистя голямата зала. А Гейбриъл — той се усмихва — получи длъжността главен гробар и ти ще си неговият помощник.

С Гейбриъл копаем. Работата върви бавно. Земята е твърда и замръзнала, има коренища и големи камъни. Използваме кирка и брадва, за да пробием горния слой, след това продължаваме с лопати. Копаем в продължение на часове и в пълно мълчание, още на петата минута си давам сметка, че Гейбриъл не възнамерява да ми говори.

Приключваме късно следобед, започва да вали. Небето се е схлупило, духа леден вятър. Дъждът се примесва със сняг. Аз съм в по-големия гроб, хвърлям навън лопатата и извиквам на Гейбриъл да ми помогне да изляза. Не съм сигурен дали ме кара да чакам, или ме е зарязал, след още няколко минути си давам сметка, че трябва сам да се оправям. Изпълзявам навън, подхлъзвам се и целият се овъргалвам в калта. Гейбриъл се е подслонил под едно дърво и ме наблюдава. Искам да поговорим за него и за мен, за мен и Аналис, но както винаги, не знам как да започна и затова казвам:

— Май предпочиташ завинаги да си остана там.

Кимам към гроба.

Той се прави, че не ме е чул, и пита:

— Ще се включиш ли към Съюза?

— Обещах…

— Черните магьосници рядко спазват обещанията си.

— Аз не съм Черен магьосник, Гейбриъл. Аз съм наполовина Бял. И искам да постъпя така, както е редно. Смятам, че…

— И защо смяташ, че е редно да се включиш в Съюза?

— Соул е зло. Трябва да бъде спрян… Разказах на Аналис за Съюза и тя смята, че каузата е справедлива. И тя иска да се присъедини.

Гейбриъл се намръщва.

— Не се и съмнявам. Само че пътят към свалянето на Соул минава през кръвопролития, жестоки кръвопролития. Да, хубаво е да си Бял, благородно е да си на страната на доброто, не се и съмнявам, че на Аналис ще й допадне… Докато не види с очите си какво означава това.

— Не мисля, че храним някакви илюзии…

Гейбриъл ми обръща гръб и аз млъквам. Не съм го виждал в такова настроение, безсмислено е да се обяснявам. Вземам лопатата и се отправям към бункера.

Той препречва пътя ми.

— Като стана дума… каза ли й за теб? Каза ли й каква е дарбата ти?

— Да… в общи линии.

— В общи линии?

Свивам рамене.

— А за Киаран?

Поклащам глава.

— Но възнамеряваш да й кажеш, нали?

— Да. По-нататък.

— Не те мислех за страхливец… Личи си колко добре преценявам хората.

— Мъча се да постъпвам правилно, Гейбриъл! Не ме бива да говоря, знам, че трябва да й кажа, но не е толкова лесно. С нея си говорим за много неща. Ти ме познаваш, едва ли има друг, който да познава моята Черна страна по-добре от теб, но Аналис вижда съвсем различен човек в мен. Признавам си, че ме е страх, възможно е тя да не ме разбере и да не ме приеме така, както ти ме приемаш. Но това не означава, че тя не познава другата ми страна, добрата ми страна. За Аналис тя е по-важна. Искам да бъда с нея. Да бъда добър.

Той ме поглежда. По лицето му се стичат капчици, но сред тях като че ли има и сълзи.

— Обичам я. Винаги съм я обичал. И ти го знаеш.

— А мен?

Знам, че иска да чуе какво изпитвам към него, какво чувствам, когато го целувам.

— Ти си ми приятел, Гейбриъл.

— Всичките си приятели ли ги целуваш така?

Въпросът не прозвучава грубо, този път Гейбриъл наистина се интересува от отговора.

— Само теб.

— Присъединим ли се към Съюза, ще имаме късмет, ако свършим така — кима към гробовете. — Ако ни заловят, ще ни накълцат на парчета и кой знае какво ще направят с тях. — Забива лопатата в земята и добавя: — Надявам се да има кой да изкопае гроб и за мен. Аз така и не успях да погреба сестра ми.

Кимам.

— Докато бях затворен в клетката, през цялото време знаех, че всеки миг може да ме убият, че заловят ли баща ми, веднага ще ми видят сметката. Мислех, че ще ме заровят до клетката. Но не съм си представял, че ще имам гроб и опечалени край него. А сега, ако ме заловят и измъчват… Ако се стигне до това, ако умра по този начин, значи, така е било писано. Не го искам, ще направя всичко по силите си, за да го избегна, но и без това животът ми никога няма да е мирен и спокоен. Колкото и да бягам, те пак ще ме преследват, Гейбриъл. Независимо дали се присъединя към Съюза, или не. Знаеш го. Мечтая си за спокоен живот на брега на някоя река, но това няма как да стане, докато Соул и Уолънд са живи и по света бродят Ловци. Винаги ще се озъртам през рамо и рано или късно, те ще ме намерят. Длъжен съм да се бия за Съюза и да се надявам, че след това ще мога да живея така, както искам. На свобода, без клетка, без преследвачи. Бих искал поне един ден да се наслаждавам на такава свобода. Да знам, че никой не ме преследва. Никой не иска да ме убие. Това ще е един прекрасен ден. Но първо трябва да участвам в борбата.

— Тази борба ще е тежка и кървава, Натан.

— Веднъж Меркюри ми каза, че съм създаден да убивам. Едва ли си е представяла, че накрая ще загине от моите ръце. Но все повече си мисля, че тя е права. Точно за това съм създаден. Затова съм тук.

Гейбриъл поклаща глава.

— Никой не е създаден да убива. Най-малкото ти.

— А ти какво ще правиш?

— Щом ти ще се биеш, и аз ще се бия.

— Ако не вярваш в идеалите на Съюза, не го прави.

— Не мога без теб, Натан. Исках да те оставя в този гроб и да си тръгна, но не можах. Не мога да направя и десет крачки, без да ме свие сърцето. Скъпа ми е всяка секунда, прекарана с теб. Всяка секунда… — Свежда глава, после ме поглежда в очите. — Винаги ще бъда твой приятел. Докато дишам, ще ти помагам и ще бъда до теб. Обичам те, Натан. Обичам те от мига, в който те видях, и с всеки изминал ден те обичам все повече.

Не знам какво да му отговоря.

— Но въпреки това не смятам, че винаги си прав. Съюзът се интересува от теб само заради уменията ти да убиваш. А за момичето, което твърдиш, че обичаш, и което не знае нищо за теб, защото те е страх да й признаеш истината… Да, прав си да си мълчиш, тя не би те разбрала, не може да те разбере. И колкото повече хора убиваш и колкото повече Аналис вижда тази ти страна… — Гейбриъл свива рамене. — Мисля, че накрая нея ще я е страх от теб.

Решавам, че е приключил, но той добавя:

— Аз винаги ще те обичам. Дори и когато ме заровят. — Той кима към гроба. — Пак ще те обичам. Винаги.

Гейбриъл влиза в бункера, аз оставам навън на дъжда, за да отмие калта от дрехите ми.

Получавам Феърборн

Събрали сме се в кухнята, за да хапнем и да се стоплим. Гейбриъл отново ми говори, Аналис седи до мен, двамата продължават да се гледат изпод вежди. Те се познават от Женева, но още тогава Аналис усещаше, че той не я харесва. Когато й разказах за чувствата му към мен, тя изненадано отвърна: „Мислех, че ме мрази, защото съм Бяла. Това обаче обяснява нещата“. Спестих й, че Гейбриъл не й вярва и смята, че тя ще ме предаде.

В кухнята има готварска печка като тази в къщата на Силия в Шотландия, седнал съм с гръб към нея, оставил съм обувките си отстрани, за да изсъхнат. От мокрите ми дрехи се вдига пара. Кухнята е приятна изненада. Няма хладилник, нито фризер, нито микровълнова, но килерът е пълен с храна. Консерви, буркани, туршии. Три пушени бута, връзки лук и чесън, чувал картофи, най-различни сирена и кашкавали по лавиците. Несбит е намерил и избата с вината.

— Ще погребем Меркюри и Пърс утре сутрин — казва Ван.

— А след това? Какво ще правиш след това? — пита Гейбриъл.

Ван ме поглежда и отговаря:

— След четири дни има среща с водачите на бунтовниците в Базел. Възнамерявам да присъствам. Ще се радвам да дойдеш с мен, Натан, ако си решил да се присъединиш към нас.

— Обещах, че ще помогна, и ще спазя обещанието си. А ти ми обеща да ми върнеш Феърборн.

— Да, наистина ти обещах. Предполагам, че държиш да го получиш веднага. — Тя изважда табакерата от сакото си и заповядва: — Несбит, дай Феърборн на Натан.

Несбит изважда кинжала от кожена чанта в краката на Ван. Оглежда го. Знам, че няма просто да ми го даде, Несбит все ще измисли нещо. Той ме поглежда, усмихва се и подава кинжала на Гейбриъл.

— Искаш ли го, Габи?

Гейбриъл поклаща глава.

— Хайде, вземи го. Извади го от канията и ме прободи.

Гейбриъл се усмихва.

— Изкушавам се. — Посяга, после се спира и ме поглежда, изведнъж застава нащрек. — Ти си го използвал, нали?

Кимам.

— Два пъти.

Веднъж върху мен самия и веднъж върху Джесика, и двата пъти кинжалът беше като жив. Все едно имаше душа. И държеше да разпаря и убива.

Несбит продължава да размахва кинжала ухилен до уши.

— Моля те, прободи го, Гейбриъл — подхвърлям аз. — Така на всички ни ще направиш услуга.

Гейбриъл посяга към Феърборн. С лявата ръка хваща канията, с дясната — дръжката. Дърпа. Отстрани изглежда странно, даже смешно: Гейбриъл дърпа с всичка сила, а кинжалът не помръдва, все едно е заклещен в канията.

— Не излиза, а? — подхвърля Несбит.

Гейбриъл ме поглежда.

— Не излиза.

Несбит го взема и също се пробва да го извади.

— Създаден е за теб, Натан — обажда се Ван. — За твоя род. Кинжалът разпознава собственика си и се подчинява само на теб, на баща ти, на неговия баща и така нататък. Той е изключително мощен. Магията, благодарение на която те разпознава и съществува вече стотици години, е смайваща.

Несбит го подхвърля към мен.

— Напълно безполезен е за всички, освен за теб.

Хващам Феърборн, ставам, заобикалям масата и с едно движение изваждам кинжала от канията. Допирам върха в шията на Несбит.

— Май иска да ти пусне малко кръв, Несбит.

Не се шегувам, кинжалът наистина иска да го прониже, като жив е в ръката ми. Зловещо оръжие, има нещо жестоко в него. Жадува за кръв.

Феърборн е твърде сериозен кинжал, че да си играя с Несбит. Оглеждам го. Дръжката е черна, черно е и острието, направено е от странен, груб черен метал, който не лъщи, макар да е остър като бръснач. Кинжалът е тежък. Прибирам го в канията от износена черна кожа и Феърборн неохотно се подчинява. После го изваждам и той едва не изскача от ръката ми, насила го напъхвам обратно. Изкарвам го още веднъж, след това рязко го прибирам.

Белези

С Аналис сме в леглото, също както в едновремешните ми фантазии, само че е много по-хубаво, по-топло е и много по-потно, отколкото съм предполагал. Не съм свикнал да спя с друг, странно е и малко неудобно, не смея да мръдна, за да не я събудя. Сега тя се е сгушила до мен, но през нощта бяхме сплетени на кълбо, ръцете и краката ни бяха преплетени, беше страхотно. И в това няма нищо лошо.

По някое време през нощта се събудихме изпотени, харесва ми колко гладка е кожата й и мокра от пот. Мисля, че и тя ме харесва такъв, разгорещен, ала после Аналис видя белезите ми. По-точно, напипа ги. И ме заразпитва. Разказах й кой от какво е. Те не са малко, така че отиде доста време. По принцип не ми пречи да говоря за тях. Обясних й и за татуировките, и за Уолънд. Белезите на китката ми са грозни, но все пак са само белези. Татуировките са неизличимо напомняне колко зли са хората в Съвета. Не че имам нужда някой да ми го напомня. Белезите по гърба ми са съвсем различна история. Те изглеждат най-страшни. И сигурно наистина са най-страшни.

— Това беше най-кошмарният ден в живота ми — прошепва тя. — Той промени всичко. Не знаех какво е замислил Киаран. Заповяда ми да се прибирам и аз си тръгнах. Мислех, че като кажа на мама и татко, те ще го спрат не толкова заради теб, колкото заради Киаран, за да не загази. Татко обаче не ми обърна никакво внимание. Напълно одобрявал действията на Киаран. Мама не му възрази, както винаги. Бил ме предупредил да не се виждам с теб. Киаран ме защитавал, постъпвал така, както трябвало да постъпи един добър брат. После татко каза, че и той трябвало да постъпи като добър баща, да ме накара да осъзная, че си лош. Бил си лош като всеки Черен, може би дори още по-лош, тъй като си син на Маркус. Не можело да ти се има вяра, аз съм била невинно девойче, невинна млада Бяла вещица, която ти си преследвал. Изнесе ми цяла лекция как не можело да ти се има вяра, как, когато пораснеш, ще станеш Черен магьосник, как същината ти била Черна, как… как майка ти също била лоша и даже по-лоша от Маркус, тъй като се поддала на покварата, заради нея бил загинал съпругът й и ти си се родил. Била опозорила името си, а баща ми за нищо на света не искал и мен да ме сполети същата съдба, съдбата на майка ти. Обичал ме, правел го от обич, щял да ме заключи в стаята ми именно защото ме обичал.

Аналис замълчава, после добавя:

— Мисля, че го мразя най-вече заради глупостта му.

— Смяташ ли, че баща ти наистина те обича? — питам. — Отстрани изглежда, все едно не те обича, но…

— Не ме обича. Само го повтаря, а всъщност изобщо не се опитва да ме разбере. Единствено за себе си мисли. Заяви, че ще ме държи заключена, докато не осъзная какво прегрешение е да заблуждавам близките си, за да се срещам с теб. Забрани да ми дават храна и вода. После и майка дойде да говорим, повтаряше същото като татко.

Очите й се насълзяват.

— Единствено Конър ми помогна. С него се разбираме от малки. Той най-малко прилича на Киаран. Татко му позволи да ме види, защото се надяваше, че Конър ще ме убеди. С Конър се спогаждахме. Той може да бъде невероятно нежен, само че Киаран и Лиам го командорят и той се мъчи да е като тях, за да не разочарова татко.

Конър беше най-мекушавият от тримата, онзи, когото набих в училище.

Аналис продължава:

— Говорихме с Конър и той ме убеди да се извиня. Обясни ми, че ако не го направя, няма да ме пуснат да излизам. „Извини се, след това избягай — каза той. — Ако бях по-смел, и аз щях да го направя, след като получа трите дара.“ Давах си сметка, че е прав. Татко беше готов да ме държи затворена до края на живота ми, затова се престорих, че съжалявам. Обясних, че осъзнавам, че съм постъпила лошо, че съм се оставила да ме заблудиш. Обещах да се държа прилично. Накараха ме да се извиня на татко, на мама и на братята ми един след друг. Те се заклеха, че няма да ме оставят да обикалям сама навън, някой от тях все щял да е до мен. Накрая така и избягах, докато Конър ме пазеше. Той ме остави да тръгна. Предложих му да дойде с мен, но той отказа, страх го беше.

Явно би трябвало да съм му благодарен, но не изпитвам и грам благодарност към него. Презирам ги и тримата.

Аналис нежно гали гърба ми.

— Знаех какво са ти направили, Конър ми каза. Показа ми снимка, беше те снимал с телефона си. Ти лежеше в безсъзнание, целият ти гръб беше окървавен.

Понечвам да я прекъсна, да си призная, че Киаран е мъртъв. Но това като че ли не е най-подходящият момент.

— Щом видях снимката, осъзнах, че трябва да се измъкна. Тя беше последната капка. Знаех, че не мога да живея с толкова жестоки хора. Дадох си сметка, че ако чакам търпеливо, все някога ще се появи шанс да избягам. Бях ужасно нещастна, крепеше ме единствено мисълта за теб. Знаех, че си жив. И това ме държеше.

Прегръщам я здраво.

— Едва не се предадох. Толкова мразех баща ми и Киаран. Дори не смеех да мечтая как някой ден ще сме заедно, на свобода.

Струва ми се, че в известен смисъл с Аналис си приличаме. Изглеждаме напълно различни, но не сме. Тя е била затворник на семейството си. Страдала е така, както страдах и аз, и сега се чувства по същия начин.

— Когато ме държаха в клетка — обаждам се, — ме крепеше мисълта за добрите хора, които познавам: Аран, Дебора, баба и ти. Имах и една мечта за бъдещето. Как ще живея в пълно спокойствие на брега на някоя река в красива долина. Ще ловя риба, ще ходя на лов, ще си живея мирно и кротко. — Поколебавам се, насилвам се да продължа. — И все още си мечтая за това. За един кротък и спокоен живот… с теб.

— Звучи прекрасно. — Аналис ме целува. — Когато говориш за реки и планини, се преобразяваш. Ставаш друг. Според мен това е истинската ти същност. Такъв те харесвам, когато си в мир със себе си и си щастлив. Абсолютно свободен.

Целувам я, тя ме целува, отново сме заедно.

Погребението

Стоим край гробовете. С Гейбриъл и Несбит спуснахме телата, както си бяха увити в гоблените, след това дойдоха Ван и Аналис.

— Би ли казал няколко думи, Гейбриъл? — моли Ван. — Ти най-добре познаваше Меркюри.

Гейбриъл се поизправя и заговаря на френски. Май рецитира стихотворение. Звучи добре и не е дълго. След това той се изплюва на земята и добавя на английски:

— Меркюри беше страхлива, жестока и леко луда, но обичаше сестра си Мърси, обичаше и Роуз. Меркюри беше велика Черна вещица. Светът осиротя без нея.

Той гребва шепа пръст и я хвърля със замах в гроба.

— Браво, Габи, хубава реч — обажда се Несбит и пристъпва напред. Взема една буца и започва да си я подхвърля в ръката, сякаш се кани да жонглира. — Меркюри, ти беше рядка птица. Без теб светът е по-скучен, но далеч по-безопасен.

Той пуска бучката в гроба и се обръща към гроба на Пърс.

— А ти беше отвратителна гадина. Жалко, че не те застрелях още първия път, когато те видях.

Ван също гребва шепа пръст.

— Надявам се, че не е далече времето, когато вещиците като Меркюри ще могат да живеят в мир с околните. Пърс беше млада вещица и постъпи така, както смяташе за редно.

Тя хвърля по малко пръст в двата гроба.

Аз гребвам шепа пръст и я хвърлям в гроба на Меркюри. Тя беше страшна, прекрасна и могъща, но аз я убих и нямам какво да кажа. Помня обаче колко обичаше Роуз и затова добавям още малко пръст. После гребвам още и я хвърлям в гроба на Пърс, за нея и за Пайлът. След това гребвам още малко за всички Черни, загинали в междуособни схватки и от преследванията на Белите, за всички мъртви. Хвърлям я и гледам как пада.

Мълча. Не мога да намеря подходящите думи.

Несбит ме гледа с насмешка. Аналис застава до мен. И тя мълчи. Ван влиза в бункера, Аналис ме докосва по ръката, за да ми даде знак, че и тя се прибира.

Гейбриъл взема оставените до входа лопати. Подава ми едната и се залавяме за работа.

Правя карта правя карта

След като заровихме Меркюри и Пърс, отидох да намеря Аналис. На нея й е възложено да продължи с изследването на бункера и затова иска да й нарисувам карта.

— Постоянно се губя. Коридорите изглеждат еднакви.

Захващам се със задачата, очертавам главния коридор и вратите, които тръгват от него. Опитвам се да докарам наклона и стъпалата. Стаите са на три нива, като всяко има поднива, свързани със стъпала. Най-горното ниво е най-малко, средното е по-голямо, долното е най-обширно, там са голямата зала и входът към бункера. Няма друг начин да се влезе в него.

Кухнята и килерът с храната са на най-горното ниво. Спалните, библиотеката и всекидневната са на последното, стаите със съкровищата са на средното. Те са като хранилища. През годините Меркюри е натрупала всевъзможни неща. Сред тях сигурно има и оръжия, не пушки и пистолети, а вълшебни оръжия като Феърборн.

Едната стая е пълна с дрехи и обувки, натъпкани в гардероби и скринове. Аналис изважда една рокля. Бледорозова коприна.

— Красива е. Според теб тя носила ли ги е изобщо? Изглеждат като нови.

— Не знам. Виждал съм я само в сиво.

Дрехите изглеждат един размер. Като за Меркюри. Но и като за любимата й сестра Мърси.

В съседната стая намираме мъжки дрехи. Те обаче са по-малко. Три костюма, няколко ризи, три шапки, два чифта обувки и два чифта ботуши. Най-вероятно са били на мъжа на Мърси, моят прапрадядо. Меря единия костюм по тялото си. Ще ми стане.

— Дали може да си избера нещо? — пита Аналис. — Да го нося вместо пижама? Както и обувки?

— И без това никой няма да ги използва.

Чакам отвън, докато тя пробва. Аналис излиза, усмихва се притеснено, облечена е в бледосив мъжки костюм, напомня ми на Ван.

— Приятно е човек да облече чисти дрехи. Не миришат на нафталин, нито пък на мухъл. Защо не пробваш някой костюм?

Знам, че се шегува, но и дума не може да става да облека дрехите на прапрадядо ми.

— Какво се мръщиш? — пита тя.

Поклащам глава, не ми е добре, но се опитвам да не обръщам внимание на главоболието си.

— Радвам се, че си щастлива — отговарям. — Имаш вид все едно си си намерила нова цел.

— Да пробвам нови дрехи?

— Не, знаеш за какво говоря. Съюзът май те е вдъхновил.

— Не само той, а и ти. Ти ми показа, че можеш да постигнеш много, ако решиш да се бориш за това, в което вярваш. За първи път от години виждам надежда. Надежда за мен и за теб, за всички вещици и магьосници.

Аналис се завърта като балерина, после се навежда да ме целуне. Прегръщам я. Вие ми се свят. Бункерът е като тъмница. Поемам си дъх и се мъча да си представя, че съм навън, на хълма, в гората, покрай поток, под бездънното небе. Толкова е близо — точно над нас — и въпреки това е недостижимо. Изведнъж краката ми се подкосяват, облягам се на стената и си поемам дълбоко дъх. Струва ми се, че стените се стоварват върху мен. Така се чувствам нощем, когато съм вътре.

— Трябва да изляза — прошепвам.

По пътя срещаме Несбит в голямата зала. Казвам му, че ми е зле, и го питам какво става.

— Всички го усещаме — отговаря той. — Ван смята, че след смъртта на Меркюри заклинанието й отслабва. Трябва да се върнем към нощния дим.

Той показва едно шишенце. От него е сипал в една купа и сега поднася клечка кибрит. Навеждаме се над нея и вдишваме дълбоко.

Не спим

С Аналис сме в стаята, нощният дим я осветява в бледозелено. Прокарвам ръка през студения зелен пламък, пръстите ми минават над гъстата течност. Аналис е зад мен, прегърнала ме е, подпъхва ръце под тениската ми и прошепва:

— Хайде да си лягаме.

Обръщам се и я целувам, хващам я за ръцете и в същото време леко се дръпвам.

— Мислех си за това…

— И аз.

Тя отново подпъхва ръце под тениската ми.

— Не, друго имах предвид. Страхотно е, че спим заедно. Чудно е. Но не вземаме никакви предпазни мерки.

— А!

— Не искам да…

Тя кима.

— Да, знам. И аз не искам… Но имам чувството, че съм получила невероятен втори шанс, толкова съм щастлива, че пак сме заедно, и не искам да бъда разумна, искам да бъда с теб. Не искам да спя сама. — Аналис ме целува. — Остани при мен.

— Бих искал, но…

— Ще внимаваме.

Май се досещам какво има предвид.

— Можеш ли да ми устоиш?

Тя се усмихва и се потърква в мен.

— Ако продължаваш така, не.

— Ще си сложа нощница.

— Не ми се вярва да помогне.

Аналис ме целува.

— Минавало ли ти е през ума, че е възможно аз да те намирам за неустоим?

Не е.

— А?

— Ъъъ… не.

— Само че е истина. Наистина си неустоим. — Тя скръства ръце на гърдите си и отстъпва. — Въпреки това ще се постарая да не се поддам.

— Добре. И аз също.

— Какво ще правим тогава? Да играем карти?

Засмивам се.

— Нямаме карти.

— На градове, села, държави?

— Не обичам тези игри.

— И аз. А и май не ми харесва да не се поддавам.

Тя ме целува, усещам пръстите й по джинсите си.

Лежим в леглото сгушени, изброяваме добрите и лошите ми качества. Аз посочвам добрите, а тя — лошите.

— Грижлив.

— Ха! Необщителен.

— Мога да общувам, когато се наложи. — Целувам я. — Виждаш ли, ето така. Това означава…

Замълчавам, мислех да кажа, че това означава „Харесвам те“, но то означава много повече, само че не мога да го изрека.

— Е, какво означава, общителният?

— Означава…

Тя ме целува.

— Според мен означава, че аз спечелих.

— Ти си наред тогава.

— Самотник.

— Какво му е лошото човек да е независим?

— Мълчалив.

— Това не е ли същото като необщителен?

— Мърляв.

— Знаех си, че ще се стигне до това. Як.

— Груб.

— Наистина ли съм груб?

Опитвам се да съм нежен с нея.

— Имам предвид, че кожата на ръцете ти е загрубяла.

— Както казах, як.

— Твой ред е.

— Ами може би… секси?

Аналис се засмива.

Очевидно не съм секси. Не се смятам за секси, пошегувах се, но не очаквах да ми се изсмее.

— Обичам да те гледам как се изчервяваш и премигваш объркано — казва тя.

— Не съм се изчервил.

— Добави и „лъжец“ в списъка.

— Значи, не съм секси, така ли?

— „Секси“ не е точната дума. За мен тя означава Безцветен, който по няколко часа се конти пред огледалото. Ти определено не си такъв. Но все пак в теб има нещо, което ме кара да искам да те целуна, да те прегърна и никога да не те пусна.

— Сладък. Помня, че веднъж ме нарече сладък.

— Не помня такова нещо. Хич не си сладък.

— Пфу!

— Но си нежен и гушкав.

Тя ме прегръща.

— Нали ти изтъкваше лошите черти?

— Дай да видим моите — предлага Аналис.

— Добре. Ти посочваш добрите, аз — лошите.

— Става. Ами на първо място… аз съм много умна.

— И малко надута.

— Точна и стриктна.

— И въпреки това не можеш да спазваш ограниченията, нали се разбрахме да посочваш по една черта.

— Точен и стриктен са синоними.

Изведнъж се сещам да я попитам:

— Намерила ли си вече дарбата си?

— Опа! Не сменяй темата! Или това го изтъкваш като моя слабост?

— Не, просто се сетих, нали каза, че си умна, точна и стриктна. Според мен това би трябвало да сочи, че дарбата ти ще е свързана с приготвянето на отвари.

— А, ясно. И аз мислех, че ще е приготвянето на отвари, но хич ме няма с тях. Определено не е това.

— Значи, имаш някаква скрита силна страна, която все още не сме разгадали.

Целувам я по носа. После я целувам по бузата, по шията, претъркулвам се върху нея.

— Ъъъ, Натан… нали нямаше да…

— Разбрах каква е дарбата ти.

Целувам я по шията, по рамото.

— Каква?

— Да си неустоима.

Дрезден, Волфганг и Маркус

На другия ден Ван иска Аналис и Гейбриъл да й помогнат в библиотеката. Аз и Несбит трябва да продължим с претърсването, целта ни е да съберем всичко, което може да е от полза за Съюза. Отправяме се към „коридора на Меркюри“, така го наричаме.

Две от помещенията са пълни със скъпоценности: бижута, мебели и няколко картини, които вероятно са или ценни, или вълшебни.

— Само че няма как да разберем каква магия има в тях и не мисля, че ще са ни от полза — обявява Несбит и излиза.

Следващата стая е „кръвната банка“. Безкрайни лавици с кръв, открадната от складовете на Съвета, Меркюри я е продавала за отвари или с нея е посвещавала тези, чиито родители не искат или не могат да го направят. Някъде тук трябва да има и кръв от майка ми, с нея Меркюри щеше да извърши моята церемония. Бутилчиците са запушени със стъклени тапи и отгоре са запечатани с восък. През восъка е прокарана лентичка и на нея е прикрепен етикет с името на човека, от когото е взета кръвта. По всяка от трите стени има по девет лавици, а на всяка лавица по двайсет и една бутилки. Тук-там липсва по някоя, зеят празноти. Сигурно бутилката е била използвана или продадена. Кръвта е ценна за нечистокръвни като Елън, която ми помогна в Лондон след бягството ми. Баща й е Безцветен, майка й е мъртва, а Съветът е склонен да извърши церемонията по посвещаването й само ако тя се съгласи да работи за него. Навярно тук има кръв и от майката на Елън и сега ние бихме могли да помогнем на Елън.

— Това е много по-ценно от бижутата и картините. Така лесно ще привлечем нечистокръвните към Съюза. — Несбит се усмихва. — „Дайте власт на народа“, а?

Стигаме до последната стая в коридора, едва се провираме измежду буркани, кутийки и чували.

— Това тук е като здравословна калифорнийска салата — мърмори Несбит. — Всевъзможни треволяци и естествени съставки. — Подава ми един буркан и добавя: — Но не е за вегетарианци.

Стъклото е дебело и светлината е слаба, но след много взиране успявам да различа две очи, които плуват в безцветна течност.

— За какво са? — питам.

— На Меркюри вече със сигурност не й трябват, но не ми се вярва и на нас да ни влязат в работа.

Несбит оставя буркана на лавицата.

Отправяме се към библиотеката, където са останалите. За моя изненада, заварваме Гейбриъл и Аналис един до друг, разговарят. Понечвам да отида при тях, но Ван ме хваща за ръката и прошепва:

— Без теб май се разбират по-добре. Не ги закачай. — Тя ме придърпва към дъното на библиотеката. — Искам да ти покажа нещо.

Спира пред голям библиотечен шкаф с безумно големи книги с кожена подвързия, високи са около метър, някои са цяла педя дебели. В дървото отстрани има малка месингова ключалка. Ван изважда от джоба си една от фибите на Меркюри и я пъха вътре. Шкафът се отмества и отзад се показва друг. Той също е пълен с книги с кожена подвързия, само че те са малки и тънки, напомнят на ученически тетрадки.

Ван изважда една.

— Дневниците на Меркюри. Водила си е записки какво е правила и с кого се е срещала. Вчера започнах да ги преглеждам, исках да разбера къде какви проходи има. Предполагам, че се е придвижвала единствено по този начин, определено е по-лесно и по-бързо, отколкото с кола.

— И откри ли нещо?

— Не, но попаднах на други интересни неща. Меркюри описва хората, с които се е срещала. Оценява ги, определя кой може да й е от полза, как би могла да го контролира или манипулира, кой представлява заплаха и на кого може да има доверие… В последната категория попадат малцина.

— Писала ли е за мен? — питам.

— Сигурна съм, но все още не сме го намерили. Но пък има други записки, които може да те заинтригуват.

Тя взема една книжка, оставена настрани, едно място е отбелязано с листче.

— Гейбриъл попадна на този епизод — продължава Ван, — тук Меркюри говори за Маркус. Ще ти го прочета. Те вече са го чели.

Отскочих за три дни до Прага. Видях Дрезден. Държеше да ми пробута едно момиче на шест години. Дребна гадина, кльощава, нацупена, твърде умна за възрастта си. Дрезден искаше да се похвали с нея, да ме впечатли. За разлика от нея момичето е умно, но не бих му се доверила и за две секунди. Дрезден я нарича Дайамънд, само че този диамант се нуждае от много шлифоване. Не си струва усилието. Не бих се захванала да я обучавам дори и за всички диаманти на света. Предпочитам да си изям черния дроб.

Дрезден е невероятно простодушна. Направо ми е жал за нея. Не е красавица, дребна е, слаба, с кестенява коса, кафяви очи, напълно невзрачна, но когато се усмихне… ах… Дарбата й е в усмивката, усмихне ли се, цялата стая светва, настроението се променя. Дрезден е опияняваща. Стига да иска, може да ме развесели за миг и да ме накара да се усмихна дори на отвратителното й момиче. Смехът й разтапя сърцето ми. Дарбата й е да предизвиква радост. Каква ирония, като се замисли човек, тъй като радостта рядко носи истинско щастие.

Благодарение на дарбата си Дрезден се е издигнала в кръга на Черните и най-интригуващото е, че се е сближила с Маркус. Запознали са се, когато той бил в тежък период, и тя се надявала да го изтръгне от него. В началото Маркус бил запленен, но впоследствие силата й започнала да отслабва и накрая той прозрял истината, че тя е обикновена глупачка с голяма усмивка.

Попитах я къде са се срещнали. Тя отговори уклончиво: „Близо до Прага“, което може да означава както Ню Йорк, така и Казабланка. На въпроса ми кога, Дрезден отговори по-конкретно: „миналото лято“.

Ван спира да чете, връща страница назад.

— Това е писано преди тринайсет години. Значи, Дрезден се е запознала с баща ти, когато ти си бил на четири.

Тя продължава да чете:

Дрезден е озлобена към Маркус. Мъчи се да представи нещата така, все едно тя е скъсала с него, но всички знаят, че той не се интересува от нея, нито пък от която и да било друга жена. Напоследък не издържам и един ден с Дрезден, нямах търпение да си тръгна, след като си дадох сметка, че нищо повече няма да науча.

Вечерта дойде Пайлът. С нея е приятно, тя е много по-интелигентна от Дрезден. Решила е да се премести в Женева. Спомена за някаква отдалечена долина, която щяла да ми хареса. Ще замина с нея да я видя. Може да се окаже подходящо място за приемане на непознати.

Пайлът е заслепена от момичето. Нямах сили да възразя. Струва ми се, че Пайлът се е поддала на магията на Дрезден, явно Дрезден не е изгубила напълно силата си.

Ван оставя книгата на лавицата.

Отивам в ъгъла, сядам на пода и се облягам на стената. Мисля си за баща ми. Вярвам, че той е обичал майка ми, и съм сигурен, че и тя го е обичала. Но е била омъжена за друг, за един от своите, Бял магьосник, и навярно е полагала усилия бракът им да се крепи. Баба ми каза, че майка ми и Маркус са имали уговорка да се виждат веднъж в годината, когато е безопасно. Само че такова нещо като „безопасно“ няма и последната им среща е завършила трагично: мъжът й е бил убит и аз съм бил заченат. А заради мен майка ми е била принудена да се самоубие. И какво е останало за Маркус? Любимата му била мъртва, а за сина му било предсказано, че ще го убие.

Тъй че е съвсем естествено, че е потърсил утеха, любов другаде. Не мога да го виня. Дано да я е намерил. Но пък според мен е ясно, че от тази работа нищо не е излязло, Дрезден не звучи много обещаващо. От нея определено лъха на отчаяние.

Маркус сигурно е много самотен. Безкрайно самотен.

Поглеждам Гейбриъл и Аналис в другия край на стаята, те ме обичат, аз ги обичам, сега със Съюза имам възможност да променим света към по-добро, не само за мен, а и за тях.

Гейбриъл подхвърля няколко думи на Аналис, идва и сяда до мен.

— Говорите си — отбелязвам.

— Човек трябва да познава врага си — отговаря той с усмивка.

Не съм сигурен дали се шегува, затова подчертавам:

— Тя не ти е враг.

— Не се тревожи. Държа се любезно с нея. И двамата сме много любезни. — Той показва един дневник. — Аналис го намери, иска да ти го прочета.

Берлин, бившият Източен Берлин. Дъжд. Влажен апартамент. Видях се с Волфганг. От двайсет години не се бяхме виждали. Има малко повече бръчки, иначе си е същият. Личи си, че е остарял, а и изненадващо за мен, поумнял. Не се зарадва на появата ми, подчерта, че заминавал за Южна Америка.

Миналата седмица бил за няколко дни при Маркус. Не били близки приятели, Маркус нямал приятели, но пък по незнайни причини го търпял, само Волфганг не го дразнел. Само че този път Маркус засегнал Волфганг, обидил го, убил приятеля му Торо. Торо нещо му възразил и Маркус го убил. Направил го в пристъп на гняв според Волфганг. Торо ревнувал, Маркус първо не му обръщал внимание, после се ядосал и накрая избухнал. Според мен този Торо е бил пълен глупак, Волфганг също смята така, но каза: „Маркус знаеше, че Торо е глупак. Можеше да го пощади, да не го убива, но той е силен и избухлив. Няма и капчица търпение. За миг се преобразява. Може да се сдържа, но предпочита да не го прави. Преобрази се като животно и го уби. Разкъса го. Маркус беше целият в кръв. По него имаше парченца от Торо“.

След това продължи: „Маркус можеше и мен да ме убие. Виждах, че го обмисля. Изми се, отми парченцата от Торо от тялото си, едно беше полепнало на мишницата му. Изкъпа се в езерото, облече се и се приближи към мен, бях сигурен, че се кани да ме убие, не да ме изяде, а просто да ме убие, хладнокръвно, със светкавица или нещо друго. Но той не го направи. Това също е признак за мощта му. Може да отнеме живота ти, може и да не го отнеме. Може да прави каквото си поиска“.

Маркус му казал: „Знам, че не ми вярваш, Волфганг, но част от мен, тази част, която те обича, съжалява за Торо. Знам, че ме ненавиждаш, задето го убих, по-добре е да си вървиш. И не се връщай“.

И това било всичко. Волфганг си тръгнал. Било преди месец.

Видях, че по бузата на Волфганг се търкулна сълза, и реших, че плаче за Торо, но се оказа, че плаче, защото се кани да предаде Маркус.

Каза ми къде живее Маркус. После добави: „Сигурно се е махнал от там, но поне ще придобиеш представа какви места харесва. Винаги ги подбира едни и същи. Там се чувства уютно. И може да си направи сигурна бърлога“.

Признавам си, че съм изненадана. Маркус няма жилище. През по-голямата част от времето живее като животно. В леговище, направено от преплетени клони. Отчасти вкопано в земята. На малка поляна край езеро. Ловува и се храни с плячката си. „Понякога ми се струва, че той вече дори не мисли като човек“, каза Волфганг.

Волфганг го питал за прочутото пророчество, че синът му ще го убие. Маркус отговорил: „Да, Волфи, вярвам в него. Цял живот избягвам Натан. Най-добре е да го отлагам колкото е възможно повече, нали? Неизбежното. Или да сложа край?“.

Волфганг каза: „Струва ми се, че сега е толкова самотен, толкова тъжен, че човешката му страна — доколкото е останало нещо човешко в него — иска да сложи край, а животинското в него иска да живее. Веднъж сподели, че когато е орел, не усеща нищо, не се интересува от нищо, просто е жив и лети. Попита ме мога ли да си представя колко прекрасно би било вечно да се рееш като орел“.

Според Волфганг Маркус рядко се срещал с други Черни, поддържал връзка с околния свят само за да събира новини за сина си. Единствено това го интересувало — Натан. Бил загърбил всичко друго. Волфганг твърди, че в редките случаи, когато се появява някъде, Маркус се старае да е издокаран и нагласен. Все още бил суетен, обичал да се гледа в огледалото и тогава надделявала човешката му страна. Но когато бил в гората, дивото вземало връх.

Волфганг каза: „Див“ е интересна дума. Представяме си дивата природа като нещо неопитомено, неподвластно на контрол, само че природата не е такава, тя е овладяна, подредена, изключително дисциплинирана. Животните в стадата си имат водачи, те се бият, за да се види кой ще надделее, ала все пак има организация. Животните ловуват по определени начини, в определено време, за определена плячка — всичко е предсказуемо. Маркус е същият — ако разучиш навиците му, ще го намериш. А сложиш ли ръка на сина му, Маркус сам ще дойде при теб.

Гейбриъл връща няколко страници назад.

— Написано е точно преди една година. Меркюри сигурно си е помислила, че е ударила джакпота, когато ти дойде при нея.

Проходът

Времето се влачи едва-едва, седя на пода в библиотеката и гледам как другите четат дневниците. Ван попада на описание на посещение на Пайлът в бункера, после тя заминала от тук направо за някаква среща в Базел.

— Базел е отколешно място за срещи — казва Ван. — Вероятно един от проходите води натам.

— Мислех си… — обаждам се аз. — След като имам достъп до спомените на Пайлът за Меркюри, би трябвало да помня и преминаването през прохода. Но не мога да открия нищо подобно. Дори и образите как тя строи бентове избледняват.

Ван се обръща към мен.

— Ако не ги използваш, спомените избледняват. За съжаление, не си дадохме сметка, че проходите ще се окажат важни. Преди ти търсеше основно как изглежда местността и дали няма табела с име.

В този момент Несбит възкликва:

— Бинго!

Той е в другия край на библиотеката, държи карти. Отива до масата в средата, ухилен до уши, и разпъва една карта.

— Разбира се — кима Ван, след като я поглежда. — Меркюри е направила карта на проходите.

Ставам и се приближавам. Добре, че мога да чета карти.

Прилича на картата на бункера, която нарисувах с Аналис. Несбит посочва тънка синя чертица в една от стаите.

— Сините черти обозначават проходите. Номерирани са. Общо са единайсет. Според легендата този излиза в Германия. — Той посочва друг. — Този води в Испания. Ню Йорк. Алжир. Отбелязано е, че този за Швейцария е затворен.

Ван пали цигара.

— Трябват ни двама доброволци да изпробват прохода.

Ван иска да изпробваме прохода, който излиза в Германия, тъй като следващата среща на Съюза е в Базел. Проходът е в една от стаите край голямата зала. Събираме се там. Стаята е малка, в нея няма нищо, освен един дебел килим.

— Къде точно е проходът? — пита Аналис.

Гейбриъл се спира в средата на килима и казва:

— Двата, през които съм минавал, бяха направени от Меркюри, и на двата отворите бяха на около метър над земята.

Той прави крачка към стената и прокарва ръка във въздуха, опипва. После се премества леко встрани и така обхожда цялата стена, минава покрай мен. Не намира нищо.

— Предполагам, че на връщане тя се приземява на килима, затова би трябвало да е тук някъде.

Опипва по-ниско, придвижва се бавно. В един момент рязко отдръпва ръка и възкликва:

— Тук е! Намерих го!

Ван плясва.

— Браво!

— А гостите на Меркюри? — обажда се Аналис. — Тя едва ли е искала те да идват непоканени и да обикалят из дома й, когато нея я няма. Дали не е сложила някакво заклинание като на покрива на къщата в Швейцария? Да не се окаже, че тя трябва да е тук да ви посрещне, когато се върнете?

— Тя е допускала в бункера само тези, на които е вярвала — отговаря Ван. — Това означава, че посетителите са били малцина. В дневниците се споменава само за Роуз и Пайлът. Меркюри е смятала, че никой няма да намери проходите.

— Хайде да го пробваме — обажда се Несбит нетърпеливо.

— Да — кима Ван и поглежда към мен и Гейбриъл. — Минавате през прохода. Разбирате къде излиза в Германия, кои са най-близките градове, какъв транспорт има наоколо. Проверявате и за Ловци, разбира се. И се връщате.

Задачата е ясна.

Гейбриъл ме хваща за ръката и преплитаме пръсти, той си слага слънчевите очила и се обръща към останалите.

— Няма да се бавим.

Пъхва лявата си ръка в прохода и той ни засмуква.

Завъртаме се в мрака и аз бавно издишам, на този номер ме светна Несбит. Подозирам, че ме е метнал и ще се почувствам по-зле. Пред нас се вижда бледа светлина, става по-ярка и след миг се озоваваме на някаква поляна. За моя изненада, изобщо не се чувствам замаян както при предишните преминавания през проходи.

Намираме се в гора, край нас се виждат руини от някаква каменна постройка. Няма вятър, тихо е. Дърветата все още са зелени. Горещо е. Пеят птички, чуват се автомобили в далечината.

— Коли — казвам и посочвам наляво. — Натам.

Гейбриъл опипва във въздуха да намери прохода. Усмихва се.

— Ето го.

— Лесно беше — отговарям. — И сега какво?

— Да излезем на пътя и да се опитаме да се ориентираме къде сме.

Вечерта се събираме отново край масата. Нещата вървят добре. Проверихме два прохода. Този в малката стаичка води до Германия на 150 километра от Базел, ако се съди по табелката на пътя. Проходът в спалнята на Меркюри излиза в Испания. Минахме през него, отидохме до най-близкото село и когато се върнахме, го намерихме на картата. То е на няколко часа пеша от дома на Пайлът.

Срещата с Белите бунтовници е утре сутринта. Ван иска аз и Несбит да я придружим, аз държа и Гейбриъл да дойде и не мога да оставя Аналис сама.

— Всички участваме в Съюза — казвам. — Всички ще отидем.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Грийн Полудив (4)

Метаданни

Данни

Полудив

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта частЗаписки от бункера

Отново съм оптимист

Изготвяме план

Бункерът на Меркюри

Ние

Розово

Целуваме се

Заключеното чекмедже

Аналис не диша

Аналис укрепва

Копаем

Получавам Феърборн

Белези

Погребението

Правя карта правя карта

Не спим

Дрезден, Волфганг и Маркус

Проходът

Сали Грийн
Полудив (4)

Четвърта част
Записки от бункера