Сали Грийн
Полудив (3)

Трета част
По пътя

Да се направиш на Обама

Гейбриъл, новият Гейбриъл, влиза да се изкъпе. В стаята му сме. Аз излекувах набързо раната на ръката си, сега има по един кръгъл белег от двете страни на дланта, поредните в колекцията ми. Възстанових се за секунди. Гейбриъл също се възстанови. Гледах го. Отне му двайсетина минути, но на един Безцветен щяха да му трябват седмици, за да зарасне раната. Той се усмихваше през цялото време. Сигурно заради еуфорията от възстановяването, както и от радост, че е възвърнал истинската си същност.

Малко е замаян, но настоя, че къпането е по-важно от храната. Аз не знам къде съм от недоспиване и недохранване, но не държа на банята и храната, искам да съм с Гейбриъл. Той е толкова щастлив, толкова самоуверен. Истинският Гейбриъл.

Ван влиза в стаята.

— Добре се справи, Натан. Сега ще те зарадвам с новината, че нямам намерение да се мотаем повече тук. За утре е насрочена среща на Съюза в Барселона. Заминаваме веднага щом закусим.

Вратата на банята се открехва, Гейбриъл застава на прага, гол е, с хавлия около кръста, косата му е мокра, усмихва се, очите му са с цвят на кафе с въртящи се около ирисите златисти искрици.

— Май не си говорите само какво ще има за закуска — обажда се той.

— Натан ще ти разкаже — отговаря Ван. — Заминаваме, но преди това ще закусим и ще отпразнуваме събитието, тази отвара рядко дава резултат.

Тя излиза.

— Май се шегуваше — казвам аз.

— Да — отвръща той и отваря напълно вратата. — Е, какво ще кажеш?

— За новия ти вид?

Той кима.

— Оригиналът.

Разперва ръце и се завърта, така че да го огледам от всички страни.

— Ами… същият си си. Само дето сега тъй си се ухилил, че ще ти се разчекнат челюстите.

Гейбриъл се ухилва още повече.

— Очите ти са различни, съвсем различни. Има и още нещо. Я се завърти пак. — Наблюдавам го внимателно, опитвам се да уловя разликата, но тя ми се изплъзва. — Сигурно е просто в осанката ти, Черните магьосници се движат по особен начин, не мога да го опиша точно.

Всъщност той почти не се движи, но има нещо различно в стойката му.

— Изглеждаш по-спокоен, по-отпуснат. — Свивам рамене. — Но може и да не е това, ти винаги си изглеждал спокоен.

Той се обръща към мен и ме поглежда сериозно.

— Благодаря ти. Това е голям комплимент.

— Не е комплимент. Просто се мъча да те опиша.

— Имах предвид… — Той се подвоумява, даже май леко се изчервява. — Ти изглеждаш изключително отпуснат, все едно си свикнал с тялото си.

— Аз ли?

Макар че обикновено е прав в преценките си за околните, този път Гейбриъл ужасно греши.

— Преди смятах, че те разбирам, но сега още по-ясно си давам сметка колко силен магьосник си — казва той. — Истинската ти дарба е връзката ти с околния свят, с природата, когато отидохме в Уелс…

— Всъщност не сме ходили никъде. Бяхме в транс.

— Не, бяхме в Уелс. Ти, звярът в теб и аз бяхме там. Не знам как да го опиша, но ти стана част от земята и земята стана част от теб.

Поклащам глава, иде ми да повторя, че не сме били в Уелс, но замълчавам. Не съм сигурен какво точно се случи. Не знам дали сме отишли някъде, или не, но наистина се случи нещо важно и животното в мен също взе участие в това.

— Е — обажда се Несбит, докато трупа резенчета бекон върху филия, — можеш ли да се направиш на Обама?

Гейбриъл въздиша тежко.

— Това му е лошото на дарбата ми. Вземат ме за някаква панаирджийска маймуна. „Направи се на Обама.“ „Направи се на Мерилин Монро.“ „Бих искал да видя принцеса Даяна.“ Или Хитлер, или Кение Уест, който и да е той.

Уж се оплаква, а през цялото време усмивката не слиза от лицето му.

Масата е отрупана. Несбит е сготвил като за двайсетима. Бъркани яйца, бекон, наденички, гъби, домати, някаква риба, каша, варени яйца, кифлички, мед, шунка, сирена. Чиниите нямат край. Ван закусва само с кафе и препечен хляб.

Изведнъж се сещам нещо.

— Но те са Безцветни. Не си се преобразявал в тях, нали?

— Напротив.

— Но после пак си си върнал предишния образ?

— Да. Зациклих, когато реших да се направя на обикновен Безцветен.

Ван се обажда:

— Когато Гейбриъл се е правил на Обама, той е възпроизвеждал само външния вид. Вътре пак си е бил Гейбриъл. Приемал е само безцветната външност. Проблемът е дошъл, когато е решил да се опита да стане истински Безцветен, не само да наподоби външността, а и вътре да е Безцветен. Направил го е твърде успешно.

— Прекалено съм талантлив и от това си патя.

— Да, Гейбриъл, притежаваш страхотна способност, но моля те, засега не се преобразявай. Нека се порадваме на истинския ти вид.

Несбит се захваща да разчисти масата. Стига до мен и подхвърля:

— Още чакам да видя номера на Натан. Не съм сигурен в какво се превръща, във вълк или в чакал.

— Ела някоя нощ с мен в гората и ще разбереш.

— Не, благодаря, братле — отвръща той. — Предпочитам да приготвям закуска, не да бъда закуската.

— Всъщност, Несбит, не мисля, че ще те изям. Едва ли ще си ми вкусен. Твърде тлъст си.

— Не се тревожи за мен, малък. Почнеш ли да се преобразяваш, вадя пистолета.

Зяпвам смаяно. Не успявам да измисля какво да му отговоря и той добавя:

— Не ме гледай тъй уплашено, братле, аз съм добър стрелец. Само ще те раня. Ти се възстановяваш бързо, тъй че бързо ще се оправиш. Нищо няма да ти стане.

Гласът му показва, че говори сериозно. Обръщам се към Гейбриъл и подхвърлям:

— Виждаш ли? Хората те молят да им покажеш дарбата си и да се направиш на Обама, а по мен стрелят и ме успокояват: „Нищо няма да ти стане“.

Опитвам се да омаловажа думите на Несбит и да го обърна на шега заради Гейбриъл. Не бива да обръщам внимание на Несбит. Знам, че той само ме дразни, но посягам към хляба и виждам белезите по ръката, черната татуировка, и ми иде да изкрещя, че ме е боляло, боляло ме е при всяка рана, а тялото ми е покрито с белези, да, бързо се възстановявам, ала винаги ме е боляло и не е вярно, че „нищо няма да ти стане“.

Надигам се, столът простъргва шумно по пода и излизам, като подхвърлям през рамо:

— Нали щяхме да тръгваме?

Барселона

Отново сме в колата, потегляме по алеята с мръсна газ, изпод гумите хвърчат камъчета. Несбит е зад волана. С Гейбриъл сме на задната седалка.

— Каза, че отиваме на среща на Съюза — подхвърлям към Ван, — само че още не знаем къде е Аналис. Това е най-спешната ни задача.

— С един куршум ще уцелим два заека. За да стигнем до Аналис, трябва да намерим Меркюри. А тя е доверила къде е на много малко хора. Пайлът е една от тях.

— Значи, отиваме при Пайлът, така ли?

— Ще отидем, след като я открием — отвръща Ван. — И тя се е покрила като Меркюри. След появата на Клей и Ловците е избягала от Женева и доколкото знам, е в Испания, но не знам точно къде, а Испания е голяма страна.

— И какво ще правим?

— Отиваме при Иш, една от моите доставчици. Тя ще ни помогне.

— Какво доставя тя?

— Всичко, от което един Черен може да има нужда. Съставки за магии, сведения, помощ. Пайлът обича да използва най-доброто, а най-доброто е в Барселона.

— Тази среща на Съюза, която спомена, също е в Барселона, така ли?

Ван всмуква от цигарата.

— Имаме късмет.

Лицето й е сериозно и вглъбено, честно казано, изобщо не се чувствам късметлия.

Пътуваме директно за Барселона, спираме само веднъж да сменим колата, след като се стъмва, използваме нощен дим, за да продължим. На сутринта паркираме на оживена търговска улица в Барселона. Несбит е гроги, брадясал е и прилича на бездомник. Казвам му го и той отговаря: „Ти също си красавец“. Всички сме уморени и смачкани, с изключение на Ван, разбира се, тя е свежа, както винаги. Гейбриъл изглежда добре независимо дали дрехите му са изгладени, или не.

Несбит отива да вземе пици за мен и Гейбриъл. Ние трябва да стоим в колата, докато големите обсъждат важните въпроси.

Несбит се връща и Ван поглежда с отвращение кутиите с пица.

— Добре, че Иш е гостоприемна. Сигурна съм, че ще се погрижи за нас. През по-голямата част от времето тя обикаля насам-натам, но обикновено лятото прекарва няколко седмици в Барселона.

Вече е август, надявам се, че Иш наистина знае къде е Пайлът, защото със сигурност не ни остава много време да помогнем на Аналис. От рождения ми ден минаха два месеца, оттогава тя е в мъртвешки сън. Нямам представа дали всичко това не е напразно, дали Аналис вече не е мъртва. Но както винаги, най-добре е да не му мисля много.

— Гейбриъл, внимавай да не забележат Натан — поръчва Ван.

— Ей, и аз съм тук. Можеш направо на мен да говориш.

— Да, разбира се. — Тя се обръща към мен. — Не излизай от колата, моля те. Не прави нищо, докато не се върнем.

— Иначе някой Ловец може да те види — обажда се Несбит.

— Ти си специалистът по привличане на вниманието на Ловците — подхвърлям.

— Колко ще се бавите? — пита Гейбриъл. — Кога да започнем да се тревожим?

Ван се усмихва.

— Няма нужда да се тревожите за нас. Ще се върнем след два часа, може и малко повече. Не бива да бързаме, човек трябва да държи на обноските и доброто възпитание.

Вече наближава обяд, августовското слънце напича и в колата е горещо. Изтягам се на седалката, отварям кутията и изваждам парче пица.

— Ще ги проследя — обажда се Гейбриъл. — Ти стой тук.

Изскача от колата и тръгва по улицата.

След няколко секунди го настигам.

— Идвам с теб.

— По-добре да се разделим. Аз ще ги следя, ти върви на известно разстояние след мен.

Изоставам, Гейбриъл завива по една уличка. После свърва рязко в друга, по-сенчеста и по-тиха. Следвам го из този лабиринт, без да се приближавам, в един момент той завива надясно, а когато стигам до ъгъла, от него няма и следа.

Да му се не види!

Тази уличка е още по-тясна. Къщите са на по четири етажа. Бавно пристъпвам навътре. Вратите са затворени, през мръсните прозорци не се вижда нищо. Уличката се оказва задънена и аз поемам обратно, изведнъж Гейбриъл надниква през една врата вляво. Маха ми да се приближа.

— Вътре са. Явно срещата им е тук. Предполагам, че това е жилището на Иш, но чух да говорят за Съюза. Искаш ли да се опитаме да ги подслушаме?

Кимам.

Той се обръща към вратата, която междувременно се е затворила. Гейбриъл изважда фиба за коса от джоба на якето си. Странна фиба, с черно черепче в края, виждал съм я и преди. Служи за отключване на ключалки.

— От Меркюри ли я открадна? — питам.

Той поклаща глава.

— Взех я от трупа на Роуз.

Пъхва фибата в ключалката и побутва леко вратата. Влизам след него. Като че ли сме в антрето на голям апартамент. От стаята срещу нас се долавя мирис на готвено. Тръгвам след Гейбриъл по широко каменно стълбище, минаваме през една врата и стигаме до трапезария. В дъното се виждат френски прозорци, които водят до тясна тераса по цялата ширина на апартамента. На нея се излиза и от врата в съседната стая. Тя също е отворена. Заставам до стената, така че хората в съседната стая да не могат да ме видят, но да ги чувам.

Говори Ван. Обяснява за някакъв Черен магьосник. Колебае се дали той ще се присъедини към Съюза. Несбит също се обажда, мнението му е положително. Чува се друг женски глас. Ван отговаря. Нарича жената Иш.

След това се разнася друг глас. Познавам го на мига. Никога няма да го забравя. Дъхът ми засяда в гърлото. Иде ми да побягна. Поглеждам Гейбриъл, той усеща, че ми става нещо, и посяга да ме хване. Отправям се към вратата, Гейбриъл ме бута обратно към стената. Успявам да се сдържа. Успокоявам се, поемам дълбоко дъх.

— Какво? — прошепва едва чуто Гейбриъл.

— Нищо, добре съм — отговарям.

Той ме гледа въпросително.

— Добре съм — повтарям, гледам го в очите. Наистина мисля, че съм добре. — Знам кой е там. И защо Ван не искаше да присъствам.

Той продължава да ме гледа настойчиво.

— Кой?

Странно, не мога да се насиля да произнеса името й. Поклащам глава, имам чувството, че нашийникът отново е на врата ми и не мога да си поема дъх. Колко пъти ме е удряла, зашлевявала, оковавала, оглушавала с дарбата си… Изведнъж всичко оживява в главата ми. Отблъсквам Гейбриъл настрани, изваждам ножа и пристъпвам към отворената врата с думите:

— Моят учител и настойник.

Моят учител и настойник

Силия се изправя. Както винаги е облечена по войнишки, с кубинки, зелен панталон, зелена риза. Косата й е къса и щръкнала, съвсем е оредяла, прозира темето. Лицето й е все така бледо и грозно.

— Натан, радвам се да те видя — казва тя, все едно съм стар приятел, когото не е виждала от няколко седмици.

Поклащам глава.

— Едва ли.

Пристъпвам към нея с нож в ръка. Несбит също става, насочва пистолет към мен. Гейбриъл пристъпва напред, пистолетът му е насочен към Несбит.

— Какво става? — питам. — Тя какво прави тук?

Ван става, дава знак на Силия да седне.

— Силия работи за Съюза. Тя е една от Белите бунтовници, които ни помагат да победим Соул, Съвета и Ловците.

Поклащам глава.

— Не вярвам.

— Несбит, прибери пистолета, моля — продължава Ван. — Сигурна съм, че Натан няма да стори нищо лошо на никого.

Несбит завърта пистолета на пръста си.

— Не бих те убил, малък, знаеш го.

Той прибира пистолета в сакото си.

— Гейбриъл, моля те, ти също — додава Ван.

Гейбриъл обаче не сваля оръжието.

— Ще направя каквото Натан заповяда.

— Насочи го към Бялата вещица, Гейбриъл — заповядвам аз и той завърта ръка, взема на прицел Силия.

Ван въздъхва.

— Натан, точно заради това не те взех с нас. Исках първо да се видя със Силия и да поговоря с теб, да ти обясня как функционира Съюзът и кои участват в него.

— Надяваш се и аз да се присъединя! Към нея!

— Да, Натан, надявам се. — Тя сяда и изважда табакерата си. — Според теб кой ще се включи в Съюза, Натан? Само симпатичните Бели ли? Нуждаем се от бойци, от хора, които знаят как действат Ловците, и аз те уверявам, че в това отношение няма по-добра от Силия.

Ван пали цигара, вдишва дълбоко и издишва облак червен дим към мен. Не ми се вярва да се опитва да ме успокои с него, по-скоро показва колко е ядосана.

— Възнамерявах да ти кажа за Силия, след като спасим Аналис, но навярно така стана по-добре. Щом не можеш да работиш със Силия, оправяй се сам. Ако искаш да ти помогна за Аналис, после ще трябва да се биеш на страната на бунтовниците, а това означава да се подчиняваш на Силия.

Много добре знае, че нямам избор. Но също така би трябвало да си дава сметка, че нищо не ми пречи да се измъкна, след като тя изпълни своята част от договореното. Сигурно смята, че ще се чувствам длъжен да помогна на Съюза, след като тя ми е помогнала. Ще видим дали ще стане така.

Ван дръпва отново от цигарата и добавя:

— Моля те, кажи на Гейбриъл да прибере пистолета.

Двоумя се, после показно прибирам ножа и казвам:

— Гейбриъл, дай ми пистолета, моля те.

Той веднага ми го подава, вземам го и пристъпвам към Силия, допирам дулото в челото й. Искам да разбера какво е чувството да е във властта ми.

Тя извива глава и улавя погледа ми. Очите й са светлосини с малко на брой сребристи искрици. Прошепвам: „Бум!“, Силия дори не мигва. Не свалям пистолета, наслаждавам се.

— Не използваш дарбата си — отбелязвам.

Тя може да ме повали на колене с нея.

— Не бих я използвала отново върху теб, Натан. Сега сме съюзници.

— Така ли?

Без да отделям очи от нея, питам Ван:

— Сигурна ли си, че тя не е шпионка?

— Тя е шпионка, Натан. Но шпионира за нас. Силия ни осигурява сведения за Соул, Съвета и Ловците.

— В Испания съм по дела на Съвета, Натан — обажда се Силия. — Повикаха ме отново на служба. Задачата ми е да издиря най-търсените Черни магьосници. Сигурно ще се зарадваш, че ти и баща ти сте начело на списъка.

— Аз съм нечистокръвен.

— След бягството ти от сградата на Съвета беше обявен за Черен. Не знам какво точно ти е разказала Ван, но бягството ти доведе до редица промени. Соул застана начело на Съвета и приятелят му Уолънд получи пълна свобода да върши каквото си поиска. И точно заради това аз помагам на Съюза. Както добре знаеш, Натан, не харесвам някои Черни, но не харесвам и престъпници и чудовища, а Соул е престъпник и Уолънд е чудовище.

— Преди като че ли нямаше нищо против Соул и Уолънд. Държеше ме в клетка по заповед на Соул!

— Както вече казах, нещата се промениха.

— Да, сега пистолетът е в моите ръце.

Поглежда ме спокойно, все същата овладяна Силия.

— Разбирам защо си ми ядосан, Натан. Но не аз съм врагът ти. Никога не съм била.

Изругавам. И после пак.

— Твоят враг е Соул. Той е враг на всички истински вещици и магьосници. Същото се отнася и за Уолънд. Те са покварени. Не са истински магьосници. Докато е на власт, Соул представлява опасност за всички, за Бели и за Черни. Посветила съм живота си да закрилям Белите от Черните, но сега Черните са по-малка заплаха от Соул. — Тя премигва. — Убедена съм в това, Натан.

— След като съм опрял пистолет в челото ти, не съм ли заплаха за теб?

— Е, да, така е. Но ако не дръпнеш спусъка, възнамерявам да работя със Съюза, за да свалим Соул и поддръжниците му. Белите сами няма как да го направят. Тези, които му се противопоставят, са твърде слаби. Посмее ли някой да се оплаче от него, веднага бива наказан.

Сещам се за Аран и Дебора, ала не мога да попитам дали са добре. Не искам да научавам за тях от Силия.

— Моля те, прибери пистолета, Натан — обажда се Ван.

— Няма.

— Мога да ти покажа зверствата, разкрити от Силия. — Ван ми подава няколко листа. — Снимки на Бели вещици, изправени на съд и екзекутирани, задето са се противопоставили на режима на Соул, има паметни записки за всеки процес. Подробни описания кой, кога и къде. Смъртни заповеди, подписани от Соул. — Разлиства хартиите. — Избити Черни във Франция. Списък с имена.

— Не ме интересува.

— А би трябвало — обажда се другата жена, навярно Иш. Тя също държи листове в ръцете си. — Някои Черни смятат, че съм равнодушна, че не ме е грижа за другите, ала това тук — подава ми един лист — засяга всички вещици и магьосници.

Вземам листа. На него има снимка на трима души, майка, баща и дъщеря. Бащата виси на завързано на греда въже. Вероятно това е домът им. Майката и дъщерята са на колене. Майката е с разранено лице, плаче. Дъщерята изглежда странно. Едното око го няма, от дупката се стича кръв. В другото е забит нож.

— Сестра ти Дебора направи чудеса, за да се сдобие с тези сведения. Тя работи за нас. И тя е убедена, че…

— Млъкни! — Трябва да помисля хубаво, а не мога да се съсредоточа, ако ми говорят за Дебора. Лесно е да приема, че тя е от Белите бунтовници, Дебора не би търпяла никаква несправедливост. Впивам очи в Силия. — От години избиват Черните в Англия и Силия също е участвала в това. Преследвали са Белите, които помагат на Черните. И тя също е участвала.

— Повечето Черни отдавна са напуснали Великобритания, Натан — отговаря Ван, — макар че и мнозина са били убити. Но това е друго. Сега Соул избива преднамерено, в много по-голям мащаб.

— Соул представлява заплаха не само за Белите, Натан — намесва се Силия. — Баща ти уби сестра ми, Соул обаче го надмина. Той уби предишната ми партньорка, оттеглила се Ловджийка, а племенницата ми е осъдена на смърт. Единственото им престъпление е, че са се обявили против режима му. Задачата на Соул би трябвало да е да закриля Белите. А той ни предава.

Знам, че Силия никога не лъже. Това не може да й се отрече. Да, премълчаваше някои работи, докато й бях пленник, но не ме лъжеше. Отпускам ръка, обръщам им гръб и излизам на терасата на чист въздух.

Иш

Гейбриъл е до мен, седим на терасата. Мълча, не ми се говори. Пистолетът още е в ръката ми, до гуша ми е дошло от оръжия, подавам го на Гейбриъл и той го взема.

След малко казвам:

— Предполагам, че тя знае нещо и за Аран. Ловците винаги са го държали под око. Ще отидеш ли да я попиташ за него и за повече информация за Дебора?

— Добре, щом искаш. Но защо не я попиташ ти?

Поклащам глава. Едвам сдържам сълзите си, не знам защо се появяват сега, може би заради пробудените от Силия спомени.

— Бях малък — прошепвам. — Тя ме държеше окован в клетка, пребиваше ме от бой… — Колко пъти ме е удряла, оглушавала с дарбата си. — Опитах се да се самоубия заради нея, Гейбриъл. Бях съвсем малък.

Час по-късно Силия си тръгва и аз се премествам вътре при останалите. Казала е на Гейбриъл, че Аран все още е в Лондон, специализира медицина. Бил готов да се присъедини към бунтовниците, вярвал в идеите им, но бил в опасност и Ловците го наблюдавали. Всички знаели, че той не одобрява действията на Съвета. Дебора работела в Архива. На ниска длъжност, но имала достъп до старите досиета и успявала да се добере и до по-новите. Дарбата й била свързана с това. Рискувала всеки ден живота си, като изпраща информация на Силия. Силия твърди, че ни е казала за Дебора само защото искала да се присъединя към Съюза и защото се надявала Дебора скоро да избяга, тъй като била под подозрение.

Трудно ми е да се съсредоточа. Силия не беше в списъка с хората, които мразя, не мисля, че я мразя, но съм й ядосан. Гейбриъл беше прав за това, през по-голямата част от времето съм ядосан на повечето хора, които познавам, а сега съм още по-ядосан, отколкото когато бях затворник, защото вече виждам колко несправедливо и жестоко е било, а не мога да направя нищо.

Колкото и да съм изненадан от чувствата, които изпитвам към Силия, още повече съм изненадан от чувствата, които изпитвам към Гейбриъл. Той ми се довери. Извади пистолета, за да ме защити, и след това ми го даде незабавно, без колебание, макар че сигурно се е питал дали не прекалявам. Няма как да е знаел какво ще направя с оръжието, защото аз със сигурност не знаех.

Поглеждам го. Той седи на пода по турски. Косата му е прибрана зад ушите. Гейбриъл е красив, смел и нежен, умен и забавен: идеалният приятел. Досега съм имал малко приятели: Аналис, Елън, Гейбриъл. Сигурен съм, че той ме познава най-добре от всички, вярва най-силно в мен. Дори и Аран не ми се доверява така. А и когато Гейбриъл ме целуна, той не искаше да се почувствам зле. Направи го, за да ми покаже, че не съм чудовище. Сигурно си е давал сметка, че рискува да го отблъсна. Толкова по-лесно щеше да бъде, ако не харесвах Аналис. Ако изпитвах към Гейбриъл това, което изпитвам към нея. Той казва, че не може да понесе да е далече от мен, а аз не бих понесъл да съм далече от Аналис. Не мога да си представя да живея щастливо без нея. Искам да съм до нея завинаги.

Гейбриъл се обръща към мен, поглежда ме и изражението му се променя.

— Какво? — пита той.

Поклащам глава, нищо. Насилвам се да му обърна гръб и да се съсредоточа над случващото се наоколо.

Седим на големи възглавници, подредени в кръг. Подът е покрит с килими, персийски сигурно, не един, а няколко, поне два-три един върху друг, меки и пухкави. Вътре е сумрачно, но цялата стая е в червено и златисто.

Срещу мен е Иш, тя е едра, облечена е с пъстри дрехи — лилаво, златисто, червено, с тюрбан и копринени чехли. Ръцете й са дебели, постоянно жестикулира, докато говори. Ноктите й са дълги и лакирани в златисто, пръстите са скрити под многобройни пръстени със скъпоценни камъни. Запознахме се и тя ни предложи чай. Сега в стаята влизат две момичета с големи кръгли дървени подноси. Наливат чай в малки чашки. В една чиния има локум, други са пълни с ядки и едро черно грозде.

Иш изчаква момичетата да излязат и след като вратата се затваря, пита Ван:

— Как ти се струват?

— Малките ли? Не мога да кажа. Докато чиракът не започне работа при теб, няма как да прецениш какво ще излезе от него.

— В такъв случай да се допитам за твоето мнение, Несбит.

Той гаврътва чая и отговаря:

— Сигурен съм, че ще им вземеш добра цена.

— Не съм толкова убедена. Размириците водят до недостиг на определени стоки. Търсенето на билки и съставки за магии за закрила вече е стигнало до небето, но това не означава, че сега е моментът да си вземеш нов чирак. Цените падат.

Досега си мълчах, но повече не мога да се сдържам.

— Продаваш момичетата, така ли?

Иш се обръща към мен. Очите й са кафяви като на Гейбриъл, но по-малки, потънали са дълбоко в кафеникавите бузи. Носът също е малък, устните са месести и с яркочервено червило.

— Разбира се, че момичетата са за продан. Продавам и момчета, но те не вървят.

— Продаваш ги като роби?

— Нищо подобно. Те са чираци. Цената им е като такса за прехвърляне. Те са по-скоро като професионални футболисти, а не роби.

— И получават ли същите заплати? Като на футболистите?

Иш се засмива.

— Получават най-доброто обучение, и то безплатно. Както и възможността да се учат от най-добрите, стига да са достатъчно кадърни. И аз така съм се учила. Ван също.

— А ако не са достатъчно кадърни?

— Някои собственици се задоволяват и с посредствени резултати, повечето обаче — не. На това се крепи пазарът за нови чираци.

— Чувал съм, че Меркюри яде момчета, да не би това да се отнася за провалилите се чираци?

— Не съм сигурна дали ги яде, но намира как да ги използва, най-вече като съставки за магии и отвари, затваря ги в буркани, за да са й подръка.

— А баща ми взема ли чираци?

Иш замълчава, явно размишлява, после отговаря:

— Никога не е купувал от мен. Възможно е обаче скоро ти да си търсиш чирак. Да знаеш, че при мен ще намериш най-добрия.

— Не — поклащам глава, — не искам роб.

Тя взема чашката с чай, отпива и казва:

— Е, ако размислиш, аз съм насреща.

— Мислиш ли да продадеш някое от тези момичета на Меркюри? — пита Ван.

— В момента нямам връзка с Меркюри. Чух, че Ловците са били по петите й в Швейцария и оттогава тя се е скрила някъде, вижда се единствено с Пайлът. Изключително предпазлива е. Преди няколко дни изпратих при Пайлът едно момиче за Меркюри. Дребна гадина, но много умна и бързо се учи. Меркюри ще иска най-доброто, за да замести Роуз, нали нея вече я няма.

— Не я „няма“, а беше застреляна. Убиха я Ловците — обаждам се аз.

— Уви — подхвърля Иш, но големите й устни се разтягат в усмивка. — Както винаги, бедствията се отразяват добре на търговията.

— Надявам се да извлечеш голяма изгода — подхвърлям саркастично.

— Знаеш ли къде е Пайлът? — пита Ван. — И ние възнамеряваме да се свържем с Меркюри.

Иш я поглежда, после отговаря:

— В Пиренеите, в малко селце край Етсаларо. Последната къща в края на улицата.

— Благодаря ти.

Ван посяга да вземе парче локум, той е бледорозов като костюма й.

След десет минути вече сме в колата.

Несбит вкарва името на селцето в навигационната система и потегля с мръсна газ.

— Вярваш ли на Иш? — питам. — Възможно ли е да ни праща в капан? Според мен я интересуват единствено парите.

— Тя е истинска Черна вещица. Не би ни предала.

— Но продава момичета като робини.

— Момичетата са напълно свободни да си тръгнат, когато решат.

— Не са свободни, ако няма къде да отидат, ако няма кой да им помогне, да се грижи за тях.

— Ако искаш, върни се, купи ги и се грижи за тях.

Замълчавам.

Ван се обръща и ме поглежда въпросително.

— Не ми се вярва да мога да им помогна — измърморвам.

Тя се усмихва.

— И аз мисля така.

Пайлът

Пристигаме в малкото планинско селце след полунощ. Пътувахме почти цели шест часа, макар че не сме спирали никъде. Оставихме колата в някакъв град, не знам кой, и там се прехвърлихме на джип, който паркирахме в подножието на хълма и Ван остана в него, тъй като тук дори и нашият стар джип би привлякъл вниманието. Наоколо има малко коли, всички са адски стари и очукани. С Гейбриъл и Несбит пресичаме селцето и поемаме нагоре по пътя. Къщата на Пайлът е последната, един от прозорците на първия етаж свети.

Ван се опасява, че няма да бъде приета радушно, с Пайлът били скарани. Странно, че го споменава чак сега. Тъй или иначе, преговорите са възложени на Гейбриъл, тъй като той познава Пайлът и тя му има доверие.

Изпреварвам останалите, после се връщам, струва ми се, че те нарочно се влачат.

— Като отвързано пале си — подхвърля Несбит. Тъмно е, но той вижда жеста, който му показвам, и тихо додава: — Не бързай, оглеждай се. Малко предпазливост никога не е излишна.

Стигаме до къщичката, Несбит чука леко на вратата. Чакаме.

И чакаме.

И чакаме.

Вътре се раздвижва някаква сянка. Не се чува нищо.

— Гейбриъл? — разнася се тих глас, само че не идва отвътре, а зад гърба ни.

Обръщаме се едновременно, на пътеката стои невероятно висока жена с черна коса, която стига почти до коленете й.

Гейбриъл пристъпва напред и разперва широко ръце.

— Пайлът, радвам се да те видя.

Тя не се усмихва, но също прави крачка към него и двамата се целуват по бузите. Това изглежда обещаващо. Гейбриъл говори на френски, предполагам, че ни представя. Аз и Несбит май няма да получим целувка. Пайлът като че ли едва се сдържа да не изръмжи към мен и да не заплюе Несбит в лицето.

Тя се понася плавно напред, все едно плува във въздуха. Последваме я бавно, заобикаляме къщата. Гейбриъл върви пръв, аз подхвърлям към Несбит:

— Май хич не ни се зарадва.

— Не го вземай навътре. Тя просто е снобка. Има доста такива. Ван е необичайно широко скроена, също като Гейбриъл. Иш се интересува единствено от печалбата. Няма да повярваш колко свободомислещи са някои Черни, но има и такива като Пайлът. Не понася помияри.

— Помияри?

— Нечистокръвни. Приема само чистокръвните Черни.

Несбит ме сръгва леко.

— Не се тревожи, братле, аз те харесвам. — Прегръща ме през рамо. — Ние, помиярите, трябва да се подкрепяме. Един за всички и всички за един.

Отблъсквам го, той се засмива.

Зад къщата има двор с асма, в средата гори огън. Пайлът явно не е била заспала. Или пък спи тук. Сядаме на големи мръсни възглавници около огъня, по-точно, там се настаняват Пайлът и Гейбриъл, аз и Несбит сме изтикани встрани на тънко чердже.

Пайлът извиква нещо, появява се едно момиче. Слабо, със заплетена кестенява коса, пълна с въшки. Оглежда ни намръщено, изслушва начумерено нарежданията и се скрива обратно вътре.

Несбит се привежда към мен.

— Заповяда й да ни донесе вода. Аз не бих пил от нея, братле, със сигурност ще е плюла в нея.

След няколко минути момичето се появява с маслини и кана вино. Снове навътре-навън, поднася хляб, зехтин, домати, чушки, подрежда ги пред Гейбриъл и Пайлът. Несбит се оказва прав, ние получаваме само вода, и то в мръсни чаши.

Гейбриъл и Пайлът разговарят. Предполагам, че той й обяснява какво е станало, един-два пъти като че ли споменава името ми, само че говори на френски и не разбирам нито дума.

Разговорът продължава безкрайно.

Къщата е стара и грозна. Дворът е ограден с ниска стена, преди е била варосана, сега е посивяла. От нея към къщата са пуснати греди, по които се вие лозница.

Гейбриъл и Пайлът седят по турски. Пайлът хвърля една цепеница в огъня, Гейбриъл не отмества очи от нея, продължават да говорят.

Несбит се изтяга на черджето и затваря очи.

— Май скоро няма да приключат — измърморва той.

Аз също се излягам, не помня откога не съм спал.

Събуждам се. Слънцето напича между листата.

Несбит лежи по гръб с ръка през лицето, очите му обаче са отворени, слуша Гейбриъл и Пайлът, които продължават да говорят. Прозява се.

Надигам се. Един щурец скача на черджето до мен и изцвърчава. Посягам към него и той отскача. Сега си давам сметка, че цвърченето на щурците оглася всичко наоколо, усилва се и спада, сякаш в ритъм с пулсациите на жегата. Напомня на жуженето на телефоните, само че го чувам с ушите си, а не в главата.

Изправям се, протягам се и се прозявам, после отивам в края на двора и поглеждам през асмата към голите хълмове.

Гейбриъл и Пайлът са замлъкнали.

Чувам щурци. Много щурци. Но в промеждутъците между цвърченето им долавям и тихо жужене в главата си. Съвсем тихо, дори не съм сигурен дали наистина го има. Отивам в ъгъла и се ослушвам.

Несбит се появява до мен.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Виждаш ли нещо?

Несбит поглежда през лозницата. Поклаща глава.

— Нощем виждам по-добре.

Струва ми се, че пак го долавям, жуженето е съвсем тихо, цвърченето на щурците почти напълно го заглушава, ала не си го измислям.

— Някъде наблизо има човек с мобилен телефон — казвам. — Може и да е Безцветен.

— Само един ли е? — пита Несбит.

— Не знам.

— Да идем да проверим.

Обръщам се към Гейбриъл.

— Ти стой тук. Ще се разходим да поогледаме.

Той кима. Пайлът не изглежда разтревожена.

Аз тръгвам наляво, Несбит — надясно. Под краката ми изскачат щурци, цвърченето им е оглушително. След като се отдалечавам достатъчно от къщата, която сега се вижда като едно квадратче в далечината, започвам да се катеря по хълма, вървя по-бавно, внимавам да съм вляво от къщата. Изкачването няма край. Завивам още малко вляво и стигам до дълбок сух дол със стръмни склонове. Без да искам, събарям един камък и той се изтърколва шумно. Изругавам наум и застивам. За моя изненада, несръчността ми е възнаградена, почти веднага се разнася:

бжбж бжбж бжбж бжбж бж

Не мога да определя къде точно е телефонът, би трябвало да е по-горе от мен, стори ми се, че чух как човекът се размърда, когато камъкът падна. Ако е Ловец, навярно лежи по корем на земята и наблюдава къщата на Пайлът. Явно е добре скрит и тялото блокира жуженето на мобилния телефон, така че го чувам само когато онзи се надигне да погледне.

Спускам се бързо надолу, после спирам. Ослушвам се.

Само щурци.

Бавно и предпазливо се смъквам в дола, подбирам внимателно къде да стъпя, за да не съборя някой камък, долу спирам отново и се ослушвам.

Само щурци.

Изкачвам се от другата страна, внимавам да не вдигам шум. Притичвам приведен към няколко маслинови дървета, подминавам ги и поглеждам надясно. Нищо не помръдва. Поглеждам наляво — пак нищо. Обръщам се назад. Виждам края на селцето долу, но не и къщата на Пайлът.

Завъртам се отново с лице към билото, затварям очи и се ослушвам.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж

Досещам се къде е Ловецът, вече съм сигурен, че е Ловец. Никой друг не би се крил тук. Поколебавам се за миг дали да не пусна животното в мен, шансът да успея обаче е по-голям, ако съм в човешки вид. Силия ме е научила как да се бия и е време да използвам уменията си.

Придвижвам се отново надясно към дола. И тогава я забелязвам. Ловджийка е. Черна фигура, изтегната на земята, оттук се вижда ясно, но е скрита от къщата на Пайлът. Държи бинокъл. Явно не знае, че с Несбит обикаляме наоколо.

Къде ли е партньорката й? И дали са само две, или има още Ловци? Навярно са повече.

И как са намерили Пайлът? Дали Иш ни е предала? Или Силия? Или някой ни е забелязал в Барселона и са ни проследили дотук? Или са държали под око Пайлът от седмици? Дали Ван е в безопасност, или вече са я заловили?

Няма да е лесно да се добера до Ловджийката, без да ме усети. Избрала си е добро място, трудно може някой да се промъкне зад гърба й, но аз нямам друг избор. Знам, че мога да я победя, въпросът е да се приближа до нея и да не й дам възможност да вдигне тревога. А и не искам да се обърне и да ме застреля.

Тръгвам, не отмествам очи от черната фигура… Все едно играем на „Капитане, капитане, какво е морето?“. Ако се обърне, няма как да не ме види — обърне ли се, спукана ми е работата — само че задължението й е да наблюдава къщата и ако не вдигам шум, няма причина да поглежда назад. Спускам се бавно в дола със затаен дъх, гледам внимателно къде стъпвам, тя се размърдва, наглася бинокъла, изпод левия ми крак се сипе пръст, само че, за щастие, безшумно. Още една крачка надолу. Впивам очи в Ловджийката, тя е на два метра от мен. Ножът ми е готов в лявата ръка.

Втурвам се към нея, правя две големи крачки, сграбчвам я за глезена с дясната ръка и я дръпвам. Ловджийката изкрещява, извърта се и рита, но ножът ми вече е опрян в шията й. По ръката ми шурва кръв. Искриците в очите й угасват. Изненадвам се колко бързо стана.

Усещам болка в ребрата. Май е успяла да счупи едно с ритника си. Възстановявам се. За миг ми се завива свят. Все още я държа в ръцете си, ножът ми е забит в гърлото й. Ловджийката е оборудвана с радиостанция, в ухото има слушалка, обаче надали е имала време да предупреди другите. Слагам си слушалката, предизвиква ужасно жужене в главата ми. Значи, заради това съм я усетил от толкова далече, не само заради мобилния телефон, а и заради радиостанцията.

Избърсвам ножа в панталоните й. Полагам тялото така, че да не се търкулне надолу и да събори някой камък. След това вземам бинокъла и се изтягам на мястото й.

Бинокълът е чуден. Виждам къщата на Пайлът, двора, асмата, мярва се главата на Гейбриъл, но не и на Пайлът. Бинокълът върши работа, но и лозниците вършат своята. Дори и да са ни видели да пристигаме, Ловците не знаят, че с Несбит сме напуснали къщата.

Оглеждам хълма, търся партньорката на Ловджийката и Несбит. От другата страна на хълма виждам черна фигура, Ловджийка, малко над нея се мярва още един черен силует. Дали е Несбит? Не! Друга Ловджийка. Малко по-нататък трети. Пак Ловджийка. Мамка му! Значи, са били четири, а Несбит никакъв го няма.

Ако са го заловили, щяха да вдигнат тревога, тъй че…

В този момент го забелязвам. И той като мен се приближава към Ловджийката откъм гърба й. Това е добре, само че Несбит едва ли е видял другите две, а тази най-близо до него ще го забележи. Мамка му!

Спускам се към трупа. Вземам пистолета. Предпочитам да не стрелям, но ако се наложи, ще го направя. Хуквам нагоре по дола, старая се да не вдигам шум, макар че сега скоростта е по-важна.

Изминавам към триста метра, би трябвало да е достатъчно. Пропълзявам горе и оглеждам околността с бинокъл. Несбит е под мен, коленичил е до Ловджийката, тя изглежда мъртва. Другата Ловджийка, която е най-далече от мен, се обръща, няма как да не види Несбит. Ловджийката близо до мен си стои на мястото, но изглежда притеснена, постоянно поглежда натам, където беше първата. Значи, са разбрали за нас. Видели са Несбит, предупредили са се по радиостанциите и сега се чудят защо първата Ловджийка не отговаря.

Трябва да стигна до Ловджийката близо до мен. Надявам се, че Несбит ще се оправи с другата.

Моята Ловджийка е на стотина метра под мен, леко вдясно. Вече няма смисъл да се крия, затова залагам на скоростта, приближавам се, като все пак се старая да не вдигам шум. Прицелвам се в Ловджийката, само че не съм добър стрелец, не съм сигурен, че ще я улуча. Стигам на няколко метра от нея, тя ме чува и се обръща. Стрелям, уцелвам я в крака. Ловджийката се претъркулва и отвръща на огъня, за моя изненада куршумът профучава край мен. Стрелям отново, изпразвам целия пълнител тичешком, наръгвам я в корема, изваждам ножа и го забивам във врата й. Пускам тялото й на земята, усещам парене по слепоочието. Явно все пак куршумът ме е драснал леко. Тече кръв. Възстановявам се и вдигам бинокъла.

Несбит стои до мъртвата Ловджийка и ме гледа.

Поглеждам нагоре, виждам другата Ловджийка. В този момент и той я забелязва. Грабва пистолета на мъртвата и се просва до нея.

Последната Ловджийка ме поглежда, после поглежда Несбит и изважда мобилен телефон. Обажда се в базата. Ако успее да се свърже, подкреплението ще пристигне за нула време.

Хуквам към нея и изкрещявам на Несбит:

— Застреляй я!

Несбит стреля. Не уцелва. Мислех, че е по-добър стрелец.

Ловджийката прикляка, държи телефона до ухото си, стреля по Несбит, почти съм до нея. Късно е, обадила се е. Тичам към нея с всички сили. Тя се завърта и стреля по мен, куршумът профучава встрани. Уплашена е. Несбит стреля, Ловджийката хуква надолу към къщата на Пайлът. Бърза е, но ще мога да я догоня. Летя надолу по склона, инерцията обаче помага и на Ловджийката, тя стига до двора и без да се спира, открива огън напосоки. Стреля накъдето й падне като в холивудски екшън.

Стигам до нея, в този миг тя протяга ръка да се хване за лозницата и пада. Лъскавата й черна коса, вързана на опашка, политва към мен, ръката й не пуска лозницата, макар да е ясно, че Ловджийката е мъртва.

Лицето й е безизразно. В челото й се вижда дупка от куршум, малка, дълбока, абсолютно кръгла.

Гейбриъл е коленичил, пистолетът му сочи към мен. Ръката му е опъната. И неговото лице е безизразно.

— Аз съм! — подвиквам и за всеки случай вдигам ръце.

Несбит се спира до мен запъхтян и изпъшква:

— И аз. — После изругава: — Мамка му!

Пайлът лежи на земята. Момичето е клекнало до нея и държи главата й в скута си. По тялото на Пайлът има червени петна, едно на рамото и едно в корема.

Гейбриъл се привежда над Пайлът, напипва пулса й.

— Жива е.

— Четири Ловджийки наблюдаваха къщата — казвам. — Успяха да се обадят, сигурно са се свързали с базата. Трябва да вървим.

— Може да има други в автомобила им. Може да са заловили Ван.

— Аз ще ида да проверя — обажда се Несбит. — Ако до две минути не се върна с джипа, значи, е станало нещо.

Той изчезва.

Гейбриъл прикляква до момичето и му прошепва нещо на френски. То не отговаря, стиска ръката на Пайлът. Гейбриъл пита нещо. Момичето кима. Той хваща ръката на Пайлът и тя изтичва вътре.

Минавам отстрани на къщата, покатервам се на един нисък зид, откъдето се вижда пътят, чувам боботене на двигател, джипът се носи устремено към нас. Вътре са Ван и Несбит.

Връщам се при Гейбриъл.

— Несбит дойде.

Сякаш в потвърждение на думите ми, пред къщата изпищяват спирачки.

Гейбриъл подхваща Пайлът и тя простенва.

— Наредих на момичето да си събере нещата — казва Гейбриъл. — След минута потегляме.

Той вдига Пайлът и тръгва към улицата.

Десет секунди по-късно момичето изскача отпред, обуто е с тежки обувки, носи малка розова раничка, натъпкана до пръсване. Изтичвам към нея и я хващам за ръката. Тя обаче се дръпва и хуква към колата.

По пътя

В джипа сме, летим с бясна скорост, навярно се ометохме достатъчно бързо, но още никой не смее да го изрече на глас. А и Несбит кара така, че по-скоро ще загинем в автомобилна катастрофа, отколкото от ловджийски куршум.

С Гейбриъл седим отзад. Пайлът лежи върху нас, босите й нозе са в скута ми. За моя изненада ухаят на мента. Но основният мирис в колата е на страх. Надвиснал е тежко във въздуха, почти може да се напипа. Пътуваме в пълно мълчание вече три часа, ала с всяка изминала минута нараства усещането, че сме се измъкнали. Виждам профила на Ван, тя вече не стиска зъби, макар че в началото дори и тя беше уплашена. Ван даде на Пайлът някаква отвара за болката и след като я изпи, Пайлът заспа. Преди това виковете и стенанията й направо ме подлудяваха, сигурно побъркваха и останалите.

Обръщам се към Гейбриъл. Той притиска кърпа към корема на Пайлът. Кърпата е подгизнала от кръв. Пайлът като че ли всеки миг ще умре, но тя изглеждаше така и преди половин час. И двата куршума са все още в нея. Ван погледна раните и каза, че не може да извади куршума в корема, и от тона й всичко ми стана ясно. Въпрос на време е.

Момичето е коленичило в краката на Гейбриъл, приглажда косите на Пайлът и й шепне нещо.

— Добре ли си? — пита Гейбриъл.

Не знам. Въпреки това отговарям, че съм добре, и се обръщам да зяпам през прозореца.

— Аз не съм — обажда се Несбит. — Пикае ми се.

Колата спира плавно. Някъде из провинцията сме, поля, ниски хълмове. Кой знае къде. Несбит изключва двигателя и слиза. Ние седим мълчаливо, мъчим се да се успокоим.

Несбит пикае отстрани, въздъхва тежко.

— Ох, щях да се пръсна.

Ван се обръща към Гейбриъл и пита:

— Как е пулсът на Пайлът?

— Едва го усещам. И се забавя.

— Тя има добри способности да се възстановява, но отровата от куршумите накрая ще я сломи.

Несбит се обляга на прозореца и подхвърля:

— Габи, Пайлът каза ли ти нещо, преди да я прострелят? Дълго говорихте.

— Да, но не научих почти нищо. Първо твърдеше, че не знае къде е Меркюри, макар да съм сигурен, че лъжеше. Постарах се да я полаская, казах й, че никой друг не познава толкова добре Меркюри, ала едва ли е била допускана в дома й. Тя обаче не захапа кукичката. Подхвърлих колко е странно, че от всички Меркюри се доверяваше най-много на Роуз, която е Бяла по рождение, и само нея приемаше в дома си. Това я предизвика и Пайлът изтъкна, че и тя е била канена в дома на Меркюри няколко пъти. Лично тя била завела Роуз при Меркюри преди няколко години. Но била длъжна, като истинска Черна вещица и приятелка на Меркюри, да не разкрива на никого къде е домът й. Меркюри държала той да си остане тайна.

— С две думи, не е издала къде е Меркюри, така ли? — пита Ван.

— Да.

— Толкоз труд за нищо! — възкликва недоволно Несбит и изритва ядосано калника.

— Предположих — продължава Гейбриъл, — че сега Меркюри е напуснала дома си, тъй като Ловците са по петите й. И че вероятно те са го намерили. Пайлът се изсмя и отговори, че никой не може да намери дома на Меркюри. Възнамерявала да заведе там момичето.

Той поглежда момичето, което седи в краката му.

— Не ми се вярва да й е разкрила къде живее Меркюри — отбелязва Ван.

— Пайлът твърдеше, че единствено тя знаела и на никого нямало да каже. Смяташе, че е в безопасност в селото. Наблизо нямало Ловци. Сигурно са пристигнали едновременно с нас. Което подсказва, че или ни е издала Иш, или те са ни следили още от Барселона.

— Ако ни бяха проследили, сега щях да съм мъртва — отговаря Ван. — Не биха пропуснали джипа. А Иш не би им казала доброволно, освен ако не я измъчват. Може би някое от момичетата се е разприказвало.

Тя поглежда Несбит и той кима.

— Значи, Иш е мъртва или в плен на Ловците. Ако са я заловили, най-вероятно са разбрали за срещата със Силия и че аз съм бил там — обаждам се аз.

— Да, логично е.

Несбит изругава, заобикаля джипа и сритва другия калник.

Момичето се размърдва, Гейбриъл я пита нещо на френски. Тя отговаря.

— Пърс? — Ван се усмихва. — Пърс ли се казва?

— Да — потвърждава Гейбриъл.

Момичето и Гейбриъл разменят още няколко изречения. После и Ван се намесва, и тя говори на френски. Накрая, за капак, Несбит се появява на шофьорската врата и също се включва.

Момичето ме поглежда, иска ми се да й кажа нещо, но не ми идва на ума какво, дори и на английски не се сещам как да обясня, че съжалявам за Пайлът, че не знам какво ще стане с нея сега, че животът е скапан. Може би Ван ще се погрижи за нея, макар че от Ван не би излязла добра майка, а и Несбит не си го представям в ролята на баща. Но двамата са по-добър вариант от това, да си роб на Меркюри.

После обаче си давам сметка, че Пърс не очаква нищо от мен. Тя започва да ми крещи. Не знам френски, но съм сигурен, че ме ругае. Надвесва се и аз се свивам в ъгъла, притискам се към вратата, Пърс ме заплюва в лицето. Гейбриъл се мъчи да я удържи, дърпа я назад, говори й, но това не я спира, тя ме изритва и той замята крака си върху нея, за да не мърда. Отварям вратата и се изтърколвам навън. Ставам, обърсвам плюнката от лицето си, взирам се объркано в бъркотията от ръце, крака и коси вътре.

— Какво й стана?

— Явно не си пада по помияри, но освен това те смята за виновен за нападението на Ловците.

Ван излиза от джипа и идва при нас. Изважда цигара, Несбит й поднася огънче. След това Ван подава табакерата на Гейбриъл. Пърс отново се разкрещява и започва да рита. Явно предложението за цигара е било за нея. Ван се обръща към Несбит и отбелязва:

— Буйно зверче.

После дръпва от цигарата, поглъща дима и заръчва на Гейбриъл:

— Помъчи се да измъкнеш каквото можеш за нея.

Гейбриъл заговаря Пърс и тя му отговаря по-сдържано. Ван ги слуша и ми превежда:

— Родителите й са мъртви, баща й е починал отдавна, майка й била убита наскоро от Ловци, Пърс успяла да избяга. Твърди, че е на десет години. Пайлът възнамерявала да я заведе при Меркюри.

Ван поклаща глава и добавя:

— Не ми се вярва Меркюри да й се зарадва. Отвратително зверче. Но може да имаме полза от нея. Ако Меркюри си търси чирак, може Пърс да ни помогне да проникнем в дома й.

— Първо трябва да го намерим.

— Да, това се оказва проблем. — Тя отново дръпва дълбоко от цигарата. — Гейбриъл, попита ли я дали знае къде е Меркюри?

— Да. Твърди, че не знае. И според мен не лъже.

Ван пуска угарката на земята и впива поглед в нея.

— Да, едва ли лъже. Това означава, че единственият начин е да накараме Пайлът да проговори.

— С някаква отвара ли? — подхвърлям.

— Да, макар че не е толкова просто. Най-добре би било да използваме отвара за истина, но за приготвянето й е нужно време и тя трябва да е приспособена за съответния човек. Освен това отварата дава ефект най-вече ако той е здрав и със слаба воля. А ние разполагаме с умиращ със силна воля. Трудна работа.

— Какво ще правим тогава?

— Другата възможност е отвара, която ще ни позволи да надникнем в паметта й, за да видим къде е ходила и какво е видяла.

— И ще видим мястото, така ли?

— Да. За да приготвя отварата, ми трябва нещо на Пайлът и нещо, което е принадлежало на Меркюри. — Ван поглежда недоверчиво Гейбриъл. — Случайно да ти се намира нещо от Меркюри?

— Имам една фиба, взех я от Роуз. Направена е от Меркюри, тя й я е дала.

Гейбриъл показва фибата, но Ван поклаща глава.

— Тя е вълшебна. Не мога да я използвам, ще обърка отварата.

— Значи, се налага да използваме отварата за истина — подхвърлям.

— Нямаме време — отвръща Ван.

— Може да я помолим да ни каже, когато дойде на себе си — предлага Гейбриъл. — Току-виж размислила, като осъзнае, че не й остава много.

— Не ми се вярва, но нямаме друга възможност. След няколко часа ще се събуди. Всички сме уморени, дотогава ще почиваме.

— Тук ли? — пита Несбит и се оглежда, насред нищото сме.

— Да — кима Ван. — Тук ще е лобното място на Пайлът.

Картата

Стъмва се, навлизам в полето, лягам на голата земя и затварям очи. В главата ми е пълна каша.

Дремя и си мисля за Аналис. Представям си как вървим покрай някаква река, пресичаме ливада, над нас синее небето. Лягаме един до друг на тревата, птичките пеят. Вятърът развява ризата ми, слънцето напича. Обръщам се на една страна. Аналис се взира в небето, кожата й блести от слънцето, Аналис ми говори, устните й мърдат, но аз не я слушам, мисля си колко обичам да я гледам. Духвам леко в ухото й, очаквам да се засмее, но тя не реагира, продължава да говори. Надвесвам се над нея и я целувам, тя обаче се отдръпва, затова се претъркулвам върху нея и надзъртам в очите й. Очите й са сини, както винаги, само че не гледат мен, взират се в нищото, сребристите искрици са застинали. Не мърдат. Изведнъж се издигам над нея, не мога да я докосна. Тя лежи на земята, устните й мърдат, в първия момент ми се струва, че иска да ми каже нещо, ала всъщност тя се мъчи да си поеме дъх, задушава се. Вятърът ме отнася настрани и виждам, че Аналис лежи на земята до къщата и Меркюри стои до нея, вятърът не ми позволява да се приближа, аз крещя… Събуждам се и се изправям.

Гейбриъл е до мен.

— Какво става? Крещеше.

— Добре съм. Добре съм. Но имам нещо, което е на Меркюри.

Ван се усмихва.

— Идеално.

— Наистина ли?

— Да.

Тя взема листчето, което Меркюри ми беше дала. Листчето, на което нарисува карта, за да намеря къщата на Ловците в Женева. То е било многократно мачкано и мокрено и е изтъняло, разръфано по краищата, протрито и скъсано по сгъвката. Но е от Меркюри, било е нейно. Освен това Меркюри е писала върху него, още си личат някои неща, ала най-важното според Ван е, че Меркюри ми го е дала доброволно, не е откраднато.

Идеалната съставка за магия.

— Това означава, че ти трябва да надникнеш в спомените на Пайлът.

— Добре.

— Ти ще приготвиш отварата и ти ще я изпиеш. Отварата е като река, която минава през земите на съзнанието и носи спомените на Пайлът при теб.

— Добре — повтарям аз, макар и не толкова уверено.

— Ти ще направиш среза, за да потече реката, и трябва да си готов да я приемеш.

— Трябва да срежа Пайлът, така ли?

— За отварата ни е необходима кръв от нея. И то немалко. По-точно, трябва да източиш всичката й кръв.

— Какво?!

— Тя и без това скоро ще умре, Натан.

Преди си мислех, че никога няма да убивам. Когато бях малък и слушах историите за Ловците, преследващи Черните вещици и магьосници, смятах, че аз никога няма да съм като тях. Няма да убивам. А сега, на преклонната възраст от седемнайсет години, вече съм убил петима души. И се каня да прибавя още един към списъка, въпреки че Пайлът не ми е сторила нищо лошо. Да, тя и без това ще умре, но аз ще я убия. Още един мъртвец в сметката ми.

Не е за вярване колко рядко се сещам за хората, които съм убил. Мислех, че убийците се измъчват от спомени за жертвите си, а аз почти не се замислям за моите. Затова сега искам да си ги припомня, едва ли не като знак на почит и също така сигурно за да се убедя, че не съм напълно безчувствен. Първа беше Ловджийката в Женева, на която й счупих врата. Нея си я спомням добре. След това идва Ловджийката в гората, бързата, тогава се бях преобразил в животното. Трети е Киаран, към когото не изпитвам и грам почит. После се нареждат двете в Испания. Първата я помня, тази в сухия дол. Прободох я в шията. Втората беше под едно маслинено дърво. Земята беше зарината с маслини. Тях ги помня ясно, зелени маслини, едри, узрели, някои даже напукани… Самата Ловджийка обаче не я помня. Помня земята под нея, но не и самата нея!

Петима души ми тежат на съвестта.

Скоро ще станат шестима.

Стига да се насиля да го направя.

Пайлът лежи на земята. Под главата й е подложена постелка от джипа. Пърс седи до нея и я държи за ръката. От един час насам Ван се мотае със стъкленици и бурканчета, които вади от платнената си чанта. Смесва и стрива разни съставки и сега вече е готова. Обръща се към Пайлът. Гейбриъл превежда:

— Обяснява й, че може да го избегне, ако се съгласи да ни каже къде е домът на Меркюри. Обещава й да й даде болкоуспокояващо.

— Пайлът какво й отговаря? — питам аз, макар да се досещам.

— Праща я да върви по дяволите.

След това Ван се обръща към Пърс, предполагам, й обяснява какво предстои. Очаквам Пърс да я заплюе, да възрази и да мърмори, но тя продължава да стиска ръката на Пайлът и да й шепне.

— Пърс е умно лисиче — подхвърля Ван. — Не се оставяй миловидното й личице да те заблуди, Натан.

Пърс изобщо не ми изглежда миловидна. Знам, че тя ме мрази и че ще ме намрази още повече заради това, което ще сторя на Пайлът. Винаги има място за още омраза.

Ван ми обяснява какво трябва да направя. Трябва да прокарам острието на ножа от лакътя до китката на Пайлът, така че да срежа вените. Тя трябва да види и да разбере какво правя. След това трябва да събера кръвта й и да я прибавя към сместа, която Ван е приготвила. Колкото повече кръв източа, толкова по-добре. Накрая Пайлът ще умре. Най-добре било да изпия сместа, докато тя умира.

— Пайлът има много спомени — казва Ван, — тя трябва да разбере какво търсиш и колко отчаяно се стремиш да стигнеш до него. Когато срежеш вената, мисли за Меркюри, за кръвта на Пайлът и как ще събереш нейните спомени за дома на Меркюри.

Пайлът е с рокля с широки ръкави, Гейбриъл издърпва единия, показва се бледата кожа от вътрешната страна на дългата слаба ръка. Синята вена се вижда ясно, но като че ли е дълбоко в плътта.

Вземам ножа и опирам върха в кожата на Пайлът, после изведнъж се дръпвам. Не съм готов. Трябва да си събера мислите. Да се съсредоточа.

— Това е единственият начин да открием Меркюри, Натан — обажда се Ван. — Единственият начин да помогнем на Аналис. Трябва да си уверен. Ако не си уверен, магията няма да се получи. Не забравяй, че Пайлът и без това ще е мъртва след няколко часа. Не можем да я спасим, тя умира.

— И все пак ти ще я убиеш — добавя Гейбриъл. — Отнемаш й последните часове живот. Затова трябва да си сигурен, че искаш да го направиш.

Ван го поглежда.

— Гейбриъл, какво би сторил, ако Меркюри държеше в плен Натан? Щеше ли да прережеш вената на Пайлът, за да се опиташ да го освободиш?

Той не отговаря. Обръща глава.

Тя добавя тихо:

— Според мен би я одрал жива, без да се колебаеш.

Гейбриъл ме поглежда, златните искрици се въртят бавно в очите му и отсича:

— Десет пъти бих я одрал.

— Но въпреки това не смяташ, че трябва да го направя, нали? — питам. — Защо? Защото не обичам достатъчно Аналис?

Той поклаща глава.

— Знам, че я обичаш, Натан. Не е нужно да го доказваш.

— Не се мъча да го доказвам. Мъча се да намеря начин да помогна на Аналис.

— Това е единственият — обажда се Ван.

Мисля си за Меркюри, за дома й, пробождам кожата на Пайлът с върха на ножа и прокарвам острието надолу. Пайлът не трепва, но простенва и измърморва няколко думи, сигурно ме ругае, повтарям си, че не бива да я поглеждам в очите, и въпреки това го правя. Те са черни, черни като моите. Тя продължава да нарежда, ругае. Усещам дъха й, неприятен е, примесва се с миризмата на пот. Най-добре да не отделям очи от лицето й. Трябва да вярвам в това, което правя. Пайлът замълчава, клепачите й трепват, но тя не затваря очи. Взира се в мен чак до края, мъждукащите сиви искрици в очите й угасват, кръвта, която се сцеждаше едва-едва, спира.

— Бързо! — заповядва Ван. — Всеки миг ще умре.

Отливам от кръвта в каменната купа, която тя ми подава, на дъното лежат парченца от стрития лист с картата и другите съставки.

— Още — нарежда Ван. — Разбъркай.

Притеснявам се, че в кръвта ще има от отровата на Ловците, но Ван ме успокоява, че тя няма да ми повлияе. Можел съм да се справя с всичко. А на мен ми се струва, че не мога да преглътна и капчица от отварата.

— Намери Меркюри, Натан. Намери Меркюри и спаси Аналис. Не забравяй, това е целта ти.

Сръбвам от сместа. Има вкус на камък, някак си е суха, даже леко лютива, пари на гърлото и в стомаха ми.

— Мисли за Меркюри — напомня Ван.

Изпивам цялата купа, представям си как Меркюри стоеше над Аналис.

Пърс ме гледа, в черните й очи блещука омраза, изведнъж ме изпълва гняв, от къде на къде тя ще ме съди какъв съм и какво се налага да правя? Ако не се махна, ще я ударя, надигам се, но изведнъж краката ми се подкосяват, Несбит ме подхваща и ме слага да легна на земята.

Не усещам тялото си, в главата ми обаче пламти огън. Искам да намеря спомените на Пайлът, но не знам къде да ги търся.

Затварям очи.

Виждам Пърс. Коленичила е пред мен. Лежа на двора в Испания. Току-що са ме простреляли. Пърс изчезва, вървя през маслинова горичка, спирам и се навеждам, вземам един остър камък. След това се озовавам на брега, пак подбирам камъчета, слънцето напича в лицето ми. После съм край някаква река, правя бент от камъни. Преграждам я.

Пайлът се мъчи да ми попречи да достигна до спомените й. Ван ме предупреди, че Пайлът може да се опита да ме заблуди с измислени спомени. Съсредоточавам се върху Меркюри, представям си косата й, сивата рокля, ледения вихър, който тя може да извика за миг. Виждам я. Озовавам се край голямо синьо езеро. Студено е, облачетата се отразяват във водата. Вземам камък, най-големия, който мога да намеря. Ще го отнеса до края на езерото и ще заприщя реката. Вървя, едва нося камъка, вдигам поглед и виждам остров в езерото, странен остров. Бял. Не, това не е остров, а айсберг, носи се по водата. Камъкът тежи ужасно, искам да се обърна към айсберга, да усетя студа и вятъра, да си представя Меркюри и ледения й дъх, но не мога да отлепя поглед от земята, търся камъчета в краката си, вървя към реката, хвърлям камъка в нея, заприщвам я.

Според Ван видяното от мен със сигурност било близо до дома на Меркюри. Но за съжаление, това не ни помага особено. Преглеждам картината стотици пъти, всичко се повтаря. Едни и същи неща изскачат постоянно. Аз, в главата на Пайлът, мъкна камъни и правя бент.

Питам Ван за съвет и тя отговаря:

— Пайлът е мъртва. Това не са истински спомени. Намери истинските.

— Благодаря, много ми помогна.

Захващам се отначало и пак стигам до същото.

Късно е, стъмва се. Обикалям навън в градината. Вече не сме там, където умря Пайлът, по-точно, където аз я убих. Сменихме джипа с друга кола и сме в една къща. Мисля, че сме във Франция, но не съм сигурен. Останалите са вътре. Несбит ни приготвя вечеря, като не спира да се оплаква колко време ни отнема търсенето на Меркюри. Безпокои се, че ако Ловците са заловили Иш, ще измъкнат от нея безценна информация. Силия също е в опасност, ако Ловците са разбрали, че тя шпионира за Съюза, но според Ван с нищо не можем да й помогнем и трябва да се надяваме, че Силия ще успее и сама да се оправи.

Тук сме вече цял ден. Всички ме чакат да разбера накъде да се насочим. Вратата се отваря и Гейбриъл излиза.

— Уморен ли си? — пита.

— Уморен? Да. Ядосан? Да. Бесен — в деветдесет и девет процента от времето. Ведър — никога.

Той се усмихва.

— Че на кого си притрябвал ведър?

Сядаме на одеяло под едно дърво. Тук спахме снощи.

— Някакви гениални идеи? — питам.

— За това, как да намериш спомените ли?

— Да.

— Продължавай да ровиш. Открий как да се вмъкнеш вътре в главата на Пайлът.

Облягам се на ствола.

— Толкова е отегчително. Едно и също.

— Но е необходимо. — Гейбриъл присвива очи. — Ако искаш да намериш Аналис, не бива да се отказваш.

Поглеждам го. Прав е. Ако се наложи, би го направил хиляди пъти за мен.

Преглеждам отново картините, които зърнах: маслиновата горичка, плажа, езерото. Струва ми се, че то е истинският спомен. То се появи, когато мислех за Меркюри. Връщам се към него, отново виждам всичко. Езерото, отразеното във водата небе, усещам хладен полъх, съвсем като истински. Съсредоточавам се върху полъха. Потрепервам, поглеждам надясно. В главата на Пайлът съм. Чувам нещо. Виждам хълм, обрасъл с голи дървета. Тук-там се белее сняг. Обръщам се към езерото. Край него се вие път, поемам по него. В езерото плуват два айсберга, отраженията им се виждат ясно във водата. Завъртам се към хълма и виждам Меркюри да ми маха, тръгвам към нея, там е домът й.

Как изглежда думата

Цяла нощ се мъча да разнищя спомена. Търся за какво да се хвана. Сега виждам дома на Меркюри по-ясно. Не е замък, не е къща, не е вила, не е бърлога, още по-трудно е за намиране, тъй като е бункер. Напълно скрит под земята, невидим, изкопан в хълма.

На сутринта се опитвам да опиша мястото, езерото и хълма.

— Можеш ли да го нарисуваш? — пита Гейбриъл.

Лесна работа. Гледат ме как рисувам езерото с двата айсберга в него. Брегът е вълнист, няма дървета, нито храсти, само пожълтяла трева и гол камънак, в широките усои лежи сняг. Докато рисувам, си спомням, че на виещия се около езерото път има табела.

— Виждаш ли какво пише на нея? — пита Ван.

Не знам какво пише. Затварям очи и описвам:

— Започва с „в“ и е средно дълга дума.

— Много ни помогна — подхвърля саркастично Несбит. — Студено е и започва с „в“? Много места отпадат по този критерий, няма що!

— Да, отпадат, благодаря, Несбит — прекъсва го Ван. — Трябва ни карта. Справяш ли се с четенето на карти, Натан?

— Да. Освен това знам как изглежда думата.

— Как изглежда?! — Несбит се разсмива. — Че защо не го каза по-рано? Как изглеждала думата… Това решава всичките ни проблеми.

— Несбит, щом не можеш да ни помогнеш, имаш ли нещо против изобщо да не се месиш? — Ван се обръща към мен. — Как изглежда думата?

Вдигам рамене и рисувам с пръст във въздуха.

— Добре. И колко е дълга? Можеш ли да преброиш колко букви са?

— И кои са те? — обажда се отново Несбит. — Струва си да зададем и този въпрос.

— Табелката беше край пътя, доста далече.

Всъщност не беше чак толкова далече, просто аз не мога да чета и всеки път, щом се помъча да си спомня надписа, той ми се слива в черно-бяло петно.

Гейбриъл ми подава някаква книга.

— На коя дума ти прилича?

Несбит плясва и поклаща глава.

— Това не е истина!

Оставям книгата и впивам очи в него. Ван и Гейбриъл също го гледат.

— Какво?!

— Донеси атласа, Несбит — заповядва Ван. — След това приготви обяд и иди да се разходиш.

Докато него го няма, аз разлиствам книгата и се мъча да намеря дума, която да ми напомня на името, което видях. Не намерих нищо.

Гейбриъл донася ножици и изрязва няколко букви. Подрежда ги ту така, ту иначе, в един момент го спирам.

— Нещо такова беше. Какво пише?

— Волтеан. Няма такава дума. — Той разлиства показалеца в атласа. — Няма и такова място.

— Има ли нещо подобно? — пита Ван.

Той рови из показалеца.

Ставам и отивам в кухнята. Несбит реже хляб. Вдига глава и ме поглежда.

— Здрасти, братле.

Сигурно не изглеждам много ведро, тъй като той добавя:

— Не исках да те засегна.

— Не мога да чета — отвръщам аз. — Какво толкова?

Приближавам се към него. Ножът сочи в гърдите ми. Хляб за нож, но пак може да ме убие.

Правя още крачка, върхът на ножа опира в гърдите ми.

Притискам се към него. Ножът пробива кожата ми и Несбит го дръпва. На върха му има капчица кръв.

— Какво толкова? — повтарям.

— Стига, Натан, просто се шегувах.

Гласът му е същият, Несбит продължава да се хили глупаво, но сега виждам, че очите му са застинали, въртопът от синьо и зелено е замръзнал. Страх го е.

Това толкова ме изненадва, че аз също застивам. И през ум не ми е минавало, че може да го е страх от мен.

— Какво става, Натан? — обажда се от прага Гейбриъл. Подвоумява се, после добавя: — Май го намерихме.

— Явно не е нужно да мога да чета — подхвърлям към Несбит и след секунда добавям: — А и освен това супите ти винаги са пресолени.

Обръщам се и се отправям към вратата.

— Пресолени? — възкликва Несбит. — Пресолени?! Супите? Ама…

На излизане от кухнята виждам Пърс. Тя седи в ъгъла на една пейка. Вероятно е видяла и чула всичко. Поглежда ме неприязнено, озъбва се и изсъсква след мен.

Гейбриъл посочва името на селото в атласа.

— Това ли е? Велтарлин. Това име ли си видял?

— Не съм сигурен. Прилича на него. Езерото като че ли е същото, но ми трябва по-подробна карта, за да се уверя.

Несбит се приближава към нас.

— Намерихте ли го?

— Да — отговарям. — Това е мястото, студено е и името започва с В.

— Аха — усмихва се той.

— И сега какво? — пита Гейбриъл.

Ван се надига, извива гръб, протяга се и започва да крачи напред-назад. Изважда табакерата си, но не я отваря, размята я в ръцете си.

— Ще се отправим натам. По пътя ще намерим по-подробна карта, за да сме сигурни, че си прав. Ако е така, Несбит ще е нашият авангард.

— Авангард от един човек? — пита той.

— Това те ласкае, не се преструвай.

— И какво се иска от мен?

— Да разузнаеш изключително внимателно. Да наблюдаваш. Да откриеш входа или входовете, ако са няколко. Да видиш дали някой влиза, или излиза. Да разбереш какви заклинания за закрила използва Меркюри. Но най-важното е да не те забележи. И след това да се върнеш в базата.

— Къде е тя?

Ван се приближава към масата и забучва върха на добре оформения си нокът в една точка на няколко сантиметра от бункера на Меркюри.