Вървим бързо. На вид Несбит трябва да е към трийсетте. Във форма е, очевидно е и добър боец, но все пак се налага да намаля темпото заради него и да спирам да почиваме. Аз мога да тичам цял ден, цяла нощ и през следващия ден, макар да не съм спал. Мога да спя, докато тичам.

Несбит не казва къде отиваме, щом планината и гората остават зад гърба ни, тръгваме по една пътека между полята към лежащо под нас градче. Вижда се железопътна линия, питам дали ще пътуваме с влак.

— Обществен транспорт? — възкликва той. — За нас? Не, братле, ще намерим кола.

— Някаква кола или твоята кола?

Несбит не отговаря, но след малко зърва лъскав сив автомобил и доволно подскача.

— Харесвам новото ауди. А тези електронни системи — той изважда една малка плоска кутийка от джоба си и я размахва пред мен ухилен — се разбиват много по-лесно от старите.

Приближава се към шофьорското място и натиска единия бутон на джаджата. Вратата се отключва. Влизаме и Несбит потрива ръце.

— Кожен салон, климатик, навигация. Страхотно!

— Но не е твоя.

Той се разсмива.

— Собствеността е кражба, братле. Нали така казват Безцветните?

— Не съм чувал.

Вземам джаджата. Не съм специалист по колите, но на нея си пише, че е за беемве, не за ауди.

— Ван й направи магия и сега отключва всяка кола. — Несбит потегля рязко, гумите изсвистяват. Слагам си колана и го затягам. — След два часа ще сме там. Къщата е разкошна, чакай само да я видиш.

— Тя е на Ван Дал, така ли?

— Не точно. Толкова много къщи стоят празни, защо да не ги използваме? Ние усвояваме неизползваните ресурси. Като оставените на улицата коли например.

— И сигурно никога не питате дали може да ги усвоите, или не.

Несбит се усмихва.

— Прав си, малък. Макар че, ако Ван попита, хората веднага ще се съгласят. Тя си има специална отвара за това. Има отвари за почти всичко.

Несбит е прав, къщата е разкошна, модерна, голяма, напомня ми на имение на някой мафиот. Заобиколена е от триметрова тухлена ограда, портата е желязна и на вид може да издържи и на нападение с гранатомет, отваря се електронно, вероятно от човека, който наблюдава през сложените отстрани камери. Ван Дал явно е намерила начин да проникне в охранителната система. Не мога да си представя как магически отвари могат да влияят на електрониката, но сигурно начинът е същият като този, по който Ван Дал отключва колите.

Оставихме аудито на няколко километра от къщата и продължихме пеша.

— Ще го намерят — казва Несбит. — С празен резервоар, но иначе цяло-целеничко.

— Да не би да те загриза съвестта? — питам саркастично.

— Ами, някои коли имат проследяващи системи. Затова е по-добре човек да ги използва и после да ги изостави.

Заставаме пред камерите на портата. Несбит натиска звънеца и свежда глава към микрофона.

— Привет! Аз съм. Това е Натан. Мислех го за умрял, но — той вдига рамене — оказва се, че не е.

Хвърлям му кръвнишки поглед.

— Той е добро момче. — Несбит поглежда към камерата и с театрален шепот добавя: — Писмата са у него.

Не получава отговор, дори не се чува пращене от говорителя.

Слънцето напича силно, асфалтът под краката ни е нагрят като в пещ. Желязната порта трепти от маранята, след миг помръдва, плъзва се безшумно настрани и ние поемаме по дълга права алея. Обръщам глава. Вратата се затваря. От вътрешната страна на оградата по земята минава навита на кълбо бодлива тел. Не само непревземаема крепост, но и затвор. Пред нас, скрита сред високи борове, се вижда ниска постройка от камък и стъкло.

От нея излиза един мъж и ни гледа как се приближаваме. Издокаран е в светлосин костюм. Най-светло синьо, почти бяло. Крачолите на панталоните са широки, има и жилетка, също светлосиня. Отблизо виждам, че ризата е бяла, вратовръзката е светлорозова, кърпичка в същия цвят се подава от джобчето на гърдите. Мъжът ни обръща гръб и влиза вътре. Той е висок, по-висок от мен, слаб. Косата му ми напомня за Соул О’Браян, руса, почти бяла, лъскава, късо подстригана. Бях решил, кой знае защо, че тук ще бъдат само Ван Дал и Гейбриъл, а ето че има поне още един човек.

— Кой е това? Кой друг е тук? — питам Несбит.

Той ме поглежда и изведнъж започва да подскача пред мен, размахва ръце и пее:

— Тук сме само ние, пиленцата, няма никой друг…^[1]

Кудкудяка, размахва ръце, залива се от смях.

Влизаме в широко, прохладно антре и от там минаваме във всекидневна, едната стена е цялата в прозорци, които гледат към дълга просторна морава и Женевското езеро. Стаята е огромна, като за купон или, по-скоро, за бал, но има дивани и ниски масички, подредени в три къта.

Мъжът стои с гръб към мен. Взема сребърна запалка от една маса и се извръща да запали цигарата си, виждам го в профил. Кожата му е чиста, бяла и изненадващо нежна. Той дръпва от цигарата и в този миг си давам сметка, че не е мъж. Това е Ван Дал.

Тя се обръща към нас, наистина е адски красива. Прилича едновременно на мъж и на жена, изглежда на не повече от двайсет.

— Е? — подхвърля Ван Дал към Несбит.

Гласът й не отговаря на външния й вид, но пък е в унисон с цигарите. Звучи, все едно тя пуши по три кутии на ден.

— Какво „е“? Здрасти, Ван. Радвам се да те видя. Това е Натан.

Ван вдишва дълбоко дима и после бавно издишва тънка струя пушек. Приближава се към мен.

— Много се радвам. Наистина.

Очите й са бледосини също като костюма. Досега съм виждал очите само на двама Черни, на Меркюри и на баща ми. Те са напълно различни и нямат нищо общо с очите на Белите, в които плуват и се въртят сребърни частици. В очите на Ван Дал се мяркат сапфири, подмятат се насам-натам, нарастват и изчезват, а когато се ударят един в друг, изхвръкват искри, от които се появяват нови сапфири. Не съм виждал по-красиви очи от нейните.

— У теб ли са писмата на Гейбриъл? — пита тя.

Сега забелязвам, че пушекът от цигарата й не е сив, а много бледорозов, като вратовръзката й. Той се извива бавно като жив покрай бузата на Ван, след това се отделя и се разтваря във въздуха, като потъмнява очите й.

Давам си сметка, че съм отворил уста, но не съм сигурен какво точно отговарям.

Ван е впила очи в мен, изведнъж те проблясват и тя казва:

— Несбит, ти трябваше да ги донесеш.

Тя се обръща към него.

Насилвам се да направя крачка назад. Едва успявам да откъсна поглед от нея.

— Това и направих — отвръща Несбит. — Можех да ги взема от Натан, но за целта трябваше да прибегна до насилие, а аз реших, че е най-добре да не се стига до това. Момчето е добър боец, макар и по нетрадиционен начин, проявява животинската си същност. Така или иначе, писмата са у него, той е тук и няма търпение да види приятелчето си Габи.

— Такааа… — провлачва тя.

Отново се приближава към мен, застава още по-близо отпреди, усещам дъха й в лицето си. Не мирише на цигари, ухае на ягоди.

— Така… — повтарям аз.

Ароматът на ягоди е слаб, вдишвам по-дълбоко, за да го усетя по-ясно. Не съм виждал по-зашеметяваща жена от нея. Вдъхвам отново и казвам:

— Моят приятел Гейбриъл… Несбит ми каза, че сте спасили живота му. Благодаря. Бих искал да го видя.

— Не се и съмнявам — отвръща Ван. — Сигурна съм също така, че и той иска да те види. А всички ние бихме искали да видим писмата.

Писмата са в кутията, в която Гейбриъл ги държеше, не съм я отварял, като се изключи онзи път в апартамента, когато ги намерих. Но сега нещо ме кара да извадя кутията от раницата. Навеждам се да бръкна вътре и вдишвам друг въздух, който не ухае на ягоди. Изправям се, в ръката си държа раницата, не писмата.

Ван ми се усмихва, краката ми се подкосяват. Аналис е красива, ала във Ван Дал има нещо опияняващо. Тя е в буквалния смисъл на думата зашеметяваща. Не бива да я допускам до себе си.

— Трябва ми чист въздух — казвам, приближавам се към прозорците и отварям вратата. — По-добре да поговорим навън.

Тук въздухът е чист. Но пък е адска жега.

Ван излиза след мен и ми посочва местата за сядане на сянка на верандата. Отправям се към дивана, изчаквам тя да седне първа, за да се настаня по-далече от нея.

— Помоли Гейбриъл да дойде при нас и донеси лимонада и чай за четирима — нарежда тя на Несбит. След това посочва дивана. — Заповядай, седни. Гейбриъл ей сега ще дойде.

Седим мълчаливо известно време, Ван пуши. После аз се обаждам:

— Несбит ми каза, че Гейбриъл е бил ранен, но се е оправил. Вярно ли е?

— Беше прострелян на две места, куршумите на Ловците са голяма гадост, както знаеш, но Гейбриъл вече е добре. — Тя изтръсква пепелта от цигарата си, дръпва отново и добавя: — Още обаче не се е оправил напълно, не е върнал истинското си тяло. Той много държи на теб, Натан, а боя се, че Несбит, моят глупав помощник…

— Съдружник — поправя я Несбит, който излиза на верандата с кана с лимонада и я поставя между нас. После добавя: — Гейб беше в кухнята, казах му, че си тук.

— Несбит, моят глупав помощник — продължава Ван Дал, — му каза, че ти си мъртъв. Както споменах, Гейбриъл държи много на теб и…

Улавям движение вдясно от мен, обръщам се, Гейбриъл прекрачва прага и се ококорва. Личи си, че не може да повярва на очите си. Изглежда отслабнал и изнемощял, прошепва нещо.

Ставам, ала съм като онемял. Думите не ми достигат. Искам да му кажа, че дължа живота си на него, ала той го знае.

Пристъпвам към него, Гейбриъл се хвърля към мен, прегръща ме здраво и аз го притискам силно. Той пак измърморва нещо, същото както преди, струва ми се, само че думите са на френски и не знам какво означават.

Гейбриъл отдръпва леко глава и ме поглежда в очите. Не се усмихва, лицето му е сиво и изпито. Очите му са същите, кафяви очи на Безцветен, но в бялото се виждат червени венички.

Не знам какво да кажа, затова избълвам на един дъх:

— Чаках те в пещерата. Дойдох в Женева заради теб. Надявах се, че си жив. Ако не беше ти, щях да съм мъртъв.

При други обстоятелства той щеше да отвърне с някоя саркастична забележка, но сега отново ме прегръща и прошепва нещо на френски.

Стоим прегърнати. Усещам колко е отслабнал, ребрата му се броят. Няма да го пусна, докато той не се отдръпне.

— Мислех те за мъртъв — прошепва той. Явно това беше казал и на френски. — Несбит твърдеше, че е видял трупа ти.

— Несбит е глупак — обажда се Ван.

Несбит излиза с поднос със сервиз за чай.

— Не ме обиждай! Ако и ти го беше видяла тогава…

Той оставя подноса и подрежда порцеланов чайник, каничка с мляко, чашки, захарница, като мърмори, че съм бил блед, студен, с полузатворени очи. След това сяда и вдига чайника.

— Аз ли съм домакинята?

През следващия половин час си споделяме преживелиците. Ван ме подканя с думите:

— Разкажи ни какво стана, след като се раздели с Гейбриъл, Натан.

Вдигам рамене. Чудя се какво да й отговоря, не съм сигурен какво знае.

— Ще ти помогна с началото. Ти, или по-скоро Роуз е откраднала един кинжал от къща в Женева. Не какъв да е кинжал, а Феърборн. И не от каква да е къща, а от база на Ловците, и не от кой да е Ловец, а от Клей, техният предводител. Роуз явно е била талантлива вещица. Само че планът ви не е бил много добър и тя е платила за това с живота си. Ти също си бил прострелян. — Ван дръпва от цигарата и издишва дълга струйка дим към мен. Усещам ягодовия аромат. — Разкажи ни какво стана след това, Натан.

Поглеждам Гейбриъл, той ми кимва.

— Бях ранен, не можех да бягам. Гейбриъл ме спаси, привлече вниманието на Ловците към себе си. — Опитвам се да насоча разговора отново към нея. — А вие сте спасили Гейбриъл. Как попаднахте в Женева точно тогава? Мислех, че всички Черни са избягали. Градът беше пълен с Ловци.

— Първо довърши твоята история — отвръща тя, при всяка дума от устата й излиза дим. — Бил си ранен, но Феърборн е бил у теб. Избягал си от Женева в гората…

— Защо изобщо си отишъл в гората? — обажда се Гейбриъл. — Защо не се върна в къщата на Меркюри през прохода в апартамента?

— Бях замаян от отровата в куршума. Изгубих се. Доста време ми трябваше, за да намеря апартамента, и когато стигнах там, забелязах Ловци. Затова тръгнах пеша, мислех, че разполагам с достатъчно време да се върна при Меркюри преди рождения ми ден. Откраднах малко храна, дрехи и пари. Благодарение на храната се почувствах по-добре, но след това бързо изгубих сили, не можех да продължа. Срязах раната, за да изтече отровата, и явно съм припаднал. Не умрях — очевидно — но бях на косъм. Тогава ме е видял Несбит. След това се съвзех и отново се отправих към къщата на Меркюри.

Ван дръпва силно от цигарата.

— И разбира се, въпросът, който си задават всички, е дали си успял да стигнеш навреме.

— Да, успях. Но Меркюри не ми даде трите дара.

— А! Защото не си й занесъл Феърборн ли?

— Защото нямаше време, трябваше да се отбранява срещу Ловците.

И тримата ме гледат очаквателно.

— Баща ми извърши церемонията за посвещаването — казвам.

Ван премигва.

— Това е било голямо събитие за теб, предполагам.

— Да.

Забелязвам как тя оглежда пръстена на ръката ми.

— Познаваш ли го? — питам я. — Маркус?

— Срещали сме се няколко пъти. Преди години. Той вече не идва на сбирките на Черните. Отдавна престана да ги посещава.

— Знаеш ли къде живее?

Тя поклаща глава.

— Никой не знае.

Замълчаваме за няколко секунди, после Ван добавя:

— А дарбата ти е същата като на баща ти, ако се съди по шегата на Несбит. Рядко срещана дарба.

Тя ме оглежда, опитвам се да си придам безизразен вид. Не желая да мисля за животното сега. Не съм го усещал, откакто убих Киаран.

— А след това какво стана? — пита Гейбриъл.

— Баща ми си тръгна. В долината беше пълно с Ловци. Меркюри беше бясна. Каза, че ще задържи Аналис и ще я освободи само ако й занеса сърцето или главата на Маркус. След това Ловците ни нападнаха и аз избягах. След около седмица успях да се измъкна от преследвачите. Върнах се в пещерата да те чакам.

— Дълго си чакал.

Поклащам глава, как да си призная, че се канех да се откажа?

— Да, всички сме извадили късмет, че Натан е толкова търпелив — обажда се Ван.

Устните на Гейбриъл потръпват, като че ли се усмихва.

— Да, Натан наистина е страшно търпелив.

— И това ни връща към настоящия момент — продължава Ван. — Несбит те е намерил в пещерата, когато е отишъл да вземе писмата. Като стана дума за тях, би ли ми ги дал?

— Ти какво ще кажеш? — питам Гейбриъл.

— Обещах, че ще ги дам на Ван.

— Искаш ли да изпълниш обещанието си?

— Тя спаси живота ми.

Поглеждам Ван. Тя се усмихва триумфално.

— Добре, Гейбриъл — кимам тежко, — писмата са си твои и аз ще ти ги върна, но Ван трябва да ми върне Феърборн, защото той е мой.

Усмивката й не трепва.

— Твой? Откраднал си го от Клей. Всъщност Роуз го е откраднала.

— Но Ловците са го откраднали от Масимо, моят прапрадядо. Кинжалът принадлежи на семейството ми.

Тя отпива от чая и се обръща към Несбит.

— Според теб да му дадем ли Феърборн? Все пак ти го донесе.

Несбит се озъбва като куче и поклаща глава.

— Не мога да не се съглася с Несбит. Бил си доста нехаен с кинжала предишния път, Натан. Щом като Несбит е успял да ти го вземе… Феърборн трябва да бъде пазен на сигурно място. Той е опасен и могъщ. Засега е по-добре аз да се погрижа за него.

— Но той е мой!

— Скъпо момче — Ван ме поглежда, сините й очи искрят, — напълно съм съгласна с теб. Въпреки това — не се обиждай — не смятам да ти го дам. Засега. Кинжалът е отвратително оръжие, в него има зла магия. Уверявам те, че ще го държа на сигурно място. — Тя посяга към чайника. — Някой да иска още чай?

Никой не отговаря. Ван си налива и добавя:

— Натан, писмата са на Гейбриъл. Върни му ги, моля те.

Поглеждам Гейбриъл и той кима.

Амулетът

Гейбриъл отваря кутията, прелиства писмата и изважда едно от средата. Отгоре има петно от сажди, където го бях хванал, докато разглеждах писмата, след като намерих кутията в комина в апартамента в Женева.

Гейбриъл оставя писмото на масата пред Ван и казва:

— Амулетът е твой. Благодаря ти. Ако не беше ти, щях да съм мъртъв.

Отваря писмото и всички се навеждаме да погледнем.

— Благодаря, Гейбриъл — отговаря Ван. — Прекрасен е.

Навеждам се още повече. Не бих го нарекъл „прекрасен“. Парче пожълтял пергамент с избелели завъртулки от черно мастило, за първи път виждам такива букви, сигурно е някаква древна писменост. Надписът върви в няколко кръга. Само че не са пълни кръгове, а полукръгове, тъй като пергаментът е скъсан наполовина.

— Какво знаеш от майка ти за него? — пита Ван.

— Почти нищо. Тя смяташе, че може да се окаже ценен, тъй като е много стар. Разказвала ми е, че нейната баба го е намерила в някаква къща в Берлин. Предполагам, че под „намерила“ имаше предвид „откраднала“. Но мама не знаеше нищо повече.

— Не знаеше ли къде е другата половина?

— Не, само тази беше в нас.

— И Меркюри никога не го е виждала? Не си й обяснявал какво представлява?

Гейбриъл вдига рамене.

— Не й казах, че е скъсан наполовина. Мислех, че ако узнае за това, няма да го иска. Обясних й само, че имам амулет от майка ми, който е стар и ценен. Тя не ме разпитва, има толкова много амулети.

— Да, пълно е с амулети, това е вярно, повечето от тях обаче са твърде слаби. Извадила съм късмет, че не си го описал пред Меркюри. Даже според мен и ти си извадил късмет. Меркюри щеше да се досети какво представлява той и щеше да те убие, за да се сдобие с тази половинка.

Ван сгъва писмото с амулета внимателно и го прибира в джоба на сакото.

— Защо? — пита Гейбриъл. — Знаеш ли у кого е другата половина?

Ван се обръща към Несбит.

— Заслужава си да отворим шампанско. Сигурна съм, че има подбрана колекция в избата. — Тя се усмихва на Гейбриъл. — Момчета, вие чай ли ще пиете?

С Гейбриъл сме сами в стаята му. И двамата пихме шампанско. Не знам защо пих и какво точно празнувахме, а и не ми хареса особено. За първи път опитвам шампанско, всъщност досега не бях близвал алкохол. Гейбриъл и Ван обсъждаха шампанското, все едно си говореха за някаква хубава книга.

Докато вървяхме към стаята на Гейбриъл, имах чувството, че коридорът се клати. Отбелязах го на глас и Гейбриъл започна да ми се подиграва, че не мога да „нося“, и изтича напред. После се спря и се извърна да ме гледа как се клатушкам към него. Стана ми хубаво, че се усмихва, за миг сякаш пак си беше предишният. Сега сме сами, седим на леглото му и аз най-сетне го карам да ми разкаже какво е преживял.

— След като се разделихме, побягнах. В общи линии това е, няма друго. Аз бягах, Ловците ме гонеха. От време на време изкрещявах да побързаш, все едно беше с мен. Заблудих ги, смятаха, че сме заедно. Извадих късмет. Най-доброто прикритие бяха хората, Безцветните. Гледах да съм на оживени места, цареше ужасна суматоха, навсякъде беше пълно с народ, а Ловците не понасят блъсканица, полиция, шум, паника, стрелба. Надявах се да ме помислят за някой обикновен Безцветен, но в същото време трябваше да привличам вниманието им към мен. На два пъти ме раниха, докато тичах. Раните не бяха сериозни, но отровата от куршумите на Ловците ми подейства и тъй като не мога да се възстановявам, знаех, че няма да издържа дълго. Единствената ми мисъл беше, че не бива да спирам. Помня, че изведнъж една кола се появи пред мен, това трябва да са били Ван и Несбит. След това всичко ми се губи, докато не се събудих тук няколко дни по-късно. Не бях добре, но после, като се пооправих, Ван ми даде някаква отвара и аз й разказах всичко. За мен, за семейството ми, за писмата и за амулета… и за теб. Извинявай, Натан. Знам, че това са си лични твои работи, но…

— Няма нищо. Не ми пука за това. Радвам се, че си жив. Това е важното. Мислех те за мъртъв. Не исках да го повярвам, но ми се виждаше единственото логично обяснение, знаех, че ако можеше, щеше да дойдеш в пещерата.

— Ако не беше Ван, наистина щях да съм мъртъв.

— А тя какво прави в Женева? Защо е рискувала живота си за този амулет? Даже то не е цял амулет, а половинка.

— Не знам. Каза ми, че наскоро била научила, че може да е у мен. Лесно разбрала, че съм в Женева и работя за Меркюри. В първия момент се изплашила, че Меркюри е сложила ръка на амулета, но след като Несбит каза, че си мъртъв, тя като че ли се тревожеше повече, че амулетът може да е попаднал в ръцете на Ловците.

— Защо? Какво прави той?

— Нищо. Това е само половината. По принцип амулетите, когато са цели и здрави, лекуват и закрилят. Тя положи доста усилия да се добере до този и предполагам, че ще се опита да намери и другата половина. Сигурно като ги събере, амулетът ще възстанови силата си.

— И не знаеш нищо повече за него?

— Аха. За мен това беше някаква дреболия, спомен от майка ми. Повече ценях писмата.

Седим един до друг на леглото, той се отдръпва и се обляга на стената.

— Нека Ван го вземе. Тези неща не ме интересуват.

— Кои неща?

— Вълшебни предмети, амулети, кинжали…

— Да, знам, че не те интересуват.

Той отпуска глава към стената и впива очи в мен.

— Радвам се да те видя, Натан. Радвам се, че си жив. Много се радвам. — Изглежда уморен, кожата му сивее, под очите има тъмни кръгове. — Кой би си представил, че ще сме тук, живи? В тази прекрасна къща. Замаяни от шампанското.

Забележката му за вълшебните предмети ме кара да се чудя дали не е грешка да си искам Феърборн. Мислех, че ако си го върна, ще мога да докажа на баща ми, че няма да го убия. А може би кинжалът въобще не ми е нужен за това.

— За какво се замисли?

— За какво ли не. За Феърборн. За баща ми.

— Какво представлява той?

— Баща ми ли? Не знам. Не го познавам. Много по-издокаран е, отколкото предполагах, по-изтупан. Беше облечен с костюм. По нищо не си личи, че е убил стотици хора.

— Попитах какво представлява, не как изглежда.

— Какво очакваш да чуеш? Че е невероятен? Могъщ? Да, такъв е. И то повече, отколкото предполагах. Спря времето, снежинките висяха във въздуха, а ние продължавахме да си говорим, все едно нищо не е станало. Ловджийският куршум все още беше в раната. Той го извади. След това ми даде три дара: пръстен, куршума и живота ми. — Вдигнах пръстена да го покажа на Гейбриъл. — След това сряза дланта си и ми даде да отпия от кръвта му. Мисля си, че се е готвил за този момент още от раждането ми. Чакал ме е да се върна при Меркюри, знаел е, че натам ще се насоча. И тогава спря времето заради мен, спаси ме, извърши церемонията по посвещаването, а после… после си замина! Изостави ме отново! При Меркюри и Ловците.

Гейбриъл мълчи.

— Мислех, че ако някога се видим, ще му обясня всичко, ще му покажа, че няма да го убия. И се опитах да му го кажа, но той като че ли не ме слушаше. Можеше да ме убие, но вместо това ме спаси. Това беше най-невероятното и страхотно нещо в живота ми, а после… после изчезна.

— Той ти е баща, но освен това вярва, че ще го убиеш.

— Каза, че не вярва много на видения, но е предпазлив, или някаква друга подобна глупост. Ясно е, че не ми вярва. Не ми повярва, че съм изгубил Феърборн. Така че предметите все пак са важни, Гейбриъл, тъй като щом не му занесох кинжала, той ме изостави отново. А най-глупавото е, че го мразя заради това. Не заради хората, които е убил, не заради това, че е изял сърцата им, а защото ме е изоставил, когато съм бил малък, и сега ме изостави отново.

— Не го мразиш, просто си му ядосан. — Гейбриъл се засмива. — Което означава, че за теб той не се различава много от другите, тъй като ти си ядосан на повечето хора.

Изругавам и после казвам:

— Радвам се, че си жив, Гейбриъл. Така ще има още някой, на когото да се ядосвам.

Главата все още ми се върти и аз полягам.

— Трябва да поспя. Ти също.

Не заспивам, разбира се, тъй като сме в къщата, но оставам с него, доколкото мога да издържа, което не е дълго, защото вече се е стъмнило, а аз не мога да стоя вътре през нощта. Трябва да изляза.

Оглеждам двора. Той е голям, тук-там има дървета, спуска се чак до езерото, а от другите три страни е заобиколен от висока ограда с бодлива тел. Езерото обаче няма как да бъде заградено, на брега има каменист тесен плаж с дървен кей, но няма лодки. Красиво е. Сега се виждат само очертанията на планините отсреща. Топъл ветрец разпръсва облаците и се появява луната. Идеално е за плуване.

Водата е студена. Спокойна. Луната се отразява в нея. Навлизам навътре и се обръщам по гръб, гледам небето.

Нещо докосва крака ми и животинският адреналин веднага руква, разнася се из цялото тяло. Мъча се да се сдържа, да се успокоя, вдишвам дълбоко, повтарям си, че е било риба или някакъв боклук. Вдишвам и издишвам дълбоко, адреналинът се стопява, изчезва безследно.

Луната грее ярко, чудя се дали мога да накарам адреналина да се появи отново. Представям си разни опасности във водата, спотаени на дъното чудовища, крият се в тъмното, плуват към мен, дълга, дебела змиорка, може да ме погълне наведнъж. Гмуркам се и се оглеждам, долу е студено, тъмно, представям си как змиорката изскача към мен…

Нищо. Не се появява никаква змиорка, ала и адреналина го няма. Изплувам на повърхността, оглеждам се, едва ли не се надявам наистина да изскочи някакво чудовище, но то така и не се появява и след около минута бавно се връщам на брега.

Гейбриъл седи на тревата. Обличам се и отивам при него.

— Ще остана да спя при теб — казва той.

Събирам дърва, паля огън и сядам, добавям клечки и клони, после отивам да донеса още. Чудя се дали Гейбриъл ще ме попита защо не лягам, но той мълчи. Заспива малко преди зазоряване. Сега и аз вече мога да затворя очи. Никога не съм се преобразявал в животно през деня, освен ако не ме нападнат Ловци, а това тук едва ли ще се случи. Но през нощта… кой знае?

Събуждаме се след няколко часа, Гейбриъл изглежда по-добре, не е толкова блед, усмихва се.

Трябва да поговоря с него за Аналис, но го отлагам.

— Поспа ли? — пита той.

— Колкото теб. Достатъчно.

— Добре. — Той става и се протяга. — Сега ни трябва една хубава закуска. Кафе, кроасани, кифлички, яйца… Да, ядат ми се яйца.

Прекарваме целия ден в ядене. И двамата сме отслабнали, но днес погълнахме толкова много храна, че сигурно веднага възстановихме изгубените килограми. Следобеда плуваме и се печем на слънце. Поредният ден с ясно небе и адска жега.

— За много неща говорихме, освен за онова, за което сме на различно мнение — казва Гейбриъл.

— Не искам да се караме, след като току-що сме се събрали.

И все пак си давам сметка, че трябва да поговорим за Аналис. Длъжен съм да я спася. Звучи нелепо, героично и глупаво, но трябва да го направя. Не мога да я оставя в плен на Меркюри.

— Трябва да й помогна — казвам.

— Не, не трябва.

— Длъжен съм, Гейбриъл. Аналис е при Меркюри заради мен. Аз съм виновен, че сега е в кома.

— Не е кома и ти не си й длъжен.

— Искам да й помогна, Гейбриъл. Трябва да я освободя. Аналис ми е приятелка. Харесвам я… и то много. Разбирам, че не й вярваш, но знам, че тя никога няма да ме предаде. И никога не ме е предавала.

Той ме поглежда.

— А Ловците откъде са разбрали за апартамента на Меркюри в Женева?

— Какво?

— Не си прави оглушки. Как са стигнали до него? Каза, че са били там, спотайвали се. Не съм ги завел аз. Изобщо не съм припарвал в онзи район. Откъде са разбрали за апартамента?

— Маркус спомена, че Ловците могат да намират проходите. Сигурно някак са го засекли.

Гейбриъл се надига.

— Не, Натан, едва ли е толкова просто. Не мисля, че могат да засичат проходите от разстояние. Ако беше така, щяха да намерят прохода и към дома на Меркюри.

— Може и да са го намерили. А и освен това Меркюри е имала достатъчно време да го унищожи. Не е имало как да го намерят.

— Измисляш си оправдания и обяснения, само и само да не признаеш очевидното, че Аналис е съобщила на Ловците за апартамента.

— Ти ми беше казал да не излизам от апартамента, но аз не те послушах. Може някой да ме е видял, някой нечистокръвен, някой информатор. И той да е известил Ловците, и затова те да са били там, когато се върнах.

Гейбриъл мълчи, ляга отново.

— Не можеш да отречеш, че това е възможно — добавям.

Той не ме поглежда, за мен това е признание, че съм прав.

— Гейбриъл, вярвам й. Тя се опита да ни помогне. Каза ни колко Ловци охраняват базата, какви заклинания използват…

— Искала е да спечели доверието ти, да те убеди в искреността си. Натан, шпионите не носят плакати с надпис „Аз съм шпионин“. Напротив, те всячески се мъчат да те убедят, че са на твоя страна.

Спомням си как Аналис седеше до мен на покрива на къщата на Меркюри и се тресеше от страх. Сигурен съм, че не ме е предала.

— Трябва да се опитам да й помогна, Гейбриъл. Ти би го направил заради мен, а аз трябва да го направя за нея.

Той мълчи.

— Харесвам я много, Гейбриъл. Знаеш го.

Той скрива лице. Продължава да мълчи, гърдите му се надигат тежко.

— Искам да те помоля за една услуга.

Чакам.

Нищо.

— Ще ми помогнеш ли да намерим Меркюри? — И двамата знаем, че Аналис е при нея. — Нуждая се от помощта ти, Гейбриъл.

Той не отговаря. Не сваля ръката си от лицето.

Нищо повече не мога да направя, спускам се към брега на езерото.

След малко той идва при мен, гледаме спокойните води, планините отсреща и ясното синьо небе над тях.

— Ван ми каза, че си мъртъв — подема Гейбриъл. — Несбит те бил видял. Той беше донесъл Феърборн, а аз бях сигурен, че ако ти беше жив, нямаше да му го дадеш. Бях убеден, че си мъртъв. Нямаше и капчица съмнение в това. — Поглежда ме, аз обаче зяпам езерото. — Разплаках се. Плаках много, Натан. Исках да отида да те намеря, да те прегърна и никога повече да не те пусна. Нямаше да се отделя от теб, щях да умра от глад, но поне щях да умра с теб. Нищо друго не ми оставаше.

— Гейбриъл… — Не знам какво да кажа. Не искам да умре от глад, изобщо не искам да умира. — Ти си ми приятел, Гейбриъл. Най-добрият, единственият ми приятел. Но…

Той се обръща с лице към мен.

— Винаги ще бъда до теб, където и да отидеш. Не искам да съм другаде. Не бих понесъл да не съм до теб. Ако отидеш при Меркюри, и аз ще дойда. Ако искаш да ти помогна да освободиш Аналис, ще ти помогна.

Обръщам се към него, виждам колко е ядосан.

— Благодаря ти.

За първи път му благодаря за нещо, но знам, че не това иска той, не благодарности чака от мен, а друго…

Предложение

— Имам предложение — каза Ван в началото на изисканата вечеря, вече сме почти на десерта, а още не сме чули какво е то.

Ван е начело на масата, аз съм вляво от нея, Гейбриъл е срещу мен. Цял ден бяхме заедно, ядохме, плувахме, пекохме се на слънце, от време на време се карахме. Гейбриъл твърди, че сме на почивка, ето това било почивката на Безцветните. За Аналис повече не отворихме дума. Карахме се кой е по-бърз (аз винаги го изпреварвам, но въпреки това Гейбриъл смята, че той е победителят в надбягванията, тъй като е измислил някаква сложна система за допълнителни точки, които му се полагали, задето е в тялото на Безцветен), кой може да се гмурне по-дълбоко (аз го бия с петдесет метра, но по неговата система пак оставам на второ място), кой се катери по-бързо (в градината има стена за катерене — задължително оборудване в домовете на мафиотите според мен — и това съревнование Гейбриъл го печели и без допълнителните точки, когато и те се пресметнат, излиза, че аз пълзя като охлюв). Изядохме огромно количество храна и спорихме дали кроасаните са по-вкусни натопени в кафе, или в горещ шоколад, дали е по-добре филийката да е намазана с фъстъчено масло, или с шоколад, дали чипсът става по-хубав с майонеза, или с кетчуп, и така нататък. Давам си сметка колко ми е липсвал. Приятно е да си на почивка с него, но вече е време да сложим край на игрите.

Вечерята е официална, с кристални и порцеланови сервизи, всевъзможни прибори и свещи, аз обаче съм със старите ми дрехи. Ван е с кремав костюм, Гейбриъл също се е преоблякъл, намерил е нови дрехи в къщата. Двамата изглеждат страхотно. Несбит не е толкова издокаран, облечен е със същите черни дрехи, в които го видях за първи път. Той е приготвил храната и пак той сервира, справя се чудесно. Всъщност, като се замисля, той се справя с какво ли не: с готвене, поднасяне на чай, заличаване на следи, удушаване на Ловци. Ван е намерила най-добрия помощник на света.

Имаше супа, след това агнешко, десерт няма.

— Достатъчно сладки сме — казва Ван.

Аз се засмивам. Тя се обръща към мен.

— Не се шегувам. Несбит ми каза, че си го заплашил да му отрежеш езика, но в крайна сметка си се въздържал. Баща ти не би го направил.

Навярно това е комплимент.

Ван наблюдава как Несбит се отдалечава с купчина чинии.

— Така или иначе, радвам се, че не си допуснал тази грешка. — Тя замълчава за миг нерешително, поглежда вратата и добавя: — С Несбит сме стари приятели и макар че животът ми ще е много по-спокоен, ако Несбит онемее, трябва да призная, че той е много по-полезен, ако може да говори.

Трудно ми е да разгадая какви точно са отношенията им. Ван твърди, че са стари приятели, а тя изглежда само няколко години по-голяма от мен, макар да се държи, все едно е по-стара от Несбит. Приличат на господар и слуга, които са заедно от десетилетия.

— Несбит спомена, че ти си майстор на отварите — подхвърлям.

— Ласкае ме. Истина е, че имам слабост към отварите. Не бих използвала груб инструмент като нож, за да отрежа езика на някого. Отварите лесно се приспособяват и са по-точни от скалпел. Например достатъчно е да капна една капка от отвара върху езика ти и ти сам ще го изядеш.

— Не съм чувал за такава отвара. Баба забъркваше какви ли не.

— Сигурно говориш за баба ти по майчина линия — отбелязва Ван и без да изчака отговор, продължава: — Повечето Бели не знаят почти нищо за мощта на Черните отвари. Отварите имат хиляди приложения и силни страни. По моето скромно мнение те са най-мощното оръжие.

— А ти използвала ли си това оръжие? Накарала ли си някого да изяде езика си?

Ван едва-едва вдига рамене.

— Нямам много врагове, с повечето от тях вече съм се справила по един или друг начин.

Несбит се връща, за да доразчисти масата, събира чинии и купи и се обажда:

— Кажи им за отварата за тези, които не ти се отплащат. — Той се усмихва на мен и на Гейбриъл. — Аз заработвам хляба си, момчета, и вие трябва да последвате примера ми.

— Тези разговори не са за маса — отговаря Ван. — Само ще отбележа, че отварата е изключително ефикасна.

— Гейбриъл ти се отплати за помощта, нали? — питам аз.

— Да. Като цяло смятам, че сме начисто. Гейбриъл е жив и здрав, а половинката амулет, който ми обеща, вече е у мен. Гейбриъл е идеалният пациент и гост, благодарен и готов да ми помогне. А ти, Натан, също си имаш своите положителни страни и освен това си очарователен.

— Така ли? — Не мога да повярвам, че Ван намира нещо хубаво в мен. Поглеждам Гейбриъл, който се е ухилил широко, навярно заради забележката, че съм очарователен. — Утре си тръгваме.

— Това, разбира се, сами ще си решите.

— Решили сме го вече.

— Мога ли да попитам какви са намеренията ви?

— Можеш да питаш колкото си искаш.

— Предполагам, че възнамеряваш да откриеш Меркюри и да помогнеш на приятелката си Аналис. Достоен подвиг за младеж, заслепен от любов.

Усмихва ми се, после се усмихва на Гейбриъл.

— Не съм заслепен от любов.

— Да, разбира се, не си — кима Ван. — И все пак подвигът е достоен.

Несбит донася кафето, поставя каната в средата на масата. Ван продължава:

— Струва ми се нечестно, че аз знам вашите намерения, а вие не знаете моите. А аз не желая да бъда нечестна. — Дава знак на Несбит да налее кафето. — И аз съм намислила нещо като подвиг.

— Да намериш другата половина от амулета ли? — питам.

Ван поклаща леко глава.

— Надявам се, че в някакъв момент ще стигна до това, но сега имам по-важна задача.

— И каква е тя?

— Много неща се случиха, откакто се измъкна от света на Белите вещици и магьосници, Натан. Старата предводителка на Съвета, Глория Гудейл, беше свалена от поста си. Соул О’Браян използва твоето бягство от сградата на Съвета, за да я измести. За първи път от там се измъква затворник, и то не кой да е, а синът на Маркус. Бягството ти се смята за непростимо прегрешение.

— Но за мен отговаряше именно Соул. Или поне така си мисля.

— Няма значение кой е отговарял за теб. Пазачите не са успели да те увардят, а магическата защита на сградата не те е спряла. Сградата, пазачите, заклинанията — всичко това е отговорност на предводителя на Съвета. Глория пое вината и Соул се е погрижил да я сполети съответното наказание.

— От самото начало се чудя дали някой нарочно не улесни бягството ми. Не беше особено трудно.

— Моите източници твърдят, че Соул ти е позволил да се измъкнеш. Макар че не е станало точно според неговия замисъл. Първо е трябвало да ти отрежат кутрето и да го използват за направата на вещерска бутилка. Искали са да те накарат да убиеш баща си и след това са щели да се разправят и с теб. Но както виждам, кутрето ти е още на мястото си. — Тя посочва с цигарата ръката ми. — Въпреки това бягството ти е помогнало на Соул. Той е свалил Глория и е поел властта над Съвета.

— Значи, сега начело на Съвета е мъж и пак мъж е начело на Ловците, така ли? Това се случва сигурно за първи път. Не ми се вярва да се приеме добре от вещиците.

— Да, така е. По принцип жените са с по-силни дарби от мъжете. В това отношение ти и Гейбриъл сте изключение. — Несбит се прокашля, за да привлече внимание към себе си, но Ван не му обръща внимание. — Но всъщност в момента двата поста не се заемат от мъже. Клей също е пострадал от твоите действия. Много Бели са загинали да защитават Феърборн, а кинжалът е бил откраднат от Клей, без косъм да падне от главата му. Надигнали са се гласове Клей да бъде свален… и той се е оттеглил.

— И кой отговаря сега за Ловците?

Подозирам, че вече знам отговора.

— Човекът, който е бил тежко ранен вечерта след кражбата на Феърборн. Тя е млада и немного опитна, но е умна и със силна дарба. И е ужасяващо обезобразена, ако може да се вярва на слуховете. Сестра ти Джесика.

Припомням си кинжала в ръката си, мощта му и желанието му да се забие в лицето на Джесика.

— Тя беше гадже на Клей. Сигурно вече са се разделили, след като връзката им изигра ролята си. Джесика обича работата си повече, отколкото обича Клей.

— Джесика е вярна на Соул и се е захванала да разшири мрежата на Ловците в цяла Европа. Соул се мъчи да овладее Съвета на Белите в Европа. Като че ли засега успява да ги привлече на своя страна. Иска да му докладват за всичко и да прогонят Черните от тук, както Белите са ги прогонили от Великобритания. — Ван поклаща глава. — Аз съм Черна и не храня и капчица любов към Белите, но тук, в Европа, имаме вековна традиция на търпимост. Те си стоят в своите райони, ние си стоим в нашите. И така се спогаждаме.

Тя изважда тънката сребърна табакера от джоба на сакото, измъква цигара и продължава:

— Това не интересува Соул. Той жадува за власт. — Ван запалва цигарата, вдишва дълбоко и издишва облак зелен дим над главите ни. — Соул възнамерява да избие всички Черни в Европа. И е готов да види сметката на всеки, бил той Бял или Черен, който застане на пътя му. Той не е истински магьосник.

— И ти искаш да го спреш?

— Да. За да възстановим хармонията и равновесието, трябва да попречим на Соул да овладее Съвета в Европа и да спрем Ловците, които работят за него.

— И кой участва в това?

— Опитвам се да изградя общ съюз на всички вещици и магьосници.

— Всички? Не само Черни, а и Бели също така?

— Да, всички, които искат да запазят традиционните ценности.

— Традиционните ценности да се мразят и избиват на воля?

— Традиционните ценности да не се бъркат в чуждите работи, да се уважават и да бъдат толерантни. Ние уважаваме отделната личност, независимо дали човекът е Бял, или Черен. И набираме хора, които ни подкрепят.

— И ти искаш да се включа, така ли? Аз не съм нито Бял, нито Черен.

— Ти си и двете. — Тя поглежда Несбит. — Към нас се присъединяват и нечистокръвни.

— Да видим дали съм те разбрал правилно: присъединяваш се към шайка Бели, за да се противопоставите на Ловците, които разширяват дейността си в Европа. И искаш и аз да се включа и да се бия рамо до рамо с Белите?

— Точно така.

— Ха! Това ли е твоето равновесие? Аз мразя Белите, те също ме мразят. Ето на това му викам равновесие.

— Не мразиш всички Бели. Брат ти Аран и сестра ти Дебора…

— И те ли участват?

— Да.

Не съм сигурен какво предизвиква в мен тази новина, но подозирам, че е вярна. И двамата биха подкрепили такава кауза.

— От тях двамата едва ли ще има голяма полза в битките — подхвърлям.

— Армиите не се състоят само от бойци. — Ван дръпва от цигарата. — Всеки допринася с нещо за каузата. Ти можеш да помогнеш с бойните си умения. Други, като Аран, лекуват ранените. Трети, като Дебора, доставят сведения.

Оглеждам я внимателно.

— И колко души сте събрали досега?

— Малко. Има избягали от Великобритания Бели. Тези, които смятат, че Соул е твърде краен, и са се осмелили да изрекат мнението си на глас. Те са изгубили всичко и искат да си го върнат. Към нас се присъединиха и неколцина Черни, които виждат, че не ни чака нищо добро, ако сега си мълчим. Броят ни е малък, но постоянно нараства.

— В такъв случай нямате нужда от мен.

— Малцина могат да се бият.

— Аха…

— А и ти, Натан, се нуждаеш от нас. Дори и да успееш да събудиш Аналис и да избягате от Меркюри, мислиш ли, че с това бедите ти ще свършат? Ще те преследват до края на света. Ти можеш да бягаш, но твоята любима Аналис, боя се, няма да издържи и две минути.

— Ще се скрием.

— Те ще ви намерят.

Права е, разбира се. Няма да има край.

Поглеждам Гейбриъл.

— Аз съм с теб, каквото и да избереш — казва той.

Поклащам глава.

— Това не е моята битка.

Ван се усмихва.

— Това е най-вече твоята битка.

Ставам и заобикалям масата. Не ми харесва тази работа. Нямам никакво желание да се бия с Ловци и да рискувам живота си заради някаква кауза. А и не мога да си се представя как се сражавам рамо до рамо с Бели. Искам единствено да намеря Аналис и да си живеем кротко и спокойно край някоя река, без никой да ни безпокои.

Излизам от трапезарията, сядам на дивана във всекидневната и плъзвам поглед към езерото и планините отсреща.

Нощен дим

Явно и тук няма да ме оставят на мира. Не е минала и минута и пристига Ван, Гейбриъл идва и сяда на един фотьойл до мен, Несбит се подпира на касата на вратата.

— Соул е опасен за всички нас — подема Ван. — Каузата на Съюза…

— Не ме интересуват каузи — прекъсвам я. — Искам само да си върна Аналис.

— И как смяташ да го направиш? Меркюри е невероятно могъща, дарбата й е изключителна. — Ван започва да крачи пред мен. — Да видим дали ще позная. Аналис спи мъртвешки сън, от който единствено Меркюри може да я събуди. Надяваш се Гейбриъл да използва своята дарба, за да се преобрази на Меркюри, и така да развали магията.

Признавам наум, че точно това си бях мислил и че то не звучи много добре.

— Виждам поне няколко пречки пред този план — отбелязва Ван.

— Не съм казал, че това е моят план.

— Имаш ли по-добър?

Дори и да имах, нямаше да й кажа.

Тя продължава да крачи и да нарежда:

— Първо, Гейбриъл не може да използва дарбата си. Второ, не знаеш къде е Аналис. Трето, дори и да намериш Аналис и Гейбриъл да е в състояние да се преобрази на Меркюри, пак няма да знаеш как да развалиш магията. Четвърто, и да намериш решение на първите три проблема, ако разбере какво си замислил, Меркюри ще се опита да те убие и според мен е напълно вероятно да успее.

— Не отричам, че има пречки.

— Има, и още как. — Ван присяда на ръба на масичката пред мен. — Но пък аз мога да ти помогна да ги преодолееш.

— Ако се присъединя към Съюза?

— Да.

— Как?

— Как мога да ти помогна? Ами нека започнем с първия проблем: Гейбриъл. — Тя му се усмихва. — Не се обиждай, миличък.

Той свива рамене.

— Мога да помогна на Гейбриъл да възвърне дарбата си — заявява Ван.

— И други могат да го направят — обажда се той.

— Да, най-вече Меркюри, разбира се, както и още неколцина други, но те ще искат да получат нещо в замяна.

— Също като теб? — подхвърля Гейбриъл.

Ван се усмихва.

— Ще видиш, че с мен човек може да се разбере много по-лесно. Освен това съм тук и мога да ти помогна незабавно. Знам, че не гориш от желание да се втурнеш да спасяваш Аналис, Гейбриъл, но си в тялото на Безцветен почти година. Не можеш да използваш дарбата си почти толкова време, колкото си разполагал с нея. Трябва по-скоро да си върнеш истинското тяло.

Той ме поглежда.

— Не е кой знае какво да нямаш дарба. Има и по-лоши неща.

— Ще помогна на Гейбриъл да възвърне дарбата си, така че той да се преобрази в Меркюри, но въпреки това е възможно да не успее да събуди Аналис. Зависи какво заклинание е използвала тя. Но ако той се провали, мога да ви предложа друг вариант.

— Какъв?

— Да накарам Меркюри да го направи.

— Ха! Как?

— Не е по-трудно, отколкото да я накарам да изяде езика си. Има отвари и за това. Мога да я принудя да пожелае да събуди Аналис.

— Като й дадеш да отпие някаква отварата, така ли? „Хайде, Меркюри, сръбни си малко!“

— Не всички отвари се пият.

Може би ще използва дим или нещо друго. Но каквото и да е то, не мога да отрека, че е много по-вероятно тя да успее да накара Меркюри да събуди Аналис.

— И ще помогнеш на Гейбриъл да възвърне дарбата си пак с отвара?

— Да. — Ван ме поглежда, дръпва се леко и добавя: — Мога да помогна и на теб, Натан, ако желаеш. Не е лесно да овладееш дарбата си, знам. Колкото е по-силна, толкова е по-своенравна.

— Уча се.

— Добре. Трябва да я овладееш напълно, за да можеш да се биеш на страната на Съюза срещу Ловците.

— Все още не съм дал съгласието си.

— Но ще го направиш, защото без помощта ми няма как да спасиш Аналис. А и с моята помощ пак няма да е лесно. Няма как да отидеш при Меркюри, все едно влизаш у дома си. Необходимо е внимателно да обмислим всяка стъпка, но все пак е възможно да успеем.

— Ако се присъединя към вас, си искам Феърборн.

— Имаш го.

Не очаквах да отстъпи толкова бързо, няма за какво друго да споря, би означавало да се въртим в кръг, затова ставам. Стъмва се, искам да бъда навън.

— Ще преспя и утре ще ти кажа решението си.

— Да, вече се стъмва. Вътре става неприятно. Но аз имам лек и за това. Несбит, донеси нощния дим.

Несбит отива в другия край на стаята и взема купа с някаква течност, която прилича на мляко. Драсва клечка кибрит, поднася я към нея и по мазната повърхност хуква зеленикав пламък.

— Вдишай дима и ще можеш да стоиш вътре. Веднага прояснява ума ти.

Тя се навежда и вдишва дълбоко.

Приближавам се към купата. Пушекът ухае на мляко, трева и гора. Усещам как главоболието ми започва да отслабва.

— Все пак предпочитам да спя навън — казвам.

— Не се и съмнявам. Аз също съм Черна вещица, Натан. Не го забравяй. И аз страдам, когато съм затворена вътре нощем, Несбит също го усеща, макар и не толкова силно. Но сме се научили да използваме нощния дим и те съветвам да свикнеш.

С Гейбриъл тръгваме след Несбит към стаята. Отварям прозореца и сядам на перваза, но Несбит се обажда:

— Не хитрувай, братле, за твое добро е. — Той оставя купата с нощен дим на перваза и затваря прозореца. — Вдишвай дълбоко, все едно си в планината.

Той излиза, аз подушвам предпазливо зеления дим.

— Натан — обажда се Гейбриъл, — не си ми казал нищо за дарбата си.

Вдишвам от зеления пушек. Знам, че Гейбриъл е единственият, с изключение на баща ми, който може да ме разбере, но сега не ми се мисли за това. Имам си предостатъчно грижи.

— Красноречивият ти отговор май означава, че не ти се говори за това — подхвърля той.

Лягам по корем на леглото с глава към купата и кимам към нея.

— Използвал ли си го досега?

— Не. Когато бях в тялото си на Черен магьосник, спях навън или дремех през деня и нощем обикалях. — Той се приближава и вдишва дълбоко изпаренията. — Сега няма никакъв ефект върху мен. Почти нищо не усещам.

— Какво мислиш за идеята на Ван? Този Съюз ще успее ли? Ще могат ли изобщо да победят Съвета и Ловците?

— Не съм сигурен. Има невероятно могъщи Черни вещици и магьосници, но по принцип съюзяването не им е силна страна. Даже е почти невъзможно. Ван е необичайно толерантна, така че тя може да работи с Белите, но не съм сигурен дали другите ще се съгласят.

Прокарвам ръка над пламъка и загребвам дима към лицето си. Миризмата е приятна, ухае на чисто, усещам как прочиства носа, гърлото, главата ми. Все едно съм навън на някоя ливада. Въпреки това подозренията ми не са напълно уталожени, все пак това е някаква отвара, кой знае какво още причинява.

Отварям прозореца и сядам на перваза.

— Ще спя навън.

Гейбриъл мята една кърпа върху купата. Пламъкът угасва с тиха въздишка.

— Според мен още е рано да се тревожим за Съюза — казва той. — Меркюри е по-голямата опасност. Тя не е глупава, Натан. И е много опасна.

— Ако обмислим всичко внимателно, имаме шанс. Ако рискът е прекалено голям, ще се оттеглим.

— Колкото и внимателно да обмислим всичко, пак може нещо да се обърка. Прочети който си искаш учебник по история.

— Както знаеш, не мога да чета.

Няма какво повече да добавя, затова скачам от прозореца и се отправям към езерото. Искам да поплувам, да се пробвам да събудя дарбата си, а след това да поспя. Няма какво толкова да обмислям предложението на Ван. Друга възможност няма. Само така мога да помогна на Гейбриъл да си възвърне дарбата и да спася Аналис. Трябва да приема.

Дъжд

Плувам. Всичко наоколо сивее. Задушно е. Луната е напълно скрита зад облаците. Планините отсреща са тъмен силует на фона на тъмното небе. Водата изглежда черна. Черна като мастило.

Обръщам се по гръб и се взирам в небето. Май скоро ще завали. Подухва ветрец и в този миг едновременно се случват няколко неща. Попадам на студено течение, гарван изграква силно и върху мен се плисва вълна, влиза ми вода в очите и носа. Затварям очи. Ала вместо всичко да стане черно, зървам гората над пещерата, усещам Киаран край мен, не мога да го видя, той е невидим, но го подушвам, усещам го, усещам вкуса на кръвта в устата си. Остра болка прорязва крака ми, в него е забит нож. Щраквам с челюсти и Киаран се появява, в очите ми бликва черна течност, шурналата от гърлото му кръв изпълва ноздрите ми. Киаран надава вик като гракане на гарван и замира. Образът изчезва след не повече от няколко секунди, но не избледнява. Не е сън, а спомен.

Седя край огъня, който накладох на брега, още не мога да се стопля. Започва да пръска дъждец, но аз оставам навън, мъча се да си спомня подробности. Виждам през очите на животното, усещам болката, долавям миризмата и вкуса на кръвта, чувам писъка на Киаран… Сякаш съм в тялото на животното, усещам това, което усеща то, но не мога да достигна до съзнанието му. Не аз вземам решенията. Аз съм просто пътник.

Дъждът се усилва, завалява като из ведро, измокря ме до кости, треперя. Огънят угасва, отправям се към къщата да се скрия под стряхата. Малко преди да стигна до нея, виждам как някой изскача на верандата. Поставя пет широки купи на масата и изтичва навън покрай къщата. Не знам какво прави Несбит, тръгвам след него, пътьом надниквам в купите. Празни са, но са необичайни, направени са от камък и са с дебели, неравни стени.

Минавам отстрани на къщата и виждам, че Несбит е влязъл в кухнята. На перваза е сложил купа с нощен дим, от нея се издига зелен отблясък. Отварям тихо вратата и влизам в малкото антре. От там друга врата води към кухнята. Притворена е, но ако не вдигам шум, Несбит няма да разбере, че съм тук. Чувам гласове, Ван също е вътре.

— Изнесох купите.

— Добре. Това, което ще съберем тази нощ, трябва да ни стигне. Ще се видим на закуска.

— Мислех си… — обажда се Несбит.

— Нали знаеш, че мисленето не ти се удава?

— За малкия…

— Какво?

— Според мен е по-добре да му кажеш.

— Какво?

— С кого работиш…

— С кого работим — поправя го Ван.

— Накрая ще разбере и… едва ли ще му хареса.

— Не е нужно да му харесва. Не очаквам да му хареса. Не ме интересува дали му харесва. Важното е да се присъедини към нас. И ще го направи, защото няма друг избор. Няма смисъл да размътваме водата сега.

— Да, но…

— Какво? — прекъсва го ядосано Ван. — Мрънкаш като бабичка, Несбит!

— Той е нечистокръвен… Не знаеш какво е да си нечистокръвен, Ван. Аз обаче знам. Той още се чуди къде му е мястото, в момента не е част нито от Белите, нито от Черните. Но може да е част от Съюза. А за да стане това, той трябва да вярва в него, да има вяра и на теб.

— Да, май си прав, Несбит. Изненадващо проникновено разсъждение от твоя страна. Да те питам тогава какво правиш ти, за да спечелиш доверието на Натан и да станете приятели?

Несбит изсумтява.

— Ние вече сме приятели, макар че той още не си дава сметка за това.

Ван се засмива, за първи път чувам смеха й, приятен е, истински, ведър. Гласът й прозвучава по-меко.

— Несбит, единственото, което мога да направя, е да те уверя, че си давам сметка за този проблем и ще намеря начин да го преодолея, когато му дойде времето. Сега си имаме други задачи. Първо трябва да спасим момичето, а аз не съм сигурна как ще го направим.

Несбит също се засмива.

— Говори за двама.

Ван отваря вратата, подхвърля още нещо, което не успявам да чуя, после излиза.

Кой ли е бунтовникът, когото не бих приел? Очевидният отговор е: „всеки Бял“.

Дъждът отслабва, бързо спира. Поглеждам пода, в краката ми се е образувала локва. Несбит ще се досети, че съм бил тук, но нищо не мога да направя. Отправям се обратно към езерото, вървя сред дърветата. Намирам голям кипарис с широка корона, под клоните му земята е суха. Спирам, после се скривам зад ствола.

В езерото има две лодки. Движат се бавно, на носа блестят светлинки. В едната има четирима души, в другата двама, взират се към брега, към мен, с бинокли.

Ловци!

Стойката на една от Ловджийките ми се струва позната. Висока, слаба, изправена.

Джесика.

Хуквам към къщата, влитам в кухнята. Купата с нощен дим на перваза е като фар. Хвърлям една кърпа отгоре й да угася пламъка. Несбит понечва да възрази и аз обяснявам:

— Ловци! В езерото. Най-малко шестима.

Той се отправя към вратата.

— Събуди Габи и елате в стаята на Ван. Трябва да вземем някои неща от там. След пет минути потегляме.

— Ако са видели нощния дим, нямаме пет минути — извиквам след него.

— В такъв случай стискай палци да не са го видели.

След по-малко от минута с Гейбриъл влизаме в стаята на Ван. Тя внимателно прибира стъкленици във вече пълна платнена торба.

— Вчера Несбит ходи до Женева да купи някои неща — казва тя. — Явно са го видели.

Отваря чекмеджето на нощното шкафче и изважда Феърборн. Пъха го в голяма кожена чанта и я слага на рамо. Отправя се към вратата, като посочва пет големи книги с кожена подвързия и платнената торба.

— Вземете ги.

Подтичваме към гаража, по пътя настигаме Несбит. Той носи каменните купи, на рамото му виси голяма чанта.

След около минута Несбит, Ван и аз сме на задната седалка на черна лимузина. Гейбриъл шофира, носи фуражка. Излизаме от ниския гараж в бледия сумрак на разсъмване, продължаваме по алеята и през портата. Минали са не повече от пет минути, откакто видях Ловците, но имам чувство, че са били двайсет.

По пътя няма нищо необичайно, ала Ловците едва ли биха се движили с танкове.

Гейбриъл завива надясно, не към Женева, а в обратната посока. След около половин минута се разминаваме с микробус и Гейбриъл се обажда:

— Вътре има Ловци. Трима отпред, кой знае колко отзад.

Никой не отговаря, оглеждаме микробуса. Половин час по-късно се отклоняваме от пътя край езерото и се насочваме на север, не срещаме повече Ловци.

— Къде отиваме? — пита Гейбриъл.

— Засега продължавай на север — отговаря Ван, — после ще завием на изток. Знам едно подходящо място. Стар замък, усамотен и изключително добре поддържан. Би трябвало да е свободен по това време на годината.

Словакия

Пристигаме по залез. Пътувахме цял ден, спряхме само веднъж, за да сменим лимузината за по-обикновена кола. Замъкът е по-скоро голяма къща с кулички. Разположен е в гъста гора в края на дълга алея и определено е усамотен.

Ван и Несбит влизат вътре. Несбит обещава, че до десет минути ще приготви нещо за ядене. Гладен съм, но след цял ден в колата не ми се стои вътре, там ще трябва да разчитам на нощния дим. Казвам на Гейбриъл, че ще спя в гората. Той отговаря, че ще дойде с мен, но аз поклащам глава.

— Недей. По-добре е да съм сам, Гейбриъл. Ти остани в замъка.

— Ама…

— Моля те, Гейбриъл. Уморен съм и не ми се спори. Трябва да остана сам.

Навлизам сред дърветата и си намирам удобно местенце на завет. Не помня откога не съм спал като хората, чак ми се вие свят от умора, гората обаче ми харесва. Дърветата са стари, тихо е, сигурен съм, че Гейбриъл няма да дойде, след като го помолих. Затварям очи и заспивам.

Събужда ме тихо шумолене. Стъпки. Не човешки, на нещо дребно и плашливо. Сърничка.

Животинският адреналин се разбушува в мен, но аз вдишвам и издишвам дълбоко, сдържам дъха си и си повтарям: „Спокойно, спокойно“. Целта ми не е да не позволя на хищника в мен да се прояви, наблюдавам как адреналинът се увеличава и се натрупва. Издишам бавно. Колкото по-бавно е преобразяването, толкова по-добре. Не искам да шокирам тялото си. Искам да свикна с преобразяването и да се науча да запомням какво се случва след това. Вдишвам бавно, мъча се да накарам съзнанието си да не се изключи. Вдишвам дълбоко и след това издишвам в дълга, равномерна струя, тъй че адреналинът да нахлуе навсякъде.

виждам сърната. хищникът, тоест аз, я следва. умел преследвач е, абсолютно безшумен, незабележим, придвижва се само когато е сигурен, че няма да го усетят. сърната спира. ушите й потръпват. вдига глава и се оглежда. не искам да я убивам. красива е. не искам да убия сърната, но хищникът присвива задните си крака, готви се да скочи. „недей, не я убивай“, казвам му. говоря му тихо, спокойно, опитвам се да го опитомя. сърната настръхва. усетила е нещо, навежда глава, всеки миг ще хукне, и тогава животното скача, изкрещявам: „недей, спри!“…

Събуждам се. Все още е тъмно. Вкусът в устата ми показва, че съм вечерял със сърничката. Ръцете и лицето ми са изцапани с кръв, вдигам глава, виждам останките от сърната наблизо. Помня някои неща. Помня как чух сърната, когато бях аз, в човешкото си тяло, помня как се разбушува животинският адреналин в мен, после явно съм се преобразил, но това не го помня. Не помня какво е станало след това. Помня, че се опитах да спра хищника. Крещях му, но той не слушаше. Уби я.

Пипвам трупа на сърната, още е топъл.

Намирам едно вирче в реката и се измивам, след това лягам на брега. Не ми се спи. Умората се е разнесла, но съм объркан. Животното в мен не ми обръщаше никакво внимание. Хем сме едно, хем не сме. Уби сърната, макар да се опитах да го спра. Прави каквото си поиска.

Слънцето вече е изгряло, отивам в замъка да потърся Ван. Искам да разбера кога ще е готова да помогне на Гейбриъл да възвърне дарбата си. Обикалям из кухнята, трапезарията, балната зала, склада, оръжейната, спалните и баните, но не намирам никого. Връщам се пак към кухнята и по пътя срещам Несбит.

— Ван е в кабинета — казва ми той. — Иска да поговорите.

Отправям се натам, откъдето дойде Несбит, търся кабинета. При отварянето на третата тежка дъбова врата отвътре се чува:

— Като те гледам, имаш нужда от това.

Ван пали цигара и ми я подава, аз поклащам глава.

Стените са покрити с дървена ламперия. Върху голямо писалище от желязо и черно стъкло са подредени редици чинии. Приближавам се да погледна. Във всяка от тях има по малка купчинка в различен цвят. Повечето купчинки са нещо стрито, билки вероятно, някои съставки са оставени по-едри, трети приличат на големи семена.

Посягам да докосна една от тях.

— Недей, моля те — обажда се Ван и аз дръпвам ръка. Тя е седнала на стол в дъното, облечена е в раиран мъжки костюм. — Мъча се да приготвя отварата за Гейбриъл, опитвам се да установя правилната комбинация от различните съставки.

— Кога ще си готова?

— Скоро, вече разполагам и с последните две съставки.

Вдигам вежди въпросително.

— Едната е дъждът, който валя в Женева. Несбит успя да събере малко. Ако знаеш колко трудно се намира дъжд, валял през нощта по пълнолуние.

— Наистина ли има значение дали е било пълнолуние, или не?

Поглежда ме, все едно не съм с всичкия си.

— Всичко има значение, Натан.

Спомням си как баба ми обясняваше, че способностите на растенията се променят в зависимост от това, кога точно са откъснати, по пълнолуние или новолуние, тъй че явно това важи и за дъждовната вода. А защо не и за всичко останало? И моите умения да се възстановявам се променят спрямо фазите на Луната.

— А коя е втората съставка? — питам.

— Не може да не се досещаш — отвръща Ван и гаси цигарата си.

Така го казва, че няма как да не си помисля, че е свързано с мен.

— Моята кръв? — подхвърлям.

Тя се усмихва.

— О, не, миличък, нещо много по-зловещо от кръвта. Ще използваме душата ти.

Магьосническо ала-бала

Стоя до писалището в кабинета на Ван и я гледам как пуши поредната си цигара.

— Гейбриъл не успява да намери обратния път към себе си, защото дарбата му е изключително силна. Превърнал се е в истински Безцветен и не може да възстанови тази частица от себе си, която е същината на Черен магьосник.

— Така както го обясняваш, звучи долу-горе смислено — отвръщам.

— Много ти благодаря, Натан. — Тя се приближава и се обляга на писалището до мен. — Тази частица на Черен магьосник още е у него. Той трябва да я открие и за целта му е необходим друг силен магьосник, който да го води.

— И защо реши, че това ще съм аз? Аз не съм Черен, аз съм нечистокръвен.

— Бял, Черен, нечистокръвен — няма никакво значение. На него му е нужен магьосник, на когото да се довери. А той ти вярва абсолютно. Освен това смята, че си велик магьосник.

Поклащам глава.

— Да бе, да.

— Имаш ли някаква представа какво мисли той за теб? — Тя дръпва от цигарата. — За него ти си абсолютният магьосник.

— Какво?

— В теб се сливат Черните и Белите. Ти си такъв, каквито са били първите магьосници, притежаваш мощта и на двете страни.

— О! Ама…

Не знам какво да кажа.

В този момент на вратата се почуква и Несбит влиза с поднос.

— Храна! — обявява той. — Донесох чай и препечен хляб, Ван.

— Благодаря, Несбит. Би ли помолил и Гейбриъл да дойде?

— Сега?

— В общи линии това е идеята — отвръща Ван.

Несбит излиза, като мърмори:

— Не съм слуга. Аз съм пълноправен съдружник и двамата много добре знаем кой работи повече…

Отдалечава се в коридора и гласът му заглъхва.

— Не знам какво бих правила без него.

Не съм сигурен как да изразя на глас мисълта, че двамата са абсолютно несъвместими, затова казвам:

— Той върши много работа.

— Да, така е. Аз лично го обучих. Но и той е схватлив, не мога да си кривя душата. Заедно сме от двайсет и пет години.

— Двайсет и пет години?!

Ван изглежда на не повече от двайсет, макар че се държи като много по-възрастна, много по-опитна.

— На колко си всъщност, Ван?

— Не е учтиво да задаваш такива въпроси. Освен за всичко останало, отварите са изключително полезни, за да поддържаш младежки вид.

Гейбриъл влиза в кабинета и затваря вратата, по-точно я затръшва в лицето на Несбит. Чуваме го как се оплаква от другата страна.

— Гейбриъл, благодаря ти, че се отзова толкова бързо. Тъкмо обяснявах на Натан, че сме почти готови да ти върнем истинската същност.

— Добре — отговаря Гейбриъл предпазливо и сяда срещу мен.

— И какво трябва да направим сега? — питам аз.

— Ще изпиете приготвената от мен отвара. Така ще се изгради връзка между вас, ще изпаднете в транс и заедно ще откриете частицата, в която се съдържа истинската същност на Гейбриъл. Представете си едно дълго въже. Намирате го и после по него се връщате обратно към настоящето.

Поглеждам Гейбриъл и леко поклащам глава. Той улавя погледа ми и все едно е прочел мислите ми, казва:

— Това е магия. Изглежда като пълна глупост, но работи.

Пак поклащам глава и се обръщам към Ван.

— А какво ще стане, ако не намерим тази частица или тръгнем по въжето към другия му край?

— Ще останете в транс.

— Завинаги?

— Докато не умрете от глад.

— Доста неприятен начин да умреш — отбелязвам.

— Винаги съм си мислил, че съм от хората, които ще умрат в престрелка — усмихва се Гейбриъл. — Пробвах го и мога да ти кажа, че също не е приятно.

— И колко време ще отнеме? — питам.

Ван пали отново цигара и издишва дима.

— Колкото е нужно.

— С други думи, не знаеш.

Тя не отговаря.

— Каква е вероятността да не я намерим? — продължавам с въпросите аз.

— Не знам. Всичко зависи от вас двамата.

— Не ми харесва тази работа.

— Радвам се, че си такъв оптимист, Натан. Това винаги помага. — Ван полага нежно ръка на крака ми и го потупва леко. — За щастие, това място е изключително подходящо. Дървета, река, древни хълмове: точно като за теб. — Поглежда ме в очите, синьото в нейните искри като река. — За съжаление, има един малък проблем.

— Какъв?

— Твърде опасно е да го направим преди новолуние.

— Какво? — Скачам. — Дотогава има две седмици!

— Да.

Тя издишва равномерна струйка дим във въздуха.

— А Аналис… Тя може да умре. Ако Ловците намерят Меркюри, може да убият и двете. Или да ги заловят.

— Струва ми се, че можем да разчитаме на способността на Меркюри да се скрие от Ловците. Тя се справя успешно с тази задача от десетилетия.

— Но Аналис ще губи сили с всеки изминал ден. Не можем да стоим и да чакаме тук две седмици.

— Напротив, можем, и точно това ще направим, Натан. Прав си, Аналис ще губи сили, но все пак имаме време. Тя може да издържи в това състояние в продължение на месеци.

— Лесно ти е да говориш така, ти си свободна, жива, нищо ти няма.

Връщам се при писалището. Иде ми с един замах да съборя чинийките с билките на пода. Гейбриъл обаче се досеща какво ми се върти в главата и се изпречва пред мен. Изругавам го и изскачам от кабинета, затръшвам силно вратата. Давам си сметка, че се държа като дете, но в коридора едва не се блъсвам в Несбит, който ми се подсмихва. Сигурно е подслушвал. Избутвам го настрани и се насочвам навън, като ритам и удрям всичко, край което минавам.

Казвам на Гейбриъл

Трябва да измисля с какво да си запълня следващите две седмици. Давам си сметка, че съм позагубил форма, а и тъй като няма какво друго да правя, започвам да тренирам. Бързо заяквам, не е само заради тренировките, дарбата ми също помага. Откакто тя се появи, тялото ми е по-здраво, по-живо. Денем тренирам с Несбит и Гейбриъл, а нощем — сам. Мога да бодърствам по цяла нощ, стига да съм дремнал няколко часа през деня.

Сутрин, след като се събудя, излизам да тичам с Гейбриъл и Несбит, но след няколко километра винаги продължавам сам. Срещаме се на зазоряване, те мърморят, подхвърлят си забележки за времето и колко били схванати, и се разгряваме. Мисля си, че този път всичко ще бъде наред, а накрая неизменно се повтаря едно и също: Несбит започва да се заяжда. Подхвърля закачки за какво ли не, колко съм нетърпелив, колко съм мълчалив и нещастен, подиграва се на обувките, косата, лицето и очите ми. Винаги намира какво да каже за очите ми. Понякога ми се струва, че нарочно си проси боя.

Все се надявам, че ако остана с тях, на него ще му омръзне да ме дразни, но накрая се ядосвам и ги оставям, тичам сам и ми е по-добре. Не знам защо изобщо си правя труда да се занимавам с тях, ала въпреки това всяка сутрин си мисля, че ще ни е приятно да сме заедно, и никога не се получава.

След като се върнем, закусваме. Аз си правя каша. Несбит приготвя разни засукани неща за Ван и Гейбриъл, вчера например направи яйца по бенедиктински. Освен че готви, той сервира на Ван, а аз се храня в кухнята. Гейбриъл ми прави компания. Понякога Несбит също яде с нас каша, тогава е поносим. Не говори много, само яде.

След това си подремвам на слънце, ако има слънце. После пак тренирам малко, обикалям наоколо, обикновено сам, понякога с Гейбриъл. След това обядвам и пак си полягам. Късно следобед или надвечер тренираме с Несбит. Той се справя добре, но винаги го побеждавам. Дразня го колко е стар, бавен и дебел, а той се усмихва, смее се и приема всяка моя дума като комплимент. Понякога Гейбриъл ни гледа, но не участва нито в схватките, нито в разговорите. В повечето случаи той се упражнява да стреля, много е добър с пистолети, лъкове и арбалети. Ван и Гейбриъл каквото и да правят, отстрани изглежда съвсем лесно и красиво И аз пробвах да пострелям, само че установих, че огнестрелните оръжия не ми харесват.

Вечер си вземам душ в замъка и вечеряме, Несбит готви и поднася. Щом се стъмни, отивам в гората. Поредният ден отминава и остават един по-малко до срещата с Аналис.

Спя в гората. Приятно е. Когато съм сам там, се чувствам спокоен. Не съм се преобразявал повече. Всяка вечер чакам да видя дали животното в мен ще се появи. Искам да разуча как точно става всичко и как бих могъл да овладея животното, струва ми се, че това усамотено старо място е идеално за тази цел.

Един ден не хапнах нищо, за да видя дали това ще има ефект, само че нямаше. Може би защото през нощта не се появи друго животно. Тази вечер ще пробвам друго. Цял ден не съм сложил залък в устата, възнамерявам да изляза на лов, но без да убивам. Искам да се преобразя, да намеря плячка, а после да я оставя жива. Взех малко месо от кухнята да го сложа на тревата.

Слънцето залязва, отивам в гората. Знам, че в района има лисици, отправям се към тяхната дупка. Вървя бавно и безшумно между дърветата, стигам до шубраците, които скриват входа на дупката им. Прикляквам и чакам.

Чакам цяла нощ, но веднага щом една малка лисичка подава муцуната си от леговището, животинският адреналин руква в кръвта ми. Дишам бавно и спокойно, чакам. Искам да овладея преобразяването, да видя дали мога да се сдържам. Не искам да убивам лисицата. Искам да се преобразя и да намеря начин да се спра, дори и ако за това се наложи да насоча животното към месото, което оставих. Трябва да се науча да контролирам хищника в мен. Да не му позволявам да убива безразборно.

Вдишвам дълбоко, чакам, адреналинът бушува, но още не е неудържим. Казвам си: „Ще я проследим. Нищо повече. Ще я проследим и ще я оставим жива“.

Лисицата още не ме е усетила, излиза от дупката. Преставам да вдишвам и издишвам дълбоко, съсредоточавам се върху миризмата й.

в животинско тяло съм. преобразих се за миг. лисицата е близо до дупката. усещам миризмата й, по-силна е, след като станах животно. лисицата се затичва. хищникът, в който съм аз, се отправя след нея. „недей, остави я“, заповядвам му, но той продължава да я преследва. „престани! спри!“, нареждам му, опитвам се да го насоча назад, само че той продължава след лисицата. не мога да го овладея. той скъсява разстоянието. „не!, изкрещявам му ядосано, стой!“, животното обаче я настига. скоковете му са огромни в сравнение с тези на лисицата. тя спира, обръща се и аз заповядвам: „не! не я убивай! наблизо има по-хубаво месо“, мъча се да сдържам животинското тяло, да скова мускулите му, ала те не са мои и не ми се подчиняват. хищникът се хвърля към лисицата, крещя: „недей! спри!“, а в устата си усещам кръв…

Събуждам се. Все още усещам вкуса на кръв. Лисицата лежи до мен. Разкъсана козина, вътрешности и кости. Иде ми да я взема и да я хвърля настрани. Мразя хищника в мен. Мразя го. Не може той да командва. Не исках да убивам лисицата. Казах му да не я убива. Нямаше нужда да я убива. Разкрещявам се и обсипвам с ругатни разкъсания труп, но всъщност крещя на животното вътре в мен. Надявам се, че ме чува. Надявам се да разбере, че го мразя. Не искам тази дарба. Мразя я.

До сутринта вече съм се успокоил. Не знам какво да правя с дарбата си. Ако не се науча да я владея, то значи, мога да убия всекиго. Колебая се дали да не попитам Ван. Тя знае много неща, може и да е в състояние да ми помогне, но не искам да разчитам на нея. Искам сам да намеря решение. А и още не съм казал на Гейбриъл.

На зазоряване се измивам набързо в реката и отивам на срещата с Несбит и Гейбриъл преди тичането. Те стоят заедно, разговарят, Гейбриъл ми се усмихва отдалече.

— Изглеждаш по-зле от обикновено — казва той и посяга да махне нещо от косата ми. — Какво е това?

Отдръпвам се рязко, прокарвам ръка през косата, напипвам разни парченца, изсъхнала кръв, дребни костици. Чувам как Несбит подхвърля: „Остатъци от вечерята, а?“. Обръщам се към него и без да мисля, изваждам ножа си, той също вади своя.

Гейбриъл застава между нас.

— Натан, успокой се.

Побутвам го в гърдите, задушавам се от гняв. Знам, че трябва да се сдържам, но ако Несбит каже и една дума повече, ще забия ножа в дебелия му корем.

Гейбриъл продължава да препречва пътя ми, Несбит стои зад него ухилен до уши.

— Несбит, върни се в замъка. Трябва да поговоря с Натан.

Несбит му козирува ухилен, обръща се и се отдалечава с танцова стъпка.

Гейбриъл ме хваща за ръката.

— Натан, той само те дразни.

— И това означава ли, че не мога да го убия?

Той не отговаря. После поклаща глава и казва:

— Моля те, недей. Няма да намерим толкова добър готвач. А и не искам да се налага аз да мия чиниите. Можеш да си му го върнеш, като му кажеш, че супата е пресолена. Това ще го нарани повече, отколкото ако го прободеш в корема.

— Побеснявам от тъпите му забележки. — Поемам си дъх и добавям: — Чух го да говори с Ван в Женева. Каза, че вече съм му бил приятел, макар да не съм го бил съзнавал. — Поклащам глава. — Просто не го разбирам.

— Според мен по този начин Несбит показва, че те харесва. Той е наполовина Черен магьосник, Натан. Не се дръж с него като с обикновен Безцветен.

— Не се държа!

— Не показваш и капчица уважение към него.

Поглеждам Несбит. Той вече е престанал да подскача, върви бавно към замъка.

— Не съм сигурен, че изпитвам уважение към него.

— Изпитваш. Той е добър боец. И чудесен следотърсач. Просто не го бива с шегите.

Сконфузено си давам си сметка, че ножът е все още в ръката ми, прибирам го.

Гейбриъл посяга и прокарва ръка през косата ми, маха парченцата.

— Разкажи ми за това.

Какво да му кажа? Гората зад мен е смълчана. Подухва ветрец, дърветата като че ли шепнат. Не мога да намеря думите, с които да започна.

— С дарбата ти ли е свързано? — пита той. — Можеш ли да ми кажеш?

— Намерих дарбата си — измърморвам. Само че не е напълно вярно, затова добавям: — Не, не е така. Нищо не съм намерил. По-скоро дарбата ми ме намери.

Гейбриъл чака.

— Дарбата ми е същата като на баща ми, способността да се превръщам в животно. Опитвам се да се науча да я владея, но… не мога.

— Затова ли искаш да си сам нощем?

— Да. Опасен съм. Не бива да си близо до мен.

Поглеждам го в очите, после отмествам поглед, за да мога да продължа:

— Снощи улових лисица. Мислех, че ще мога да го спра, но не успях.

— Кого?

— Животното в мен. Заповядах му да не закача лисицата, но то не ме слуша. Искаше да я убие. И да я изяде. И го направи. Бях там, видях го, чух го, усетих миризмата, вкуса. Но не можех да го спра.

Замълчавам, после добавям:

— Първото, което животното уби, което аз убих, не беше лисица.

Поглеждам Гейбриъл в очите, после отмествам поглед.

— А какво?

— Ловджийка — отговарям тихо.

Впивам поглед в земята, след това поглеждам нагоре към дърветата. Не знам дали ще мога да изрека всичко. С времето си припомних много неща и вече няма как да ги забравя.

— Събудих се с окървавени ръце… И с кръв в устата. И по лицето. Капеше от пръстите ми. В началото не си спомнях нищо, постепенно обаче възстанових случилото се. Разкъсах корема й с нокти, вътрешностите й се разпиляха, натиках муцуна в тялото й. Това си го спомням ясно, как всичко пред очите ми е червено, усещам вкуса на кръв, бутам муцуна навътре, за да я захапя и да я разкъсам. Да, убих и онази Ловджийка в Женева. Пречупих й врата. Беше ужасно. Но тази… Бях пъхнал муцуна в нея!

— Било е животното, твоята друга страна.

— То е още в мен. Част от мен. Тя пищеше, Гейбриъл. Муцуната ми беше в нея, а тя още пищеше.

Поглеждам настрани, после пак се обръщам към него.

— Мислех, че ще е страхотно да намеря дарбата си, и в известен смисъл наистина е така. Чувствам се по-силен, но в един момент сякаш изчезвам, все едно има някой друг, нещо друго, което живее вътре в мен. И то понякога се появява и ме завладява. Знам, че пак съм аз, че това е някаква друга част от мен, някаква дива, жестока страна от моята същност. Убих и Киаран.

— Киаран? Братът на Аналис?

Кимам.

— Не исках да го убия. Бях го видял преди това и си помислих, че може да го убия — да се сбием, да го намушкам с ножа — но не го направих. Тръгнах си. После обаче се оказа, че той и партньорът му са ме проследили. Несбит уби другия, аз убих Киаран.

Сега си спомням по-подробно случилото се.

— И Киаран крещеше. Преди да прегриза гърлото му. Помня вкуса, колко хлъзгаво беше месото между зъбите. Облизах кръвта му.

Просълзявам се, чувствам се глупаво, какъв лицемер съм, да плача за смъртта на Киаран. Отвращавам се от себе си. Обръщам гръб на Гейбриъл, мъча се да се овладея, избърсвам сълзите с ръкав. Когато пак го поглеждам, Гейбриъл не е отместил очи от мен.

— Ужасно беше. Несбит повърна, като видя тялото. Представяш ли си какво е било, за да повърне…

— Това не означава, че си лош, Натан.

— Не означава и че съм добър!

— Убил си го така, както би го направило едно животно. Знам, че това не е утеха за теб, но животното действа инстинктивно. То не е зло, не е нито добро, нито лошо.

Той се подвоумява, после добавя:

— Може ли да те питам нещо? Изяде ли сърцето на Ловджийката? И на Киаран? Взе ли дарбите им?

Поклащам глава.

— Животното ги убива, разкъсва ги. Но не се интересува от дарбите им. Иска просто да убива.

— Иска да оцелее. То не е лошо, Натан. — Гейбриъл посяга и изтрива сълзите ми с пръст. Не помръдвам. Докосването му е като ласка. Приятно ми е. Усещам как сълзите рукват по-силно. Гейбриъл се навежда към мен, целува ме нежно по устните, едва-едва. Отдръпвам се леко, но той не отстъпва. — Не се мрази. Не мрази никоя част от себе си.

Гейбриъл ме придърпва, прегръща ме, усещам топлия му дъх в косата си.

Не знам как да реагирам на това, че Гейбриъл ме прегръща и целува. Не знам какво да мисля. Знам, че го прави, за да покаже чувствата си към мен. Но в същото време би трябвало да си дава сметка, че аз не изпитвам същите чувства към него. И това не мога да го променя. Въпреки това го обичам. Той ми е приятел, най-добрият ми приятел и аз го обичам много. Продължавам да плача в прегръдката на Гейбриъл.

Оставаме притиснати един в друг дълго време. Дърветата също не помръдват и аз ги гледам, не отделям очи от тях. Когато най-сетне се успокоявам, той ме пуска. Сядаме на тревата, аз лягам по гръб и закривам очи с ръка.

— Добре ли си? — пита Гейбриъл.

— Аз съм синът на Маркус, най-страшният Черен магьосник. Аз съм животно, което разкъсва Ловци. А съм се разциврил като бебе. Разбира се, че съм добре!

— Приеми дарбата си, Натан. Не й се съпротивлявай.

— Не се съпротивлявам. И да искам, не мога. Тя е по-силна от мен.

— В такъв случай я приеми и се учи от нея. Не я съди. Сигурно е много объркващо за горкото животно. Искаш я, защото е същата дарба като на баща ти, и пак поради същата причина я отхвърляш. Харесва ти мощта. Мразиш мощта. Жал ми е за горкия звяр вътре в теб.

— Не ми се вярва да говориш така, като го зърнеш.

— Досега ми обясняваше само за лошото, за това, което не харесваш. Кажи ми и добрите страни.

— Няма такива.

— Лъжец! Аз съм магьосник, Натан. Знам какво означава да имаш дарба.

Затварям очи и си припомням. Знам, че трябва да съм честен с Гейбриъл, и затова казвам:

— Приятно е. Адски е приятно, когато това нещо, животинският адреналин, бушува в мен. Страх ме е, но въпреки това се чувствам невероятно могъщ. Всичките ми сетива са изключително остри, будни. Все едно гледам отстрани животното, а то е… напълно вглъбено. Ето това е да си животно, да си напълно потопен в това, което правиш, да не мислиш, да действаш чисто физиологически. — Поглеждам Гейбриъл. — Мислиш ли, че това е да си животно?

— Не знам. Точно затова си получил тази дарба, Натан. Не защото си животно, не защото не знаеш кое е добро и зло, а защото искаш да усетиш какво е. Просто си такъв, така си устроен, да усещаш.

— О!

— Ти си истински магьосник, Натан. Не се съпротивлявай на животното. Бъди него. Това е ролята му. — Той замълчава, после добавя: — А всъщност в какво животно се преобразяваш?

Не знам. Спомням си взрените в мен очи на лисицата снощи и отговарям:

— Гладно.

Използвам душата си

Днес е новолуние. Ван каза, че с Гейбриъл ще изпием нейната отвара и ще прережем дланите си, а после тя ще ги привърже здраво една към друга. Ще останем завързани, докато не намерим изхода от лабиринта в съзнанието на Гейбриъл. Има и уловка, разбира се.

— И двамата трябва да подготвите телата си. Гейбриъл, не прекалявай с тренировките и се нахрани добре. Натан, ти ще прекараш нощта преди ритуала вътре.

— Какво? — възкликвам. — Защо?

— Това ще изостри сетивата ти и ще направи транса, в който ще изпаднеш, по-истински. Заради това изчакахме да дойде новолуние, за да можеш да останеш вътре цяла нощ.

— А не можеше ли да го направим за по-малко време по пълнолуние? — питам аз.

— При пълнолуние щеше да полудееш, а Гейбриъл има нужда да си в съзнание и да можеш да разсъждаваш трезво. При новолуние ще е неприятно, изключително неприятно, но ще оцелееш и ще излезеш от това изпитание по-силен. — Тя отваря сребърната табакера и изважда цигара. — Разбира се, може и да греша, винаги има първи път. Все пак смятам, че това е правилното решение за теб. Инстинктът ми го нашепва. Това е дарбата ми, Натан, а аз й се доверявам.

Не съм сигурен какво ще излезе от цялата тази работа, но нямам друг избор. За последно съм оставал вътре през нощта, когато бях на шестнайсет. Още не бях получил дарбата си и преживяването беше ужасно. Рядко се замислям за това, ала колкото и да мисля, не мога да го разбера. Колкото и да си повтарям: „Това е глупаво, просто си вътре, нищо ти няма“, цялото ми тяло се гърчи, чувам всякакви шумове, примирам от страх и крещя да ме пуснат да изляза.

През деня оставам сам в гората да помързелувам. Животното в мен също като че ли си почива. Не се е обаждало, откакто говорих с Гейбриъл. Лежа на земята и гледам небето, сутрин то е бледосиньо, по обяд е лазурно, вечер за малко става виолетово, после посивява. Гладен съм и съм жаден, коремът ми къркори, ала това е нищо в сравнение с другото, което ми предстои. Сигурен съм, че ще се справя. Искам го заради Гейбриъл, искам да му покажа, че знам как той се жертва за мен и че съм готов да направя същото за него. Не е кой знае какво, една нощ вътре.

Заспивам и когато се събуждам, вече притъмнява. Несъзнателно повдигам ръка и после си давам сметка, че търся решетките на клетката. Старите навици умират трудно.

Вече почти напълно се е стъмнило, отправям се към замъка. Ван отваря вратата веднага. Сигурно ме е видяла да се приближавам. Чудя се какво ще ми каже, тя обаче мълчи, повежда ме през салона, после по коридора, паркетът е тъмен и стъпките ни отекват, стигаме до една врата в дъното. Минаваме през нея и там спирам.

Стъпала водят надолу.

— Избата — казва Ван.

Чудя се как ще реагира животното в мен, то обаче спи. Ван тръгва първа надолу, стигаме до празна стая с каменен под и тухлени стени, на тавана грее слаба крушка. Прилича повече на килия, не на изба.

— Несбит ще е горе в коридора. Вратата ще е заключена, но ако усетиш, че не можеш да издържиш, той ще те пусне да излезеш. Ще те проверява на всеки час.

Мълча. Вече се чувствам доста тягостно. Сядам на студения под и гледам как Ван се качва по стълбите. Вратата се затваря, ключът превърта.

Знам, че животното няма да се появи. Тук е твърде голо. То се крие. Вътре съм само от минута, най-много две, а вече ми се замайва главата и ми се повръща, но е поносимо, все пак го правя за Гейбриъл. И за Аналис. Ставам, отивам до стената в дъното, връщам се, после пак, ала това не помага. Стаята сякаш се смалява, сядам отново, имам чувството, че стените се срутват върху мен. Знам, че не помръдват. Не помръдват! Стените са си по местата, прави. Добре съм. Повръща ми се. Главата ме цепи. Не е приятно, но съм добре. Стоя неподвижно, мъча се да дишам и издишам бавно.

Вратата горе изскърцва. Изминал е първият час.

— Добре ли си? — подвиква Несбит.

— Да, супер съм — отвръщам, старая се гласът ми да звучи уверено.

Вратата се затваря.

Минават още една-две минути, повтарям си, че съм добре, след това гърлото ми се свива и повръщам на пода, стомахът ми се е стегнал на топка, всички мускули в тялото се сгърчват и напрягат. Стените се стоварват върху мен, макар да знам, макар да съм абсолютно убеден, че това е невъзможно. Стените не могат току-така да се срутят, нали? Горещо ми е, потя се, повръщам отново, после пак, стомахът ми се бунтува, от устата не излиза нищо, но не спира да ми се повдига, свил съм се на кравай на пода.

По някое време Несбит застава над мен. Минал е още един час. Отварям очи, но вече го няма.

Треперя като лист, студено ми е. Отново повръщам. Няма какво да излезе, но стомахът ми като че ли е решил да се обърне наопаки. Лежа в подножието на стълбите. Там си и оставам. Не мога да помръдна. Дори не мога да пълзя. Но мога да издържа. Мога.

И тогава започва стъргането. В началото е тихо, после се усилва, заглушава всичко друго, сетне изведнъж спира. Тишина. Чакам, ослушвам се, знам, че ще започне отново. Докато е тихо, си повтарям, че не е истинско, аз съм в избата, тук няма какво да стърже. Не е истинско. В следващия миг стъргането започва отново, все едно някой прокарва пирон по черната дъска, облягам глава на стъпалото и изкрещявам. Крещенето помага. Както и ругаенето. Ако крещя силно, мога да заглуша стъргането. То отново утихва. Поемам си дъх, чакам го да започне отново…

Несбит е до мен. Потупва ме по рамото, вдигам очи, той изчезва, чудя се дали не съм си го въобразил. Стъргането го няма, тихо е, празно, гледам пода. Пред очите ми сивите камъни почервеняват. Стават тъмночервени. Накъдето и да погледна, всичко е в кръв. Задушава ме. Крещя, издирам гърлото си, не мога да си поема дъх.

Усещам как някой ме докосва. Хваща ръцете ми. Гейбриъл прошепва в ухото ми:

— Почти мина. Почти мина.

Мускулите ми се отпускат, дрънченето и стъргането изчезват. Стомахът ми се повдига за последен път, червената пелена пред очите ми се вдига, виждам каменния под и рамото на Гейбриъл. Иде ми да се разплача от облекчение, от радост, че най-сетне съм свободен, че мога да виждам.

— Слънцето изгря — прошепвам.

Гейбриъл става и ми помага да се изправя.

— Ако това е постепенният, не толкова резкият подход…

Искам да се пошегувам, но не мога, защото наистина се чувствам различен. Усещам всичко някак си по-ясно. Всяко движение на тялото си. Влажността на въздуха. Пода, прашинките, полепнали по пръстите ми. Цветовете, макар че светлината е слаба, сивото на стените, черното, кафявото на косата на Гейбриъл. Вглеждам се в очите му и виждам, че те са на Безцветен, както и преди, но сега забелязвам още нещо в тях.

— Има нещо в очите ти. За първи път го виждам. Едва забележимо е. Златисти искрици, някъде съвсем в дъното. Искрици на магьосник.

Гейбриъл се усмихва.

— Хайде да излезем.

Помага ми по стълбите и щом се озоваваме навън, аз се възстановявам, става смайващо бързо. Въздухът има невероятен вкус, само от едно вдишване главата ми се замайва, все едно съм пиян. Сядам на тревата, животното в мен се събужда и ме изпълва с адреналин, но не се опитва да ме превземе, просто се радва, че отново е на свобода.

Приближават се Ван и Несбит. Ван оставя един поднос на земята между мен и Гейбриъл. На него има дълга ивица тънка кожа, купа с отвара, две малки каменни чашки и още нещо, дървен шиш, дълъг трийсетина сантиметра, изострен в двата края, в средата малко по-дебел от молив.

Не знам за какво ни е този шиш. Ван не го е споменавала. Мислех, че ще прережем дланите си и ще ги долепим една към друга, но не виждам нож и ме гложди неприятното предчувствие, че шишът ще играе неговата роля.

Ван взема отварата и я разлива в двете каменни чашки. Подава ни ги.

— Изпийте ги.

Споглеждаме се, вземаме чашките едновременно и ги пресушаваме. Вкусът е отвратителен, отварата е гъста, все едно пиеш кал.

Свалям ръка да оставя чашката, но подносът се мержелее, имам чувство, че постоянно се отдръпва и не мога да го достигна. Несбит прибира чашата.

Ван вдига дървения шиш. Държи го изправен между нас.

— Натан, сложи дясната си ръка върху шиша. Гейбриъл, ти сложи отгоре лявата. Съсредоточете се върху шиша.

Подчинявам се, има ефект, шишът е единственото, което не мърда, и го виждам ясно.

— Натиснете ръце — заповядва Ван.

Усмихвам се, звучи доста шантаво, но някак си съвсем приемливо, натискам и виждам върха на шиша да излиза през дланта ми. Очаквам да усетя болка, ала вместо това ме залива единствено топла вълна на въодушевление, от острия връх се процежда кръв. Раната в ръката ми пари леко, в следващия миг пръстите на Гейбриъл се преплитат с моите, по китките ни се стича кръв.

Ван привързва ръцете ни с кожата.

— Не се възстановявай — казва тя. — Ще обърна шиша и ще ви вържа отново по залез, а ако трябва, и утре заран, докато Гейбриъл не се върне.

Имам чувство, че духът ми напуска тялото. Поглеждам Гейбриъл и отпускам ръка, така че промушените ни длани да се подпрат на земята. Подносът е изчезнал.

Иска ми се да пипна шиша, протягам лявата си ръка. Докосвам с върха на пръстите си върха, който стърчи от дланта на Гейбриъл. Обхващам го здраво и в този миг усещам как тялото ми потъва, за миг се изплашвам. Надига се кал, шурти и кипи около мен, няма твърда земя, на която да стъпя, виждам само кал, в дясната си ръка стискам ръката на Гейбриъл, а в лявата — върха на шиша.

Първият шиш

Събуждам се замаян, задъхан, цялото тяло ме боли. Премигвам и отварям очи. Ден е, слънцето грее, небето е прекрасно лазурносиньо. Оглеждам се, намирам се на терасата на апартамента в Женева. Гейбриъл е до мен, държи ме за ръка, както когато преминахме през прохода към къщата на Меркюри. Той е клекнал, гледа настрани, косата пада пред очите му, закрива слънчевите очила. Лявата му ръка стиска моята дясна.

Някак си знам, че трябва да намеря прохода. По него ще стигнем до истинската същност на Гейбриъл. Приклекнал съм в ъгъла на терасата с гръб към покрития с керемиди покрив. Проходът е над улука. Видях как Гейбриъл го направи, бях с него, когато той пъхна ръка вътре. Сега трябва аз да го намеря, да преминем през него и да видим къде ще ни отведе.

Сигурен съм, че ще се справя. Знам къде е проходът. Вдигам лявата си ръка и я спускам към улука.

Нищо.

Може би съм го пропуснал. Трябва да пробвам по-горе. Пак нищо. Значи, малко по-наляво. Не! По-надясно. Пак нищо. По-ниско. Да не би да прибързвам, да не съм достатъчно търпелив?

— Къде е проходът? — питам Гейбриъл.

Той не отговаря, завъртам се ядосано. Много добре знае къде е, трябва да ми помогне.

В мига, в който се обръщам към него, виждам накъде се е загледал. На ръба на покрива стои една жена. Висока, слаба, облечена в черно. Ловджийка. Появяват се още Ловци, стоят и ни гледат. Лявата ми ръка трескаво опипва около улука, за да открие прохода.

— Къде е? — питам Гейбриъл. — Къде е?

Той стиска силно ръката ми, но продължава да мълчи, колкото и да му крещя. Мъча се да намеря прохода, размахвам ръка насам-натам, Ловците се приближават.

Те са най-малко двайсет, други изскачат от прозорците на терасата. Продължавам отчаяно да търся, крещя на Гейбриъл да ми помогне.

— Къде е? Къде е?

Той не отговаря. Ловците ни заобикалят. Надвесват се над нас. Носят палки като онази, с която Клей ме преби при първата ни среща. Смаза ме от бой, докато не загубих съзнание. Една Ловджийка вдига палката и замахва към рамото на Гейбриъл, усещам удара да отеква по моята ръка. Друга стоварва палката си в лицето му. Разхвърчават се кръв и зъби, ръката ми трепва. Приближава се трета и аз понечвам да застана пред Гейбриъл, за да го защитя, но съм като закован, не мога да помръдна, гледам как те го обграждат от всички страни като черна стена, удрят го една през друга. Мен не ме закачат. Не ме удрят. Знам, че трябва да намеря прохода, ако го намеря, ще успеем да се измъкнем. Но лявата ми ръка отказва да помръдне, все едно съм парализиран.

Отвътре излиза Соул. Усмихва ми се и казва:

— Винаги съм те харесвал, Натан. Благодаря ти, че ми доведе този Черен магьосник.

Той се отдръпва и виждам, че зад него се показва господин Уолънд. Той държи в ръката си лъскава метална ножица.

— Няма да боли — казва той.

Господин Уолънд щраква с ножицата и аз се разсмивам, наистина не боли. Отрязаното ми кутре пада в шепата му. Той го пъха в бутилка, запушва я с коркова тапа и ми се усмихва. Бутилката се пълни със зелен дим. Около мен пада зелена мъгла.

Мъглата ме задушава. Не мога да дишам, едва си поемам дъх, чувам господин Уолънд да казва:

— Застреляй Черния. Застреляй го и ще оживееш.

Усещам пистолет в лявата си ръка, кашлям, в мъглата едва различавам зеленикавия силует на Гейбриъл, знам, че ще умра. Не мога да дишам. Трябва да си поема дъх. Давам си сметка, че разполагам само с няколко секунди.

— Застреляй го — заповядва Уолънд. — Застреляй го!

— Няма!

Той взема пистолета от мен, насочва го към главата на Гейбриъл, натиска спусъка и зелената мъгла ме обгръща.

Отварям очи, Гейбриъл ме държи за ръката и се взира в мен, сигурен съм, че и той е видял същото. Поклащам глава.

— Не е истинско.

Но преди Гейбриъл да успее да отговори, болката в ръката отвлича вниманието ми. Ван обръща шиша. Преди малко ръката ми беше топла и изтръпнала, сега пари и пулсира. Слънцето залязва. Минал е цял ден, макар на мен да ми се е сторило, че са само няколко минути.

— Още отвара — обажда се Ван. — И след това ще вържа отново шиша.

Подава ни по една чашка. Гейбриъл е впил очи в мен. Искам да го уверя, че ще оживеем. Няма да позволя да умрем. Нямам търпение да изпия отварата. Искам да ме замае и да потъна, затова я изгълтвам на един дъх, потрепервам от горчивия вкус, чашата пада на земята. Гейбриъл също изпива своята.

— Ще намеря пътя — обещавам.

Той кима.

— Сега ще извадя този и ще сложа нов шиш — обажда се Ван.

За моя изненада, не усещам никаква болка, по-скоро е приятно, изпитвам облекчение. Ръката ми пари и боли. Ван взема нов шиш и допира върха в раната на дланта ми. Натиска и ме връхлита смазваща болка, изохквам и…

Вторият шиш

Катерим се по стръмна гола скала. Гейбриъл е над мен, помага ми да се изтегля на един тесен корниз, издърпва ме и заставам до него, раменете ни се докосват. Оглеждам се. В планината сме, най-вероятно в Швейцария, ако се съди по зелените склонове под нас и заснежените върхове в далечината.

— Приближават.

Гейбриъл сочи няколко черни точици долу в ниското, които пълзят като мравки към нас.

— Да вървим — подканям го аз и се обръщам към скалата.

— Далече ли е? — пита той.

— От другата страна — отговарям. — Малко остана.

Знам, че съм прав. Минем ли билото, ще сме в безопасност. Ще намерим пътя назад.

Започвам пръв, този път съм по-бърз от Гейбриъл. Той изостава. Маршрутът обаче е лесен и не се съмнявам, че ще ме настигне. До върха остава съвсем малко, само че пада мъгла, ту бяла, ту зелена, ту червена, пътеките са тесни и изглеждат еднакви, широки са не повече от две педи, провират се между скалите. Поемам по една от тях и тя ме отвежда до пропаст, свървам по друга и пак стигам до пропаст. Втурвам се назад, само че не знам откъде съм дошъл, накъде е долу и накъде — горе.

— Гейбриъл! — изкрещявам. — Гейбриъл!

— Тук съм! — отговаря глас, само че не е той.

Хуквам уплашено, виждам силует в зелената мъгла, спирам и се връщам, това е Ловец. Изтичвам в друга посока, изкрещявам отново името на Гейбриъл, някой отговаря, но знам, че не е той.

Спирам. Трябва да се успокоя. Да намеря правилния път. Поемам по една пътека, стигам до дълга, плоска скала, от нея скачам до две отронени канари. Промушвам се между тях, за миг мъглата се вдига и виждам долината. Съвсем различна зелена долина, без Ловци. Пътеката е стръмна, но лесно мога да се спусна тичешком по нея. Викам Гейбриъл.

Той не отговаря.

— Намерих пътя! — крещя. — Намерих го!

Чакам, чакам.

— Гейбриъл?

Няма го. Отново се спуска мъгла, сива и непрогледна, както преди.

Трябва да се върна да го намеря. Опитвам се да запомня откъде тръгва пътеката, по плоската скала и между двете канари. Прокрадвам се обратно, пълзя, надявам се, че ще успея да се промъкна покрай Ловците, без да ме забележат. Раздвижват се черни силуети, после изчезват, аз се връщам. Поемам по друга пътека, чувам стенание, това е Гейбриъл. Заловили са го и го изтезават. Прокрадвам се напред, чувам отново пъшкане, идва отдясно, поемам натам. Малко по-нататък виждам черен силует, Киаран. Държи пистолет в ръката си и ме гледа как се приближавам. Казвам си, че Киаран е мъртъв, не може да направи нищо нито на мен, нито на Гейбриъл.

Гейбриъл лежи в краката му.

Киаран го ритва силно, Гейбриъл простенва и се претъркулва по корем. Отваря очи, поглежда ме и прошепва:

— Натан…

Киаран притиска дулото на пистолета в тила му.

Не ми остава нищо друго, освен да се моля. Моля го, умолявам го.

— Моля те, недей, моля те.

А наум си повтарям, че Киаран е мъртъв, това тук не е истина, Киаран е мъртъв.

— Ти ме уби — заявява Киаран. — Затова сега ще си отмъстя.

Той натиска спусъка и…

Третият шиш

Ван изважда шиша. Гейбриъл седи до мен с наведена глава. Вир-вода е. Аз също съм потен.

— Намерих пътя, но не трябва да се делим — казвам.

— Да, не трябва да се делим — отвръща той шепнешком.

Ван ни дава отново да отпием от отварата. Помага на Гейбриъл да вземе чашата и да я поднесе към устните си. Съмва се, вече не съм сигурен кой ден е, откога сме тук.

Ван прокарва шиша през дланите ни, сега раната пари, люти, боли и веднага щом върхът се показва от ръката на Гейбриъл, аз го сграбчвам нетърпеливо.

— Стой до мен — прошепвам едва чуто и политам.

Събуждам се в гора. Дърветата не са много стари, високи са, но са тънки. Брези.

— Франция — обажда се Гейбриъл. — Вердюн.

Звучи радостен.

— Любимото ти място — казвам.

Не помръдваме. Харесва ми да съм тук, в това специално място, и да гледам дърветата.

— Заведи ме в Уелс — предлага той. — В твоето любимо място.

Понечвам да отвърна, че е твърде опасно, но в същото време си давам сметка, че мога да го направя. Искам да му покажа любимото си място. Искам да се върна там. Изправям се и Гейбриъл също се надига, хващам го за ръка. Пред нас склонът се спуска към стръмен дол.

— Накъде? — питам аз.

— През дола — отговаря Гейбриъл.

Не знам как да стигнем до Уелс, оглеждам се, чудя се дали сред дърветата не се крият Ловци.

— Виждал ли си Ловци? — питам.

— Не — отговаря той.

— Знаеш ли пътя за Уелс?

— Не. Ти водиш.

Само че аз не знам накъде да тръгна, твърде стръмно е, за да се спуснем в дола, наоколо има само дървета и шубраци.

Не помръдвам. Уелс е на север, на стотици километри от тук. Но може да тръгнем натам. Няма Ловци, няма кой да ни спре. Трябва да избера посоката и да водя. И въпреки това не помръдвам. Усещам някакво странно чувство. И през ум не ми е минавало, че някога ще се стигне до това, да искам да се върна в клетката, тъй че да не се налага да вземам решения. Но аз избягах от клетката. И веднага щом си го спомням, веднага щом си давам сметка, че съм свободен да отида където си поискам, в мен се събужда животинският адреналин и вече знам какво да направя.

Хуквам.

Държа здраво Гейбриъл за ръката, двамата се спускаме по склона. Тичаме все по-бързо и по-бързо, пред нас е долът. Ускорявам още повече, стискам пръстите на Гейбриъл, приближаваме се и виждам колко широк и дълбок е долът. Чувам другото ми Аз, животното в мен, иде ми да се разсмея, то изревава, но не от страх или ужас, а доволно, от радост. Тичам все по-бързо и по-бързо, отскачам от ръба и в този момент протягам ръка напред. Намирам прохода във въздуха и той ни глътва, Гейбриъл е до мен, чувам как животното в мен изревава доволно. Завъртаме се в черния тунел на прохода и почти веднага се озоваваме на светло, слънчевите лъчи ни заслепяват, падаме на земята.

В планината сме, уханието, въздухът, влагата, светлината — всичко подсказва, че отново съм в Уелс. Хълмът е обрасъл с трева, тук-там белеят камъни, вдясно от нас ромоли поточе. Гейбриъл ме държи за ръката, поглеждам и виждам, че дланите ни са вързани с кожената лента, шишът стърчи от тях.

Отиваме до поточето да се напием. Водата е чиста и студена. У дома съм. Животното в мен също го усеща. Сега вече знам какво да сторя.

Хващам шиша и го забивам в земята. Нищо не става. Звярът изръмжава недоволно, прав е. Точно така трябва да забия шиша в земята, само че има още нещо. Стискам здраво ръката на Гейбриъл, поглеждам го в очите и го придърпвам към мен. Завързаните ни ръце са между нас, там е и шишът, до сърцата ни.

— Това е пътят назад — прошепвам.

Отблъсквам Гейбриъл, политвам напред и усещам как шишът пронизва гърдите ми — и сърцето ми — в същия миг, в който навлиза в земята и в сърцето на животното в мен. Пръстта, кръвта и духът ми се смесват. Земята ме обгръща, нещо потича обратно по дървения шиш към раната ми, там е и ръката на Гейбриъл, която не съм пуснал и за миг.

Отварям очи, Гейбриъл ме гледа. Очите му са очи на Черен магьосник. Тъмнокафяви със златисти и шоколадови искрици, които се въртят, избледняват за миг и пак избухват.

Бележки

[1] Известна песен на Луис Джордан от 1956 г. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сали Грийн Полудив (2)

Метаданни

Данни

Полудив

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частДарове

Ван Дал

Амулетът

Предложение

Нощен дим

Дъжд

Словакия

Магьосническо ала-бала

Казвам на Гейбриъл

Използвам душата си

Първият шиш

Вторият шиш

Третият шиш

Сали Грийн
Полудив (2)

Втора част
Дарове