Сали Грийн
Полудив (1)

Първа част
Червено

Нов ден

обажда се кръсточовка:

отговаря й друга птица:

кръсточовката подема отново:

и после пак

кръсточовката…

да му се не види, вече е светло

успал съм се

ранно утро е, призори

да му се не види!

трябва да се събудя

трябва да се събудя

не мога да повярвам, че съм спал толкова…

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

 

 

МАМКА МУ!

жужене. чува се ясно!

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

щом е толкова силно, значи, наоколо има човек с телефон. съвсем близо. не мога да повярвам, че съм заспал, след като ловците са по петите ми. онази бързата, дето се появи снощи… на косъм беше.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

 

 

МИСЛИ! МИСЛИ!

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

от телефон е, със сигурност е от телефон. жуженето е в главата ми, не го чувам с ушите, усеща се вътре, горе вдясно, постоянно жужене като смесване на радиовълни, отчетливо, силно жужене от мобилен телефон, идва от не повече от три-четири метра.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

добре, спокойно, много хора имат телефони. ако е ловец, ако е ловджийката от снощи и вече ме е видяла, досега да съм мъртъв.

а аз не съм мъртъв.

значи, не ме вижда.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

жуженето не се усилва. тя не се приближава. но и не се отдалечава.

да не би нещо да ме скрива?

лежа на една страна, лицето ми е опряно в земята. не мърдам.

виждам само кал. трябва да се надигна леко.

но не веднага. първо да помисля.

успокой се и внимателно прецени обстановката.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжббжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

няма вятър, няма слънце, светлината е съвсем слаба. рано е. слънцето сигурно е още зад планината. земята е студена, но суха, няма роса. усеща се мирис на пръст, на бор и… на нещо друго.

каква е тази миризма?

усещам и вкус.

неприятен вкус.

вкус на… о, не…

не мисли за това

не мисли за това

не мисли за това

не мисли за това

мисли за нещо друго

Мисли за това, къде си.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж

Лежиш на земята, рано сутрин е, хладно е. Вкочанил си се от студ. Вкочанил си се, защото… си гол. Гол си, а от кръста нагоре си и мокър. Гърдите, ръцете… дори лицето ти е мокро.

Размърдваш пръстите на лявата ръка, едва-едва помръдват, лепнат. Залепнали са един за друг. Все едно са покрити със засъхващ захарен сироп. Само че не е сироп.

Не мисли за това не мисли за това не мисли за това не мисли за това

 

 

НЕ МИСЛИ ЗА ТОВА!

МИСЛИ ЗА НЕЩО ДРУГО!

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

 

 

МИСЛИ КАК ДА ОСТАНЕШ ЖИВ!

Трябва да се измъкнеш. Ловците са по петите ти. Онази бързата беше на косъм. Беше на косъм да успее. Какво точно стана снощи?

какво стана?

 

 

ПРЕСТАНИ! НЕДЕЙ!

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

 

 

МИСЛИ КАК ДА ОСТАНЕШ ЖИВ.

ИЗМИСЛИ КАКВО ДА ПРАВИШ.

Може да погледнеш, вдигни леко глава. Земята до лицето ти е покрита с борови иглички. Покафенели борови иглички. Кафявото обаче не е от тях. Прилича на засъхнала кръв. Лявата ти ръка е протегната напред. И тя е изцапана. Покрита е със засъхнало кафяво. Не, не просто е изцапана, все едно е била топната.

В червена боя.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

Трябва да намериш поток. И да се измиеш.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

Трябва да се махнеш. Трябва да се махнеш от тук. Трябва да се размърдаш. Да избягаш.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бж

Телефонът е наблизо, не се движи. Няма да се приближи.

Но все пак трябва да погледнеш. Да се увериш.

Обърни глава.

Можеш да го направиш.

Прилича на паднало дърво. О, дано да е дърво, дано да е дърво, дано да е дърво.

Не е дърво… Черно и червено. Черни обувки. Черни панталони. Единият крак е подвит, другият е изпънат. Черно яке. Главата е извърната настрани.

Косата й е къса, светлокестенява.

Подгизнала от кръв.

Ловджийката лежи неподвижно като паднало дърво.

Все още кърви.

Сцежда се кръв.

Едва-едва.

Телефонът е неин.

бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж бжбж

Вдигаш глава и виждаш зеещата рана на шията й, разкъсана, кървава, дълбока и червена.

Чакам

Пак съм в Швейцария, в една отдалечена долина високо в планината, не където беше къщата на Меркюри, а друга, близо до нея, на половин ден път пеша.

Тук съм от няколко седмици и един-два пъти слязох до долината на Меркюри. Първия път проследих предишния си маршрут, търсех потока, край който загубих Феърборн, вълшебния кинжал, който откраднах от Ловците. По-точно Роуз го открадна. Намерих потока лесно, не беше трудно да забележа и петната кръв и жълтеникава гадост на земята. Феърборн обаче го нямаше. Минах нагоре, надолу по брега, обиколих мястото с кървавите петна, надзъртах в храстите, надничах под камъните. Явно съвсем съм изперкал, кой нормален човек ще тръгне да наднича под камъните?! След два дни търсене се насилих да спра. Започнах да се чудя дали Феърборн наистина е бил у мен, дали някое животно не го е взело, дали не се е пренесъл другаде с магия… Лудост, нали? Оттогава повече не съм се връщал там.

Сега чакам тук, в другата долина, край пещерата. Така се разбрахме с Гейбриъл и затова сега съм тук, чакам. Един ден той ме доведе до пещерата и скри кутията с писма вътре, любовните писма на родителите му, единственото, което му е останало от тях. Сега кутията е в раницата ми. И аз съм тук. И си мисля, че поне имаме план. Което е хубаво.

Макар че планът ни не е кой знае какъв: ако нещо се обърка, да се чакаме в пещерата.

А нещата се объркаха, и то как…

Не мислех, че ще стигнем до този план. Смятах, че ако нещата се объркат чак толкова, аз със сигурност ще съм мъртъв. Но съм жив. И вече съм на седемнайсет години, пълноправен магьосник, получил трите си дара. Не знам кой друг е оцелял. Роуз… Роуз със сигурност не е, застреляха я Ловците. Аналис е похитена от Меркюри и спи мъртвешки сън, няма да изкара дълго в това състояние, скоро няма да спи мъртвешки сън, а ще си е, чисто и просто, мъртва. Гейбриъл го броя за изчезнал, няма го от няколко седмици, по-точно четири седмици и четири дни. Ако беше жив, щеше да е тук. Ако Ловците са го хванали и са го измъчвали, сигурно им е казал къде да…

За това обаче не си позволявам да мисля. Това е едно от правилата, които си наложих, докато чакам: не мисля за лошите неща, придържам се към хубавите. Проблемът е там, че няма какво друго да правя, освен да седя, да чакам и да мисля. Затова всеки ден се насилвам да си мисля за хубави неща и си казвам, че когато ги мина от началото до края, Гейбриъл ще се появи. Все още не е късно. Все още може да успее. Просто трябва да мисля позитивно.

Добре, подхващам отначало списъка.

Първо, нека се огледам. Наоколо е пълно с хубави неща и аз ги изброявам всеки ден, макар че те винаги са си едни и същи.

Дървета. Дърветата са нещо хубаво. Повечето са високи и относително прави, и дебели, има и няколко паднали и покрити с мъх. Иглолистни са, не широколистни, зеленото варира от почти черно до лимонено в зависимост от слънцето и възрастта на игличките. Познавам близките дървета толкова добре, че като затворя очи, мога да си ги представя съвсем ясно, ала се опитвам да не го правя често, тъй като е по-лесно да мисля положително с отворени очи.

След дърветата минавам към небето, то също е хубаво, обикновено е яркосиньо през деня и бледочерно през нощта, точно каквото ми харесва. Понякога има облаци, те са големи и бели, рядко сиви, не са дъждоносни. Основно се движат на изток. Тук долу не се усеща вятър, дърветата пазят завет.

Какво идва след това? А, да, птиците. Птиците са хубаво нещо, освен това са ненаситни и шумни, постоянно чуруликат и кълват. Някои се хранят със семена, други — с буболечки. Високо над гората летят гарвани, те обаче не се спускат под дърветата. Гарваните са черни. Катраненочерни. Все едно са изрязани с ножица от черна хартия. Оглеждам се за орли, но не съм видял нито един, мисля си за баща ми и се чудя дали наистина се превръща в орел и бди над мен, струва ми се толкова отдавна…

Престани!

Баща ми няма място тук. Трябва да внимавам с мисленето за него. Не бива да си отпускам юздите. Иначе бързо ще изпадна от положителни в отрицателни мисли.

Така, да се върна към нещата наоколо. Докъде бях стигнал? Минах дърветата, небето, облаците, птиците… А, да, тишината. Тук често цари тишина. Тежка тишина. Тишината нощем може да изпълни Тихия океан. Тишината ми харесва. Няма жужене от телефони, няма пращене от електрически уреди. В главата ми е тихо. Мисля си дори, че би трябвало да чувам бученето на реката долу, но явно дърветата го заглушават.

След тишината идват движенията. До този момент съм забелязал няколко неща да се движат: сърнички, три броя, те са кротки, кафяви, нежни и доста плашливи. Зайци също, сиво-кафяви, безшумни. Полевки, сиво-кафяви, и мармоти, сиви и безшумни. Освен това има паяци, черни и безшумни; мухи, черни и също безшумни, стига да не се приближат, тогава стават адски досадни; една заблудена пеперуда, синя като синчец, безшумна; падащи шишарки, кафяви, те не са безшумни, приземяват се с тихо „туп“; ронещи се иглички, кафяви, шушкат като сняг.

Това са хубавите неща, пеперуди, дървета и така нататък.

Оглеждам и себе си. Обут съм със старите си обувки. С дебели подметки, които са се размекнали от носене. Кафявата кожа е протрита, дясната обувка пропуска вода, има дупка. Джинсите са широки, удобни, страшно изтрити, скъсани на лявото коляно, с разпран подгъв, от сини са станали сиви, покрити са с прах и кал, тук-там са озеленени от катерене по дърветата. Коланът е дебел, черен, кожен, с месингова катарама. Хубав колан. Тениската беше бяла, сега е сива, цялата е раздрана, по ръкава има малки дупчици, все едно са я изпасли бълхи. Но аз нямам бълхи, поне така си мисля. Не ме сърби. Доста съм мръсен. Понякога се мия, гледам винаги да се измия, когато се събудя окървавен. По дрехите ми няма кръв, за щастие. Винаги се събуждам гол, ако съм…

Мисли за дрехите!

Докъде бях стигнал? До тениската май. Над тениската нося риза, дебела и топла, вълнена, карирана, все още си личат квадратчетата в зелето, черно и кафяво. Останали са три черни копчета. От дясната страна има дупка. Левият ръкав е раздран. Нямам гащи, нито чорапи. Преди имах чорапи, кой знае къде са се дянали. Имах и ръкавици. Шалът би трябвало да е в раницата. Не съм я отварял отдавна. Не е зле да го направя. Поне ще си намеря някаква занимавка. Може и ръкавиците да са там.

И сега какво?

Все още е светло. Може да продължа с огледа.

Ръцете ми изглеждат ужасно. Направо отвратително. Потъмнели от слънцето, сбръчкани, огрубели, белезите на дясната китка са кошмарни, все едно кожата се е разтопила и после се е стегнала, ноктите са черни и изгризани до живеца. О, татуировките. Три татуировки на кутрето на дясната ръка и голяма татуировка на лявата длан. Ч 0.5. Татуировка на нечистокръвен. За да се вижда ясно какъв съм: наполовина черен магьосник. И ако някой пропусне тези татуировки, има една на глезена и още една на врата (тя ми е любимата — шегувам се!).

Това не са обикновени татуировки или просто някакви обозначения, в тях има и магия. Ако Ловците ме хванат и ме предадат на господин Уолънд, ще отрежат кутрето ми, ще го сложат във вещерска бутилка и аз ще бъда в тяхна власт. Ще могат да го използват, за да ме измъчват или да ме убият, когато си поискат — достатъчно е само да изгорят бутилката. И ще го направят, сигурен съм. Чрез татуировките те могат да ме командват. И ще се опитат да ме накарат да убия баща ми.

Само че аз никога няма да убия баща ми. Дори и да искам, няма да успея, тъй като той е най-могъщият черен магьосник и не мога да му стъпя на малкия пръст. Да, общо взето, се справям добре със схватките и с тичането, но това не е достатъчно, за да победя Маркус.

Да му се не види! Пак стигнах до него.

Обратно към тялото ми.

Понякога тялото ми се държи странно. Променя се. Трябва да помисля за това. Трябва да се опитам да разгадая как се променя, защо се променя и в какво точно се превръща.

Не помня какво точно става, когато се преобразя, но после се събуждам гол и не толкова гладен. Понякога ми е лошо и повръщам изяденото през нощта, а и след това продължава да ми се гади. Може би стомахът ми не може да приеме това, което съм изял. Ям главно дребни животни, макар да не помня как съм ги уловил. Досещам се за тях, тъй като в повръщаното се виждат дребни костици, парченца козина и кръв. Веднъж имаше и опашка. Като че ли на плъх. Явно се превръщам в някакво животно. Това е единственото обяснение. Дарът ми е същият като на баща ми. Но не помня нищо, нито преобразяването, нито какво правя, докато съм животно, нито как после ставам човек. Събуждам се без никакъв спомен. Винаги заспивам, сигурно е от умора.

Снощи хванах сърничка. Събудих се до разкъсания труп. Не повърнах изяденото. Сигурно стомахът ми вече е свикнал. Преди това бях гладен, адски гладен, сега не съм. Навярно това идва да покаже, че човек може да свикне с всичко, дори и със сурово месо. Все пак не бих отказал малко истинска храна. Сандвич, пържени картофи, яхния, пюре, пържола, пудинг. Човешка храна. Пай. Крем карамел!

Внимавай!

По-добре да не мисля за това, което ми липсва, така само ще си разваля настроението. Трябва да внимавам с мисленето. Не бива да си позволявам да затъна в негативизъм. Днес се справям добре, тъй че за награда мога да си позволя да помисля малко за други хора, дори и за баща ми, но трябва да внимавам много.

Видях го. Видях Маркус. И той не ме уби, не че някога съм мислел, че ще го направи, но като се знае какъв е, можеше и това да стане.

Като малък смятах, че Маркус не се интересува от мен, но се оказа, че той през цялото време е мислел за мен, също както аз мислех за него. И е искал да ми помогне. Намери ме. Спря времето заради мен, което не е толкова лесна работа. Извърши церемонията за посвещаването ми, даде ми да отпия от кръвта му и три дара. Златният пръстен, който ми подари, неговият пръстен, сега е на палеца ми, завъртам го, вдигам го към устните си, усещам тежестта му и вкуса на метал. Куршумът, който баща ми извади от мен, вълшебният ловджийски куршум, е в джоба ми. Понякога и него го изваждам и го гледам, макар да не съм сигурен дали ми харесва да е у мен, тъй като все пак е свързан с Ловците. Третият му дар, животът ми, също все още е с мен. Не съм сигурен дали той се брои, мислех, че дарове могат да бъдат само предмети, ала все пак Маркус би трябвало да знае какви ги върши.

Жив съм благодарение на баща ми. Получих дарбата си благодарение на него и тя е същата като неговата. На повечето магьосници не им е лесно да намерят дарбата си, трябва им поне около година, докато я открият, а аз дори не се наложи да я търся. Тя сама дойде при мен. Не знам дали това е хубаво, или не. По-добре да мисля за друго.

Другото хубаво нещо, за което мога да мисля, са близките ми. Рядко се отплесвам в лоши мисли, когато стигна до семейството ми. Аран все така ми липсва, но не толкова, колкото когато бях затворник на Силия. Първите няколко седмици в клетката ми беше ужасно мъчно за него. Но това беше отдавна, преди поне две години. Отведоха ме от дома, когато навърших петнайсет, преди церемонията за посвещаването на Аран. Да, минали са повече от две години, но той и Дебора са добре. Елън, моята нечистокръвна приятелка, се свърза с Аран, показа му моя снимка, а аз видях клип с него, чух гласа му. Сигурен съм обаче, че те ще са по-добре без мен. Никога повече няма да ги видя, но това не ми тежи толкова, защото те знаят, че съм жив, че съм избягал и съм на свобода. Трябва да мисля положително, а колкото съм по-далече, толкова по-добре за тези, които обичам.

Понякога сядам на входа на пещерата, дори подремвам за кратко, но като цяло предпочитам да чакам горе на дървото, откъдето има добра видимост. Тук склонът е стръмен, няма кой да дойде да се разхожда. Но знае ли човек? А и Ловците са майстори в проследяването. Мъча се да не мисля много за тях, макар че не е разумно да се преструвам, че те не съществуват. Така или иначе, аз си седя горе на дървото и когато се стъмни, както сега, си позволявам да си мисля за едно време, преди Съветът да ме отведе от дома, преди да се появи Силия и да ме затворят в клетка.

Любимият ми спомен е как с Аран си играем в гората край къщата на баба. Аз се бях скрил на едно дърво и когато Аран най-сетне ме намери, тръгна да се катери след мен. Покачих се чак на върха, но той ме помоли да сляза и аз се подчиних, после седнах до него, както съм седнал сега, яхнал клона, и се облегнах на Аран. Бих дал всичко на света да седнем пак така един до друг, да усетя как топлото му тяло ме придържа. Да доловя как Аран се усмихва само от движението на гръдния му кош, да усетя дъха му, ръката му около мен.

Не бива да се унасям в такива мисли. Не бива да мисля за това, което няма как да стане.

Сещам се и за баба, за пчелите й, ботушите й и кокошките, за калния под в кухнята. За последен път я видях, когато ме отведоха. Бях в сградата на Съвета, тъкмо ми бяха казали, че Силия ще е мой „настойник и учител“. Тогава за първи път видях Силия, за първи път чух писъка й, нейната дарба, с която ме зашемети. Все едно е било в друг живот. Силия ме парализира с писъка си, пазачите ме отведоха и последният ми спомен за баба е как, стара и уплашена, стои сама в средата на стаята, където ме бяха извикали да ми направят оценка. Сигурно е знаела, че няма да ме види повече. Силия ми каза, че баба е починала, вероятно са я накарали да се самоубие също като майка ми.

Знам, че…

Какво е това?

Стъпки! През нощта!

Сърцето ми се разтуптява.

Овладей се! Ослушай се!

Леки стъпки. Като на Ловец.

Извръщам бавно глава. Не виждам нищо. Облаците са плътни, светлината на луната не разпръсва мрака под клоните на дърветата.

Стъпките се приближават. Кръвта ми бушува, адреналинът се покачва.

Мамка му! Не е само адреналинът, това е животното в мен.

В този миг я съзирам. Сърна. Изплашена.

Животното в мен е готово да изскочи, иска да ме покори.

Успокой се! Успокой се! Поеми дълбоко дъх. Брой бавно наум.

Едно, поемаш дъх и издишаш.

Две, поемаш бавно дъх, задържаш го, издишаш.

Три — усещам го в кръвта си, сякаш пламва огън — издишаш.

Четири, вдишваш, животното в мен, макар да не го знам какво точно е то, ме кара да се преобразя.

Сърничката изприпква настрани и изчезва в мрака. Аз съм тук, все още съм човек, сърната не е мъртва. Мога да овладея дарбата си. Или най-малкото да я възпирам. И щом мога да я възпирам, сигурно мога и да я накарам да се появи.

Усмихвам се. За първи път от седмици се чувствам добре.

Днес се справих отлично, придържах се към списъка с хубави неща, не се отплесвах в негативни мисли. Мога да се наградя с нещо хубаво, с мисли, които пазя за специални случаи. Любимите ми са за Аналис. Спомените ми за нея.

Аз и Аналис

Седим на ръба на скалата, краката ни се поклащат във въздуха. Аналис е на петнайсет, аз съм още на четиринайсет. Кракът ми е близо до нейния, но не се докосват. Късна есен е. От два месеца се срещаме тук веднъж седмично. Само веднъж сме се докоснали, на втората ни среща. Тогава целунах ръката й. Още ми се струва като сън. Сигурно не съм бил на себе си. Сега мисля за това през цялото време, ама наистина през цялото време, но не мога да го направя отново. С Аналис си говорим, катерим се, тичаме заедно, но дори и когато се гоним, пак не я хващам. Настигам я и изведнъж нещо ме спира. Не се оставям и тя да ме хване.

Тя люлее крака. Сивата й пола от училищната униформа е чиста и изгладена. Кожата на краката й е гладка, леко потъмняла от слънцето, косъмчетата над коленете са тънки и руси. Моят крак е на милиметри от нейния, повече не мога да се приближа. Насилвам се да извъртя глава настрани.

Скалата е стръмна и висока, но може да се скочи от нея, долу е пясък и е меко. Ветровито е, тук обаче се пада завет. Върховете на дърветата се поклащат и шумят, все едно говорят, клюкарстват, ронят се листа. Един рояк се спуска към нас и аз съм сигурен, че Аналис ще посегне да хване някое листо. Тя протяга ръка, цялото й тяло се надвесва над пропастта. Може да загуби равновесие и да падне, няма да се нарани, ала все пак сигурно е редно да я хвана, да я задържа. При все това не помръдвам. Тя се засмива, протяга още по-напред ръка, още по-напред, сграбчва едно листо и в същото време ме стиска за ръкава, стиска здраво плата, но въпреки това аз не правя опит да я подхвана. Дръпвам се, така че тя да се изтегли, без да я докосвам.

Листото е в ръката й. От бреза е, малко кафяво триъгълниче. Аналис го хваща за дръжката и го завърта пред лицето ми.

— Хванах го! Но не и благодарение на теб! Щях да падна!

— Знаех, че ще се справиш.

— Така ли?

Тя ме потупва по носа с листото, пръстите й са близо до устните ми. Отдръпвам глава.

— За теб е. Вземи го.

— Най-обикновено листо — отговарям аз. — Пълно е с такива.

— Дай ръка. Това листо е специално. Уловено е от мен с цената на голям риск, и то само заради теб.

— В такъв случай наистина е специално — отвръщам и протягам ръка.

Тя го пуска в дланта ми.

— Никога ли не благодариш?

Не знам. Не съм се замислял за това.

— И не ме докосваш.

Вдигам рамене. Как да си призная, че мисля за всеки милиметър, който ни разделя?

— Ще запазя листото — казвам.

Скачам от ръба и се приземявам долу. Там обаче не знам какво да правя. Надявах се Аналис да ме последва. Вдигам глава към нея.

— Да сменим темата?

— Ако се качиш при мен и помолиш мило.

Закатервам се по скалата, катеря се бързо, искам да се изфукам, но когато стигам до върха, спирам. Аналис се е преместила там, където обикновено се изтеглям на ръба. Препречва ми пътя. Има и друг маршрут, малко по-вляво, макар че е по-труден, спускам се леко и пак поемам нагоре, сега обаче тя е седнала там.

— Здрасти!

Аналис ми се усмихва и се навежда към мен. Единственият начин да се издърпам горе е да мина през нея.

— Извинявай, би ли се дръпнала?

Тя поклаща глава.

— Ако те помоля?

Отново поклаща глава и се усмихва широко.

— Не си чак такъв грубиян, какъвто се опитват да те изкарат.

— Моля те, Аналис.

Едва се държа, пръстите ми са изтръпнали, краката ми се плъзгат. Няма да изкарам дълго така.

— Не мога да си обясня защо те изключиха от училище. Виждаш ми се толкова кротко момче — казва тя с тон на учителка.

— Не съм кротък.

Аналис се привежда към мен и се усмихва.

— Докажи го!

Трябва или да скоча, или да премина през нея, нямам време за губене, десният ми крак трепери от напрежение. Мога да се издърпам, ако сложа дясната си ръка до крака й, но в такъв случай ще се озова направо в скута й, а…

— Чакай само да кажа на братята ми какъв си страхопъзльо — продължава да ме дразни тя.

Поглеждам я, знам, че се шегува, но мисълта, че изобщо говори с братята си, ме влудява. Виждам как усмивката й се стопява. Пускам се, извъртам се във въздуха и се приземявам на крака. Изправям се разтреперан.

— Натан! Извинявай! Не биваше…

Тя скача до мен, приземява се леко и грациозно, както винаги.

— Не биваше да говоря така. Глупаво е.

— Ако разберат, че се срещаме…

— Знаеш, че няма да им кажа. Беше глупава шега.

Давам си сметка, че прекалявам и провалям срещата ни, подритвам пясъка намусено и кимам.

— Да, знам. — Усмихвам й се, искам да разведря атмосферата. — Не казвай на никого какъв съм слабак. А аз ще си мълча каква си грубиянка.

— Аз ли? Грубиянка? — Аналис се усмихва отново и също започва да подритва пясъка. След това прокарва дълга черта по него. — Ако тази линия обозначава от грубиян в този край — тя забива тока на обувката си — до мил, възпитан и кротък в другия — отива в другия край, забива ток и ме поглежда, — къде точно съм аз?

— Аналис, Аналис, Аналис… — мърморя под нос и обикалям около линията.

На около три четвърти от разстоянието до края спирам, връщам се леко, после отстъпвам още малко и накрая спирам близо до точката за грубиян.

— Ха! — възкликва тя.

— Твърде лоша си за мен.

— Повечето ми приятели от училище щяха да ме сложат тук — заявява Аналис и подскача към кроткия край.

— Приятелите ти от училище до един са Безцветни — отвръщам аз.

— Но въпреки това могат да разпознаят кое момиче е добро и кое — не.

— А мен къде щяха да ме сложат?

Отдръпвам се, тя минава покрай линията и застава там, където бях аз преди миг, досами точката за грубиян.

— А братята ти? Те къде щяха да ме сложат?

Тя се подвоумява за миг, после подминава края на линията и стига чак до ръба на скалата.

— Децата в училище ги е страх от теб, защото се биеш. Носи ти се славата на дивак, но те виждаха как си стоиш кротко в класната стая и знаеха, че ако не те закачат, няма да им сториш нищо лошо.

— А братята ти така и не го разбраха. Че е по-добре да ме оставят на мира.

— Да. Но и тях ги е страх от теб.

— Те ме пребиха! Оставиха ме да лежа в безсъзнание!

— Преди това ти ги наби! Макар че не е само това причината. — Тя замълчава, двоуми се, после додава: — Причината е в това, кой си. Или по-точно, кой е баща ти. Всичко се свежда до Маркус. Страх ги е от него. Всички ги е страх.

Права е, разбира се, не че той ще се появи да ми помогне в някое сбиване.

— А теб страх ли те е от него? — пита Аналис.

Не съм сигурен, все пак той ми е баща. Опасен е, убиец е, но е мой баща. И аз искам да го видя. Нямаше да го искам, ако ме беше страх.

— Аналис, на теб ти имам доверие най-много от всички хора на света, но ако Съветът ме чуе да говоря за Маркус или какво всъщност мисля за него… Не бива да приказвам за него.

— Извинявай, не биваше да питам.

— Но ще ти кажа от кого ме е страх: от Съвета. И от братята ти. Ако…

Замълчавам. И двамата знаем, че ако те разберат за нашите срещи, ще загазим яко.

— Знам — отговаря Аналис. — Семейството ми е ужасно смахнато.

— Моето е по-смахнато.

— Не много. Поне си имаш Аран и Дебора. Имаш добри хора край теб. А аз нямам. Конър е поносим, когато не е с Лиам, или…

— Ти си добра — прекъсвам я аз.

Тя се усмихва, но аз изведнъж си давам сметка колко тъжна и самотна изглежда и какъв късметлия съм, че имам Аран, Дебора и баба. Без да се замислям, я хващам за ръката. Докосвам я! Изненадан съм, но ето, става пред очите ми, няма какво толкова да го мисля. Кожата й е нежна и с цвят на кожа, не на кал.

— Как опазваш ръцете си толкова чисти? — Обръщам дланта й и я оглеждам внимателно. — Аз целият съм покрит с червен прахоляк, а по теб няма и една прашинка.

— Аз съм момиче. И както е добре известно, момичетата са способни на невероятни чудеса, за които момчетата могат само да мечтаят.

Гласът й е тих, ръката й едва докосва моята.

Страх ме е, но няма да спра. Прокарвам пръст по дланта й. По палеца, надолу между палеца и показалеца, нагоре по него, после пак надолу и нагоре, надолу и нагоре, докато накрая не минавам кутрето и се спирам на китката.

— Всеки път се изненадвам колко си нежен — казва тя. — Изобщо не си грубиян.

Чудя се какво да отговоря, не се сещам за подходящи думи.

— Пак млъкна — отбелязва Аналис.

— Какво му е лошото на мълчането?

— Нищо. Отива ти. — Тя прокарва пръст по моята длан, както аз направих с нейната. — Но понякога се чудя за какво мислиш. За какво мислиш сега?

Мисля си, че ми харесва да ме докосва. Това ли трябва да кажа? Не знам.

— Ами аз… — измънквам. — Ти…

Аналис свежда глава към мен.

— Мъчиш се да скриеш лицето си — оплаква се тя. — Да не би да се изчерви?

— Не съм!

Подхваща ме за брадичката и леко повдига главата ми.

Усещам, че бузите ми парят, но не бих казал, че съм се изчервил.

— Толкова си сладък.

Сладък!

— Според мен съм грубиян — казвам.

Тя се разсмива и става.

— Сладък си. И си бавен. Не можеш да ме хванеш!

Аналис хуква и аз се втурвам след нея, настигам я и я хващам. За първи път.

По-мрачен

Сигурно минава полунощ. Още един ден е отминал. Пореден ден с позитивно мислене. Пореден ден мечти за Аналис, без да мога да направя нищо, за да й помогна. Пореден ден седене на дървото и чакане на Гейбриъл, без той да се появи. Трябва да се опитам да поспя, но не съм уморен. Нощем рядко съм уморен. Даже се ободрявам, макар да усещам, че в същото време ставам и по-мрачен.

Може да се опитам да изрецитирам някой от списъците с правилата, на които ме научи Силия — как да убивам с нож, как да убивам с голи ръце. Голяма забава, а? Или нещо друго. Родословното ми дърво, да речем. Да изброя имената отново: Хароу, Тайтъс, Гонт, Дарий, Лео, Кастор, Максимилиан, Масимо, Аксел, Маркус, Натан. Хароу, Тайтъс, Гонт, Дарий…

Само че списъкът е малко потискащ, а не бива да се унасям в потискащи мисли. Но какво съм виновен аз, че всичките ми предци са били избити от Ловците или са били измъчвани до смърт от Съвета? Е, Маркус още не е мъртъв, поне доколкото знам, той е още жив и е добре. Беше до мен, спаси ми живота, извърши церемонията за посвещаването ми и си замина, изостави ме и отново съм сам, както винаги.

„И сам си се справяш добре“, каза ми той. Класическо оправдание!

Не, не бива да мисля негативно. Трябва да се придържам към хубавите неща.

Само че съм в мрачно настроение.

Ще взема да пробвам нещо друго. Може да изброя откраднатите от баща ми дарби, по една за всяко сърце, което е погълнал. И този мъж, този убиец, този ПСИХОПАТ стоеше срещу мен, разговаряхме и ми даде трите дара. Не мога да го мразя, дори не ме е страх от него. По-скоро ме изпълва страхопочитание. Това е хубаво, нали? Да почиташ баща си. Макар че е психопат. Наистина ли е психопат? Не знам. Не съм сигурен какво точно е определението за психопат. Сърцата на колко души трябва да изядеш, за да станеш психопат?

Пак си загризах ноктите, въпреки че нищо не е останало от тях.

Ей ме на’, седя си на дървото и си гриза ноктите, Натан, синът на Маркус, момчето, за което е предречено, че ще убие баща си, и което се опита да докаже, че няма да го направи, което искаше да му върне Феърборн, но се провали и изгуби кинжала. Знам, че няма да издържа и секунда, ако се изправя срещу Маркус, само че всички смятат, че мога да го убия, стремят се към това. Успях да избягам от Уолънд и Белите, които искаха да ме изправят срещу баща ми, стигнах до Меркюри и какво се оказа? И тя жадува за същото!

Мамка му! Не бива да мисля за това.

По-добре да се върна на Аналис. Когато бях в клетката, често мислех за нея. Фантазирах си, представях си как я целувам, как правим секс и така нататък. Не че някога съм правил секс. За последно я държах за ръката на покрива на Меркюри и след това всичко отиде по дяволите, вятърът ме блъскаше назад, а Меркюри я примамваше да скочи на тревата. Спомням си как Аналис лежеше на земята, гърдите й се надигаха, отчаяно се бореха да поемат въздух, после тя въздъхна, бавно, мъчително, и замря. Ужасно беше. Мразя този спомен.

И като стана дума какво мразя, тук списъкът е направо безкраен. В него, разбира се, е сестра ми Джесика. Тя ме ненавижда, откакто съм се родил, а аз отвръщам на чувствата й на квадрат. До нея е гаджето й Клей, надменният и безсърдечен предводител на Ловците. Как да не го мрази човек? После идва другият жесток грубиян, Киаран О’Браян, най-големият брат на Аналис, който преди беше начело в списъка, но сега обикновено се нарежда на трето място. На второ е Соул О’Браян от Съвета. Той ми беше казал, че иска лично да извърши церемонията за посвещаването ми, което, както и да го погледнеш, е по-извратено и от идеята му да ме държат затворен в клетка. Нищо чудно и Соул да е психопат. Но най-големият психар, номер едно в списъка ми с омразни хора, е господин Уолънд. Белият магьосник, който се държеше с мен, все едно съм лабораторна мишка. Мъжът, който ми сложи татуировките, а точно тях ненавиждам най-много от всичко.

Това е една положителна мисъл!

Силия обаче не е в списъка. Вече не я мразя и това сигурно е хубаво. Да не мразиш човек, който те е държал заключен в клетка почти две години, е хубаво, нали? От друга страна, може би то показва, че съвсем съм превъртял. Не знам. Така или иначе, Силия не е в списъка.

И Меркюри я няма. Меркюри не предизвиква омраза. Можеш ли да мразиш дъжда или вятъра?

Меркюри обеща, че ще освободи Аналис, ако й занеса главата или сърцето на баща ми. Няма да получи нито едното, нито другото. Трябва да намеря начин да се свържа отново с нея, да открия Аналис, да разваля магията и да избягаме. Звучи трудно и опасно, но имам план, а това също е хубаво. Само дето планът ми е малко глупав и няма да успея. Меркюри със сигурност ще ме убие.

Но това не бива да ме притеснява. Все пак, в крайна сметка никой не е безсмъртен, нали?

А и без това в момента си имам други грижи на главата. Вече мина повече от месец и ми става все по-трудно да си представя положителен вариант, вариант, в който Гейбриъл не идва не защото е мъртъв или заловен от Ловците, а защото се излежава в огромно легло, чете книга и нагъва кроасани.

Ако са го заловили, със сигурност са го измъчвали и той им е казал всичко. За мен, за себе си, за Феърборн, Аналис и най-вече къде могат да ме намерят, за срещата ни в пещерата. Ако ме подложат на Възмездие, и аз бих проговорил. В това няма нищо срамно. Възмездието прекършва всеки, никой не може да устои цял месец. И въпреки това няма и следа от Ловци. Няма го обаче и Гейбриъл. Значи, е мъртъв. Ловците са го застреляли още тогава, след като откраднахме Феърборн. Убили са го, докато се мъчеше да ме спаси. А аз вися тук, кацнал на едно дърво, и се мъча да изнамеря нещо хубаво, за което да мисля.

Май положителното мислене е вятър работа.

Не чакам

Стигам до къщата на Меркюри на зазоряване. След като баща ми ми даде трите дара, избягах от тук, но после на два пъти се връщах да видя какво правят Ловците. Сега ми се удаваше възможност аз да ги пошпионирам малко, няма само те да ме наблюдават!

Първият път беше преди две седмици, бях напълно сигурен, че никой не ме преследва. Бях убил бързата Ловджийка и останалите бяха изгубили следите ми. В общи линии бях сигурен, че няма да очакват да се появя тук. Нямаше никаква причина да се връщам в долината на Меркюри, беше глупаво и опасно. По силата на тази логика предполагах, че и Ловците ще са малко. Грешка! Бяха поне дванайсет. Навярно използваха къщата като база, за да търсят Меркюри. Тя стигаше до истинския си дом през вълшебен проход в пространството. През подобен проход аз и Гейбриъл бяхме дошли тук от апартамента в Женева. Баща ми спомена, че Ловците могат да надушват проходите, и затова си мисля, че или Меркюри е унищожила прохода до истинския си дом, или Ловците са го намерили и тя също е мъртва. Ако Меркюри умре, не знам какво ще стане с Аналис. Но не ми се вярва Меркюри да прояви нехайство, слабост или нерешителност. По-скоро предполагам, че отдавна е унищожила прохода, заличила е следите си и долината е задънена улица както за Ловците, така и за мен.

При първото ми връщане Клей също беше тук, беше в лошо настроение и не спираше да крещи. Джесика беше с него. Останал й е голям белег на лицето, където я порязах. По-точно Феърборн я поряза. На Клей обаче белегът като че ли не му правеше впечатление, май все още бяха гаджета с Джесика. Прегърна я и я целуна по върха на носа. В един момент той застана широко разкрачен в края на поляната с ръце на кръста. Вдигна глава и ми се стори, че се взира право в мен. Бях се скрил добре и нямаше как да ме види, но имах чувството, че ме чака да се покажа.

Отидох отново до къщата преди седмица. Бяха останали само шестима Ловци, мислех, че и Клей ще е там, предполагах, че той ще се досети, че ще се върна, само че него го нямаше. Вместо това имах удоволствието да зърна Киаран. Този път атмосферата беше друга. Ловците се припичаха на слънце, смееха се, обикаляха безгрижно насам-натам. Все едно бяха дошли на почивка, само дето Ловците никога не ходят на почивка. Определено нямаха вид да очакват да се появи синът на Маркус.

Огледах внимателно Киаран, той беше гол до кръста, косата му беше изсветляла от слънцето, лицето му беше почерняло, тялото беше едро и здраво. Беше станал почти колкото Клей. Ловците бяха повалили няколко дървета и между тях бяха опънали въжета и мрежи за катерене, за да се състезават. Макар да беше едър, Киаран беше най-бърз и се подиграваше на останалите колко са бавни. После тренираха по двойки и веднага стана ясно, че момичетата са новобранци, партньорът на Киаран беше добър, а самият Киаран се показа като отличен боец. При все това предполагам, че бих могъл да се справя с него, ако не беше дарбата му, която доста усложнява задачата — той може да става невидим. Едно от момичетата можеше да подпалва от разстояние, друго изпращаше светкавици, но дарбите им бяха слаби. Не успях да разбера какви са способностите на партньора на Киаран и на останалите.

Ловците са основно жени, но сред тях има и няколко умели магьосници. Подбират само високи и здрави, като ги разделят по двойки. Мислех, че Ловците са единствено англичани, но две от момичетата тук явно бяха от другаде. Разбираха английски, но помежду си и с партньора на Киаран говореха на френски. Доколкото знам, Съветът на белите вещици и магьосници в Европа не обучава Ловци и не преследва Черните, както в Англия. Гейбриъл ми беше казал, че тук Белите и Черните се държат настрани едни от други и се правят, че не се забелязват, а Ловците се използват само в крайни случаи и в издирването на определени вещици и магьосници като баща ми. Щом са започнали да набират местни, явно Ловците се канят да разширят дейността си.

Наблюдавах ги цял ден. Знаех, че не бива да стоя там. Трябваше да съм в пещерата и да чакам Гейбриъл, само че не можех да се откъсна. Гледах как Киаран раздава заповеди и си спомнях как той и братята му ме хванаха и ме измъчваха. Сега ми се струва още по-невероятно, отколкото тогава. Бях на четиринайсет, още бях дете. Киаран трябва да е бил на двайсет и една, а накара по-малките си братя да му помагат, нареди на Конър да посипе с прах раните на гърба ми, постоянно се шегуваше, присмиваше се на слабостта им. Той не само ме преби почти до смърт и ми остави белези, а и ме жигоса, изписа Ч от лявата страна на гърба ми и Б от дясната. И станах точно такъв, наполовина Бял, наполовина Черен, не принадлежа нито към едните, нито към другите.

Сега пак съм тук, за трети път. Приближих се към къщата отгоре, откъм гората. Слънцето още не се е показало над планината, но небето просветлява. Не знам защо дойдох, но нямам намерение да се бавя. Искам просто да проверя какво става.

Къщата е вдълбана в хълма високо в долината, отпред има поляна. Над нея на хвърлей камък разстояние започва гората. Почти цялата долина е обрасла с дървета, високите била и върхове са голи, в усойните места има сняг дори и през лятото. В горния край на долината снегът никога не се разтапя, там има ледник, от който тръгва рекичка. Реката минава далече от къщата и оттук не се вижда, но се чува, бълбука и ромоли.

Промъквам се към последните дървета. Цари пълна тишина, като се изключи жуженето в главата ми от мобилните телефони на Ловците. Но то е слабо. Телефоните са малко. Не са шест. Най-много да са два. И двата са в къщата. Явно са се отказали от Меркюри и смятат, че не съм толкова глупав да се върна. Само че аз съм тук.

Вече напълно се е развиделило.

Трябва да се махам.

Но не издържам да седя в пещерата и да чакам Гейбриъл, който сигурно е мъртъв. Да, искам да го видя, обещах му, че ще го чакам, той също ми се закле, сигурен съм, че би стоял и чакал повече от месец и би…

Резето на вратата изтраква, един Ловец излиза.

Веднага разпознавам едрото му тяло.

Киаран заобикаля къщата, протяга се, прозява се, разкършва дебелия си врат като боксьор. Приближава се към купчина дърва, взема един голям пън и го поставя върху повалено дърво, което играе ролята на дръвник. Вдига брадвата и застава срещу него. Пънът няма никакъв шанс.

Той е с гръб към мен. Мога да се промъкна незабелязано. Изваждам ножа.

Киаран приключва с цепенето. Навежда се да събере дървата, подрежда ги на протегнатата си лява ръка и отива да ги остави до къщата. Някакво птиче прелита край него. Стърчиопашка. Каца отстрани. Киаран я гледа няколко секунди, после вдига брадвата на рамо и си подбира нов пън за цепене.

Ножът все още е в ръката ми. Мога да убия Киаран. За няколко секунди ще е мъртъв.

Искам да го видя мъртъв. Искам го, и още как. Но досега не съм убивал така, от засада, без да е в самозащита. А ако го убия, ще трябва да напусна долината. Може Гейбриъл да се опитва да стигне до пещерата в този момент, а аз ще събера още повече Ловци тук. Само че Гейбриъл е мъртъв, сигурен съм, макар да не искам да го повярвам. Ловците са го убили. Гейбриъл, най-скъпият ми приятел, един от най-честните, най-разбраните хора на света. А тук, пред мен, цепи дърва един от най-бездарните, най-жестоките негодяи. Киаран заслужава да умре. Светът ще е по-добро място без него.

Киаран вдига брадвата, аз се промъквам зад него. Изобщо няма да разбере откъде му е дошло. Лесна мишена е, брадвата с нищо няма да му помогне, ако действам бързо и забия ножа право във врата му.

Искам да го направя.

Само че…

Не мога да го убия така. Искам да го убия, но не бързо, не така, както мога да го направя сега. Искам да ме гледа как го убивам, искам да знае, че аз го лишавам от всичко, аз отнемам живота му.

А може би това са само оправдания? Може би просто не съм сигурен?

Животното вътре в мен мълчи, все едно не желае да се замесва.

Вратата на къщата изтраква отново и се отваря. Да му се не види! Застанал съм точно срещу Ловеца, който излиза. Той се почесва по тила, още не се е разсънил, гледа в краката си.

Отдръпвам се бързо. Със затаен дъх изтичвам нагоре към гъстите шубраци, спотаявам се там и наострям уши.

Цепенето продължава.

После спира, чуват се приглушени гласове, първо говори партньорът на Киаран, после самият Киаран, не успявам да доловя думите.

Тишина.

Цепенето започва отново.

Размина ми се.

Хуквам.

Не си мъртъв, нали?

Няма да стоя повече в долината. Ще се махна от тук и никога повече няма да се върна. Трябва да намеря Меркюри и да измисля нов план как да помогна на Аналис, план, който не включва Гейбриъл. Но първо се отправям към пещерата. Мисля да оставя някакъв знак, в случай че по някакво чудо Гейбриъл се окаже жив и успее да стигне до мястото на срещата ни.

По пътя спирам и сядам на тревата. Взел съм парче дърво. Искам да издялкам малко ножче, копие на това, което използвам. Ще го оставя в нишата в дъното на пещерата, където Гейбриъл беше сложил кутията с писмата, след това ще си тръгна.

И докато дялкам, си спомням как Гейбриъл ми подари ножа.

От два дни сме в къщата на Меркюри. С Меркюри се видях само веднъж, след като пристигнахме, после тя ме остави да се потя и да се тревожа дали ще ми помогне. Затова с Гейбриъл си запълваме времето с обикаляне и плуване. Сутринта излязохме на зазоряване и поехме с бърза крачка към върха. Гейбриъл води, аз го следвам. Въпреки че е в тяло на Безцветен, той върви бързо. Краката му са дълги, една негова крачка е с една трета по-голяма от моята. Изкачваме стръмен скалист склон и засега се справям добре. Гледам какво прави Гейбриъл и повтарям движенията му, стъпвам, където стъпва той, бързо натрупвам опит.

Гейбриъл спира на една площадка и ме наблюдава. Очите му са се оправили, но още си личи раната на лявата му вежда и сигурно ще му остане белег, спомен от сбиването ни в апартамента в Женева. Едва не му извадих окото.

Той протяга ръка към мен и аз я хващам, за да ме издърпа горе. Площадката не е голяма, стоим близо един до друг.

По върховете отсреща има сняг. Студено е, аз обаче съм потен.

— Задъхал си се — отбелязва Гейбриъл.

— Високо сме. Тук въздухът е разреден.

— Тоя въздух, дето аз го дишам, хич не е лош.

Ръгвам го леко в ребрата.

— Не си проси боя — подхвърля той и също ме побутва.

Зад мен има пропаст с остри зъбери, зад него има тревиста тераса. Бутвам го, макар и немного силно, после го хващам за якето, за да не падне.

Той се дръпва рязко, за да се измъкне, и ме бута силно с длан. Сграбчвам го за ръкава и изругавам, в последния момент успявам да се задържа. Гейбриъл се хили като идиот, бута ме отново, по-силно, аз го пускам, блъсвам го в раменете и той политва назад, протяга ръце да се хване за мен, вече не се усмихва, изглежда уплашен. Сграбчвам го, само че изгубвам равновесие и двамата политаме. Придърпвам го към мен и във въздуха се извъртам, така че да падна по гръб и той да е отгоре.

— Ох!

Лежа на тревата, в нея има плоски, гладки камъни, яко съм се натъртил.

Гейбриъл се претъркулва настрани и се разсмива.

Изругавам.

— Май съм си счупил ребро.

— Мън-мън-мън! Вие, англичаните, само се оплаквате.

— Не се оплаквам, а съобщавам. Това, че мога да се възстановявам бързо, не означава, че не ме боли!

— Не ми се струваше толкова изнежен.

— Аз? Изнежен?

— Аха. — Той е коленичил до мен и ме смушква с пръст. — Виж какъв си мекичък!

Реброто ми вече е възстановено, хващам ръката на Гейбриъл, извивам я зад гърба му, хвърлям го на земята и го яхвам. Удрям го в гърдите.

— Не съм изнежен. Нито пък съм мекичък.

— Мекичък си, но това не е лошо. Заради това те харесвам.

Изругавам отново и се надигам. Подавам му ръка, той я поема и го дръпвам да стане.

Спускаме се отново в гората, пресичаме един поток и започваме да се катерим по стръмен склон, толкова стръмен, че лазим на четири крака. Въпреки наклона дърветата са високи, макар че долу в основата си са извити като стик за хокей. Стигаме до камениста поляна пред широк отвор на пещера. Пещерата е дълбока само четири-пет метра и също толкова широка, но е суха, предполагам, че ще мога да спя в нея, без да ми стане лошо.

Вътре мирише на гора: на гнило и на живот.

— Мислех си — обажда се Гейбриъл, — ако нещата се объркат, може да се чакаме тук.

— Какво може да се обърка?

— Не знам. Ловците те преследват, Меркюри е опасна и непредсказуема. — Той се подвоумява, после добавя: — Ти също си опасен и непредсказуем.

Прав е, разбира се.

Той изважда една кутия от малката си раница и казва:

— Ще оставя нещата си тук.

В кутията държи най-големите си скъпоценности, любовните писма, които баща му е пращал на майка му, в тях има нещо, което Гейбриъл ще даде на Меркюри, ако тя успее да му върне истинското тяло. Не знам какво точно е това нещо. Няма да го питам. Ако иска, той ще ми каже. Гейбриъл оставя кутията в ъгъла на пещерата и след това изважда още нещо от раницата. Подава ми го.

— За теб е. Реших, че ще ти хареса.

Не съм сигурен как да реагирам, дали да благодаря.

— Вземи — продължава той. — Подарък е.

Гласът му глъхне, ръцете му треперят, личи си, че той се надява подаръкът да ми хареса. Заради него и аз се надявам да ми хареса.

Пакетът е дълъг и плосък. Тежи колкото книга, но съм сигурен, че не е книга, няма начин това да ми хареса. Хартията е дебела и лъскава, бледозелена, с някакъв надпис, поомачкала се е от седенето в раницата.

Клякам и внимателно разтварям единия край. Вътре има още един слой хартия, този път бяла, плътно нагъната, чисто нова. Подхващам нещото вътре и го издърпвам. Пускам опаковката и тя полита към земята. Всичко е изпипано с мисъл, с грижа. Подаръкът тежи в ръката ми, нещо здраво и солидно е.

— Кога за последно си получавал подарък? — пита уж на шега той, гласът му е притеснен.

Не помня. Било е отдавна.

Слагам го на покритата с иглички земя, яркобяло върху зелено-кафяво.

Внимателно разтварям хартията.

Бавно, бавно.

Нежно.

Остава последният пласт.

— След толкова старание гледай да ти хареса.

Ще ми хареса, сигурен съм. Не бързам, радвам се на хартията, на почти отворения подарък.

Повдигам внимателно хартията. Вътре има нож, чернее на фона на бялата хартия. Дръжката е покрита с мека тъмна кожа. Острието е пъхнато в дебела кожена ножница. Има халка за закачане на колан. Дръжката ляга добре в ръката ми, не е нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Ножът не е нито твърде тежък, нито твърде лек. Острието се плъзва гладко навън. Ловджийски нож с леко изрязан връх. Металът улавя слабата светлина и хвърля отблясъци сред дърветата.

Вдигам глава към Гейбриъл. Той се мъчи да се усмихне.

— Харесва ми.

Така и не му се извиних за окото.

Издялках дървения нож. Ще се радвам Гейбриъл да го види, но знам, че това е твърде малко вероятно, даже напълно невероятно. Ставам и поглеждам назад към къщата на Меркюри, иде ми да се разкрещя, всичко е толкова несправедливо. Няма да имам друг толкова близък приятел като Гейбриъл, а те ми го отнеха, отнемат ми всичко. Иде ми да се върна и да избия Киаран и останалите. Знам обаче, че ако го направя, Ловците отново ще тръгнат след мен и може да ме заловят, и тогава няма да има кой да помогне на Аналис. Заради нея трябва да бъда по-предпазлив.

Отправям се към пещерата.

Тъмно е, вече съм съвсем близо, приближавам се към пещерата от високо. Изведнъж зървам проблясък. Малък огън.

Възможно ли е?

Спирам. Поемам отново. Бавно. Безшумно. Крия се сред дърветата.

Огънят е на прага на пещерата. Заграден е с камъни, на един от тях е оставена кафеварка.

Кой го е запалил? Възможно ли е да е Гейбриъл? Или са катерачи? Не може да са Ловци, нали? Те не биха запалили огън, нито щяха да тръгнат да варят кафе. Не долавям жужене, наблизо няма мобилни телефони. Няма Безцветни. Сигурно не са и Ловци.

Възможно ли е да е Гейбриъл?

Той обича кафе.

Нещо помръдва в пещерата. Появява се тъмен силует.

Гейбриъл ли е?

Не, този мъж е по-нисък, по-набит.

Не може да е Ловец, нали? Няма жужене, а и Ловците ходят навсякъде по двойки…

Мамка му! Кой е това?

Мъжът излиза и застава пред огъня. Поглежда към мен. Тъмно е. Аз съм навътре сред дърветата. Сигурен съм, че не може да ме види.

— Гръм и мълния! — обажда се той.

Акцентът му е австралийски.

Сигурно не е сам, може би говори на някого в пещерата.

Той обаче се насочва към мен… Върви бавно, но право към мен.

Затаявам дъх, не мърдам.

Пристъпва към мен. Още една крачка. Взира се в тъмното, все едно ме вижда. Разстоянието между нас е четири-пет метра, силуетът му се очертава ясно на светлината на огъня. Не виждам лицето му, но съм сигурен, че това не е Гейбриъл.

— Гръм и мълния! — повтаря той. — Мислех те за мъртъв!

Със сигурност говори на мен. Явно умее да вижда в тъмното. Не помръдвам.

Той притеснено добавя:

— Не си мъртъв, нали?

Несбит

Изваждам ножа, пристъпвам към мъжа, хващам го за якето и като използвам инерцията, го повалям на земята, клякам до него и опирам острието в гърлото му.

— Стига, братле, стига — измърморва той, не звучи уплашен, а по-скоро ядосан.

— Млъкни! — срязвам го аз.

Ножът опира в шията му, само че съм го обърнал откъм тъпата страна, тъй че да не го пореже. Оглеждам се да проверя дали е сам. Мисля, че е сам, но може и да има друг. Не виждам нищо, освен тъмните дървета, огъня и кафеварката.

— Какво правиш тук?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че обичам природата?

— А аз мога ли да ти отрежа лъжливия език?

— Уф, братле. Пошегувах се, лаф да става.

Притискам ножа към шията му, процеждат се няколко капки кръв.

— Мога да ти отрежа езика и оттук.

— Аз съм Несбит, казвам се Несбит. А ти са Натан, нали?

Колебая се дали да потвърдя, или не, подозирам, че няма никакво значение, затова го питам:

— Какво правиш тук, Несбит?

— Шефката ме изпрати.

— Защо?

— Да свърша една работа.

— И тя е?

— Тайна.

— Тайната ти работа явно ще остане несвършена, тъй като сега ще ти отрежа езика и ще те изкормя…

Изведнъж той се надига, блъсва ръката ми и ме сграбчва. По-едър е от мен, много по-тежък и силен, но аз се отскубвам от хватката му, претъркулвам се настрани и се изправям. Несбит също е на крака, по-бърз е, отколкото изглежда.

— Бърз си — отбелязва той.

— И ти щеше да си бърз, ако беше във форма.

Намръщва се.

— Не съм чак толкова зле за възрастта си. — Потупва се по корема. — А и ти си доста добър за мъртвец.

Изправям рамене, мъча се да си придам спокоен вид.

— Кой ти каза, че съм мъртъв?

Усмихва се.

— Никой не ми го е казал, видях те.

— Видял си ме? Мъртъв? Да не си получил видение?

— Видение друг път! Май наистина не си спомняш. Нищо чудно, не беше на себе си. Но ме видя, макар че ме нарече Роуз…

— Какво? Видял си ме, когато бях ранен? Бил си в гората?

— О, да. Вървях след теб още от гарата. Извадих късмет. Бях тръгнал за… Както и да е, това няма значение. — Той се усмихва и ми намигва. — Забелязах те, забелязах и Ловджийката. Тя още не те беше видяла, но щеше да те засече, ако не й бях отвлякъл вниманието, за да ти дам време да се измъкнеш. Ти оставяше следа, все едно е минало стадо слонове. И дете можеше да те проследи. Голям зор беше да разчистя след теб. Разкарах Ловджийката и те последвах. Гледах да не те изпускам от очи, но веднъж легнах да подремна и ти изчезна. Намерих те в един магазин в близкото село. Мъчеше се да прочетеш вестника, за да разбереш кой ден сме. Кошмарна гледка, братле. Имаше още два дни до рождения ти ден. Наистина ли не помниш нищо?

Поклащам глава.

— Върнах те в гората, внимавах някой да не те проследи, макар да бях сигурен, че след отбиването ти в магазина веднага ще те надушат. Честно казано, бях те отписал, раната сигурно е била от ловджийски куршум, а?

Кимам.

— Е, както и да е, след това отидох пак да замажа следите ти и когато се върнах, ти явно беше направил опит да се оперираш сам, навсякъде около теб беше омазано с кръв и жълта гадост. Видя ми се… мъртъв. Кожата ти беше сива, сива и студена, братле, очите ти бяха полузатворени като на мъртвец.

— У теб ли е кинжалът? Кинжалът, който носех тогава?

Несбит замислено отмества поглед.

— Не.

— Но си го взел от мен, нали?

— Не, взех го от земята, лежеше до теб, а аз те мислех за мъртъв, защото приличаше на мъртъв и очите ти бяха полузатворени и угаснали.

— Искам си кинжала.

— Не се и съмнявам. Но вече не е у мен. Съжалявам, братле.

— У шефката ти ли е?

Той вдига рамене и се усмихва.

Роуз загина заради този кинжал, Гейбриъл също сигурно е мъртъв пак заради него, а този тук ми вдига рамене и се подсмихва. Скачам и го изритвам в гърдите, Несбит е як, но ударът ми го изненадва, стоварвам се върху него и забивам върха на ножа в гърлото му. По шията му се стича браздулица кръв.

— У шефката ти ли е?

— Да.

— Коя е тя?

— Прибери ножа и ще ти кажа.

Забивам ножа по-силно.

— Говори!

Шурва кръв. Несбит се възстановява, но не достатъчно бързо.

— Добре, убеди ме, братле. Шефката ми е Виктория ван Дал.

Струва ми се, че и без това искаше да ми го каже, сигурно се е надявал името да ме смае.

— Виктория ван Дал? — За първи път я чувам. Сигурно е някоя Черна вещица, щом като приятелят й ми е помогнал да се измъкна от Ловците. Свалям ножа и го обърсвам в якето на Несбит. — Знам я. Тя е Бяла, нали?

— Бяла? Виктория? Стегни се, братле. Нещо яко си се объркал. Тя е Черна от главата до петите. Почитателка на баща ти. Всички ги е страх от нея.

— Да се върнем на първия въпрос. Защо те е изпратила тук?

Той се двоуми.

— Все още мога да ти отрежа езика.

— Да ме прощаваш, ама не ми приличаш на човек, дето си пада по рязането на чужди езици.

— Признавам си, че досега не съм го правил, но пък съм отворен към новото, обичам да експериментирам и хич не ми дреме, че може да останеш без език.

Шегувам се, разбира се, но Несбит приема думите ми на сериозно.

— Дойдох да взема нещо. Едни писма.

Изправям се и той понечва също да стане, но аз го сритвам да не мърда.

— Сигурно са у теб — продължава той. Разперва широко ръце и добавя: — Спокойно, не те обвинявам, че си ги откраднал. Но ще те помоля да ми ги дадеш, за да ги занеса на Ван.

— Ако са у мен, от къде на къде да ти ги давам?

— Ами защото Ван ще се разсърди страшно, ако не го направиш. И ще ми го изкара през носа, братле. Сигурен съм, че не би искал да се стига дотам, макар че не го показваш. — Отпуска се на земята и ме поглежда. — А и освен това и на приятеля ти лошо му се пише.

— Кой приятел?

Стъпвам върху гърдите му и се отпускам с цялата си тежест.

— Е, поне предполагам, че ти е приятел — отвръща Несбит. — Симпатягата с дългата коса. Французин. С момичешко име.

Взирам се в него, но не виждам нищо. Вие ми се свят от страх и вълнение, не смея да повярвам.

— Габриеле — подхвърля той.

— Жив ли е?

Несбит се усмихва и кима.

— Пусни ме да се изправя и ще ти разкажа.

Имам чувството, че Несбит се забавлява. Че за него това е само някаква игра.

Киаран и партньорът му

Седим край огъня, Несбит е сложил да направи кафе и изважда храната си: хляб, сирене, домати, чипс, ябълка, шоколад. Не отделям очи от нея, облизвам устни. Мога да изгълтам всичко за няколко секунди, но не съм сигурен дали мога да му имам доверие и затова не посягам.

— Изглеждаш умрял от глад, братле. Яж!

Не отговарям, не помръдвам.

Той взема франзелата, отчупва крайчеца, отхапва, сдъвква и поглъща. После ми подава останалото.

— Поизсъхнала е, но друга няма.

Старая се да ям бавно. Несбит пие кафе и ме гледа.

— Защо постоянно ме зяпаш? — питам.

— Защото си знаменитост, малък. Син на Маркус, наполовина Бял, наполовина Черен, единственият по рода си… А и честно казано, очите ти са страшни.

Изругавам, когато споменава Маркус, изругавам отново, когато ме нарича „единственият по рода си“, изругавам и за очите.

— Е, не се обиждай! Попита ме и аз ти отговорих. Но очите ти наистина стават страшни, братле, когато правиш така.

Какво правя? Само го гледам. Нищо друго. Изругавам отново.

— Не ми се вярва да съм първият, който ти го казва.

Аналис казваше, че харесва очите ми, били очарователни, но пък нея сигурно съм я гледал по друг начин.

На светлината на огъня виждам, че и неговите очи са необичайни, морскосини със зеленикави искрици, които се движат устремено, все едно са пометени от въртоп. Напомнят на очите на Елън. Тя е нечистокръвна, наполовина Безцветна, наполовина Бяла, сигурно и Несбит е такъв.

— И ти си нечистокръвен — казвам аз.

— Да, с гордост мога да кажа, че съм наполовина Черен.

— Но не се гордееш, че си наполовина Безцветен?

Той вдига рамене.

— Аз съм такъв, какъвто съм.

— И се гордееш, че работиш за Виктория ван Дал?

— Всъщност наричам Ван „шефката“ шеговито. По-скоро сме съдружници.

— Нима? И що за птица е тя?

— Тя е особена, невероятно способна и също така невероятно красива. Хубава коса, хубави очи, хубава кожа. Красавица отвсякъде. Не че съм я виждал отвсякъде, но се сещаш за какво говоря, братле. Отношенията ни са чисто професионални. А и обикновено тя се облича така, че цялата е покрита от главата до петите. Все едно е от едно време. Когато хората са се издокарвали и са обръщали внимание на външния си вид.

Оглеждам дрехите си.

— Да, май хич не ти е ясно за какво говоря — кима Несбит.

— Но тя е крадец.

— Крадец?

— Изпратила те е да откраднеш писмата на Гейбриъл и е взела моя кинжал.

— Да вземеш нещо от мъртвец, не е кражба.

— А какво е?

Несбит като че ли се замисля, накрая вдига рамене и отговаря:

— В твоя случай беше почистване на природата, малък. — Ухилва се. — Прибиране на боклука.

— Но вземането на писмата си е кражба, те не ви принадлежат.

— Първо, аз не съм ги взел, защото тях ги няма. Макар да подозирам, че са у теб.

Гледам го безизразно.

— Освен това не е кражба — продължава той, — защото Гейбриъл каза на Ван къде са.

— Да бе! Да не искаш да кажеш, че й ги е дал?

— Иска да се отблагодари на Ван за помощта й.

Несбит ме гледа невинно, чака да попитам как точно е помогнала тя на Гейбриъл. И аз се подчинявам.

— И какво е направила тя?

— Гейбриъл беше доста зле, когато го намерихме. Беше ранен. Ловджийски куршуми, два. Знаеш какво е. Раните не бяха тежки, куршумите бяха излезли, но все пак магията действаше. Той беше в безсъзнание цяла седмица. Ван се грижеше за него. Тя е добра с отварите, много добра, най-добрата. И го спаси. Точно както аз спасих теб в…

— Ти си ме изоставил да умра!

— Но прикрих следите ти.

Поклащам глава.

— За да не те хванат, не за друго.

— Братле! Как изобщо ти мина през ума!

Пак поклащам глава.

— Къде намерихте Гейбриъл?

— На една улица в Женева. Едва се държеше на краката си. Наоколо беше пълно с полицаи и Ловци. Страшна каша! Ван профуча през тях като демон, грабна Гейбриъл и изчезнахме в нощта.

— И сега Гейбриъл е добре?

— Нищо му няма.

— В такъв случай защо не е дошъл сам да прибере писмата?

— О! Ами тук идва проблемът с доверието, нали така? Може да избяга, без да ни донесе обещаното.

— Сигурен съм, че човек може да има вяра, че Гейбриъл ще покаже благодарността си, ако, както твърдиш ти, Ван е спасила живота му.

Несбит отново се усмихва и вдига рамене.

— Е, да, така е, братле. И аз съм за мира, любовта и така нататък. Само че Черните магьосници невинаги постъпват така, както трябва. Особено симпатичните Черни магьосници от Франция, поне така сочи моят опит.

— И къде е сега Гейбриъл?

— При Ван, недалече от Женева. На няколко часа път с кола.

— Тогава да вървим при тях. Писмата са у мен. Ще ги дам на Гейбриъл и той ще реши какво да прави.

Впивам очи в Несбит.

Той потреперва демонстративно, после се разсмива.

— Не звучи зле. Сега ли тръгваме, или утре?

Замислям се. Отдавна не съм спал като хората, не е зле да си почина, преди да тръгнем. Само че не искам да спя край Несбит. Все още не му вярвам. Не вярвам и на животното в мен.

— Утре. Имам да свърша една работа. Ще се върна на сутринта.

Макар че всъщност е по-добре да си почина и да помисля хубаво.

Преди да тръгна, го питам:

— Каква е дарбата ти, Несбит?

Той е нечистокръвен, но ми се струва, че има дарба.

— Виждам в тъмното. Като посред бял ден.

— Полезно.

— А ти? — пита Несбит. — Искаше да стигнеш при Меркюри преди рождения си ден. Предполагам, че тя ти е дала трите дара. Намери ли вече дарбата си?

— Там, където съм израснал, се смята за изключително грубо да питаш някой магьосник за дарбата му.

— А тогава ти защо ме попита? Забравяш добрите си обноски, а, малък?

Изругавам, пращам го да върви на майната си.

— Белите имат странни представи за учтивост. А ти приличаш на тях. Наполовина Бял, отгледан си при тях…

Несбит удря на сляпо, опитва се да разбере как може да ме предизвика. Всяка негова дума е сръчкване, критика или шега.

— Е — настоява той, — намерил ли си дарбата си?

Не отговарям. Уморен съм. Обръщам се и се отдалечавам. Знам, че не съм като Белите, които познавам, нито като добрите, нито като лошите. Несбит също не прилича на никого, когото познавам.

Нощем е студено. Краят на юли е и през деня е горещо, но все пак сме високо в планината и в долчинките по северните склонове все още има преспи сняг. Докато се отдалечавам от Несбит, се мъча да преценя каква част от думите му са истина.

От разказа му става ясно, че Гейбриъл е бил прострелян от Ловците, докато се опитваше да ги отклони от мен. Рискува живота си, за да ме спаси. След това Ван Дал и Несбит са му помогнали, но не е ясно защо са го направили. Едва ли е било само заради връзка стари писма. Двамата явно са пристигнали в Женева едновременно с Ловците. Дали не са търсели мен? Възможно ли е да работят за Ловците? Гейбриъл ми беше казал, че Ловците използват нечистокръвни за информатори. Как да бъда сигурен, че Ван Дал съществува, а Несбит не е изпратен от Ловците? Не, в това няма никаква логика. Ако Ловците знаеха за пещерата, щяха направо да се появят тук.

Ако Ван Дал наистина съществува, какво ли иска? Мен? Кутията с писмата на Гейбриъл? Явно в тях има нещо важно, преди смятах, че става дума за рецепта за отвара или инструкции за някаква магия. Гейбриъл възнамеряваше да ги даде на Меркюри, ако тя успее да му помогне да си възвърне тялото на магьосник. Меркюри обаче като че ли не бързаше. Ако писмата бяха толкова важни, щеше да се стреми по-бързо да сложи ръка на тях, нали?

Но най-големият въпрос е дали Гейбриъл наистина е жив. Дори и той да им е казал за пещерата, кой знае какво може да са направили с него след това.

Няма как да знам кое е истина. Цял живот са ми повтаряли, че не бива да имам вяра на Черните, но засега те не ми се виждат по-различни от останалите. Единствената възможност е да тръгна с Несбит и да се надявам, че той ще ме заведе при Гейбриъл.

Една от добрите новини е (аз нали все търся хубавите неща), че Феърборн е у Дал, поне според Несбит. Положихме много усилия да се сдобием с кинжала и сега си го искам. Ако някога ми се отвори възможност, ще го върна на баща ми.

Намирам едно закътано местенце на стръмния склон и се свивам под голяма ела. Поемам си дълбоко дъх и бавно издишам. Трябва да си почина, да поспя. Утре ще съм при Гейбриъл.

Изведнъж се събуждам. Все още е тъмно. Не знам колко време съм спал. Няколко часа сигурно. Ослушвам се внимателно, оглеждам се да зърна някакво движение сред тъмните сенки на дърветата.

Нищо.

Лягам отново и затварям очи, само че вече съм се разсънил. Не ми се спи. Искам да отида при Гейбриъл.

Облечен съм, освен това винаги спя с едната ръка промушена през презрамката на раницата, така че да мога да побегна в мига, в който отворя очи. Тръгвам, нямам търпение да намеря Несбит и да потеглим.

В гората е тихо и спокойно. Като че ли само аз се движа. Но има нещо различно. Спирам и се ослушвам.

Тишина.

Небето изсветлява, бледосиньо, почти бяло. Спирам до едно поточе. Знам, че водата е вкусна, много пъти съм пил от нея. По острите камъни има мъх, водата едва-едва църцори между тях, не тече силно, подхранва светлозеления дебел мъх. Поднасям шепа да загреба…

И в този момент го долавям.

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз б

Не е жужене. Не знам защо го наричам жужене, това не е точната дума. По-скоро е като смущение в радиовълни. Звукът на електричеството. Звукът на мобилен телефон.

Несбит нямаше мобилен телефон.

Мобилни телефони имат Безцветните и Ловците.

Нима Несбит вече ме е предал?

Разтварям пръсти и водата изтича, обърсвам ръка в джинсите, изваждам ножа. Пещерата е от другата страна на поточето малко по-ниско от мен, на стотина метра, отправям се към нея. Жуженето е слабо, но постепенно се усилва. Усещам животинския адреналин да се покачва, вдишвам и издишвам дълбоко, за да се успокоя, да се съсредоточа.

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбзбз бзбз бзбз бзбз бзбзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

На двайсет метра съм от пещерата, ножът е в ръката ми.

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз

Под мен нещо се размърдва, черен силует сред дърветата. След това чувам изсумтяване. Спускам се бързо, като се старая да не вдигам шум. Черният силует се отдалечава, изчезва сред дърветата. Само Ловците са толкова бързи и безшумни, никой обикновен човек не може да върви така. Тръгвам след него. Скъсявам разстоянието и установявам, че всъщност пред мен има двама души. Скачам от една скала, спускам се по дупе по склона и бързо се изправям, сега съм под тях, виждам как единият силует се нахвърля на другия. Втурвам се към тях. Двамата се бият на едно тясно равно място.

Не са двама Ловци. Единият е Несбит. Ловецът го преследваше, но сега Несбит го е стиснал за гушата. Лицето на Ловеца става мораво. Пристъпвам към тях и Несбит вдига глава, без да пуска жертвата си.

— Стресна ме, малък. В първия миг си помислих, че си другият. Мислех да се опитам да поразпитам този.

Ловецът, когото Несбит държи, е партньорът на Киаран.

— Няма да ти каже нищо, а и ни чакат по-големи неприятности — отвръщам аз. — Другият е невидим.

После добавям:

— И бърз.

— Страхотно…

Несбит пристяга хватката си, Ловецът размахва ръце и крака, но накрая явно си дава сметка, че е загубил, и се предава. Тялото му провисва, потръпва още един-два пъти и застива. Несбит го пуска на земята.

— Познавам другия — казвам. — Мен търси.

А аз искам да го видя мъртъв, вярвам, че мога да го победя, въпреки че е невидим. Чудя се дали животното в мен ще ми помогне. Сигурен съм, че то може да се справи с Киаран.

Вдигам глава и поглеждам нагоре. Доста сме се отдалечили.

— Най-добре се скатай — добавям. — Аз ще се оправя с него.

— Сигурен ли си?

Продължавам да се оглеждам, всичко е тихо и спокойно.

— Не се пречкай наоколо през следващите няколко часа.

— Този тук нямаше пистолет. Носеше само нож — отбелязва Несбит. — Явно не са се подготвили.

— Още ли си тук?

Той се усмихва, пожелава ми успех и се спуска надолу. Върви бързо, но сигурно ще се върне да види кой от нас е оцелял.

Аз се отправям обратно нагоре, мъча се да не вдигам шум, но вървя бързо, наострил уши. Свивам се на голата скала над пещерата и оставям ножа на земята пред себе си. Киаран лесно може да ме види, но аз точно това искам, да го примамя при мен. Гората е замряла, както винаги. Слънцето вече се показва, през клоните на дърветата се процеждат първите лъчи. Един лъч вляво от мен изчезва за миг и после пак се появява, все едно през него е минало невидимо тяло, животинският адреналин нахлува във вените ми, готов съм да отстъпя пред животното в мен. Срутват се камъчета и аз се обръщам. Още един лъч угасва и пак се появява, животинският адреналин бушува в кръвта ми, облизвам устни и се изправям на лапите си.

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

Адреналинът руква из цялото ми тяло.

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз ббз

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз

збзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз

бзбзбзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

бзбзбзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

 

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бз

 

бзбз бзбз бзбз бзбз бзбз бзб

збзбз бзбз бзбз бзбз бзб

бзбз бзбз бзбз бзбз бзб

збзбз бзбз бзбз бзбз б

збзбз бзбз бзбз ббзб

збзбз бзбз бзбз бзбз б

збзбз бзбз бзбз бзбз б

бзбз бзбз бзбз

бзбз бзбз бзбз

бзбз бзбз бзбз

бзбз бзбз бзбз

Последен поглед

— Натан? Ти ли си? — извиква Несбит отдалече.

Спира.

Не помръдвам. Киаран също не мърда.

— Леле…

Несбит се обръща, превива се надве. Към земята се процежда водниста слюнка. Той се изправя, поема си дъх и се обръща към мен, впива очи в мен, в лицето ми, не поглежда тялото на Киаран, което лежи пред пещерата.

— Добре ли си? — пита Несбит и поема към мен.

Не ми се отговаря, седя неподвижно на земята. Не помня какво стана, след като се преобразих. Събудих се до тялото на Киаран, ножът му беше забит в лявото ми бедро. Извадих го и се възстанових. Намерих дрехите си на скалата, където чаках Киаран, все едно изведнъж съм се изпарил и те са паднали от мен, когато съм се превърнал в… в каквото там съм се превърнал. Пръстенът на баща ми беше до тях. Сега е на пръста ми, въртя го бавно. Опитвам се да си припомня нещо, частица от станалото, но всичко ми се губи.

— Колко време е минало? — питам.

— Не знам. Някъде към два часа.

Схватката започна двайсетина минути след като се разделихме с Несбит и трябва да е приключила най-много след две-три. Щом се събудих, отидох да се измия и оттогава чакам тук около час. Значи, съм спал не повече от десетина минути, нищо работа. Но нямам никакъв спомен какво е станало, преди да се събудя с ножа на Киаран в бедрото и с вкус на кръв в устата. За да отмия кръвта от тялото ми, се наложи да легна в потока. Целият бях в кръв, имаше кръв по лицето, врата, гърдите ми.

Несбит отпива от манерката си, поглежда ме, после отмества поглед към Киаран.

— Явно си наследил дарбата на баща ти, малък.

Не отговарям.

Той вдига ръка към устата си, приближава се към Киаран и го оглежда.

— Първо си му счупил врата или първо си му прегризал гърлото?

— Млъкни!

— Вътрешностите му са разпилени по земята, което означава, че имаш големи нокти и зъби, и…

— Млъкни!

— Реших, че ако поговорим за това, ще ти олекне.

— Сгрешил си.

— Искаш ли да пийнеш? — Подава ми манерката. — Да отмиеш вкуса в устата си.

Изругавам.

— Човек трябва да мисли практично, най-добре беше да ги убием.

— Престани. Трябва да тръгваме.

— Да, колкото по-скоро, толкова по-добре. Но няма смисъл да се паникьосваме.

— Не се паникьосвам.

И все пак нямам търпение да се махна от тук.

— Тия двамата явно не са успели да предупредят останалите, иначе досега тук да е пълно с Ловци.

— Защо мислиш, че не е пълно с Ловци?

Несбит се усмихва.

— Защото сме живи. А и освен това, братле, пообикалях доста, преди да се върна. — Отпива още една глътка от манерката. — Освен нас и двата трупа, наоколо няма никого. Странното е, че тия нямаха оръжия. Обикновено Ловците са въоръжени до зъби. Дошли са от къщата на Меркюри, нали? Гейбриъл спомена за нея и преди няколко дни минах да й хвърля един поглед от безопасно разстояние. Доста голямо разстояние. По-точно, с бинокъл от другия край на долината. Да си ходил скоро там?

— Преди два дни.

— Значи, са намерили следите ти. Хм, при първата ни среща реших, че си немарлив, защото си ранен, а не защото не знаеш как да заличаваш следите си.

Изругавам отново. Да, наистина не внимавах особено, но нали се канех да се махна от тук. А може и да съм го направил нарочно. С надеждата, че Киаран ще ме последва. Не съм сигурен кое е истината.

— Сигурно са били излезли да се поразходят, и през ум не им е минало, че може да си толкова тъп, че да се върнеш там. Обикаляли са, берели са боровинки или нещо такова и случайно са попаднали на следите ти. Трябва да са били твоите, тъй като аз не оставям следи и не съм толкова глупав, че да се приближа до къщата. Не са се върнали за оръжията си, за да не те изтърват. Извадихме късмет. Но скоро ще забележат липсата им. Най-добре веднага да си обираме крушите. Ще трябва да ги оставим така. Ако ги намерят Безцветни, хич няма да е добре, но предполагам, че Ловците бързо ще почистят.

— Да вървим — подканвам го аз и намятам раницата на гърба.

Тялото на Киаран лежи на скалата. Лявото му око е полупритворено, цялата лява половина на тялото е на кайма, над кръвта се реят мушици. Несбит претърсва дрехите на Ловците, взема ножовете, оставя телефоните, прибира плячката в раницата, след това я слага на гърба си и тръгва.

Поемам след него, но нещо ме кара да се обърна да погледна за последен път. По лицето на Киаран са се събрали още мухи, тъй че отдалече изглежда все едно има черна превръзка на окото. От шията му не е останало нищо, под главата се белее гръбначният стълб, гърдите му са непокътнати. Не съм изял сърцето му, в това съм сигурен, но коремът е разкъсан и червата висят навън. Чудя се кое животно убива по този начин.