Сали Грийн
Полулош (7)

Благодарности

Започнах да пиша на доста късна възраст, едва през 2010 година, като се стараех да скрия това си занимание, което бързо се превърна в страст, от приятелите и близките си. Не желаех да ми се присмиват, та преди това бях писала само бележки на млекаря! Съпругът ми обаче бързо забеляза, че вечер се застоявам в малкия ни кабинет до два след полунощ. Реших да бъда смела и да си призная.

— Пиша книга.

Опасявах се, че ще ми се изсмее в лицето. Ще ми каже, че се излагам. Вместо това той отвърна:

— О! Чудесно!

Не очаквах такава реакция, но точно от нея имах нужда. Нямаше да напиша „Полулош“ без подкрепата от негова страна.

Така посъбрах кураж и подхвърлих за книгата на неколцина приятели, които след това трябваше да изтърпят дълги и досадни разговори на тази тема. Лиса и Алекс бяха (и все още са) невероятно добри слушатели, не се прозяваха и винаги вметваха „Ама наистина ли?“ точно където трябваше (и бяха сред първите, прочели ръкописа).

Благодаря и на другите, които ми помагаха. Благодаря им за отделеното време и искреността им. Дейвид ми даде ценни съвети за първата ми творба. Моли е първото дете, прочело „Полулош“, и аз приемем като похвала това, че тя реши да сподели времето си с Натан. Приятелите ми от университета Джилиан и Фиона също бяха страхотни със своето неподправено откровено мнение.

През януари 2013 година изпратих „Полулош“ на Клер Уилсън от „Роджърс, Коулридж и Уайт“ с надеждата, че тя ще прояви желание да ми стане агент. И Клер се съгласи. Направи чудеса за „Полулош“ и мъдро ме напътства през непознатия свят на книгоиздаването. Клер беше отхвърлила първата ми творба с думите, че не е завладяваща, за което съм й благодарна, тъй като без това „раздрусване“ нямаше да се появи „Полулош“.

В „Пъфин“ с мен работи чудесен екип от специалисти. Бен Хорслън, редакторът, заслужава награда за ентусиазма (и тактичността си), а край себе си е събрал невероятни хора: помощничката му Лора Скуайър, Таня Виън-Смит и Джема Грийн от рекламния и маркетинговия отдел, художничката Джаки Макдъно, Зосия Кноп от отдела за продажба на правата. Благодаря на всички в „Пъфин“.

Радвам се също така и че имах възможността да работя с редактора Кен Райт във „Вайкинг“ в САЩ, както и с помощничката му Лейла Сейлс. Неговият екип също е страхотен, но бих искала да благодаря най-вече на Дебора Каплан и нейните художници за прекрасната корица.

Докато пишех „Полулош“, отново прегледах любимите си книги от детско-юношеската литература (тогава тя все още не се наричаше „тийнейджърска“) и най-вече „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин, която ми вдъхна увереност, че престоят на Натан в клетката е поносим.

Думите „Някой беше казал, че най-добрият начин да разбереш дали можеш да вярваш на някого, е да му се довериш“ са на Ърнест Хемингуей.

Докато търсех име за Феърборн, попаднах на статия в Уикипедия за ножа на Феърбеърн-Сайкс и така измислих Феърборн.

Отдавна не съм гледала филма „Лорънс Арабски“, но сцената с кибритените клечки се е запечатала в главата ми.

А „Хамлет“ — ако трябва да съм честна, много отдавна съм чела пиесата и никога не съм гледала постановка (освен филмовата версия по телевизията), но думите: „Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене“ са в основата на цялата история в „Полулош“. През последните десет години Шекспир не е играл кой знае каква роля в живота ми, тъй като се занимавах основно с децата, но като гледах сина си, често размишлявах върху въпроса кое е вродено и кое е плод на възпитанието, постоянно се питах: „Защо се държи така? Какво определя неговия характер? Защо всеки от нас е такъв, какъвто е?“. И тези въпроси повлияха върху творбата ми.

Намирах вдъхновение в дългите си обиколки в планините в Северен Уелс, както и по маршрута на Сендстоун Трейл в Англия и в долината Льотшентал в Швейцария. Ако на някое от тези места сте срещнали жена, която си говори сама (или досажда на някой отегчен приятел) за Безцветни, три дара и т.н., сигурно съм била аз.