Сали Грийн
Полулош (6)

Шеста част
На седемнайсет

Отплата

Премигвам и отварям очи. Още не се е съмнало. Гейбриъл спи до мен. В гората над къщата сме. Къщата на Меркюри е особена, мога да спя вътре, но досега съм го правил само два пъти. Макар и да не ми става лошо, нощем ме връхлита клаустрофобия. Затова предпочитам да спя в гората. Роуз спи в къщата. Не знам къде спи Меркюри и дали изобщо спи.

Първата вечер Гейбриъл ми каза:

— Това й е къщата за гости. Предполагам, че домът й е някъде далеч.

— Каменен замък на върха на някой зъбер?

— Това би й подхождало. Виждал съм я да върви към ледника. Според мен там има проход, който води до дома й. Засичал съм и Роуз да тръгва натам.

Роуз е помощничката на Меркюри. Тя е на двайсетина години, брюнетка, красива и пухкава. Не е Черна, а от Дебилите — така нарича тя Белите, — само че е била отгледана от Меркюри. Дарбата й е да се преобразява в незабележима мъгла, или поне така каза Гейбриъл. Не ми стана ясно какво означава това и той поясни, че не можел да го обясни, трябвало да го видя. Роуз използва дарбата си, за да снабдява Меркюри с всичко, което тя поиска.

Почти не съм говорил с Меркюри. Тук съм повече от седмица, а тя не се е появила нито веднъж след пристигането ми.

Казах й, че ми е необходима помощта й. Обясних, че седемнайсетият ми рожден ден е само след две седмици. Държах се любезно и възпитано. А в замяна не получих нищо.

Абсолютно нищо.

Гейбриъл ме успокоява, че тя ще се върне навреме.

Но дните отминават, а от нея няма и следа.

Знам, че е замислила нещо, прави го нарочно, ала все пак…

— Буден ли си? — прошепва Гейбриъл.

— Аха.

— Престани да се тревожиш за Меркюри. Ще ти даде трите дара.

Гейбриъл като че ли винаги знае за какво си мисля. Аз обаче се стремя да не показвам, че е прав.

— Не се тревожа за това. Мислех си какво ще правя, след като открия дарбата си.

— И какво измисли?

Ще потърся баща си. И ще го намеря, стига той да го иска. А след това все някак ще му докажа, че няма да го убия. Макар че се съмнявам той да иска да го открия и изобщо не ми е ясно как бих могъл да докажа каквото и да било.

— Хайде де, кажи!

Все още не съм разказал на Гейбриъл нито за татуировките, нито за видението на баща ми, нито за Феърборн.

— Ще се постарая да развия дарбата си. Не искам да се преобразя в куче и после да не мога да върна човешкия си облик.

— Да, дори и да си заклещен в тялото на Безцветен, е доста гадно. И какво друго?

— Защо смяташ, че има нещо друго?

— Ами защото понякога… как се казваше това, увесваш нос? Гледаш тъпо и унило.

Увесвал съм бил нос!

— Искаш да кажеш, че имам замислен вид ли?

— Не, не замислен, а унил. Все едно са ти потънали гемиите.

Поклащам глава.

— Харесвам едно момиче…

— И?

— Ами… това е доста глупаво. Тя е Бяла.

Очаквам да отговори, че наистина е глупаво и накрая ще ме убият или ще убият нея, но той мълчи.

 

 

На сутринта сядаме на тревата край поваленото дърво под къщата на Меркюри. Тук като че ли слънцето напича най-силно.

— Да отидем да се поразходим? — предлагам, присвивайки очи.

— Добре.

Не помръдваме.

— Може да се покатерим малко — казва Гейбриъл и изважда тревичката от устата си, но не става.

Всеки ден се разхождаме и се катерим.

— Или да поплуваме?

Езерцето не е далече, само че днес не ми се разхожда, нито ми се катери, нито ми се плува. Искам Меркюри най-сетне да се появи и да ми обещае, че ще ми даде трите дара.

— До рождения ми ден остава само седмица.

— Колко пъти ти повторих да не се тревожиш!

— А ако не получа трите дара…

Замълчавам, тъй като Роуз излиза измежду дърветата и тръгва към нас. Върви бавно, с големи крачки. Тънката й рокля подчертава пухкавото й тяло. Стига при нас и сяда в тревата до мен.

— Здрасти.

— Здравей, Роуз.

Тя се разкикотва. На вид не е от момичетата, които се кикотят, но пък често го прави. Освен това се изчервява, макар според мен да не е и от момичетата, които се изчервяват. Странна работа.

Роуз поглежда Гейбриъл.

— Трябва да отидеш до Женева. Отбий се при Пайлът, виж колко Ловци има и довечера докладвай на Меркюри.

Раздаването на команди не й отива.

След това тя откъсва няколко тревички и се обръща към мен.

— Натан, Меркюри ме помоли да ти предам, че с радост ще ти даде трите дара на рождения ти ден.

Най-сетне!

— За нея това ще е чест.

На баба ми хвърчилото!

— А какво ще иска в замяна? Пари ли? Или честта й стига?

— Не, не пари — отговаря Роуз. — Просто услуга. В знак на благодарност и уважение. Редно е да поблагодариш на благодетеля си, нали? Възпитанието го налага.

— И каква е тази услуга?

Тя се усмихва и се изчервява.

— Всъщност не е една, а са две.

Явно честта определено не е достатъчна.

— Добре, какви са тези две услуги?

— Тя ще ти каже довечера.

— Кога ги иска, преди или след церемонията по посвещаването?

— Едната преди, а другата — след.

Значи, едната трябва да не е много трудна. Нямам представа обаче за какво става дума. Не разполагам с нищо, което да мога да й дам в отплата.

— Втората й молба трябва да изпълниш след това, когато можеш.

— А ако се изметна?

Роуз се разкикотва и прокарва пръст по шията си.

 

 

Гейбриъл заминава за Женева през прохода, а аз отивам да се катеря, защото не ме свърта на едно място. Вечерта се срещаме отново в къщата. Ужасно съм напрегнат. Ще се видя с Меркюри. Ще стана Черен магьосник. Най-сетне ще бъда наистина син на Маркус.

Меркюри ме посреща церемониално с три целувки, едва-едва ме докосва, сякаш не ме целува, а вдъхва миризмата ми. Устните й са ледени.

— Ухаеш прекрасно, Натан — казва тя.

След това ми обръща гръб и разпитва Гейбриъл какво е открил в Женева. От думите му става ясно, че Ловците използват града като база, според Пайлът обикаляли и из околностите, търсели следи и разпитвали за сина на Маркус. Меркюри изглежда доволна, че къщата е далеч и още не са разбрали за апартамента.

След вечеря тя ме пита:

— Различни ли ти се виждат очите ми, Натан?

— Не съм виждал други като твоите.

Приличат на черни ями, само тук-там просвятват искрици.

— Но не познаваш много Черни, нали?

— Да, така е. — Обръщам се към Роуз. — Но пък познавам много Бели.

— Роуз е от рядко срещаните Бели. Необичайно талантлива и много способна.

Роуз се изчервява на мига.

— По рождение Роуз е Бяла, но ми е като дъщеря — продължава Меркюри. — В сърцето си тя е истинска Черна. Ти, Натан, на външен вид си Черен, ала се чудя какво ли е сърцето ти. Дали е наистина на Черен?

— Как бих могъл да преценя? Както казах, не познавам много Черни.

Меркюри потреперва и надава пронизителен писък, който отеква като в пещера.

— Събрали сме се чудна комбина!

Облягам се и я оглеждам. Тя е ужасно слаба. Не, не физически. Дори и посивялата й почти прозрачна кожа изглежда непробиваема. Кльощава е като парче тел, ръждясала и чуплива стара тел, но също толкова студена и безсърдечна. Косата й е сива, дългите й кичури са преплетени като телче за миене на чинии и са придържани с дълги игли, които от време на време Меркюри изважда и си играе с тях.

Облечена е с дълга рокля от пъстра коприна — освен ако не е ушита от различни парцалчета, — която не стои на едно място, постоянно шава и се надига, все едно Меркюри е под вода и течението развява полите й.

Бих искал да науча от нея повече за баща си, но решавам тази вечер да се придържам единствено към церемонията за посвещаването. Зачеквам темата по следния начин:

— Благодаря за щедростта ти, Меркюри. Благодаря ти, че се грижиш за мен и ми даваш подслон.

Самата любезност.

Тя накланя леко глава. Роклята потрепва.

— Благодаря ти и за предложението да ми дадеш трите дара.

Отново накланя глава и подхвърля:

— До рождения ти ден не остава много.

— Осем дни.

Меркюри кима.

Продължавам с предварително приготвеното си слово:

— Бих искал да ти се отблагодаря по някакъв начин, да ти покажа признателността ти. Дори два пъти, веднъж преди посвещаването и веднъж след него.

— Да, така е редно. Нещо дребно предварително…

— За мен ще е удоволствие. Какво бих могъл…

Мълчание.

Меркюри обича играта на котка и мишка.

След няколко секунди тя казва:

— Някои сведения, да речем.

Мълча. И аз мога да я играя тази игра. След това питам:

— За нещо конкретно ли става дума?

— Не, за нещо абстрактно! Що за въпрос? Разбира се, че става дума за нещо конкретно.

Меркюри е подпряла лакти на масата, потрива пръсти и в тях се появява дълга игла.

— Оставете ни. Излезте — заповядва тя, без да поглежда Гейбриъл и Роуз; черните дупки на очите й са впити в мен.

Те излизат, силен вятър разтраква вратата и прозорците. Меркюри върти иглата на пръста си.

— Първата ми молба е съвсем простичка… направо дреболия. Бих искала да ми разкажеш всичко, което знаеш за татуировките си.

— А другата?

— Тя е малко по-трудна. Макар че за теб може да се окаже и лесна.

Забива иглата в масата и я разклаща насам-натам, за да излезе.

— Не мога да се съглася, докато не разбера каква е.

— Нямаш друга възможност, Натан.

Отново забива иглата в масата.

Скръствам ръце, мълча.

Устните й се свиват и отново се разнася познатият писък на смеха й, едвам се сдържам да не подскоча. Вятърът вие, Меркюри се надвесва към мен. Вдига ръка и иглата се появява отново в пръстите й. Отваря уста и дъхът й ме лъхва като леден вятър.

 

 

— Защо искаш смъртта му?

Не съм ядосан, а по-скоро любопитен.

Меркюри се обляга, не съм сигурен дали ме гледа, очите й са черни бездни.

— Защото той отне живота на човек, на когото много държах. И аз искам да му покажа какво е. А единственият живот, който той цени, е собственият му.

— Кого е убил?

— Сестра ми. Моята близначка Мърси. Той я уби и изяде сърцето й.

Мърси не беше в списъка с жертвите на баща ми.

— Съжалявам за сестра ти, но дори и да убия Маркус, това няма да я съживи. А той ми е баща.

— Отказваш ли?

— Предполагам, че ако сега се съглася, а после не изпълня обещаното, ще има някакви последствия.

— Разбира се. За теб, за близките ти, за приятелите ти. Клетвопрестъпниците заслужават единствено презрение. Затова ги карам да си платят прескъпо за стореното.

— В такъв случай не мога да приема.

Тя протяга ръка към мен и докосва татуировката на ръката ми.

— Баща ти не е герой, Натан. Той е суетен и жесток… Ако го познаваше, щеше да разбереш, че за него ти не съществуваш.

Отдръпвам ръка и се изправям. Заставам пред камината.

— Не би ли приела нещо друго в замяна?

Меркюри ме оглежда.

— Да видим… — Приближава се и прокарва пръст по татуировката на шията ми. — Да, защо не. Да ми служиш в продължение на една година.

— Да ти служа?

Тя изврещява отново.

— Винаги имам нужда от нови помощници.

Не съм сигурен, че мога да я изтрая цяла седмица, да не говорим за година. Предложението й изобщо не ми е по вкуса, но имам ли избор? Няма какво друго да й предложа.

— Но без да убивам хора.

Меркюри отстъпва крачка и разперва ръце.

— Да, наясно съм, че сега смяташ така. — Роклята й потрепва. — Но с времето… нагласата ти ще се промени.

В очите й виждам Киаран да коленичи пред мен, в ръката си държа пистолет. Премигвам и отмествам поглед, но усещам как натискам спусъка.

Тя отново изврещява.

— Убиването е в кръвта ти, Натан. За това си създаден.

Поклащам глава. А и ако наистина се наложи да убивам, искам сам да избера кого.

— Явно не държиш толкова на трите дара.

— Ще ти служа една година. Но няма да убивам.

— С радост ще ти припомня думите ти догодина.

— Добре. Ще ти кажа за татуировките сутринта на рождения ми ден.

Леден полъх удря лицето ми.

— Сега сме сами… Моментът е подходящ.

— Вярвам, че и на рождения ми ден ще намериш време да останем сами.

Затишие, никакъв ветрец, но във въздуха се усеща мраз. Дали може да ме вледени? Сигурно.

Нямам намерение да й разкрия всичко за татуировките, нито за господин Уолънд. Трябва обаче внимателно да преценя какво точно да й кажа, за да остане доволна.

Меркюри поема към вратата и без да се обърне, подхвърля:

— Предай на Гейбриъл, че има нов клиент. Утре трябва да е на мястото на срещата в Женева.

Орелът и Роуз

До седемнайсетия ми рожден ден остава една седмица. Намерих Меркюри и тя ми обеща да ми даде трите дара. Защо тогава се чувствам толкова потиснат?

Гейбриъл отиде в Женева. Каза, че ще се върне вечерта. Топло е. Слънцето напича. Денят е идеален за плуване. След около час стигам до езерото, по пътя спирах няколко пъти да се любувам на долината. Мъча се да измисля какво да кажа на Меркюри за татуировките, но още нищо не съм решил.

Лягам по гръб и се взирам в небето. Тук бученето на реката се чува по-силно. Високо в небето се рее птица. Орел. Голям орел. Наблюдавам го дълго, след това ставам и хуквам към водата. Главата ми е замаяна, клатушкам се като пиян. Плуването ще ме освежи. Езерото е съвсем малко, заобиколено е от дървета, от едната страна има тесен каменист бряг и ивица висока трева. Събличам се и скачам във водата.

Тялото ми изтръпва. Водата в езерото идва от топенето на снега. Обръщам се по гръб и оглеждам безкрайната синева на небето, орелът е още там, малко по-ниско.

Наблюдавам го известно време, кръжи, издига се, после се спуска, след това пак се издига и отново се спуска толкова ниско, че виждам перцата на крилете му. На фона на слънцето изглежда черен. Потапям се във водата и изведнъж установявам колко ми е студено, целият съм се вкочанил. На дъното водата не е бистра, има кал и разни треволяци. Виждам повърхността. Виждам я, но ми се струва адски далече… все по-далече и по-далече. Прекалено дълго съм се застоял на дъното. Опитвам се да изплувам и нагълтвам вода.

Изскачам на повърхността. Носът ми е пълен с вода, едва си поемам дъх.

— Кротко!

Роуз. Зад мен.

— Спокойно!

Поглеждам орела. Все още е тук, рее се над мен. Разпервам ръце и полягам във водата.

— Измръзнал си. Ще те издърпам на брега.

Роуз загребва бавно и ритмично, влачейки ме към брега за косата.

За косата!

— Не ми се вярва да учат спасителите да дърпат хората за косите.

— Не се оплаквай. Откога си мечтая… да спася някого.

Усмихвам се, в устата ми влиза вода, плюя. Крайниците ми са изтръпнали, но усещам тялото на Роуз до мен. Късче топлина.

— Тук вече можеш да стъпиш.

— Не, издърпай ме на сушата.

Тя ме влачи за косата още няколко метра, след това ме пръсва по лицето.

— Оттук нататък се оправяй сам.

Стъпвам в калта и се изправям. Водата е до кръста ми. Роклята на Роуз е прилепнала към тялото й и подчертава извивките й. Отмествам смутено поглед и тя се разкикотва.

— Изчерви ли се, Натан?

Излизам на брега, без да й отговоря.

Просвам се по корем на тревата, треперя от студ.

— Трябва да се подсушиш. Може ли да използвам тениската ти?

Взема тениската ми и избърсва водата от гърба ми. Очаквам да каже нещо за белезите ми, но тя си мълчи. Слънцето още е силно, тялото ми обаче е ледено. Треперя.

Роуз ляга до мен да ме стопли. Странно е да си толкова близо до някой друг. Сигурен съм, че Роуз ще ми пререже гърлото, ако Меркюри й нареди, само че сега заповедта й е да се грижи за мен. Претърколвам се настрани и се обличам.

Роуз носи сандвичи със сирене в чантата си, изяждаме ги.

Благодаря й, че ме спаси, макар да не съм имал нужда от спасяване.

Тя се разкикотва.

— Направих го, за да накарам Гейбриъл да ревнува.

— От мен?

Не ми е направило впечатление Гейбриъл да проявява интерес към нея.

— Не.

Пак се разсмива и поклаща глава.

Не ми е ясно какво е замислила.

— Той би дал всичко на света, за да те спаси. Да ти покаже колко… нали знаеш? — Пак се разкикотва. — Да ти покаже колко те обича.

— Какво?!

— Той е влюбен в теб. Загубил си е ума.

Роуз ми се подиграва.

— Той ми е приятел!

— Хлътнал е до ушите. Лудо влюбен. И, уви, както изглежда, без никаква надежда за взаимност.

— Той ми е приятел, Роуз.

— Само че иска много повече от това, Натан.

Поклащам глава. Гейбриъл си е Гейбриъл. Със сигурност му е приятно да сме заедно. И на мен ми е приятно с него. Обикаляме, катерим се, плуваме и си говорим. Така правят приятелите. Нали?

Преди няколко дни ми подари нож. Изваждам го и го поглеждам. Красив е. С черна кожена дръжка и черна кожена кания. Острието е леко изпилено на върха като на ловджийските ножове. Гейбриъл изглеждаше доста притеснен, когато ми го даде. Личеше си колко се надява да ми хареса. И на мен наистина ми хареса.

— Любовта е странно нещо — обажда се Роуз. Взема ножа и го оглежда. — Гейбриъл е готов да се жертва за теб, за да ти покаже колко те обича.

Тя поглежда отражението си върху острието.

— А ти за кого си готова да се жертваш, Роуз?

— Все още не съм срещнала човека, за когото да го направя. — Подава ми ножа. — А ти?

Замислям се, мълча.

— Страшно приличаш на баща си.

— Познаваш ли го?

— Виждала съм го. Веднъж. Преди десет години, когато бях на дванайсет. Много си приличате. И гласовете ви си приличат. Дори и мълчите по един и същ начин.

— И го помниш, макар да си била на дванайсет?

— Него няма как човек да не го запомни… А и аз не съм от тъпите Дебили.

— Да, определено не си, Роуз. Ти ли си ходила при Маркус, или той е идвал при Меркюри?

— Той дойде при Меркюри. Искаше да я помоли нещо. Тя отказа, разбира се.

— Защото той е убил Мърси?

Мълчание. Оставя ме сам да се досетя.

— И за какво я е помолил, Роуз?

Тя се разсмива.

— Мога да ти кажа… а мога и да не ти кажа.

Подпира се на лакът и ме поглежда.

— Харесва ми да те дразня, Натан. Толкова ти е къс фитилът. Забавно е да те гледа човек.

— И Маркус ли е същият? Бързо ли се разгневява?

— Видях го само за няколко минути. На мен ми се видя спокоен. По-скоро Меркюри беше бясна тогава.

— И какво искаше той?

— Не може ли да поувъртам още малко? Да те подразня още?

— Със сигурност можеш.

Отново се разкикотва.

— Искаше Меркюри да отгледа сина му. Теб. Тя отказа. Не обича момченца.

— Освен сготвени.

Роуз пак се разсмива.

Меркюри ми каза, че баща ми се интересува единствено от себе си. Значи, ме е излъгала. Не бива да й вярвам за нищо. Маркус сигурно го знае, така че…

— И защо е помолил точно Меркюри за помощ?

— Според мен тя смята, че тогава е сгрешила. Би се радвала да има коз срещу Маркус. Но тогава беше твърде ядосана заради Мърси.

— Но защо е помолил точно нея?

— Смяташе, че ще му помогне. Все пак сте роднини.

— С Меркюри сме роднини?

— Нейната близначка Мърси е майка на Саба.

Какво?!

— Маркус е убил баба си?

— Не е кой знае какво, често се случва. Но Меркюри никога няма да му прости. Тя обичаше Мърси. И няма да го забрави. Може и да не е от хората, които ще се жертват за някого, когото обичат, но пък с радост би убила заради него. Смешна работа! Черните постоянно избиват роднините, съпругите, любимите си. Изобщо не е нужно Дебилите да се намесват, може да си стоят отстрани със скръстени ръце и да ги гледат как се самоизтребват.

Отново поглеждам небето. Орела го няма. Меркюри е сестра на прабаба ми… А баща ми ме е наблюдавал, цял живот не ме е изпускал от погледа си.

Доверявам се на Гейбриъл

Връщам се край къщата и сядам на тревата отпред да чакам Гейбриъл.

Развълнуван съм заради откритието си за баща ми, даже направо съм въодушевен.

Искам да разкажа на Гейбриъл. Но следобедът отминава, идва вечерта, мръква се. Радостта ми също помръква, замислям се за Ловците. В Женева е пълно с Ловци, а Гейбриъл е твърде нехаен. Лесно може да допусне грешка или пък човекът, с когото има среща, да го предаде. Или някой от нечистокръвните, за които ме предупреди да внимавам.

Той се появява на покрива на къщата едва на обяд на следващия ден. Не се усмихва, личи си, че не е спал.

Казвам му, че изглежда ужасно.

Гейбриъл се усмихва.

— Ти също.

Скачам на покрива и сядам до него.

— Капнал съм.

— Нали не си правил опити отново да се блъснеш в някой Ловец?

— Не, не. Но плановете се объркаха. Наложи се да пообикаляме доста. Мислех да преспим при Пайлът, тя живее извън Женева, но щом видя момичето, което трябваше да посрещна, Пайлът ни изгони. Момичето е Бяла, чисто Бяла, твърди, че е избягала и Съветът я преследва. Аз обаче не й вярвам. На всичкото отгоре не беше на себе си от паника и това съвсем влоши нещата. Отвратителна история!

— И къде е тя сега?

— В апартамента. Не ми се искаше да я водя там, само че нямах друг избор. Не й вярвам. — Гейбриъл поклаща глава. — Отказва да говори с мен, щяла да приказва само с Меркюри, а както знаеш, няма как да я доведа, докато не ми се изясни какво е положението. Тя държи на своето, аз на моето. И така напред-назад с часове. В буквалния и преносния смисъл.

— Малко понамирисва тази история. Избягала от Съвета и пристига при Меркюри точно когато Ловците са по петите ми. Мислиш ли, че е техен агент?

— Не знам. Не успях да я разгадая, а по принцип лесно преценявам хората. И се изтощих ужасно. Трябва да я забравя за малко и да си почина. Нося новини от Пайлът за Меркюри. След това може да отидем да поплуваме.

Чакаме Меркюри на покрива. Разказвам му, че Маркус е убил Мърси, после за орела. И точно тогава се появява Меркюри и започва да ме разпитва за него. Вероятно ни е подслушвала. Сигурно и тя подозира, че може да е Маркус.

Не й отговарям, вместо това я питам:

— Мислиш ли, че Маркус ме наблюдава?

Очаквам да ми се изсмее. И на мен самия въпросът ми се струва нелеп.

Тя обаче отвръща:

— Той се интересува единствено от себе си, Натан. Дори и да те държи под око, го прави заради собствената си сигурност.

Да, разбирам, че ако Маркус ме смята за заплаха, е логично да ме държи под око. Но аз съм негов син, единственият му син. А ако аз имах син, нямаше да го забравя и бих искал да се видя с него. Да го докосна, да го прегърна. Маркус обаче никога не е идвал при мен, не ме е държал като бебе и…

— Видя ли се с момичето, Гейбриъл?

— Да. В апартамента е. Не й вярвам, но нямаше къде да я оставя. Пайлът ме помоли да ти предам, че Клей е в Женева. Феърборн е у него.

Меркюри се засмива със зловещия си смях, издига се при нас на покрива и ни хваща за ръцете. Плочите по покрива се разхвърчават, вятърът ни издига и плавно ни спуска на тревата.

Меркюри ме погалва по бузата.

— Чувала съм за видение за Феърборн и за теб, Натан. Предполагам, че и ти го знаеш. — Щипва ме по бузата и ме поглежда в очите. — А, да, сигурна съм.

Отново ме погалва по бузата и се обръща към Гейбриъл.

— Ще ми е интересно да видя какво ще стане с Натан, когато кинжалът попадне в ръката му.

Гейбриъл премигва объркано.

— Натан ще ти обясни после. А довечера ще обсъдим как Феърборн да премине от ръцете на Клей в моите… или по-точно в ръцете на Натан.

 

 

Лежим по мъха на брега на езерото. Поплувахме и сега се припичаме на слънце да се стоплим и да изсъхнем. Мислите ми обаче са съвсем другаде.

— Сутринта отидох до къщата, в която според Пайлът се е настанил Клей. Исках да проверя за всеки случай, тя често греши. Оказа се права. Клей наистина е там.

— И как го позна?

Гейбриъл свива рамене.

— Всички ловци си приличат, адски са надменни. А той е най-надменният от цялата пасмина. Цар на надменността.

Наистина е такъв.

— Има си приятелка — добавя Гейбриъл.

— Вярно ли?

Спомням си палката, как ме просна на земята, как се мъча да закрия главата си.

— На всичкото отгоре е готина. Висока, слаба и млада… Поне за Клей е доста млада. Някои жени търсят красиви мъже, други — пари, трети — власт. Тази очевидно си пада по надменни старчоци.

Гейбриъл се опитва да ме разведри, да ме накара да се усмихна, но в Клей няма нищо забавно.

— Не е толкова стар — казвам. — И наистина има власт. Позиция в обществото. Умен е, хитър.

И жесток.

— С две думи, е добра партия за една Бяла.

Сядам и поглеждам езерото, тъмносинята вода на повърхността отразява небето, отдолу е зелена от тревите по дъното. Сещам се за Елън.

— В Лондон се запознах с една нечистокръвна. Имаше невероятни очи. Малко като водата в езерото, синьо-зелени, само че още по-тюркоазени и…

Не мога да ги опиша. Очите на Клей бяха като лед.

Гейбриъл също се надига.

— Какво те притеснява?

— Имал съм си работа с Клей. На два пъти.

Спомням си дъха му във врата ми. Иска ми се да разкажа на Гейбриъл за Феърборн, за татуировките, за обучението при Силия и предупреждението на Мери. Но не знам как да започна, коя да е първата дума.

— Това момиче с тюркоазените очи — подхвърля той, — явно е готина.

— Да, готина е. Ще ти хареса. Умна е.

Обяснявам му за Елън и от нея е лесно да се прехвърля към Боб и Мери, после към оценките в Съвета, Клей и всичко останало.

Накрая Гейбриъл се обажда:

— Мери ти е казала да не вярваш на никого. Но ти си се доверил на Елън, а сега и на мен.

Свивам рамене. Наистина му вярвам.

Той ме прегръща. Смущавам се.

Гейбриъл е убеден, че Меркюри ще иска да открадне Феърборн. Ще го тикне в ръката ми и ще ме изправи срещу Маркус. Според него, ако се съглася да й служа една година, тя ще използва всичките си способности, за да ме накара да убия Маркус. Щяло да й достави удоволствие да ме командва и да ме настрои срещу него.

— Вярвай повече в баща си — съветва ме той.

— Само че ми е нужна помощта й — напомням му. — Остават само шест дни до рождения ми ден.

— Да, това е проблем. Трябва да измислим план.

Това се оказва трудна задача. Решаваме да унищожим кинжала или да го хвърлим в езерото, там никой не би могъл да го намери. Меркюри обаче ще е бясна и ще търси начин да си отмъсти. А и баща ми може да не ни повярва. Може да се опитаме да му дадем Феърборн, макар че това има два минуса: първо, че ще е у него, и второ, няма как да го намерим, ако не ми вярва.

В крайна сметка постигаме съгласие да се подчиним на Меркюри и да откраднем Феърборн, тъй като е по-добре кинжалът да е у нея, отколкото при Ловците. И да се надяваме, че след като получа трите дара и започна да й служа, ще успея някак да го унищожа. Не е кой знае какъв план, но е по-добре от никакъв.

 

 

Вечерта Меркюри е в приповдигнато настроение. Роуз се връща от Женева и потвърждава сведенията на Гейбриъл. Клей е отседнал в къща в покрайнините и в града има поне двайсет Ловци, което според мен хич не е повод за празнуване. Пайлът била заминала за Испания.

Меркюри не сяда, обикаля около масата, роклята й трепка доволно. Като че ли хич не й пука колко Ловци са се събрали. Иска Феърборн и явно смята, че Роуз може да го отмъкне.

— Стига да е у Клей — обажда се Гейбриъл. — Пайлът може и да греши.

— Тя ми каза, че определени хора се редуват да пазят Феърборн. Сега бил редът на Клей. И където и да го пратели, кинжалът заминавал с него.

— Няма да е лесно да му го измъкнеш.

— Да, така е — съгласява се Меркюри. — Няма да е лесно, но не е и невъзможно за моята прекрасна, гениална Роуз, която умее да се докопва до всичко, което пожелая, независимо кой и къде го пази.

Роуз се изчервява и се изкикотва.

— Утре — продължава Меркюри — двамата с Гейбриъл ще отидете в къщата, ще намерите Феърборн и ще ми го донесете.

За нея това явно е фасулска работа.

— И как ще… — понечвам да се обадя, но Гейбриъл ме хваща за ръката.

— Ще се справим. Ще внимаваме. Меркюри е права. Роуз е много добра. Мъглата й заблуждава дори и Ловците. Но няма да рискуваме. Ако къщата е охранявана от заклинание, няма да влезем.

— Макар че Дебилите не обичат да използват заклинания, защото може да пострадат Безцветни — добавя Роуз. — Ако загине някой обикновен крадец, това ще привлече вниманието на полицията.

— Значи, ти просто ще влезеш в пълна с Ловци къща, ще вземеш кинжала и ще си излезеш, така ли? — питам.

— Никой няма да ме види.

Поклащам глава.

— Опасно е.

— Станал си същински Безцветен — подхвърля Гейбриъл. — Ще внимаваме.

Меркюри се разсмива.

— И аз ще дойда — казвам.

— Не — обажда се тя. — Ти няма да мърдаш оттук.

Изругавам и Меркюри отново се засмива. Над къщата отеква гръмотевица, из стаята политат игли от косата й.

— А момичето? — пита Роуз.

— А, да, момичето… — Меркюри поглежда Гейбриъл. — Как се казваше тя?

— Аналис. Аналис О’Браян.

Не мога да повярвам на ушите си. Как така Аналис ще търси Меркюри? За какво?

Гейбриъл ме пита какво ми става.

Не отговарям и той се взира разтревожено в мен.

— Познаваш ли я?

Не зная какво да отговоря.

— Тя ли е… дето я харесваш?

Виждам изписаното на лицето му отвращение. Обръщам се към Меркюри.

— Трябва да я видя. С нея сме приятели.

— Колко романтично! — изписуква Роуз и се изчервява.

Меркюри ме гледа изпитателно, от очите й хвърчат мълнии.

— Приятелка, а? Която се появява навръх рождения ти ден точно когато в Женева е пълно с Ловци?

Поглежда Роуз и заповядва:

— Искам утре вечер Феърборн да е в ръцете ми.

Отправя се към вратата, но на прага се спира и подхвърля на Гейбриъл:

— Натан не бива да се вижда с момичето. Първо трябва да помисля хубаво за нея.

Накрая се обръща към мен:

— Ако изчезнеш, Гейбриъл ще си плати, задето не е успял да те спре.

Роуз поглежда Гейбриъл, после мен, изчервява се и изчуруликва:

— Истинската любов иска жертви.

Разкикотва се и го хваща за ръката.

— Но аз съм с теб, Гейбриъл.

Той се дръпва рязко и се завърта към мен.

— Има нещо гнило в нея, Натан. Усещам го. Тя е техен агент. Работи за Съвета.

Поклащам глава.

— Не, не си прав.

— Дошла е да им помогне да те заловят или да те убият. Използват я, за да стигнат до теб.

— Не си прав.

— Така ли? Тя е Бяла. Чисто Бяла. Бас ловя, че половината й роднини са Ловци или членове на Съвета.

— Това не означава, че е като тях.

— Да, бе! Тя е различна! — възкликва той подигравателно. — Вярва, че ти си изключителен, разбира те, знае, че не си лош, няма нищо против това, че баща ти е най-издирваният Черен магьосник, той не я интересува, интересуваш я само ти. Единствено тя вижда истинския Натан. Нежния, обичливия Натан. Отмята русата си коса, усмихва се с белите си зъби и…

Изскачам навън.

 

 

Хуквам. Не ми идва на ум какво друго мога да направя. Тичам, докато остана без сили. Свивам се да поспя под едно дърво, но макар че съм изтощен, не мога да затворя очи. Оставам в гората през целия ден, обикалям, оглеждам небето. Остават само пет дни до рождения ми ден, а изведнъж всичко се обърка. Единственото обяснение за появата на Аналис е, че се е скарала с техните. И щом е дошла да търси помощ от Меркюри, явно положението вкъщи наистина е било адски зле. Само че за какво й е необходима помощ, нали е получила трите си дара миналия септември?

Късно следобед се връщам в къщата. Там тече подготовка за открадването на Феърборн.

Гейбриъл не обръща внимание на появата ми, почиства пистолет.

— Можеш ли да стреляш? — питам. Въпросът ми прозвучава ядосано.

— Живял съм повече от година в Америка.

Неговият глас е мек, шеговит.

— Стрелял ли си по някого?

Той оставя пистолета и ме поглежда, но не отговаря.

За миг зървам Черния в него.

— И кого си убил?

— Един шпионин — отвръща тихо Гейбриъл.

— Това е специалността ти, така ли? Да убиваш шпиони?

— Недей, Натан.

Той отново се захваща с пистолета.

— Познавам Аналис. Тя не работи за Съвета. Вярвам й.

— Точно затова са избрали нея.

— Значи, е решено, така ли? И тя по никакъв начин не би могла да ви убеди? Каквото и да направи, вие ще я подозирате само заради миналото й?

Не отговаря, продължава да почиства пистолета.

— Ако Меркюри ти заповяда да я убиеш, ще се подчиниш ли?

Той не вдига глава, но поне оставя оръжието.

— Ще се подчиниш ли? — повтарям с разтреперан глас.

Гейбриъл поклаща глава, поглежда ме в очите и казва:

— Ако съм сигурен, че възнамерява да те предаде, ще я убия, каквото и да ми заповяда Меркюри.

— Значи, още не си сигурен?

— Не съм сигурен сто процента. Натан, имам дарба да преценявам хората и те уверявам, че надушвам нещо подозрително у нея.

— Или поне така ти се иска. Аналис никога не би ме предала. Тя е добър човек. Но ти не искаш да го повярваш. Предпочиташ тя да се окаже шпионин!

Треперя от гняв.

— Натан… Знам, че не ти е лесно…

Приближава се и ме прегръща. Аз не го прегръщам, но поне не го удрям.

Роуз се появява от стаята си, вижда ни и ми изпраща въздушна целувка.

Изругавам я и сядам в ъгъла.

Както винаги, Роуз е облечена изключително неподходящо: с дълга, подчертаваща тялото сива рокля, която прилича малко на тази на Меркюри. Косата й е вдигната на кок. Все едно отива на бал, само дето е боса. Показва на Гейбриъл иглите в косата си, в краищата си те са украсени с черепчета. Черните черепчета са за отключване на брави, червените — за сейфове или по-сложни механизми, а белите… Тя се изчервява и прошепва:

— За убиване на Дебили.

Меркюри нахлува през вратата. Усмихва се.

— Преди да заминете, Гейбриъл, искам да доведеш приятелката на Натан.

Той се намръщва.

— Ако са я изпратили да шпионира, предпочитам да е тук, при мен, да я държа под око.

Иска Аналис да е при нея, за да има още един коз срещу мен.

— Когато се приготвите, иди да я вземеш. И внимавай да не направи опит да ги предупреди по някакъв начин.

Гейбриъл и Роуз съгласуват плана си за действие. След това вечеряме мълчаливо. Дори Роуз изглежда сериозна.

Щом се смрачава, Гейбриъл се качва на покрива и изчезва в прохода.

Сядам на тревата.

Не чакам дълго.

Гейбриъл и Аналис се появяват хванати за ръце. Той я пуска и се дръпва, все едно е чумава. Аналис се просва на покрива по корем със затворени очи.

Гейбриъл вика Роуз и тя излиза, приближава се към мен, целува ме по бузата, качва се на покрива, прекрачва Аналис и го прегръща. През цялото време Гейбриъл не ме изпуска от очи. Чувам как Роуз се разкикотва и двамата се скриват в прохода.

Аналис

С Аналис седим един до друг. Преди ми се струваше по-голяма от мен, а сега е обратното. Променила се е, лицето й е издължено, по-слабо, още по-красиво. Облечена е с джинси, тениска и светлосиня жилетка, краката й са боси.

Меркюри я няма. Щом ни е оставила сами, значи, е замислила нещо.

Хващам Аналис за ръката и я питам какво е станало.

Тя премигва, по бузите й се търкулват сълзи.

— Всичко се обърка, Натан.

Избърсвам сълзите й с върха на пръста, едва докосвам кожата й.

— Киаран разказа на баща ми за нас. Той страшно се ядоса, но реши, че няма да ме накаже. Трябвало само да спечеля отново доверието им. Да правя само каквото ми кажат. Нямах друг изход, така че се опитах да бъда послушна. Те обаче не ми вярваха. Излезех ли от къщи, винаги ме придружаваше баща ми или някой от братята ми. Не ми позволяваха да се виждам със старите ми приятели. Бях ужасно самотна, но беше поносимо. След церемонията по посвещаването получих известие да се явя пред Съвета. Чичо Соул беше там. Държеше се с мен, все едно съм предателка. Не им казах нищо, оправдах се, че съм забравила. Но се изплаших. После ме извикаха отново и тогава се видяхме за миг в онзи коридор, помниш ли? Няколко дни след това чичо дойде у дома и го чух да говори с баща ми, бил си избягал и щели да ме привикат да ме разпитват отново. Не знаех какво да правя. Беше ми писнало. И реших, че след като ти си успял да се измъкнеш, и аз мога да се пробвам. И избягах от къщи.

Поглежда ме в очите, сребристите искрици в нейните се въртят бавно.

— Мислех, че ако те намеря… Не знам, изобщо не разсъждавах какво ще правя после. Важното беше да те намеря. Бях чувала, че Меркюри помага на Бели срещу съответното заплащане. А имах пари. Не мога да повярвам, че си тук… че си до мен.

Отново изтривам сълзите й, прокарвам пръст по страните й, наслаждавам се на гладката кожа. Тя се мъчи да се усмихне, посяга да отметне косата ми от челото.

— Очите ти са същите. Не са се променили. — Пръстите й докосват скулите ми и аз ги целувам, притискам ръката й към устните си, целувам дланта й.

Тя прокарва пръсти по татуировката на ръката ми, поглежда шията ми и поглажда татуировката там. Не ме разпитва за татуировките и белезите. Сребърните искрици в очите й се завихрят, луната проблясва в тях. Аналис отново заплаква.

Меркюри още я няма.

— Ще ти помогна, Аналис. Само че те мислят за шпионин. Не ти вярват.

— Ти обаче ми вярваш, нали?

— Разбира се. — Прегръщам я, тя трепери. Толкова е слаба. — Ще говоря с Меркюри… ще се опитам да я убедя.

Аналис кима.

— Трябва да я чакаме тук. Не можем да слезем от покрива, ако нея я няма.

— Защо?

— Гейбриъл ми каза, че ако стъпиш на земята, без Меркюри да те държи за ръката, ще заспиш мъртвешки сън.

— Той не ми вярва. Не ме харесва.

— Ти си Бяла, той е Черен…

— Пайлът не ме пусна в дома си.

— Меркюри е… по-делова.

Аналис кимва.

— Пайлът спомена, че Клей е в Женева.

Усещам топъл полъх.

Очаквам Меркюри да се появи, но от нея няма и следа. Навярно ми подсказва, че иска да разбере какво знае Аналис.

— Чувала ли си за кинжала Феърборн? — питам. — Мисля, че сега е при Клей.

Тя се намръщва.

— Да, веднъж татко и Киаран говореха за него. Бил много важен, не разбрах защо. Редували се различни хора да го пазят. Само тези, на които Съветът имал пълно доверие. Бил при баща ми известно време миналата година, после при чичо. Явно сега е при Клей.

Аналис ме стисва за ръката, дланта й е влажна.

— Нали не възнамеряваш да се опиташ да го откраднеш?

Поглежда ме в очите.

Вдигам рамене.

— Това е лудост. Там ще е пълно с Ловци.

— Ако човек е невидим и успее да се промъкне в щаба на Клей…

Тя поклаща глава.

— Сградата ще е охранявана със заклинание.

— Като това на покрива?

— Да. Клей знае такива заклинания. Магията няма да те убие, просто ще те вцепени. Киаран веднъж ми разказа как един Безцветен се опитал да проникне в къща на Ловци и после го намерили да обикаля навън като пиян. Присмивали му се, карали го да танцува, какво ли не…

— Всички врати и прозорци ли ще са закриляни от заклинание?

— Освен вратата, през която минават Ловците. Ако влезеш от друга врата или се опиташ да се промъкнеш през прозореца, магията ще се задейства.

Топлият полъх отново докосва бузата ми. Навярно Роуз ще успее да се справи със заклинанието.

— Също така чух Киаран да казва на Нийл и Конър, че Ловците използват и друг номер. Вратата, през която минават те, ще е закриляна от друга магия. Тя престава да действа само ако произнесеш вярната парола. Даже може паролите да са различни за влизане и излизане…

Ветрецът сега е студен. Явно Роуз не знае за тези заклинания.

Леденият полъх се усилва и се появява Меркюри. Изглежда ядосана. Вятърът ме притиска към покрива.

Аналис е на колене, косата й се вее.

— Аналис, какво очарователно дете… — Гласът на Меркюри е студен. — Ела, радвам се да се запознаем.

Меркюри стои на тревата и протяга ръка към нея. Аналис ме поглежда, опитвам се да се приближа към нея, но вятърът ме спира. Аналис става и хваща Меркюри, но в мига, в който скача от покрива, я блъсва ураганен вихър. Аналис протяга ръка, само че не успява да достигне Меркюри и пада на тревата. Опитвам се да стигна до нея, но вятърът не ми позволява да мръдна.

Не чувам какво ми говори Меркюри, тъй като крещя и вятърът фучи в ушите ми. Аналис лежи на земята, гърдите й се надигат, устата й е отворена.

Меркюри се изправя над нея. Не спирам да крещя.

Гърдите на Аналис застиват. Тя лежи неподвижно. Очите й са отворени. Нахвърлям се на Меркюри.

Тя прокарва ръка и затваря очите й.

Лицето на Аналис е снежнобяло на фона на тъмната земя.

Вятърът не секва, размята ме насам-натам, в него отеква гласът на Меркюри:

— Трябва да предупредиш Роуз и Гейбриъл за паролите. Все още не е късно да стигнеш навреме.

— А Аналис?

— Тя просто спи. Не е мъртва. Щом се върнеш, ще я събудя.

Не е мъртва! Не е мъртва… И Гейбриъл каза, че заспиваш мъртвешки сън, а не че умираш.

— Ако умре, Меркюри…

— Достатъчно! Върви!

Феърборн

Както винаги, Меркюри е делова. Нарисува ми карта как да стигна до наетата от Клей къща. Тъй като присъствах на изготвянето на плана, знам, че тя е на около час пеша от апартамента. Вземам разстоянието за двайсет минути. Стига Гейбриъл и Роуз да не са се замотали някъде, би трябвало вече да са тук, да наблюдават къщата и да чакат Ловците да заспят.

Мъча се да се фокусирам върху задачата и да прогоня образа на проснатата на тревата Аналис: смъртнобледа, застинала като труп с отворени очи.

Наближавам. Трябва да се съсредоточа.

Къщата е в тихо предградие с големи резиденции с просторни дворове. Зад нея започва гората. Заобикалям през съседната пряка и се скривам сред дърветата.

Зървам сянка до един ствол. Някой стои там с гръб към мен. Наблюдава къщата.

Наученото от Силия изведнъж се пробужда. Съвсем лесно е, втора природа, както е четенето за Гейбриъл. Приближавам бавно и безшумно с нож в ръката. Човекът пред мен се обръща, сграбчвам го и опирам острието в гърлото му. Поезия в действие.

Тялото на Гейбриъл застива. Притискам острието към кожата му.

— Блееш — изсъсквам в ухото му.

— Натан? Какво правиш тук?

— Къде е Роуз?

— Наблюдава отпред. Какво става?

— Меркюри ме изпрати да ви предупредя. Аналис ми даде ценна информация.

Той не отговаря. Пускам го и отстъпвам.

— И какво ти каза?

Обяснявам му и Гейбриъл кимва.

— Трябва да намерим Роуз.

Заобикаляме къщата, за да излезем отпред. Все още е рано, няма полунощ. Роуз е в градината от другата страна на улицата. Обяснявам й положението, този път не се разкикотва, но не иска и да се откаже. Щяла да се справи. Ловците влизали и излизали през парадния вход. Щяла да проследи някого от тях и да чуе паролата.

Връщам се отзад и се облягам на едно дърво. Няма ограда, направо от моравата започва гората.

Роуз и Гейбриъл са отпред.

Къщата е разделена на две, на първия и втория етаж са разположени Ловците, в приземието е Клей. Доколкото успявам да се ориентирам, той разполага с кабинет и спалня, която гледа към гората. Виждам Ловци да обикалят из стаите, не използват задната врата и прозорците, явно влизат и излизат само от парадния вход.

Не е студено, но има облаци, започва леко да ръми.

Попитах Роуз какво да правя, ако нещо се обърка.

Тя се усмихна.

— Ако можеш, бягай. Плюй си на петите. Ако те настигнат, постарай се да убиеш колкото се може повече Ловци. Те са убили предците ти и ще направят всичко по силите си, за да убият и теб, Натан. Така че не се замисляй, убий ги всичките! — Целуна ме по бузата и мило добави: — Като ги избиеш всичките, няма да се налага да бягаш повече.

Не искам да убивам. Ако се наложи да се защитя, ще го направя, разбира се, но все пак ще се старая да не убия никого. Ако обаче се изправя срещу Клей или Киаран…

Какви ги мисля?

Роуз се появява до мен. Минала е през двора, използвайки дарбата си да се скрива в мъгла. Мъглата забулва не само тялото й, а и споменът за нея. Забравяш я на мига. Странна работа… объркваща. Ако те докосне, се осъзнаваш; докато тялото й допира твоето, я виждаш. Заради тази мъгла с Роуз се работи трудно, няма как да я държиш за ръката през цялото време. Гейбриъл твърди, че е най-добре изобщо да не я гледаш, а да знаеш какво ще направи и да отклоняваш поглед, когато се забулва с мъгла, за да не се поддадеш на илюзията.

— Колко Ловци преброи? — пита Роуз.

— Четирима на горния етаж. — Нито един от тях не е едър като Киаран. — Мисля, че Клей е в кабинета долу.

— Ще изчакам да си легне, а след това ще вляза. Вече разбрах паролата: „Червен дъжд“.

Поетично, а?

— Според мен има и изба — казвам. — Вляво от къщата мярнах желязна решетка, сигурно оттам се влиза. По едно време светеше. Подозирам, че Клей е там.

— Вероятно държат оръжието вътре.

— Възможно е. Ако бях на мястото на Клей, едва ли бих се разделил с Феърборн. Но пък някъде трябва да съхранява снаряжението на хората си, пистолети, пълнители и така нататък.

— Нещо друго?

— Как ще разбера, че си излязла с кинжала?

— Не чакай тук. Щом вляза, иди отпред при любимия си.

— Ужасна си, Роуз.

Тя се изкикотва тихо.

Побутвам я и кимвам към къщата. Светлината в кабинета угасна. След няколко секунди светва прозорецът на избата.

— Може би прибира Феърборн? — измърморва Роуз.

Едва ли.

— Не. Той е Ловец. Спи с оръжието си.

— Под възглавницата?

— Предполагам, че си ляга с обувките и държи Феърборн в кания на бедрото.

— Обичам предизвикателствата.

Светлината в избата угасва, светва лампата в спалнята. Сянка. Още една. Клей и приятелката му обикалят насам-натам, спират се един до друг, целуват се, разделят се. Сянката на Клей изчезва. Лампата в кабинета светва отново.

— Тъкмо стана интересно — прошепва недоволно Роуз.

Оглеждам внимателно сянката в стаята на Клей, има нещо познато в нея — стойката, движенията, силуетът…

 

 

Малко по-късно светлината в кабинета отново угасва. В спалнята светва за миг, явно Клей си ляга.

— Ще се видим отпред — прошепва Роуз и спокойно поема през градината. Взирам се в мъглата и за миг се зачудвам дали наистина е била при мен, или не.

Правя една широка дъга в гората и излизам на улицата две къщи по-нагоре. Отправям се бавно към Гейбриъл. Не съм сигурен колко време ще й трябва на Роуз, но пък не бива от бързане да допусна грешка. Впечатлението ми е, че Ловците не са нащрек. Не са поставили постове и явно изобщо не им минава през ума, че някой би направил опит да проникне в къщата.

Гейбриъл е в градината отсреща. Поглежда ме, но не казва нищо. Наблюдава къщата. Аз държа под око градината зад нас.

Нищо.

Не минават коли, няма и следа от Ловци. Някъде към два след полунощ е.

Гейбриъл ме побутва. Обръщам се, виждам как вратата се отваря, излизат двама Ловци. Нещо обаче не е наред, не ги виждам ясно. Чудя се какво става, премигвам и присвивам очи. Гейбриъл ми се усмихва и прошепва:

— Роуз е с тях.

Кимвам.

Роуз е успяла да влезе и да излезе, без да я забележат. Сърцето ми препуска. Дали е взела Феърборн?

— Да вървим.

В този миг от къщата долита вик. Не чувам ясно думите, гласът обаче е на Клей. След това се разнася:

— Намерете го! Веднага!

Привеждаме се и хукваме през градината, минаваме зад къщата и прескачаме оградата. Гейбриъл се отправя към кръстовището.

— Разбрахме се там да се срещнем.

Той оглежда улицата, а аз проверявам дали някой не ни преследва.

Чувам тих кикот и се обръщам.

Роуз се обляга на Гейбриъл. И двамата се усмихват. Като деца, откраднали пакетче бонбони от магазина. Роуз държи дълъг кинжал. Черна дръжка, черна кания.

— Браво, лесно се справи — похвалва я Гейбриъл. — Но пък Клей вече е забелязал, че Феърборн го няма.

— Хайде — обаждам се аз и поемам внимателно напред.

Изведнъж пред нас изниква Ловджийка. Сепва се, явно и тя е изненадана не по-малко от нас. Премигва и извиква:

— Тук са!

Аз съм най-близо. Хвърлям се към нея, тя вади пистолет. Насочва го към мен и в този миг дясната ми ръка се стрелва към шията й, а лявата сграбчва пистолета. Чува се изстрел, стоварвам се върху Ловджийката и я стискам за гърлото. Млада е, почти колкото мен, искрите в очите й премигват лудешки. При удара в земята черепът й изхрущява и очите й угасват.

Лежа върху нея.

Зад главата й има метална решетка, по нея се стича кръв. Изправям се. Вратът на Ловджийката е изкривен неестествено на една страна. Мъча се да се убедя, че виновна за смъртта й е металната решетка. Не мога да повярвам, че аз съм я убил. Толкова е млада… Полюлявам се, май съм ранен.

Разнасят се изстрели. Прикляквам и обръщам глава. Роуз лежи по корем, Гейбриъл е коленичил до нея, в ръката си държи пистолет, дулото му сочи към тялото на Ловец, проснато на улицата на няколко метра от нас. Никой не помръдва.

Роуз е застинала като Ловджийката до мен.

Гейбриъл се пресяга да вземе Феърборн. Разтваря пръстите й и пуска внимателно ръката й на земята. Заставам до него. Главата на Роуз е извита на една страна, искриците в очите й са угаснали, на гърба й се вижда голямо кърваво петно.

Гейбриъл ме дръпва и тичешком завиваме зад ъгъла, зад нас проехтяват изстрели. Отпред се появява още една Ловджийка, той стреля по нея. Пресичаме нечия градина, прескачаме оградата и аз спирам.

Убих жена. Не беше нарочно, но тя е мъртва. Роуз също е мъртва. Треперя. Ръцете ми лепнат от кръвта на момичето. Изтривам ги в тениската си, само че кръвта се увеличава. Идва от мен.

— О, не! — възкликва Гейбриъл. — Натан…

Вдигам глава. Той се взира в корема ми. После дръпва тениската нагоре и коленете ми омекват.

— Мамка му!

Под тениската ми има тъмно петно. Кръвта изглежда черна.

— Нищо ми няма — измърморвам автоматично, макар че не се чувствам добре. — Мога да се възстановя.

Усещам жужене в главата си, поизправям се. Поемам си дъх. Така, по-спокойно.

— Добре съм.

Простреляла ме е в лявата страна под гръдния кош.

— Ще се оправя.

Ръцете ми треперят. Не мога да ги овладея.

— Сигурен ли си? — разтревожено пита Гейбриъл.

— Да, да вървим.

Хукваме отново, през следващите пет минути се държа, после обаче болката се завръща. Уж се възстанових, а тя се появява пак, още по-силна отпреди. Това не е нормално. Спирам.

— Ловците не използват обикновени куршуми, а отровни — казва Гейбриъл. — Все още ли е вътре?

— Май да.

— Трябва да го извадим.

— Няма време. Ще го извадим, когато се приберем.

— Не бива да остава толкова дълго в тялото ти, Натан.

— Ще се оправя. В момента повече ме безпокои възможността да ме прострелят отново в гърба.

Поемаме, само че този път по-бавно. Трудно ми е да поддържам темпото на Гейбриъл. Той нарочно забавя ход. Срещу нас се движи джип. От него изскача Ловец и открива огън, Гейбриъл отвръща. Затичваме се, едва го настигам. Предполагам, че е убил Ловеца, иначе вече щеше да ни е хванал.

Пресичаме някакви градини и излизаме на задна тиха уличка. Гейбриъл ми помага да се прехвърля през високата ограда. След това скача до мен. Аз се облягам на зида, за да не падна.

— Натан, не можеш да бягаш с такава рана — казва тихо той. — Ще те хванат. Затова ще им привлека вниманието и ще ги отклоня настрани. Внимавай. Не рискувай. Не ме чакай в апартамента. Мини през прохода и ще се видим при Меркюри.

Прав е, не мога да надбягам Ловците, но предложението му не ми харесва. Спомням си думите на Роуз, че Гейбриъл би направил всичко, за да ме спаси. Но да отвлече вниманието на Ловците в този момент е равнозначно на самоубийство.

Поклащам глава.

— Няма друга възможност — прошепва той и ми подава Феърборн. Увесвам го на врата си на ремъка на канията му.

— Прекалено опасно е, Гейбриъл.

— Ще внимавам.

— Ти не знаеш какво означава да внимаваш.

Той се усмихва, целува ме по бузата и добавя няколко думи. Нищо, че са на френски, досещам се какво означават. Прегръщам го.

— Колко дни остават до церемонията за посвещаването ти? — пита Гейбриъл.

— Четири, както много добре знаеш.

— Ще се видим тогава.

Прескача оградата и изчезва.

Чакам дълго, докато се осмеля да се покажа. Чува се приглушен гръм, вероятно изстрел или пък от ауспуха на кола. Сигурен съм обаче, че не е от кола. След това се разнасят полицейски сирени. Не са близо, но са много. Ловците едва ли ще са доволни.

Трябва да стигна до апартамента.

При Меркюри

Не знам къде съм. Не мога да намеря езерото. Проснатото тяло на Роуз е постоянно пред очите ми, усещам между пръстите си топлата кръв на Ловджийката. Не биваше да го правим. Планът ни беше чиста лудост. Отдавна трябваше да съм стигнал в апартамента.

Отново падам на колене на мокрите павета. Краката не ме държат.

Почивам си малко, облегнал чело на влажните камъни, мъча се да се възстановя, само че вече не са ми останали сили. Изчерпал съм се.

Развиделява се. Тихо е. Няма хора. Дъждът е спрял.

Ставам. Трябва ми нещо сладко. Трябва да си набавя малко захар, за да мога да се възстановя и да мисля по-ясно, да намеря апартамента и Гейбриъл.

Един мъж отваря магазинчето си. Влиза вътре, аз се шмугвам след него и го притискам към стената. Не мога да му обясня какво искам на френски, затова само му запушвам устата, за да не вика. Той ме поглежда в очите, сигурен съм, че и без обяснения му е ясно какво се случва. Нямам време да го връзвам. Силия все обясняваше, че в реални условия не е като при тренировките. Повтаряше ми да контролирам дишането си. Да се съсредоточа върху това, което ми предстои да сторя. И да го направя както трябва. Удрям мъжа. Както трябва.

Изправям се пред хладилника и вадя една енергийна напитка. Изпивам я, после отварям още една. Сега съм по-добре. Мога да се възстановя.

Грабвам малката раница на мъжа и я пълня с енергийни напитки и шоколад.

Сега трябва да намеря апартамента. Спускам се към езерото. Стигна ли до него, лесно ще се ориентирам. Краката ми вече не треперят.

Най-сетне стигам до познатата улица, сградата е отсреща. Само че нещо ме спира.

Край тротоара са спрели две коли, една синя и една червена, която ми е позната. Вляво, малко след входа, е паркирал микробус. И него съм го виждал, макар че не мога да се сетя къде. Не е на Ловците. Уж всичко е нормално, ала все пак нещо ме възпира да продължа. Мога да изтичам вътре и след минута ще съм в апартамента, а след две — обратно при Меркюри. Само че нещо не е както трябва.

Свивам се в един вход на десетина метра. Отново започва да вали. По големия булевард встрани бръмчат коли.

Чакам.

Нищо. Абсолютно нищо. А аз вече едва се държа. Гейбриъл го няма, Роуз е мъртва, вратът на момичето беше толкова тънък… Опитвам се да не мисля какво могат да направят на Гейбриъл, ако го заловят. Не мога да мисля за това сега.

Дъждът се усилва.

По улицата минава кола.

Една жена излиза от сградата, отваря чадър и забързано тръгва по тротоара.

Тениската ми е мокра от пот. Не е студено, продължава да вали. Зад мен се чува приближаването на кола. И в този момент зървам движение, нечий силует в съседния вход.

Всичко изглежда нормално, но сега вече знам какво ме е възпряло да вляза. Знам чий е силуетът. На Ловджийка с изваден пистолет. Долавям пищенето от мобилния й телефон.

Мога само да се надявам, че ако са проследили Гейбриъл дотук, той им се е изплъзнал през прохода. Ловците няма как да минат през него, освен ако не знаят къде точно се намира, а дори и да го открият, Меркюри ще им види сметката още докато са на покрива. Гейбриъл навярно е в безопасност в къщата и няма как да се върне да ме предупреди.

Но той каза, че ще им отвлече вниманието.

Какво тогава правят Ловците тук?

Ако са го хванали и подложили на мъчения… Колко време би издържал, преди да им каже за апартамента?

От отсрещното кръстовище завива кола. Черен джип, същият, който видях пред къщата на Ловците. От него излиза Клей. Изглежда ядосан. Приближава се към скритата Ловджийка, след това влиза в сградата. Ловджийката се качва в джипа и потегля. След минута се връща тичешком, явно го е паркирала някъде, и застава отново на поста си. Отново се възцарява тишина.

Не мога да остана тук.

Целият съм в кръв, ако някой ме види, ще вдигне тревога.

Трябва да се скрия някъде да се измия и да си почина малко. Тръгвам, макар и да не знам къде отивам.

След двайсет минути я забелязвам. Стои на улицата, един микробус я скрива частично, но въпреки това веднага я познавам. Трябва да отмина, знам, но Роуз, Гейбриъл и всичко останало не ми позволяват да постъпя разумно. Не знам къде е партньорът й, само че нямам намерение да се бавя.

Възстановявам се, промъквам се безшумно и вадя Феърборн от канията.

Изведнъж усещам промяна.

Феърборн е като жив в ръката ми. Става част от мен, но и аз съм част от него.

Сграбчвам Ловджийката и я дръпвам рязко, опирам Феърборн в гърлото й.

— Търсиш ли някого? — прошепвам.

Тя трепва. Мрази да я докосвам, но се овладява за по-малко от секунда и започва да се преобразява в едър здравеняк. Само че аз съм й сърбал попарата и съм готов за номерата й. Феърборн също. Промушваме Джесика в рамото и я приковаваме към стената. Промушваме и другото й рамо и тя изпищява. Ако партньорът й е наоколо, ще пристигне тук за нула време.

Джесика вече напълно се е преобразила в мъж, но не може да използва ръцете си. Отново се преобразява, този път в Аран.

— Моля те, пусни ме, Натан — моли ме гласът на Аран. — Знам, че не искаш да ме нараниш.

— Млъкни!

— Знам, че си добър. Винаги съм го знаел. Моля те. Пусни ме!

Не бива да се бавя. Но откога мечтая да видя Аран. Искам да го погледам още малко. Само че това не е Аран, а Джесика, злата Джесика. Насочвам кинжала към очите на Аран. Феърборн иска да ги извади.

— Натан, моля те. Ти си добър, добър…

Хубаво би било да й извадя поне едното око. Колкото и да се преобразява, не би могла да го прикрие. Но не мога да го направя. А и не искам. Не бих могъл да посегна на Аран, макар да знам, че това не е той. Повтарям си, че е Джесика, но и на нея не бих могъл да й извадя окото… само че Феърборн напира…

С трепереща ръка прибирам кинжала в канията. В този миг Джесика ме блъсва, съвсем слабо, но това е достатъчно, вдигам Феърборн и замахвам към лицето й.

 

 

Влизам в една къща в предградията. Празна е, няма алармена система. Собствениците сигурно са на работа. Изкъпвам се. Треперя, целият се треса.

От раната в корема е останал кръгъл белег, но посегна ли да го докосна, имам чувството, че ще припадна. И през ум не ми минава да се опитам да извадя куршума. Освен това енергийните напитки и шоколадът засега ми помагат да се държа.

Изяждам една купа с мюсли, после и един банан, а след това още един, докато размишлявам как да се върна при Меркюри. Имам някаква представа къде се намира къщата. Гейбриъл беше споменал, че понякога пътува до нея с влак или пък се катери през планината. На гарата сигурно ще има Ловци, ще наблюдават и пътищата, но може да успея да се кача на някой автобус, без да ме забележат. Ще напусна Женева с автобус и после ще се прехвърля на влак. До рождения ми ден остават четири дни. В момента по-важна е не бързината, а предпазливостта.

Трябва ми карта.

На бюрото има компютър, само че не зная как се работи с него. В едно чекмедже намирам пътна карта на Швейцария, на нея обаче не са обозначени долините и върховете и не мога да се ориентирам. Явно ще трябва да си купя туристическа. Добрата новина е, че в раницата, която взех от магазинера, намерих портфейл. По принцип не бих ограбил човек като него и строго погледнато, нямаше откъде да зная, че портфейлът му е в раницата, но пък ситуацията е извънредна.

Преди да тръгна, се поглеждам в огледалото. В къщата явно живеят мъж и жена на средна възраст. Дрехите му са ми малко големи. Не можах да намеря очила, затова си сложих червена бейзболна шапка с бял кръст над козирката, на врата си вързах дамски шал с маргаритки. Ръкавици! Намирам едни кожени ръкавици и отрязвам върховете на пръстите им.

Преди да изляза, искам да огледам хубаво Феърборн. И да го усетя. Изваждам го от канията и едва го удържам да не се забие в ръката ми, сякаш има собствена воля, която го тласка да промушва и кълца всичко, което му се изпречи. Острието е необичайно, не е лъскаво, а матовосиво, почти черно. Изглежда мъртво, но аз имам чувството, че кинжалът е като жив. Не бива да попадне в ръцете на Меркюри, нито пък у Ловците, аз също не го искам. Въпреки това го вземам с мен. Ще го заровя някъде. Не мога да го занеса на Меркюри, не мога да допусна да разбере, че е в мен. Само че тя държи за заложник Аналис… Спокойно, не прибързвай. Едно по едно. Напусни къщата. Зарови някъде Феърборн. Стигни до къщата на Меркюри. Получи трите дара.

Излизам на главната улица и заставам на автобусната спирка.

 

 

Идеята за автобуса е добра. Слязох на една гара в градче на половин час път от Женева. Купих си карта от близкия магазин за катерачи. Невероятно подробна и добре направена. В Швейцария е пълно с долини, само че тази на Меркюри е единствена по рода си и лесно се разпознава заради ледника и подредените покрай реката селца. Ще взема влака, после ще се прехвърля на автобус и накрая ще повървя малко пеш, но ще стигна късно вечерта. Купувам си няколко енергийни напитки, шоколад и плодове и се качвам във влака. Пълен е. Намирам си място и сядам, свеждам глава.

Мамка му! Мамка му!

По перона върви Ловджийка. Оглежда пътниците. Качва се. Аз слизам. Небрежно.

 

 

Призори е, още не е съмнало. Някъде в гората съм. Ловджийката не ме е видяла, ако ме беше забелязала, вече щях да съм мъртъв или окован в килия. Не бих могъл да ги надбягам в това състояние. Изобщо не мога да тичам. Подгизнал съм от пот, треперя, раната се е подула. Под ребрата ми стърчи оток с големината на яйце. Добре поне, че разполагам с енергийни напитки. Не мога да рискувам да се върна на гарата. Колебаех се дали да не се пробвам на автостоп, но ако се застоя на шосето повече от десет минути, Ловците ще ме забележат. А и не бих могъл да се накарам да вляза в кола, ще се чувствам като хванат в капан. Освен това имам карта. Знам къде отивам и имам достатъчно време. До долината на Меркюри се стига за два дни пеша, а до рождения ми ден остават три. Мога да се справя. Ще намеря Меркюри, ще получа трите дара и някак си ще помогна на Аналис.

Просветлява. Изминал съм немалко разстояние. Вървя с умерена крачка в гората успоредно на пътя. Вече мога да си почина малко. Влача се като старец. Мога да си позволя да подремна няколко часа.

 

 

Смрачава се. Проспал съм целия ден. Но сега, по тъмно и отпочинал, би трябвало да наваксам. Останали са ми само две енергийни напитки, надявам се, че ще успея да си купя отнякъде. Потеглям бойко, с наперена крачка. Отминавам бързо пет дървета, после забавям ход. Буцата над раната вече е станала голяма колкото юмрука ми.

Съмва се, нямам сили.

Ще си почина малко. Без да спя.

 

 

Мамка му! Колко ли е часът? Сигурно вече е обед. Защо все заспивам? Трябва да продължа.

Хайде, върви! А как ми се вие свят…

Стигам до някакво село. Ще купя няколко енергийни напитки. Нуждая се от повече захар.

А и трябва да проверя кой ден сме.

Кой ден сме?

Пак ми се вие свят.

Отново съм в гората. Вървя уверено. Захарта ми дава сили. Вдругиден е рожденият ми ден.

Нали така беше? Проверих, нали? Или някой друг провери.

Да не би да си въобразявам? Не, изпих една напитка. Проверих. Видях вестниците. Да, точно така.

Вече всичко забравям.

Денят е идеален за разходка в планината. Грее слънце.

Не се движа много бързо. Но пък поне има слънце.

Ако вървя цял ден и цяла нощ, ще стигна до къщата на Меркюри преди рождения ми ден. Нали така?

Не спирай.

Кой ден сме днес?

Целият съм плувнал в пот.

Буцата продължава да расте.

Гърдите ме болят. Всичко ме боли.

Не я докосвай, не спирай.

Вървя бавно, но пък грее слънце.

Слънчице, слънчице, слънчице…

Стой! Сред дърветата има някой. Видях го.

Кой е там?

Момиче.

Слънцето блести. Дълга руса коса. Припка като кошута.

— Аналис! Чакай!

Втурвам се след нея, но не мога да направя повече от две крачки.

— Аналис!

Подпирам се на едно дърво, трябва да си почина малко.

Аналис изчезва. Отпускам се на земята.

Дали ще се върне?

— Аналис!

Иззад дървото се чува кикот.

Роуз?

Пропълзявам да погледна, Роуз лежи на земята и се смее. Как така се смее, нали е мъртва? Знам, че няма смисъл да проверявам, но го правя, повдигам главата й и Роуз се преобразява в Ловджийката, усещам кръвта й и прекършения й врат в ръката си.

Събуждам се изпотен. Едва си поемам дъх. Отново треперя.

Тъмно е. Време е да тръгвам. Прекалено дълго съм спал. Надигам се. Коленете ми се подкосяват.

Вече е светло. Слънцето блести над дърветата. Отново чувам смеха на Роуз.

— Роуз?

Тя надниква иззад едно дърво.

— Честит рожден ден, Натан! Утре навършваш седемнайсет.

Утре ли е рожденият ми ден?

Хей, вече съм почти на седемнайсет!

Но къде са всички?

Къде е Гейбриъл?

— Роуз, къде е Гейбриъл?

Тя дори не се разсмива.

Тишина.

Къде съм?

Картата! Къде ми е картата?

Бяха ми останали и няколко енергийни напитки, нали?

Феърборн поне е у мен. Да, тук е.

Наблизо тече поток. Не ми трябват енергийни напитки. Ще пия от потока. Добро място за почивка. Идеално.

Я да видим отока.

Доста е зле.

Жълтеникавозелен, с множество червени венички по повърхността, белегът от раната почти не се вижда.

Лошо. Много лошо.

Ако го докосна…

Ау!

 

 

Роуз отново се появява. Обикаля край мен. Надвесва се и поглежда отока.

— Пфу! Трябва да го изрежеш.

— Къде е Гейбриъл?

Тя се изчервява, но не отговаря. Изкрещявам:

— Къде е Гейбриъл?

Мълчание.

Стъмва се.

Поглеждам отока. Май е станал още по-голям.

Не след дълго от мен ще остане само една голяма буца.

Кой ден сме днес?

Не мога да мисля. Не мога да мисля!

— Роуз, кой ден сме днес?

Никой не отговаря. О, да, Роуз е мъртва.

Буцата е пълна с отрова… Гейбриъл каза, че куршумите на Ловците са отровни… И сега той продължава да ме трови…

Трябва да я махна.

Да я изрежа.

Хващам Феърборн. Той е готов да го направи.

 

 

Светло е. Лежа на брега на поток. Боли ме, но по-малко отпреди.

Изрязах ли буцата?

Не помня.

Свеждам поглед, тениската ми е покрита със засъхнала кръв и жълтеникава гной. Страшно много гной. Но пък буцата я няма.

Водата в потока е студена и сладка. Чувствам се по-добре. Замаяността е изчезнала. Не спирам да пия, ще пресуша потока. Раната е по-добре, след като изчистих гнойта. Леко е подута, но не много. Тялото не ме боли толкова. Изкарах гнойта, куршумът обаче още е вътре и може би ще продължи да ме трови. Но най-лошото мина, чувствам се много по-добре.

Не съм сигурен кой ден е, по моите сметки би трябвало да е рожденият ми ден.

Вече съм на седемнайсет.

На седемнайсет!

И се чувствам добре. Ще се справя. Вече не ми трябва карта. Познавам района.

Тръгвам и изведнъж осъзнавам, че Феърборн не е в мен. В мен е ножът, който ми подари Гейбриъл, но Феърборн го няма.

Хуквам обратно към потока.

Ето тук срязах отока. Ето я гнойта. Кинжалът трябва да е някъде тук. Пробих буцата с него. Седях край потока, пробих буцата и когато се свестих, Феърборн беше изчезнал.

Нямам време да се занимавам с това. Трябва да стигна до къщата на Меркюри. Забрави за Феърборн. И без това не го искам. Ако поддържам добро темпо, ще стигна при Меркюри точно на свечеряване.

Отново започва да вали, този път студен дъжд. Вървя покрай пътя, който води към долината. По пътя е по-бързо, а аз нямам много време. Чат-пат минават коли, фаровете им ме заслепяват; пресичам три селца и поемам нагоре през планината. Познавам пътеката, но напредвам бавно, тъй като е кално и постоянно се подхлъзвам. Още час и ще съм там.

Усещам болка в ребрата, но не толкова силна както преди. Не се възстановявам. Може би това влошава нещата. Все някак ще я изтърпя. Ще се справя. Ще получа трите дара и ще помогна на Аналис.

С изкачването дъждът преминава в сняг. Вали на парцали, снежинките бавно се спускат към земята. Доста високо в планината съм, но е твърде студено за юни. Натрупал е сняг чак до коляно и това още повече ме забавя. Поглеждам назад, не си личи откъде съм минал, снегът покрива следите ми, все едно нарочно ги заличава. Мисля, че вече съм съвсем близо до къщата, но не се виждат светлинки, мъждукат само лампите в селцата зад мен.

Стигам до поваленото дърво; там, където стволът се е пречупил, стърчат остри трески, по които са полепнали снежинки. Странно, защо не се вижда никаква светлина от къщата?

Ускорявам крачка, после се насилвам да се успокоя. Къщата е тъмна. Насочвам се към вратата. Щом стигам до нея, някъде в далечината вляво от мен припламва искра. След това се чува гръм. Изстрел. Още един. После проблясва светкавица. Меркюри се бие с Ловците.

Явно Ловците са намерили прохода, само че са си дали сметка, че ако минат през него, няма как да слязат от покрива. И някак си са успели да разберат къде е къщата и са дошли през долината. Изпреварили са ме съвсем за малко. Може би са заловили Гейбриъл и са го измъчвали и той им е казал как да стигат дотук…

Не, не мога да мисля за това. Трябва да намеря Меркюри. Най-добре да тръгна към изстрелите. Тя сигурно е там. В ниското, близо до ледника, се вижда черен облак. От него изскача светкавица. Това ще да е Меркюри.

Но първо да проверя дали Аналис е тук. Не знам колко време ми остава, едва ли е много.

В къщата е подредено и чисто. Нещата ми са по местата си. Както и на Гейбриъл. Не се е връщал.

Проверявам стаите.

Не знам какво очаквам да намеря, надявам се поне Аналис да е тук. Но нея я няма. Сигурно Меркюри я е пренесла в замъка си. Дали Аналис все още спи? Може Меркюри да я е събудила… Макар че едва ли би го направила.

Обличам си якето и поглеждам часовника в кухнята. Ако се съсредоточа, мога да разгадая циферблата.

Изненадвам се колко е късно. До полунощ остават десетина минути.

Или по-малко. С тичане ще успея да стигна при Меркюри навреме.

Изскачам навън, правя две крачки в посока към изстрелите и нещо ме сковава, не мога да помръдна.

Снежинките също забавят ход и накрая застиват във въздуха.

Всичко около мен замира и аз благоговейно падам на колене.

Трите дара

Това е баща ми.

Сигурен съм. Само той може да спира времето.

Стоя мълчаливо, не помръдвам. Снежинките са увиснали неподвижно във въздуха и тяхната пелена скрива всичко, земята сивее в мрака. Не виждам дори дърветата.

И тогава се появява той.

Тъмен силует на фона на черната нощ.

Приближава се, побутва настрани една снежинка, друга нежно отлита от дъха му. Върви към мен, не лети, а гази в снега до колене.

Спира пред мен, разритва снега и сяда с кръстосани крака на ръка разстояние.

Лицето му остава скрито, различавам само силуета. Като че ли е облечен в костюм.

— Най-сетне.

Гласът му е спокоен, прилича на моя, само дето е малко по-плътен.

— Да — отвръщам пискливо като малко момче.

— Откога го чакам този миг.

— Аз също — казвам. — Седемнайсет години се надявам…

— Толкова ли станаха? Седемнайсет години…

— Защо не дойде по-рано?

— Ядосан ли си ми?

— Малко.

Баща ми кима.

— Защо не дойде? — повтарям жално, но съм толкова уморен, че не ми пука как звуча.

— Натан, ти си само на седемнайсет. Млад си. Когато остарееш, ще разбереш, че времето може да тече по различен начин. Понякога по-бавно, друг път по-бързо — той протяга ръка и снежинките се завихрят, за миг ми заприличват на звезди в далечна галактика, после се издигат нагоре и изчезват от поглед.

Не съм на себе си. Виждам баща ми, виждам неговата мощ. Той е тук, до мен. И все пак това трябваше да се случи преди години, не чак сега.

— Не ме интересува как тече времето. Попитах те защо не дойде по-рано.

— Ти си мой син и очаквам известно уважение от теб…

Поема си дъх и издиша, няколко снежинки политат настрани.

— А ти си ми баща и аз очаквам известна отговорност от теб.

Той се засмива.

— Отговорност ли? — Накланя глава надясно, после пак я изправя. — Не ми е много позната отговорността… А ти знаеш ли какво означава уважението?

Поколебавам се.

— До този момент не съм имал много вземане-даване с него.

Баща ми мълчи, гребва шепа сняг и го разпръсва.

— Предполагам, че Меркюри е имала намерение да ти даде трите дара.

— Да.

— И какво поиска в замяна?

— Някои сведения.

— Доста евтино.

— И друго, освен тях.

— Не е трудно да се досетя: пожелала е смъртта ми. Меркюри е толкова предсказуема.

— Нямам намерение да те убивам. Казах й го.

— И тя го прие?

— Смята, че ще размисля.

— Ха! Сигурен съм, че ще й е приятно да те настрои срещу мен.

— Вярваш ми, нали? Че не искам да те убия?

— Все още не съм сигурен в какво да вярвам.

А аз не съм сигурен какво да отговоря. Не е прието да се молиш да получиш трите дара. Не мога да го помоля, но щом се е сетил за мен сега, на седемнайсетия ми рожден ден, едва ли е дошъл за друго. Нали?

— И какви по-точно сведения искаше да получи от теб?

— За Съвета и за татуировките ми. Не й казах всичко.

— Не харесвам татуировки.

Протягам ръка да му покажа. Татуировките на дланта и на пръста чернеят, кожата ми изглежда млечнобяла в мрака.

— Целта им беше да използват пръста ми като вещерска бутилка. За да ме накарат да те убия.

— Извадил съм късмет, че не са успели да го направят. А ти си извадил късмет, че не си го казал на Меркюри. Щеше да ти отсече пръста, без да се замисля.

— Искаше да вземе Феърборн.

— А, да… И къде е Феърборн сега?

— Роуз го открадна от Клей, но… нещата се объркаха. Ловците я застреляха. И аз загубих Феърборн.

Мълчание.

Той свежда поглед и се почесва по носа.

— Малко трудно ми е да ти повярвам. Къде точно го загуби?

— В гората, докато идвах насам. — Болката в корема ме прорязва силно, потрепервам. — Бях ранен и…

— Какво е станало? Къде си ранен? — пита баща ми и се привежда към мен. Звучи загрижен. Загрижен! Едва не се разплаквам.

— Простреляха ме. Възстановявам се, но раната не заздравява. Куршумът още е вътре.

— Трябва да го извадим.

— Боли.

— Не се и съмнявам. — Той като че ли се усмихва. — Покажи.

Разтварям якето и вдигам тениската.

— Съблечи се. Легни в снега.

Свалям дрехите, баща ми става и пристъпва към мен. Взема ножа от Гейбриъл.

— А това какво е? — Прокарва пръст по белезите на гърба ми. Усещането от досега му е странно. Ръцете му са студени като снега.

— Белези.

— Виждам, че са белези. — Той отново се засмива тихо. — От кого са?

— Киаран О’Браян. Ловец. Отдавна са.

— За някои хилядолетието е само миг.

Прокарва грубата си длан по тях, но го прави нежно, необичайно нежно.

— Легни по гръб. И не мърдай.

Не бърза.

Стискам зъби, имам чувството, че остъргва плътта от реброто ми, а тя е прикрепена към него изненадващо здраво.

Започвам да броя наум. След като стигам до девет, вместо числа бълвам ругатни.

Изведнъж болката изчезва.

— Куршумът беше заседнал зад костта. Едва го извадих. Вече можеш да се възстановиш.

Наблюдава с интерес колко бързо се затваря раната.

В главата си усещам жужене; сега, след като куршума го няма, се възстановявам много по-добре.

Понечвам да се изправя и в този момент баща ми ме сграбчва за косата и ме обръща по корем. Забива коляно в гърба ми и опира нож в гърлото ми. Прокарва плоската страна по кожата, след това го обръща, но не ме пробожда.

— Животът ти е в ръцете ми, Натан.

Острието е притиснато към адамовата ми ябълка, не смея да преглътна. Главата ми е извита назад, имам чувството, че вратът ми ще се пречупи.

— Но сега съм в добро настроение и затова те моля да приемеш живота си като дар от мен за рождения ти ден.

Той ме пуска, падам в снега. Не се надигам, чудя се дали най-сетне ще го направи. Дали това се брои за дар? Колко ли е станал часът?

Обръщам се, баща ми пак е седнал по турски. Облечен е с костюм, но няма вратовръзка, горното копче на ризата му е разкопчано. Лицето му е скрито в мрака.

Обличам си тениската и сядам срещу него.

Той ми подава куршума.

— Това е вторият ми дар. Да ти напомня да бъдеш по-внимателен с Ловците.

Куршумът е кръгъл, зелен, с метален отблясък, по него има драскотини.

— Науката на Безцветните, примесена с магия. Грубо, примитивно оръжие, но въпреки това може да те убие.

От тона му разбирам, че говори за мен.

— Няма да те убия! Мери ми каза за видението, но аз няма да те убия!

— Ще видим. — Баща ми се привежда към мен и прошепва: — Времето ще покаже.

— Но Меркюри ти е вдигнала мерника.

— Тя смята, че съм й сторил зло. И може и да е права. Сега вероятно ще реши, че аз съм довел тук Ловците. Обясни й, че греши. Никога не бих го направил. Ловците са много добри, Натан. Не се нуждаят от помощта ми. Предай на Меркюри, че те са намерили начин да откриват проходите й. Трябва да е по-предпазлива отсега нататък.

— Стига да я видя, ще й предам. Но…

Това означава ли, че няма намерение да ме вземе със себе си?

Мълчание. Сковано мълчание. Застинали в очакване снежинки.

— И какво сега? — питам.

— Какво ще правим аз и ти ли?

Кимам.

— Не вярвам сляпо в предсказанията, Натан, но съм предпазлив. Затова ти предлагам да се пазиш от Ловците и да внимаваш да не загубиш пръста си, както си загубил Феърборн, ако се вярва на думите ти.

— Ама…

Не мога да го попитам дали не мога да тръгна с него. Той ми е баща. Но не мога да го попитам. Ако ме искаше, щеше да го каже.

— Защо никога не идваше да ме видиш?

— Смятах, че си добре. Зървах те във виденията си от време на време. Справяше се нелошо. След като те отведоха, изчезна от виденията ми. Бяха те скрили добре дори и за човек с моите способности. После ти избяга. Радвам се, че го направи, Натан. И за двама ни така е по-добре.

Поглежда китката си, само че аз не виждам часовник там.

— Време е да вървя.

Издърпва пръстен от ръката си и го надява на десния ми показалец.

— Пръстенът на баща ми, който му е бил даден от неговия баща.

След това взема ножа, прорязва дланта си и я протяга към мен.

— Моята кръв е и твоя, Натан.

Неговата ръка, неговата плът и неговата кръв. Внимателно я поемам в шепи. Кожата му е груба и студена, поднасям дланта му към устните си и отпивам от кръвта. Всмуквам и преглъщам, а той прошепва няколко думи в ухото ми. Кръвта му е силна, сладка и топла, плъзва се от гърлото към стомаха и гърдите ми, думите се завихрят в главата ми, разтварят се в кръвта ми, звучат неразбираемо, но събират всичкото познание на света, долавям мириса на пръст и усещам как земята тупти вътре в тялото ми, в тялото на баща ми, и на неговия баща, и на неговия баща преди това… Най-сетне вече зная кой съм.

Пускам ръката му, вдигам очи и се взирам в неговите.

Моите очи.

Маркус става.

— Винаги съм приемал сериозно бащинските си задължения, Натан.

Той тръгва и снежинките отново започват да се стелят бавно. Вятърът се усилва, едва не ме събаря, заслепява ме.

— Надявам се, че някой ден отново ще се срещнем, Натан.

Снегът се сипе на парцали, виелицата ме обвива в бяла пелена и ме заслепява. Баща ми изчезва.

 

 

Пръстенът е тежък. Плътен, топъл. В тъмното не мога да го разгледам хубаво. Завъртам го на пръста си, усещам тежестта му, целувам го и прошепвам:

— Благодаря.

Вече съм истински магьосник.

Видях баща си. За миг, но го видях. И според мен той знае, че няма да го убия. Ако го вярваше, нямаше да ми даде трите дара. Чувствам се необичайно добре, ведър и бодър. Усмихвам се.

В небето над мен проблясва светкавица и гръм раздира въздуха.

В движение

Обръщам се към къщата, Меркюри стои на прага, косата й не е много по-рошава от обикновено, но самата Меркюри е бясна, от нея изскачат светкавици.

— Предполагам, че си се видял с баща си.

Гласът й е загубил спокойния си тон, вие заплашително.

— Да.

— И той ти е дал трите дара?

— Да.

— И е довел Ловците.

— Не. Ловците са те намерили сами. Маркус каза, че са намерили начин да засичат твоите проходи. И ме помоли да те предупредя да внимаваш повече.

Светкавица удря земята в краката ми.

— Същото важи и за теб. Къде са Роуз и Гейбриъл?

— Не знам къде е Гейбриъл. Ловците застреляха Роуз.

Меркюри изпищява.

— Знаеше, че е опасно. И въпреки това я изпрати.

— Но ти оцеля, нали? В теб ли е Феърборн?

Очите й са черни дупки.

— Не.

— Роуз го е взела от Клей, нали?

— Да.

— И къде е сега? В Маркус ли?

Поколебавам се за миг, после кимвам.

— Да, у него е.

Тя изпищява отново, около нея се завихря торнадо, после изведнъж изчезва.

— Явно за мен остава само Аналис.

— Къде е тя?

— На сигурно място. В безопасност е. Поне засега. Искаш ли я?

— Разбира се.

— Донеси ми главата на баща ти. Или сърцето му. Няма значение кое от двете.

Меркюри се завърта, покрива я сив облак на миниторнадо, лицето й ту се мярка, ту изчезва в средата му. След това вихърът се понася през долината към ледника.

Виелицата утихва.

Дали Ловците ще успеят да намерят къщата в мрака? Разбира се. Те са Ловци.

В този миг долавям пищенето от телефоните им. Вече са тук.

Изстрел, още един.

Хуквам. Сега тичам още по-леко отпреди. По-силен съм, по-бърз, в хармония с всичко наоколо. Нощ е, но не е проблем да намеря пътя си. Знам къде отивам. Отивам да намеря приятеля си Гейбриъл.