Сали Грийн
Полулош (2)

Втора част
Как се озовах в клетката

Майка ми

Вдигам се на пръсти. Снимката е на масичката в антрето, трудно я стигам. Протягам се и пръстите ми докосват рамката. Тежка е и пада на пода с трясък.

Затаявам дъх. Никой не идва.

Вземам я внимателно. Стъклото е здраво. Свивам се под масата и облягам гръб на стената.

Майка ми е красива. Снимката е от сватбата й. Присвила е очи, косата й блести от слънчевите лъчи, с бяла рокля е, държи букет от бели цветя. До нея е съпругът й. И той е красив, усмихва се. Закривам лицето му.

Не знам колко време оставам там. Обичам да гледам мама.

Появява се Джесика. Забравил съм да се ослушвам за нея.

Сграбчва рамката.

Не я пускам. Държа я здраво. С всичка сила.

Но ръцете ми са потни.

А и Джесика е много по-голяма от мен. Дърпа я нагоре, кара ме да се изправя, рамката се изплъзва от пръстите ми. Тя я вдига високо и замахва, ръбът на рамката раздира бузата ми.

— Да не си я пипнал отново!

Джесика и първото известие

Седнал съм в леглото, а Джесика ми разказва:

— Мама попита: „Защо сте дошли? Да го отведете ли?“. Застаналата на прага млада жена отговори: „Не. Как щяло?! И през ум не би ни минало“. Изглежда сериозна, нахъсана да си свърши добре работата, но явно е наивна.

Прекъсвам я.

— Какво означава „наивна“?

— Смотана. Глупава. Задръстена. Като теб. Схвана ли?

Кимам.

— Добре, слушай тогава. Наивната млада жена казва: „Обикаляме всички Бели в Англия, за да ги известим за новите правила и да им помогнем да попълнят формулярите“. Усмихва се. Стоящият зад нея Ловец не се усмихва. Облечен е в черно като всички Ловци. Той е внушителен, висок и силен.

— Мама усмихва ли се?

— Не. След като ти се роди, мама престана да се усмихва. Та тя не отговори и жената от Съвета свъси вежди загрижено. „Получили сте известието, нали? Важно е.“ Разлисти нещата в папката си и извади едно писмо.

Джесика разтваря сгънатия лист в ръцете си. Хартията е дебела, дълбоките сгъвки образуват формата на кръст. Тя го държи внимателно, все едно е някаква скъпоценност. Прочита на глас:

Известие за решение на Съвета на Белите вещици и магьосници в Англия, Шотландия и Уелс

С оглед на мерките за подобряване на сигурността на Белите, Съветът реши да изготви регистър на всички вещици и магьосници във Великобритания.

Всяко лице ще бъде обозначено, както следва: Бял (Б); Черен (Ч); Безцветен (БЦВ). Децата от смесени бракове ще бъдат класифицирани по следния начин: 1/2Б/1/2Ч (единият родител Бял, а другият — Черен); 1/2Б/1/2 БЦВ (единият родител Бял, а другият — Безцветен); и 1/2Ч/1/2 БЦВ (единият родител Черен, а другият — Безцветен). На първо място е обозначена принадлежността на майката, а на второ — на бащата. Това обозначение ще е в сила, докато не се присъди окончателна принадлежност на лицето (Б, Ч, БЦВ), което трябва да стане най-късно до навършване на шестнайсет години.

— Знаеш ли какво означава това? — пита Джесика.

Поклащам глава.

— Означава, че ти си мелез. Нечистокръвен. Обозначен си като Ч, Черен.

— Баба казва, че съм Бял.

— Ще ти се!

— Наистина казва, че съм наполовина Бял!

— Ти си наполовина Черен.

После Джесика продължава с историята:

— След като жената прочете известието, мама не каза нищо. Влезе вътре, като остави вратата отворена. Жената и Ловецът я последваха. Събрахме се в хола. Мама седна на фотьойла пред камината. Огънят обаче още не бе запален. Дебора и Аран, които си играеха на пода, се настаниха от двете й страни на облегалките на фотьойла.

— А ти къде си?

— Стоя права до нея.

Представям си Джесика, скръстила е ръце, краката й са изпънати с долепени пети.

— Ловецът застава край вратата. Жената с папката сяда на ръба на другия фотьойл, подпира папката на събраните си колене, в ръката държи химикалка. Казва на мама: „Ще е по-лесно и по-бързо аз да попълня формуляра, а вие само да го подпишете“. След това пита: „Кой е главата на семейството?“.

— Аз — прошепва мама.

Жената я моли да каже името си. Кора Бърн, отвръща мама. Бяла вещица. Дъщеря на Елси Ашуърт и Дейвид Ашуърт. И двамата Бели.

Жената пита колко деца има. Мама отговаря:

— Джесика, на осем години. Дебора, на пет. Аран, на две.

— Кой е баща им?

— Дийн Бърн. Бял магьосник. Член на Съвета.

— Къде е той?

— Мъртъв е.

— Простете… — извинява се жената. — А бебето? То къде е?

— Ето го тук — отвръща мама. — В чекмеджето.

Джесика се обръща към мен и обяснява:

— След раждането на Аран мама и татко не искаха повече деца. Раздадоха креватчето, проходилката и всички други бебешки неща. Затова нежеланото бебе спи на една възглавница в чекмедже и е облечено в стари, овехтели дрешки на Аран. Никой не му купува играчки и подаръци, защото всички знаят, че е нежелано. Никой не носи цветя и шоколадови бонбони на мама, защото е всеизвестно, че тя не го е искала. Никой не би искал такова бебе. След раждането мама получи само една картичка.

Замълчава.

— Искаш ли да знаеш какво пишеше в нея?

Поклащам глава.

— Пишеше: „Убий го!“.

Захапвам ръката си, не се разплаквам.

— Жената пристъпва към бебето в чекмеджето, Ловецът също се приближава, защото и той иска да види това странно нежелано създание. Дори и когато спи, бебето е ужасно грозно, с дребно телце, груба кожа и рехава черна косица.

— Има ли си вече име? — пита посетителката.

— Натан.

Джесика изговаря името ми като проклятие.

— А кой е баща му?

Мама не отговаря. Не може да се насили да произнесе ужасното име. Но от пръв поглед си личи, че бащата на това отвратително създание е убиец.

— Може би ще е по-лесно да напишете името на бащата — предлага жената.

Подава папката на мама. Мама се разплаква. Не може да напише името. Името на най-злия Черен магьосник.

Отвътре ми напира да изкрещя: „Маркус“. Искам да изрека името му, но ме е страх. Ужасно ме е страх.

Джесика си поема дъх и продължава:

— Жената отива отново да погледне спящото бебе, протяга ръка да го докосне…

— Недей! — обажда се Ловецът.

Макар че Ловците от нищо не ги е страх, те винаги са нащрек, когато наоколо има черна магия.

— Та той е още бебе — отвръща тя и погалва голата ръчичка с пръст.

Бебето се размърдва и отваря очи.

— О, божичко! — възкликва жената и отстъпва.

Дава си сметка, че не е бивало да докосва това гадно създание, и отива в банята да се измие.

Джесика протяга ръка към мен, после се отдръпва.

— Гнус ме е да пипна такава гадост.

Баща ми

Стоя пред огледалото в банята и се взирам в лицето си. Изобщо не приличам на мама, нито пък на Аран. Кожата ми е по-тъмна от тяхната, по-смугла, косата ми е гарвановочерна, но голямата разлика е в черните ми очи.

Не познавам баща си, никога не съм го виждал. Но знам, че съм наследил очите от него.

Самоубийството на мама

Джесика вдига снимката високо и замахва, ръбът раздира бузата ми.

— Да не си я пипнал отново!

Не помръдвам.

— Чуваш ли?

По ръба на рамката има кръв.

— Тя е мъртва заради теб!

Облягам се на стената.

Джесика продължава да крещи:

— Самоуби се заради теб!

Второто известие

Вали като из ведро. От няколко дни не е спирало и накрая ми дотегна да стоя сам в гората. Затова сега съм седнал на масата в кухнята и рисувам. Баба се мотае наоколо. Тя е стара и съсухрена, с изтъняла, почти прозрачна кожа, слаба и изправена. Облича се в плисирани карирани поли и носи гумени ботуши или високи обувки. По цял ден е в кухнята, а там подът винаги е кален. Макар че вън вали, вратата е отворена. Една кокошка влиза да потърси подслон, но на баба такива не й минават, избутва я нежно с ботуша обратно навън и затваря вратата.

На печката къкри тенджера, от нея се вдига тясно стълбче пара, което после бързо се разширява и се слива с надвисналия отгоре бял облак. Едва се виждат зеленото, сивото, синьото и червеното на билките, цветята, корените и луковиците, които висят от тавана на връзки, в мрежи и в кошници. По лавиците са подредени буркани, пълни с настойки, листа, семена, мазила, мехлеми, има няколко и със сладко дори. По проядения от дървояди дъбов плот се търкалят всевъзможни лъжици — метални, дървени, кокалени, дълги колкото ръката и малки като кутрето ми; по стойката са набучени ножове, а още няколко — мръсни и с полепнали разни неща по острието, лежат на дъската, до тях каменно хаванче с чукало, два плетени панера и още буркани. От вътрешната страна на вратата са закачени пчеларска шапка с мрежа, няколко престилки и черен чадър, извит като банан.

Рисувам ги.

 

 

С Аран гледаме стар филм по телевизията. Аран обича стари филми — колкото по-стари, толкова по-добре, — а аз обичам да седя до него — колкото по-близо, толкова по-добре. И двамата сме по къси панталони, и на двамата краката са ужасно кльощави, само дето неговите са по-бели и както сме седнали на фотьойла, почти стигат до земята. На лявото коляно има малък белег, друг, по-голям, се вижда на десния прасец. Косата му е светлокестенява и леко чуплива, но някак си никога не пада над лицето му. Моята е дълга, права и черна и постоянно скрива очите ми.

Аран е със син плетен пуловер, отдолу е с бяла тениска. Аз съм с негова стара червена тениска. Той се притиска към мен и бавно извръща глава от телевизора да ме погледне. В сиво-сините му очи блестят сребристи искрици. Премигва бавно. Никога не прибързва, винаги е внимателен и нежен. Бих искал да съм като него.

— Харесва ли ти? — пита той.

Кимам.

Той ме прегръща през рамо и се зазяпва отново в телевизора.

Лорънс Арабски прави номера с кибритената клечка. След филма решаваме да го пробваме. Грабвам кутията с кибрит от чекмеджето в кухнята и хукваме към гората.

Аз съм първи.

Запалвам клечката, държа я с два пръста, тънки и с изгризани до живеца нокти, докато не изгори цялата. Пари ми, но не я пускам.

Аран се пробва и той. Само че не успява. Хвърля я, както направи и другият във филма.

Той се прибира, а аз пробвам отново. Лесно е.

 

 

С Аран се промъкваме в стаята на баба. Мирише странно, на лекарства. Под прозореца има дъбова ракла, в нея баба държи известията от Съвета. Сядаме на килима. Аран вдига капака на раклата и изважда второто известие. Лист дебела жълта хартия, изписана със сиви завъртулки. Аран ми го прочита бавно и тихо:

Известие за решение на Съвета на Белите вещици и магьосници в Англия, Шотландия и Уелс

С оглед осигуряване на сигурността и безопасността на Белите Съветът ще продължи да прилага политиката си за залавяне и налагане на Възмездие на Черните.

Съгласно взетите решения ежегодно ще се изготвя оценка на децата от смесено потекло (1/2Б/1/2Ч0). Оценката ще се взема предвид при присъждането на окончателно обозначение на лицата като бели (Б) или Черни (Ч).

Не си правя труда да питам Аран като какъв ще бъда обозначен според него. Знам, че ще ме излъже, за да ме успокои.

 

 

Днес ставам на осем години. И трябва да отида в Лондон да ми направят оценка.

Сградата на Съвета е лабиринт от студени коридори от сив камък. С баба чакаме на дървена пейка в един от тях. Аз треперя от студ. Появява се млад мъж с бяла лекарска престилка и ми посочва една врата вляво от нас. Баба не я пускат вътре.

В стаята ме посреща една жена. Тя също е с бяла престилка. Нарича младия мъж Том, а той се обръща към нея с „госпожице Лойд“. Мен ме наричат „нечистокръвния“.

Заповядват ми да се съблека.

— Свали си дрехите.

Подчинявам се.

— Стъпи на кантара.

Стъпвам.

— Застани до стената.

Измерват ме. След това ме снимат.

— Обърни се на една страна.

— Още.

— Застани с лице към стената.

Оставят ме да зяпам неравномерните следи от четката в лъскавата кремава боя, докато разговарят и прибират разни неща.

След това ми казват да се облека и аз се обличам.

Отварят вратата и ми посочват пейката в коридора. Сядам, без да поглеждам баба.

По някое време се отваря вратата срещу нас, излиза едър мъж, явно пазач. Вдига пръст към мен и ми дава знак да вляза. Баба се надига, но той я спира:

— Вие ще изчакате.

Помещението е голямо и с високи тавани, с голи стени и високи полукръгли прозорци. Таванът също е извит като купол. Мебелите са от дърво. Огромна дъбова маса се простира почти по цялата ширина на стаята, от далечната й страна седят трима членове на Съвета. Креслата са тежки и резбовани като царски тронове от едно време.

Жената в средата е стара, слаба, с прошарена коса и сива кожа, все едно във вените й не е останала и капка кръв. Тази вдясно е на средна възраст, пълничка, с черна кожа и високо вдигната коса. Мъжът е най-млад, слаб, с гъста руса коса. И тримата са облечени в бели роби от грубо платно, което сякаш искри на слънцето.

Вляво от мен стои един пазач, а този, който ме извика, е зад гърба ми.

Жената в средата се представя:

— Аз съм председателката на Съвета. Ще ти зададем няколко лесни въпроса.

Само че не ги задава тя, а другата жена.

Тя е бавна и методична. Има си списък и изчита въпросите един след друг, докато не стигне до края. Някои са лесни — „Как се казваш?“, други не толкова — „Знаеш ли коя билка извлича отрова?“.

Обмислям внимателно всеки въпрос, но не отговарям на нито един. И аз съм методичен.

След като жената приключва, по-възрастната също се пробва. Нейните въпроси са по-различни, свързани са с баща ми. Опитвал ли се е да се свърже с мен, знам ли къде е, дори ме пита дали според мен той е могъщ магьосник и дали го обичам.

Мълча, макар че знам отговорите.

Накрая те свеждат глави един към друг и си шепнат нещо. Русокосият заповядва на пазача да викне баба. Председателката на Съвета й дава знак да се приближи, за миг ми се струва, че едва ли не слабата й бледа ръка навива кордата, която придърпва баба напред.

Баба застава до мен. Не сме слагали залък в устата си от сутринта и може би заради това изглежда толкова уморена. Вижда ми се стара колкото председателката на Съвета.

Председателката на Съвета оповестява:

— Оценката е готова.

Другата жена пише нещо на един дебел лист хартия, после го подава през масата с думите:

— Подпишете се, че сте съгласни с нея.

Баба пристъпва към масата, взема листа и се връща при мен. Прочита ми на глас оценката. Става ми приятно.

Лице: Натан Бърн

Обозначение по рождение: 1/2Б/1/2Ч

Пол: М

Възраст: 8 години

Дарба (при навършени 17 г.): —

Умствено развитие: неустановено

Специални умения: неустановени

Лечителски умения: неустановени

Езици: неустановено

Забележки: Лицето отказва да сътрудничи.

Обозначение: неустановено

Усмихвам се за първи път от сутринта.

Баба се връща до масата, взема писалката от чернокожата жена и се подписва със замах.

Председателката на Съвета заговаря отново:

— Като попечител на момчето, госпожо Ашуърт, ваша е отговорността да го накарате да ни сътрудничи.

Баба вдига глава.

— Утре ще дойдете отново и ще повторим процедурата.

Готов съм цяла година да буксуваме в коловоза на „неустановеното“, но на следващия ден баба ме моли да отговоря на поне няколко въпроса, стига да не се отнасят до баща ми. Така и правя.

В крайна сметка във формуляра записват, че умственото ми развитие е слабо и че говоря английски, а в графа „забележки“ отбелязват, че отказвам да сътруднича и не мога да чета. Обозначението ми обаче остава „неустановено“. Баба е доволна.

Посвещаването на Джесика

Днес Джесика навършва седемнайсет. Още от сутринта е вирнала нос и лази по нервите на всички. Не я свърта на едно място. Няма търпение да получи трите дара и да стане истинска пълноправна вещица. Баба ще извърши ритуала на обяд и дотогава не ни остава нищо друго, освен да се мъчим да не обръщаме внимание как Джесика обикаля насам-натам из кухнята, грабва ту едно, ту друго и после го оставя на мястото му.

Ето, сега тя взема нож, разхожда се напред-назад с него, после се спира до мен и казва:

— Какво ли ще стане на рождения ден на Натан…

Пробва с пръст върха на ножа.

— Ако и тогава трябва да ходи в Лондон да го оценяват, може и да пропусне посвещаването си.

— Натан ще получи трите дара на рождения си ден — обажда се баба. — Така е с всички вещици и магьосници. Така ще бъде и с него.

— Ако стане нещо, последствията са лоши дори и за Белите, а за него ще е…

— Нищо няма да стане, Джесика. — Баба се обръща към нея. — Ще дам на Натан трите дара така, както ще ги дам на теб, на Дебора и на Аран.

Аран идва и сяда до мен. Слага ръка на рамото ми и тихо прошепва:

— Аз ще дойда на твоята церемония, а ти — на моята.

— Киаран ми разказа за един от Йорк, който не получил трите дара — продължава Джесика. — Накрая се оженил за една Безцветна и сега работи в банка.

— И как се казва? — пита Дебора.

— Няма никакво значение. Въпросът е, че вече не е магьосник и никога няма да бъде.

— Не съм чувала за такъв случай — отсича баба.

— Но е истина. Киаран ми го каза — не отстъпва Джесика. — Той твърди, че за Черните било още по-зле. Не само, че губели дарбата си, направо умирали, ако не получат трите дара.

Джесика забива върха на ножа в масата пред мен, крепи го прав с показалец.

— Не умират веднага, първо се разболяват, кретат година-две, отслабват все повече и повече, и накрая… — пуска ножа — един Черен по-малко.

Затварям очи.

Аран нежно хваща ножа за дръжката и го прибира. После пита:

— Наистина ли умират, бабо?

— Не познавам Черни, Аран, тъй че не мога да ти отговоря. Но Натан е наполовина Бял и ще получи трите дара на рождения си ден. Джесика, престани вече.

Джесика се надвесва над Аран и прошепва:

— Интересно ми е да видя какво ще стане. Предполагам, че ще умре.

Не издържам повече. Качвам се горе. Не чупя нищо, но ритвам стената няколко пъти.

 

 

За моя изненада, Джесика е избрала посвещаването да мине без големи церемонии, в тесен семеен кръг. Естествено, тесният семеен кръг е толкова тесен, че аз съм изключен от него. Чух баба да се опитва да я убеди да покани и мен, но тя не отстъпи, а и без това аз не желая да присъствам. И тъй като нямам приятели, с които да си играя, оставам сам у дома, когато баба, Джесика, Дебора и нацупеният Аран се отправят към гората.

По това време обикновено и аз съм навън, само че сега не смея да изляза, тъй като иначе баба ще ме намаже с някое от мазилата си. Нямам никакво желание заради Джесика по цялото ми тяло да се появят огромни циреи, от които се процежда жълта гной.

Седнал съм на кухненската маса и рисувам. На рисунката баба извършва ритуала и поднася трите дара. Джесика посяга да ги вземе, само че ги изтървава. Това е лош знак. Кръвта от ръката на баба, кръвта на предците, която Джесика трябва да отпие, капе яркочервена на земята. Джесика се е ококорила уплашено, няма да получи дарбата си, своята вълшебна сила.

Рисунката ми харесва.

Скоро те се завръщат и отдалече си личи, че Джесика не е изтървала нищо. Още от прага заявява:

— Вече съм пълнолетна вещица и сега трябва да открия дарбата си.

Поглежда рисунката ми, после се обръща към мен.

— Хубаво, е че има върху кого да се упражнявам.

Мога само да се надявам никога да не открие дарбата си. Или пък да се окаже нещо обикновено, например приготвяне на отвари, дарбата на баба. Или дарбата й да е слаба като на повечето мъже. Но знам, че надеждите ми са напразни. Дарбата й ще е силна като на повечето жени, Джесика ще я открие, ще я развива и упражнява. И ще я използва върху мен.

 

 

Лежа на тревата в задния двор и наблюдавам как мравките си строят мравуняк. Изглеждат големи. Виждам ясно телата им, как крачката им се движат, катерят се нагоре.

Аран идва и сяда до мен. Пита ме как съм, как върви училището, той от такива неща се интересува. Аз му разказвам за мравките, къде отиват и какво правят.

И изведнъж Аран задава въпроса:

— Гордееш ли се с баща си, Натан?

Мравките продължават по задачите си, само че аз вече не им обръщам внимание.

— Натан?

Обръщам се към него, той ме поглежда в очите открито и искрено, както винаги.

— Маркус е могъщ магьосник, най-могъщият от всички. Би трябвало да се гордееш с него.

Никога преди Аран не ме е питал за баща ми.

Никога.

И макар да му вярвам напълно, да му вярвам повече, отколкото на всички останали, ме е страх да му отговоря. Баба ми е набила в главата никога да не говоря за Маркус.

Никога.

Каквото и да става, който и да ме пита, не бива да отговарям на въпроси за него.

Каквото и да кажа, може да бъде извъртяно и превратно изтълкувано от Съвета. И най-малкият знак, че някой Бял симпатизира на Черните, се смята за предателство. По заповед на Съвета Ловците преследват всички Черни. Ако ги заловят живи, ги подлагат на Възмездие. Ако някой Бял помогне на Черен, го екзекутират. Затова трябва да доказвам постоянно, на всички, че съм Бял, че съм верен на Белите, че мислите ми са чисто Бели.

Баба ме е предупредила, че ако някой ме пита какво изпитвам към Маркус, трябва да отговоря, че го мразя. Ако не мога да кажа, че го мразя, най-добре е да си мълча.

Но сега ме пита Аран.

Искам да съм искрен с него.

— Възхищаваш ли му се?

Познавам Аран по-добре от всеки друг, с него говорим за какво ли не, но досега никога не е ставало дума за Маркус. Нито пък за бащата на Аран, който е бил убит от моя баща. Какво има да си говорим?

И въпреки това… Искам да мога да се доверя на някого, а Аран е най-добрата и единствената възможност. Гледа ме тъй мило и загрижено.

Ами ако му кажа: „Да, възхищавам се на убиеца на баща ти“, или „Да, гордея се, че Маркус ми е баща. Той е най-могъщият Черен магьосник и неговата кръв тече във вените ми“. Какво ще стане тогава?

Той обаче продължава да настоява:

— Възхищаваш ли му се? А? Възхищаваш ли му се?

Очите му се толкова ясни, толкова искрени, умоляват ме да споделя чувствата си.

Свеждам поглед. Мравките продължават да се щурат по своите си задачи като бежанци, които мъкнат тежки товари към новия си дом.

Едва чуто отговарям.

— Какво? — пита той.

Все така взрян в земята, повтарям малко по-силно:

— Мразя го.

В този миг край мравуняка се появяват два бели крака. Краката на Аран.

Аран седи до мен и в същото време стои пред мен. Двама Арановци. Седналият се намръщва и пред очите ми се преобразява в Джесика, тениската и късите панталони на Аран изглеждат омалели и тесни на по-едрото й тяло.

Джесика се привежда към мен и процежда:

— Знаеше, че съм аз, нали? Досетил си се!

Скача ядосано и хуква към къщата.

— Как позна, че не съм аз? — пита Аран.

— Не познах.

Поне на външен вид не си личеше. Дарбата й е смайваща.

 

 

Джесика не се отказва от опитите си да ме заблуди с дарбата си. Преображенията й са ненадминати, а решителността и упоритостта й не отстъпват. Проблемът й обаче е фундаментален и тя не може да го разбере: Аран никога не би се опитал да ме накара да говоря за баща си.

И въпреки това Джесика не се отказва. Заподозра ли, че Аран може да е Джесика, посягам към него, погалвам го или го хващам за ръката. Ако е той, се усмихва и ме докосва. Ако е Джесика, се отдръпва. Не успява да се овладее.

 

 

Една вечер Дебора идва в стаята ни, сяда на леглото на Аран и се зачита в някаква книга. Прилича на Дебора, кръстосва крака като Дебора, накланя глава на една страна като Дебора, но въпреки това аз съм нащрек. Слуша ни как си говорим с Аран, макар че се преструва, че чете, от време на време отгръща страниците.

Аран отива да си измие зъбите.

Сядам до Дебора. Косата й обаче не мирише като косата на Дебора.

Накланям се към нея и казвам:

— Ще ти доверя една тайна.

Тя ми се усмихва.

— Миришеш отвратително, Джесика. Ако не се махнеш веднага, ще повърна.

Тя ме заплюва в лицето и изхвърча навън.

Наистина имам една тайна. Толкова мрачна, безнадеждна и абсурдна, че не бих могъл да я споделя с никого. Повтарям си я всяка вечер, щом си легна. Баща ми изобщо не е лош, а могъщ и силен. И ме обича. Държи на мен. Иска да ме отгледа като свой син, да ми предаде уменията си, да ми покаже света. Но Белите го преследват постоянно, не му дават възможност да ме потърси. Не го оставят на мира. Той обаче ги напада само в краен случай, когато животът му е под заплаха. Твърде опасно е да рискува да ме вземе при себе си. Иска да бъда на сигурно място и затова трябва да раста далеч от него. Въпреки това, когато настъпи подходящ момент, баща ми ще се появи и ще бъдем заедно. На седемнайсетия ми рожден ден ще ми даде трите дара и ще отпия от кръвта му, кръвта на нашите предци. Лежа под завивката и си представям как той идва някоя нощ и заедно отлитаме в мрака.

Далеч от седемнайсетте

В гората край къщата на баба сме. Времето е влажно и тихо, опадалите листа скриват размекнатата кална земя. Сивото небе е надвиснало над нас като стар чаршаф, проснат да съхне по черните клони на дърветата. Джесика държи в протегнатите си ръце малък кинжал. Острието е наточено и лъскаво. Тя се подсмихва и ме поглежда.

Дебора е застанала леко приведена, но изглежда ведра и спокойна, дланите й са свити в шепа. Баба й подава брошка, която е била на нейната баба, годежния пръстен на мама и ръкавел на бащата на Дебора. Ръцете им се докосват и баба изговаря думите от ритуала:

— Дебора, давам ти три дара, за да получиш една дарба.

След това изважда нож и прокарва острието по месестата част на дланта си под палеца. По китката се стича кръв, няколко капки падат на земята. Дебора скланя глава и притиска устни към раната. Баба се надвесва над нея и прошепва тайните думи в ухото й. Дебора преглъща кръвта, виждам как гърлото й се движи. Наострям уши да чуя заклинанието, но думите звучат като шепота на вятъра в листата.

Дебора всмуква за последно със затворени очи, пуска ръката на баба и се изправя.

Това е. Дебора вече е истинска Бяла вещица.

Поглеждам Аран. Той стои сериозно, но ми се усмихва. След това прегръща Дебора. Чакам да дойде моя ред да я поздравя.

— Радвам се — казвам. И наистина се радвам. Прегръщам я, но няма какво повече да добавя и затова се отправям към гората.

Сутринта преди посвещаването на Дебора пристигна поредното известие.

Известие за решение на Съвета на Белите вещици и магьосници в Англия, Шотландия и Уелс

Забранява се провеждането на ритуала по посвещаване на нечистокръвни от смесен произход (1/2Б/1/2Ч и 1/2Б/1/2БЦВ) без разрешението на Съвета. Нарушаването на тази разпоредба ще се смята за равнозначно на бунт срещу Съвета. Всеки нечистокръвен, който приеме трите дара и кръвта на предците си без разрешение на Съвета, ще се причисли към враговете на Белите. Наказанието за неизпълнение на разпоредбите на Съвета е доживотен затвор.

Баба прочете известието на глас и Джесика веднага понечи да се обади, но аз нямах никакво намерение да я слушам. Станах и се отправих към вратата. Аран ме хвана за ръката и каза:

— На теб ще ти разрешат, Натан, ще видиш.

Подминах го и излязох, нямаше смисъл да му обяснявам. Взех брадвата от дръвника и се хванах да цепя дърва, докато не останах без сили.

Дебора дойде и седна до мен. Облегна глава на рамото ми, беше ми приятно.

— Ще намериш начин, Натан — рече тя. — Баба ще ти помогне, аз също, както и Аран.

Човърках пришките по дланта си.

— Как?

— Не знам. Но ще измислим начин.

— Не бива да ми помагате. Ще решат, че се противопоставяте на Съвета. Ще ви затворят.

— Но…

Дръпнах се и се изправих.

— Не желая помощта ви, Дебора. Не можеш ли да го схванеш? Уж си толкова умна, а не го схващаш!

И я оставих.

Дебора вече получи трите дара и кръвта на баба, след три години и Аран ще премине през ритуала на посвещаването, а аз… Сигурен съм, че Съветът няма да ми разреши. Страх ги е в какво ще се превърна. А ако не стана магьосник, ще умра. Знам го.

На всяка цена трябва да получа трите дара и кръвта на предците си, кръвта на моите родители. Като се изключи баба, само един човек на света може да ми даде трите дара, само той може да се изправи срещу Съвета и пак той притежава кръвта, благодарение на която ще стана магьосник.

В гората е тихо. Все едно дърветата са се смълчали и ме наблюдават. И изведнъж ме връхлита усещането, че баща ми е готов да ми помогне. Сигурен съм, че е така. Баща ми иска да ми даде трите дара и да ми позволи да отпия от кръвта му. Знам го.

Знам, че ще дойде при мен.

И затова чакам.

В гората е все така тихо.

Той обаче така и не идва.

Явно за баща ми е твърде опасно да дойде тук. Затова аз трябва да отида при него.

Трябва да го намеря.

На единайсет години съм. Единайсет е твърде далеч от седемнайсет. Нямам никаква представа как да открия Маркус. Нямам идея откъде да започна. Но сега поне зная какво трябва да сторя.

Училището „Томас Доус“

Известие за решение на Съвета на Белите вещици и магьосници в Англия, Шотландия и Уелс

Съветът трябва да бъде уведомяван за всяка среща между нечистокръвни (1/2Б/1/2Ч) и Бели. Ако някой нечистокръвен пропусне да уведоми Съвета, за наказание ще му бъде наложена пълна забрана за общуване с други лица.

За „среща“ се приема присъствието на нечистокръвен в едно помещение с Бели или, ако са навън, когато двамата са достатъчно близо, за да разговарят.

— И какво сега? Да отида да се заключа в избата ли? — питам.

Дебора взема известието и го прочита отново.

— „Пълна забрана за общуване“… Какво означава това?

Баба като че ли не знае какво да отговори.

— Няма да му забранят да общува с нас, нали? — Дебора отмества поглед от баба към Аран. — Не могат да го направят. Или?

Явно Дебора все още не осъзнава, че Съветът може да прави всичко, което си поиска.

— Ще направим списък с Белите, с които Натан се вижда. Няма да е трудно. И без това общува с много малко хора.

— Ами О’Браян в училище? — подсказва Аран.

— Други няма. Списъкът ще е съвсем кратък. Просто трябва да спазваме правилата.

Баба е права, списъкът е кратък. Единствените Бели, с които общувам, са близките ми и тези от Съвета. Не ходя по празници, купони и сватби, тъй като името ми никога не се появява в поканите, които пристигат по пощата. Обикновено баба остава с мен вкъщи и изпраща Джесика, а след като пораснаха, с нея тръгнаха и Дебора и Аран. Те ми разказват за празненствата, но аз никога не съм присъствал на тях.

Белите от цял свят са добре дошли при побратимите и посестримите си, у дома обаче рядко идват посетители. Ако някой остане да преспи една или две вечери, ме избягва, все едно съм някакъв урод или прокажен, и затова аз гледам да не се показвам.

Когато с баба бяхме в Лондон за първи път, вечерта окъсняхме и отидохме при някакви нейни познати близо до Уимбълдън. Те ме оставиха навън да зяпам червената врата, а баба влезе вътре. След няма и минута изскочи обратно пребледняла и разтреперана от гняв, сграбчи ме за ръката и ме задърпа след себе си, като измърмори: „Ще си намерим хотел“. Аз не бях ядосан, даже дори се зарадвах.

 

 

Преди да ме изпратят в „Томас Доус“ ходех в малкото селско училище. Аз съм глупавото, завеяно момче на последния чин, което си няма приятели. Като повечето Безцветни по света, съучениците ми и учителите не вярват, че съществуват вещици и магьосници, дори не подозират, че живеем сред тях. Не виждат нищо особено в мен, освен че съм глупав. Почти не мога да чета и да пиша, дори не мога да измисля как да излъжа баба, когато избягам от часовете. Единственото, което научих в селското училище, е, че е по-добре да умирам от скука в класната стая, отколкото да обикалям навън и после да страдам от бабините наказания с мехлеми. Още от сутринта нямах търпение да дойде краят на часовете. Подозирам, че и в „Томас Доус“ ще е същото.

Оказвам се прав. На първия учебен ден отивам облечен с едни стари сиви панталони на Аран, които са ми твърде широки, бяла риза със захабена яка, лекьосана вратовръзка на синьо-жълти-черни райета и тъмносиньо сако, което ми е голямо, макар че баба скъси ръкавите. Единственото, което не е втора ръка, е един евтин телефон. Баба ми го даде „за всеки случай“. Аран също едва сега получи телефон, така че явно баба подозира, че ще ми потрябва.

Когато вдигна телефона към ухото си, чувам съскане. Ако го разнасям със себе си, ставам раздразнителен. Преди да тръгна за училище, го оставям зад телевизора в хола, там му е мястото, тъй като отскоро и от телевизора започнах да долавям неприятно съскане.

Благодарение на Аран и Дебора пътуването до училище и обратно е поносимо. За щастие, Джесика замина да се учи за Ловец. Ловците са елитна група вещици и магьосници, подчинени на Съвета, чиято цел е да преследват Черните във Великобритания. Според баба тях ги използват и другите Съвети в Европа, тъй като на Острова са останали много малко Черни. Ловците са основно жени, но има и няколко мъже със силни дарби. Те са безскрупулни и ефективни, което означава, че Джесика е попаднала точно където трябва.

Ако не беше училището, сега, без Джесика, можех да се отпусна да се порадвам на живота у дома. Умолявам баба да ме остави вкъщи, обяснявам й, че ходенето на училище ще е пълна катастрофа. Тя обаче твърди, че вещиците и магьосниците трябвало да се „вписват“ сред Безцветните, че трябвало да се „науча да спазвам нормите в обществото“, тъй като това щяло да е важно за мен, и че „нищо няма да ми стане“.

Думите й обрисуват един живот, който е твърде далеч от моя. По свой адрес очаквам да чуя по-скоро обиди като „мръсен и долен загубеняк“ и неизбежното „тъпанар“. Знам, че ще ми се подиграват колко съм глупав, мръсен и беден и някой идиот със сигурност ще се опита да ми скочи, тъй като съм дребен, но това не ме безпокои. Втори път няма да посмее.

Подготвен съм за всичко това, но се оказвам неподготвен за шума. Автобусът е огласян от крясъци и писъци плюс съскане от мобилни телефони. В класната стая е още по-зле, тъй като е пълна с компютри, които издават високочестотно пищене в черепа ми, което не изчезва, дори и да си запуша ушите.

Другият проблем, най-големият за момента, е Аналис.

Аналис е Бяла вещица, и то от семейство О’Браян. Братята й са в същото училище, с изключение на Киаран, който е колкото Джесика. Нийл е във випуска на Дебора, а Конър — на Аран.

Аналис е с дълга руса коса, която лъщи като разтопен бял шоколад. Очите й са сини, клепките — дълги и руси. Винаги е усмихната и се виждат правите й бели зъби. Ръцете й са невъобразимо чисти, кожата й е с цвета на мед, ноктите блестят. Блузата й от училищната униформа изглежда току-що изгладена. Дори и сакото й стои добре. Аналис е издънка на стар род, незамърсен от кръвта на Безцветни, а единствената й връзка с Черните са предците й, които са избивали Черни или са били убити от тях.

С две думи, не бива да припарвам до нея.

Още първия ден учителката ни дава да напишем съчинение, в което да разкажем за себе си. Обем — една страница. Белият лист се блещи празен към мен. Не ми идва на ума какво да споделя, а дори и да се сетя за нещо, не мога да го напиша. Успявам да изографисам името си най-горе, макар че го ненавиждам. Фамилията Бърн е на починалия съпруг на майка ми. Няма нищо общо с мен. Зачерквам го, после плътно го задрасквам, така че да не си личи. Ръката ми е потна и химикалката се плъзга. Оглеждам се, другите пишат усърдно, учителката обикаля и наднича в тетрадките. Стига до мен и ме пита какво има.

— Не се сещам какво да напиша.

— Ами, разкажи какво си правил през лятото. Или пък за семейството си — отвръща тя мило, все едно говори на умствено изостанал.

— Хъм, добре.

— С нещо друго да ти помогна?

Поклащам глава и се взирам в листа.

Щом тя ме подминава и се навежда да надникне в нечия друга тетрадка, аз успявам да измъдря следното:

ас имам брад и една сестра брад ми е годин а Деборъ е многу умна

Знам, че е зле, но това е положението.

Идва време да предадем съчиненията си и момичето, което ги събира, поглежда моя лист и ме зяпва изненадано.

— Какво? — питам.

Тя се разсмива.

— Брат ми е на седем и пише по-добре от теб.

— И какво?

Усмивката й изчезва и тя измърморва:

— Нищо…

Хуква към бюрото на учителката, от бързане се спъва и едва не пада.

Оглеждам се да видя кой друг се подсмихва. Момчетата от двете ми страни съсредоточено се взират в химикалките си. Тези вляво са се ухилили, но веднага свеждат погледи към чиновете си. Същото е и с момичетата вдясно. Единственото изключение е Аналис. Тя не поглежда към чина си, а ми се усмихва. Не съм сигурен дали ми се присмива, или не. Обръщам глава.

На следващия ден имаме математика. Не успявам да реша нито една задача. За щастие, учителят бързо осъзнава, че ако не ми обръща внимание, ще си кротувам и няма да преча. На Аналис обаче няма как да не обърне внимание. Тя става и казва отговора на първата задача. Верен е. На втората също е верен. Както и на третата. Извръщам се леко към нея и отново я хващам да ме гледа усмихнато.

На третия ден в часа по рисуване някой ме докосва по рамото. Чиста ръчичка с цвят на мед се пресяга и взема въглена. Ръката се дръпва обратно и маншетът на сакото погалва дланта ми.

— Прекрасна е.

Какво?!

Поглеждам рисунката си на кълвач, кълвящ трохи на празна детска площадка.

Само че в главата ми вече няма и помен от мисъл за кълвача и рисунката. Единственото, което отеква там, е: „Тя ме заговори! Заговори ме мило!“.

След това се сещам, че трябва и аз да отвърна нещо. Но в празната ми глава бумти само това: „Кажи нещо! Кажи нещо!“.

Сърцето ми подскача в гърдите, кръвта във вените ми пулсира в ритъм с думите.

„Кажи нещо!“

В паниката ми идва на ум само: „Обичам да рисувам, а ти?“ и „Добра си по математика“. За щастие, Аналис отминава, преди да изтърся някаква такава глупост.

Тя е първата Бяла извън семейството ми, която ми се усмихва. Съвсем първата. Единствената. И през ум не ми е минавало, че може да се случи нещо такова; може би няма и да се повтори.

Знам, че не бива да припарвам до нея. Но пък тя се държа мило с мен. А и нали баба все опява, че трябва да свикваме с нормите в обществото и да се вписваме в средата и така нататък, а любезното отношение е част от това. Така че в края на часа успявам да се овладея и се приближавам към Аналис.

Подавам й листа.

— Какво ще кажеш? Довърших я.

Очаквам да ме попари, да ми се изсмее в лицето или да се подиграе на рисунката. От друга страна, не ми се вярва да го направи.

Тя се усмихва.

— Много е добра.

— Наистина ли?

Аналис не поглежда листа, взира се в очите ми.

— Великолепна е.

— Горе-долу става… Макар че не успях да докарам хубаво алеята.

Тя се засмива, но щом улавя погледа ми, рязко се сепва.

— Не се смея на теб. Рисунката е страхотна.

Поглеждам листа. Кълвачът изглежда добре.

— Ще ми я дадеш ли?

Какво?!

За какво й е?

— Не, това беше глупаво. Но рисунката е един път, наистина.

Тя прибира своята и се отправя към вратата.

Оттук насетне Аналис седи до мен в часа по рисуване и се опитва да се паднем в един отбор по физическо. В останалите часове сме разделени на групи. Аз съм при повтарачите, а тя е при отличниците, така че почти не се засичаме.

Следващата седмица в часа по рисуване Аналис пита:

— Защо ме поглеждаш само за миг и после се извръщаш?

Не зная какво да й отговоря. За мен този миг е много по-дълъг.

Топвам четката в бурканчето с вода, обръщам се към нея и я поглеждам. Виждам усмивка, очи, медна кожа…

— Рекорд от две секунди и половина — обажда се тя.

На мен ми се стори много повече.

— Не изглеждаш чак толкова срамежлив.

Не съм срамежлив.

Привежда се към мен.

— Нашите смятат, че не бива да говоря с теб.

Този път я поглеждам в очите. Те искрят.

— Защо? Какво са ти казали за мен?

Аналис се изчервява и блясъкът в очите й поугасва. Не отговаря на въпроса ми, но каквото й да са й казали, очевидно не е достатъчно да я възпре.

Вечерта у дома се поглеждам в огледалото в банята. По-дребен съм от останалите момчета на моята възраст, но не много. Постоянно ми се карат, че съм мръсен, само че през повечето време съм в гората и там няма как задълго да се опазиш чист, пък и не разбирам какво им пречи, че съм кален, да речем. Макар че ми харесва, че Аналис е толкова спретната. Чудно ми е как го постига.

Аран идва да си измие зъбите. По-висок е от мен, нали е с две години по-голям. Мисля, че Аналис би харесала момче като него. Красив, нежен, умен…

Появява се и Дебора. Става малко тясно. И тя е чиста и спретната, но не колкото Аналис.

— Какво правиш? — пита тя.

— Според теб какво правя?

— Според мен Аран си мие зъбите, а ти се любуваш на красивата си мутра в огледалото.

Аран ме сръгва и се усмихва, по устните му има пяна.

Отражението ми също прави опит да се усмихне. Изцеждам малко паста върху четката. Докато си мия зъбите, се вглеждам в очите си. Очи на магьосник. Очите на Безцветните са невзрачни. Очите на вещиците и магьосниците, които познавам, искрят. Очите на Аран са бледосиви със сребристи искрици; на Дебора са по-тъмни, зелено-сиви с бледозелени и сребристи искрици. Очите на Аналис са сини със сребристосиви блестунки, които подскачат и кръжат, когато тя ме занася за нещо.

Дебора и Аран не виждат искриците, баба също; тя казва, че малцина притежават тази дарба. Не съм й казал, че когато се погледна в огледалото, не виждам сребристи искрици, а черни триъгълници, които се въртят бавно и всъщност изобщо не са искрици, тъй като не блестят, приличат повече на късчета черна, бездънна бездна.

 

 

Братята на Аналис Нийл и Конър са със сини очи, в които блещукат сребристи искрици. Отдалече можеш да ги познаеш по русата коса, снажната снага и красивите лица. В междучасията избягвам Аналис, тъй като, ако братята й ни видят заедно, лошо й се пише. Не ми е приятно да си мисля, че ще ме вземат за страхливец, но наистина не желая да забърквам Аналис в неприятности, а и училището е огромно и лесно можеш да избегнеш всеки, с когото не искаш да си говориш.

Един ден в края на първия месец навън ръми ситен дъждец, уж не вали, а целият подгизваш, все едно си под душа. Стоя зад физкултурния салон и се чудя къде да се скатая, ако избягам от часа по география, и в този миг иззад ъгъла се появяват Нийл и Конър. Усмихват се доволно, намерили са каквото са търсили. Не помръдвам, оставам облегнат на стената, и също се усмихвам. Ще е по-интересно от урока за делтата на Мисисипи.

— Видяхме те да говориш със сестра ни — започва Нийл.

Зачудвам се кога и къде, но не си правя труда да питам, само ги поглеждам невъзмутимо.

— Стой далеч от нея — обажда се Конър.

Споглеждат се, колебаят се как да продължат.

Сподавям смеха си. Толкова са смотани. Мълча си обаче, питам се дали това е всичко.

Сигурно щеше така да приключи, ако Аран не се беше появил зад тях.

— Какво става?

Те се обръщат към него и мигом се преобразяват. Не ги е страх от Аран и не искат той да се досети, че ги е било бъз от мен. В един глас отговарят:

— Разкарай се!

Той обаче не помръдва и Нийл прави крачка към него.

Аран не отстъпва.

— Не закачайте брат ми.

Звънецът оповестява края на голямото междучасие и Нийл бута Аран в гърдите.

— Хайде, връщай се вътре.

Аран прави крачка назад, но след това прави една и напред.

— Никъде не отивам без брат ми!

Конър е завъртял глава към него и като го гледам отстрани, не мога да издържа на изкушението. Первам му един бърз ляв в брадичката и още преди тялото му да е тупнало на земята, се навеждам зад Нийл и забивам лакът в сгъвката на коляното. Той пада като покосен, едва успявам да се отдръпна. И както съм все още приведен, го халосвам два пъти в мутрата и след това бързо се извръщам да се погрижа за Конър. Изправям се, сритвам Нийл, който се мъчи да се изтъркаля настрани, а след това върхът на обувката ми нацелва Конър, който тъкмо се надига, в рамото. По-опасен обаче е Нийл, тъй като е по-едър и по-як, освен това е и хитрец, щом се сети да се претърколи, когато замахнах към него. Не успявам обаче да го сритам както трябва, тъй като Аран ме сграбчва и с изненадваща сила ме дръпва назад. Не оказвам кой знае каква съпротива. Резултатът засега ме устройва.

Отправяме се към вратата, ръката на Аран е още на гърба ми. Държи ме здраво, притиска ме към себе си, но щом стигаме до стълбите, ме блъска настрани. Ядосан е.

— Какво? — питам.

— Защо се хилиш?

Хиля ли се? Не си бях давал сметка за това.

Аран влиза и на прага размахва ръце, сякаш иска да ме пропъди. Вратата се затръшва зад него.

Още сбивания и първа цигара

Решавам да избягам от следващите часове. Отивам в гората и после се отправям към къщи, като изчислявам така, че да пристигна заедно с Аран и Дебора. Чакам Аран да каже нещо, но той мълчи. Не обелва нито думичка цялата вечер. Мисля си, че щом си легнем, най-сетне ще отстъпи, само че когато влизам в стаята, той вече е загасил и се е мушнал под одеялото. Светвам и облягам гръб на вратата.

— Утре ще кажа на баба за Нийл и Конър.

Камарката под завивката не отговаря.

— Нормално е момчетата да се бият. Повечето го правят. Ако не се биех, щяха да ме вземат за страхопъзльо.

Мълчание.

— Засмях се, защото ги победихме. От облекчение. Честно казано, те имаха преимущество — ти беше на моя страна.

Никаква реакция.

— Това не означава, че съм лош.

Той най-сетне се размърдва, изправя се и ме поглежда.

— Само че сега те ще кажат, че ти първи си започнал.

Ха, добро утро! Дори и да не се бия, дори и да избягвам Аналис, дори и да падна на колене и да олижа обувките на Нийл и Конър, това няма да има никакво значение; те пак ще правят каквото си поискат и каквото и да твърдят, другите ще им вярват. Аран още не е приел, че за мен няма надежда. Но пък изглежда страшно нещастен.

Сядам на леглото и питам:

— Много ли те тормозят, задето си ми наполовина брат?

— Не съм наполовина, просто съм ти брат.

Поглежда ме с погледа си на най-кроткия човек на света.

— В такъв случай: много ли те тормозят, задето си ми брат?

— Не особено.

Хич не го бива да лъже, но заради опита му го обичам повече от всякога.

— А и — допълва той — цял живот съм бил покрай Джесика. Тези смешници са нищо в сравнение с нея.

 

 

Чудя се кога Нийл и Конър ще дойдат да потърсят реванш. Най-голямото ми опасение е, че може да си го изкарат на Аран, но те не му посягат. Сигурно са си дали сметка, че това ще е по-глупаво, отколкото да си отмъстят направо на мен.

След схватката реших да не се застоявам в училище в голямото междучасие, вместо това обикалям по улиците наоколо, като гледам да не се сблъскам случайно с братята О’Браян, само че от това ми е толкова тъпо, че след две седмици ми писва да се крия.

Облегнал съм се на същото място на стената, където бях и предишния път, и Нийл и Конър пак се подават зад ъгъла. Знам, че този път сигурно ще са по-добре подготвени, но си мисля, че ако успея да неутрализирам Нийл, шансовете ми не са за изхвърляне.

Приближават се към мен и веднага става ясно, че са си научили урока. Нийл държи паве в ръката.

Най-добрата защита е нападението. Поне така съм чувал да казват. Втурвам се към тях и се разкрещявам с цяло гърло, сипя ругатни и обиди.

Нийл се сепва за миг и аз го изблъсквам настрани, като в същото време замахвам към Конър, който е зад него. Нийл обаче протяга ръка и ме сграбчва за сакото. Отскубвам се от него, но междувременно Конър е сграбчил лявата ми ръка и я извива към гърба. Опитвам се да го ударя с дясната, макар да си давам сметка, че мачът е свършил.

Докато Конър ме държи здраво, Нийл ме халосва с павето по главата.

Следващият удар е в гърба, навярно отново с павето. Все още се държа. И тогава

Б

А

М

Ударът отеква в гръбначния ми стълб и ме парализира.

Застивам като забит в земята пирон.

Конър ме пуска и се отдръпва. Гледа ме ококорено. Пребледнял е като платно, ченето му е увиснало от смайване. Уплашен е.

Двамата си плюят на петите.

Бавно, съвсем бавно асфалтът се надига към лицето ми, дори имам време да си помисля, че досега не съм виждал земята да се надига така, чудя се какво става…

 

 

Студено ми е. Лежа по очи. Бузата ми опира в нещо твърдо и грапаво. Усещам вкуса на кръв в устата си.

Но се чувствам добре. Странно, но добре.

Отварям очи, всичко наоколо е сиво и замъглено.

Правя опит да се фокусирам. Да, на игрището съм… Спомням си…

Не помръдвам. Павето е до мен, на асфалта. И то не помръдва. Изглежда очукано и отмаляло като мен.

Затварям очи.

 

 

В гората край къщи съм. Почти не си спомням как съм стигнал тук. Лежа по гръб и се взирам в небето. Всичко ме боли. Вдигам пръсти към лицето си, опипвам го милиметър по милиметър, като постепенно се осмелявам да докосна и местата, които са най-зле.

Устната ми е подута и изтръпнала, един зъб се клати, по неясни причини и езикът ме боли, носът ми е разкървавен, дясното око е подуто, от рана над лявото ухо се процежда кръв и нещо лепкаво. На темето ми е изникнала цицина.

 

 

Баба измива лицето ми и намазва с някакъв мехлем синините по ръцете и гърба. Раната на главата отново прокървява и баба обръсва косата над ухото ми и намазва кожата с мехлем. Откакто й обясних с кого съм се бил, не е казала нито дума.

Поглеждам се в огледалото и се усмихвам въпреки цепнатата устна. И двете ми очи са посинени, преливат в нюанси на виолетово, зелено и жълто. Дясното е така подуто, че не виждам с него. Носът ми също е отекъл и разранен, но не е счупен. Косата над дясното ухо е обръсната и кожата е обилно намазана с жълт мехлем.

Баба ми разрешава да не ходя на училище, докато не се пооправя. За щастие, през това време косата ми пораства отново.

Още първия ден Аналис сяда до мен в часа по рисуване и прошепва:

— Разбрах какво е станало.

Докато стоях у дома, мислих много за нея и братята й. Знам, че е по-добре да не й обръщам внимание, и съм сигурен, че ако я помоля, тя ще ме остави на мира. Даже съм си подготвил цяла реч, нещо от рода на: „Моля те, не говори повече с мен и аз няма да говоря с теб“.

Само че сега Аналис казва:

— Извинявай. Аз съм виновна.

И думите й — които тя изрича така, сякаш наистина съжалява за случилото се и се тревожи за мен — ме ядосват. Не е виновна тя. И аз не съм. Забравям съчинената реч и глупавите си намерения и вместо това докосвам леко ръката й с върха на пръстите си.

 

 

До края на часа с Аналис не спираме да си шепнем и да се гледаме. Вече издържам много повече от две секунди и половина. Предпочитам обаче да се гледаме насаме и затова започваме да търсим начин да прекарваме повече време заедно сами.

Най-подходящото място за среща е Гърбавият хълм, защото там рядко ходят хора. А и без това Аналис минава покрай него на път за вкъщи. Всеки ден я поглеждам въпросително, но тя поклаща глава. Братята й я пазят, не я оставят сама, когато не е в училище.

При мен е същото. Откакто тръгнах отново на училище, Аран и Дебора ме придружават неотлъчно от автобуса до класната стая. На връщане Аран седи до мен и дори и в голямото междучасие на обяд не ме оставя сам.

Въпреки Аналис вече едва издържам в училище. Съскането в главата ми се усилва и колкото и да се мъча да не му обръщам внимание, понякога ми иде да се разкрещя, за да го заглуша.

В часа по информационни технологии няколко седмици след побоя съскането в главата ми става нетърпимо. Нямам представа какво трябва да правим на компютъра, не ме интересува и не ми пука. Искам разрешение да отида до тоалетната, учителят кима и аз излизам.

В коридора ми просветва малко, ала тъй като няма какво да правя, все пак се отправям към тоалетната.

В мига, в който пристъпвам вътре, виждам Конър.

За по-малко от секунда преценявам положението, решавам, че възможността не е за изпускане, и се хвърлям срещу него. Удрям го няколко пъти доста силно, той се свлича на земята и аз продължавам с ритници.

Конър не се и опитва да се защити. Дори не прави опит да ме удари. Не успявам обаче да го подредя както заслужава, тъй като се появява господин Тайлър, учителят по история. Хваща ме и ме издърпва настрани, притиска ме към потните си гърди, държи ме здраво, докато Конър се въргаля на земята и скимти жално.

— Ако има нещо счупено, не мърдай — заповядва господин Тайлър. — Ако няма, стани да те огледам.

Конър застива за миг, после се изправя.

Така като го гледам, нищо му няма.

— Елате с мен.

Не прозвучава нито като заповед, нито като молба, по-скоро като тежка въздишка.

Господин Тайлър ме е стиснал за китката толкова здраво, че ръката ми изтръпва. Вървим по празните коридори и паркетът скърца под краката ни. Оставяме Конър в лекарския кабинет. Дори не знаех, че в училище има лекарски кабинет. След това господин Тайлър ме насочва към кабинета на директора и се спираме на килима пред бюрото на секретарката.

Господин Тайлър обяснява какво е станало, тя кима, почуква на вратата на директора и влиза. След няма и минута се връща и ни дава знак да влезем.

Господин Тайлър ме избутва пред бюрото на господин Браун, едва сега ме пуска и се настанява тежко на един стол. Столът изскърцва заплашително.

Господин Браун не ни поглежда, трака съсредоточено на клавиатурата.

Господин Тайлър обяснява, че ме е хванал да се бия.

Директорът продължава да чука по клавишите през цялото време, докато учителят говори. После прочита бавно написаното на екрана. След това си поема дълбоко дъх, обръща се към господин Тайлър и му благодари за проявената бдителност.

Поема си отново дълбоко дъх и едва сега ме поглежда. Смъмря ме, че в училище трябва да се държа прилично, нарежда ми да остана след часовете, а сега да се върна в класната стая. Личи си, че не му е за първи път. Приключва с въпроса за по-малко от пет минути.

Трябва да се върна в час. В компютърната зала.

— Не искам.

Думите изскачат от устата ми още преди да съм си ги помислил.

— Какво?! — възкликва господин Браун.

— Няма да се върна в час.

— Господин Тейлър ще те придружи — заявява директорът с нетърпящ възражение тон и се обръща отново към компютъра.

Господин Тайлър се надига от стола със сумтене.

Бутвам го да седне.

— Няма да се върна в час!

Завъртам се, измъквам клавиатурата изпод ръцете на директора и за миг те увисват във въздуха. Стоварвам я върху екрана и го избутвам на пода.

— Няма да се върна в час!

Господин Тайлър, както си седи на стола, отново ме сграбчва за китката и ме дръпва към себе си. Не оказвам съпротива, напротив, отпускам се с цялата си тежест и се стоварвам върху него. Столът се килва назад и господин Тайлър размахва ръце да запази равновесие, само че това няма как да стане. Така или иначе, поне ме пуска и за разлика от него падам, без да се ударя.

Изправям се и излизам от кабинета.

И тъй като ме е страх, че стореното няма да е достатъчно, за да ме изключат, грабвам стола на секретарката и го мятам през прозореца. След това се отправям към главния вход, като по пътя активирам противопожарната сигнализация. Навън едва не се блъсвам в падналия пред стълбите стол и за всеки случай го хващам и правя на сол предното стъкло на колата на директора.

Когато стигам у дома, полицаите вече ме чакат.

 

 

Налага се още веднъж да отида до училище, макар и за последно, за да се извиня официално на господин Тайлър и на директора. По неясни причини не ме карат да се извиня на Конър. Баба мърмори, че трябва да се занимава с бумащини и да търпи посещения на социален работник. Наложеното ми наказание е петдесет часа общественополезен труд.

В групата сме четирима, задачата ни е да чистим спортната зала. Според мен времето ще минава по-бързо, ако правим нещо — може би дори да поработим, — но Лиам, най-големият и с най-голям опит в общественополезния труд, не дава и дума да се изрече за това. Първия час се преструваме, че търсим метли и парцали, по-точно аз се преструвам, а Лиам просто се мотае наоколо. След това излизаме навън да си починем и да изпушим по една цигара. До този момент не съм палил, но Джо е спец и може да прави кръгчета. Показва ми как.

От време на време се появява набитият младеж, който седи на регистратурата, и ни опява да влизаме да чистим. Не му обръщаме внимание и той се прибира.

В общи линии аз си кротувам, пуша и слушам останалите.

Лиам са го арестували няколко пъти за кражба. Не подбирал, нямало значение дали е ценно, или не. Въпросът бил да го отмъкне, а не дали ще му влезе в работа. Джо го били хванали да краде в магазин, а Браян е катастрофирал при гонка на околовръстното и все още носи яка на врата.

В останалото време обикаляме из залата. Понякога мъкна метла и се правя, че мета. Най-натоварено е в събота сутрин. С Джо обичаме да гледаме часовете по карате. Те са за деца. От начинаещи до такива с черни колани. След това излизаме да пушим.

Една събота след края на часовете по карате Браян цъфва с лъскави нови маратонки „Найк“.

— Време е да вляза във форма — казва той. — Нали вече ми свалиха яката.

— Точно така, пич — обажда се Лиам. — Just do it!

С Джо се излягаме по гръб на широкия нисък зид и вадим пакет „Марлборо“. Опитвам се да направя поредица от три кръгчета и едно малко в средата. За малко да успея, ако от задния вход не беше изскочило едно момче и не се беше развикало:

— Кой ми отмъкна маратонките, скапаняци?

Издухвам дима и го поглеждам. Знам го по физиономия, има черен колан. Сега обаче не е с кимоно, а по джинси. И бос.

Лиам и Браян са се скатали някъде.

— Искам си ги веднага!

Каратистчето пристъпва наперено към мен и Джо.

Не се изправям, само леко повдигам крака — да се видят очуканите ми обувки.

— Не са у мен.

Джо става и мълчаливо подритва стената със старите си сиви кецове. Издухва кръгче цигарен дим и след това в него прокарва друго, издължено като торпедо, като го насочва право към каратистчето.

Надигам се и казвам:

— Видяхме те да тренираш кунгфу.

— Карате.

— Все тая. Имаш черен колан, нали?

— Аха.

— Ако ме свалиш на земята, ще намеря маратонките и ще ти ги върна.

Джо се засмива.

— Ха! Двубой!

— Но ако аз те победя, ще забравиш за тях и те ще останат за този, който ги е взел.

На каратистчето му трябва по-малко от секунда, за да се реши. Стърчи над мен с цяла глава и е поне с десет килограма по-тежък, а и е сигурен, че нямам черен колан. Веднага заема бойна стойка.

— Добре, хайде. Ела да те видим.

Изваждам цигарата от устата си и уж посягам да я подам на Джо, но в същото време се оттласвам от зида и се стоварвам върху каратистчето. То се просва на земята, аз се приземявам на крака.

Дръпвам се настрани. Каратистчето е бясно.

Виждам, че съм изтървал цигарата си, и се навеждам да я взема. В този момент изведнъж отнякъде изскача треньорът по карате. Той е нисък, набит, петдесетинагодишен и всеки би помислил два пъти, преди да му се изпречи на пътя. За разлика от момчетата, които обучава, изглежда да се е изправял срещу доста противници, които не са му оставали длъжни.

— Дадената дума си е дадена дума, Том — обажда се треньорът. — Той спечели. Ти не беше достатъчно бърз.

Джо се подхилва.

Треньорът подава ръка на каратистчето да му помогне да стане и го избутва настрани.

Аз нехайно си дръпвам от фаса.

Онзи се обръща и подхвърля:

— Тия цигари ще те убият, момче.

Джо издухва голямо кръгче, което обаче излиза разкривено, тъй като той продължава да се хили.

След като каратистите се прибират вътре, Джо пита:

— Мислиш ли да живееш толкова дълго, че да умреш от рак на белите дробове?

Петото известие

Някъде около седмица след като ме изключиха от училище, баба излиза с новината, че ще ме обучава у дома. Звучи страхотно. Край на училището. Край на „вписването“ и „спазване на нормите“.

— Пак ще учиш, само че с мен — казва тя.

Събрала е старите учебници на Аран, тетрадки и химикалки и сядаме на масата в кухнята. Започваме. Аз едва-едва сричам въпросите и баба ме кара да напиша азбуката. След като вижда резултата от усилията ми, тя избутва настрана учебниците на Аран.

Следобеда излизаме да се разходим в гората, говорим си за дърветата и растенията, разглеждам лишеи с лупа.

След като Аран се прибра, баба го помоли да седне да почете с мен. Аран е търпелив и от него не ме е срам, че сричам, но четенето върви едва-едва и ужасно ме уморява. Баба ни наблюдава отстрани. Накрая казва:

— Не си за книгите, Натан. А и аз не притежавам нито търпението, нито уменията да те науча да четеш. Ако искаш да успееш, ще трябва Аран да се нагърби с тази задача.

— Не ми се занимава — отговарям аз, макар да знам, че Аран ще настои да не се отказвам.

— Както решиш. Има много други неща за учене.

 

 

На другия ден баба ме взема на първата ми експедиция до Уелс. Пътува се два часа с влак. Времето е студено и ветровито, но поне не вали. Цял ден обикаляме из планината, прекрасно е да видиш къде растат билките и тревите и обикалят дивите животни.

В първия топъл ден през април оставаме да преспим там на открито. Заклевам се, че никога повече няма да спя в къща. Баба ми разказва за звездите и ми обяснява как луната влияе на растенията, които събираме.

У дома тя ме учи да приготвям мехлеми и отвари. В сравнение с нея съм доста несръчен, а и ми липсва нейната интуиция как се допълват или си пречат различните билки. В общи линии обаче научавам основните правила за приготвянето на лекарства, виждам как баба само като ги докосне или им дъхне, подсилва действието им. Вече мога да правя прости лечебни мехлеми за рани, мазило, което изсмуква отрова, и прахче за приспиване, но се убеждавам, че дарбата ми не е свързана с това.

Баба ми е дала няколко карти на Уелс. Разчитането им е лесна работа, те са като картинки. Разучавам реките, долините и планините, къде са проходите, къде може да се намери подслон и вода, къде може да се плува, да се лови риба и да се залагат капани.

Започвам да пътувам сам до Уелс, понякога оставам там два-три дни, спя навън и се храня с каквото намеря.

Първия път, когато отидох сам, дълго лежах на земята. Има нещо вълшебно в това да легнеш по гръб в планината. Опитвам се да разгадая откъде идва това усещане. Щастлив съм, когато съм с Аран, достатъчно ми е да съм до него, да гледам колко е нежен и кротък; щастлив съм и с Аналис, тя е толкова красива, а и когато съм с нея, забравям кой съм. Но в планината има нещо друго. Още по-хубаво. Там съм истинският аз. Истинският аз и истинската планина сме еднакво живи, дишаме като един.

 

 

След дванайсетия ми рожден ден идва време за нова оценка. Колкото и да ми е неприятно, се насилвам да прекарам един ден в сградата на Съвета и да понеса измерването и претеглянето, за да бъда отново на свобода. Накрая разпитват баба за образованието ми, макар да си личи, че знаят за изключването ми от училище. Баба отговаря с недомлъвки, не споменава за експедициите до Уелс. Като че ли всичко минава добре. Обозначението ми остава неопределено.

Седмица по-късно пристига ново известие. Сядаме около кухненската маса и баба го прочита на глас.

Известие за решение на Съвета на Белите вещици и магьосници в Англия, Шотландия и Уелс

С оглед осигуряването на сигурността и безопасността на Белите Съветът взе следното решение: Нечистокръвните (1/2Б/1/2Ч) могат да напускат района, в който живеят, единствено след разрешение от страна на Съвета. Ако някой нечистокръвен бъде заловен другаде, ще му бъде наложено ограничение за придвижване.

— Това е прекалено. Накрая ще му забранят да излиза от къщи — обажда се Дебора.

— Дали подозират, че Натан ходи в Уелс? — пита разтревожено Аран.

— Не зная. Вероятно. Мислех, че го позволяват, за да… — баба замлъква, без да довърши мисълта си.

Досещам се какво подозира. Съветът ме използва, за да прилъже Маркус. Изкушава го да направи опит да се свърже с мен и ако той се поддаде, ще го убият. Сега обаче като че ли са решили да ограничат движенията ми.

Явно и Дебора се е сетила за Маркус, тъй като казва:

— Може да е свързано с онова семейство, което е нападнал Маркус.

Обръщаме се към нея.

— Не знаете ли? Избил ги е всичките.

— А ти откъде разбра? — пита баба.

— Ами… държа си ушите отворени. Би било добре всички да го правим, нали? Заради Натан… и заради самите нас.

— И с кого по-точно си държиш ушите отворени? — обажда се Аран.

Дебора се поколебава за миг, после вирва брадичка.

— Сприятелих се с Нийл.

Аран поклаща глава.

— Гледам го в устата и му повтарям колко е красив и умен, а той… той ми споделя разни неща.

Аран се привежда към нея, предполагам, че ще я скастри, но тя не му дава възможност.

— Не съм направила нищо лошо. Просто говоря с него и го слушам. Нещо нередно в това?

— А когато той почне да обижда Натан, ти какво правиш?

Дебора ме поглежда.

— Не го подкрепям.

— А възразяваш ли?

Ако не беше Аран, щях да кажа, че се подсмихва злорадо.

— Аран! Според мен идеята е чудесна — намесвам се. — Съветът постоянно използва шпиони, нали, бабо? Защо да не обърнем тяхната тактика срещу тях? А и Дебора е права — това, което прави, не е лошо.

— Но не е и правилно.

Приближавам се към Дебора, целувам я по рамото и казвам:

— Благодаря ти, Деб.

Тя ме прегръща.

— И какво още си научила, Дебора? — пита баба.

Дебора си поема дъх.

— Нийл твърди, че Маркус е избил цяло семейство миналата седмица — мъж, жена и сина им, който бил колкото нас. Бащата на Нийл бил извикан за извънредно заседание на Съвета.

— Не мога да повярвам, че ти е говорил за това — поклаща глава Аран.

— Нийл обича да се перчи със семейството си. Хвали се, че Киаран се обучава за Ловец и винаги е първи на изпитанията, освен ако Джесика не го изпревари. Доколкото разбрах, Киаран държи да бъде изпратен да разследва случая, това да бъде първото му официално задание.

— Кои са загиналите? — пита баба.

— Семейство Грей. Тя била Ловец, а той работел за Съвета. Познаваш ли ги?

— Чувала съм ги — измърморва баба.

— Нийл каза, че те пазели Феърборн и точно него искал да вземе Маркус. Нямам представа какво е това и според мен и Нийл не знае. Когато започнах да го подпитвам, той си даде сметка, че се е разприказвал, и млъкна.

Не казах нищо. Баща ми е убил още трима души, включително момче само няколко години по-голямо от мен. Дали е било по погрешка? Може би се е опитал да им обясни, че не е лош, че няма да им направи нищо… Освен да вземе Феърборн. Може би този Феърборн, каквото и да представлява, му е трябвал, а те не са му го дали, отказали са да го изслушат, нападнали са го и той е трябвало да се отбранява…

— Ще пиша до Съвета и ще поискам разрешение да продължиш с пътуванията си до Уелс — казва баба.

Така съм се замислил, че хващам само последните думи.

— Какво?

— В известието се посочва, че е необходимо разрешение. Ще пиша на Съвета да ти разрешат.

— Недей. Не искам да знаят къде ходя. Не ми трябва тяхното разрешение.

— Възнамеряваш да продължиш да ходиш в Уелс, без да ги информирам?

— Моля те, бабо. Поискай разрешение само за гората тук, магазините в селото и други такива места, дето не ме интересуват.

— Натан, тук пише — баба поглежда листа: — „Ако някой нечистокръвен бъде заловен другаде, ще му бъде наложено ограничение за придвижване“.

— Знам какво пише. Но знам и какво искам.

— Ти си на дванайсет, Натан. Не разбираш, че те…

— Разбирам, бабо. Всичко разбирам…

 

 

Вечерта, докато се приготвям да си лягам, Аран се опитва да поговори с мен. Предполагам, че баба го е накарала. Обяснява, че трябва да премисля, да поискам разрешение за ходене в Уелс и други такива глупости. Работи за възрастни. Бабини деветини.

Аз го прекъсвам.

— Може ли да отида до тоалетната, моля?

Той не отговаря. Хвърлям джинсите на пода, падам на колене и повтарям:

— Може ли да отида до тоалетната? Моля те!

Аран продължава да мълчи, но също коленичи на пода до мен и ме прегръща. Стоим така. Той ме притиска към себе си, а аз съм вцепенен от гняв, иде ми да го ударя.

След малко и аз го стисвам леко, едва-едва.

Първа целувка

Съветът ми разреши да обикалям свободно в радиус от няколко мили около дома, колкото да отида до магазина в селото и в гората. Минава година, после още една. Рождените ми дни — първо тринайсетият, после и четиринайсетият — са единственото по-различно в ежедневието, но хубавото е, че поне остава обозначението „неопределен“ в оценките ми. Баба продължава да ме учи да приготвям мехлеми и отвари и кое растение за какво се използва. Не съм се отказал от експедициите до Уелс. Научих се как да оцелявам навън през зимата, да познавам времето и да се справям с дъжда. Не оставам там повече от три дни и внимавам да не ме забележат. Минавам по различни маршрути и винаги съм нащрек за преследвачи.

Често си мисля за баща ми, но още не съм избистрил плановете си как да го намеря. Още по-често си мисля за Аналис. Не ми излиза от главата, постоянно си представям косата, кожата и усмивката й, а след четиринайсетия ми рожден ден това направо ме подлудява. Искам да я видя, да я докосна най-сетне.

Не съм толкова глупав, че да я потърся у дома или в училище, но между тях е Гърбавият хълм, където се бяхме разбрали да се срещнем някой ден.

Затова ходя там.

Хълмът е като захлупена купа, билото е равно, а склоновете — стръмни, само една пътека обикаля в подножието. От южната страна е скала, от върха й се вижда цялата равнина, зелени поля, пресечени от пътища, оградени от двете страни с живи плетове, тук-там къщички. От другата страна е гора, високи и прави дървета, но по стръмното не расте нищо. Скалата е от груб пясъчник и е прорязана от дълбоки пукнатини. В подножието й има малко равно място гола червеникава земя. По обувките ми полепва прахоляк, когато минавам оттам.

Катеренето по скалата не е трудно, има къде да закрепиш крака си и достатъчно издатини, за които да се хванеш. Заради наклона от върха не се вижда пътеката в подножието, но понякога се чуват гласове, най-вече на хора, дошли да разхождат кучетата си, и на деца, които се прибират към къщи от училище. Ако някой реши да тръгне нагоре, имам достатъчно време да се скрия.

Всеки учебен ден чакам Аналис горе на скалата. Веднъж дори ми се стори, че чух гласа й, като че ли говореше с брат си, затова се скрих и после се прибрах у дома.

Един ден в края на есента русата коса на Аналис проблясна иззад извивката на склона.

Аз съм седнал горе на скалата и уж нехайно полюшвам крака във въздуха.

Аналис не поглежда към мен, докато не стига до най-стръмния участък. Забавя ход, вижда ме, оглежда се и продължава. Стига точно под мен, вдига глава, усмихва се и се изчервява.

От толкова време чакам да я видя и знам какво искам да й кажа, а сега изведнъж думите ми се струват глупави. Усещам се, че краката ми вече не се полюшват, и отново насочвам вниманието си към тях. Сърцето ми тупти.

Аналис се катери по скалата. Дори и това го прави с изящество. След няколко секунди сяда до мен и започва да люлее крака в такт с моите.

След около минута събирам сили да си отворя устата.

— Трябва да уведомиш Съвета, че си била с мен.

Краката й застиват.

— Има решение, че всеки е длъжен да уведоми Съвета, ако се е срещал с нечистокръвни.

Аналис започва отново да полюшва крака и подхвърля:

— Че това среща ли е?

Усещам как сърцето ми думка, имам чувството, че ще изскочи от гърдите ми.

— А и освен това съм зле с паметта. Мама все ми се кара, че забравям. Ще се опитам да не забравя да й кажа, че съм те видяла, но подозирам, че ще ми изхвръкне от ума.

— Значи, аз съм леснозабравим, така ли? — измърморвам, гледам как ту се появяват, ту изчезват от поглед покритите й с червена прах обувки.

— Не съм те забравила. Помня всичките ти рисунки, помня всеки един път, в който ме поглеждаше в училище.

Едва не падам от скалата. Всеки един път?!

— И колко пъти съм те погледнал?

— Първия ден — два пъти.

— Два ли?

Сигурен съм, че беше един. Усещам, че ме гледа, но аз не отмествам очи от обувките й.

— Изглеждаше толкова… нещастен.

Страхотно!

— И някак си измъчен.

Изсмивам се.

— Така се и чувствах.

Струва ми се, че оттогава са минали векове.

— На втория ден — десет пъти — продължава тя.

Глупости, само веднъж я бях погледнал! Досещам се, че ме занася.

— На третия ден ме погледна само два пъти, докато седях до теб в часа по изобразително изкуство. А ти не ме погледна нито веднъж, цялото ти внимание беше във врабчето.

— Не беше врабче, а кълвач. Как да не го гледам, като го рисувах?

— След това си мислех, че си преодолял срамежливостта си, но и сега изобщо не ме поглеждаш.

Тя вдига крака, изритва обувките си и те падат на земята.

— Не съм срамежлив. И не е вярно, че не съм те погледнал.

— Не ме гледаш тук.

Знам, че сочи лицето си, но не отмествам поглед от мястото, където допреди миг се полюшваха краката й. Обръщам се и преглъщам. Коса като разтопен бял шоколад, чиста кожа като мед, с лек слънчев загар и едва-едва поруменяла. Но няма усмивка.

— Знаеш ли колко невероятни са очите ти? — пита Аналис.

— Не.

Тя ме побутва с рамо.

— Не бъди такъв пън, когато ти говоря мило.

Привежда се към мен, наднича в очите ми и аз надничам в нейните, в синьото море проблясват сребристи искрици, някои се движат бързо, други бавно, трети като че ли се насочват към мен.

Аналис премигва и се отдръпва.

— Е, може и да не си чак толкова срамежлив.

Отскача от скалата и се приземява долу. Разстоянието хич не е малко.

Скачам до нея и в мига, в който краката ми докосват земята, тя хуква като газела. Гоним се насам-натам и времето ни бързо изтича, Аналис трябва да се прибира.

Когато оставам сам, лягам на скалата и си припомням всичко миг по миг. Мъча се да измисля какво да й кажа следващия път. Някакъв комплимент, нещо като нейното за очите ми. „Очите ти са като утринно небе.“ „Кожата ти е нежна като кадифе.“ „Харесва ми слънчевият отблясък в косата ти.“ Звучат ужасно, никога не бих могъл да ги изрека.

 

 

Срещаме се отново седмица по-късно, този път Аналис гледа мрачно и се взира в обувките си. Сещам се за причината.

— Много лоши неща ли казват за мен?

Не отговаря веднага, може би брои.

— Твърдят, че си от Черните.

— Ако беше вярно, досега да са ме убили.

— Според тях приличаш повече на баща си, отколкото на майка си.

Изведнъж си давам сметка на каква опасност съм я изложил.

— Върви си. Не бива да оставаш тук.

Тя ме хваща, обръща се и ме поглежда в очите.

— Не ме интересува какво говорят за теб. Не ме интересува кой е баща ти. Интересуваш ме ти.

Не зная какво да отговоря. Какво можеш да отговориш на това? Но най-сетне правя това, за което мечтая отдавна. Вземам ръката й и я целувам.

 

 

Срещаме се всяка седмица, седим на скалата и си говорим. Разказвам й за мен, не всичко, разбира се, по малко за баба, Аран и Дебора. Не споменавам за ходенията си в Уелс, макар да ми се иска. Но ме е страх. И това е отвратително. Отвратително е, че не мога да бъда искрен заради гадния ужасен страх, заради усещането, че колкото по-малко знае, толкова по-добре за нея самата.

И тя ми разказва за себе си. Оставам с впечатлението, че баща й и братята й са мъжки копия на Джесика, а майка й е Бяла вещица с необичайно слаби способности. Животът на Аналис изглежда нещастен, в сравнение с нейния моят у дома е направо свободен и спокоен. Не беше чувала за оценките на Съвета и не ми повярва, докато не й описах русия мъж, който седи вляво от председателката. Аналис каза, че вероятно това е чичо й Соул О’Браян.

Веднъж й зададох въпроса, който отдавна ме тормози: колко са нечистокръвните в страната. Тя не знаеше, но обеща да пита баща си, който работи за Съвета.

Следващата седмица ми каза, че той е отговорил: „Само един“.

 

 

— Дебора намерила ли е дарбата си?

— Не. Още се мъчи. Прекалено е рационална.

— Нийл също не е доволен. Би дал всичко на света, за да може да става невидим като Киаран и чичо ми, но едва ли ще го огрее. Не иска мама да ръководи ритуала по посвещаването, смята, че ще има повече шансове, ако отпие от кръвта на татко. Според мен няма никакво значение. Киаран отпи от кръвта на мама, не на татко. Дарбата зависи от човека, тя си е в теб от раждането и посвещаването само я отключва. Нийл е твърде простодушен, за да може да става невидим.

— Да, и аз мисля така. Дарбата на Джесика е да се преобразява. А тя винаги е била царица на лъжите, така че това напълно й отива. Тя пи от кръвта на баба, а от страна на баба в рода ни никой няма дарбата да се преобразява.

— Моята сигурно ще е да приготвям отвари, поне на мама е такава.

— И на баба също. Тя е умна, но в същото време има и силна интуиция. Затова й се удава да приготвя отвари. Ти си като нея. Нейната дарба е силна.

— Моята едва ли ще е силна. По-скоро ще съм като мама.

Аналис рядко греши, този път обаче думите й нямат нищо общо с истината. Хващам ръката й и я вдигам към устните си.

— Не, твоята дарба ще е силна.

Тя се изчервява леко.

— А ти? Понякога си мисля, че какъвто си буен и невъздържан, ще наследиш дарбата на баща си. Друг път обаче си толкова нежен и ми се струва, че ще си като майка си. Макар че дарбата ти едва ли ще е да приготвяш отвари.

 

 

Срещаме се веднъж в седмицата през цялата учебна година от зимата до началото на лятото. Внимаваме да не се бавим много и редуваме дните. През ваканциите не се виждаме.

Галя косата й и гледам как тя се спуска по пръстите ми. Аналис разучава дланта ми, прокарва пръст по кожата ми. Казва, че ще ми гледа на ръка.

— Ще станеш могъщ магьосник.

— Нима? Колко могъщ?

— Невероятно могъщ. — Пак ме погалва нежно. — Да, вижда се ясно. Ето го тук, в линиите. Дарбата ти ще е необичайна. Малцина я имат. Ще можеш да се преобразяваш в животни.

— Не е зле.

Повдигам косата й и я пускам да падне обратно на раменете.

— Но не всякакви животни, а само в буболечки.

— Буболечки?!

Оставям косата й.

— Да, ще се превръщаш само в буболечки. И най-вече в торен бръмбар.

Разсмивам се.

Тя продължава да гали дланта ми.

— Ще се влюбиш силно.

— В човек или в торен бръмбар?

— В човек. И тя ще те обича до края на живота си, дори когато си торен бръмбар.

— А как изглежда тя?

— Това не се вижда… точно тук е полепнала кал по ръката ти.

Погалвам страната й с опакото на пръстите си. Тя не помръдва, оставя ме да я докосна. Пръстът ми се плъзва по бузата, обикаля устата, стига до брадичката и се спуска надолу по шията, после се качва отново нагоре чак до челото, бавно завива към носа и устните и там замира. Аналис го целува нежно. После пак. Навеждам се и отдръпвам пръст едва когато устните ми заемат мястото му.

Прегръщам я здраво, устните, гърдите, бедрата, цялото ми тяло се стреми към нея.

Не искам да отлепя устни от кожата й.

Сякаш са минали само няколко минути, а когато най-сетне успяваме да се разделим, небето вече потъмнява.

Тя взема ръката ми и целува показалеца; устните, езикът и зъбите й докосват кожата ми.

 

 

Разбрали сме се да се видим отново след седмица. Имам чувството, че следващият ден едва се влачи. По-следващият е още по-зле. Не ме свърта на едно място, но няма какво да правя, освен да чакам. Тялото ми е изтръпнало от копнеж. В гърдите ми ври и кипи.

Най-сетне уреченият ден бавно изпълзява на бял свят, а след това като че ли минава цяла година, докато дойде следобедът.

Чакам я на скалата, лежа по гръб, зяпам небето и се ослушвам да чуя стъпките й. Сепвам се при всеки шум и когато я чувам да се катери по склона, се извъртам на една страна и се надигам. Русата й коса се появява зад завоя и аз скачам от скалата, приземявам се приклекнал, пръстите на лявата ръка докосват земята, дясната ми ръка е протегната настрани — перча се. Изправям се и пристъпвам напред.

Но нещо не е както трябва.

Лицето на Аналис е разкривено, уплашено.

Поколебавам се. При нея ли да отида? Или да избягам?

Оглеждам се.

Сигурно са братята й, само че не ги виждам. Не може да е Съветът… Или?

Пристъпвам към нея. И в този миг до Аналис се появява мъж. Бил е там от самото начало, държал я е за рамото, побутвал я е нагоре по склона и я е държал да не хукне. Само че е бил невидим.

Киаран.

Най-големият й брат е висок като всички в семейството, само че е по-широкоплещест и косата му не е руса, а рижа, по-рядка и късо подстригана. Без да отмества очи от мен, той се привежда и прошепва нещо на Аналис.

Тялото й е сковано. Тя кима отривисто. Погледът й е насочен настрани, не ме поглежда. Киаран я пуска и Аналис се обръща и побягва, препъвайки се, обратно към подножието.

ЧБ

Киаран препречва пътя за бягство надолу. Вляво от мен се появява Конър, вдясно изниква Нийл. Мога да хукна надолу и ще ги надбягам, но Аналис ми е казвала, че Киаран е адски бърз. Дори и да мина по най-прекия маршрут, докато сляза долу, той вече ще ме причаква в подножието…

Киаран се усмихва и ми маха подканващо да се приближа.

Не, благодаря.

Обръщам се и хуквам нагоре. Катерил съм се по скалата стотици пъти и знам къде са издатините и цепнатините, в които можеш да закрепиш крака си. Мога и със затворени очи да мина оттам. Киаран от мястото си долу в подножието няма как да ме настигне. Само че забавянето ми от няколко секунди е дало преимущество на Нийл и Конър и когато главата ми се показва над ръба, виждам как Конър тича към мен, протяга ръце и ме бута в гърдите.

Политам назад, във въздуха успявам да се извъртя и се приземявам приклекнал. Отново съм там, където бях преди няколко минути. Нищо ми няма, за щастие, но сега единствената възможност е да хукна надолу. Само че едва понечвам да се надигна, и в корема ми се забива ботуш, отхвръквам повече от метър и се просвам на земята по лице, не мога да си поема дъх.

Големите черни ботуши на Конър рият в земята, запращат прах и пясък в очите ми. Запълзявам. Шут в ребрата. Още един. Ботушите се появяват пред мен, единият ме настъпва по врата и натиква лицето ми в прахоляка.

— Седни на краката му — заповядва Киаран на Конър. — Нийл, хвани ръцете му.

Нийл ме хваща, отпуска се на колене върху раменете ми и сяда на главата ми. Потните му панталони ме задушават, едвам си поемам дъх. Не мога да мръдна. Виждам само парче сив вълнен плат, чувам шумното дишане на Нийл, Конър задъхано и нервно се засмива. Не мога да мръдна.

— Знаеш ли какво е това, Конър? — пита Киаран.

Конър размишлява малко, после казва:

— Ловджийски нож.

Гърча се, сумтя, ругая.

— Дръж го здраво, Нийл! И по-точно, това е френски ловджийски нож. Французите са големи майстори. Виж как гладко се прибира острието. Превъзходен дизайн. Швейцарците си падат по ножове с всевъзможни джаджи, но всъщност на човек му трябва единствено острието да е хубаво.

Разкъсва тениската ми и усещам хлад по гърба. Опитвам се да се надигна, отново закрещявам ругатни.

— Дръж го здраво и му запуши устата!

Краката на Нийл се раздвижват, той натъпква в устата ми парче от тениската и аз се опитвам да го ухапя, само че в този момент острието докосва гърба ми. Мъча се да се свия, но върхът застива в средата на лявата ми плешка.

— Ето оттук ще започна. Това ще е черната половина.

Върхът на ножа пронизва кожата. Гърбът ми пламва, крещя и ругая нечленоразделно, но думите излизат приглушени заради тениската в устата ми.

Киаран просъсква в ухото ми:

— Нийл ти каза да оставиш сестра ни на мира, черно лайно такова!

Отново забива ножа в лявата ми плешка и прави още един прорез. Пак се разкрещявам.

Той спира.

— Трябваше да го послушаш.

Отново забива ножа.

Крещя като луд, моля се някой да го спре.

Киаран обаче продължава да кълца, не мога да направя нищо, освен да крещя и да се моля.

— Почивка.

Другите мълчат. Но в главата си не чувам тишина. В нея отеква молитва. Моля се това да свърши.

— Хубаво местенце, а, Конър? — обажда се Киаран. — Чудесен изглед.

Преставам да се моля, искам да чуя какво си говорят.

Конър не отговаря.

— Киаран, кърви доста — обажда се Нийл разтревожено.

— А, щях да забравя. Благодаря, че ми напомни, Нийл. Нося си едно прахче от лагера. — Гласът му се приближава. — Използват го при мъченията и налагането на Възмездие.

Отново започвам да се моля, още по-силно отпреди, моля, спрете го, моля ви!

— Спира кървенето, така че Черните да не умрат от загуба на кръв. Чувал съм, че доста боли. Сега ще разберем.

Вече му се моля на него. Наум, но му се моля. Моля те, недей, моля те, недей, недей…

 

 

— Ей, свести се!

Мога да си поема дъх. Нийл вече не седи на главата ми, тениската е извадена от устата.

— Хайде, отвори очи.

Виждам единствено лъснат черен ботуш с тук-там полепнали прашинки и капчици кръв. Затварям очи.

Киаран се навежда над мен, долавям дъха му в ухото си.

— Как си? Добре ли си?

Страх ме е.

Вече не боли толкова, но не мога да издържам повече. Готов съм на всичко, за да престане. Ще се моля, ще пълзя на колене, ако трябва… Наум повтарям: „Моля те, недей. Моля те!“. Не мога да го изрека, от устата ми не излиза нито дума, но наум не спирам да се моля: „Моля те, недей“.

— Ревеш ли? Хей, Нийл! Конър! Вижте го как циври!

Мълчание.

— Мислиш ли, че вече съжалява, задето те удари, Конър?

Конър измърморва нещо.

— Може и да си прав. Но не съм сигурен. Ти какво ще кажеш, Нийл?

— Да.

Чувам го ясно, звучи ядосан.

— Добре… Е, това е хубаво. — Киаран отново се надвесва над мен, устните му са на милиметри от ухото ми. — Значи, съжаляваш, задето се сби със смотаните ми братлета?

Искам да кимна. Искам го. Наум се извинявам. Но от устата ми не излиза и дума.

— Съжаляваш ли за срещите със сестра ми?

Тонът му подсказва, че не е свършил. Това не е краят. Няма никакво намерение да престане. И каквото и да направя, няма да спре. А и аз не мога да направя нищо, освен да го мразя.

— Попитах те дали съжаляваш за срещите със сестра ми!

Мразя го, мразя го, задето ме накара да плача, да крещя и да му се моля.

— Какво правеше с нея, а?

Хубаво би било да му разкажа, но не мога да си отворя устата.

— Май хич не съжаляваш, като те гледам, а?

Не, не съжалявам. Не съжалявам за нищо. Изпълнен съм с омраза, няма място за съжаление.

— Да пробваме отново тогава. От другата страна. Това ще е бялата половина.

Тениската отново се озовава в устата ми, усещам острието да прорязва дясната плешка близо до гръбнака. До този момент ножът е шарил само по лявата половина на гърба ми и знам какво ще последва. Заради това Киаран го изрече на глас, за да се досетя какво ще последва.

От ножа боли, но в ума ми е само прахчето. От него ме е страх. Киаран обаче не бърза…

 

 

— Свести се, хайде. — Плесник по бузата. — Почти приключих. Остана само любимата ми част. Най-хубавото трябва да остане за финала, нали?

Вече не мога да мисля, отдавна съм престанал да се моля. Взирам се в пясъка. Миниатюрни зрънца, оранжеви, керемидени, червени, тук-там черни.

— Искаш ли ти да го наръсиш с прахчето, Нийл?

— Не!

— Не искаш? Значи, честта се пада на теб, Конър.

— Киаран… — Конър едва шепне. — Не мога…

— Стегни се, Конър! Ето, вземи!

Киаран коленичи до главата ми.

— И внимавай да не се повтори, мелез такъв, защото, ако отново се срещнем, ще ти отрежа топките, а след това ще те изкормя и ще те обеся на червата ти.

Мразя го! Ругая и крещя в тениската.

 

 

Тъмно е. Земята под мен е студена. И вътре в мен цари студ, само гърбът ми е в пламъци. Не мога да мърдам, но трябва да угася пламъците. Успявам да се завъртя. Някой някъде далеч от мен изкрещява.

 

 

Викове…

Гласът на Аран…

Дърветата стърчат като часовои, но се движат край мен.

Мрак.

 

 

— Натан? — прошепва нежно Аран в ухото ми.

Отварям очи, виждам приведеното му лице. Май сме в кухнята.

Аз съм на масата. Като пиле, поднесено за вечеря. Баба е с гръб към мен, приготвя соса. Дебора носи купа, от която се вдига пара. Може би в нея има картофи.

— Ще се оправиш. Ще се оправиш — повтаря Аран, но гласът му звучи странно.

Дебора оставя купата до мен. Знам, че в нея няма картофи, и ме е страх, ужасно ме е страх. Ще докосне гърба ми. Моля Аран да не им позволи да ме докосват.

— Трябва да промият раните. Ще се оправиш. Ще издържиш.

Моля го да ги спре. Но думите не излизат от устата ми.

Той стиска силно ръката ми.

 

 

Събуждам се отново. Все така като пиле на масата. Аран ме стиска за ръката. Гърбът ми пари, сякаш е посипан с жарава.

— Натан?

— Не ме оставяй, Аран.

 

 

Усещам слънчеви лъчи върху лицето си. Гърбът ми е изтръпнал, пулсира с ударите на сърцето ми. Не смея да помръдна. Аран продължава да ме държи за ръката.

— Натан?

— Вода…

— Завърти се бавно. Ще пъхна сламка в устата ти.

Отварям очи. Лежа на една страна в леглото, главата ми е на ръба на дюшека. На пода има чаша с вода, от която стърчи дълга сламка.

Отпивам и отново се унасям. След малко се събуждам, присвива ме коремът. Повръщам в купа, която се е появила на мястото на чашата, при всеки напън ужасяваща болка раздира гърба ми.

 

 

Когато пак се свестявам, Аран отново е до мен.

— Баба ти е приготвила настойка за повръщането. Каза да отпиваш по съвсем малки глътчици.

Настойката има отвратителен вкус. В нея сигурно има приспивателно, тъй като се събуждам чак вечерта.

Размърдвам пръсти, ръката на Аран е изчезнала. В стаята е тъмно, виждам силуета му в леглото, спи. В къщата е тихо, след малко се разнасят приглушени гласове, извъртам глава едва-едва да погледна през полуотворената врата. В коридора стоят баба и Дебора. Напрягам се да чуя какво си говорят. Не, не говорят, плачат.

 

 

На сутринта отново се събуждам ожаднял. На пода има чаша с вода, добре, че този път не трябва да пия пак от гадната настойка. Засмуквам жадно, пресушавам я.

— Не бива да пиеш по толкова много.

Вдигам глава, Аран седи на леглото, облегнат на стената. Блед е, под очите му има тъмни кръгове.

— Как си?

Замислям се, раздвижвам глава. Гърбът ми е все така изтръпнал.

— По-добре. А ти?

Той потърква очи.

— Уморен.

— Поне не плачеш — казвам. — Не бях чувал баба да плаче досега.

Отново засмуквам със сламката, макар че чашата е празна, след това го поглеждам и питам:

— Толкова ли е зле?

Той ме поглежда в очите и кимва.

— Да.

Замълчаваме.

— Ти ли ме намери?

— Когато стана късно, излязох да те търся в гората, това беше към десет. Обиколих селото, нямаше те никъде. Дебора ми се обади към полунощ. Някой й звъннал и й казал къде си. Според нея е бил Нийл.

Разказвам му какво точно стана, признавам за срещите с Аналис.

Той мълчи и затова го питам:

— Мислиш ли, че е глупаво да се виждам с нея?

— Не е.

— Наистина ли?

— Щом се харесвате. Тя е мила и… ами, красива.

Пак замълчаваме.

— Обещай, че повече няма да я търсиш.

Взирам се в пода, мисля за Аналис и усмивката й, за очите и за изражението й последния път.

— Натан, обещай ми.

— Не съм толкова глупав.

— Закълни се.

— Кълна се, че не съм толкова глупав.

Все така зяпам в пода.

Аран се приближава и сяда до мен. Отмята косата ми настрани и ме целува по челото.

— Моля те, Натан, не мога да го понеса…

 

 

Умея да се възстановявам от наранявания доста бързо, но въпреки това превръзката я свалят чак след пет дни. Заставам в банята с гръб към огледалото, в ръката си държа малкото огледалце на баба. На втория ден Аран ме беше попитал дали Киаран ми е казал какво е направил. Знаех си, че не е шарил просто ей така с ножа.

Белезите се спускат от плешките до кръста: Ч от лявата страна и Б от дясната.

Посттравматично

Знам, че не бива да се виждам повече с Аналис. Не съм глупав. Не бих се опитал да се свържа с нея, най-малкото поне засега, но ме интересува дали е добре.

Откакто Дебора се дипломира, не поддържа отношения с Нийл, като се изключи обаждането му по телефона да й каже къде съм. Но дори и да си говореха, не бих се доверил на думите на Нийл за Аналис. Питам Аран дали би й предал съобщение от мен. Той отговаря, че Нийл го е предупредил да не припарва до нея, бил го заплашил: „Ще те сполети същото, което сполетя и брат ти“. Подозирам, че Нийл не е казал „брат ти“, но така или иначе, посланието е ясно.

— Не се вини — мъчи се да ме утеши Аран.

Не се виня. Киаран и братята му са виновни.

Знам, че и Аналис смята така, ясно е, че не съм имал намерение да я забърквам в неприятности. Просто се издъних. Бях наивен. Знаех, че и двамата яко ще загазим, ако ни хванат, но си бях затворил очите. Както и тя.

 

 

Баба е седнала на леглото до мен и измива мазилата от гърба ми. Прокарва пръст по белезите и аз също посягам да ги докосна. Грапави, плитки бразди.

— Заздравели са — казва баба. — Все едно са отпреди няколко години.

Извивам гръб, навеждам се напред, размърдвам рамене. Вече не усещам болка, кожата ми не е тъй стегната.

— Мехлемите помогнаха, но по-голямата част от работата си я свършил сам. Явно притежаваш невероятна способност да се възстановяваш.

Вещиците и магьосниците могат сами да се лекуват. Някои го правят много бързо. Други — мигновено. Знам, че баба е права. Чувствам се добре. Усещам жужене, лека замаяност в главата.

Така или иначе, вече съм напълно здрав. Първата вечер след свалянето на превръзките си лягам рано, радвам се, че най-сетне мога да се свия удобно, както съм свикнал. Приятно е, но не задълго. Започвам да се потя, главоболието, на което досега се опитвах да не обръщам внимание, се усилва, имам чувството, че черепът ми ще се пръсне. Отивам в кухнята и си сипвам чаша вода, само че от нея ми става лошо и сядам на прага на задната врата. Веднага ми просветва. Оставам там доста време. Небето е ясно, има пълнолуние, луната изглежда огромна. Тихо и спокойно е, не усещам умора. Оглеждам се, тъмната ми дълга сянка пада на кухненския под. Вземам от чекмеджето нож, пристъпвам бавно, усещам как отново ми се замайва главата, но веднага щом се връщам на прага, съзнанието ми се прояснява.

Играя си с ножа, колебая се къде да пробвам.

Продупчвам леко с върха на ножа меката възглавничка на показалеца. Засмуквам кръвта, разтварям настрани кожата около прореза. Бликва още кръв, всмуквам я отново и се мъча да излекувам раната.

Хайде, възстанови се!

Кръвта обаче не спира.

Насилвам се да се отпусна, поглеждам луната, усещам раната, пулсирането в палеца. Усещам го. Насочвам мислите си към него и към луната. Не знам колко време е отнело. Не много. Но нещо става. Усмихвам се. Жуженето отново е тук. Забавно е. Отново забивам върха на ножа в пръста си.

На следващата вечер отново си лягам в леглото, но щом се стъмва, пак започвам да се потя и ми става лошо. Излизам навън и веднага ми просветва. Спя в градината и сутринта се прибирам в стаята, преди Аран да се е събудил.

На третата нощ е същото, само че този път, когато се връщам вътре, Аран вече се облича.

— Къде скитосваш?

Вдигам рамене.

— Нали не си ходил при Аналис?

— Не съм.

— Ако ме лъжеш…

— Не те лъжа!

— Знам, че я харесваш, но…

— Не съм се опитвал да я видя! Просто не можах да заспя. Беше горещо. Затова излязох навън и спах в градината.

Аран продължава да ме гледа подозрително. Излизам в коридора, Дебора се реши пред огледалото, преструва се, че не е чула нищо.

Когато сядаме да закусим в кухнята, тя се навежда към мен и прошепва:

— Снощи не беше горещо. Според мен е по-добре да кажеш на баба, че не можеш да спиш.

Поклащам глава.

След което Дебора обявява на всеослушание:

— Хванах се да почета малко за посттравматичния стрес.

Аран въздиша тежко. Гребвам ядосано от овесените ядки в купата.

— В много от случаите предизвиканата от шока реакция се проявява със закъснение. Хората сънуват кошмари, не могат да забравят случилото се. Стават раздразнителни, лесно избухват…

Хвърлям й един кръвнишки поглед и пъхам пълната лъжица в устата си.

— За какво говориш, Дебора? — пита баба.

— Натан преживя сериозна травма. Не може да спи. Поти се.

— А! — кимва баба. — Кошмари ли имаш, Натан?

— Нямам кошмари — отсичам аз с пълна уста.

— Ако има кошмари и ако страда от този посттравматичен стрес — обажда се Аран, — едва ли е най-подходящият момент да го обсъждаме на масата.

— Исках само да кажа, че баба може да му приготви някаква отвара за сън.

— Имаш ли нужда от отвара за сън, Натан? — пита Аран.

— Не, благодаря — измърморвам и лапвам от овесените ядки.

— Добре ли спа тази нощ, Натан?

Аран задава въпроса с подигравателна загриженост.

— Да, благодаря.

— Но защо навън, а не в леглото си? — пита Дебора и отмества погледа си от мен към Аран.

Забивам лъжицата си в купата. Аран хвърля кръвнишки поглед на Дебора.

— Нали не ходиш при Аналис? — пита баба.

— Не!

От устата ми се разхвърчат пръски.

Баба свъсва вежди строго.

Защо никой не ми вярва?

— Така и не каза защо не си спиш в леглото — обажда се Дебора.

— Той обича да спи навън, Дебора — отвръща Аран.

Удрям с лъжица по масата.

— Спах навън, защото вътре ми става лошо. Това удовлетворява ли те?

— Но това… — подема Дебора.

— Млъкнете! И тримата — прекъсва я баба. Разтрива слепоочията си уморено. — Трябва да ви кажа нещо. — Протяга се и ме хваща за ръката. — Твърди се, че между Черните и нощта има някаква необяснима връзка.

Зяпвам, тя не отмества старите си очи от мен, гледа ме сериозно и загрижено. Връзка между Черните и нощта? Да не би това, че съм спал няколко вечери навън, да ме превръща в Черен?

Издърпвам ръката си от нейната и ставам.

— Но Натан не е Черен… — подема Аран.

— Също така се твърди, че това е и тяхно слабо място — продължава тя. — Някои Черни не могат да останат в затворено помещение през нощта. Не знам дали е истина, но така се приказва. — Баба отново разтрива слепоочията си. — Ако останат вътре през нощта, полудяват.

Аран ме поглежда и поклаща глава.

— С теб няма да е така.

— Ще ви разкажа една история — въздъхва баба. — Важна е за Натан.

Свил съм се в ъгъла в кухнята. Дебора става и идва при мен. Прегръща ме, свежда глава на рамото ми и прошепва:

— Извинявай, Натан. Не знаех. Не знаех…

Смъртта на Саба

Саба била Черна вещица. Веднъж убила един Ловец и избягала. Вирджиния, предводителка на Ловците, събрала отряд с най-добрите си хора, за да я хванат и да си отмъстят. Преследвали я из цяла Англия, в горите, в градовете и селата, били по петите й.

Саба била останала без сили и в отчаянието си се скрила в мазето на голяма къща в края на едно селце. Ако не била толкова отчаяна, сигурно и през ум нямало да й мине да го направи. От Ловците никой не може да се скрие. Не може да не си е давала сметка, че те ще я проследят дотам. И те наистина я открили. Обградили къщата. Саба нямало как да избяга. Неколцина от Ловците настояли веднага да нахлуят вътре, но Вирджиния не искала повече жертви сред подчинените си. В мазето се влизало само през една врата и предводителката заповядала да се постави пост пред нея — до един месец Саба или щяла да умре, или да е толкова отслабнала, че да я заловят без загуби.

Вирджиния съзнавала, че повечето Ловци не са доволни от решението. Те искали отмъщение, слава и край на Саба и дългото преследване. Постът пред мазето гарантирал не само че Саба няма да избяга, но и че никой от Ловците няма да наруши заповедите на предводителката.

След като се стъмнило, Ловците се приготвили за сън. Само че никой не успял да заспи, тъй като малко след падането на нощта от мазето се разнесли ужасяващи писъци.

Ловците хукнали към вратата на мазето, предполагали, че някой е влязъл вътре на своя глава и сега Саба се гаври с него. Там обаче намерили застаналия на пост. Писъците не стихнали до сутринта. Ловците напразно се мъчели да поспят, запушвали ушите си с пръсти или с парцалчета от дрехите си, но нищо не помагало. Крясъците отеквали в главите им, докато и на самите Ловци вече не им идвало да запищят.

На сутринта Ловците били скапани. До един били корави мъже и жени, най-коравите сред Белите, но били преследвали Саба от седмици и били останали без сили.

Вечерта писъците започнали отново и пак никой не успял да поспи.

Това се повтаряло всяка нощ и в края на седмицата между Ловците избухнали кавги и раздори. Един намушкал друг, трети избягал. Дори Вирджиния едва се крепяла, не била мигвала и виждала как пред очите й елитният й отряд се разпада. В края на осмия ден, когато писъците започнали отново, тя изтичала към мазето и бясно заблъскала барикадата, която били издигнали пред вратата. Ловците се събрали край нея, не знаели какво да сторят. Всички искали да нахлуят вътре и да сложат край на мъчението, но като гледали как предводителката им, която обикновено била изключително овладяна жена, се мъчи с голи ръце да разчисти пътя към мазето, им се струвало, че е изгубила разсъдъка си.

Един Ловец излязъл напред и се осмелил да напомни, че самата тя била заповядала да държат Саба затворена един месец, а била минала само седмица. Вирджиния го изблъскала с думите, че е готова да рискува живота си, за да сложи край на мъчението.

Предводителката отворила вратата и се спуснала по стълбите. Ловците я последвали.

Вътре било тъмно. Вирджиния си осветявала пътя с фенерче, видели се щайги, кашони, един стар стол, бутилки от вино, чувал с картофи. Мазето било преградено на две, към вътрешната част водела малка вратичка. Оттам идвали писъците. Предводителката се насочила към вратата и я отворила.

Във второто помещение обаче като че ли нямало никого. В ъгъла лежала купчина стари парцали.

Вирджиния се приближила, повдигнала дрипите и се оказало, че това е Саба. Била полумъртва и обезумяла, лицето й било издрано, не можела да говори, тъй като била прехапала езика си. Но продължавала да крещи.

Предводителката лесно можела да я убие, но вместо това заповядала да я отведат за разпит в Съвета. Саба била на прага на смъртта, само че била силна Черна вещица и затова Вирджиния заповядала да я вържат, преди да я изнесат навън.

Вече минавало полунощ, ала навън било светло като ден, тъй като имало пълнолуние. Когато Ловците изнесли тялото, Саба започнала да нарежда нещо и да се гърчи в ръцете им. Вирджиния изведнъж осъзнала, че навън Саба възвръща силите си. Но вече било късно. От устата на Саба изригнали пламъци и подпалили двамата Ловци, които я носели. Тя паднала на земята и с пламъците прогорила въжетата, с които била вързана. Вирджиния я простреляла в гърдите, но със сетните си сили Саба се вкопчила в нея и я подпалила. Двете горели като факли, докато синът на Вирджиния, Клей, не застрелял Саба в тила. Тя се строполила на тревата пред къщата и писъците най-сетне утихнали.

Вирджиния умряла от изгарянията и Клей бил избран за предводител на Ловците.

 

 

Баба потрива чело.

— Една Ловджийка ми разказа тази история. Бяхме на опело на нейна приятелка, също Ловджийка. Беше си пийнала доста. Изведох я навън и й дадох от моите отвари, за да се успокои. После седнахме на тревата и се заговорихме. И тя ми каза, че нейната приятелка била тази, която била избягала, докато обсаждали Саба. Клей я намерил и заповядал да я убият. Накарали нея, жената, с която говорих, да дръпне спусъка.

Дебора поклаща глава.

— Чудовища! Ловците са същите като…

— Дебора! Недей! Не говори така — прекъсва я Аран.

— А коя е била Саба? — питам.

Баба си поема дъх.

— Майката на Маркус.

Не съм изненадан. Отблъсквам Дебора и излизам да седна на прага.

Аран идва и сяда до мен. Надвесва се и прошепва:

— Това не означава нищо.

— Саба ми се пада баба.

— Но това не означава, че си като нея.

Поклащам глава.

— И с мен става същото, Аран. Усещам го. Аз съм Черен.

— Не, не си. Ти не си тялото си. Истинската ти същност няма нищо общо с Черните. Наследил си от гените на Маркус и на Саба, но това засяга само тялото ти. А не то, нито гените и дарбата ти те правят Черен. Повярвай ми. Единствено мислите и действията ти показват какъв си. Ти не си лош, Натан. В теб няма и капчица злина. Дарбата ти ще е силна — всички го виждаме — и от това как ще я използваш, ще си проличи дали си добър, или лош.

Почти съм готов да му повярвам. Не мисля, че съм лош. Но ме е страх. Тялото ми върши странни и неразбираеми неща, а и няма как да знам какво още може да направи. Все едно си има своя воля и ме води нанякъде, а аз само го следвам. Треперенето нощем ме праща навън, кара ме да се разделя с досегашния си живот. Шумовете в главата ми също ме отделят от хората.

Когато Джесика казваше, че съм наполовина Черен, баба винаги добавяше: „Но и наполовина Бял“. Винаги съм си представял, че гените на майка ми и баща ми са се смесили в мен, но сега по-скоро ми се струва, че тялото съм наследил от баща ми, а душата — от майка ми. Може би Аран е прав, може би душата ми не е лоша, само че върви с тяло, което почти не владея.

 

 

На сутринта заминавам за Уелс, планът е да пообикалям из планините ден-два. Харесва ми да спя на открито и да се храня с това, което сам си хвана, а и след разговора с Аран се чувствам по-добре, като че ли по-добре разбирам кой съм и какъв съм. Всъщност това е просто по-различен поглед върху нещата, само че ми дава възможност да наблюдавам тялото си отстрани и да разуча на какво е способно. Наблюдавам го някак си дистанцирано, проверявам способностите му да се възстановява, разучавам как ми влияе нощта.

Оставам в Уелс втори ден, после трети, след това и четвърти. Намирам една изоставена плевня, решавам да се опитам да спя в нея и установявам, че луната ми въздейства. При пълнолуние не мога да стоя вътре, само след час се разтрепервам и започвам да повръщам. Когато луната е нова, само малко ми се замайва главата. Освен това при пълнолуние се възстановявам по-бързо. Изпробвам го, като се порязвам по ръката. Когато луната е нова, раната зараства два пъти по-бавно.

Дните отминават един след друг, научавам много нови неща, които обаче не мога да споделя с никого, дори и с Аран. Всичко, свързано с Черните, трябва да остане тайна; така или иначе, вече съм сигурен, че тялото ми е на Черен магьосник.

Мери

Прекарах повече от месец в Уелс. Научих много неща за тялото си, само че ми е малко притеснено. Имам чувството, че баща ми ме наблюдава. Вижда всичко, което правя. Кима мъдро, когато открия нещо ново, усмихва се одобрително, когато хвана, одера и изпека заек, поклаща глава, когато сгреша и се озова без подслон на студа или пресека река на неподходящо място. Каквото и да правя, не ме напуска мисълта, че той ме гледа, и все се надявам, че може и да се появи.

Но баща ми така и не се появява, разбира се. Понякога се чудя дали причината за това не е, че съм наполовина Бял, а не изцяло Черен. След това обаче се успокоявам, че това не са истински изпитания; истинското изпитание ще е да намеря пътя си към него и аз вече съм готов за това.

До петнайсетия ми рожден ден остават три седмици. Не ми се рискува да се изправя пред Съвета за поредната оценка. Сигурен съм, че съветниците ще видят какво става с тялото ми, как се променя, и обозначението ми вече няма да „неопределен“. Никой не казва какво ще стане с мен, ако решат, че съм Черен, но тъй като Черните във Великобритания са почти напълно изтребени, не е трудно да си представя какво ме очаква.

Трябва да замина. Първо обаче ще се видя с Аран. След седмица той навършва седемнайсет и аз искам да съм с него на ритуала по посвещаването му. След това ще замина да търся баща си.

 

 

Първата сутрин, след като се прибирам у дома, Дебора ми връчва плик, пристигнал преди няколко седмици. За мен е. За първи път получавам пратка по пощата. Известията обикновено са адресирани до баба. Предполагам, че е някакво решение на Съвета, но вътре намирам дебела бяла картичка, върху която с красив почерк пише нещо.

Подавам я на Аран.

— Коя е Мери Уолкър? — пита той.

Вдигам рамене.

— Кани те на рожден ден. Навършва деветдесет години!

— За пръв път я чувам.

— Познаваш ли я, бабо? — пита Аран.

Баба се е намръщила, кима предпазливо.

— Е?

— Тя е… една стара вещица.

— За това и сами се досетихме — измърморва Аран.

— Не съм я виждала от много отдавна.

— Откога?

— Бях млада. Тя работеше за Съвета, но… нещо й стана.

— В смисъл?

— Започна да се държи странно.

— Превъртяла е, така ли?

— Ами… Не беше на себе си, сипеше обвинения наляво-надясно. В началото всички си мислеха, че така само ще си навреди, после стана ясно, че е загубила разсъдъка си. Танцувала на заседанията на Съвета, пеела любовни песни на председателя. Накараха я да напусне. И малцина съжаляваха за нея.

— И защо кани Натан на рождения си ден?

Баба не отговаря. Прочита поканата и се залавя да приготви чай.

— Ще отидеш ли? — пита Аран.

Баба отнася чайника до мивката да го напълни с вода.

— Стара луда вещица… — размишлявам на глас. — Никой друг от вас не е поканен. Аз не я познавам и не бива да ходя никъде без позволението на Съвета. — Усмихвам се широко. — Ще отида, защо не?

Баба оставя празния чайник.

 

 

Рожденият ден е след четири дни. През тях не успявам да науча нищо повече за Мери; заговоря ли за нея, баба само настоява да запаметя указанията как да стигна до къщата, написани на гърба на картичката. Има и малка карта с подробно разписание в колко часа трябва да съм на дадено място. Баба смята, че трябва да го спазвам много стриктно.

Тръгвам рано сутринта. На гарата се качвам на влак, после се прехвърлям на друг, след това вземам автобус и пак се прехвърлям. Мотая се доста, мога да хвана и по-ранни автобуси, но указанията са подробни и аз се придържам към тях.

След това продължавам пеша. Щом стигна до някое от обозначените на картата места, изчаквам да настъпи посоченият час, преди да продължа към следващото. Гората е доста дива; колкото по-навътре навлизам, толкова по-тихо става. Докато чакам да дойде времето да поема по последния участък от маршрута, си давам сметка, че в главата ми нищо не съска и не жужи, наоколо цари невероятна тишина. Едва не изтървавам уречения час, докато се мъча да си спомня кои шумове липсват. Все пак успявам да спазя графика и в крайна сметка излизам пред една стара западнала къщичка.

Вляво от къщата има зеленчукова градина, вдясно — поточе, край него щъкат кокошки. Завивам надясно и гребвам с шепи от водата. Тя е сладка и бистра. Прескачам поточето с един нормален разкрач. Заобикалям къщата, която отзад е започнала да се събаря, виждам една стая, в която се разхожда пиле. Продължавам към малката зелена врата и почуквам леко, тъй като ме е страх да не издъня изгнилите дъски.

— В това хубаво време е грехота човек да стои вътре.

Обръщам се.

Силният ясен глас не се връзва с приведената стара вещица с шапка с голяма периферия, развлечен вълнен пуловер, широки панталони и огромни кални ботуши.

— Мери? — подхвърлям нерешително; това създание пред мен има бели мустачки и спокойно може да се окаже мъж.

— Няма нужда да питам ти кой си.

Гласът обаче определено е на жена.

— Ъъъ, честит рожден ден.

Подавам й кошницата с подаръците, но тя не посяга да я вземе.

— Подаръци. За теб.

Мери продължава да мълчи.

Ръката ми увисва.

Разнася се нещо средно между смях и кашлица, по брадичката на Мери се спуска слюнка и тя я избърсва с ръкав.

— За първи път ли виждаш стара вещица?

— Ами не познавам много… Всъщност…

Мери се взира напрегнато в мен и аз млъквам. Тя е приведена почти надве и затова се отдръпва назад и се извръща странишком, за да ме огледа.

— Може и да не си одрал кожата на баща ти, както ми се стори в първия момент, но със сигурност приличаш на него.

— Познаваш ли го? Виждала ли си го?

Мери не обръща внимание на въпросите ми. Прави се на глуха бабичка, макар че според мен чува прекрасно. Посяга към кошницата.

— Подаръци ли носиш? За мен?

Отправя се към потока и сяда на рехавата трева. Отпускам се до нея. Тя бърка в кошницата и изважда бурканче сладко.

— Сливи?

— Ябълки и боровинки. От нашата градина. Баба го прави.

— Тая дърта кикимора още се държи, а?

Зяпвам.

— А това?

Показва голямо гърненце, запечатано с восък и украсено с панделка.

— Ами… мехлем срещу болки в ставите.

— Ха! — Тя оставя гърненцето на тревата. — Но пък винаги я е бивало с отварите и мехлемите. Дарбата й още е силна, нали?

— Аха.

— И кошницата е хубава. Опитът ми показва, че колкото и кошници да има човек, все не му стигат. — Оглежда кошницата внимателно, обръща я насам-натам. — Нищо друго да не научиш днес, поне това запомни.

Кимам глупаво и отново изплювам въпроса си:

— Значи, познаваш Маркус?

Мери пак не ми обръща внимание и изважда последния подарък, лист картон, навит на руло и вързан с кожена връвчица, която тя внимателно прибира обратно в кошницата.

— И кожена връвчица, да видиш ти… Какъв урожай, а? Не съм получавала толкова подаръци от… от памтивека.

Мери развива картона, нарисувал съм й дървета и катерички. Разглежда рисунката ми дълго и накрая казва:

— И баща ти обича да рисува. И той има талант като теб.

Така ли? И откъде го знае?

— Възпитаните хора благодарят, когато някой им направи комплимент.

— Благодаря — измърморвам.

Тя се усмихва.

— А така, добро момче. Хайде, да вървим да извадим тортата… Деветдесет свещички, а?

 

 

Седим мълчаливо на поляната, край нас има чаши с чай и чинийки с торта. Така и не ми стана ясно как се побираха всичките деветдесет свещички, които Мери ми даде да набуча на малката торта, след като първо ги изброи внимателно. Запали ги със заклинание, което измърмори съвсем тихо, така че не успях да го чуя. После се наведе и духна силно, чак се разхвърчаха пръски слюнка, само че не успя да ги угаси всичките, та се наложи да помагам. През цялото това време не научих нищо друго, освен рецептата за тортата, къде си държи свещичките и как се надява някой да измисли заклинание, което да прогонва голите охлюви от градината.

Питам я защо ме е поканила на рождения си ден.

— Че кой би искал да е сам на рождения си ден? — отвръща тя.

— А защо тогава не покани баба?

Мери отпива от изстиналия чай и се оригва силно.

— Поканих теб, защото исках да говоря с теб, и не поканих баба ти, защото нямах желание да говоря с нея. — Оригва се отново. — Страхотна торта…

— И за какво искаш да говорим?

— За Съвета и за баща ти. Не познавам много добре баща ти, но знам много за Съвета. Работех там.

— Баба ми каза.

Мълчание.

— Какво знаеш за Съвета, Натан?

Вдигам рамене.

— Карат ме да ходя да ме оценяват и да спазвам решенията им.

— Разкажи ми.

Разказвам набързо, като пропускам подробностите и се старая да не преувеличавам.

Мери не ме прекъсва с въпроси, само кима и от време на време от устата й се процежда слюнка.

— Мисля, че следващия път, като отида за оценка, ще ме убият.

— Възможно е… Макар че не ми се вярва. Има си причина да не са те убили досега. И тя не е, защото са мили и великодушни.

— И каква е причината?

— Не е трудно да се досети човек. — Мери избърсва уста с ръкав и ме потупва по рамото. — Скоро ще трябва да заминеш.

Слънцето вече е паднало зад дърветата.

— Да, става късно.

Тя ме стиска здраво за мишницата.

— Не, нямах предвид да си тръгнеш. Трябва да напуснеш дома си. Да намериш Меркюри. Тя ще ти помогне. Ще ти даде трите дара.

— А баща ми?

— Не прави опит да се свържеш с него. Меркюри ще ти помогне. Помогнала е на мнозина. Ще иска нещо в замяна, разбира се. Но ще ти помогне.

— Коя е тази Меркюри?

— Черна вещица. Дърта Черна вещица. Ха! Според теб аз съм стара, нали? Да я видиш нея само! Но дарбата й е много, много силна. Може да заповядва на времето.

— И как ще ми даде да отпия от кръвта на предците? Не ми е роднина.

— Не е, но пък има чудесен търговски нюх. По ирония на съдбата Съветът й постла за успеха. Преди доста години Съветът взе решение да съхранява по малко от кръвта на всички Бели, така че, ако някое дете остане сирак, все пак да може да се проведе ритуалът по посвещаването.

— И става ли?

— Да, без проблеми. Заклинанието е по-друго, струва ми се, но детето пак си получава кръвта на предците и трите дара.

— И Меркюри е откраднала част от кръвта?

Значи, у нея имаше кръв от майка ми!

— Близо е до ума, нали? И последният глупак можеше да каже на Съвета, че все някога и това ще стане, и мнозина го направиха. И докато те предупреждаваха за опасностите, а Съветът ни уверяваше, че кръвта се пази на сигурно място, Меркюри си крадеше. Не вземаше цялата бутилка, а по малко, така че, ако някой се изпокара с родителите си или със Съвета, да може да изтича при нея за помощ. Освен това кръвта е важна съставка за много отвари и еликсири. И сега Белите търсят Меркюри, когато не могат да получат помощ от своите, а Черните ходят при нея, когато им потрябва кръв от Бяла вещица за някой еликсир. Меркюри не им помага от добро сърце, но не взема пари, а иска отплата. Заменя кръвта за мазила, заклинания, рядко срещани съставки, вълшебни предмети… Ясна ти е картинката, нали? Така се научи да приготвя еликсири и да използва заклинания, макар че дарбата й е друга. Получи достъп до силни магии и се превърна в могъща вещица.

— И как да я намеря?

— Не знам къде е. Малцина го знаят. За щастие, има и Бели, не че са много, ама все пак ги има, които не одобряват методите на Съвета или по някаква друга причина са против него. Те поддържат връзка с Меркюри и аз познавам един от тях.

— И на него може да му се има доверие?

— Да, може да вярваш на Боб. Той има основателни причини да ненавижда Съвета. И ми е добър приятел.

Замълчаваме. Мисля си, че мога да вярвам на Мери, но Меркюри не ми се струва добро решение на проблемите. Искам да намеря баща си.

— А баща ми…

— Да, да поговорим за баща ти — прекъсва ме тя. — Макар че не го познавам много хубаво, баба ти го познава много по-добре.

За миг си помислям, че ми се е счуло.

— Като те гледам, явно не ти е казвала.

— И думичка не е обелила! Откъде баба познава Маркус?

— Ще стигнем и до това. Първо ми кажи какво знаеш за баща си.

Не мога да повярвам. Баба познава Маркус! Това означава…

Мери ме сръгва по рамото.

— Кажи ми какво знаеш за Маркус. Ще стигнем после и до баба ти.

Колебая се. Баба ми е втълпила никога да не говоря за Маркус и тя никога не говори за него. Пазела е тази тайна от мен…

Заговарям ясно и силно:

— Маркус е баща ми. Един от малкото Черни в Англия.

Винаги ме е било страх да говоря за него, да не би от Съвета да ме подслушват, но сега имам чувството, че баща ми ме чува.

Изведнъж се изпълвам с гняв към него, и не само към него, но и към баба.

— Той е могъщ и безскрупулен. Убива Бели и отнема дарбите им. Убива най-вече членове на Съвета, Ловци и техните семейства. Неговата първоначална дарба е била да се превръща — да се преобразява — в животно. И така изяжда сърцата на вещиците, с чиито дарби желае да се сдобие. Превръща се в лъв или нещо подобно, изяжда сърцата им и открадва дарбите.

Сърцето ми бие забързано.

— Неговата майка е Саба. Била е убита от Клей, предводителя на Ловците. Тя пък е убила майката на Клей, Вирджиния. Саба не е можела да стои в затворено помещение нощно време, и с мен е така. Предполагам, че и с Маркус.

И аз, и Маркус умеем да рисуваме. Не ме бива с четенето и предполагам, че това е едно от малкото неща, които не се удават и на Маркус. Понякога чувам странни звуци и съскане в главата си и вероятно това също се предава по наследство.

Маркус мрази Белите. И аз не ги обичам особено. Но не обикалям да ги избивам!

Последното го изкрещявам към дърветата.

— Той не пощадява никого. Убива жени, деца, всеки, който му се изпречи на пътя. Освен майка ми. Сигурно е щял да убие и Джесика, Дебора и Аран, ако онази нощ, в която е нападнал майка ми, те не са били при баба. Убил е баща им.

Мълчание.

Поглеждам Мери и вече по-спокойно казвам:

— Не е убил майка ми. Нито пък баба, макар ти да твърдиш, че са се познавали. Каза, че тя го познава по-добре от теб, тъй че вероятно са се срещали не само веднъж…

Мери кима.

— Значи, Маркус е познавал и майка ми. И тя не го е мразела… Не го е презирала, не я е било страх от него…

— Аха.

Поколебавам се.

— Но не са били… приятели… любовници… Нали? Това е…

— Неприемливо — подсказва Мери.

— Ако са били любовници, е трябвало да го пазят в тайна… Но баба е разбрала, така ли?

— Или е знаела от самото начало.

— Така или иначе, това няма никакво значение; баба не е можела нищо да направи, освен да се мъчи да запази тайната.

— Това беше най-доброто, единственото възможно решение, за да защити майка ти. И според мен се справи добре. Доколкото знам, майка ти и баща ти са се виждали веднъж в годината.

— Значи, Маркус и майка ми… искали са да се видят… уговорили са се, изпратили са децата при баба… но мъжът се е върнал неочаквано… и Маркус го е убил.

Мери кима при всяка моя дума.

— И майка ми се е самоубила от чувство за вина?

Тя поклаща глава.

— Защото не е можела да бъде с Маркус?

Пак поклаща глава.

Отмествам поглед настрани и произнасям думите, от които най-много се боя:

— Заради мен?

Мери слага ръка на рамото ми, обръщам се и тя впива бледите си, воднисти старчески очи в мен.

— Не и в този смисъл, който ти влагаш.

— Че колко смисъла може да има?

— Подозирам, че тя се е надявала ти да си като нея, да приличаш на другите й деца. Ти обаче си се родил различен. Още от първите ти дни е било ясно, че баща ти е Маркус.

Значи, наистина е било заради мен.

Мери обаче ми подсказва:

— И какво би искал Съветът от майка ти?

Спомням си какво ми беше разказала Джесика за картичката, която получила мама.

— Да ме убие.

— Не. Не мисля, че Съветът би взел такова решение. Майка ти обаче беше Бяла, обичала е Черен, родила му е дете. И заради нейната връзка един Бял магьосник, член на Съвета, е бил убит.

Истината е толкова кошмарна, че ме вцепенява. Искали са от нея да се самоубие. Те са я накарали да го направи!

Две оръжия

На сутринта Мери приготви овесена каша. Сърба бавно и шумно мляска. Не успях да се наспя и това ужасно ме дразни.

Тя отбелязва с пълна уста:

— Баба ти те е възпитала добре.

Поглеждам я намръщено.

— Само дето ме е лъгала.

— За кое?

— Крила е, че се е срещала с Маркус. Не отричаше, че майка ми е била нападната от него. Дори не е намеквала, че Съветът е отговорен за смъртта й.

Мери размахва назидателно лъжицата.

— Представяш ли си какво ще стане, ако Съветът разбере къде съм и какво си научил от мен?

Отмествам поглед.

— А?

— Искаш да кажеш, че щяха да убият баба?

— Бъди сигурен.

Знам, че е права, разбира се, но това не ми помага особено.

Мери предлага да свърша нещо полезно, че да се разсъня и да спра да се цупя. Хващам се да изчистя кокошарника, а тя ме гледа отстрани.

— Баба ми каза, че са те принудили да напуснеш Съвета.

— Не е далеч от истината.

— А каква е истината?

— Че извадих късмет и избягах навреме. Като приключиш тук, направи чай и ще ти разкажа.

Слагам да заври вода на печката, Мери се припича навън на слънце. Нося й чая, тя потупва тревата до себе си. Сядам и двамата се облягаме на стената.

— Не бива да подценяваш Съвета, Натан. Той няма да позволи на никого да прояви и капчица слабост по отношение на Черните. А аз бях глупава и си позволих да изрека на глас нещо, което не ми даваше мира. Работех като секретар на Съвета. Задълженията ми включваха поддържането на архива. Документите бяха много и аз се грижех добре за тях. Един ден, докато подреждах, реших да отворя една папка да видя какво има вътре. Попаднах на доклад за Възмездие над Черен магьосник. Както си четях, косата ми настръхна.

В глупостта си споделих с един от членовете на Съвета, че Възмездието е нещо ужасно. Само по себе си това не беше проблем. Възмездието наистина е ужасно, така и трябва да бъде, и ако бях спряла дотам, щеше да ми се размине. Само че аз не спрях. Прочетеното не ми даваше мира. Не можех да спя. Отдавна знаех за Възмездието, ала не си бях давала сметка колко много страда жертвата. Оказа се, че мъченията нерядко продължават с месеци. Работех за Съвета, защото вярвах, че Белите сме добри, по-извисени, а сега откривах, че сме същите като Черните.

В този момент в затвора в подземието докараха един Черен и аз постоянно си представях какво ще стане с него. Глупаво беше да се опитвам да му помогна. Нямаше да успее да избяга. Но в мен кипеше гняв. И сторих каквото можах.

Престорих се, че го ненавиждам. Той беше избил семейството на един от членовете на Съвета, така че не ми беше особено трудно, макар че, ако трябва да съм искрена, те бяха ужасно високомерни и горделиви и ме гледаха, все едно съм някоя отрепка.

Тя отпи от чая.

— Намерих си оправдание да сляза в подземието. Нямах ясен план, нямах оръжие, но на една масичка пред вратата имаше ножове и… разни други неща. Инструменти за мъчения. Грабнах един нож и крещейки, се нахвърлих върху затворника. Само вдигах врява, за да отвлека вниманието, изобщо нямаше как да се добера до него. Но докато с пазача се боричкахме, успях да ритна ножа към окования затворник. И той веднага се прободе в сърцето.

Мери остави чашата.

— Престорих се, че страшно ме е яд. Имаше разследване, но в крайна сметка ми се размина. Само че бях пробудила подозрения у мнозина. Някои смятаха, че се преструвам. И затова сега се стремя да стоя по-далеч от тях и да не се набивам много-много на очи.

— Леле!

— Да, понякога и аз не намирам обяснение за постъпката си. Но не съжалявам за стореното. Спасих онзи човек от седмици мъчения.

— А кой е бил той?

— Най-сетне един хубав въпрос.

Нежно ме хваща за рамото.

— Затворникът беше Масимо, дядото на Маркус.

 

 

По обяд Мери ми дава инструкции за заминаването ми и ме кара да ги наизустя. В общи линии те са подобни на тези при идването ми.

— Това някакво заклинание, което не позволява да ме проследят, ли е?

— Един от моите специалитети. Може да звучи нескромно, но е адски трудно за изпълнение. Повечето вещици нямат търпение за него. Всичко трябва да е в точно определения момент. Ако спазваш инструкциите, дори и Ловците няма да могат да те проследят.

— Не ми се вярва да са тръгнали след мен.

— Ловците те следват навсякъде, Натан. Винаги. С изключение на идването ти тук. И на заминаването ти, стига да спазваш инструкциите ми.

— Сигурна ли си?

— Те са Ловци, Натан. Името им казва всичко. И са много добри.

Кимам.

— Да, знам.

— Едва ли. Никога не подценявай противника, Натан. Ловците те следват навсякъде и могат да те убият, когато си решат. И имат желание да го направят. Само че са длъжни да се подчиняват на Съвета и той ги възпира. Засега.

— Значи, трябва да съм благодарен на Съвета, а?

Мери поклаща глава.

— Съветът е по-опасен от Ловците. Той ги командва. И използва всичко, което може.

Не съм сигурен какво е това „всичко“.

— Баба казва, че Съветът наема шпиони.

— Да, шпионирането е сред любимите им средства. Не вярвай на никого, Натан. Нито на приятелите си, нито на близките си. Ако са Бели, Съветът ще се опита да ги привлече на своя страна. И обикновено успява. Съветът и Ловците имат една цел: смъртта на Маркус. И на наследниците му.

— Вчера каза, че според теб Съветът не иска да ме убие.

— Все още. Смятат, че ще си им по-полезен жив.

— Защото искат чрез мен да заложат капан на Маркус?

— Сигурна съм, че са обмисляли такава възможност, може дори да са се опитали да го направят. Но има и друга причина. Не ходи повече в Съвета. Намери Меркюри. Тя ще те скрие, докато дойде време за посвещаването ти. Замини веднага.

Кимам отново. Усещам, че е оставила нещо важно за накрая, само че Мери мълчи.

— Спомних си още нещо за Маркус — казвам. — Преди няколко години беше нападнал едно семейство… Доколкото разбрах, е искал да вземе нещо от тях. Нещо, наречено Феърборн. Знаеш ли какво представлява то?

— Да. Кинжал.

— И за какво му е притрябвал на Маркус?

— Не става дума за обикновен кинжал. Той носи името на създателя си Феърборн, който го е изработил преди повече от сто години. Имах възможност да го огледам подробно по време на разследването на случилото се в килията, тъй като точно този кинжал подхвърлих на Масимо. Бил е негов.

— Това обяснява защо Маркус иска да си го върне.

— Не, друга е причината, Натан.

Мери разтърква чело с опакото на дланта си и въздъхва.

— Маркус дойде при мен преди няколко седмици. Поиска ми услуга. Той има дарбата да вижда бъдещето… Само че това, което вижда, е само една от многото възможности, не е сигурно, че ще се сбъдне. Ако питаш мен, това не е дарба, а проклятие. Както и да е, той ми разказа за едно от виденията си, за пръв път го бил видял преди много години и все още му се явявало от време на време. Помоли ме да те уведомя за него. Смята, че така ще го разбереш по-добре.

— Помолил те е да ми предадеш нещо! А ти ми го казваш едва преди да си тръгна!

— Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да ти го кажа. Не забравяй, Натан, че това е само видение. Едно възможно бъдеще, нищо повече. Но колкото повече внимание отделяш на дадено видение, толкова по-голяма като че ли става вероятността то да се сбъдне.

— Знаеш ли откога копнея да получа вест от баща ми? — възкликвам аз и ядосано правя няколко крачки встрани, после се връщам и се надвесвам над нея. — Хайде, говори! Слушам те.

— Натан, мнозина от Белите също имат дарбата да виждат бъдещето. И след като това видение се е разкрило пред Маркус, можеш да си сигурен, че и Съветът знае за него. Маркус иска да го разбереш, но в същото време да разбереш и Съвета.

— Ще ми кажеш ли най-сетне, или не?

— Две са оръжията, които могат да отнемат живота на баща ти. И двете са във властта на Съвета, докато не дойде времето да бъдат използвани.

— И кои са те?

— Първото е Феърборн.

— А второто?

— Второто е…

Не, не желая да я слушам. Досещам се какво ще каже. В главата ми отеква гръм, надига се далечно боботене като животинско ръмжене и аз се надявам то да не отмине, защото иначе няма да има какво да заглуши думите й. Не, не е вярно. Може би не съм я разбрал правилно заради бученето и ако то не изчезне, няма да се налага да…

— Натан! Слушаш ли ме?

Поклащам глава.

— Няма да го убия!

— Точно затова трябва да заминеш. Ако останеш при Белите, Съветът ще те принуди да го сториш. Ти си второто оръжие.

Шестото известие

Това е просто една възможност.

Повтарям си го като мантра. Има милиони, милиарди различни варианти на бъдещето.

И аз няма да го убия. Сигурен съм. Той ми е баща.

Няма да го убия.

Искам да го видя. Да му го кажа. Само че той вярва на видението си. Затова няма да ме потърси. Никога.

А ако аз се опитам да го намеря, ще реши, че ме изпраща Съветът. И ще ме убие.

 

 

Мери ми даде адреса на Боб, нейния приятел, който ще ми помогне да стигна до Меркюри. Посъветва ме да го потърся незабавно и аз се съгласих, макар и само за да я успокоя, тъй като още не съм решил какво ще правя.

Отправям се към дома.

Искам да говоря с баба. Да я разпитам за Маркус. Все нещо ще ми каже. А и ритуалът по посвещаването на Аран е вдругиден. Ще остана дотогава, после ще замина.

Пристигам надвечер. Все още е светло. Баба е в кухнята, приготвя кейк за празничната вечеря след посвещаването. Не ме пита как е минал рожденият ден.

Не я поздравявам, не питам как е, станал ли е кексът. Направо задавам въпроса:

— Колко пъти си виждала Маркус?

Тя застива за миг, после поглежда вратата на кухнята и казва:

— Джесика си дойде за посвещаването на Аран.

Приближавам се към нея и снишавам глас.

— Той ми е баща. Искам да науча повече за него.

Баба поклаща глава. Разтрепервам се от гняв. Опитва се да ме убеди, че утре ще ми разкаже всичко, но аз я заплашвам, че ще извикам Джесика. Баба би трябвало да знае, че никога не бих го сторил, но въпреки това се отпуска уморено в един стол и шепнешком, така че едва я чувам, ми разказва за майка ми и Маркус.

 

 

Качвам се в стаята и отварям прозореца. Вече е тъмно, изгрява тънкият сребърен сърп на луната. Аран става от леглото и ме прегръща. След това сядаме на пода под прозореца.

— Как мина рожденият ден? — пита Аран.

— Моля?

— Нищо ли не можеш да споделиш?

— По-добре ти ми разкажи за утре. Как си?

— Добре. Малко притеснен. Надявам се да не объркам нещо.

— Нищо няма да объркаш.

— Джесика си дойде за ритуала.

— Баба ми каза.

— Ти ще присъстваш ли?

Дори не мога да поклатя глава.

— Разбирам — кима той.

— Искам, но…

— По-хубаво е, че си тук сега.

Говорим още малко, спомняме си филми, които сме гледали заедно, после пак се връщаме към ритуала за посвещаването. Според мен дарбата му ще е да лекува, като на майка ни. Нейната дарба е била много силна и тя самата е била изключително блага и кротка жена, знам го от баба. Смятам, че Аран ще е като нея. Той отговаря, че дарбата му ще е слаба, но каквато и да е, той няма нищо против. Според мен е искрен.

Накрая Аран си ляга, а аз изваждам скицника. Рисувам как двамата играем в гората.

Почти до зазоряване седя на пода под отворения прозорец. Знам, че не мога да остана за посвещаването, още повече че и Джесика ще присъства. Не мога и да кажа на Аран, че заминавам. Дори не мога да се сбогувам с него.

Все още ми е трудно да приема истината за отношенията между майка ми и баща ми. Не разбирам защо баба я е крила от мен, но в крайна сметка е по-лесно изобщо да не мисля за това.

Все още е тъмно, когато тръгвам. Аран спи, единият му крак стърчи от леглото. Допирам пръст до устните си и докосвам челото му, оставям рисунката на възглавницата му и изваждам раницата.

Долу в антрето светвам и вземам снимката на мама. Сега ми се вижда по-различна. Може съпругът й да я е обичал — той изглежда щастлив, — но тя е тъжна, насилва се да се усмихне, присвива очи.

Оставям снимката и прекосявам устремено кухнята.

В мига, в който пристъпвам навън, усещам колко по-добре се чувствам на открито. Не съм направил и крачка обаче, и долавям съскане от мобилни телефони. Два тъмни силуета изникват пред мен, сграбчват ме за ръцете и раменете, завъртат ме и ме блъсват в стената на къщата. Мъча се да се изтръгна, но те ме удрят отново. Закопчават ръцете ми с белезници на гърба и пак ме засилват срещу стената.

 

 

Отново съм в залата на Съвета. След като пристигнахме — в колата от двете ми страни седеше по един Ловец, — ми свалиха белезниците. От разговора им разбрах, че с друга кола ще докарат и баба.

Мисля си за посвещаването на Аран. След като баба няма да я има, явно Джесика се е върнала не просто за да присъства, а да извърши ритуала. От Съвета сигурно са й дали от кръвта на мама. Аран сигурно ще е бесен. Подозирам, че го правят нарочно. Доставя им удоволствие да посипват раната със сол.

Изправят ме пред тримата членове на Съвета и председателката заявява:

— Тук си, за да отговориш на няколко сериозни обвинения.

Опитвам се да си придам изненадан и невинен вид.

Жената, която седи вдясно от председателката, става, бавно заобикаля масата и се спира пред мен. По-ниска е, отколкото си мислех. Не е облечена с бяла роба, както обикновено, а със сив костюм на райета, отдолу се вижда бяла риза. Токчетата й тракат силно по каменния под.

— Вдигни си ръкава.

Аз съм с тениска и отгоре риза, която обаче не е закопчана, тъй като копчетата отдавна са паднали. Запретвам левия ръкав до лакътя.

— И другия — заповядва тя.

Отблизо се вижда, че очите й са тъмнокафяви, почти с цвета на кожата й, но в тях има сребристи искрици, които бавно се въртят в спирала, постепенно избледняват и накрая почти угасват, но после отново проблясват ярко.

— Протегни ръка напред.

Подчинявам се. От вътрешната страна има белези, двайсет и осем на брой, по един за всеки от дните, в които изпробвах способностите си за възстановяване.

Жената ме хваща с два пръста за китката, стиска здраво и вдига ръката ми към очите си. Задържа я за миг, усещам дъха й върху кожата си, след това ме пуска и се връща на мястото си.

— Покажи ръката си и на останалите членове на Съвета.

Пристъпвам към тях и протягам ръка над масата.

Чичото на Аналис, Соул О’Браян, не ми обръща внимание. Жълтеникавочервената му коса е пригладена с лъскав гел. Привежда се към председателката и прошепва нещо.

Чудя се дали знаят за белезите на гърба ми. Вероятно. Киаран няма как да не се е похвалил.

— Върни се на мястото си — заповядва Соул.

Подчинявам се.

— Можеш ли да лекуваш раните си? — пита той.

Абсурдно е да отричам, но пък досега никога не съм признавал нищо.

Той повтаря въпроса, аз мълча.

— Длъжен си да отговаряш на въпросите ни.

— Защо?

— Защото ние сме Съветът.

Гледам го в очите.

— Можеш ли да лекуваш раните си?

Мълча.

— Къде беше предишните два дни?

Не отмествам очи от него.

— Бях в гората край нашата къща. Спах навън.

— Изричането на лъжа пред Съвета е тежко престъпление.

— Не лъжа.

— Не си бил в гората. Изобщо не си бил в района, за който имаш разрешение от Съвета.

Опитвам се да имитирам искрена изненада.

— В интерес на истината, никъде не успяхме да те намерим.

— Вероятно сте се объркали. Бях в гората.

— Не, не сме се объркали. И както вече те предупредих, изричането на лъжа пред Съвета е тежко престъпление.

Продължавам да го гледам в очите и повтарям:

— Бях в гората.

— Не е вярно.

Соул не ми се струва ядосан, по-скоро изглежда отегчен.

Председателката на Съвета вдига ръка.

— Достатъчно!

Той отмества поглед от мен към ноктите на ръцете си и се обляга.

Председателката заповядва на пазача:

— Доведете госпожа Ашуърт.

Резето щраква, стъпките на баба бавно се приближават. Застава до мен, обръщам се и изненадан виждам една дребна и уплашена старица.

— Госпожо Ашуърт, помолихме ви да дойдете тук, за да отговорите на отправените към вас обвинения. Сериозни обвинения, подчертавам. Не сте изпълнили разпорежданията на Съвета. В известията ясно се посочва, че Съветът трябва да бъде уведомен за всяка среща на нечистокръвния под ваше попечителство с Бели. А вие не сте го направили. Също така не сте попречили на нечистокръвния да броди из райони на страната, за които не е имал разрешение.

Председателката поглежда книжата пред себе си, след това отново вдига глава.

— Признавате ли прегрешенията си?

Баба мълчи.

— Госпожо Ашуърт, вие сте попечител на нечистокръвния и ваша е отговорността за изпълнение на решенията на Съвета. Вие не сте успели да задържите нечистокръвния в разрешените райони, нито сте уведомили Съвета за срещата на нечистокръвния с Белите Киаран, Нийл, Конър и Аналис О’Браян.

— Баба не знае нищо. А и аз не съм имал никакво намерение да се срещам с Киаран, Нийл и Конър. Те ме нападнаха.

— Доколкото знаем, ти си нападнал тях — отвръща тя.

— Един срещу трима? Как си го представяте?

— А Аналис? С нея имал ли си намерение да се срещаш?

Не отговарям.

— Възнамерявал ли си да се срещаш с Аналис? Или да я нападнеш? Или какво?

Ако можех, щях да я убия с поглед.

Председателката се обръща към баба.

— Госпожо Ашуърт, защо не спазихте разпорежданията на Съвета?

— Не е вярно, че не съм ги спазила. Изпълнявах ги съвестно — отговаря баба с тих треперещ гласец.

— Не, не сте ги спазили. Не сте контролирали нечистокръвния. Или пък сте знаели за пътуванията му до забранени райони и сте предпочели да не известявате Съвета за тези нарушения?

— Изпълнявах решенията — повтаря тихо баба.

Председателката на Съвета въздъхва тежко и кима на чичото на Аналис, който изважда една папка и прочита в кой ден и в колко часа съм заминал от дома, къде съм бил и кога съм се върнал. Знаели са за всяко мое пътуване до Уелс!

Призлява ми. Бях сигурен, че никой не ме е проследил. Гостуването на Мери обаче не е споменато. Явно заклинанието й е свършило работа, само че изчезването ми е породило подозрения.

— Отричаш ли, че си навлизал в забранени райони? — пита председателката на Съвета.

Няма смисъл да отричам.

— Баба не знаеше нищо. Казвах й, че обикалям в гората около нас, където имам право да бъда.

— Значи, признаваш, че не си спазил разпорежданията. Излъгал си Съвета. Заблудил си собствената си баба, чистокръвна Бяла вещица.

— Да, очевидно е, че се мъчи да заблуди всички ни — обажда се чичото на Аналис. — Но отговорността за спазването на решенията на Съвета е на госпожа Ашуърт. И тъй като — той замълчава и поглежда председателката, която едва-едва кимва — госпожа Ашуърт не е успяла да го направи, ние ще трябва да определим нов настойник.

В този момент от дъното на залата се появява огромна жена. Бях я забелязал още в началото, но я взех за пазач. Тя застава вляво от масата. Въпреки размерите си се движи леко и грациозно и макар да стои изправена, почти в стойка „мирно“, изглежда невероятно отпусната, все едно е кръстоска между танцьорка и войник.

Предводителката на Съвета изважда нов лист.

— Вчера одобрихме ново решение на Съвета.

Прочита бавно:

Известие за решение на Съвета на Белите вещици и магьосници от Англия, Шотландия и Уелс

Всички нечистокръвни (1/2Б/1/2Ч) следва да бъдат обучавани и надзиравани единствено от Бели, одобрени от Съвета.

— Той получава добро обучение и при мен. Аз съм Бяла. И го уча добре — измърморва под носа си баба, все едно говори на себе си.

— Госпожо Ашуърт — отговаря председателката, — ясно е, че сте допуснали нарушение на поне две от решенията на Съвета. Има предложения дори да ви бъде наложено наказание.

Наказание ли? Какво наказание? Какво ще й направят?

— Но Съветът е единодушен, че задачата му не е да наказва Белите, а да ги закриля.

Председателката зачита документа, който държи. Чичото на Аналис изглежда отегчен, зяпа ноктите на ръцете си; жената със сивия костюм гледа председателката.

Няма как да се промуша през пазачите зад гърба ми, но в дъното на залата се вижда друга врата, през която влизат членовете на Съвета.

Председателката продължава да чете, само че аз не й обръщам никакво внимание.

— … осъзнаваме, че задачата… непосилна… новото решение… освобождава ви от товара… образованието и възпитанието на нечистокръвен… не бива да се подценява… наблюдава и контролира…

Хуквам към вратата в дъното. Скачам на масата между председателката и другата жена, тя посяга да ме хване за крака, но закъснява със секунда, вече съм стъпил на пода. От вратата ме делят пет-шест крачки, ще успея. И в този миг ме удря пищенето.

Черепът ми кънти, запушвам уши и се разкрещявам. Болката е непоносима. Свличам се на колене, взирам се във вратата, но не мога да помръдна. Пищенето се усилва. Припадам.

Тишина.

Лежа на пода, от носа ми се стичат сополи, ръцете ми още са вдигнати към ушите. Сигурно съм бил в безсъзнание не повече от минута. Пред себе си виждам черните военни ботуши на едрата танцьорка/пазачка.

— Изправи се! — заповядва тя тихо, едва ли не нежно.

Отривам нос с ръкав и се надигам, полюлявайки се.

Облечена е със зелени памучни панталони и дебело военно яке. Лицето й е най-обикновено, даже направо грозно. Кожата е загоряла от слънцето, устата е голяма, устните — дебели. Очите й са сини, с малко на брой сребристи искрици. Миглите й са къси и светли. Оредялата й руса коса е подстригана ниско, стърчи рехаво. Давам й четирийсетина години.

— Аз съм новата ти преподавателка и настойник.

Не изчаква отговор, обръща се и кима на пазачите, които ме хващат под мишниците и ме изнасят навън. Опитвам се да се отскубна, но краката ми са във въздуха. Над дебелата ръка и гърдите на един от пазачите зървам баба. Тя плаче, жилетката й е свлечена на едното рамо, сякаш някой я е дръпнал, за да я задържи. Стои сама и се оглежда объркано, не знае какво да прави.

Отнасят ме по коридора и излизаме в двор, където ни чака бял микробус с отворени врати. Хвърлят ме вътре. Понечвам да се надигна, но в гърба ми се забива коляно и ме приковава към пода, слагат ми белезници на ръцете. Издърпват ме по-навътре и дебели пръсти, нейните пръсти, надяват верига на врата ми. Опитвам се да я заплюя и получавам силен удар по главата. Завива ми се свят. Веригата на врата ми е прикрепена към халка на пода на микробуса.

И въпреки това продължавам да се съпротивлявам, ритам, ругая и крещя.

Пищенето ме удря отново.

Този път не мога да си запуша ушите. Изкрещявам уплашено, ритам и размахвам ръце, докато не припадам.

 

 

Когато идвам на себе си, микробусът се движи и аз подскачам по ръждясалия метален под. Пътуваме дълго. Виждам врата на едрата жена. Тя шофира, като че ли няма други пазачи и Ловци.

Обаждам се, че ми се пикае. Мисля си, че като сме сами, може и да успея да избягам.

Тя не ми обръща внимание.

— Трябва да се изпикая! — изкрещявам. И наистина ми се пикае.

Жената се извръща едва-едва и отговаря:

— Пикай тогава. И без това утре ти ще чистиш микробуса.

Продължаваме. Стъмва се, става ми лошо — не само защото съм на закрито, а и заради лъкатушенето на микробуса. Опитвам се да се сдържа, но след няколко минути повръщам.

Заради веригата около врата, която ме приковава към пода, не мога да извърна глава настрани. Жената обаче не спира още няколко часа и дотогава лежа опикан и оповръщан.