Сали Грийн
Полулош (1)

Първа част
Номерът

Две момчета седят едно до друго в стар фотьойл, едва са се побрали между страничните облегалки. Ти си това вляво.

Другото момче се притиска към теб и бавно извръща глава да те погледне.

— Харесва ли ти?

Ти кимаш. То те прегръща през рамо и отново се зазяпва в телевизора.

След това се опитвате да повторите видяното във филма. Грабвате голямата кутия кибрит от чекмеджето в кухнята и хуквате към гората.

Ти си пръв. Драсваш клечката и я държиш с два пръста, докато не изгори цялата. Пари, но въпреки това не я изпускаш.

Номерът става.

Другото момче също се пробва. Само че не успява. Хвърля клечката.

 

 

И тогава се събуждаш и си спомняш къде си.

Клетката

Номерът е да не ти пука. Нито за болката, нито за нищо.

Номерът да не ти пука, е ключът; само с това разполагаш тук, в тази клетка зад една стара къща насред хълмовете, дърветата и небето.

Най-обикновена клетка.

Лицеви опори

Режимът е поносим.

Събуждането под открито небе също не е толкова зле. Събуждаш се в клетка, окован с вериги, но това е положението. Не можеш да оставиш клетката да те надвие, я. Веригите протриват кожата ти, само че възстановяването е бързо и лесно, така че какво толкова?

Откакто ти дадоха кожите, е далеч по-добре. Дори и когато са влажни, те пак топлят. Платнището от северната страна също пооправи нещата. Поне малко спира вятъра и дъжда. И пази сянка, когато пече и е горещо. Шегувам се. Човек не бива да губи чувството си за хумор.

Будиш се, щом небето започне да просветлява, още преди слънцето да се е показало. Не е необходимо да помръдваш и мускулче, не е необходимо дори да отвориш очи, можеш просто да си лежиш и да се наслаждаваш.

Най-хубавият момент от деня.

Птиците не са много, не е като да ги няма хич, ама рядко се обаждат. За съжаление, не ги знаеш всичките какви са, но различаваш цвърченето им. Няма чайки — това би трябвало да ти говори нещо, — няма и следи от самолети в небето. Обикновено преди зазоряване е тихо, с лек ветрец, и някак си веднага с показването на слънцето става по-топло.

Сега може да отвориш очи и да се порадваш на изгрева, който днес е тънка розова линия над тясната панделка на облаците над размазаните зелени хълмове. Разполагаш с минута, може би дори две, за да си събереш ума, преди тя да се появи.

Трябва да имаш план и най-добре е да си готов с него още от предишната вечер, така че да започнеш да го изпълняваш, без изобщо да се замисляш. В общи линии планът е да правиш каквото ти кажат, но не е така всеки ден и днес е един от тези, вторите дни.

Чакаш я да дойде и да ти хвърли ключовете. Хващаш ги във въздуха, отключваш веригите на краката си и разтриваш бавно глезените, за да подчертаеш болката, която тя ти причинява; отключваш белезниците на лявата ръка, после на дясната, изправяш се, отключваш вратата на клетката, подхвърляш й ключовете и излизаш. Държиш главата си наведена, не я поглеждаш в очите (освен ако планът не го предвижда), разтъркваш кръст и може дори да изпъшкаш леко, а после се отправяш към лехата със зеленчуци да се изпикаеш.

Разбира се, от време на време тя се опитва да те извади от равновесие, като разбърка режима. Понякога ти заповядва да свършиш домакинската работа преди упражненията, но в повечето случаи на първо място са лицевите опори. Разбираш какво е решила още докато вдигаш ципа си.

— Петдесет.

Говори тихо. Знае, че я слушаш.

Не бързаш. Това винаги е част от плана.

Нека почака малко.

Потриваш дясната си ръка. Металната гривна се е впила в плътта ти. Възстановяваш се, чуваш леко жужене в ушите си. Завърташ глава насам-натам, размърдваш рамене, пак завърташ глава и се спираш за миг, застиваш неподвижно една-две секунди, колкото да я предизвикаш, и миг преди да й кипне, се хвърляш на земята. — Едно

Номерът е — Две

да не ти пука. — Три

Единственият — Четири

номер. — Пет

Но има — Шест

много — Седем

тактики. — Осем

Много. — Девет

Всякога — Десет

да си нащрек. — Единайсет

През цялото време. — Дванайсет

И не е — Тринайсет

трудно. — Четиринайсет

Защото няма — Петнайсет

какво друго — Шестнайсет

да правиш. — Седемнайсет

И какво чакаш? — Осемнайсет

Нещо. — Деветнайсет

Каквото и да е. — Двайсет

Каквото — Двайсет и едно

и — Двайсет и две

да е. — Двайсет и три

Грешка. — Двайсет и четири

Сгоден миг. — Двайсет и пет

Пропуск. — Двайсет и шест

Най- — Двайсет и седем

дребната — Двайсет и осем

грешчица — Двайсет и девет

на — Трийсет

Бялата — Трийсет и едно

вещица — Трийсет и две

от — Трийсет и три

ада. — Трийсет и четири

И тя — Трийсет и пет

греши. — Трийсет и шест

И още как. — Трийсет и седем

И ако тази грешка — Трийсет и осем

не ти — Трийсет и девет

помогне, — Четирийсет

ще чакаш — Четирийсет и едно

следващата, — Четирийсет и две

и по-следващата — Четирийсет и три

и още по-следващата. — Четирийсет и четири

Докато — Четирийсет и пет

не — Четирийсет и шест

успееш. — Четирийсет и седем

Докато — Четирийсет и осем

не си — Четирийсет и девет

свободен. — Изправяш се. И тя е броила, но непокорството също е част от тактиката.

Не казва нищо, пристъпва към теб и те зашлевява по бузата. — Петдесет.

Петдесет. — След лицевите опори стоиш и чакаш. Най-добре гледай в краката си. Пътеката е кална, но и без това днес няма да метеш, имаш си план. През последните дни доста валя. Есента наближава. Днес обаче не вали, засега всичко е в твоя полза.

— Голяма обиколка.

Говори все така тихо. Няма нужда да повишава глас.

Хукваш… Не, още не. Трябва да я накараш да си мисли, че си в обичайното си инатливо, но като цяло покорно състояние, тъй че се залавяш да изчегърташ калта от обувките си, първо с върха на лявата изчистваш петата на дясната, после с върха на дясната — петата на лявата. Вдигаш ръка и се оглеждаш, все едно преценяваш посоката на вятъра, изплюваш се в картофите, оглеждаш се наляво-надясно, сякаш чакаш пролука в движението… да мине автобусът… и хукваш.

Прескачаш каменния зид, пресичаш ливадата и се отправяш към дърветата.

Свободен си!

Де да беше толкова лесно…

Само че сега имаш план, а и за четири месеца си научил много. До този момент си пробягвал голямата обиколка за четирийсет и пет минути. Можеш да я минеш за по-малко, към четирийсет, тъй като обикновено спираш край потока в другия край да си починеш, пиеш вода, ослушваш се и се оглеждаш, веднъж дори успя да стигнеш до върха и оттам видя още хълмове, още дървета и едно езеро, истинско шотландско езеро (не че се отличава особено от тези в Англия, но храстите и дългите летни дни говорят по-скоро за Шотландия).

Днес планът ти е, щом се скриеш от погледа й, да си плюеш на петите. Което не е проблем. Никакъв проблем. Хранителният ти режим е идеален. Дължиш й поне малко признателност, тъй като си суперздрав, в суперформа. Месо, зеленчуци, пак месо, пак зеленчуци, да не забравяме и чистия въздух. Идеален живот.

Добре се справяш. Поддържаш чудесна скорост. Даваш всичко от себе си.

И жужиш, възстановяваш се от шамара й, усещаш едно едва доловимо бззз, бззз, бззз.

Вече си в другия край, оттам можеш да се спуснеш за малката обиколка, която е наполовина колкото голямата. Заповядано ти е обаче да направиш голямата, а и така или иначе, каквото и да ти беше наредила, ти пак щеше да тръгнеш по маршрута на голямата.

Сигурно си поставил нов рекорд.

А сега нагоре по хълма.

Оставяш гравитацията да ти помогне по нанадолнището, спускаш се с големи крачки към потока, който води към езерото.

Тук вече става опасно. Движиш се по границата и съвсем скоро вече ще си оттатък нея. Тя няма как да разбере какво си намислил, докато не изтече времето. Разполагаш с двайсет и пет минути, може би трийсет, най-много трийсет и пет, преди да тръгне след теб.

Но не тя е проблемът; проблемът е гривната. Отдалечиш ли се, капсулата в нея ще се счупи. Нямаш представа как работи, дали е направена с магия, или е резултат от някаква нова технология, но така или иначе, капсулата ще се счупи. Тя ти го каза още първия ден. А капсулата е пълна с киселина. Ако се отклониш от маршрута, киселината ще изтече и ще прогори китката ти.

„И ще останеш без ръка“ — предупреди те тя.

Вече се спускаш по хълма. Чува се тихо щракване… усещаш парене.

Само че този път имаш план.

Спираш и потапяш ръка в потока. Разнася се съскане. Водата помага, макар че течността в капсулата е гъста и лепкава и не се отмива лесно. И продължава да изтича от гривната, вътре има още. Само че нямаш време, трябва да продължиш.

Натъпкваш под гривната мокър мъх и шума. Топваш отново ръка. Слагаш още мъх. Губиш време. Хукваш.

Надолу.

Следваш потока.

Номерът е да не ти пука за ръката. Краката ти са добре. С всяка секунда се отдалечаваш от къщата.

А и дори да останеш без ръка, това не е чак толкова лошо. Може да си сложиш кука например, или тризъбец като на оня от „Драконът идва“. Или пък нещо с остриета, които могат да се прибират и скриват, но когато ти потрябват, щрак, изскачат напред… Или дори миниатюрна огнехвъргачка… За нищо на света обаче няма да сложиш протеза, в никакъв случай.

Вие ти се свят. Жуженето в главата ти обаче се усилва. Тялото ти се мъчи да се възстанови. Кой знае, накрая може да се измъкнеш и с две ръце. Все пак номерът е да не ти пука. Тъй или иначе, въпросът е да се измъкнеш.

Спираш. Отново потапяш ръка в потока, сменяш мъха и продължаваш.

Съвсем малко остава до езерото.

Съвсем малко.

Бррр! Ега си студа!

Бавиш се. Няма как да вървиш бързо през езерото, но пък е добре да държиш ръката си във водата.

Важното е да не спираш.

Напред и все напред.

Езерото е голямо. Няма лошо. Колкото по-голямо, толкова по-хубаво, тъй като така ръката ти ще е по-дълго време във водата.

Прилошава ти… ще повърнеш.

Да му се не види, ръката ти изглежда доста зле. Поне вече не изтича киселина от гривната. Ще се измъкнеш. Надхитри я. Ще намериш Меркюри. Ще получиш трите дара.

Но трябва да продължиш.

Още малко и ще стигнеш до отсрещния бряг.

Добре се справяш. Браво!

Съвсем малко остана.

Оттам ще можеш да разгледаш долината и…

Гладене

— За малко да останеш без ръка.

Ръката ти лежи на кухненската маса, все още е прикрепена към тялото с кости, мускули и жили, които се виждат в разядената плът около китката. Кожата се е свлякла като потоци лава надолу по пръстите, сякаш се е разтопила и после отново се е стегнала. Цялата длан е подпухнала и боли все едно… все едно си я изгорил с киселина. Можеш да мърдаш пръстите, само палецът не се подчинява.

— Може и да се оправи и отново да използваш пръстите. Но може и да останат парализирани завинаги.

На брега на езерото тя свали гривната и намаза раната с мехлем, който притъпи болката.

Беше подготвена. Както винаги.

Как ли се беше озовала там толкова бързо? Дали те е следвала през цялото време? Или пък е долетяла на метла?

На връщане обаче те накара да вървите пеша. Едва издържа.

— Защо не ми говориш?

Надвесила се е над теб.

— Тук съм, за да те уча, Натан. Но първо трябва да престанеш да се опитваш да избягаш.

Извръщаш глава, не можеш да я гледаш.

До кухненската маса е сложена дъска за гладене.

Какво ли е гладила? Панталоните си?

— Натан, погледни ме.

Не отделяш очи от ютията.

— Искам да ти помогна, Натан.

Събираш тлъста храчка, обръщаш се и я изстрелваш през зъби. Тя обаче реагира светкавично, отдръпва се и храчката не стига до лицето й, пада на блузата.

Не те удря. Това е новост.

— Трябва да хапнеш. Ще претопля манджата.

И това е новост. Обикновено ти готвиш, чистиш и метеш.

Но пък никога не те е карала да гладиш.

Влиза в килера. Нямате хладилник. Нито пък ток. Само една готварска печка на дърва. Паленето на огъня и изхвърлянето на пепелта също са твои задължения.

Докато е в килера, ти се приближаваш да огледаш ютията. Краката ти треперят, едва те държат, но главата ти е бистра. Достатъчно бистра. Ако пийнеш малко вода ще се почувстваш по-добре, само че първо искаш да погледнеш ютията. Парче желязо с метална дръжка, доста старо. Тежко и студено. За да го използваш, първо трябва да го сложиш на печката да се нагрее. И тук, на майната си, тя глади панталоните и блузите си!

Скриваш се зад вратата на килера и когато тя излиза, замахваш силно с ютията към главата й.

Само че тя е висока и бърза. Желязото одрасква кожата над ухото й и се забива в рамото.

А ти си на пода, запушил уши, мярваш обувките й, преди да припаднеш.

Номерът не минава

Говори ти, но не я чуваш.

Пак седиш на масата в кухнята, потен и разтреперан, от лявото ти ухо се процежда кръв и се стича по врата. Не можеш да се възстановиш. Не чуваш нищо с това ухо. Носът ти също е зле. Явно си паднал по лице и той е счупен, пълен с кръв и също не ще да се излекува.

Ръката ти лежи на масата, вече е толкова подута, че изобщо не можеш да размърдаш пръсти.

Тя е седнала на стол до теб и отново маже китката ти с мехлема. Облекчава паренето. Притъпява болката.

Колко хубаво би било да не усещаш нищо, абсолютно нищо. Само дето е невъзможно. Вместо това тя ще те заключи в клетката, ще те окове във веригите и ще е така всеки ден, до края…

Значи, все пак номерът не става. Не става, тъй като няма как да не ти пука; пука ти и още как! Не искаш да се озовеш обратно в клетката, не желаеш да пробваш пак същия номер. До гуша ти е дошло.

Раната над ухото й е заздравяла, но под русата коса се вижда широка черно-червена коричка, на рамото й има кръв. Продължава да нарежда нещо, дебелите й устни не спират да се движат, от тях хвърчи слюнка.

Оглеждаш се. Мивката, прозорецът, който гледа към зеленчуковата градина, печката, дъската за гладене, вратата към килера и обратно към грозната жена с изгладени панталони. И лъснати обувки. А в една от тях е малкият й нож. Понякога го държи там. Видя го, докато лежеше на пода.

Главата ти е замаяна, така че не е трудно да политнеш и да паднеш на колене. Тя те сграбчва под мишниците, лявата ти ръка не е ранена, намира дръжката и измъква ножа от обувката, докато тя се мъчи да те удържи, отпускаш се с цялата си тежест и в същото време замахваш с ножа към шията си. Силно и рязко.

Ала тя е смайващо бърза, колкото и да риташ и да се бориш, успява да измъкне ножа от ръката ти и вече нямаш сили нито да риташ, нито да се бориш.

 

 

Отново си в клетката. Окован. Не успя да мигнеш цяла нощ. Потен си, все още не чуваш с лявото ухо, дишаш през устата, тъй като носът ти е запушен. Окова дори прогорената ти китка и ръката така се е подула, че белезниците ти стягат.

Отдавна се е съмнало, а нея още я няма. Прави нещо в къщата. Чува се тракане. От комина се издига дим.

Днес е топло, подухва лек ветрец от югозапад, по небето безшумно се движат облаци и това дава възможност на слънцето да се покаже от време на време, погалва те по бузата, решетките хвърлят сенки по краката ти. Но всичко това вече си го виждал, тъй че затваряш очи и потъваш в спомени. Понякога е приятно да си спомниш.