Стюарт Макбрайд
Студен гранит (6)

6

Майката на Ричард Ърскин бе кълбо от нерви, момиче с наднормено тегло, едва-що загърбило своите детски години. Всекидневната на къщата й в средата на реда от домове на една улица в Тори бе претъпкана с фотографии в малки дървени рамки, все на едно и също лице: на ухиления до уши Ричард Ърскин. Петгодишен. Руса коса, криви зъбки, бузки с трапчинки, големи очила. Картата на живота на детето бе разтворена в тясната стая, от момента на раждането му до… Логан пропъди мисълта, преди да е успяла да стигне прекалено далеч.

Майката се казваше Елизабет: на двадесет и една, достатъчно красива, ако човек не обръщаше внимание на подутите очи, размития туш за мигли и яркочервения нос. Дългата й черна коса бе отметната назад, разкривайки закръгленото й лице. В този момент тя кръстосваше стаята с трескави стъпки, изгризвайки ноктите си до разкървавения живец.

— Хванал го е, нали? — повтаряше отново и отново с паникьосан и писклив глас. — Хванал е Ричи! Хванал го е и го е убил!

Логан поклати глава.

— Недейте така, не знаем нищо със сигурност. Синът ви може просто да е изгубил представа за времето. — Той отново огледа натежалите от фотографии стени, като се опитваше да открие някоя снимка, на която хлапето да изглежда истински щастливо. — От колко време не сте го виждали?

Тя престана да крачи и се вторачи в него:

— Три часа! Вече й казах! — размаха едната си изгризана ръка по посока на полицай Уотсън. — Знае, че се поболявам от тревога за него! Не си позволява да закъснява! Никога. — Долната й устна затрепери и очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи. — Защо не го търсите?

— Госпожо Ърскин, в този момент навън кръстосват патрулни коли и полицаи, които издирват сина ви. Сега искам да ми кажете какво се случи тази сутрин. Кога точно е изчезнал?

Госпожа Ърскин избърса очите и носа си с ръкав.

— Трябваше… трябваше веднага да се върне от магазините. Пратих го за мляко и пакет шоколадови бисквити… Трябваше да се върне право вкъщи!

Тя отново започна да кръстосва всекидневната, напред-назад, напред-назад.

— До кои магазини трябваше да отиде?

— Онези, от другата страна на училището. Не е далеч! Обикновено не го пускам сам, но се наложи да свърша нещо! — Тя подсмърчаше. — Чаках майстора да поправи пералнята. Не пожела да дойде в друго време, можел само сутринта. Иначе не бих го пуснала сам! — Тя прехапа устни и хлиповете й зачестиха. — Аз съм виновна!

— Има ли някоя ваша позната или съседка, която да остане с вас…

Уотсън посочи към кухнята. Оттам излезе изхабена на вид по-възрастна жена, носеща поднос с прибори за чай: само две чаши. Никой не очакваше от полицаите да се застояват дълго, от тях се искаше да се размърдат и да потърсят изчезналото петгодишно дете.

— Това на нищо не прилича, срамота — каза по-възрастната жена, като остави подноса върху купчина списания „Космополитън“ на масичката за кафе. — Да допускате разни перверзници да се разхождат наоколо! Мястото им е в затвора! Не че си нямаме такъв под ръка! — Говореше за „Крекинхес“, ограденият със стени затвор точно зад ъгъла на улицата.

Елизабет Ърскин прие чаша чай с мляко от приятелката си, треперейки толкова силно, че горещата течност успя да се разлее през ръба й. Тя загледа как капките западаха по бледосиния килим.

— Да имате, ъъ… — Тя спря и подсмръкна. — Да имате случайно цигара? Отказах ги, когато забременях с Ричи…

— Съжалявам — отговори Логан. — На мен също ми се наложи да ги откажа. — Той се обърна и вдигна най-скорошната на вид снимка от полицата над камината. Сериозно малко момче, загледано в обектива. — Може ли да я вземем с нас?

Тя кимна, а Логан подаде фотографията на полицай Уотсън.

Пет минути по-късно стояха в малката градина отзад, сгушени под смешно тесния портик, закован над изхода на двора. Миниатюрният квадрат от трева изчезваше под разстилащата се мрежа от локви. Наоколо бяха пръснати поне десетина детски играчки. Пороят бе измил до съвсем чисто ярките цветове на пластмасата. Откъм другата страна на оградата към тях се взираха още къщи, посивели и влажни.

Тори не бе най-неприятният квартал в града, но спадаше към първата десетка. Тук се намираха абърдийнските рибопреработвателни фабрики. Седмично в тях се изсипваха тонове бяла риба, която кормеха и превръщаха във филе на ръка. Парите бяха добри, ако студът и миризмата ти понасяха. Покрай пътя бяха пръснати огромни сини найлонови чували с изхвърлени рибешки вътрешности и кости и дори силният дъжд не успяваше да прогони тлъстите чайки, налитащи, за да грабнат по някоя глава или да напълнят човките си с черва.

 

 

— Какво мислите? — попита го Уотсън, като натика ръце дълбоко в джобовете си в опит да се постопли.

Логан сви рамене, наблюдавайки как дъждовната вода прелива от кофата на един яркожълт багер играчка.

— Претърсена ли е къщата?

Уотсън извади бележника си:

— Получили сме обаждането в единайсет нула пет. Майката била изпаднала в истерия. От Контрол са изпратили двама униформени от местното управление на Тори. Първата им работа е била да огледат всичко сантиметър по сантиметър. Хлапето не се крие в шкафа с чаршафи и тялото му не е складирано на парчета във фризера.

— Разбирам.

Багерът беше прекалено малък за петгодишен малчуган. Всъщност повечето от играчките по-скоро биха подхождали на тригодишно дете. Дали пък на госпожа Ърскин не й се искаше малкото й бебче да не порасне?

— Мислите, че тя го е убила? — попита Уотсън и го погледна.

Той продължаваше да се взира в подгизналата градина.

— Не. Но ако се окаже, че е и не сме проверили… пресата ще ни разпъне на кръст. Ами бащата?

— Според съседката е умрял преди раждането на детето.

Логан кимна. Това обясняваше защо майката се бе старала с всички сили да закриля момчето. Не й се беше искало синът да тръгне по стъпките на баща си.

— Е, докъде е стигнало издирването? — попита той.

— Търсихме по телефона приятелите му: никой не го е виждал от неделя следобед.

— Ами дрехите му, любими плюшени мечета, такива работи?

— Всички са налице. Така че вероятно не е избягал.

Логан погледна за последен път изоставените играчки и влезе обратно в къщата. Инспекторът скоро щеше да се появи и да поиска последните новини.

— Ъм… — Той погледна с крайчеца на окото си Уотсън, докато прекосяваха кухнята и тръгваха по коридора по посока на входната врата. — И преди си работила с детектив-инспектор Инш, нали?

Полицай Уотсън призна, че е работила.

— Каква е тази работа с… — Логан се престори, че тъпче уста с желирани бутилчици кока-кола. — Да не се опитва да откаже цигарите?

Уотсън сви рамене:

— Не зная, сър. Може да е някакъв вид обсесивно-натрапчиво разстройство? — Тя замълча. Веждите й се сключиха в размисъл. — Или просто си е един голям тлъст копелдак.

Логан не беше сигурен дали да се разсмее, или да си придаде шокиран вид.

— Обаче ще ви кажа едно нещо, сър, невероятен полицай е. И никой не е успявал да го прецака втори път.

Донякъде и Логан беше стигнал до съвсем същото заключение.

— Така. — Той спря до входната врата. Коридорът беше накачен с гирлянди от фотографии, също като всекидневната. — Предай снимката на медиите. Ще ни трябват около стотина копия и…

— Местните момчета вече са се погрижили, сър. Изпратили са четирима полицаи от врата на врата по пътя на Ричард до магазините и ги раздават.

Логан беше впечатлен.

— Не си губят времето, а?

— Не, сър.

— Добре, ще повикаме шестима униформени, за да се включат в операцията. — Той извади мобилния си телефон и започна да набира. Пръстът му замръзна над последната цифра. — О, не…

— Сър?

До бордюра бе отбил лъскав на вид автомобил. От вътрешността му изхвърча позната ниска фигура, обгърната в черно палто, и започна да се бори с шикозния си чадър.

— Май лешоядите също не си губят времето.

Логан грабна някакъв чадър от коридора и излезе на дъжда. Докато стоеше и чакаше Колин Милър да изкачи стълбите, леденият дъжд барабанеше по плата над главата му.

— Сержант! — каза Милър, като се усмихна. — Отдавна не се бяхме виждали! Все още ли влачиш след себе си онова яко… — Усмивката му стана още по-широка, когато видя, че Уотсън се мръщи към него от мястото до входа. — Полицай! Тъкмо те одумвахме!

— Какво искаш? — Гласът й бе по-студен и от сивия следобед.

— Работата преди удоволствието, а? — Милър измъкна засукан диктофон от джоба си и го насочи към тях. — Имате още едно изчезнало дете. Смятате ли да…

Логан се намръщи.

— Откъде разбра, че е изчезнало и друго дете?

Милър посочи към залетия от дъжда път:

— Патрулките не спират да съобщават по радиото описанието на хлапето! Откъде според теб разбрах?

Логан се опита да прикрие внезапния срам, който го връхлетя.

Милър му смигна:

— Е, не се връзвай. И аз се представям като задник през по-голямата част от времето. — Той отново вдигна диктофона. — И така, изчезването му свързано ли е със скорошното разкритие на…

— За момента нямаме коментар.

— О, я стига!

Зад Милър бе отбила друга кола с изрисувано лого на „Би Би Си Шотландия“ отстрани. На медиите им беше ден. Вчера бяха открили малко мъртво момченце, днес бе изчезнало друго. Всички щяха да направят първото хрумнало им заключение, подобно на Милър. Вече дори виждаше заглавията: „НОВО НАПАДЕНИЕ НА ПЕДОФИЛА УБИЕЦ?“. Полицейският началник щеше да получи удар.

Милър се обърна, за да проследи какво толкова бе предизвикало вниманието на Логан и замръзна.

— Какво ще кажеш да…

— Съжалявам, господин Милър, за момента не мога да ви дам повече подробности. Ще се наложи да изчакате официалното изявление.

Не му се наложи да чака дълго. Пет минути по-късно наблизо отби и окаляният рейндж ровър на детектив-инспектор Инш. По това време вече се бе образувал кордон от вестникарски и телевизионни репортери, а изпод черните им чадъри в основата на стълбите ги следеше стена от микрофони и обективи на камери. Приличаше на погребение.

Инш не си направи труда да излезе от колата, просто спусна прозореца надолу и махна на Логан да се приближи. Камерите се обърнаха и го проследиха, докато пресичаше пътя и заставаше до прозореца на инспектора под взетия назаем чадър. Логан се опитваше да понесе без гримаси миризмата на мокър шпаньол, която се носеше от вътрешността на автомобила.

— Ясно — кимна Инш по посока на пръстена от камери. — Май довечера ще ни дават по телевизията. — Той прокара ръка през плешивата си глава. — Добре че се сетих да си измия косата.

Логан се насили да се усмихне. Белезите, пресичащи стомаха му, бяха започнали да го наболяват. Ударът в корема от предната вечер напомняше за себе си.

— Така — продължи Инш. — Упълномощен съм да направя изявление пред медиите. И преди да го направя, има ли нещо, което трябва да знам? Нали разбираш, за да не се представя като пълен задник?

Логан сви рамене:

— Доколкото мога да преценя, майката казва истината.

— Но?

— Не съм сигурен. Отнасяла се е с хлапето така, все едно е било от стъкло. Не е излизал сам. Всичките му играчки са за поне с две години по-малко дете. Имам усещането, че е изсмуквала живота от него.

Едната вежда на Инш се повдигна, карайки розовата обезкосмена кожа на главата му да се набръчка. Не каза нищо.

— Не твърдя, че не е бил отвлечен — повдигна рамене Логан. — Но все пак…

— Отбелязах си го — отвърна Инш, като приглади дрехите си. За разлика от мръсния, миризлив рейндж ровър, инспекторът изглеждаше безупречно, пременен в най-хубавите си костюм и вратовръзка. — Но ако изиграем тази карта и после хлапакът изникне отнякъде, удушен и с отрязана пишка, сме затънали до ушите в говна.

Телефонът на Логан избухна в поредица от подсвирквания и пиукане. Обаждаха се от управлението на „Куийн стрийт“. Бяха прибрали Дънкан Никълсън.

— Какво…? Не. — Логан се усмихна, притиснал телефона до ухото си. — Не, бутнете го в ареста. Оставете го да се поизпоти, докато дойда.

 

 

Когато Логан и полицай Уотсън пристигнаха в Главното управление, издирването работеше на пълна пара. Детектив-инспектор Инш бе увеличил няколко пъти първоначалните шест униформени полицаи, които бе разпределил Логан и сега повече от четиридесет жени и мъже и четири кучета вълча порода бяха някъде навън под ледения дъжд и претърсваха всеки двор, обществена сграда, навес, храсталак и канавка между дома на Ричард Ърскин и магазините по „Виктория роуд“.

Сержантът на рецепцията в приемната им съобщи, че Дънкан Никълсън е бил натикан в най-противната килия в управлението. И че е прекарал там почти час.

За по-сигурно Логан и полицай Уотсън се отбиха в столовата за по чаша чай и топла супа. Решиха да се побавят над граха и шунката си, докато Никълсън седеше съвсем сам и разтревожен.

— И така — каза Логан, когато бяха приключили. — Какво ще кажеш да завлечеш господин Никълсън в стаята за разпити и да му приложиш една мълчалива, втренчена обработка? Ще проверя как върви издирването и ще намина след петнайсет-двайсет минути. Дотогава трябва да е клекнал.

Уотсън се изправи, хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед на пандишпановия пудинг и отделящия пара жълт яйчен крем, след което се насочи към Дънкан Никълсън, за да направи живота му още по-непоносим.

Логан получи последните новини от дежурния офицер в оперативната стая: нито екипите по издирването, нито полицаите, обикалящи от врата на врата, се бяха натъкнали на каквото и да било. Реши да си запълни времето с чаша чай от машината в коридора. Изпи я бавно. После взе още едно обезболяващо. Чак когато изтекоха двайсет минути, се насочи към стая за разпити номер две.

Помещението бе малко и целесъобразно, боядисано в неприятен нюанс на бежовото. Дънкан Никълсън седеше зад масата срещу мълчаливата намръщена Уотсън. Изглеждаше изключително притеснен.

В стаята пушенето беше забранено и Никълсън очевидно имаше проблем с това. На масата пред него стоеше малка купчинка от накъсана хартия и когато Логан влезе, Никълсън подскочи, запращайки белите парченца по износения син килим.

— Господин Никълсън — каза Логан, като се отпусна в кафявия пластмасов стол до Уотсън. — Съжалявам, че ви накарахме да чакате.

Никълсън се помести от неудобство. По горната му устна блестяха малки капчици пот. Не беше на повече от тридесет и две, но изглеждаше на четиридесет и пет. Косата му бе обръсната до кожа и между лъскавите кръпки розов скалп се подаваше сиво-синя четина. Всяко от ушите му бе пробито на поне три места. Останалата част от него изглеждаше така, сякаш го бяха сглобили в понеделник сутрин, преди фабриката да е заработила на пълни обороти.

— Тук съм от часове! — заяви той, опитвайки да придаде на тона си толкова възмущение, колкото му бе останало. — Часове! Нямаше кенеф! Направо ще се пръсна!

Логан се намръщи:

— Божичко. Очевидно е била допусната грешка, господин Никълсън. Дошли сте тук по собствена воля, нали? Нямало тоалетна? Ще трябва да поговоря с дежурния сержант. Ще се погрижим това да не се повтаря. — Той пусна една обезоръжаваща усмивка. — Но след като всички вече се събрахме, какво ще кажете да започнем?

Никълсън кимна, като също се усмихна, поуспокоен. В далеч по-добро настроение.

— Полицай, ще ми направите ли това удоволствие? — Логан подаде на Уотсън две чисто нови аудиокасети, а тя ги разопакова и зареди в съседните гнезда на окачения на стената касетофон. Направи същото и с две видеокасети. Когато натисна „ЗАПИС“, машината прещрака и издаде пиукащ звук.

— Разпит на господин Дънкан Никълсън — започна тя и бързо премина през стандартната процедура по установяването на имената им, датата и часа.

Логан отново се усмихна.

— А сега, господин Никълсън… мога ли да те наричам Дънкан?

Мъжът от другата страна на масата хвърли нервен поглед през рамото му към камерата в ъгъла на помещението. Накрая кимна с обръснатата си глава.

— И така, Дънкан, миналата нощ си намерил тялото на Дейвид Рийд?

Никълсън отново кимна.

— Трябва да го кажеш на глас, Дънкан — напомни му Логан, а усмивката му ставаше все по-широка. — Записът не може да те чуе, ако кимаш.

Очите на Никълсън отново се стрелнаха към втораченото стъклено око на видеокамерата.

— Ъъ… а, извинете. Аха. Аз бях. Аз го намерих миналата нощ.

— Какво си правел там посред нощ, Дънкан?

Той сви рамене.

— Ми… разхождах се. Нали се сещате, поскарахме се с жената и излязох да се разходя.

— По брега на реката? В тъмната нощ?

Усмивката започваше да избледнява.

— Ъъ, аха. Понякога ходя там долу, нали се сещате, за да помисля и такива ми ти работи.

Логан скръсти ръце, превръщайки се в огледално копие на седящата до него Уотсън:

— Значи си отишъл там долу, за да помислиш. И просто така си паднал върху тялото на тригодишното убито дете?

— Ъъ, аха… Просто… Вижте, аз…

— Просто така се е случило, че си се препънал в тялото на тригодишно убито дете. В препълнена с вода канавка. Скрито под парче шперплат. В тъмното. В проливния дъжд.

Никълсън отвори уста веднъж или два пъти, но от нея не излезе нищо.

Логан го остави да седи мълчалив в продължение на почти две минути. Мъжът с всяка изминала секунда ставаше все по-нервен, а обръснатата му глава бе потна също като горната му устна. От него на талази се носеше мирис на второкачествен чесън.

— Бях… пил, ясно? Паднах долу и едва не се претрепах по скапания бряг.

— Паднал си по брега в проливния дъжд, и все пак, когато полицията е пристигнала, по теб е нямало и едно кално петънце! Чист и неопетнен Дънкан. Не като някой, който току-що се е търколил по калния бряг и е цопнал в канавката, не смяташ ли?

Никълсън прокара ръка през темето си. Четината му издаде леко дращене в потискащата тишина на стаята за разпити. На подмишниците му се бяха образували тъмносини петна.

— Аз… отидох до вкъщи, за да ви се обадя. Преоблякох се.

— Разбирам. — Логан отново пусна в ход усмивката си. — Къде беше на тринадесети август тази година, между два и половина и три следобед?

— Аз… Не зная.

— Тогава къде беше между десет и единадесет тази сутрин?

Очите на Никълсън внезапно се разтвориха широко.

— Тая сутрин? Ама какво става? Не съм убивал никого!

— Кой е твърдял, че си? — Логан се обърна в стола си: — Полицай Уотсън, чухте ли ме да обвинявам господин Никълсън в убийство?

— Не, сър.

Никълсън се гърчеше.

Логан извади списък с всички случаи на изчезнали деца, регистрирани през последните три години и го остави на масата помежду им.

— Къде беше тази сутрин, Дънкан?

— Гледах телевизия.

— А къде беше на — Логан се наведе напред и прочете датата от списъка, — петнадесети март, между шест и седем? Или например на двадесет и седми май от четири и половина до осем?

Минаха през всяка дата в списъка. Никълсън се потеше и мърмореше отговорите си. Не бил ходил никъде, отговаряше. Бил си у дома. Гледал телевизия. И единствените, които можеха да свидетелстват за местонахождението му, бяха Джери Спрингър и Опра Уинфри. Но в по-голямата си част предаванията бяха повторения.

— Е, Дънкан — каза Логан, когато прочете и последната дата, — нещата не изглеждат добре, а?

— Не съм докосвал хлапетата!

Логан се облегна назад и опита мълчаливото отношение на детектив-инспектор Инш.

— Не съм! Мамка му, дойдох право при вас тук, като намерих хлапето, нали? Защо ми е да го правя, ако го бях убил? Не бих убил дете: обичам децата!

Полицай Уотсън повдигна вежда, а Никълсън се намръщи.

— Не по този начин! Имам племенници и племеннички, ясно? Мамка му, не бих направил такова нещо.

— Тогава да се върнем в началото. — Логан дотътри стола си по-близо до масата. — Каква работа имаше да се скиташ по бреговете на Дон посред нощ в проливния дъжд?

— Казах ви, бях се олял…

— Защо не ти вярвам, Дънкан? Защо имам чувството, че когато резултатите пристигнат от криминалната лаборатория, ще разполагаме с улика, която те свързва с мъртвото момче?

— Не съм направил нищо! — Никълсън стовари длан върху масата, карайки малката купчинка от накъсана хартия да се пръсне и да завали като сняг.

— Спипахме те, господин Никълсън. Заблуждаваш се, ако смяташ, че ще успееш да ни залъжеш. Според мен известно време в ареста ще ти се отрази изключително добре. Ще се видим пак, когато си готов да започнеш да говориш истината.

Той нареди на полицай Уотсън да ескортира Никълсън до отделението с килиите. Изчака я да се върне в стаята за разпити.

— Как смяташ? — попита Логан.

— Мисля, че не е той. Не е подходящият тип. Не е достатъчно умен, че да лъже убедително.

— Вярно. — Логан кимна. — Но все пак лъже. Няма начин да е бил долу, понеже се е наливал до късно. Когато човек се размазва, не тръгва на разходка по речния бряг просто така за забавление. Бил е там поради някаква причина, просто още не знаем каква.

 

 

Абърдийнското пристанище се плъзгаше покрай прозореца на колата, сиво и окаяно. На доковете бяха привързани няколко чужди търговски кораба. Веселите оранжево-жълти цветове на корпусите им бяха помътнели от непрестанния дъжд. В полумрака на следобеда блещукаха светлини, докато крановете вдигаха контейнери от железопътните вагони и ги спускаха в товарните отделения на корабите.

Логан и полицай Уотсън пътуваха обратно за къщата на Ричард Ърскин в Тори. Някой най-после си беше спомнил, че е виждал изчезналото момче. Някоя си госпожа Брейди бе забелязала русо момченце, облечено в червен анорак и сини джинси, да пресича сметището зад къщата й. Единствената следа, с която разполагаха.

Новините в два и половина тъкмо щяха да започнат и Логан включи радиото в колата, улавяйки края на едно старо парче на Бийтълс. Не беше изненадващо, че на изчезването на Ричард Ърскин бе отдадено най-голямо внимание. От високоговорителите избумтя гласът на детектив-инспектор Инш, призоваващ обществеността да предостави на полицията цялата информация за местонахождението на детето, с която разполага. Умееше да драматизира — това го знаеше всеки, който го бе гледал в традиционната коледна пантомима, но все пак успя да се овладее, когато журналистът му зададе очевидния въпрос:

— Смятате ли, че Ричард е бил отвлечен от същия педофил, който е убил Дейвид Рийд?

— За момента единствената ни цел е да открием Ричард жив и здрав. Ако някой разполага с информация за него, моля, обадете се на горещата ни линия, нула-осемстотин, пет-пет-пет, девет-девет-девет.

— Благодаря ви, инспекторе. Другите новини: делото на Джералд Клийвър, петдесет и шест годишният бивш санитар от Манчестър, продължава днес с повишени мерки за безопасност след отправени смъртни заплахи срещу защитника на обвиняемия, Санди Мойър-Фаркуърсън. Господин Мойър-Фаркуърсън направи изказване пред „Нортсаунд Нюз“…

— Да се надяваме, че не са били само заплахи.

Логан се протегна и изключи радиото, преди от говорителите да се е разнесъл гласът на адвоката. Санди Мойър-Фаркуърсън заслужаваше смъртни заплахи. Малкото лукаво говно бе успяло да издейства снизходителността на съда за Ангъс Робъртсън. Кой с всичкия си би направил опит да убеждава, че чудовището от Мастрик не е напълно отговорен за действията си? Че беше убил онези жени само защото реагирали бурно на попълзновенията му? Че се обличали предизвикателно. Че на практика си го търсели?

Когато пристигнаха пред дома на Ричард Ърскин, присъствието на медиите почти се бе удвоило. Целият път бе задръстен от коли. Имаше дори два минибуса с предаватели. Уотсън паркира почти на километър от мястото и на двамата се наложи да извървят разстоянието до къщата пеша под дъжда, скрити под чадъра й.

Към „Би Би Си Шотландия“ се бяха присъединили „Грампиан“, „Ай Ти Ен“ и „Скай Нюз“. Острите бели прожектори на камерите отнемаха цвета на бледите гранитни постройки. Очевидно никой не обръщаше внимание на зимния дъжд, въпреки че се изсипваше от небето на вледеняващи пелени.

Русата жена с големите цици от „Новините по Четвърти канал“ правеше видеорепортаж малко по-надолу по улицата, за да може камерата да хване къщата и всичко останало на заден план.

— … се налага да попитаме: дали вниманието на медиите към болката на семейството в такъв момент е от полза за обществения интерес? Когато…

Уотсън измарширува направо през кадъра. Синьо-белият й чадър напълно скри жената от обхвата на камерата.

Някой изкрещя:

— Стоп!

— Направи го нарочно, нали? — прошепна Логан, когато зад гърба им се разнесоха гласовете на ругаещи журналисти.

Полицай Уотсън просто се усмихна и си проправи спокойно път през тълпата, събрана на стълбите. Логан побърза да я настигне, като опитваше да не се вслушва много-много във воя от оплаквания, примесени с извикани въпроси и настоявания за коментар.

Полицейският семеен съветник беше във всекидневната заедно с майката на Ричард и озлобената съседка. Нямаше и следа от детектив-инспектор Инш.

Логан остави Уотсън при тях и провери кухнята, като пътьом се подкрепи от един отворен пакет портокалови кексчета, оставени на тезгяха до чайника. От кухнята към задния двор водеше врата с армирано стъкло. Нечий едър силует закриваше светлината, нахлуваща отвън.

Само че не беше Инш, а тъжен на вид детектив-полицай с наднормено тегло, чиято сянка изглеждаше равна от раменете надолу и който палеше цигара след цигара под тесния навес.

— Добър ден, сър — каза полицаят, без да си направи труда да се постегне или да изгаси цигарата. — Гадно време, а? — Не беше местно момче: говореше със силен нюкасълски акцент.

— Свиква се. — Логан отстъпи на стъпалото, за да поеме колкото е възможно повече дим.

Полицаят извади цигарата и завря пръст в устата си, движейки нокът нагоре-надолу между кътниците си.

— Не виждам как. Естествено, че съм свикнал на дъжд, обаче, Исусе, това място печели първа награда, мамка му. — Очевидно откри каквото търсеше, защото го извади и метна в дъжда. — Мислите ли, че ще продължи до началото на почивните дни?

Логан вдигна очи към ниската тъмносива облачност.

— До почивните дни ли? — Той поклати глава и пое с пълни гърди нова раздираща порция тютюнев дим. — Това е Абърдийн: няма да спре да вали до март.

— Глупости! — Прозвучалият глас беше дълбок, авторитетен и се бе разнесъл точно зад него.

Логан се извърна и видя, че на вратата стои инспектор Инш, пъхнал ръце в джобовете си.

— Не слушай детектив-сержант Макрей, занася те. — Инш застана на и бездруго претъпканото стъпало, принуждавайки Логан и полицая да се сместят несигурно от двете му страни. — Нямало да спре до март? — Той хвърли един плодов бонбон в устата си. — Март? Стига си лъгал бедния полицай: това е Абърдийн. — Въздъхна и отново пъхна ръце в джобовете си. — Мамка му, тук никога не спира да вали.

Останаха смълчани, загледани към онова, което правеше дъждът.

— Е, имам нещо като добри новини за вас, сър — обади се Логан най-накрая. — Господин Мойър-Фаркуърсън е получил смъртни заплахи.

Инш се ухили.

— Надявам се. Написал съм голяма част от тях.

— Представлява Джералд Клийвър.

Инспекторът въздъхна:

— Защо ли не съм изненадан? Все пак това си остава проблем на детектив-инспектор Стийл, а моят е: къде е Ричард Ърскин.