Стюарт Макбрайд
Студен гранит (37)

37

Тоалетната бе съоръжена с едно от „онези“ казанчета. Без значение колко силно или често натискаше дръжката, казанчето просто не успяваше да накара нещата да изчезнат. Редови полицай Джаки Уотсън седна на ръба на ваната и отново започна да помпа с дръжката, преди отново да надникне под капака. Поне тоалетната хартия вече я нямаше. Останалото бе достатъчно разводнено, че да остане незабелязано.

Подобно на останалата част от къщата, в банята цареше кучешки студ. Като потисна потръпването си, тя си изми ръцете, хвърли един поглед на изсивялата кърпа на гърба на вратата и подсуши ръце в панталоните си.

Когато отвори вратата на банята, някой стоеше точно пред нея. Тя подскочи, изпускайки задавен вик. Стричън се беше върнал!

Уотсън се озъби и замахна с юмрук към лицето без да разсъждава, отклонявайки го едва в последния миг, когато мозъкът успя да догони зрението. Никакъв Мартин Стричън. Беше майка му с разширени от ужас очи. Двете останаха вгледани една в друга, а кръвта пулсираше в ушите им оглушително.

— Не прави така! — каза Уотсън, като отпусна ръка.

— Дръпни се — отговори майката на Мартин, с леко разтреперан глас, като й хвърли такъв поглед, сякаш си имаше работа с някой, избягал от лудницата, — пикочният ми мехур направо ще се спука. — Тя се промуши покрай нея, като придържаше предницата на жилетката си с една ръка, а с другата притискаше издание на „Ивнинг Експрес“. — Приятелят ти още не е направил проклетия чай. — Тя затръшна вратата, оставяйки редови полицай Уотсън сама, в горната част на стълбите, в тъмното.

— Прекрасна жена — измърмори тя. — Нищо чудно, че хлапето й се е превърнало в чудовище.

Слезе долу, мислейки за бирата, която й дължеше детектив-сержант Макрей. Доста по-добра идея от поредната чаша чай. Като продължаваше да си мърмори недоволно, тя се отпусна на дивана. Началните надписи на „Емърдейл“ премигваха на екрана, поставени на пауза в момента, в който тъкмо прелитаха над някакво поле. Колко мило от тяхна страна да изчакат посещението до тоалетната.

— Хайде, Рени! — извика от всекидневната тя. — Какво толкова му мислиш, по дяволите? Торбичка чай, вода, мляко. Въобще не е сложно. — Тя отново се отпусна в кушетката и се намръщи към телевизора. — О, за бога! — Вдигна се и бавно тръгна към кухнята. — И един проклет чай ли не можеш…

На покрития с линолеум под имаше проснато тяло.

Беше редови полицай Рени.

— По дяволите!

Тя грабна радиото от рамото си, след което светът експлодира в каскада от жълти и черни фойерверки.

 

 

Едва ли бе останала прекалено дълго в безсъзнание. Часовникът над печката го потвърждаваше. Само пет минути. Тя простена и опита да се изправи, но нещо не беше наред с ръцете и краката й. Когато се претърколи на пода, кухнята се завъртя около главата й.

Когато затвори очи положението се влоши още повече. Усещаше металически привкус — някой беше завързал парцал на възел и го бе напъхал в устата й. Същият някой бе завързал ръцете й зад гърба и глезените й един за друг.

Тя пак се претърколи по гръб и кухнята се впусна в нова въртележка. След като световъртежът й премина, Уотсън продължи да се придвижва до позицията, в която се оказа с гръб към всекидневната и с лице към задната врата.

Полицай Рени лежеше по корем. Лицето му бе отпуснато и бледо. Бяха го овързали също като нея, а стичащата се кръв придаваше на тъмната му коса лъскав и ален вид под осветлението в кухнята.

Отгоре се разнесе звук от многократно пускане на вода в тоалетната.

Тя отново се претърколи. Този път на света му трябваше по-малко време, докато престане да се върти.

Пускане на вода, пускане на вода, пускане на вода…

До кофата за боклук беше оставена пазарска чанта. Доста обемиста. В горната част, около дръжката, имаше натрупан сняг.

Редови полицай Уотсън опита да натисне бутона за предаване на радиостанцията си с брадичка. Апаратът все още бе прикрепен към рамото й, ала независимо от усилията си, не успяваше да достигне копчето.

След това в кухнята влязоха чифт крака. Бяха обути в дебели вълнени чорапи и тежка вълнена пола. Зад тях се очертаваше рамката на тъмния коридор. Уотсън вдигна очи към лицето на госпожа Стричън. Очите на жената бяха кръгли и побелели, а отпуснатите й устни помръдваха беззвучно, докато наблюдаваше овързаните тела на пода в кухнята. Тя се завъртя, вдигайки ръце на хълбоците си.

— Мартин! Мартин!

Гласът й звучеше като рев на озверял носорог.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, мръсен малък негоднико?

Над нея се спусна сянка.

От мястото си на пода Уотсън успя да види само част от мъжа с едър кокал, чиито огромни ръце не можеха да си намерят място. Като птички, уловени в мрежа.

— Мамо…

— Никакво „мамо“, дребен негоднико! Какво, по дяволите, е това? — Тя посочи завързаните полицаи.

— Аз не…

— Отново си се занимавал с малки момченца, нали? — Тя го ръгна здравата в гръдния кош с кокалестия си пръст. — Полиция в къщата ми! Отвращавам се от теб! Ако баща ти беше жив, щеше да те пребие от бой, разлигавен малък негодник и перверзник такъв!

— Мамо, аз…

— Винаги си бил пиявица! Червей, който се увиваше около гърдите ми!

Той отстъпи назад.

— Мамо, недей…

— Никога не съм те искала! Ти беше грешка! Чуваш ли ме? Ти беше една гадна, скапана, шибана, ужасна грешка!

Уотсън видя как краката се преместиха, когато Мартин Стричън обърна гръб на майка си и побягна по посока на всекидневната. Ала госпожа Стричън си искаше своето. Тя хукна след него, а гласът й се надигна като ръждясала резачка:

— Да не си посмял да ми обръщаш гръб, проклетнико! Две години! Чу ли ме! В продължение на две години баща ти беше в затвора, когато те родих! Ти съсипа всичко! Винаги си бил безполезен!

— Недей… — Думата прозвуча тихо, ала Уотсън долови заплахата в нея.

Госпожа Стричън не успя.

— Повдига ми се от теб! — режеше гласът й. — Да се гавриш с малки момченца! Мръсен, противен негодник. Ако баща ти беше жив…

— Какво? Какво? Какво, ако баща ми беше жив? — Гласът на Мартин бе оглушителен, разтреперан от ярост.

— Щеше да те пребие като куче! Ето какво!

Нещо във всекидневната се разби. Ваза или кана.

Възползвайки се от шума, устремена към телефона, Уотсън сви крака под себе си и се отблъсна, напредвайки с по няколко сантиметра по пода като гъсеница.

— Вината за всичко това е само негова!

— Да не си посмял да обвиняваш баща си за онова, в което си се превърнал, мръсен негоднико!

Щом успя да се измъкне пълзейки от кухнята, Уотсън усети върху бузата си грапавия килим в коридора. Във всекидневната още нещо се разби в стената.

— Той ми причини това! Той! — В тона на Мартин се долавяха сълзи, които не можеха да прикрият яростта. — Той ме вкара в болница! Той ме заведе при онзи… онзи… Клийвър! Всяка нощ! Всяка една проклета нощ!

— Да не си посмял да говориш така за баща си!

— Всяка божа нощ! Джералд Клийвър ме използваше всяка нощ! Бях само на единайсет!

Уотсън достигна масичката с телефона. На това място килимът в коридора отстъпваше на студена гумена подложка.

— Жалък, ревлив малък негодник!

Отекна плесница, плът в плътта, след което настъпи мълчание.

Редови полицай Уотсън пое риска да надникне във всекидневната, ала от мястото си виждаше единствено сенки върху тапетите. Мартин Стричън бе коленичил и се държеше за лицето. Силуетът на майка му се извисяваше над него.

Уотсън продължи да пълзи напред, докато се изравни с масичката за телефона. Сега вече можеше да види какво става във всекидневната и в тясната столова. Непосредствено до една дъска за гладене имаше купчина дрехи, а точно пред тях госпожа Стричън замахваше за втори път над сина си.

— Противен, противен малък мръсник! — Тя подчертаваше всяка своя дума със злобна плесница по главата на Мартин.

Уотсън блъсна масичката с рамо. Звукът потъна незабелязан сред виковете и крясъците. Телефонът се залюля в гнездото си, веднъж, два пъти, след което изпълни мълчалив пирует по посока на пода. Никой не чу как изтрака върху пластмасовата подложка.

— Трябваше да те удуша още като те родих!

Уотсън улови неумело телефона в ръка, изви глава към него, за да вижда по-добре, след което натисна три пъти цифрата девет с палец. Хвърли отчаян поглед към всекидневната. Никой не гледаше към нея. При шума от караницата не можеше да чуе дали от другата страна се звъни, но все пак се извъртя, притисна ухо към слушалката и приближи запушената си уста към микрофона.

— Спешни услуги. С кого да ви свържа?

Положи отчаяни усилия да отговори, ала от устата й излезе единствено серия от приглушени изсумтявания.

— Съжалявам, бихте ли повторили?

Като се потеше обилно, Джаки Уотсън направи втори опит.

— Този номер е само за спешни обаждания. — Доброжелателният тон от другата страна линията бе изчезнал. — Углавно престъпление е да си правите шеги!

Всичко, което Джаки успя да отвърне, бе поредното изсумтяване.

— Дотук беше, ще докладвам за вас!

Не! Не! Трябваше да проследят номера и да изпратят помощ!

Линията прекъсна.

Тя ожесточено се изви за втори път и улови слушалката, за да набере 999.

Ударът, който се разнесе, прозвуча тихо и мокро.

Тя откъсна очи от телефона и ги насочи към всекидневната. Госпожа Стричън тъкмо залиташе по посока на кушетката. Лицето й бе пребледняло като снега отвън. Зад нея стоеше Мартин с ютия в ръка. Изражението му бе необичайно спокойно и ведро. Майка му се препъна, улови се за възглавничките, натрупани в креслото, а Мартин пристъпи и за втори път засили ютията в широк полукръг. Ютията се срещна със задната част на черепа й и жената просто се отпусна като чувал с картофи.

Уотсън усети как нещо се надига в стомаха й. Разтреперано започна да натиска клавишите.

Треперещата ръка на госпожа Стричън се гърчеше безволно на облегалката на кушетката. Синът й приближи до гърдите си ютията с едната си ръка, докато с другата опитваше дължината на кабела. Нещо като усмивка разкриви ъгълчетата на устата му, когато се наведе и уви жицата около врата на майка си. Докато изстискваше живота от нея, кракът й не преставаше да тупка по килима.

Уотсън изскърца със зъби, грабна телефона и започна да пълзи обратно по посока на кухнята. Сълзите се стичаха от очите й, а безсилието и самосъжалението се смесваха с ужаса от гледката на това как един човек отнема живота на друг. От ясното съзнание, че следващата е тя.

Пое си дълбоко дъх, затвори очи и опита да си припомни мобилния номер на детектив-сержант Макрей. Зад себе си, през отворената кухненска врата, чуваше как кракът на госпожа Стричън започва да забавя темпото.

Пръстите на Джаки набраха номера на Логан, след което отново изпълни номера с извъртането и приближаването до слушалката отпреди малко. Хайде, хайде! Вдигни.

Щрак.

— Логан.

Тя запищя, ала парцалът в устата й приглушаваше звука, превръщайки го в писукане.

— Ало? Кой е?

Не! Не отново! Трябваше да я чуе.

— Милър? Ти ли си?

Тя запищя за пореден път, този път нецензурни ругатни, проклинайки го, задето беше така зашеметяващо глупав.

Сянката на Мартин Стричън се спусна през пода на кухнята. В едната си ръка все още стискаше ютията. По излъсканата й повърхност беше полепнала гъста кръв. В съсиреците се виждаха мазни накъдрени косми.

Очите й се стрелнаха от ютията към лицето на Мартин. Дясната страна на надупченото му от пъпки лице бе покрита с алени лунички. Той погледна надолу към нея с тъга в очите, после вдигна телефона и известно време се вслушва в думите на Логан, който настояваше да научи кой звъни на мобилния му номер. След което хладнокръвно натисна червения бутон, прекъсвайки разговора.

Ножиците се появиха от горното чекмедже, изпод една тенджера. Остриетата им лъщяха в студената светлина. Той се усмихна на Джаки.

Клъц, клъц, клъц…

Време беше да го направи както трябва…

 

 

Логан се вторачи в телефона си и изруга. Сякаш си нямаше достатъчно грижи на главата и без някой да си прави шеги с него! Той разгледа номера, от който го бяха търсили. Беше местен, но не му бе познат. Намръщи се, избра „връщане на обаждането“ и се вслуша в пиукането на автоматичната система, докато го свързваше с номера.

Не спираше да звъни, отново и отново. Нямаше отговор. Да, помисли си той, има два начина да одереш котка. Записа си номера и се обади в контролния център, за да ги помоли да проследят обаждането. На човека от другата страна на линията му трябваха почти пет минути, но най-накрая отново чу гласа му:

— Госпожа Агнес Стричън, „Хауисбанк авеню“ №25, Абърдийн…

Логан не дочака пощенския код, просто изкрещя:

— Мамка му! — и натисна докрай педала на газта. Колата намери пътя си обратно към средата на платното със змиевидно приплъзване. — Слушайте — каза на оператора, изстисквайки душата на ръждивия воксхол през снега и кишата, — детектив-инспектор Инш е разположил две коли в Мидълфийлд. Искам моментално да отидат на този адрес!

 

 

Когато се добра дотам, двата патрулни автомобила вече бяха паркирали напряко на улицата пред номер 25. Вятърът започваше да замира. От оранжевото небе бавно се сипеха едри снежинки. Въздухът имаше вкус на пипер.

Логан натисна спирачките, а колата се обърна странично и започна да се пързаля по заледения асфалт, спирайки едва когато се блъсна в бордюра. Той изхвърча на студа и след като на няколко пъти едва не падна, изкатери стълбите и влезе в дома, който Мартин Стричън споделяше с майка си.

Госпожа Стричън лежеше по корем във всекидневната. Задната част на черепа й беше хлътнала, а около гърлото й имаше яркочервена ивица. Откъм кухнята се носеха гневни гласове и щом Логан нахлу вътре, видя двама униформени полицаи. Единият беше приведен над нечия фигура, свита на пода, а другият говореше по радиостанцията си:

— Повтарям: ранен полицай!

Очите на Логан бързо зашариха из претъпканото помещение, спирайки върху купчина плат в ъгъла, точно до кофата.

В кухнята влезе трети униформен полицай, който каза, като едва си поемаше дъх:

— Претърсихме цялата къща. Няма и следа от други хора.

Логан мушна с пръст купчината плат. Чифт разпокъсани черни панталони. Под тях имаше останки от черен пуловер и бяла блуза. От онези с гайки на рамото, специално изработени, за да държат пагони. Обърна глава през рамо точно когато четвъртият от хората на детектив-инспектор Инш спря забързано в коридора зад партньора си.

— Къде е тя?

— В къщата няма никой, сър.

— Проклятие! — Логан скочи на крака. — Ти и ти… — посочи двамата новодошли, които бяха претърсили къщата, — … навън! Отвлякъл е редови полицай Уотсън. Претърсете всяка улица, всяка отворена врата, навсякъде, където можете!

За момент двамата останаха неподвижно на мястото си, загледани към сгърчената на пода фигура на полицай Саймън Рени.

— Движение! — кресна Логан.

Те побягнаха навън.

— Как е? — попита той, като прекрачи тялото и отвори задната врата, за да позволи на студения нощен въздух да влезе в помещението.

— Отнесъл е неприятен удар по тила. Диша, но не изглежда много добре.

Логан кимна.

— Остани с него. — Насочи пръст към последния полицай. — Ти идваш с мен!

В градината отзад снегът бе натрупал до колене. Преспите бяха пропълзели по стените и вече достигаха почти до прозорците, но се виждаше и съвсем ясна пътека, изчезваща в мрака.

— По дяволите!

Логан стисна зъби и нагази в снега.