Стюарт Макбрайд
Студен гранит (35)

35

Инш нареди да докарат в Дъти парк преносимата оперативна стая. В действителност стаята бе обикновен фургон с мърлява бяла лепенка отвън, на която пишеше „ГРАМПИАНСКА ПОЛИЦИЯ“, и допълнителна, обособена секция във вътрешността за провеждане на разпити. Останалото пространство бе заето от две бюра, микровълнова фурна и чайник. Последният работеше на пълна пара, изпълвайки клаустрофобичното пространство с облаци от бяла пара.

Екипите по претърсването не бяха сполучили в издирванията си, а и снегът отвън алчно поглъщаше всяка улика, подкрепян от вятъра, помитащ всичко в парка, запълващ всяка вдлъбнатина, превръщащ терена в еднообразно бяло поле с някоя и друга заоблена извивка.

 

 

Логан седеше на бюрото, разположено близо до вратата, усещайки как бъбреците му се смръзват всеки път когато вратата се отвореше и вътре нахлуеше поредната премръзнала фигура, която отупваше краката си от снега и хвърляше изгладнял поглед към чайника. Седеше приведен над един лаптоп и се опитваше да не пропусне имената на всички регистрирани сексуални насилници, преминаващи пред очите му. Ако извадеха късмет, щяха да се натъкнат на някой, който живееше достатъчно близо до парка, че да се изкуши да половува. Доста условно предположение: първите две тела бяха открити в другия край на града. Едното край бреговете на река Дон, а другото в Сийтън парк. И двете на един хвърлей от реката, разсичаща най-северната третина от града.

— Може би си имаме работа с двама души? — произнесе на глас Логан, карайки Инш да вдигне очи от собствения си куп с документи.

— Не си го и помисляй! Достатъчен ни е и един болен негодник, отвличащ деца!

Логан отново потръпна, когато вратата се разтвори с трясък за пореден път и вътре влезе жена полицай със зачервен нос. Докато тя си просеше чаша телешки бульон „Боврил“, Логан реши отново да се върне към списъка с перверзници, изнасилвачи и педофили. Имаха двама регистрирани във Ферихил, районът в непосредствена близост с Дъти парк, но и двамата бяха уличени в изнасилване на двадесетгодишни жени. Слабо вероятно беше да отвлекат, убият и изнасилят четиригодишно дете, но Логан все пак изпрати две патрулни коли, които да ги проверят. Просто за всеки случай.

От екипите по претърсването пристигаха още и още отрицателни доклади. Инш бе изоставил всяка надежда да открият Джейми Маккрийт в Зимната градина и вместо това бе изпратил всички да претърсват парка.

Очите на Логан преминаха през нечие познато име и той спря. Дъглас Макдъф — Чалнатия Дъг. Не беше в списъка с регистрирани сексуални насилници, но бе отметнат като заподозрян по няколко изнасилвания преди около двадесет години. Останалите имена му бяха познати само защото Логан бе правил същото упражнение предната седмица, търсейки подозрителни типове, които биха могли да са отвлекли малкия Дейвид Рийд и Питър Лъмли.

Между очите му започваше да се оформя хапещо главоболие. Можеше да се очаква, след като бе прекарал толкова време на постоянно течение, приведен над лаптопа. Без да постигне каквото и да било. Трудно му беше да повярва, че е едва сряда. От завръщането му на работа бяха изминали единадесет дни. Единадесет дни без почивка. Толкова по въпроса за директивата относно регламентираното работно време. Той измърмори недоволно и потърка гърба на носа си, опитвайки се да накара нарастващата болка да се премести.

Когато отново отвори очи, се взираше в друго познато лице: Мартин Стричън, „Хауисбанк авеню“ №25. Човекът, който можеше да повали противен, вмирисан адвокат с един удар. И Хлъзгавия Санди бе имал безочието да заяви, че вината била изцяло на полицията… По лицето на Логан заигра лека усмивка, докато разиграваше отново момента на сблъсъка. Бам! Право по носа.

Инш вдигна очи от доклада на треперещата жена полицай.

— Какво му е смешното, по дяволите? — попита той Логан с изражение, което ясно даваше да се разбере, че нямаше абсолютно никаква причина да се заливат от смях.

— Съжалявам, сър. Просто си припомнях как счупиха носа на Хлъзгавия Санди.

Раздразнението се оттегли от лицето на инспектора. Може би все пак имаше за какво да се посмеят.

— Бам! — произнесе той, стоварвайки тлъст пестник в дланта си. — Вече го имам на видео. Трябва да накарам някой да го запише на диск, за да си го сложа като скрийнсейвър на компютъра. Бам!

Логан се ухили и отново се загледа в лаптопа. В списъка имаше още доста имена за проверка. Десет минути по-късно стоеше пред голямата карта на Абърдийн, ламинирана и окачена на една от стените на фургона. Бяха я нашарили със синьо и червено, също като картата в главното управление: червено за местата, където бяха отвлечени децата, синьо за районите, в които са открили телата. В този случай червена окръжност имаше и около Дъти парк.

— Е? — попита настоятелно Инш най-накрая, след като Логан остана загледан в картата в продължение на почти пет минути.

— Хммм? Чудех се за връзката с парковете. Открихме Питър Лъмли в Сийтън парк, Джейми Маккрийт бе отвлечен в Дъти парк… — Логан взе синия маркер и почука с него по зъбите си.

— И? — В гласа на детектив-инспектор Инш нямаше търпение в изобилие.

— Дейвид Рийд не се вписва.

Инш изръмжа тихо и заплашително, след което се поинтересува за какво, по дяволите говори сержантът.

— Ами… — Логан заби маркера в картата — Дейвид Рийд е бил отвлечен от атракционите около брега и изхвърлен край реката до Бридж ъф Дон. Няма парк.

— Вече го обсъждахме! — изгледа го предупредително Инш.

— Да, но когато все още си имахме работа с две отвличания. Може би тогава моделът все още не ни е бил достатъчно ясен.

Вратата се разтвори с трясък и през нея заедно с виелицата нахлу редови полицай Уотсън. Тя я затръшна обратно и започна да тупа краката си от снега, вдигайки миниатюрна вихрушка над линолеума.

— Господи, навън е кучешки студ! — каза тя с нос като черешка, бузи като ябълки и посинели устни.

Инш позволи на осъдителния си поглед да се отмести от Логан, побави го върху Уотсън и отново го върна върху сержанта. Без да подозира за начина, по който я бе погледнал, тя обгърна издигащия пара чайник с ръкавици, опитвайки се да открадне колкото може повече топлина.

— Все трябва да има нещо — каза Логан, като се взираше в картата, без да престава да почуква със синия маркер по зъбите си, — нещо, което ни убягва. Някаква причина, поради която случилото се с това дете е било различно. — Той спря. — А може би въобще не е различно… Може би всички тези места имат нещо общо помежду си…

В очите на Инш се появи надежда.

— Какво?

Логан сви рамене.

— Нямам идея. Зная, че има нещо, но не успявам да направя връзката.

И точно тогава детектив-инспектор Инш най-после изгуби присъствие на духа. Той стовари юмрук върху масата, карайки купчините хартия да се разлетят и настоя да узнае на какво, мамка му, си мислеше, че си играе Логан? Някъде там все още имало отвлечено дете, но всичко, което сержантът правел по въпроса, било да си играе на глупави игри. Лицето му започваше да почервенява като цвекло, а под флуоресцентното осветление на оперативната стая прелитаха пръски слюнка, докато постепенно набираше скорост и се опитваше да разкъса първия, който му бе попаднал пред очите след изчезването на детето на Маккрийт.

— Ъъ… — обади се Уотсън, когато Инш направи пауза, за да си поеме дъх.

Инспекторът й хвърли такъв унищожителен поглед, че тя несъзнателно направи крачка назад, вдигайки горещия чайник пред гърдите си като щит.

— Какво? — изрева той.

— Всички ги поддържа съветът — произнесе колкото се можеше по-бързо тя.

Логан отново се обърна към картата. Беше права. За всяко от отбелязаните места се грижеше Отделът за поддържане на парковите пространства към съвета. В съседство с къщата на Лъмли имаше голямо парче от зелени площи, а плажът, където бе изчезнал Дейвид Рийд, също беше обществена собственост. Както и речният бряг, където го бяха открили.

Нещо прищрака в главата на сержанта.

— Мартин Стричън — каза той, посочвайки екрана на лаптопа. — Той е в списъка с нарушителите на добрите нрави. Винаги получава за наказание общественополезен труд в отдела по парковите пространства. — Той заби маркера в картата, размазвайки синия кръг, който бе нарисувал около Сийтън парк. — Ето откъде е знаел, че тези тоалетни няма да бъдат използвани чак до пролетта!

Уотсън поклати глава:

— Съжалявам, сър, но Стричън бе обвинен за мастурбация в женска съблекалня, не за заиграване с малки момченца.

Инш се съгласи, но Логан нямаше намерение да се отказва толкова лесно:

— Там има плувен басейн, нали? А кого водят майките на плувния басейн? Деца! Децата са прекалено малки, че да ги пускат сами в мъжките съблекални, така че майките ги вземат със себе си. Малки голи момиченца и…

— … малки голи момченца — довърши вместо него Инш. — Мамка му! Осигури заповед за арест. Искам Стричън и то веднага!

 

 

Не спряха полицейските сирени през целия път от Дъти парк до Мидълфийлд и ги изключиха едва когато почти наближиха до къщата на Стричън. Не искаха да го подплашат.

„Хауисбанк авеню“ №25 бе средно голяма еднотипна къща на широка улица в северозападната част на Мидълфийлд. Зад редицата от измазани в бяло постройки нямаше нищо, като се изключеше малък пояс от обрасла с плевели земя, следван от запустяла гранитна кариера. По-нататък теренът стръмно се изкачваше по посока на Бъксбърн с хартиената му фабрика и птицекланицата.

Вятърът виеше покрай гърбовете на къщите, вдигаше завеси от сняг от замръзналата земя и го смесваше със свежия леден снежец, падащ от небето. Снегът беше полепнал по стените на къщите, сякаш някой ги беше опаковал в искряща памучна вата. Светлината на украсените коледни дръвчета сияеше през прозорците, откъдето надничаха весели дядоколедовци. Тук-там някои дори се бяха опитали да пресъздадат някогашните оловни прозорци с помощта на изолирбанд и сняг от флакон. Изискано.

Уотсън отби колата зад ъгъла на редицата от къщи, така че да не може да бъде забелязана.

Инш, Уотсън, Логан и униформеният полицай, за когото сержантът все още мислеше като за Негодника Саймън Рени, излязоха в снега. На прокурора му бяха необходими точно три минути, за да одобри заповедта за задържане на Мартин Стричън.

— Така — каза Инш, като погледна нагоре към къщата. Беше единствената на улицата без празнична украса и весело примигваща елхичка. — Уотсън, Рени, вие заобиколете отзад. Никой да не влиза, никой да не излиза. Известете ни, когато заемете позиции. — Той вдигна мобилния си телефон. — Ние ще поемем отпред.

Униформеният контингент се отправи с наведени глави през бръснещия, изпълнен с ледени късчета вятър и изчезна зад редицата от еднотипни къщи.

Инш огледа своя сержант преценяващо.

— Ще се справиш ли? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще се справиш ли, ако работата стане напечена? Не ми се иска да ми умираш по време на служба.

Логан поклати глава, усещайки как върховете на ушите му горят под напорите на вятъра.

— Не се тревожете за мен, сър — каза той, а вятърът изтръгна думите от устата му, преди да са излезли под формата на пара. — Ще се крия зад вас.

— Добре — съгласи се Инш с усмивка. — Само гледай да не падна върху теб.

Телефонът в джоба на инспектора сигнализира дискретно. Уотсън и Рени бяха заели позиции.

Входната врата на номер 25 не бе виждала боя от години. Олющеният син пласт разкриваше под себе си раздуто, посипано със скреж, посивяло дърво. Двете малки релефни стъкла разкриваха зад себе си тъмен коридор.

Инш натисна звънеца. Трийсет секунди по-късно повтори опита. После позвъни за трети път.

— Добре де! Добре! Изчакай малко, дявол го взел!

Гласът се бе разнесъл някъде от дълбините на малката къща, след което разцъфна светлина, която мъчително си проправи път през стъклата.

През коридора се спусна нечия сянка и се разнесоха още ругатни, които не бяха чак дотам тихи, че да не ги чуят отвън.

— Кой е? — Беше жена и в гласа й, натежал от годините пиячка и цигари, се долавяше точно толкова дружелюбие, колкото и в побеснял ротвайлер.

— Полиция.

Настъпи мълчание.

— Какво е направил пак малкият негодник? — попита тя, ала вратата си оставаше затворена.

— Отворете вратата, моля.

— Малкият негодник не си е у дома.

По врата на детектив-инспектор Инш започваше да избива червенина.

— Отворете проклетата врата! Веднага!

Дрънчене на резета. Вратата се разтвори съвсем леко. Лицето, което надникна през нея бе прорязано от бръчки, а от ъгълчето на изкривените му тънки устни висеше запалена цигара.

— Вече ви казах: не си е у дома. Елате по-късно.

Инш нямаше намерение да търпи повече. Като се възправи в цял ръст, той облегна значителната си тежест на вратата и я блъсна. Жената от другата страна полетя назад, а той пристъпи през прага и влезе в малкия коридор.

— Не можете да влизате тук без разрешително! Имам права!

Инш поклати глава, подмина я безцеремонно, продължи по посока на малката кухня и отвори задната врата. Уотсън и Рени влязоха със залитане в мрачното помещение, оставяйки зад себе си виещата хала.

— Име? — попита Инш, насочвайки тлъстия си пръст по посока на възмутената жена.

Беше облечена като за следващата ледена епоха: дебела вълнена жилетка, дебела вълнена риза, тежки вълнени чорапи, дебели рунтави чехли и, над всичко това, един размер по-голям пуловер в противно кафяво. Косата й изглеждаше така, сякаш я бяха фризирали през хиляда деветстотин и петдесета и оттогава не я бяха докосвали — мазни на вид къдрици, прикрепени здраво към главата с помощта на фиби и избеляла кафява мрежичка.

Тя скръсти ръце, надигайки отпуснатата си пазва.

— Ако разполагате със заповед, искам да я видя.

— По дяволите, всички гледате прекалено много телевизия — измърмори Инш, като измъкна заповедта за задържане и я навря в лицето й. — Къде е той?

— Не знам. — Тя заотстъпва назад по посока на мрачната всекидневна. — Не съм му секретарка!

Инспекторът направи крачка напред с поаленяло лице. От челото и врата му се издуваха вени. Старата жена трепна.

Гласът на Логан преряза напрегнатата обстановка.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя завъртя глава по оста на врата си:

— Тази сутрин. Отиде да работи за проклетия съвет. Общественополезен труд. Малкият мръсен перверзник. Не може да си намери работа, нали разбирате? Прекалено е зает да си играе със себе си в проклетите съблекални.

— Добре — каза Логан. — Къде трябваше да работи днес?

— Да пукна, ако знам. Малкият негодник им се обажда сутринта, а те му казват къде да ги чака.

— Къде се обажда?

— В съвета! — едва не го заплю тя. — Къде другаде? Номерът е на масичката с телефона.

Наистина имаше масичка, не по-голяма от пощенска марка, с мърляв безжичен апарат върху нея и неголям бележник с надпис „СЪОБЩЕНИЯ“. До апарата, върху махагоновото дърво, бе забодено писмо. Носеше герба на Абърдийнския градски съвет: три кули, оградени от нещо, което приличаше на бодлива тел върху щит, носен от двойка необуздани леопарди. Много автентично. Беше известие от отдела за поддържане на парковите пространства, адресирано до Мартин Стричън. Логан извади мобилния си телефон и въведе номера на човека, натоварен с грижата да съблюдава работата на Стричън.

— Искате ли да отгатнете къде е работил днес? — попита той, когато приключи разговора.

— Дъти парк? — каза Инш.

— Бинго.

 

 

Логан и Инш се информираха подробно как изглежда колата на Мартин, докато редови полицаи Рени и Уотсън претърсваха къщата. Уотсън се върна с мрачно изражение и вдигна прозрачен найлонов плик, съдържащ в себе си чифт градинарски ножици.

Веднага щом госпожа Стричън научи какво е направило малкото й момче, бе повече от радостна да им съдейства да го заключат до живот. Така му се падало, каза тя. Не го бивало още от самото начало. Искало й се да го била удушила още при раждането, или още по-добре — да го била намушкала още в утробата си със закачалка. Господ бил свидетел, че докато била бременна с него, изпила достатъчно джин и уиски, за да го убие.

— Така — заяви Инш, когато тя тежко се качи по стълбите към горния етаж, за да отиде до тоалетната. — Слабо вероятно е да се върне обратно тук, в обятията на любящата си майка, особено след като разгласим описанието му в медиите. Но човек никога не знае. Уотсън, Рени, искам да останете заедно със злата вещица от Мидълфийлд. Стойте далеч от прозорците: не искам никой да знае, че сте тук. Ако момчето й се прибере вкъщи, веднага се обадете за подкрепление. Действайте сами само ако решите, че няма опасност за вас.

Уотсън го погледна недоверчиво.

— Хайде, сър! Няма да се върне! Не ме оставяйте тук! Редови полицай Рени и сам ще се справи чудесно с наглеждането на къщата!

Рени завъртя очи и изсумтя.

— Благодаря ти много!

Тя го изгледа намръщено.

— Знаеш какво имах предвид. Сър, мога да помогна, мога да…

Инш я прекъсна:

— Слушай сега, полицай — каза той. — Ти си един от най-ценните хора в екипа ми. Изпитвам огромно уважение към професионалните ти умения. Но просто сега нямам време да масажирам проклетото ти его. Оставаш тук и поемаш нещата в свои ръце. Ако Стричън се върне, искам да го посрещне някой, който ще успее да му изгаси светлините.

Полицай Рени за втори път демонстрира, че са му нанесли оскърбление, но мъдро реши да си държи устата затворена.

Инспекторът закопча палтото си догоре.

— Така. Логан, ти си с мен. — Двамата излязоха.

Редови полицай Уотсън проследи как вратата се затваря след тях с намръщено изражение.

Негодникът Саймън Рени застана боязливо до нея.

— Божичке, Джаки — каза с хленчещ американски акцент. — Толкоз си голяма и специална. Ще ме пазиш ли, ако дойде лошият човек? — Той дори запърха с клепки.

— Понякога си такава патка! — Тя се втурна към кухнята, за да направи чай.

Полицай Рени се ухили сам на себе си в коридора, след което хукна след нея, викайки:

— Не ме оставяй! Не ме оставяй!

 

 

В патрулната кола отвън Логан усили парното и изчака предното стъкло отново да се проясни.

— Сигурен ли си? — обърна се той към Инш, който бе открил отворен пакет дъвки във връхното си палто и сега съсредоточено чистеше от тях малките парченца насъбран мъх и прашинки.

— Ммм? — Инш напъха едно червено драже в устата си и предложи пакета на Логан. Следващото беше зелено и чисто.

— Искам да кажа — продължи Логан като извади кръглата дъвка от пакета и също я хвърли в уста. — Ами ако наистина се върне?

Инш сви рамене.

— Не я наричат Топкотрошачката без причина. Ако съсредоточа тук прекалено много униформени, ще го подплашим. Налага се да действаме тихо. Ще разположа две необозначени коли надолу по пътя. Ако се върне, ще го видят. Но предполагам, че ще отиде в някое от скривалищата си на местата, поддържани от съвета. И дори да е толкова глупав, че да се върне у дома, съмнявам се, че ще създаде особени проблеми на Уотсън. Стричън не е по насилието. Поне не по истинското насилие.

— Фрасна Санди Змията!

Инш кимна и се усмихна щастливо:

— Да, поне нещо добро направи в живота си. Както и да е, двамата с теб си имаме достатъчно други грижи. Хайде, да вървим към пещерата на Батман! — Той насочи тлъст показалец по посока на главното управление.

Логан изкара патрулната кола обратно сред виелицата на улицата, оставяйки „Хауисбанк авеню“ №25 и редови полицай Уотсън зад себе си.