Стюарт Макбрайд
Студен гранит (33)

33

Полунощ настъпваше, а в Хейзълхед бе мрачно и студено. В сравнение с центъра на града тук натрупалият сняг бе непокътнат, а дърветата се издигаха като мастилени петна. Край уличните лампи се бяха образували езера от жълта светлина, а сините лампи на патрулните коли караха сенките да танцуват. По-голямата част от многоетажния блок бе потънала в тъмнина, ала тук-там помръдваше по някоя завеса, когато съседите се опитваха да разберат какво си е наумила полицията.

Полицията търсеше Джим Лъмли.

Апартаментът на Лъмли доста се различаваше от онова, което Логан си спомняше от последното посещение. Беше пълна кочина. По килима на купчини лежаха захвърлени кутии от храна за вкъщи, правейки компания на празни метални кутии от евтина светла специална бира. Всички фотографии из апартамента бяха преместени и окачени по стените на всекидневната, където образуваха един огромен фотомонтаж с живота на Питър Лъмли.

Самият Джим Лъмли не оказа никаква съпротива, когато Инш позвъни на вратата и нахълта в апартамента, следван от Логан и двама униформени редови полицаи. Просто стоеше на едно място в мръсните си работни дрехи, с разчорлена коса, която стърчеше като на екзекутиран с електричество таралеж.

— Ако търсите Шийла, няма я — каза той и рухна на дивана. — Изнесе се преди два дни. Отседнала е при майка си… — Той издърпа една кутия бира от пластмасовата опаковка и я отвори. Чу се съскане.

— Не сме тук заради Шийла, господин Лъмли — каза Инш. — Дойдохме заради вас.

Неугледният мъж кимна и надигна кутията.

— Животното — каза той, като не си направи труда да избърше бирата, стичаща се по обраслата му брада.

— Да, Животното. — Логан седна в другия край на дивана. — Мъртъв е.

Джим Лъмли кимна бавно, след което се вторачи надолу към тенекиената кутия с бира.

— Искате ли да ни разкажете всичко, господин Лъмли?

Лъмли отметна глава и пресуши кутията. От двете страни на устата му се стичаше пяна, която покапа по предницата на мръсните му работни дрехи.

— Няма много за разправяне… — каза той, като сви рамене. — Разхождах се наоколо, търсех Питър, и ето го и него. Точно като на снимката по вестниците. Точно там. — Той издърпа поредната кутия специално, но Инш успя да я вземе от ръцете му преди да я е отворил.

Инспекторът нареди на двамата униформени полицаи да претърсят мястото за оръжието на убийството.

Лъмли вдигна една възглавничка от дивана и я притисна към гърдите си.

— Така че тръгнах след него. В гората.

— В гората ли? — Последното не беше това, което Логан очакваше да чуе, ала Инш му хвърли красноречив поглед, преди да е успял да каже нещо повече.

— Ходеше си така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш Питър не беше мъртъв! — Червенината, която обля лицето на Лъмли, бе плъзнала от яката на мръсните му дрехи. — Улових го… Аз… исках само да поговоря с него. Да му кажа какво мисля за него… — Той прехапа устни и погледна към шевовете по ръба на възглавничката в ръцете си. — После той започна да крещи и аз го ударих. Колкото да го накарам да млъкне. Да го накарам да престане. Само че не успях повече да се въздържа. Продължих да го удрям и удрям, и удрям…

Исусе, помисли си Логан, а ние си мислехме, че го е направила разгневената тълпа. А е бил само един човек!

— И тогава… тогава отново започна да вали сняг. Беше студено. Измих кръвта от ръцете си със сняг и се прибрах у дома. — Той вдигна рамене. — Разказах на Шийла какво се случи, а тя си събра багажа и си замина. — По бузата му се спусна сълза, оставяйки след себе си тънка диря от чиста кожа. Той подсмръкна и се опита да отпие за пореден път от празната бирена кутия. — Аз съм чудовище… също като него… — Вгледа се в празната кутия и видя в нея единствено мрак. — Значи е мъртъв, така ли? — Лъмли смачка кутията в юмрука си.

Инш и Логан се спогледаха намръщено.

— Разбира се, че е мъртъв, по дяволите — каза Инш. — Някой го е превърнал в решето.

Набразденото от сълзи лице на Лъмли се изкриви от горчива усмивка.

— Да върви в ада.

 

 

Навън от тъмнооранжевото небе се сипеха малки деликатни снежинки. Сивите облаци отразяваха светлината на уличните лампи. Логан и Инш проследиха как натовариха Джим Лъмли отзад в патрулната кола и го откараха.

— Е — каза инспекторът, докато дъхът му излизаше на струи гъста пара, — не е нашият човек, но определено е имал причина. Петдесет на петдесет. — Той наведе отворения край на пакета със захаросани бутилчици към Логан. — Не искаш ли? А, хубаво. — Инш си взе цяла шепа бонбони и започна да ги хвърля един по един в устата си на път за калния рейндж ровър.

— Мислите ли, че ще го обвинят? — попита Логан, когато Инш запали колата и включи вентилаторите на отоплението на пълна мощност.

— Да. Вероятно. Жалко обаче, че той не е отговорен за намушкванията. Работата щеше да бъде далеч по-лесна.

— Да се върнем ли обратно в болницата? — попита Логан.

— В болницата ли? — Инш погледна часовника на таблото. — Почти един през нощта е! Жена ми направо ще ме обеси. — Съпругата на инспектора бе добре известна, когато ставаше дума за работа до късно. — Накарах униформените да вземат показания. На сутринта ще ги прегледаме. Така или иначе половината болница е заспала.

Инш го остави пред дома му, след което Логан остана да гледа известно време как колата си проправяше внимателно и с хрущене път надолу по улицата, преди сам да се отправи нагоре по стълбите. Малката червена лампичка на телефонния му секретар премигваше. За момент си помисли, че може да е била полицай Джаки Уотсън, ала когато натисна бутона за прослушване, от говорителя изпука гласът на Колин Милър. Беше чул за намушкването на Животното и искаше ексклузивна информация по случая.

Логан изръмжа и натисна бутона за изтриване, след което се хвърли в леглото.

 

 

Срядата започна така, сякаш нямаше намерение да свършва. Току-що бе излязъл изпод душа, ала не успя да стигне достатъчно бързо до телефона, преди секретарят да се включи. Поредното обаждане от Милър, настояващ Логан да започне да му снася информация. Не си направи труда да отговори. Остави репортера да си дърдори и се насочи към кухнята, за да изпие чаша чай с препечена филийка.

На излизане спря само колкото да изтрие съобщението на Милър, без дори да го е прослушал. Съмняваше се, че това ще е последното обаждане от репортера за деня.

Сутрешният брифинг се оказа донякъде скучноват. Детектив-инспектор Инш през цялото време се прозяваше, информирайки всички за събитията от предната нощ — в болницата и по време на разпита в стая номер три. Задачите за деня отново се състояха предимно в разпитване от врата на врата.

В края на съвещанието Логан изостана, споделяйки една усмивка с редови полицай Уотсън, докато тя се отправяше да разпитва лекари, сестри и пациенти. Все още й дължеше една халба бира.

Инш се бе паркирал на обичайното си място — с един бут на ръба на бюрото — и тършуваше из джобовете си за нещо сладко.

— Сигурен съм, че имах плодови бонбончета за смучене… — измърмори той, когато Логан се приближи и го попита какъв е планът за сутринта. Когато най-после се отказа от издирването на нещо сладко, инспекторът помоли Логан да остави Камерън Андерсън в някоя от стаите за разпити сам. — Упражнението ти е ясно — каза той. — Намери някой симпатяга в униформа и с широки плещи и го позиционирай в ъгъла, откъдето да се взира в него с неприязън за известно време. Това ще накара сфинктера му да се позатегне.

В девет часа Камерън Андерсън вече бе прекарал в горещата като пещ стая за разпити в компанията на враждебно изглеждащия полицай близо час и, както бе предвидил Инш, започваше да се гърчи.

— Господин Андерсън — заяви инспекторът с тон, в който отсъстваше каквато и да е топлина, когато най-после се настаниха около масата и се подготвиха да започнат разпита. — Колко любезно от ваша страна да отделите време от иначе така препълнената си програма! — Камерън изглеждаше много изплашен и толкова изтощен, сякаш бе прекарал нощта в неспирен плач. — Доколкото разбирам — продължи Инш, като се подкрепи с плодово бонбонче, — сте измислили някаква нова, невероятна интерпретация на събитията от онази нощ? Може би този път за злодеянието са отговорни извънземни пришълци?

Ръцете на Камерън трепереха върху масата. Гласът му бе изтънял и прозвуча тихо, треперещ също като ръцете му:

— Двамата с Джорди не се бяхме виждали преди да навърша десет години. Майка му почина от рак на гърдата, така че той се премести да живее с нас. Беше по-едър от мен… — Говореше толкова тихо, че Инш се принуди да го подкани да повиши тон, за да могат да записват показанията му. — Правеше разни неща. Той… — По бузата му се спусна една-единствена сълза. Камерън прехапа устни и им разказа за брат си.

Джорди дошъл от Единбург преди три седмици. Вършел някаква работа за шефа си. Нещо, свързано с осигуряването на разрешително за строеж. Харчел пари като за последно. Основно залагал. Само че не печелел. След което работата с разрешителното се провалила. Той бил похарчил всички пари за подкупа, затова решил да действа със заплахи. Накрая се наложило да се изнесе от града по възможно най-бързия начин.

— Бутнал е представителя на строителния надзор пред автобус — каза Инш. — В момента е в Абърдийнската кралска болница с натрошен череп и счупен таз. Ще умре.

Камерън не вдигна очи; просто продължи да разказва.

— Седмица по-късно Джорди отново се появи. Каза, че работодателят му искал да знае какво се е случило с парите, които му бил дал. Той нямаше пари, а и у дома вече на няколко пъти бяха наминавали букмейкъри. Отведоха Джорди, а когато се върна на следващия ден, пишкаше кръв. — Той потрепери с лъщящи очи. — Но Джорди имаше план. Каза, че някой търсел нещо специално. Нещо, което той можел да осигури.

Логан придърпа стола си напред. Милър бе споменал същото. Че някой търсел „жива стока“.

— Не го видях в продължение на два дни. Когато се появи отново, носеше голям куфар, а в куфара имаше момиченце. Беше упоена. Той каза, че тя била отговорът на всичките ни неприятности. Смятал да я продаде на онзи човек и да вземе достатъчно пари, че да се разплати с букмейкърите и да върне на шефа си сумата, която му беше дал за подкуп. Момиченцето нямало да липсва на никого.

— Как й беше името? — леденостуденият глас на Логан отекна в непоносимата жега на стаята.

Камерън сви рамене. Сълзите отново се канеха да рукнат.

— Аз… не зная. Беше чужденка. Някъде от Русия, струва ми се. Майка й била проститутка в Единбург, долетяла по специална поръчка. Само че умряла от свръхдоза. Така че детето било, така да се каже, в излишък… — Той подсмръкна. — Джорди я хвърлил в куфара, преди някой да е успял да се появи и да я поиска.

— Значи така, двамата с брат ти се канехте да продадете четиригодишното момиченце на някой извратен копелдак? — Заплахата в тона на Инш бе ужасно зле прикрита. Бузите на дебелия мъж се бяха налели в цвят, а очите му искряха като черни диаманти.

— Нямах нищо общо! Той беше виновен! Само той…

Инш го изгледа страховито, но не каза нищо.

— Тя не можеше да говори английски, така че той я научи на това-онова. Нали знаете — той скри глава в треперещите си ръце, — разни мръсотии. Тя не знаеше какво означават.

— А ти си я насилил. Научил си я да казва „чукай ме отзад“, след което си го направил.

— Не! Не! Не можехме… — Той се изчерви. — Джорди каза, че трябвало да бъде, така де, девствена.

Лицето на Логан се сгърчи от отвращение:

— Затова си я накарал да ти смуче пишката?

— Идеята беше на Джорди! Той ме принуди! — Сълзите се стичаха по лицето на Камерън. — Само веднъж. Направих го само веднъж, когато старецът дойде. Започна да бие Джорди, а аз се опитах да го спра. Тогава се появи момиченцето и започна да говори онези неща, на които я беше научил Джорди. Улови стареца, а той я блъсна и тя падна, удари си главата и умря. — Мъжът се вгледа умолително в студените очи на Инш. — Каза, че първо ще убие Джорди, а после ще се върне за мен! — Камерън потърка очи с ръкав, за да изтрие сълзите, ала на мястото им се появяваха още и още. — Трябваше да се отърва от нея! Лежеше пред камината, гола и мъртва. Опитах се да я нарежа, но не успях. Беше… беше… — Сви рамене и отново избърса сълзите си. — Затова я увих с малко тиксо. Аз… излях белина в устата й, за да… нали разбирате… да я почистя.

— След което си се нуждаел от торба за смет, в която да я изхвърлиш.

Камерън кимна, а от носа му се откъсна искряща капка, която се разби по повърхността на масата между треперещите му ръце.

— А най-накрая я пусна при останалия боклук.

— Да… Съжалявам. Съжалявам…

 

 

След самопризнанието си, след като Камерън Андерсън бе признал, че е насилил сексуално четиригодишно момиченце, го върнаха обратно в килията и уредиха на следващия ден да се яви в Шериф Корт. Нямаше място за празнуване. След признанията му, никой не беше в настроение.

Когато се върна в оперативната стая Логан въздъхна и свали карфицата от снимката на момиченцето на стената, изпитвайки вътрешна празнота. Залавянето на човека, който я бе насилил и се беше отървал от тялото й като от къщна смет, го бе накарало да се почувства омърсен само заради това, че имаше нещо общо с тази история. Изпитваше срам, че беше човек.

Инш се настани на ръба на бюрото и помогна на Логан да подреди купчината с показания.

— Чудя се дали някога ще разберем коя е била?

Логан потърка лице, чувствайки първите връхчета на наболата брада под пръстите си.

— Съмнявам се — каза той.

— Както и да е. — Инш напъха показанията в папката по случая и се прозя продължително. — Все още имаме едно-две неприятни задължения.

Животното.

Този път взеха една от служебните коли и потеглиха към болницата. Шофираше Уотсън.

Абърдийнската кралска болница бе доста по-оживена в сравнение с предната вечер. Пристигнаха точно навреме за сервирането на обяда: нещо варено, с картофи и зеле.

— Напомни ми да се прехвърля на частно здравно осигуряване — каза Инш, докато подминаваха санитарка, бутаща пред себе си димяща количка, воняща на зеле.

Събраха всички полицаи, които бяха разпитвали пациентите и персонала и направиха бързо съвещание в една от празните стаи. Нямаше кой знае какво ново, но все пак ги изслушаха и благодариха на униформените служители за положеното старание. Никой не беше видял или чул каквото и да било. Бяха проверили записите от охранителните камери: никъде не се забелязваха хора с просмукани с кръв дрехи, тичащи към безопасността на нощта.

Инспекторът им изнесе нещо като вдъхновяваща реч и ги разпредели по новите задачи. Уотсън и Логан останаха последни.

— Вие двамата най-добре си намерете някаква полезна работа — каза Инш, подновявайки добре познатия лов из джобовете на костюма си. — Сега трябва да поговоря с лекарката от вчера. — Той се отдалечи спокойно, без да престава да издирва неуловимите бонбони.

— Е — каза редови полицай Уотсън, като се постара гласът й да прозвучи експедитивно, — откъде искате да започнем?

Логан се замисли за краката й, подаващи се от собствената му тениска в кухнята.

— Ъ… — каза той, решавайки, че нито му беше времето, нито мястото. — Какво ще кажеш да отидем да хвърлим поглед на онези записи от камерите? Може да са пропуснали нещо.

— Вие сте шефът — отвърна тя и жизнерадостно му отдаде чест.

Докато крачеха из болницата, Логан се опита да не отклонява мислите си от работата. Насочиха се към отделението на охраната. Мислите му обаче бяха решили да се отклоняват колкото си искат.

— Знаеш ли — събра кураж да каже той, когато най-сетне стигнаха асансьора. — Все още ти дължа онази бира от снощи.

Уотсън кимна.

— Не съм забравила, сър.

— Добре. — Той натисна бутона на асансьора, стараейки се да изглежда възможно най-естествен. Облегна се на парапета, който минаваше по вътрешната стена на асансьора. — Какво ще кажеш за довечера?

— Довечера?

Логан усети как бузите му започват да се изчервяват.

— Ако си заета, няма проблем. Все тая, може и някоя друга вечер… — Глупак.

Клетката на асансьора се разтресе и спря, а редови полицай Уотсън му се усмихна.

— Става. Довечера.

Докато вървяха към стаята на охраната Логан бе прекалено радостен, за да каже каквото и да било повече. Вътре беше много тясно. Дълъг, черен плот и стена от малки телевизионни екрани над него. Откъм стената с видеокасетофоните се чуваше тихото шумолене на лентите, записващи всичко, което се случваше. В средата на всичко това седеше младолик мъж със сламеноруса коса и пъпчиво лице, облечен в стандартната униформа на охранител — кафява с жълти ивици и шапка с козирка. Приличаше на чистач с фуражка.

Обясни им, че не разполагали с видеокамери, наблюдаващи стаята, в която се бе разиграло убийството. Покривали всички основни коридори, Бърза помощ, изходите, както и някои от болничните отделения, но имали „проблеми“ със записването на пациентите по време на медицински прегледи. Заради правото на поверителност.

От предната нощ имаше един куп касети. Екипът по претърсването вече ги бил изгледал, но ако Логан искал да им хвърли едно око, младежът нямал нищо против.

Точно тогава телефонът на Логан зазвъня. В тясното пространство звукът бе висок и натраплив.

— Известно ви е — заяви твърдо охранителят, — че мобилните телефони трябва да бъдат изключени!

Логан поднесе извиненията си. Разговорът щеше да му отнеме само минутка.

Отново беше Милър.

— Лаз! Започвам да си мисля, че си изпаднал от задника на географията, човече.

— В момента съм малко зает — отговори Логан, обръщайки гръб на пъпчивия младеж с лайнянокафявата униформа. — Спешно ли е?

— Ами зависи от гледната точка. Наблизо ли си до телевизор?

— Какво?

— Телевизионен апарат. Движещи се картинки…

— Известно ми е какво е телевизор.

— Хубаво. Ако си близо до някой, включи го.

— Можете ли да пуснете нормална телевизия по някой от тези монитори? — попита Логан човека по сигурността.

Пъпчивият младеж каза не, но можели да опитат в някоя от стаите надолу по коридора.

Три минути по-късно стояха пред премигващия екран и се взираха в разлигавената американска сапунена опера, която излъчваха. Зад тях на леглото спеше възрастна жена с розова коса. Беше оставила зъбите си в чаша с вода.

— Божичко, Адълайд — каза блондинът със загоряла кожа, съвършени зъби и стомах като дъска за гладене. — Да не би да твърдиш, че това дете е мое?

Драматична музика, близък кадър на силно гримирана брюнетка с гърди под налягане. Реклами — картофен чипс, прах за пране. Изведнъж лицето на Джералд Клийвър изпълни екрана. Седеше с доброжелателен и благоразумен вид в кожено кресло с облегалки за ръцете и носеше плетена вълнена жилетка.

— Опитаха се да ме изкарат чудовище! — каза той и в същия момент образът се смени, показвайки как Клийвър разхожда жизнерадостен лабрадор. — Обвиниха ме в ужасяващи престъпления, които не съм извършил! — Пореден скок на камерата, този път показваща Клийвър седнал на ниска каменна ограда, искрен и изпълнен със стаена болка. — Четете всичко за годината, която прекарах в ада в тазседмичния „Световни новини“!

— О, боже — каза Логан, когато заглавието на вестника се завъртя на екрана. — Само това ни липсваше.