Стюарт Макбрайд
Студен гранит (31)

31

Слънцето рисуваше в небето над Роузмънт сатанински оранжеви и алени пламъци. От нивото на улицата се виждаше само една многоцветна ивица над дългите редици сиви триетажни жилищни блокове. Тук-там уличните лампи започваха да примигват и бръмчат в свежия декемврийски въздух, придавайки на сградите жълтеникав, апатичен вид. Още нямаше и пет часът.

Въпреки нищожните шансове, редови полицай Уотсън успя да намери място за паркиране точно срещу постройката, където живееше Норман Чалмърс. Общинският контейнер за смет стоеше точно пред входа й. Беше голям, черен варел, висок до гърдите, хлътнал от двете страни и заключен с помощта на верига към стълба на уличната лампа. Мястото, от което боклукчиите я бяха взели и изсипали на общинското бунище заедно с останалия боклук.

От криминалната лаборатория бяха прегледали контейнера сантиметър по сантиметър, но така и не бяха открили нищо, освен факта че някой в сградата си пада по садо-мазо порнография.

— Колко сгради ще обходим? — попита Уотсън, като балансираше купчината показания на ръба на волана.

— Ще започнем от средата и докъдето стигнем. По три сгради от всяка страна: това прави седем. По шест апартамента във всяка сграда…

— Четиридесет и два апартамента? Господи, ще ни отнеме цяла вечност!

— След което ни остава и другата страна на улицата.

Уотсън огледа сградата откъм нейната страна и обърна очи към Логан:

— Не можем ли да накараме униформените да го свършат?

Логан се усмихна.

— Ти също си от униформените, забрави ли?

— Да, но съм заета с друго. Возя те насам-натам. Това ще ни отнеме цяла вечност!

— Колкото по-дълго си седим, толкова повече време ще ни трябва.

Започнаха с блока, в който живееше Чалмърс.

Партерен етаж, ляво — старица с хитри очи, коса с цвят на урина и дъх, който намирисваше на шери. Отказа да отвори вратата, докато Логан не пъхна полицейската си идентификация през отвора на пощата, а тя не телефонира в управлението, за да се увери, че не е един от онези педофили, за които била чула. Логан реши да не й обяснява, че е закъсняла с около деветдесет години с притесненията.

Партерен етаж, дясно — четирима студенти, двама от които все още спяха. Никой нито бил чул, нито видял каквото и да е. Били прекалено заети с уроците.

— Друг път — коментира Уотсън.

— Фашистка — отговори студентът.

Първи етаж, ляво — боязлива самотна жена с големи очила и още по-големи зъби. Не, не била виждала или чувала нищо, и не била ли цялата работа просто ужасна?

Първи етаж, дясно — никой не отвори.

Последен етаж, ляво — самотна майка и тригодишно дете. Още един случай на „ни чул, ни видял“. Логан започваше да изпитва усещането, че дори да извършеше цареубийство в собствената й баня, докато тя се къпе, жената пак щеше да се закълне, че не е видяла нищо.

Последен етаж, дясно — Норман Чалмърс. В показанията му нямаше промяна. Нямали право да го тормозят така. Смятал да телефонира на адвоката си.

И отново на улицата.

— Е — каза Логан, като напъха ръце в джобовете си, за да се предпази от ледения студ. — Минахме шест, остават седемдесет и осем.

Уотсън простена.

— Няма значение — усмихна й се Логан. — Ако се държиш прилично, ще те черпя бира, когато приключим.

Това изглежда успя да я поразведри и Логан тъкмо се канеше да прибави към предложението и покана за вечеря, когато улови отражението си в предното стъкло на колата. Беше прекалено мрачно, за да види всичко от сградата зад гърба си, ала в тъмното прозорците й светеха като котешки очи. Всички до един.

Той се обърна и огледа постройката. Всеки един от прозорците на фасадата грееше като сигнален фар. Дори и този на предполагаемо пустия апартамент на първия етаж вдясно. Докато го наблюдаваше, на прозореца се появи едно лице и на свой ред се взря към улицата. За секунда очите им се срещнаха, след което лицето изчезна с ужасено изражение. Едно много познато лице.

— Гледай ти, гледай ти… — Логан потупа полицай Уотсън по рамото. — Май се сдобихме с кандидат за победител.

Върнаха се обратно. Уотсън стовари няколко безмилостни удара върху вратата на апартамента:

— Хайде, знаем, че си вътре. Видяхме те!

Логан се облегна на парапета, докато тя бъхтеше боядисаната в черно врата. Беше взел със себе си купчината показания и сега ги преглеждаше, търсейки онова, което съответстваше на адреса. Първи етаж, дясно, номер седемнайсет… Някой си господин Камерън Андерсън, който идваше от Единбург и проектираше дистанционно управляеми апарати за петролната индустрия.

Редови полицай Уотсън отново заби палец в бутона на звънеца, без да престава да блъска вратата с другата ръка.

— Ако не отвориш, ще разбия проклетата врата!

При цялата тази шумотевица нито едно лице не надникна от околните апартаменти, за да види какво става. Толкова по въпроса за гражданския дълг.

Изминаха две минути, през които вратата си остана затворена. Логан започваше да изпитва неприятни предчувствия.

— Разбий я.

— Какво? — Уотсън се обърна и прошепна високо: — Нямаме разрешително за обиск! Не можем просто да разбием вратата! Само блъфирах…

— Разбий я. Веднага.

Редови полицай Уотсън отстъпи малко назад и заби крак във вратата, точно под бравата. Вратата се отвори с мощен трясък, отскочи от стената на коридора и се блъсна обратно, разтърсвайки снимките в рамки. Втурнаха се вътре. Уотсън към всекидневната, а Логан към спалнята. Никой.

Подобно на апартамента на Чалмърс на горния етаж и тук кухнята нямаше врата, но така или иначе беше празна. Оставаше единствено банята, чиято врата се оказа заключена.

Логан разтърси бравата и стовари няколко пъти длан върху дървото на вратата.

— Господин Андерсън.

От вътрешността се разнесе звук от хлипове и течаща вода.

— По дяволите!

Опита да отвори вратата за последно преди да помоли Уотсън да повтори процедурата.

Тя едва не я изби от пантите.

В тесния коридор нахлуха облаци пара. Вътрешността на малката баня бе облицована в дърво, подобно на сауна, което отчасти прикриваше санитарен фаянс в неприятен цвят авокадо. Помещението бе достатъчно голямо, че от другата страна на тоалетната да се смести вана с душ. Завесата пред ваната бе дръпната и я закриваше.

Логан отнесе със замах завесата точно навреме, за да види как напълно облеченият мъж, коленичил в покачващата се вода, се опитваше да си отреже китките с помощта на бръснач за еднократна употреба.

 

 

Отведоха господин Андерсън право в Бърза помощ, без да чакат линейката. Болницата беше на по-малко от пет минути път. Увиха китките му в няколко пласта пухкави хавлиени кърпи, след което ги напъхаха в няколко захвърлени найлонови торбички, за да не омажат цялата кола в кръв по време на пътуването.

Камерън Андерсън не се бе справил особено добре със самоубийството си. Прорезите не бяха достатъчно дълбоки, че да отворят вените. Нуждаеше се само от няколко шева и една нощ наблюдение. Когато чу последното от сестрата, Логан се усмихна и я увери, че господин Андерсън ще получи цялото наблюдение, от което се нуждае в килията си в главното управление. Тя го изгледа така, сякаш беше нещо, което би остъргала от подметката на обувката си.

— Какво ви става, по дяволите? — попита твърдо тя. — Бедният човек току-що се е опитал да посегне на живота си!

— Заподозрян е в убийство… — бе всичко, което успя да каже Логан, преди тя да го изгледа намръщено, сякаш се мъчеше да си спомни къде го е виждала.

— Познавам ви! Бяхте тук вчера! Вие сте онзи, който преби стареца!

— Нямам време за това. Къде е?

Тя скръсти ръце и промени изражението на лицето си от намръщено в още по-намръщено.

— Ако не напуснете моментално, ще извикам охраната.

— Браво на вас. Да видим тогава как ще се оправите с обвинение в опит за възпрепятстване на закона. Ясно?

Логан я блъсна встрани и се насочи към редицата от скрити зад завеси отделения. Разпозна онова, което му трябваше, по звука от подсмърчане с единбургски акцент.

Мъжът беше седнал на ръба на леглото за прегледи, клатеше се напред-назад, плачеше тихо и мърмореше през сълзи откъслечни думи. Логан се настани на черния пластмасов стол срещу леглото. Уотсън го последва, за да заеме позиция в ъгъла с бележник в ръце, готова да води записки.

— Здравейте отново, господин Андерсън — каза Логан с най-приятелския си тон. — Или мога да ви наричам Камерън?

Мъжът не вдигна очи. През бинта на лявата му китка бе избило малко червено петънце. Не можеше да откъсне поглед от него.

— Камерън, чудех се за нещо — продължи Логан. — Виждаш ли, имаше един тип, който дойде от Единбург и свърши във водите на пристанището. Пуснахме снимката му из вестниците и я разлепихме навсякъде, но никой така и не го разпозна. По всичко изглежда, че на хората не им хареса начина, по който бяха изрязани с мачете капачките на коленете му.

При думата „изрязани“ господин Андерсън потрепна. „Мачете“ пък изтръгна от него горък вопъл.

— Та онова, което ме обърква, Камерън, е, че така и не ни звъннахте. Имам предвид, че няма начин да не сте видели снимката. Беше разпространена по всички новини. — Логан извади квадратен лист хартия и го разгъна, докато се превърна в снимката на Джорди Стивънсън, все още жив. Пазеше я още от времето, когато бяха обикаляли съмнителните букмейкъри на Абърдийн. Вдигна я пред ридаещия мъж. — Познавате го, нали?

Очите на Андерсън се стрелнаха към фотографията и отново се загледаха в петното на бинта. В този кратък миг Логан разбра, че е бил прав. Камерън Андерсън и Джорди Стивънсън. Нямаха еднакви имена, но си приличаха по тежките черти и еднакво бухналата коса. Липсваше единствено порномустакът.

Андерсън каза нещо, ала прекалено тихо, за да бъде разбираемо.

Логан сложи снимката на пода, ориентирайки я така, че мъртвите очи на Джорди да погледнат нагоре към тези на мъжа на леглото.

— Защо ти беше да правиш опит за самоубийство, Камерън?

— Мислех, че е той. — Измърмори Андерсън по-скоро на себе си, но този път го чуха ясно.

— Кой той?

Андерсън потрепери.

— Той. Старецът.

— Как изглежда, опиши го.

— Стар. Посивял. — Той посегна с изкривени, търсещи пръсти към гърлото си. — С татуировки. Едното му око е съвсем бяло, като пържен белтък.

Логан се облегна в стола си.

— Защо той, Камерън? Какво може да иска той от теб?

— Джорди беше мой брат. Старецът… той… — Камерън вдигна ръка към устата си и започна методично да гризе ноктите на всеки от пръстите направо до живеца. — Дойде в апартамента. Каза на Джорди, че има съобщение за него. От господин Макленън.

— От господин Макленън, ли? От Малк Ножа? — Логан отново се изстреля напред в стола си. — Какво беше съобщението?

— Пуснах го вътре, а той удари Джорди с нещо. После започна да го рита, докато беше на земята. — Червените очи на Андерсън се стрелнаха умолително към Логан. По белите му бузи се стичаха сълзи. — Опитах да го спра, но той ме удари. — Това обясняваше синината, с която го бяха открили в деня, когато ги бе пуснал да влязат в сградата.

— Какво беше съобщението, Камерън? — Загадъчното послание, за което Саймън Маклауд твърдеше, че всички в Абърдийн знаели. Всички, освен в полицията.

— Той ме наплю… — От устата му се изтръгна ридание, а една сребриста ивица се стече от носа му. — Извлече Джорди от апартамента. Каза, че ще се върне за мен! Мислех, че е той!

Логан огледа мъжа, седнал срещу него. Олюляваше се напред-назад, а носът и очите му течаха свободно. Лъжеше. Беше погледнал през прозореца, бе забелязал, че на улицата стоят Логан и редови полицай Уотсън. Знаеше, че не беше Чалнатия Дъг, който се връщаше да го довърши.

— Какво беше съобщението?

Камерън размаха ръка, описвайки кръгове наслуки. Червеното петно на бинта ставаше все по-голямо.

— Не зная. Каза само, че ще се върне!

— Ами малкото момиченце? — попита Логан.

Андерсън реагира така, сякаш Логан го бе зашлевил. Отне му поне десет секунди, докато се окопити и попита:

— Какво момиченце?

— Момиченцето, Камерън, мъртвото момиченце в чувала за смет, принадлежащ на твоя съсед от горния етаж. Помниш ли я? Един приятен човек от полицията е идвал, за да вземе показанията ти.

Андерсън прехапа устни и не пожела да срещне очите на Логан.

Не успяха да изкопчат нищо повече от него. Вместо това останаха смълчани, докато не се появиха двама униформени, за да отведат мъжа.

* * *

Когато Логан и Уотсън се появиха на вратата, редовият полицай на пост почти бе преполовил романа си. Бил прекарал относително скучен ден, като се изключели двете сестри, с които пофлиртувал. Логан отново го изпрати да донесе кафета.

Стаята на Дъг тънеше в полумрак. Премигващият телевизионен екран хвърляше зелено-сиви отблясъци, каращи сенките да се гърчат и подскачат. Все едно отново бяха попаднали в „Хиподрум и писти“, само дето този път никой не се опитваше да ги срита и стъпче до смърт. Единствените звуци идваха от климатика, бръмчащото медицинско оборудване и хрипливото дишане на бледия старец на болничното легло, загледан в беззвучния екран. Логан и този път се настани в края на леглото.

— Добра вечер, Дъги — каза с усмивка в гласа. — Донесохме ти грозде. — Той хвърли хартиената кесия на одеялото до краката на стареца.

Дъг изсумтя и отново се зазяпа в телевизора.

— Току-що проведохме много интересен разговор с един човек, Дъги. За теб. — Логан се наведе напред и се подкрепи с грозде от кесията. В светлината на телевизора гроздовите зърна изглеждаха като малки гангренясали хемороиди. — Обвини те в нападение и отвличане по случая с покойния Джорди Стивънсън. Видял те е! Какво ще кажеш за това, Дъги? Първо открихме улики, а сега си имаме и свидетел.

Никаква реакция.

Логан се подкрепи с още малко грозде.

— Свидетелят твърди също така, че си убил и онова малко момиченце. — Последното беше лъжа, но човек никога не знае кога ще му излезе късметът. — Детето, което открихме в чувала за смет.

Това успя да откъсне вниманието на Дъг от телевизора. Той седна изправено, подкрепен от половин дузината възглавници и се вторачи зловещо в Логан с единственото си здраво око. След което отново погледна телевизора.

— Нещастен шибаняк.

Мълчанието се проточи в мрака. Осветен от екрана, Чалнатия Дъг изглеждаше като скелет — с хлътнали бузи, потънали дълбоко очни ябълки. Зъбите му все още плуваха в чашата.

— Защо я уби, Дъги?

— Знаеш — каза старецът. Гласът му бе нисък и мъртвешки, като шепот през счупено стъкло. — На млади години бях страхотен жребец. Като имаш предвид, че не говоря за първа младост. Жените се претрепваха, за да си го получат от Дъги. При това какви жени, ти казвам. Жени, а не някакви болни шибаняци.

Логан зачака Дъги да се изкашля — мокър, разтърсващ звук, който приключи с кълбовидна храчка, изплюта в подлогата.

— Научих, че Джорди е отседнал със своя полубрат педал в Роузмънт. Реших да намина, да им направя едно малко посещение. Джорди се опитваше да се изкара много печен, нали разбираш? Големият мъж! А аз съм, видите ли, някакъв жалък старик. „Върви си у дома, старче, да не ти счупи някой проходилката…“ — Беззъбата му усмивка се превърна в смях, който на свой ред прерасна в поредния пристъп на кашлица. Дишайки тежко, Дъги се отпусна обратно на купчината болнични възглавници. — Така че, наложи се да го сритам здравата. Направо във всекидневната. После обаче оня копелдак, гей братчето му, се появи откъм спалнята, облечен в розовата си нощничка. Аз въобще не му обърнах внимание, нали се сещаш, мислех си, че е тръгнал да си вземе ваната или нещо подобно. Само дето чувам детски плач. — Той поклати глава при спомена за случилото се. — Шибанякът стои там и ми крещи: „Не можеш да идваш тук! Не можеш да постъпваш така!“. Все едно давам пет пари. А аз продължавам да чувам онзи плач и решавам да ида да видя какво става. Само дето гейчето не ще да се мръдне и продължава да ми обяснява как съм нямал никакво право… — Той залепи юмрук в дланта си. — Бам. Отивам в стаята и виждам онова малко момиченце. Не носи нищо друго освен шапка с Мики Маус. Нали ги знаеш, онези с ушите? — Той погледна Логан за потвърждение, ала сержантът бе прекалено шокиран, за да отговори. — Гледам аз голото невръстно момиче… Онзи копелдак беше почти разсъблечен. — Той направи гримаса. — Върнах се във всекидневната и му сритах задника. Болен боклук!

Логан най-после се бе съвзел достатъчно, за да попита:

— Какво стана с момичето?

Отчаяният Дъг Макдъф сведе очи към ръцете си. Лежаха в скута му като съсухрени нокти на хищна птица. Артритът постепенно бе започнал да превръща ставите им в подути болезнени топки.

— Да, момичето… — Той се покашля. — Тя… появи се тъкмо когато се пусках за втори рунд на мръсника. Беше чужденка. Приличаше на германка или на норвежка, така мисля. Гледа ме с онези големи кафяви очи, плаче и говори ужасни мръсотии: „Аз смуче твоя пишка“, „Чукай ме отзад…“. Отново и отново. — Старецът си пое дъх на пресекулки и отново се забори с кашлицата. Когато най-после се успокои, лицето му изглеждаше тебеширенобяло. — Тя… Държеше ме за крака, плачеше и мажеше сополи навсякъде. Беше чисто гола и продължаваше да ми повтаря, че иска да я чукам отзад. Аз… аз я отблъснах по-далеч от мен… — Гласът му се изгуби. — Падна върху камината. Удари си главата в тухлите.

Още веднъж изпаднаха в мълчание. Дъг, изгубен в размисъл, Логан и Уотсън опитващи да осъзнаят онова, което току-що бяха чули. Дъг проговори пръв:

— Метнах Джорди на рамо, отведох го на едно приятно и тихо местенце и хубавичко го подредих. Трябваше да го чуете как пищеше, докато му кълцах шибаните колене. Мръсен копелдак.

Логан прочисти гърлото си:

— Как така остави брат му жив?

Дъг го погледна, а в дълбоко врязаните му бръчки се четеше тъга.

— Имах друга работа. Трябваше да предам съобщението. Смятах да се върна на следващия ден. За да му покажа какво се случва на болните копелдаци като него. Нали се сещаш, с помощта на ножа ми „Стенли“. Само дето като отидох, навсякъде се виждаха щъкащи прасета. И на следващия ден, и на по-следващия…

Логан кимна. Първите полицаи навярно се бяха оказали от собствения му екип, по времето когато арестуваха Норман Чалмърс. Останалите бяха екипите, обикалящи от врата на врата в търсене на свидетели. Докато през цялото това време Чалнатия Дъг се бе спотайвал в сенките и ги бе наблюдавал.

— Висях като някакъв шибан идиот в снега и дъжда и хванах пневмония в добавка към рака.

Дъг отново се изгуби в мълчание. В здравото му око се виждаше нещо като пожелание за сбогом. Млечнобялото просто отразяваше отблясъците на телевизора.

Логан се изправи.

— Преди да си тръгнем, има още нещо, което не ми дава мира — какво беше съобщението?

— Съобщението ли? — През беззъбото лице на Чалнатия Дъг плъзна широка усмивка. — Никога не кради от работодателя си.