Стюарт Макбрайд
Студен гранит (3)

3

Полицейското управление на Грампиан^[1] се помещаваше в сива сграда от бетон и стъкло. Седеметажният блок, на върха на който бяха разположени високоговорители за тревога и радиоантени, беше прислонен встрани от голямото движение в края на „Куийн стрийт“. Намираше се в съседство със сградата на Шериф Корт и точно срещу подобната на гранитна сватбена торта постройка на Маршал Колидж. Точно зад ъгъла, като се тръгнеше от Центъра на изкуствата, се намираше храм в псевдоримски стил, строен през викторианската епоха. Управлението на полицейските части беше истинско свидетелство за любовта на строителните предприемачи към грозните сгради. Но пък бе на един хвърлей разстояние от градската управа, заседателните зали на съда и десетина кръчми.

Кръчми, църкви и дъжд. Три от нещата, с които Абърдийн разполагаше в изобилие.

Небето над тях бе мрачно и свъсено, а блясъкът на натриевите улични лампи в ранната утрин придаваше на улиците жълтеникав и нездрав вид. Пороят от предната нощ не бе намалял ни най-малко. Тежките дъждовни капки отскачаха от мокрите павета. Отводнителните канали преливаха.

По улицата сърдито трополяха рейсове, разпращайки фонтани от вода върху всеки достатъчно глупав, че да се разхожда навън в такъв ден.

Логан изруга, прибра по-плътно палтото си с една ръка и мислено отправи молитва за мъчителната смърт на всички копелдаци зад воланите на автобусите. Беше прекарал ужасна нощ след юмрука в стомаха и последвалите го три часа на мушкане и ръчкане от страна на лекарите в Бърза помощ. Накрая, в около пет и петнайсет сутринта, го бяха изхвърлили в студения, непрестанен дъжд, въоръжен с шишенце болкоуспокоителни и еластична превръзка през стомаха.

Беше успял да поспи цял час.

Заджапа през фоайето на „Куийн стрийт“ и застана пред закривената рецепция, докато от него се отцеждаше вода. Апартаментът му се намираше само на две минути пеша оттук, но въпреки това бе успял да се намокри до кости.

— Добро утро, сър — каза сержантът със заострено лице иззад бюрото си. Логан не го разпозна зад стъклото. — Мога ли да ви помогна? — Думите му бяха последвани от дежурната учтива усмивка.

Логан въздъхна.

— Добро утро, сержант — каза той. — Днес трябваше да работя с детектив-инспектор Макферсън…

Учтивата усмивка се стопи в момента, в който сержантът зад бюрото си даде сметка, че Логан не е цивилен гражданин.

— Чака ви гадна работа: нож в главата. — Той демонстрира с ръка, извършвайки намушкващи движения. Логан с мъка се удържа да не отстъпи. — Вие ли сте… — Той направи справка с нещо на бюрото, обръщайки страници напред-назад, докато не откри каквото търсеше. — Детектив-сержант Макрей?

Логан си призна, че е същият, като размаха пред очите му разрешителното си.

— Аха — отвърна сержантът. По лицето му не помръдваше и мускул. — Прекрасно. Трябва да доложите на детектив-инспектор Инш. Съвещанието започна… — Той хвърли бърз поглед към часовника. — Преди пет минути. — Усмивката му отново се мярна. — Той не обича, когато хората закъсняват.

 

 

Логан бе закъснял с дванайсет минути за брифинга в седем и трийсет. Помещението бе изпълнено с жени и мъже със сериозни изражения, които до един се обърнаха и погледнаха към него, когато внимателно се прокрадна вътре и затвори тихо вратата след себе си. В предната част на помещението детектив-инспектор Инш — огромен, плешив мъж в чисто нов костюм — спря насред изречение и се намръщи, докато Логан с накуцване си проправи път до едно от празните места на предната редица.

— Както казвах — изгледа го кръвнишки инспекторът, — според предварителния доклад на патолога смъртта е настъпила преди около три месеца. Три месеца са доста време за каквито и да било улики на мястото на престъплението, особено в този противен дъжд. Това не означава обаче, че няма да ги потърсим. Претърсване милиметър по милиметър: радиус — един километър от канавката.

Публиката от полицейски служители изпъшка. Територията за претърсване беше голяма и почти нямаше начин да намерят каквото и да е. Не и след три месеца. А навън продължаваше да вали. Очертаваше се дълга, мокра и кална работа.

— Зная, че няма да е приятно — произнесе детектив-инспектор Инш, като изрови от джоба си едно желирано човече. Изучи го, издуха мъхчетата от него и го хвърли в устата си. — Но не ме е грижа. Говорим за тригодишно момче. Ще заловим негодника, който му е причинил това. Никакви издънки. Разбрано?

Той направи пауза, предизвиквайки присъстващите да направят опит да го оборят.

— Добре. И докато още сме на темата за издънките: миналата вечер някой е снесъл на „Прес енд Джърнъл“ информацията, че сме открили тялото на Дейвид Рийд. — Той им показа сутрешното издание на вестника. Заглавието с големи букви гласеше: „ЕДВА ПРОХОДИЛО ДЕТЕ НАМЕРЕНО УБИТО!“. Предната страница беше разделена между фотография с усмихнатото лице на момчето и друга на палатката на криминолозите, осветена отвътре от светкавицата на фотоапарат. Силуетите на хората в палатката се бяха очертали върху найлоновите стени. — Обадили са се на майката за изявление… — беше повишил тон и изражението му бе станало мрачно, — … преди дори да успеем да известим бедната женица, че синът й е мъртъв!

Инш захлупи вестника с лапа върху бюрото. Откъм мъжете и жените се разнесе гневно мърморене.

— През следващите два дни всеки от вас да очаква посещение от службата по професионални стандарти. И повярвайте ми — произнесе съвсем бавно и преднамерено детектив-инспектор Инш — техният лов на вещици ще прилича на излет с животните от веселата гора в сравнение с моя. Когато открия кой е отговорен за случилото се, смятам да му завинтя тестисите на тавана.

Той отдели няколко секунди, за да изгледа навъсено присъстващите.

— Хубаво, следват задачите за днес. — Инспекторът отпусна едната буза на задника си на ръба на бюрото и започна да чете имената: кой щеше да обикаля по адреси, кой щеше да претърсва речния бряг, кой оставаше, за да отговаря на обаждания. Не спомена единствено името на детектив-сержант Логан Макрей.

— И преди да тръгнете — каза най-накрая, като издигна ръце, сякаш се канеше да благослови паството си — бих искал да ви напомня, че във фоайето вече се продават билети за тазгодишната пантомима. Уверете се, че сте закупили поне един!

Полицаите започнаха да се изнизват навън. Онези, които оставаха да отговарят на телефоните, подхвърляха снизходителни забележки на бедните нещастници, на които предстоеше да прекарат деня в ровене из калта и тичане в дъжда. Логан изостана на опашката с надеждата да разпознае някой. Беше прекарал последната година в отпуск по болест и не успяваше да зърне дори едно познато лице, какво оставаше да си спомни имена.

Инспекторът забеляза, че се помайва и го повика при себе си.

— Какво стана снощи? — попита, след като и последният от полицаите бе излязъл навън, оставяйки ги сами в залата за съвещания.

Логан извади бележника си и започна да чете:

— Тялото е открито в десет и петнайсет вечерта от човек на име Дънкан Никълсън…

— Нямах това предвид. — Детектив-инспектор Инш се настани още по-удобно на ръба на бюрото и скръсти ръце. С огромното си тяло, плешива глава и нов костюм изглеждаше като добре облечен Буда. Само не толкова дружелюбен. — Полицай Уотсън те е оставила в Бърза помощ в два тази сутрин. По-малко от двадесет и четири часа на служба и вече успя да прекараш една нощ в болницата. Натикали сме дядото на Дейвид Рийд в ареста по обвинение в нападение. И за да е още по-живописна картинката, пристигаш на брифинга ми накуцвайки. Със закъснение.

Логан се помести от неудобство.

— Ами, сър, господин Рийд бе силно раздразнен. Вината не беше негова. Ако не им се бяха обадили от „Джърнъл“, щеше…

Детектив-инспектор Инш го прекъсна:

— От теб се очаква да работиш заедно с детектив-инспектор Макферсън.

— Ъъ… да.

Инш кимна сериозно, измъкна още едно желирано човече от джоба си, хвърли го в устата си заедно с мъхчетата и всичко останало и продължи, като дъвчеше:

— Вече не. Докато на Макферсън не му зараснат шевовете на главата, си мой.

Логан се опита да прикрие внезапното си разочарование. Макферсън беше негов шеф в продължение на две години, преди Ангъс Робъртсън да използва вътрешностите на Логан за игленик на петнайсетсантиметровия си ловджийски нож. Харесваше Макферсън. Всеки, когото познаваше, работеше за Макферсън.

За детектив-инспектор Инш знаеше единствено, че идиотите не му понасят особено добре. Както и че смята всички освен себе си за такива.

Инш се намести по-добре върху задника си и огледа Логан от главата до петите:

— Сега да не легнеш да ми умираш, сержант?

— Не и ако зависи от мен, сър.

Инш кимна. Широкото му лице бе непроницаемо и резервирано. Мълчанието се проточи и натегна от неудобство. Това беше една от запазените марки на детектив-инспектор Инш. Ако правиш достатъчно дълги паузи по време на разпита, рано или късно заподозреният сам е готов да каже нещо, каквото и да е, за да ги запълни. Беше просто изумително колко самопризнания се изтръгваха по този начин. Неща, които хората обикновено не си позволяваха да казват. Неща, които наистина, ама наистина не биха искали детектив-инспектор Инш да научи.

Този път Логан избра по-мъдрия път и не си отвори устата.

Накрая инспекторът кимна:

— Четох досието ти. Макферсън не те смята за задник, така че съм готов да ти дам малко преднина докато сам се уверя в това. Но ако още веднъж свършиш в Бърза помощ по този начин, изчезваш оттук. Разбрано?

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Така. От този момент нататък периодът на аклиматизация за теб приключва. Нямам желание да анализирам чувствата ти. Или се справяш с работата, или не. Аутопсията е след петнайсет минути. Бъди там. — Той се надигна от бюрото и потупа джобовете си, търсейки още желирани човечета. — От осем и петнайсет до единайсет и трийсет съм на събрание на управлението, така че ще ми докладваш за подробностите когато се върна.

Логан погледна първо вратата, а после и него.

— Тревожи ли те нещо, сержант?

Логан излъга и каза не.

— Добре. Като се има предвид малкия ти излет до Бърза помощ вчера, прикрепям полицай Уотсън към теб като ангел хранител. Тя ще се върне в десет. Не се оставяй да те хвана без нея. Не приемам извинения.

— Да, сър. — Страхотно, току-що се беше сдобил с бавачка.

— А сега се размърдай.

Логан почти беше излязъл от вратата, когато Инш прибави:

— И се опитай да не я вбесяваш. Неслучайно я наричат „Топкотрошачката“.

 

 

Полицейското управление на Грампиан бе достатъчно голямо, за да се гордее със собствена морга, разположена в мазето, на достатъчно разстояние от служебната столова, за да не отблъсква хората от супата в чиниите им. Представляваше голяма, бяла, безукорно чиста зала с фризери за телата на едната стена. Настилката на пода изскърца под обувките му, когато Логан бутна двойната врата и влезе вътре. Студената зала бе изпълнена със зловонието на антисептик, маскиращ аромата на смърт. Като цяло беше странна смесица от миризми. Ухание, което Логан бе свикнал да асоциира с жената, стояща до масата за дисекции.

Д-р Изобел Макалистър бе облечена в дрехите си за рязане: пастелнозелени свободни дрехи и гумена престилка. Късата й коса бе скрита под хирургическа шапка. Не носеше никакъв грим, за да не замърсява тялото, а когато вдигна поглед, за да види кой скърца из спретнатата й морга, Логан видя как очите й се разширяват.

Той спря и опита да се усмихне:

— Здрасти.

Тя вдигна ръка и почти му махна:

— Здравей… — Очите й отскочиха обратно към малкото голо телце, поставено върху масата за дисекции. Тригодишният Дейвид Рийд. — Още не сме започнали. Ще присъстваш ли?

Логан кимна и се покашля.

— Вчера исках да те питам… — каза той. — Как си?

Тя не го погледна, просто пренареди блестящия набор от хирургически инструменти на подноса. Неръждаемата стомана искреше под светлината на лампите над главите им.

— Ами… — Тя въздъхна и сви рамене. — Нали знаеш. — Ръката й се спря върху един скалпел. Лъскавият метал контрастираше с матовите й гумени ръкавици. — А ти?

Логан също сви рамене.

— Нищо ново.

Мълчанието бе мъчително.

— Изобел, аз…

Двойните врати отново се разтвориха и вътре влетя Браян, асистентът на Изобел, следван от заместник-патолога и прокурора.

— Съжалявам, че закъсняхме. Знаете ги какви са тези дознания при внезапна смърт, толкова много канцеларска работа! — каза Браян, като отметна един кичур коса от очите си. Той хвърли благоразположена усмивка на Логан. — Здравейте, сержант, радвам се да ви видя пак! — Той спря при него само колкото да разтърси ръката му, след което изприпка да си сложи червената гумена престилка.

Заместник-патологът и прокурорът кимнаха за поздрав на Логан, поднесоха извиненията си на Изобел и се настаниха, за да наблюдават работата й. Изобел бе тази, която щеше да извърши аутопсията. Другият патолог, мъж с наднормено тегло в началото на петдесетте, с плешива глава и космати уши, присъстваше само за да се увери, че разкритията й са валидни, каквито бяха изискванията според шотландския закон. Не че би се осмелил да каже нещо в очите й. А и тя винаги беше права.

— Е — каза Изобел, — най-добре да започваме. — Спусна предпазния стъклен щит на маската си, провери дали микрофонът й работи и набеляза набързо предварителните си наблюдения.

След това пред очите на Логан бавно започна да си проправя път през останките на Дейвид Рийд. Трите месеца, които беше прекарал в канавката, покрит единствено със старо парче талашит, бяха придали на кожата му почти черен цвят. Цялото му тяло бе подуто като балон заради неминуемия ефект на разложението. Подпухналата кожа бе осеяна с малки бели кръпки, подобни на лунички, където бяха успели да се задържат отделни култури от гъбички. Миризмата беше ужасна, но Логан знаеше, че ще стане още по-лошо.

Непосредствено до Изобел стоеше неголям поднос от неръждаема стомана, върху който тя оставяше всичко, което откриеше в мъничкото телце. Стръкчета трева, парченца мъх и хартия. Всичко, което бе успял да задържи трупът от смъртта си насам. Може би нещо, което щеше да им помогне да идентифицират убиеца на Дейвид Рийд.

— О, не… — каза Изобел, като надникна в замръзналата в писък уста на детето. — Май на гости ни е дошло и насекомо. — Съвсем внимателно, тя бръкна между зъбите на Дейвид с пинцета и в продължение на цял един ужасяващ миг Логан бе убеден, че ще извади оттам нощна пеперуда „Мъртвешка глава“. Вместо това върхът на пинцетата се появи, стиснал гърчеща се мокрица.

Изобел издигна тъмносивото насекомо към светлината и проследи как се размърдаха крачетата му.

— Вероятно е пропълзяла вътре в търсене на нещо за ядене — каза тя. — Едва ли ще ни каже нещо допълнително, но по-добре да играем на сигурно, отколкото по-късно да съжаляваме. — Изобел пусна насекомото в малка стъкленица с консервиращ разтвор.

Логан стоеше мълчаливо и наблюдаваше как мокрицата бавно се дави.

Час и половина по-късно стояха при кафемашината на приземния етаж, докато небрежно сресаният асистент на Изобел зашиваше тялото на Дейвид Рийд.

Логан изпитваше смътно гадене. Досега нито една от бившите му приятелки не бе преобръщала наопаки тригодишно дете на масата за дисекции пред очите му. Мисълта за тези ръце, така спокойни и ефикасни, нарязващи, извличащи, измерващи… подаващи на Браян малки пластмасови шишенца с парчета от вътрешни органи, които да бъдат опаковани и надписани… Той потръпна и Изобел спря да говори, за да го попита дали е добре.

— Лека настинка. — Той се усмихна насилено. — Какво казваше?

— Смъртта е настъпила вследствие на удушаване с нещо тънко и гладко, подобно на електрически кабел. Между раменете на гърба има значителни охлузвания, както и порезни рани по челото, носа и бузите. Бих казала, че нападателят е принудил детето да падне на земята и е коленичил върху гърба му, докато го е душил. — Гласът й звучеше професионално, сякаш всеки ден се занимаваше с нарязване на деца на парчета. Логан за пръв път си даде сметка, че това вероятно бе самата действителност. — Нямаше доказателства за наличие на семенна течност, но след толкова дълго време… — Тя сви рамене. — Все пак разкъсването на ануса е показателно за възможно проникване.

Логан направи гримаса и изсипа пластмасовата си чаша с гореща кафява течност в близкото кошче за боклук.

Тя се намръщи.

— Ако това е някаква утеха, нараняванията са настъпили след смъртта. Когато това се е случило, детето е било мъртво.

— Някакъв шанс да извлечете ДНК?

— Слабо вероятно. Вътрешните наранявания не съответстват на поражения от гъвкав предмет. Бих казала, че има далеч по-голяма вероятност да е било чуждо тяло, а не пениса на нападателя. Може би дръжка на метла?

Логан затвори очи и изруга.

Изобел просто сви рамене.

— Съжалявам — каза тя. — Гениталиите на Дейвид са били премахнати с нещо като градинарски ножици, със закръглени остриета, по някое време след смъртта. Достатъчно дълго след това, че кръвта да се е била съсирила. Може би дори след настъпването на вкочаняването.

За момент двамата останаха, потънали в мълчание, без да се поглеждат.

Изобел изви празната си пластмасова чаша с ръце.

— Аз… Съжалявам. — Тя спря и изви чашата в обратната посока.

Логан кимна.

— Аз също — отвърна и се отдалечи.