Стюарт Макбрайд
Студен гранит (29)

29

Количката с Дъглас Макдъф и съпровождащите я медицински работници нахлу в Бърза помощ и продължи право към интензивното отделение. Старецът приличаше на самата смърт. Сбръчканото му лице бе покрито с мрежа от тъмночервени натъртвания. Дишането му бе плитко и накъсано. По пътя към Абърдийнската кралска болница така и не се бе върнал към съзнание. Вместо това просто лежеше на носилката, а от разбитото му лице капеше кръв.

Хората от линейката не бяха обелили и дума на Логан през цялото време. Нито веднъж не се бяха поинтересували дали той е пребил застаряващия пенсионер.

Логан стоеше мълчаливо, трепереше и наблюдаваше как сестрата свързва Чалнатия Дъг с безбройни писукащи и пиукащи уреди, които започнаха да отчитат в синхрон със сърцето на мъжа.

Тя вдигна очи и видя, че сержантът стои в основата на носилката.

— Налага се да напуснете — каза сестрата, докато разкопчаваше ризата на стареца. — Пребили са го доста лошо.

— Зная. — Логан пропусна да спомене факта, че той бе отговорен за деянието. Гласът му бе хриптящ и му причиняваше болка.

— Роднини ли сте? — Лицето й бе загрижено и професионално. В този момент внимателно отлепяше ризата на Дъг от гърдите му.

— Не. Полицай съм — детектив-сержант Макрей.

Тя престана да работи, а изражението й стана студено.

— Надявам се да хванете негодника, който го е сторил и да го вкарате в затвора до живот. Да пребие така един старец!

След което пристигна и докторът — нисък, оплешивяващ мъж със стресиран вид, стиснал подложка с прикрепени листове. Не го интересуваше, че Логан е служител на реда. Всички трябваше да напуснат, за да може пациентът да бъде диагностициран и лекуван.

— Името му е Дъглас Макдъф — каза Логан, полагайки усилие да не изгуби гласа си. — Основен заподозрян в разследване за убийство. Смятайте го за изключително опасен.

Сестрата отстъпи от носилката и избърса ръце в синята си престилка. Латексът на хирургическите й ръкавици проскърца на фона на ритмичните писукания и пиукания.

Логан потърка внимателно гърлото си.

— Ще назнача униформен полицай, който да го наблюдава — каза той и преглътна болезнено.

Сестрата му хвърли несигурна усмивка, ала докторът вече изучаваше и преглеждаше пребитото тяло на Дъги. Тя си пое дълбоко дъх, поизправи се и също се зае за работа.

Логан се разпореди някой да остане край леглото на Чалнатия Дъг и ги остави на мира. Отвън в коридора едва не падна върху сестра, която буташе количка, пълна с шишенца и таблетки. Обърна се да се извини и откри, че я познава. Само дето този път върху лицето на майката на Лорна Хендерсън имаше огромна синина. Беше направила опит да я покрие с петнайсет сантиметра грим, ала натъртването все още прозираше.

— Добре ли сте? — попита той.

Тя повдигна нервно ръка към подутото си око и се усмихна изкуствено.

— Идеално — отговори с леко остър тон. — Никога не съм се чувствала по-добре. Вие как сте?

— Някой ударил ли ви е, госпожо Хендерсън?

Тя приглади синята си сестринска униформа и отрече. Била се ударила във вратата. Станало случайно. Нищо повече.

Логан й приложи едно от патентованите мълчания на детектив-инспектор Инш.

Фалшивата усмивка съвсем бавно изчезна, превръщайки отново лицето й в бледа, отпусната като кравешка гуша маска.

— Кевин се отби. Беше пил. — Тя се заигра с табелката за името, закачена на гърдите й, без да поглежда Логан в очите. — Реших, че иска да се върне при мен. Нали разбирате, мислех, че е зарязал глупавата плоскогърда повлекана. Но той каза, че вината била само моя, задето Лорна е мъртва. Че не трябвало да я карам да слиза от колата. Че аз съм я убила… — Тя вдигна глава, а в очите й, под флуоресцентната светлина, искреше сълза. — Опитах се да го накарам да разбере, че заедно можем да преживеем всичко това. Ако си помагаме един на друг. Че още го обичам. И че зная, че и той все още ме обича. — Сълзата се търкулна през ръба на окото и потече по бузата й. Тя я избърса с опакото на ръката си. — Но той се разстрои и започна да крещи дори още по-силно. После… Заслужавах си го! Вината беше само моя! Той никога няма да се върне…

Тя изостави количката си и побягна със сълзи на лицето.

Логан я проследи как изчезна през една двойна врата и въздъхна.

Редови полицай Уотсън седеше в чакалнята с отметната назад глава и шепа навита на топка тоалетна хартия, притисната към лицето й. Цялата беше почервеняла.

— Как е носът? — попита Логан, като се тръшна на съседния пластмасов стол, опитвайки се да овладее треперенето.

— Боли — отговори тя и без да мърда глава, погледна към него с ъгълчето на окото си. — Но мисля, дже боне не е сджупен. Как е затворникът?

Логан сви рамене и моментално съжали.

— Как са останалите? — попита с дращещ и болезнен глас.

Редови полицай Уотсън посочи надолу по коридора към спешното отделение.

— На един от дресьорите му преглеждат ребрата. Всиджки останали са добре. — Тя се усмихна и се намръщи от болка. — Оох… На едно от онези приятелчета май са му избити предните зъби. — Тя отново погледна към него и проследи как Логан за стотен път откакто бе седнал до нея потърка гърлото си. — Ти добре ли си?

Сержантът свали яката на ризата си, демонстрирайки врата си в цялата му задушаваща прелест.

Уотсън отново се намръщи, но този път от съчувствие. Пръстите на Чалнатия Дъг се открояваха върху бледата му кожа в червено и пурпурно. Най-големите натъртвания се намираха от двете страни на трахеята, там, където палците на стареца се бяха опитали да изстискат живота от него.

— Исусе, какво стана?

— Ами паднах и не успях да се изправя. — Логан отново се зае да масажира гърлото си. — Господин Макдъф направи опит да ме елиминира окончателно. — Когато си спомни за острието на ножа, проблясващо на светлината, Логан отново потрепери.

— Дъртият му негодник!

Логан почти се усмихна — приятно беше за разнообразие някой да бъде на негова страна.

 

 

Детектив-инспектор Инш не прояви такова разбиране. Когато се добраха отново до главното управление — Логан с още един джоб болкоуспокоителни, а редови полицай Уотсън с уверението, че носът й не е счупен, сержантът на рецепцията им предаде съобщение — Логан да се яви незабавно за доклад в кабинета на инспектора.

Инш стоеше с гръб към вратата, сключил ръце отзад на кръста си. Плешивата му глава блестеше под светлината на лампите над него. Когато Логан влезе, инспекторът се взираше през прозореца към непрестанно сипещия се сняг.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — попита той.

Логан за сетен път потърка гърлото си и отговори, че се е опитвал да арестува убиеца на Джордж Стивънсън.

Инш въздъхна.

— Сержант, току-що преби един старец до безсъзнание. От болницата казаха, че състоянието му е сериозно. Ами ако умре? Имаш ли представа как ще се отрази това на утрешните заглавия? „Полицай пребива пенсионер до смърт!“ Какво, по дяволите, си въобразяваш?

Логан се покашля и си отбеляза наум да не го прави повече.

— Аз… се защитавах.

Инш се завъртя към него. Лицето му бе почервеняло като цвекло.

— Употребата на сила в границите на разумното не включва пребиването на стар… — Той спря, забелязал пръстените от натъртвания по шията на Логан. — Какво стана? Уотсън да не си е изгубила ума от любов, че така те е нахапала?

— Господин Макдъф направи опит да ме удуши, сър.

— Заради това ли го цапардоса?

Логан кимна, мръщейки се от болка.

— Само така можех да го накарам да престане. — Той изрови един прозрачен плик от джоба си и го хвърли на бюрото на Инш с трепереща ръка. В него имаше джобен нож „Стенли“. — Канеше се да ме надялка с това.

Инш вдигна ножа и го завъртя няколко пъти, за да го разгледа по-добре през найлона.

— Радвам се да науча, че старите методи още не са отмрели — каза най-сетне, преди да погледне Логан в очите. — Вероятно ще бъдеш отстранен от служба, докато тече разследването на случая. Ако Чалнатия Дъг реши да отправи обвинение… — Той сви рамене. — Знаеш какво е положението в момента. Не ни трябват допълнителни проблеми с мнението на обществеността.

— Той се канеше да ме убие.

— Пребил си до безсъзнание пенсионер, Логан. Няма значение защо. Само това ще им направи впечатление. Полицейска бруталност от най-лошия вид.

Логан не можеше да повярва на ушите си.

— Да не би да се каните да ме окачате на въжето за назидание?

— Сержант, аз не правя нищо. От Професионални стандарти не ми позволяват да действам. Ситуацията е извън моя контрол.

 

 

Оперативната стая бе празна, като се изключеха Логан и документите му. Той стоеше в полумрака заедно с чаша студено кафе и полупразен пакет „Малтийзърс“, като се опитваше да не трепери.

Ножът.

Логан прокара ръка през лицето си. Не беше мислил за онзи нож от дълго време. Беше паднал на покрива, лежеше почти в безсъзнание, докато Ангъс Робъртсън мушкаше и мушкаше, и мушкаше… Чалнатия Дъг бе успял да възкреси спомена отново.

Логан попълни всички формуляри, обяснявайки причината, поради която беше изпратил пенсионера в болницата. След това прекара един щастлив час и половина, докато инспектор Нейпиър се взираше намръщено в него, задаваше подвеждащи въпроси и не му оставяше и капка съмнение за онова, което щеше да последва. Сега не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака да го отстранят. Беше изминала седмица, откакто се бе върнал на работа, а кариерата му вече се устремяваше надолу към канализацията. А вината дори не беше негова!

Той въздъхна и погледна мъртвото лице на Джорди Стивънсън. Най-лошото беше, че сега щеше да им бъде още по-трудно да осъдят Чалнатия Дъг. Съдебните заседатели щяха да погледнат на него като на беден стар човечец, пребит от полицията и накиснат за убийството на единбургския гангстер. Нима е възможно старият човечец да убие когото и да било? Та той едва се държи! Прокурорът щеше да се откаже от случая, без дори да се поинтересува от подробностите.

Логан позволи на главата си да се отпусне, докато не се удари в купчината документи.

— Мамка му. — Започна да блъска чело в масата в ритъма на думите: — Мамка му, мамка му, мамка му…

Прекъсна го тръбният зов на мобилния му телефон. Той въздъхна, извади проклетията и я приближи към ухото си.

— Логан — произнесе, без особен ентусиазъм.

— Детектив-сержант Макрей? Обажда се Алис Кели. Запознахме се снощи, в тайната квартира, докато господин Филипс беше при нас.

Логан си представи старомодно облечената жена полицай и окичените й с прекалено много пръстени ръце.

— Здравейте — каза той и седна изправено. — Какво искате да кажете с това „докато беше при нас“? Къде е сега той?

— А, да. Разбирате ли, точно там е работата. — Засрамена пауза. — Младши детектив Харис излязъл до магазина за половинка мляко и някакви бисквити, а аз съм била под душа през това време…

— Не ми казвайте, че сте го изгубили!

— Не, не сме го изгубили… Сигурна съм, че просто е решил да се поразходи. Ще се прибере веднага щом започне да се стъмва…

Логан погледна часовника си. Беше три и половина. Вече беше тъмно.

— Търсихте ли го?

— Младши детектив Харис в момента е навън. Аз останах, в случай че се появи.

Логан отново стовари чело върху бюрото си.

— Ало? Ало? Всичко наред ли е?

— Няма да се появи. — Думите бяха излезли от устата му през стиснатите зъби. — Обадихте ли се на Контрол, че е изчезнал?

Още една засрамена пауза.

— О, за бога! — каза Логан. — Аз ще ги уведомя.

— Какво да правя аз?

Логан беше джентълмен, така че не й обясни.

Десет минути по-късно всяка патрулна кола в Абърдийн бе известена да си отваря очите за Животното, скитащ някъде из улиците. Не че на Логан му бяха необходими ясновидски способности, за да се досети къде можеше да е отишъл. Със сигурност щеше да се насочи към фермата и нейните пристройки, пълни с мъртви неща.

Разходката от Съмърхил до Кълтс си беше истинско изпитание, особено в натрупалия сняг. Животното обаче беше свикнал на дълги преходи, бутайки собствената си преносима морга по шосетата и страничните пътища на града, в която събираше мъртвите животни за своята колекция.

Само че Бърнард Дънкан Филипс не стигна толкова далеч. Откриха го три часа и половина по-късно в локва бавно замръзваща кръв сред гората Хейзълхед.

 

 

Гората приличаше на приказка в черно и бяло — старите изкривени дървета бяха сковани от лед, сгушени под снежната пелена. През центъра на парка лъкатушеше еднопосочен път. Логан едва пълзеше по него и въпреки това трудно овладяваше служебната кола. Беше ужасѐн от перспективата да се забие в някое дърво. На около два километра навътре в гората имаше грубо оформен паркинг без настилка, просто отъпкана през годините пръст, понастоящем скрита под снежната покривка. В средата растеше едно-единствено голямо буково дърво, което зимата бе накичила в премяната си. Навсякъде около него имаше полицаи, които се шураха безцелно насам-натам. Докато топките им замръзваха, дъхът им излизаше на гъсти кълба пара.

Логан отби до мърлявия минибус на Бюрото по самоличността, изгаси двигателя и се измъкна на отъпкания хлъзгав сняг. Студеният въздух беше като плесник през лицето. Трепереше по целия път до палатката на криминолозите, като отправяше мълчалива молитва вътре да се окаже по-топло. Не беше. Кръвта се бе разплискала от центъра на палатката, където огромната тъмночервена локва вече започваше да се сгъстява от образуваните кристали, от което повърхността й искреше. Навсякъде се виждаха следи от стъпки, редом с дълбок отпечатък от човешко тяло, минаващ напряко през езерото от кръв. Животното бе лежал странично, окървавявайки снега, докато животът бавно се бе изцеждал от него.

Логан сграбчи фотографа.

Беше Били — оплешивяващият почитател на абърдийнския футболен отбор, който бе снимал на бунището. Все още носеше бяло-червената си шапка с помпон.

— Къде е тялото?

— В Бърза помощ.

— Какво?

— Не е мъртъв. — Фотографът погледна към аления сняг, а сетне отново вдигна очи към Логан. — Все още.

И тъкмо по тази причина Логан се озова отново в Абърдийнската кралска болница за втори път този ден. Бяха приели Бърнард Дънкан Филипс с фрактура на черепа, счупени ребра, счупени ръце и един счупен крак, прекършени пръсти и вътрешни наранявания, които можеха да се обяснят с предположението, че някой многократно бе скачал върху стомаха му. Бяха го вкарали направо в операционната, ала тълпата си бе свършила добре работата този път. Никой не очакваше Животното да оцелее.

Логан зачака в болницата, защото така или иначе нямаше къде да отиде. Нямаше намерение да се връща в главното управление, за да получи официалната заповед за отстраняването си от служба. Докато се мотаеше тук с изключен телефон, можеше още известно време да се преструва, че това няма да се случи.

Четири часа по-късно се появи сериозна на вид сестра, която го придружи до интензивното отделение през лабиринт от коридори. Лекарят, който се бе погрижил за Чалнатия Дъг, стоеше при леглото на Животното и изучаваше някаква епикриза.

— Как е той?

Докторът вдигна очи от подложката с документи.

— Пак ли се върнахте?

Логан погледна пребитата, опакована в бинтове фигура.

— Толкова зле ли е, колкото изглежда?

— Ами… — Последва въздишка. — Претърпял е мозъчна травма. Още известно време няма начин да разберем колко е сериозна. Засега е стабилен.

Двамата останаха загледани в плитките вдишвания на Животното.

— Има ли някакви шансове?

Докторът сви рамене:

— Мисля, че овладяхме вътрешния кръвоизлив навреме. Едно нещо обаче ще ви кажа със сигурност — вече не може да има деца. И двата тестиса бяха разкъсани. Но ще оживее.

Логан присви болезнено очи.

— Ами мъжът, с когото дойдох по-рано? Господин Макдъф?

— Не изглежда добре. — Той поклати глава. — Изобщо не изглежда добре.

— Ще се оправи ли?

— Опасявам се, че не мога да обсъждам случая. Въпрос на конфиденциалност между пациент и лекар. Ще се наложи да попитате господин Макдъф.

— Добре тогава.

Докторът отново поклати глава:

— Не тази вечер. Той е възрастен човек; днес е преживял доста. Почти полунощ е. Оставете го да поспи. — Той вдигна натъжените си очи към Логан. — Повярвайте ми, няма къде да ви избяга.

 

 

Навън снегът бе спрял и небето се прочистваше — приличаше на мастилена купа със звезди, забулени от светлините на града. Логан излезе от Бърза помощ и се гмурна във вледенения град.

Една линейка внимателно отби пред централния вход с включени сигнални светлини.

Логан се качи в служебната кола и дъхът му моментално замъгли предния прозорец. Той изрови мобилния си телефон и отново го включи. Нищо не му пречеше да се изправи срещу неизбежното, след като вече бе прекалено късно някой да го потърси.

Имаше пет съобщения. Четири от тях бяха от Колин Милър, който отчаяно се интересуваше какво се е случило с Животното. Едното обаче бе от редови полицай Джаки Уотсън, която питаше дали няма нещо по-интересно за правене, тоест, ако искал, но нямало проблем ако не искал, ами например да отидат на кино, а може би не точно на кино, а просто да изпият по питие, понеже денят не бил от най-леките… И ако искал, нали се сещал, да правят нещо, тогава защо не й се обадел? Съобщението бе оставено в осем. Точно по времето, когато Логан бе седял в болницата, за да чака операцията на Животното.

Той набра решително номера й. Беше късно, след полунощ, но може би не чак толкова…

От другата страна се звънеше ли, звънеше. Най-накрая един тънък металически глас му каза, че номерът, който е избрал, не е достъпен; ако обича, да опита отново по-късно.

За втори път през този ден Логан започна да повтаря нецензурни думи в ритъм, докато в същото време си блъскаше главата. Воланът издаваше тихи звуци, докато той удряше челото си в пластмасовата му повърхност.

Денят не беше от добрите.

Когато предното стъкло най-после се избистри, Логан форсира двигателя и обърна колата пред паркинга на болницата в отвратително настроение. Преди първото кръстовище изскърца със зъби и наби спирачки, получавайки мрачно удовлетворение от факта, че автомобилът продължи да се носи напред, а задницата му внезапно реши да се надбягва с предницата. Натисна педала на газта докрай и овладя занасянето, принуждавайки колата пак да влезе в правия път. На ъгъла зави и се понесе по главното шосе. Пред него се виждаха стоповете на спрял камион и Логан изпита внезапното желание отново да настъпи газта докрай и да се вреже право в него.

Но не го направи. Вместо това тихо изруга и забави ход почти до пълзене.

Стържещият звук от телефона в джоба му го накара да подскочи. Сигурно беше Джаки! Редови полицай Уотсън връщаше обаждането му! Той ухилено извади телефона и го притисна към ухото си.

— Ало? — каза, като се постара да прозвучи колкото може по-безгрижно.

— Лаз? Ти ли си? — Беше Колин Милър. — Лаз, опитвам да се свържа с теб от часове, човече!

Логан остана известно време с телефон на ухото, загледан към светлините на светофара, докато червеното не се смени с кехлибарено.

— Зная, получих съобщенията ти.

— Пребили са Животното като куче! Разбра ли? Какво се е случило? Започвай да пееш!

Логан каза, че няма да стане.

— Какво!? Хайде, Лаз, мислех си, че ти и аз сме приятели?

Логан се намръщи към студената празна нощ.

— След онова, което направи, не си ми никакъв шибан приятел!

Настъпи слисано мълчание.

— Ама какво съм направил? За какво говориш? Не съм ритал по задника твоята примадона на пантомимата от векове! Написах ви проклетия пропаганден материал! Какво повече искаш, по дяволите?

Светофарът най-после светна зелено и камионът се отдалечи, изоставяйки Логан и служебната му кола зад себе си.

— Издрънка на всички, че сме открили тялото на Питър Лъмли, ето какво си направил!

— Е, и? Та вие наистина го намерихте, какво толкова е станало?

— Той щеше да се върне. Убиецът. Щеше да се върне, а ние щяхме да го заловим!

— Какво?

— Беше скрил тялото и щеше да се върне за него. Но тъй като ти разтръби историята от проклетата първа страница, сега той знае и няма да отиде пак там. Все още се спотайва някъде, а ти прецака най-добрия шанс, който имахме, за да хванем копелето! Следващото дете, което изчезне, ще тежи на твоята съвест, ясно? Можехме да го заловим!

Последва ново мълчание. Когато Милър най-после заговори, гласът му бе тих и едва се чуваше през шума от отоплението на колата:

— Господи, Лаз, нямах представа! Ако знаех, не бих публикувал и една думичка! Съжалявам!

И работата беше там, че звучеше искрено. Логан си пое дълбоко дъх и включи колата на скорост.

— Трябва да ми кажеш кой е източникът ти…

— Знаеш, че не мога да го направя, Лаз. Не мога.

Въздишка. Логан се отдалечи от светофара и навлезе в града.

— Слушай, Лаз, тук почти приключих, искаш ли да се видим за по питие? На доковете сигурно все още има някое отворено местенце… Аз черпя.

Логан каза, че няма начин и прекъсна.

Движението из целия град почти бе замряло. Остави колата пред апартамента си и изкачи бавно стълбите. Вътре бе студено, затова увеличи парното, седна в мрака, загледан към примигващите през прозореца светлини, и се отдаде на самосъжалението. Опитваше се да не мисли за ножа.

Малката червена светлинка на телефонния секретар сигнализираше, че има оставени съобщения, но всички бяха от Милър. Нищо от редови полицай Уотсън, в смисъл че го очаква по халат и с бутилка шампанско. А защо не и с препечени филийки?

Стомахът на Логан изръмжа гладно. Наближаваше един през нощта, а от сутринта не бе хапвал нищо друго освен малко „Малтийзърс“ и известно количество болкоуспокоителни.

В кухнята имаше пакет бисквити и бутилка червено вино. Наля си една голяма чаша шираз и напъха в устата си една шоколадова бисквита, след което се върна във всекидневната, за да продължи да се цупи и размотава.

— Да не се приемат с алкохол — заяви, като вдигна чаша за наздравица с отражението си в прозореца на всекидневната.

Вече преполовяваше втората чаша, когато на вратата се позвъни. Той изруга, надигна се от креслото и отиде до прозореца, за да надникне. Познатата скъпа кола се бе сместила на едно свободно място за паркиране от другата страна на улицата.

Колин Милър.

Репортерът стоеше на прага с разкаяно изражение и две големи пазарски торби.

— Какво искаш? — попита Логан.

— Виж, разбирам, че си бесен, ясно? Но не го направих нарочно. Ако знаех, щях да си държа устата затворена. Наистина, наистина съжалявам… — Той вдигна пазарските торби с извинителна усмивка: — Предложение за мир?

Настаниха се в кухнята, където към бутилката шираз на Логан се присъедини леденостуденото шардоне на Милър и един куп пластмасови чинии — от всяка една се разнасяше упоителният аромат на силно подправена тайландска храна за вкъщи.

— Познавам собственика — каза Милър, като загреба голяма лъжица тигрови скариди с къри и ги изсипа в чинията си. — Направих му една услуга, докато живееше в Глазгоу. Освен това работи до късно.

Логан бе принуден да признае, че храната си я биваше. Беше за предпочитане пред шоколадови бисквити и червено вино.

— Да разбирам ли, че си изминал целия този път в снега, за да ми донесеш храна за вкъщи?

— Хубаво, че го споменаваш. — Милър натрупа пържена юфка в чинията си. — Разбираш ли, имам нещо като морална дилема.

Логан замръзна, поднесъл наполовина към устата си вилицата с парче плуващо в мазнина пиле.

— Знаех си!

— По-полека, тигре. — Милър се усмихна. — Моралната ми дилема е следната: разполагам с една убийствена история, само дето е на една крачка от съсипването на нечия кариера.

Логан го погледна учудено.

— Като се има предвид какво причини на детектив-инспектор Инш, дори съм учуден, че въобще си поспрял, за да размислиш.

— Вярно, прав си. Проблемът е, че донякъде харесвам този тип.

Логан натъпка уста със силно подправено пиле и промърмори:

— Е, каква е историята? — започна да дъвче той.

— Местен полицейски герой пребива до смърт пенсионер.