Стюарт Макбрайд
Студен гранит (26)

26

Предварителният лабораторен доклад дойде малко след шест. Не изглеждаше обнадеждаващ. Нищо, освен факта че бе открил тялото на Дейвид Рийд, не свързваше Дънкан Никълсън с детето. Освен това имаше желязно алиби за времето, по което бе изчезнал Питър Лъмли. Междувременно Инш бе изпратил спешно двама полицаи до мястото, където Никълсън бе складирал съкровището си. Когато се върнаха, багажникът на патрулната им кола бе пълен с открадната собственост. Изглежда в края на краищата щеше да се окаже, че Никълсън казва истината.

Което означаваше, че всички залагания отново се прехвърляха на Животното. Това някак не се нравеше на Логан. Така и не успяваше да види в този човек педофил и убиец, макар че бе държал мъртво момиченце в една от пристройките на дома си.

Накрая детектив-инспектор Инш сложи край на работния ден.

— Време е да се прибираме — каза той. — Подредили сме всички до стената и те ще си бъдат там, където ги оставим и в понеделник сутрин.

— Понеделник ли?

Инш кимна:

— Да, понеделник. Логан, имаш разрешението ми да си вземеш почивка утре. Почитай неделята! Отиди да гледаш мач, пийни бира, хапни чипс, позабавлявай се. — Той спря и му се усмихна лукаво. — Може дори да заведеш някоя хубавка жена полицай на вечеря?

Логан се изчерви, но успя да си затвори устата навреме.

— Както и да е. Не искам да те виждам тук чак до понеделник сутринта.

Когато Логан излезе от централното управление, дъждът бе престанал. Сержантът на рецепцията го бе пресрещнал с още три съобщения от втория баща на Питър Лъмли, който продължаваше да е убеден, че могат да намерят детето му. Логан се опита да го излъже, да му каже, че всичко ще бъде наред, но не можа. Затова обеща да се обади веднага щом научи каквото и да е. Не можеше да направи нищо повече.

Нощта от мразовита се бе превърнала във вледеняваща. По паважа искреше тънък като прах скреж. Когато Логан излезе на „Юниън стрийт“, дъхът му остана да виси над него под формата на облак. Беше балтийски студ.

За събота вечер улиците бяха странно безмълвни. На Логан още не му се прибираше в празния апартамент, така че вместо това се запъти към „При Арчибалд Симпсън“.

Кръчмата беше претъпкана с шумни групи младежи, скупчени около каните с коктейли, които се бореха със студа като се напиваха колкото се може по-бързо и колкото се може повече. Ако им се дадеше още малко време, щеше да има повръщане, едно-две сбивания и, за някои, посещение в ареста. Или пък в Бърза помощ.

— Ах, да си млад и глупав — измърмори той, като си проправи път през множеството към дългия дървен бар.

Откъслечните разговори, които чуваше по пътя си, бяха достатъчно предсказуеми. Предимно хвалби колко се бил отрязал някой предната вечер, както и колко по-сериозно смята да се отреже днес. Ала под всичко това се долавяше една основна тема. Разговорите за алкохол и сексуална мощ бяха принудени да се справят с предизвикателството на новината, че Джералд Клийвър се е измъкнал волен като птичка.

Логан застана до бара, чакайки един от раздразнените на вид австралийци да го обслужи, и се заслуша в думите на някакъв дебелак с жълта риза, който бе на път да се прекатури върху дългурест брадат тип по тениска и жилетка. Клийвър бил изрод. Как било възможно полицията да се издъни така лошо и да позволи на болния мозък да му се размине? Очевидно било, че Клийвър е виновен, като се вземели предвид всички тези мъртви деца напоследък. Ето обаче, че пускали печално известен педофил да си се разхожда спокойно по улиците!

Крачун и Малчо не бяха единствените, заети да наричат полицаите „глупаци“. Логан чуваше поне още пет-шест човека да коментират същата тема. Не знаеха ли, че тук обикновено идваха по-голямата част от абърдийнските полицаи, които не бяха на служба? Дори в този момент наоколо сигурно се размотаваше почти цялата дневна смяна, дошла да обърне по халба или две след работа. Скърбяща заради освобождаването на Клийвър и разпускаща след извънредните часове труд, които се налагаше да полагат напоследък.

Когато най-после успя да се вреди и го обслужиха, Логан взе халбата си „Стела“ и реши да се разходи из останалите помещения на кръчмата, търсейки някой, когото познаваше достатъчно добре, че да побъбрят на спокойствие. Усмихваше се и махаше на групички от полицаи, които разпознаваше само бегло без униформата им. В далечния ъгъл забеляза позната, обгърната в цигарен дим фигура, заобиколена от потиснатата си свита от младши и сержант-детективи. Жената отметна глава и изстреля поредната порция пушек към облака над себе си. Когато отново погледна надолу, очите й се срещнаха с тези на Логан и тя му пусна една крива усмивка.

Логан простена — беше го забелязала. Сега нямаше как да не се отбие.

Един от младши детективите се смести, отваряйки място за Логан и халбата му с бира на малката маса. Над главите им телевизорът бърбореше за автосервизи, ресторанти за пържени картофи и стъклопакети.

— Лазаре — каза детектив-инспектор Стийл, като се подаде иззад облака цигарен дим около себе си, за да я види по-добре. — Как я караш, Лазаре? Произведоха ли те вече в главен инспектор?

Изобщо не трябваше да сяда при тях. Защо просто не си бе взел парче пица от отсрещния магазин и не се бе прибрал направо у дома? Отговори с изкуствено неангажиран тон:

— Още не. Може би в понеделник.

— В понеделник? — Инспекторът се разсмя със звука на отводнителен канал и се заклати напред-назад с фас в ръка. Пепелта от цигарата се посипа по предницата на младши детектива, който се бе сместил. — „Може би в понеделник“. Безценно… — Тя хвърли поглед към отрупаната с чаши маса и се намръщи: — Има ли пиене? — попита, докато вадеше вехт кожен портфейл от вътрешния си джоб. Подаде го на покрития с пепел детектив. — Полицай, поръчай още по едно. Хората започват да измират от жажда!

— Да, г’спожо.

— Уиски за всички! — Детектив-инспектор Стийл плесна с длан по масата. — И да бъдат двойни!

Младши детективът се насочи към бара, отнасяйки портфейла на инспектора със себе си.

Стийл се наведе още по-близо към Логан и гласът й спадна до заговорнически шепот:

— Да си остане между нас, но мисля, че е малко пиян. — Тя отново се облегна назад и го погледна лъчезарно. — Знаеш ли, след като изритаха Инш по задника заради пантомимата и Животното и освободиха Клийвър, се очертава едно свободно място за инспектор!

Логан не отговори. Лицето на инспектор Стийл изведнъж увисна:

— Съжалявам, Лазаре. — Тя пусна цигарата на дървения под и я размаза с пета. — Беше скапан ден.

— Вината, че пуснаха Клийвър на свобода, не е ваша. Ако някой трябва да го отнесе, то това е Съскащият Проклет Сид.

— Пия за това! — каза тя и го направи, пресушавайки голямото си уиски на една глътка.

Младши детективът от другата страна на масата се взираше в телевизора над главите им. Изведнъж той сграбчи инспектора за ръката:

— Започва!

Логан и Стийл се извърнаха едновременно в столовете си, докато на екрана премигваха началните надписи на местните новини. Нивото на шума в кръчмата внезапно спадна, когато всеки един от присъстващите полицаи прекъсна разговора си и се обърна към най-близкия телевизор.

Пред камерата, иззад новинарското си бюро, говореше жена, която имаше потенциала да изглежда много по-привлекателна. Звукът бе прекалено тих, за да се различат думите й, но скоро над лявото й рамо се появи лицето на Джералд Клийвър. След това сцената се смени с кадър на открито пред Шериф Корт в Абърдийн. Тълпата подхвърляше във въздуха плакатите си и крещеше. Внезапно зрителното поле на камерата се изпълни с лицето на жена в средата на четиридесетте, стиснала надписа „СМЪРТ НА ПЕДИФИЛСКАТА ИЗМЕТ!!!“ с особена гордост. В продължение на петнайсет секунди говори нещо настървено, но нито една нейна дума не се чу в претъпканата кръчма. После кадърът отново бе изместен от изглед към съдебната палата през гората от хора. Големите стъклени врати се разтваряха.

— Готови… — обади се злорадо инспектор Стийл.

Санди Мойър-Фаркуърсън излезе през вратите и започна да чете изявлението на клиента си. Камерата се приближи точно навреме, за да улови как една фигура се отдели от масата на тълпата и заби юмрук в лицето на Змията.

През кръчмата отекна дружен, радостен възглас.

Появи се загриженото лице на водещата, която каза нещо, след което ударът бе показан отново.

Нов дружен възглас.

Почти незабавно след това започна репортаж за задръстването по „Дайс“ до „Нюмашър роуд“ и всички удовлетворено се върнаха обратно към питиетата си.

Докато поглъщаше новото си голямо уиски, по лицето на детектив-инспектор Инш се бе изписала усмивка на умиление.

— Виждали ли сте нещо по-красиво, а?

Логан се съгласи, че си го биваше.

— Знаеш ли — каза Стийл, палейки поредната цигара, — бих стиснала ръката на това хлапе. Дявол го взел, дори бих се изкушила да прекарам нощта с него. Каква звезда!

Логан се опита да избегне въображаемия образ на детектив-инспектор Стийл и Мартин Стричън във вихъра на секса, но старанията му се провалиха. За да се разсее от представата, отново насочи поглед към телевизора. Сега показваха снимка на цял екран на Питър Лъмли, в списъка с изчезнали от миналия вторник насам. Рижа коса, лунички и усмивка. Кадър от фермата на Животното. Кадър от пресконференцията с началника на полицията — суров и решителен.

Докато кадрите се сменяха пред очите му, доброто настроение на Логан постепенно се изпаряваше. Питър лежеше мъртъв някъде и Логан продължаваше да изпитва неприятното усещане, че не са заловили когото трябва. Независимо от мнението на детектив-инспектор Инш по този въпрос.

След това започнаха рекламите. Автосервиз в Бийлдсайд, магазин за конфекция в Роузмънт и нещо за безопасността по пътищата. Логан мълчаливо проследи как колата наби спирачки и се закова, но вече беше ударила момченцето, пресичащо пътя. Хлапето беше малко и решетката на автомобила го блъсна право през средата. Краката му се подметнаха като на кукла, а главата му се удари в металния капак на автомобила, преди детето да се изстреля нагоре и да се претърколи няколко пъти върху пътната настилка. После дадоха на забавен кадър всеки удар — подробно изобразен. Появи се надпис със ситни букви: „УБИЙ СКОРОСТТА, А НЕ ДЕТЕ“.

Логан се взираше в екрана с все по-болезнено изражение на лицето.

— Мамка му.

Бяха объркали всичко.

 

 

Преди да успее да събере всички в моргата, стана осем часа. Детектив-инспектор Инш, Логан и доктор Изобел Макалистър. Тя изглеждаше по-недоволна дори от инспектора, че са я довлекли обратно на работа. Беше издокарана в дълга черна рокля с ниско изрязано деколте. Не че за Логан оставаше достатъчно плът, която да гледа влюбено, защото Изобел бе наметнала дебело яке в сигнално оранжев цвят и бе напъхала ръце дълбоко в джобовете, за да се предпази от вкочаняващия, антисептичен студ в моргата.

Беше ходила на опера.

— Надявам се, че е важно — каза тя, хвърляйки на Логан поглед, с който ясно даваше да се разбере, че нищо не би могло да бъде по-важно от вечер в компанията на нейния жребец и на новата постановка на La Bohème на Шотландската национална опера.

Инш носеше джинси и раздърпана червена блуза. Логан за пръв път го виждаше без служебния му костюм, ако не броеше театралното облекло на злодей. Намръщи се, когато сержантът им се извини, че се е наложило отново да ги довлече тук долу в събота вечер.

— Добре — каза Логан, като спря пред вратата на хладилната камера, където държаха останките на момичето, открито във фермата на Животното. Стисна зъби и я отвори, като леко се олюля от миризмата на гнило, избликнала сред антисептичната воня на помещението. — Така — каза той с набръчкано лице, докато се стараеше да диша основно през устата. — Известно ни е, че детето е умряло от удар с тъп предмет.

— Естествено! — отсече Изобел. — Вече ти го съобщих в доклада от аутопсията. Фрактурите по предната и задната част на черепа й са причинили масивен кръвоизлив, увредили са мозъка, след което е настъпила смъртта.

— Да — съгласи се Логан, като извади рентгеновите снимки от папката по случая и ги вдигна към светлината. — Виждате ли тук? — попита, посочвайки ребрата.

— Счупени ребра — изгледа го ядосано Изобел. — Да не би да ме измъкна от представлението, за да ми показваш неща, които самата аз съм ти съобщила, сержант? — последната дума бе произнесена натежала от отрова.

Логан въздъхна.

— Вижте, всички решихме, че контузиите са причинени от Животното, който я е пребил до смърт.

— Пораженията съответстват на следи от побой. Вече го заявих в доклада си! Колко още ще трябва да го предъвкваме? Каза, че разполагаш с нови улики!

Логан си пое дълбоко дъх и нареди рентгеновите снимки така, че да оформят скелета на детето в цял ръст. Счупената бедрена става, крака, ребрата, черепа с фрактурите. Образът се оказа висок около метър и двайсет. Логан се отпусна на колене и задържа образа на скелета в такова положение, че краката му да докосват пода.

— Вижте ребрата — каза той. — Забележете на каква височина се намират над земята.

Детектив-инспектор Инш и Изобел погледнаха надолу, но никой от двамата не изглеждаше впечатлен.

— Е, и?

— Ами ако пораженията не са в резултат на побой?

— О, я стига! — каза Изобел. — Защо си губим времето? Била е пребита до смърт!

— Вижте на какво разстояние са счупените ребра от земята — повтори Логан.

Никаква реакция.

— Кола — произнесе Логан, разигравайки образа от рентгенови снимки като в зловещ театър на сенките. — Първата точка на сблъсъка е бедрената кост. — Той изви образа в кръста и го повдигна, завъртайки горната половина по посока на часовниковата стрелка. — Ребрата се удрят с горния ръб на радиатора. — Той отново раздвижи рентгеновото момиче, извивайки главата силно надясно. — Лявата част на черепа се стоварва върху капака. Някой се хвърля върху спирачките. — Той изправи снимките и ги насочи назад към пода на моргата. — Тя се удря в настилката, левият й крак се прекършва, а от удара в земята черепът й се счупва. — Той положи рентгеновите изображения в крака си.

Публиката му остана да се взира в тях в продължение на цяла минута, преди Инш да се обади:

— Тогава как се е озовала в къщата на ужасите на Животното?

— Бърнард Дънкан Филипс, по прякор Животното, се появява с лопата и количка и си свършва работата.

Инш го изгледа така, сякаш Логан току-що бе измъкнал гниещия труп на детето и бе изтанцувал с него един валс из моргата.

— Говорим за мъртво момиченце! Не за проклет заек!

— За него е все тая. — Логан погледна към съдържанието на камерата, усещайки тежест в стомаха. — Поредното мъртво нещо, остъргано от пътя. Намерихме я в постройка номер две. Вече е бил препълнил първата.

Инш отвори уста. Погледна Логан. Погледна Изобел. После отново насочи очи към рентгеновите снимки на пода.

— Мамка му — изруга той най-накрая.

Изобел стоеше мълчаливо, напъхала дълбоко ръце в джобовете на оранжевото си яке, с безрадостно изражение на лицето.

— Е? — настоя за отговор Логан.

Тя се изправи и с глас, чиято температура граничеше с тази на замръзнала белина, обяви, че контузиите съответстват на описания сценарий. Че е невъзможно да се определи в какъв ред са настъпили нараняванията заради напредналото разложение на тялото. Че същите контузии на пръв поглед са съответствали на следи от побой. Че е направила най-доброто предположение, на което е била способна, имайки предвид състоянието на тялото. Че никой не бива да очаква от нея ясновидски способности.

— Мамичката му — каза отново Инш.

— Не я е убил той. — Логан плъзна обратно вратата на хладилната камера. Глухото издрънчаване на метала отекна в студените бели плочки. — Отново сме там, откъдето започнахме.

 

 

Представителят на Бърнард Дънкан Филипс се появи след час и половина неистови телефонни обаждания и определено не изглеждаше във форма. Отново беше бившият учител, Лойд Търнър, от когото се носеше силна миризма на ментол, сякаш беше пил сам и не искаше никой да разбира за случилото се. Границите на тънките мустачета се размиваха с наболата вечерна брада по лицето му. Мъжът се засуети с документите, които носеше, докато Логан се занимаваше с подробностите за протокола.

— Искаме — каза детектив-инспектор Инш, вече облечен в резервния си костюм — да ни разкажеш за мъртвото момиче, Бърнард.

Очите на Животното се стрелнаха из стаята, а бившият учител издаде продължителна, страдалческа въздишка.

— Вече обсъждахме това, инспекторе. — В гласа му се долавяха умора и старост. — Бърнард не е добре. Нуждае се от помощ, а не от арест.

Инш изкриви лице.

— Бърнард — каза той преднамерено внимателно — ти я намери, нали?

Веждите на Лойд Търнър се изстреляха нагоре.

— Намерил ли? — попита той, като погледна вмирисаната, раздърпана фигура, седнала до него с едва прикрита изненада. — Ти ли я намери, Бърнард?

Бърнард се помести в стола и сведе очи към ръцете си. Повърхността на ноктите му бе покрита с малки червеникави петънца, подобни на паразити, а кожата около тях бе напукана. Дори не вдигна поглед, когато заговори с изтънял и несигурен глас:

— На пътя. Намерих я на пътя. Три таралежа, два гарвана, една чайка, една шарена и две ангорски котки, черно-бели, едно момиченце, девет заека, една сърна… — Очите му се бяха налели със сълзи и вече едва успяваше да овладее гласа си: — Моите красиви мъртви неща… — Една от сълзите успя да се изплъзне от дългите мигли, спусна се по обветрената кожа на бузата и потъна сред брадата му.

Инш скръсти ръце и се облегна назад в стола.

— Значи взе малкото момиченце за своята „колекция“, така ли?

— Винаги ги отнасям у дома. Винаги. — Подсмърчане. — Не мога просто да ги изхвърля като някакъв боклук. Не и мъртвите неща. Не и неща, които някога са били живи.

И заедно с това Логан бе принуден да си припомни един крак, стърчащ от чувал за боклук на градското сметище.

— Видя ли нещо друго? — попита той. — Когато я прибра видя ли нещо наоколо: кола, камион, нещо подобно?

Животното поклати глава:

— Нищо. Само мъртвото момиченце отстрани на пътя. Цялото натрошено и кървящо. Все още беше топло.

Логан усети как косата на тила му се изправя.

— Беше ли жива? Бърнард, беше ли жива, когато я намери?

Присвитата фигурка на мъжа се сниши още повече над масата. Той отпусна лице в ръцете си.

— Понякога, когато ги блъснат, те не умират веднага. Понякога ме чакат да дойда и да се погрижа за тях.

— О, боже.

Напъхаха Животното обратно в килията му и отново се събраха на съвет в стаята за разпити: Логан, Инш и съветникът, назначен да представлява Животното.

— Известно ви е, че ще се наложи да го освободите, нали? — попита господин Търнър.

Логан повдигна вежда, но Инш отговори:

— Друг път.

Бившият учител въздъхна и отново се настани на един от неудобните пластмасови столове.

— Най-много да му лепнете обвинението, че е пропуснал да докладва за инцидента и, да кажем, че е изхвърлил тялото по не особено законен начин. — Той потърка едната си буза. — И тримата знаем, че Кралската прокурорска служба няма да даде ход на делото. Един добре изготвен психиатричен доклад и всичко отива по дяволите. Не е сторил нищо нередно. Във всеки случай не и според собствените му стандарти. Момиченцето е било просто поредното мъртво нещо, проснато на пътя. Вършел си е работата.

Логан се постара да не кимне нито веднъж с разбиране. На Инш нямаше да му се понрави.

Инспекторът изскърца със зъби и се вторачи в господин Търнър, който сви рамене:

— Съжалявам, но той не е виновен. Ако не го освободите, ще ме принудите да отида при пресата. Навън все още има достатъчно фотоапарати. Още утре ще се озовете на първа страница.

— Не можем да го пуснем — каза Инш. — Ако го направим, някой ще му изтръгне главата.

— Тогава признавате, че не е направил нищо нередно? — В гласа на Търнър се долавяше нещо отчетливо покровителствено, сякаш отново беше в класната стая и току-що бе заловил детектив-инспектор Инш да пуши зад навесите за велосипеди.

Инспекторът се намръщи.

— Слушай, слънчице; аз задавам въпросите тук, не ти. — Той започна да рови из джобовете си за нещо сладко, но извади ръцете си празни. — След като освободиха Клийвър, отличниците, моралистите и глупаците на обществото са нащрек за всичко, което дори леко излиза от нормата. Вашето момче си имаше мъртво момиченце в една от бараките. Ще се озове на първо място в списъка им.

— В такъв случай трябва да му осигурите свидетелска защита. Ние ще поговорим с пресата, ще ги накараме да проумеят, че Бърнард е невинен. Че сте решили да снемете от него всички обвинения.

Логан се намеси:

— Не, не сме! Все още е виновен, че е скрил тялото!

— Сержант — произнесе Търнър със снизходително търпение, — налага се да проумеете как работи системата. Ако се опитате да доведете нещата до съд, в края на краищата ще изгубите. Прокурорът няма да търпи повече грешки. Достатъчно му дойде фиаското с Джералд Клийвър. Господин Филипс ще бъде освободен. Въпросът е: колко от парите на данъкоплатците смятате да изхарчите, докато това се случи?

 

 

Логан и детектив-инспектор Инш стояха в празната оперативна стая, загледани към нарастващата активност на паркинга долу. Господин Търнър бе удържал на думите си. В този момент стоеше пред камерите и се наслаждаваше на петте си минути слава в светлината на прожекторите. Той съобщаваше на света, че Бърнард Дънкан Филипс е бил освободен от всички обвинения и че системата работи.

Бившият учител беше прав: прокурорът не желаеше да се докосва до случая и с три чифта ръкавици. Началникът на полицията също не бе проявил особено въодушевление. Така че Животното щеше да бъде настанен за по-сигурно в някаква къща в Съмърхил.

— Какво мислиш? — попита инспектора Логан, наблюдавайки как поредният новинарски екип се присъединява към тълпата. Наближаваше единайсет часа, но продължаваха да прииждат.

Инш хвърли унищожителен поглед към новинарите.

— Че съм прецакан, ето какво мисля. Първо, проклетата история с пантомимата. Второ, Клийвър се измъква чист след почти дванайсет години системно изнасилване на деца. И трето, сега и Животното излиза на свобода. Колко време го държахме? Четиридесет и осем часа? Не, повече от шейсет? Ще ме изядат жив…

— Какво ще кажеш ние също да се свържем с медиите? Мога да поговоря с Милър. Да видим дали няма да се съгласи да изложи и нашата страна.

Инш изпусна мрачен смях.

— „Журналист от малък град измъква кариерата на полицейски инспектор от тоалетната“? — Той поклати глава. — Аз лично не виждам как ще се получи, а ти?

— Все пак си струва да опитаме.

В края на краищата Инш бе принуден да признае, че нямаше какво да губи.

— Така или иначе — допълни Логан — току-що предотвратихме сериозна опасност от съдебна грешка. Поне това трябва да се брои за нещо?

— Така си е, трябва. — Раменете на инспектора се отпуснаха. — Но ако не е Животното и не е Никълсън, значи някъде там, навън, все още имаме убиец, които си подбира поредното дете. А ние нямаме и най-малка представа кой е той.