Стюарт Макбрайд
Студен гранит (25)

25

Новините дойдоха по полицейската радиостанция в три часа, точно когато Логан се връщаше към управлението. След четири седмици под светлините на прожекторите, процесът на Джералд Клийвър най-после бе на път да завърши.

— Невинен? Как, по дяволите, е възможно да го обявят за невинен? — попита Логан, докато сърдитият младши детектив завиваше и паркираше ръждясалата служебна кола.

— Съскащият Скапан Сид — дойде отговорът. Санди Мойър-Фаркуърсън отново бе спечелил.

Побързаха да се измъкнат от колата и да отидат в стаята за съвещания. Помещението бе пълно с униформени полицаи, повечето от които изглеждаха подгизнали до кости.

— Слушайте! — Беше самият началник на управлението, лъснат и спретнат като главичка на карфица в колосаната си парадна униформа. — Скоро ще се наложи да се справяме с доста гневни хора тук.

Последното беше меко казано. Тълпата от протестиращи вече беше част от архитектурата на Съдебната палата. Всички искаха да видят Джералд Клийвър осъден на доживотен затвор в „Питърхед“. Да го освободиш, беше като да запалиш пиратка и да я пуснеш в собствените си панталони.

Полицейското присъствие пред сградите на съда беше минимално, точно толкова, колкото е необходимо всичко да остане под контрол. Само че положението бе на път да се промени. Началникът на полицията не желаеше да поема излишни рискове.

— Очите на целия свят са се насочили към Абърдийн — каза той, като зае героична поза. — С всеки изминал ден антипедофилското движение се разраства. И с пълно основание. Но ние не можем да позволим на няколко заблудени души да превърнат защитата на нашите деца в извинение за насилие. Искам всичко да премине мирно и тихо. Няма да има щитове като при масовите безредици. Нека всичко да изглежда като охрана на обществена инициатива. Разбрано?

Тук-там някой кимна с глава.

— Навън, на улицата, вие ще представлявате каймака на този горд град. Погрижете се всички да разберат, че в Абърдийн приемаме много на сериозно закона и реда!

Той направи кратка пауза, сякаш очакваше аплодисменти, след което даде думата на детектив-инспектор Стийл, която започна да раздава задачи на присъстващите. Изглеждаше стресирана. Тя беше отговаряла за случая с Джералд Клийвър.

Логан не бе част от униформения състав, така че пропуснаха името му заедно с имената на всички от криминално-разузнавателния отдел. Все пак тръгна след последните излизащи и спря за малко при входната врата, колкото да хвърли един поглед към ледения дъжд и разгневената тълпа пред сградата на Шериф Корт.

Протестиращите бяха далеч повече, отколкото очакваше: около петстотин човека изпълваха предната част на съда и се спускаха надолу по стълбите към „служебния“ паркинг. Сред недоволното море от гневни лица и плакати, телевизионните екипи приличаха на малки островчета на спокойствието.

„ДОЛУ ЗЛОТО КЛИЙВЪР!“

„ОТРЕЖЕТЕ ГЛАВАТА НА КЛИЙВЪР!“

„ИЗВРАТЕН НЕГОДНИК!“

„ЖИВОТЪТ ОЗНАЧАВА ЖИВОТ!“

„СМЪРТ НА ПЕДИФИЛСКАТА ИЗМЕТ!“

Логан примижа стреснато, когато прочете последното. Нищо не можеше да се сравнява с неколцина глупаци, изпаднали в справедлив гняв и тълпата на тяхна страна. Последния път, когато си имаха работа с подобна анти „педифилска“ агитка, на трима педиатри им се бе наложило да сменят стъклата на кабинетите си. Нищо не пречеше сега да нарочат някой друг.

Нещата вече и бездруго загрубяваха.

Скандираха и крещяха обиди към съдебната сграда: мъже, жени — родители, дядовци и баби — като един искаха възмездие. Липсваха само вилите и факлите.

След което тълпата се смълча.

Големите стъклени врати се отвориха и през тях мина Санди Мойър-Фаркуърсън. Джералд Клийвър не беше с него. Нямаше начин от Грампианската полиция да го пуснат да мине през тази тълпа, без значение за колко виновен го смятаха.

Санди Змията се усмихна на тълпата, сякаш бяха стари приятели. Това бе неговият звезден миг. Имаше телевизионни камери от цял свят. Днес щеше да блесне и на глобалната сцена.

Около него наскача гора от микрофони.

Логан излезе под дъжда, движен от нездраво любопитство и спря чак когато успя да различи думите на адвоката:

— Дами и господа — каза Мойър-Фаркуърсън, като извади от джоба на сакото си прегънат лист хартия, — клиентът ми в момента не е на разположение, но ме помоли да прочета изявлението му. — Той прочисти гърло и изпъчи гърди: — „Бих искал да благодаря на всички, които намериха добра дума за мен по време на това изпитание. Винаги съм отстоявал невинността си, но днес добрите хора на Абърдийн потвърдиха правотата ми.“

При последните му думи тишината бе пронизана от гневни гласове.

— О, боже — обади се един от униформените до Логан, — толкова ли не можаха да го придумат да си държи устата затворена?

— „Сега…“ — На Санди Змията му се наложи да повиши тон, за да го чуват. — „Сега, след като доброто ми име бе изчистено, ще…“ — Не успя да продължи нататък.

Един грамаден, мърляв на вид млад мъж, си проби път през пръстена от репортери и го цапардоса. Право по носа. Санди Змията се олюля назад, препъна се и падна. Тълпата изрева одобрително.

Преди мърлявият мъж да успее да стъпче както трябва падналия адвокат, сякаш от нищото изникна кордон от полицаи в черни униформи, които успяха да го удържат. Вдигнаха кървящия Санди Мойър-Фаркуърсън и го поведоха обратно към сградата, докато зад него четирима души носеха на ръце, с лицето надолу, арестувания мъж.

В продължение на половин час не се случи нищо повече. Нищо, освен вледеняващият дъжд. По-голямата част от хората скоро се пръснаха по околните кръчми или тръгнаха към домовете си, докато не останаха само шепа протестиращи, които проследиха как на пътя излезе необозначен минибус със зацапани прозорци и се насочи към центъра на града.

Джералд Клийвър беше свободен.

 

 

Логан се върна обратно в управлението и се присъедини към дългата опашка от подгизнали, кихащи и кашлящи мъже и жени полицаи. В началото на редицата готвачите от столовата разсипваха с черпаци гореща, гъста овнешка супа. Застанал до приборите за храна, началникът на полицията разтърсваше ръката на всеки поотделно и обясняваше каква чудесна работа са свършили, предотвратявайки неприятностите.

Логан прие с еднакво великодушие и супата, и ръкостискането, след което се повлече с шляпане към една маса до замъглен прозорец. Супата беше гореща и вкусна и многократно по-полезна от ръкостискането. На всичкото отгоре беше и безплатна.

От другата страна на масата, между двама измокрени до кости полицаи, се стовари тежкото тяло на детектив-инспектор Инш във възможно най-доброто настроение. Гледаше благосклонно на всичко и всеки:

— Право по носа! — каза най-накрая. — Бам! Право по носа. — Той се ухили и заби лъжицата в супата си. — Прас! — Остави лъжицата обратно. — Видяхте ли? Хлъзгавият негодяй си седи там и дрънка небивалици, а някой се вдига и му стоварва един. Бам! — Той заби огромен пестник в огромната си ръка. Полицаят до него подскочи, не можа да уцели устата си с лъжицата и заля със супа цялата си вратовръзка. — Извинявай, синко. — Инш предложи салфетка на давещия се полицай. — Право в скапания нос! — Той замълча, а усмивката му стана още по-широка. — Довечера ще го дадат по новините! Смятам да си го запиша и ще си го пускам всеки път когато се почувствам нещастен или имам нужда да се посмея… — Той изимитира насочване на дистанционното и натискане на несъществуващ бутон. — Бам, право по носа. — Въздъхна щастливо. — В дни като днешния си спомням защо се записах в редовете на полицията.

— Как го прие детектив-инспектор Стийл? — попита Логан.

— Хмм? А… — Усмивката на Инш избледня. — Ами доволна е заради удара по носа, но е малко вбесена, задето пуснаха гадния перверзник на свобода. — Той поклати глава. — Отне й цяла вечност, докато придума жертвите да дадат показания. Горкичките, трябваше да се изправят пред всички и да разкажат какво им е сторил извратеният тип, а освен това да търпят униженията на Съскащия Сид. Накрая Клийвър изскача на свобода и цялото упражнение се оказва за нищо.

Над масата се спусна мълчание, докато всички усилено се занимаваха със супата си.

— Искаш ли да отидем да го видим? — попита Инш, когато и последните остатъци от храна в купата на Логан изчезнаха.

— Кого, Клийвър ли?

— Не, героя на деня! — Инспекторът вдигна юмруци в класическа стойка. — Онзи, който се носи леко като пеперуда и жили като удар по носа.

Логан се усмихна.

— Защо не?

Пред арестантските килии се бе образувала малка тълпа. Всички бяха щастливи и бърбореха. Достатъчно беше детектив-инспектор Инш да изръмжи, за да ги пръсне като пилци. Давали ли си сметка колко непрофесионално било поведението им? Дали искали хората да останат с впечатлението, че няма нищо лошо в това да нападнеш някого? Униформените полицаи наведоха засрамено глави и започнаха да излизат, оставяйки пред боядисаната в синьо врата само Инш, Логан и сержанта на смяна. Сержантът драскаше името на задържания върху дъската непосредствено до вратата и Логан се намръщи. Името му се стори познато, но някак не успяваше да направи връзката.

— Нещо против да погостуваме на твоето момче? — попита Инш, когато сержантът приключи с писането.

— Какво? Не, сър, влизайте. Вие ли сте начело на разследването?

Инш отново засия.

— Надявам се, дявол го взел!

Килията бе малка и неуютна: кафяв линолеум на пода, кремави стени и дълга дървена пейка от едната страна. Единствената естествена светлина влизаше през две заскрежени прозорчета от армирано стъкло, разположени в горната част на външната стена. Цялото помещение вонеше на пот.

Обитателят на килията се бе свил в поза на зародиш върху пейката и стенеше тихо.

— Благодаря, сержант — каза Инш. — Можем да поемем нещата оттук нататък.

— Добре. — Дежурният сержант излезе заднешком, като намигна на Логан: — Ако Мохамед Али ви създава неприятности, извикайте ме.

Вратата на килията се затвори с трясък, а детектив-инспектор Инш седна на пейката до свитата фигура.

— Господин Стричън? Или мога да ви наричам Мартин?

Фигурата се помести леко.

— Мартин? Знаеш ли защо си тук? — Гласът на Инш бе внимателен и приятелски, напълно несъответстващ на тона, с който инспекторът разговаряше с останалите заподозрени.

Мартин Стричън бавно свали крака през ръба на пейката, докато чорапите му не докоснаха линолеума, оставяйки влажни петна върху него. Бяха му конфискували връзките на обувките, колана и изобщо всичко, което можеше да представлява опасност. Беше огромен — не дебел — а едър във всеки един аспект — ръце, крака, длани, челюст… Погледът на Логан се спря върху широкото надупчено лице. Сега се сети откъде му бе познато името: Мартин Стричън беше онаниращият нарушител от женската съблекалня на редови полицай Уотсън, същият, когото бе откарал в затвора „Крекинхес“. Същият, който бе свидетелствал по случая с Джералд Клийвър.

Нищо чудно, че бе праснал Хлъзгавия Санди по носа.

— Пуснаха го. — Гласът му прозвуча малко по-високо от шепот.

— Зная, че го пуснаха, Мартин. Зная. Не биваше, но го направиха.

— Той е виновен.

Инш кимна:

— И поради тази причина удари господин Мойър-Фаркуърсън?

Приглушено мърморене.

— Мартин, ще съставим кратко изявление, след което ще те помоля да го подпишеш, става ли?

— Пуснаха го.

Инш внимателно припомни на Мартин събитията от следобеда, като особено се наслаждаваше на момента с удара по носа. Накара Логан да запише историята в подробности с педантичен полицейски жаргон. На практика младежът признаваше вината си, но Инш положи огромни усилия да извърти нещата така, че вината да се окаже на Санди Змията. Което в действителност беше самата истина. Мартин се разписа, а Инш го освободи от ареста.

— Има ли къде да отидеш? — попита Логан, докато прекосяваха приемната в посока към изхода.

— Отседнал съм при майка ми. От съда казаха, че трябва да живея при нея, докато тече общественополезният труд. — Раменете му се отпуснаха още повече.

Инш го потупа по рамото.

— Навън продължава да вали; мога да накарам някоя патрулка да те откара, стига да искаш?

Мартин Стричън потръпна.

— Тя каза, че ще ме убие, ако види още една полицейска кола пред дома си.

— Добре. Щом така искаш. — Инш протегна ръка и Стричън я разтърси; дланта на инспектора изчезна в огромната му лапа. — И, Мартин — той се вгледа в тревожните лешникови очи на младежа, — благодаря ти.

Логан и Инш останаха загледани през прозореца, докато Мартин Стричън изчезваше в дъждовния следобед. Беше едва четири часът, а навън вече бе тъмно.

— Докато беше на свидетелската скамейка — каза Логан, — се закле, че ще убие Мойър-Фаркуърсън.

— Наистина ли? — Гласът на Инш звучеше замислено.

— Мислите ли, че ще се опита?

През лицето на инспектора плъзна усмивка:

— Да се надяваме.

 

 

В стая за разпити номер три нямаше усмивки. Беше претъпкана до козирката с детектив-инспектор Инш, детектив-сержант Макрей, една подгизнала жена полицай и Дънкан Никълсън. Лентата в устройството за аудиозаписи си мърмореше нещо, а червената светлинка на камерата в ъгъла не спираше да им намигва.

Инш се наведе напред и най-после се усмихна, но с онзи вид веселие, което крокодилите пазят единствено за болните диви животни.

— Сигурен ли сте, че не искате да си признаете, господин Никълсън? — попита той. — Ще спестите на всички ни доста тревоги. Просто си кажете какво сте направили с тялото на Питър Лъмли.

Ала Никълсън само прокара ръка през обръснатата си глава, карайки четината по нея да изстърже, докато обираше потта си. Изглеждаше ужасно — трепереше, потеше се, беше обгърнал раменете си с ръце, а очите му се стрелкаха ту към Инш, ту към Логан, ту към вратата.

Инш взе един прозрачен класьор и измъкна от него снимка на момченце, яхнало триколка. Детето се намираше в нещо, което напомняше на заден двор — малко не на фокус се виждаше опънат простор с проснати на него хавлия и джинси. Инш обърна фотографията откъм гърба, за да прочете името, написано с химикалка на него.

— Та, кажете ми, господин Никълсън, кой е Люк Джедс?

Никълсън облиза устни и погледна нервно към вратата, после към жената полицай, навсякъде другаде, но не и по посока на детето с триколката.

— Да не би да е една от малките ви жертви, Никълсън? Следващият в списъка за отвличане, убиване и чукане? Така ли? Ами това тук… — Инш изрови друга снимка от класьора — малко русо момченце в училищна униформа, което се разхождаше само по улицата. — Напират ли спомените? А нещо друго да напира? Възбужда те, нали? — Той извади друга снимка. — Ами тази тук? — Беше изплашеното момченце, седнало на задната седалка на кола. — Това твоята кола ли е? Прилича ми на волво.

— Нищо не съм направил!

— Глупости. Според мен си лъжлива торба с нечистотии и смятам да изпратя задника ти в затвора, за да поживееш там, докато пукнеш.

Никълсън преглътна шумно.

— Разполагаме и с други фотографии — обади се Логан. — Искате ли да ги видите, господин Никълсън? — Той обърна наопаки един кафяв хартиен плик и изтръска от него снимките от аутопсията на Дейвид Рийд.

— О, боже… — Никълсън беше посивял.

— Помните малкия Дейвид Рийд, нали, господин Никълсън? Тригодишното дете, което отвлякохте, удушихте и изнасилихте?

— Не!

— Не може да не си го спомняте? Върнахте се, за да отрежете още нещо от него, нали така? С чифт градинарски ножици?

— Не! Божичко, не! Не съм го направил! Само го намерих! Не съм го докосвал и с пръст! — Той сграбчи масата, сякаш се канеше да падне на пода или да се размаже върху тавана. — Нищо не съм направил!

— Не ти вярвам, Дънкан. — Инш отново му отправи крокодилската си усмивка. — Миризлива торба с нечистотии, ето какво си ти, а аз ще те прибера на топло. И когато посетиш затвора „Питърхед“, ще разбереш какво правят там с хора като теб. Хора, които пипат деца.

— Нищо не съм направил! — По лицето на Никълсън се стичаха сълзи. — Кълна се, нищо не съм направил!

 

 

Половин час по-късно детектив-инспектор Инш прекрати временно интервюто под предлог, че всички се нуждаели от „кратка почивка“. Оставиха Дънкан Никълсън в компанията на подгизналата жена полицай и отидоха в главната оперативна стая. Никълсън бе развалина — хленчещ, виещ, треперещ. Инш му бе изкарал акъла и сега искаше да го остави, за да се попече на бавен огън в собствен сос.

Решиха да убият малко време, като изпият по чаша кафе, хапнат желирани бонбони с различни форми и поговорят за мъртвото момиче, което бяха изровили от помощната постройка във фермата на Животното. Екипите отново се бяха върнали на работа и бяха прекарали целия ден в ровене сред трупове и леш, без да открият каквото и да било.

Логан отново отвори папката си, вадейки отвътре училищна фотография на Дейвид Рийд — щастливо на вид човече с леко криви зъбки и перчем, който нито един гребен не би могъл да укроти. Нищо общо с подутото, тъмно, гниещо лице на снимките от аутопсията.

— Още ли мислиш, че той го е направил? — попита Логан.

— Животното ли? — Инш сви рамене, без да престава да дъвче. — Вече не ми се струва правдоподобно, а на теб? Не и при положение че разполагаме с веселия младеж там вътре и колекцията му от снимки на хлапета. Вече си мисля, че става въпрос за някаква педофилска мрежа за обмен на информация. — Той се намръщи. — Би било страхотно, не мислиш ли? Цяла тумба извратени типове някъде там.

— Никое от децата на снимките на Никълсън не е голо, обаче. В тях няма нищо нецензурно.

Инш повдигна едната си вежда.

— Какво, според теб да не би да са художествени фотографии?

— Не. Знаете какво искам да кажа. Снимките не могат да минат за детско порно, нали така? Доста са заплашителни и зловещи, но не са порно.

— Може би Никълсън не гледа на тях по този начин. Може би става въпрос за някакъв вид селекция. Проследява едно-две деца, снима ги, избира щастливия победител от лотарията на педофилите. — Той оформи пистолет с едната си ръка и отнесе въображаемото дете. — Следва детско порно от плът и кръв, от първа ръка, в реално време.

Логан не беше убеден, но реши да си държи устата затворена.

Най-накрая един редови полицай подаде глава през вратата и ги информира, че господин Мойър-Фаркуърсън искал да ги види. И че смятал да се превърне в сериозно главоболие, докато не успеел да го стори. Инш нацупи устни, обмисли ситуацията и помоли полицая да въведе Санди в стаята за предварителен арест.

— Какво според теб иска Съскащият Сид? — попита Логан, когато полицаят се отдалечи.

Инш се ухили.

— Да поплаче на нечие рамо, да негодува, кой знае? Пада ни се възможност да се позабавляваме с негодника точно когато е най-уязвим. — Той потърка ръце. — Логан, момчето ми, понякога Господ наистина ни се усмихва.

 

 

Санди Мойър-Фаркуърсън ги очакваше в приземната стая за предварителен арест. Не изглеждаше особено щастлив. През изкривения ръб на носа му минаваше бяла лепенка, а под очите му имаше тъмни кръгове. Ако имаха късмет, кръговете щяха да се превърнат в красиви синини.

Куфарчето му лежеше по средата на масата пред него, а той барабанеше с пръсти по кожената повърхност и се взираше ожесточено в приближаващите Инш и Логан.

— Господин Фар-куър-сън — каза инспекторът. — Колко хубаво е да ви видим отново на крака.

Санди Змията се намръщи.

— Пуснали сте го — произнесе с тих, заплашителен глас.

— Точно така. Даде показания и му бе наредено да се върне тук в понеделник, в четири часа.

— Той ми счупи носа! — Думите бяха подкрепени от стоварилия се върху масата юмрук, който накара куфарчето да подскочи.

— Е, не е чак толкова зле, господин Фар-куър-сън. Всъщност раната дори ви придава суров, мъжествен вид. Не съм ли прав, сержант?

Логан запази сериозното изражение на лицето си и отговори утвърдително.

Санди се намръщи, но не можеше да прецени дали го подкачаха, или не.

— Наистина ли? — попита най-после.

— Да — отговори Инш с най-добрата си физиономия за игра на покер. — Някой отдавна трябваше да ви счупи носа.

Намръщеното изражение на адвоката се изкриви още повече:

— Известно ли ви е, че някой ми изпраща смъртни заплахи? Че някой ме заля с кофа кръв?

— Да.

— И че този Мартин Стричън има история на насилник?

— Хайде, хайде, господин Фар-куър-сън, господин Стричън беше задържан в полицията, когато ви заляха с онази кръв. Освен това направихме анализ на смъртните заплахи срещу вас. Изпращали са ги най-малко четирима души и нито една от картичките не беше подпечатана от затвора „Крекинхес“. Така че вероятно не е господин Стричън. — Той се усмихна. — Но ако искате, можем да ви задържим за ваше добро. Разполагам с доста чудесни килии на долния етаж. Една-две възглавнички, малко цветя, ще се почувствате като у дома си!

Единственият отговор, който получи, бе мълчаливо мръщене.

Инш сияеше.

— Е, ако ни извините, господин Фар-куър-сън, сега ни чакат истински полицейски задължения. — Той се изправи и даде знак на Логан да стори същото. — Но ако някой реши да изпълни онези смъртни заплахи, се погрижете веднага да ми телефонирате. Детектив-сержант Макрей ще ви покаже пътя за излизане. — Усмивката му се разшири. — Гледай да не задигне сребърните прибори, Логан: знаеш ги какви са адвокатите.

Логан изпрати адвоката по целия път до входната врата.

— Знаете ли — каза Санди, като огледа неодобрително проливния дъжд, който се сипеше от пепелявото небе. — Аз също имам деца. Този тлъст скапаняк да не би да си мисли, че имам интерес да пускам перверзниците обратно на свобода?

Логан го погледна учудено.

— Но вие пуснахте Джералд Клийвър.

Адвокатът закопча палтото си догоре.

— Не, не съм.

— Напротив! Направихте обвинението на пух и прах, мамка му!

Мойър-Фаркуърсън се обърна и го погледна в очите:

— Ако обвинението разполагаше с нещо солидно, нямаше да го направя на пух и прах. Не аз пуснах Джералд Клийвър, а вие.

— Но…

— А сега, ако ме извините, полицай, имам работа за вършене.

 

 

В стаята за разпити Дънкан Никълсън се гърчеше така, сякаш някой му беше мушнал кабел под напрежение в задника. Ризата му бе напоена с пот, а очите му кръжаха из стаята, без да се спират върху нещо за повече от миг.

Логан си избра мястото, което се намираше най-близо до машината за аудиозапис и се приготви отново да я включи.

— Аз… искам свидетелска защита! — каза Никълсън, преди Логан да успее да натисне бутоните.

— „Крекинхес“ достатъчно защитен ли е за теб? — попита Инш. — Само докато те уредим за „Питърхед“, разбира се.

— Не! Като по филмите: свидетелска защита. На някое сигурно място… — Той разтърка потъналото си в пот лице. — Ще ме убият, ако научат, че съм проговорил! — Долната му устна потрепери и за момент Логан си помисли, че отново ще избухне в сълзи.

Инш извади пакета със захаросани фигурки и напъха няколко в устата си.

— Не обещавам нищо — каза той през портокаловите и ягодови динозаври. — Пускай записа, сержант.

Никълсън отпусна глава, вторачен неподвижно в ръцете си, треперещи върху масата.

— Аз… работех за някои хора в букмейкърския бранш, лихвари, нали разбирате… — Гласът му изневери и му се наложи да си поеме дълбоко дъх, преди да успее да продължи. — Нещо като специалист по контрол на дълговете. Проследявам хора, които не искат да плащат. Снимам семействата им… Аз… разпечатвам снимките у дома и ги предавам на хората, които са им дали пари назаем. — Той се отпусна още по-ниско в стола. — Букмейкърите използват снимките, за да ги сплашат. За да ги накарат да подновят плащанията.

Устната на Инш се повдигна.

— Майка ти и татко ти сигурно много се гордеят с теб!

По бузата на Никълсън се търколи сълза и той я обърса с горната част на ръкава си.

— Не е незаконно да снимаш хората! Само това правех. Нищо повече! Не съм докосвал онези деца!

Инш изсумтя.

— Какви тъпотии само! — Той се наведе напред в стола си, стоварвайки два огромни юмрука на масата. — Искам да знам какво правеше в канавката на Бридж ъф Дон с обезобразеното тяло на тригодишно момченце! Искам да знам защо в теб открихме плик, пълен с пари и бижута. — Инш се изправи. — Ти си абсолютен боклук, Никълсън. Заслужаваш да те затворят до края на мизерния ти живот. Можеш да останеш тук и да лъжеш колкото си щеш; ще поговоря с прокурора. Разпитът е приключен в…

— Подхлъзнах се. — Никълсън бе на път да се удави в собствените си сълзи, паниката се четеше съвсем ясно в очите му. — Моля ви! Подхлъзнах се!

Логан въздъхна.

— Това вече ни го каза. Какво търсеше там?

— Аз… имах работа. — Никълсън се взря в очите му и Логан разбра, че са го пречупили.

— Продължавай.

— Имах нещо наум. Една старица. Вдовица. Държи малко пари в къщата. Малко сребро. Някоя и друга дрънкулка.

— И ти си я обрал?

Никълсън поклати отрицателно глава. Сълзите падаха като диаманти и експлодираха върху мръсната повърхност на масата.

— Не стигнах чак дотам. Бях се отрязал. Нямаше начин да се справя в къщата. Пазех едни други неща под едно дърво край пътеката над реката. Нали се сещате, за да не се пречкат, ако се появите да претърсвате у дома. — Той сви рамене, а гласът му все повече се превръщаше в тихо мърморене. — Направо не можех да си намеря място. Исках да преброя парите, преди да свърша с къщата на старата дама. Валеше като из ведро. Подхлъзнах се и се изтърколих по склона към брега на реката. Това са някъде към шест метра. В тъмното, в скапания дъжд. Скъсах си якето, джинсите, едва не си пукнах главата на един голям шибан камък. Накрая се озовах в канавката. Опитах да се издърпам за онова парче талашит, само че се оказа, че то си плава свободно. Изхлузи се и под него изплува едно голямо, подскачащо нещо. — Той започна да хленчи. — Първо си казвам, че е куче — бултериер или нещо от сорта… ’Щото… ’щото е цялото черно. Така че тъкмо се канех да си обирам крушите, когато нещо проблесна в дъжда. Като сребърна верижка… — Никълсън сви рамене. — Решавам, че е една от моите. Толкова съм зле, че я мисля за част от моите запаси. Опитвам да я взема и проклетото нещо се преобръща. И виждам, че е мъртво дете. И пищя, и пищя, и пищя…

Логан се наведе напред:

— Какво стана после?

— Изнесох се оттам толкова бързо, колкото можах. Направо у дома. Под душа, за да се опитам да отмия мръсната вода от себе си. И се обадих в полицията.

И точно тогава се появявам аз, помисли си Логан.

— Ами онова нещо? — попита той.

— А?

— Проблясващото нещо, което си видял върху тялото. Какво беше то? Къде е?

— Станиол. Скапано парченце станиол.

Инш го изгледа свирепо.

— Искам имената на бедните хорица, които си ограбил. Искам плячката. Всичко! — Той погледна надолу към тестето фотографии в прозрачния класьор. — Искам имената на букмейкърите, за които снимаш. И ако някой от тези снимки е пострадал, без значение дали е паднал от колело или автобус, ще ти предявя обвинение за участие в конспирация за убийство. Ясно ли се изразих?

Никълсън зарови глава в шепите си.

— Е — каза Инш, като се усмихна доволно. — Благодаря, че ни помогнахте да си изясним ситуацията, господин Никълсън. Логан, бъди добър момък и ескортирай нашия гост до килията му. Избери нещо с южно изложение, изглед и балкон.

През целия път дотам Никълсън плака.