Стюарт Макбрайд
Студен гранит (24)

24

Едното питие се превърна в две. Двете питиета станаха три, а трите питиета на свой ред станаха порция къри и четвърто питие. Когато Логан пожела лека нощ на детектив-инспектор Инш и полицай Уотсън, светът отново се бе превърнал в едно по-добро място. Вярно, в присъствието на инспектора двамата с Джаки нямаше как да стигнат до нещо повече, но Логан изпитваше усещането, че би могло и да се получи, ако Инш не беше там.

Но нищо от това нямаше значение в четири и половина сутринта, когато стана с олюляване от леглото, за да изпие количество вода, равняващо се на собственото му тегло, след което отново се сгромоляса в завивките и потъна замаяно в сън.

 

 

Когато Логан се появи на работа, докладът от аутопсията на Лорна Хендерсън бе оставен на бюрото на инспектор Инш. Точно в седем часа, макар да бе събота сутрин. Инспекторът вече беше там, седнал зад писалището, малко по-розов от обикновено.

Лорна Хендерсън бе умряла вследствие на травма, причинена от тъп предмет. Пукнатите ребра бяха премазали левия й бял дроб, ударът по лявото слепоочие беше строшил черепа й, а този в задната част на главата бе свършил останалото. Счупването на крака бе точно над коляното. Четиригодишното дете беше пребито до смърт. Животното наистина беше прекалил.

— Мислите ли, че ще успеем да изкопчим нещо от него? — попита Логан, като обърна снимките на патолога така, че да не му се налага да ги вижда постоянно пред себе си.

Инш изсумтя.

— Съмнявам се. Обаче няма значение. Разполагаме с толкова много улики, че няма начин да ни се изплъзне. Дори Хлъзгавият Санди няма да може да го отърве. Господин Филипс ще прекара остатъка от живота си в затвора „Питърхед“ заедно с останалите болни негодници. — Той извади пакет захаросани плодчета и ги предложи на присъстващите в оперативната стая. Когато приключи с тази част, отново се върна към работата си. — Ще водиш ли днес Милър във фермата? — Името на репортера прозвуча така, сякаш Инш описваше неприятна миризма.

— Не — ухили се Логан. — Поради някаква причина не е особено ентусиазиран. Нямам представа защо.

Петъчната им екскурзия се бе оказала повече от достатъчна за журналиста. В днешния „Прес енд Джърнъл“ имаше само похвали за полицията. Доста приличаше на статията от „Ивнинг Експрес“, но беше по-добре издържана. Поне детектив-инспектор Инш вече не беше в светлината на прожекторите.

— Ами ти? — попита той. — Какво е положението с удавника?

— Имаме известен напредък.

— Инспектор Стийл твърди, че си нарочил братята Маклауд?

Логан кимна.

— Представлението е типично в техен стил. По същество и без милост.

Инш почти се усмихна.

— Учат се от татко си тези двамата. Ще успееш ли да ги закопчаеш?

Логан се постара да не вдигне рамене, но знаеше, че не може да отговори утвърдително.

— Правим всичко по силите си. Инструктирал съм хората от криминалната лаборатория да прегледат дрехите на Джорди под микроскоп. Може да изскочи нещо оттам. Ако пък не, може някой от редовните им клиенти да пропее… — Той спря, припомняйки си как Дънкан Никълсън бе влетял тичешком в букмейкърската къща.

Инш хвърли нещо зелено и мъхнато в уста.

— Слабо вероятно. Можеш ли да си представиш някой толкова глупав, че да изтропа братята Маклауд? Ще го накъсат на парченца.

— Какво? — Логан успя да се откъсне от мислите за Никълсън. Онази найлонова торба ли? — А, да, вероятно. Саймън Маклауд спомена, че цялата работа била предупреждение. Послание. Всички в града знаели какво означава това.

— Всички в града, а? — Инш схруска бонбончето и задъвка. — Как тогава аз нищо не знам?

— Нямам представа. Надявам се Милър да хвърли известна светлина върху проблема.

 

 

Дванайсет часът. Логан седеше пред чиния пай със задушено в бира говеждо месо, пържени картофи и боб. „Принцът на Уелс“ бе старомодно местенце. Имаше си дървена ламперия и истински ейл, а ниският таван бе пожълтял от поколенията пушачи. Беше претъпкано, основно мъже, подлъгани от съпругите или приятелките си да отидат на покупки в събота сутрин. А това беше наградата им: пинта студена бира и пакет чипс от скариди.

Кръчмата представляваше няколко тесни помещения, съединени помежду си посредством къси коридори. Логан и Милър седяха в едно от тези помещения, точно до прозореца. Не че изгледът беше нещо особено — виждаше се отсрещната страна на притиснатата от високи сгради улица, гранитно сиви и мрачни постройки, мокри от леденостудения дъжд.

— Е — каза Милър, като набоде една хапка. — Накарахте ли копелето да си признае?

Логан полека додъвка говеждото и хрупкавата коричка на пая, като мълчаливо се прокле, че нямаше как и той да си вземе пинта бира, за да ги прокара заедно с остатъците от махмурлука. В очите на началника на полицията обаче пиенето по време на служба бе равносилно на изнасилване на овца, така че Логан бе принуден да се задоволи с халба прясно изстискан портокалов сок и лимонада.

— Проучваме някои възможни сценарии. — Думите му излязоха приглушено.

— Заковете му скапания задник на стената. Болно, извратено същество. — Милър не беше на служба, така че нищо не му пречеше да консумира алкохол. Само дето не пиеше от прекрасната бира „Дарк Айлънд“, а си беше поръчал голяма чаша изстудено шардоне „Семийон“ към сьомгата в хрупкава коричка.

Логан проследи как репортерът отпи деликатно от виното си и се усмихна. Милър беше странна птица и ако трябваше да бъде честен, Логан започваше да го харесва. Въпреки че едва не уволниха инспектор Инш заради него. Дрехите и виното, кроасаните и масивните златни украшения прибавяха допълнителен колорит към личността му.

Логан изчака репортерът да лапне голяма хапка от сьомгата си, преди да го попита:

— Ще ми разкажеш ли за Джордж Стивънсън?

— Мммм?… — По предната част на хубавата риза в цвят слонова кост на Милър се поръсиха малки парченца храна. — Какво за него?

— Спомена, че разполагаш с допълнителна информация за него. Нещо, което не ми е известно?

Милър се усмихна, при което още няколко трохи паднаха от устата му.

— Кое е според теб последното място, където са го видели жив?

Логан предположи:

— „Хиподрум и писти“?

Усмивката на Милър изглеждаше впечатлена.

— Именно. Право в десетката. „Хиподрум и писти“.

Логан си знаеше, че ще стане така. Оставаше им единствено да го докажат.

— Един от братята Маклауд ми каза, че сега всички знаели как не бивало да правят онова, което бил направил Джорди. Знаеш ли нещо повече по въпроса?

Милър си поигра с чашата, позволявайки на светлината да премине през филтъра на съдържанието й и да падне върху дървената повърхност на масата, образувайки малко златно петънце, което заигра по зърнестата текстура.

— Известно ти е, предполагам, че бил загазил здраво с местните букмейкъри заради една бала пари?

— Вече ми го каза. Колко?

— Двеста и петдесет хиляди, шестстотин четиридесет и две лири.

Сега беше ред на Логан да се впечатли. Това си беше сериозна сума пари.

— Защо тогава са го убили? Защо просто не са го осакатили малко? Мъртъв не може да си върне дълговете. Без да споменаваме, че са посегнали на едно от момчетата на Малк Ножа. Чувам, че Малки не приемал благосклонно такива истории.

— Тъй си е, рискована работа. Ако пипнеш някое от момчетата на Малки без неговата благословия, отгоре ти ще се изсипе един тон лайна.

Сърцето на Логан потъна: последното, от което се нуждаеше Абърдийн в този момент, беше лавина от верижни убийства за отмъщение. Гангстерска война в Гранитния град. Каква забава само се очертаваше.

— Защо са го убили тогава?

Милър въздъхна и остави ножа си.

— Убили са го, за да знаят всички, че не можеш да правиш онова, което той направи.

— Какво, по дяволите, означава всичко това?

— Означава… — Милър огледа малкото помещение. Неголям коридор водеше към мястото, откъдето си бяха взели храната, а по друг, който не се виждаше веднага и се намираше в противоположния ъгъл, се отиваше към бара. Всички останали разговаряха улисано, ядяха, пиеха и се радваха на факта, че над главата им имаше покрив, който да ги предпази от непоносимото време. Никой не им обръщаше каквото и да било внимание. — Слушай сега, знаеш за кого е работел Джорди, нали така? Човек не може да го вбеси два пъти подред, ясно? Може да ти се размине първия път, но издъниш ли се пак, очакват те страхотни изживявания, ако ме разбираш?

— Вече говорихме за това!

— Така си е, говорихме. — Милър изглеждаше все по-притеснен. — Знаеш ли как се озовах в Абърдийн? — Той махна с вилицата си по посока на прозореца, през който надничаше ужасното време навън. — Как така се отказах от поста си в „Сън“, за да дойда тук, в тази отходна яма? — Той снижи глас, за да не го чуе никой как нарича Абърдийн отходна яма. — Дрога. Дрога и курви.

Едната вежда на Логан се повдигна.

Милър се намръщи.

— Не аз, мръснико. Пишех статии за цялата тази помия, идваща в Глазгоу откъм Единбург. Вкарваха дрогата от Източна Европа с помощта на проститутки. Нали знаеш — пъхат им в оная работа найлоновата торбичка с наркотика. Правят го, когато са в мензис и кучетата не могат да го надушат. Дори и да подушат нещо, всички така са си глътнали езиците от срам, че нищо не могат да направят. — Той отпи още една глътка от виното си. — Ще останеш изненадан колко много наркотик можеш да напъхаш в катеричката на една средностатистическа литовска сладурана.

— Това какво общо има с Джорди?

— И до това ще стигна. Та както и да е, правя се аз на Кларк Кент и изравям цялата тази мръсотия. Наистина страхотни истории се получаваха. Номинираха ме за журналистически награди наляво и надясно. Разследващ журналист на годината, договори за книги, истинска въртележка. Само че тогава най-после откривам и кой движи всичко това. Добирам се до името на голямата клечка, начело на превоза със самолети на всички сладурани, влизащи в страната.

— Нека позная: Малкълм Макленън.

— Двете грамадански маймуни ме спипаха направо на „Сейчихол стрийт“. Посред бял ден ти казвам! Овързаха ме и ме бухнаха в багажника на една голяма черна кола. Най-учтиво ме помолиха да се откажа да се занимавам с тази история, ако, разбира се, са ми мили пръстите на ръцете и на краката.

— Направи ли го?

— Естествено, че го направих, мамка му! — Милър пресуши половината си чаша вино на една глътка. — Няма да позволя на някой копелдак да ми кълца пръстите с касапски нож. — Той потръпна. — Малк Ножа явно телефонира тук-там и преди да се усетя, останах без работа. Никой централен вестник не искаше да ме докосне и с двуметрова пръчка. — Репортерът въздъхна. — Така че, ето ме тук. Не ме разбирай погрешно: мястото не е чак толкова зле за приключване на кариерата. Добра работа, колкото си поискам квадратни сантиметри на първа страница, хубава кола, апартамент, запознах се и с една приятна жена… Парите не са тези, на които бях свикнал, но ги бива… А и все още съм жив.

Логан се облегна назад и се вгледа в мъжа, седнал срещу него: шитият по поръчка костюм, златните бижута, копринената вратовръзка… И всичко това в противна, типична за Абърдийн събота.

— Значи заради това не видях нищо из вестниците за тялото на Джорди в пристанището и отрязаните му капачки? Страх те е, че ако пуснеш материала, Малк Ножа ще разбере, че това си бил ти?

— Ако сглупя отново да напиша нещо за бизнеса му, мога да се сбогувам с ей това тук. — Репортерът размаха пръсти срещу Логан. Пръстените по тях заискриха в светлината на лампите над главите им. — Не, този път ще си държа устата затворена.

— Защо тогава говориш с мен?

Милър вдигна рамене:

— Само защото съм журналист, не означава, че съм аморален, паразит и използвач. Не съм адвокат все пак, нали, имам някаква социална съвест. Давам ти информация, за да заловите убиеца и си държа главата ниско, за да не ми отрежат пръстите. Като дойде време за съд, сте сами. Сигурен съм, че по същото време ще се окажа на почивка в Дордон. Две седмици френски вина и haute cuisine^[1]. Ни лук ял, ни лук мирисал.

— Знаеш кой го е направил, нали?

Репортерът довърши виното си и пусна една крива усмивка.

— Не, но ако науча, ти пръв ще разбереш. Не че все още се интересувам от тази тема. В момента имам по-безопасно занимание.

— Като например?

Ала Милър просто се усмихна.

— Ще прочетеш съвсем скоро за това. Както и да е, трябва да тичам. — Той се изправи и прибра рамене, за да се напъха в ръкавите на черното си палто. — Имам среща с един тип от „Телеграф“. Иска да направи притурка от четири страници за неделното им издание утре. „В търсене на мъртвите: залавянето на абърдийнския убиец на деца.“ Ще стане много шик.

 

 

Дейнстоун бе започнал историята си като земеделска земя, подобно на повечето райони около Абърдийн, но бе устоял на набезите на строителните предприемачи по-дълго от останалите. По времето, когато зелените му хълмове бяха стъпкани от булдозерите, лозунгът беше „строй бързо и нагъсто“. Традиционният сив гранит и покривите от металносиви каменни плочи вече никъде не се виждаха. В тази част на града имаше единствено мазилка с цвят на овесена каша и вълнообразни керемиди, кръгови алеи и задънени улици. Подобно на всички останали анонимни предградия.

Но за разлика от центъра на Абърдийн, където високите гранитни постройки намаляваха дневната светлина поне с един час, тук слънцето беше в изобилие, особено като се имаше предвид, че кварталът бе разположен по южните склонове на възвишенията край бреговете на река Дон. Единственото неудобство беше близостта на птицекланицата, фабриките за хартия и пречиствателната станция. Но човек не може да има всичко на този свят. Ако вятърът не духаше от запад, тук се живееше добре.

Днес вятърът не духаше от запад. Връхлиташе брулещо от изток, право от Северно море и носеше със себе си леден, хоризонтално падащ дъжд.

Логан потрепери и отново вдигна стъклото на колата. Беше паркирал на пътя, малко по-надолу от компактна двуетажна къщичка с малка градина, която изглеждаше полумъртва в налитащия дъжд. Бяха там от час, той и един плешив младши детектив в анорак, но все още не се виждаше и следа от целта им.

— Къде може да е? — попита младши детективът, като се сгуши още по-дълбоко в импрегнираното си яке.

Досега не бе правил нищо друго, освен да мрънка и да се оплаква от времето. От това, че работеха в събота, че валеше, че беше студено, че бил гладен, че от дъжда пикочният му мехур ставал нервозен.

Логан направи опит да потисне въздишката си. Ако Никълсън не се появеше скоро, във вестниците утре щяха да пишат за поредното убийство. „МРЪНКАЩ ПОЛИЦАЙ КОПЕЛДАК УДУШЕН СЪС СОБСТВЕНИТЕ МУ ГЕНИТАЛИИ В ПАРКИРАНА КОЛА!“ Все още се опитваше да реши дали щяха да му дадат ОВЕ^[2] или направо рицарско звание за убийството на мърморещия новобранец, когато познатото, опръскано с ръжда зелено комби издрънка покрай тях. Шофьорът ентусиазирано качи колата на бордюра, след което се обърна и започна да рови за нещо на задната седалка.

— Време е за шоу.

Логан отвори вратата си и забърза в студения дъжд. Младши детективът го последва, ругаейки под нос.

Добраха се до волвото точно когато Никълсън се опитваше да излезе от него, стиснал две найлонови торбички. Щом забеляза Логан, лицето му моментално побеля.

— Добро утро, господин Никълсън. — Сержантът пусна една изкуствена усмивка, въпреки че по врата му се стичаше ледена вода и мокреше яката на ризата му. — Нещо против да надникнем в торбите?

— Торби ли? — Дъждът се лееше по обръснатата глава на Дънкан Никълсън и се стичаше по нея като пот. — Какви торби?

Недоволният младши детектив пристъпи напред и изръмжа изпод поръбената с вълна качулка на анорака си:

— Сега ще ти кажа какви торби, мамка му!

— А, тези ли! — Той им ги показа. — Покупки. Бях до „Теско“, какво толкова? Купих си нещо за обяд. А сега, ако ме извините…

Логан не помръдна.

— На торбите виждам логото на „Асда“, господин Никълсън. Не на „Теско“.

Никълсън погледна първо Логан, а сетне и разгневения младши детектив.

— Аз… аз… ъъ… пазя природата. Използвам повторно найлоновите си торбички. Всички трябва да мислим за околната среда.

Младши детективът направи още една крачка напред.

— Ей сега ще видиш една околна среда, мамка ти…

— Достатъчно, полицай — обади се Логан. — Сигурен съм, че господин Никълсън като нас няма търпение да се скрие от дъжда. Може ли да влезем вътре, господин Никълсън? Нека само ви припомня, че в участъка също е приятно и сухо. Да ви закараме, ако желаете?

Три минути по-късно седяха в малката зелена кухня и се вслушваха в завиращия чайник. Отвътре къщата изглеждаше доста приятно, ако хората, живеещи в нея, нямаха нищо против от време на време да се настъпват поради теснотията. Стените бяха покрити с тапети на шарки, по пода имаше первази, по ръбовете на тавана — фризове, виждаха се скъпи килими в маслинов цвят и големи маслени картини в рамки, масово производство. Нямаше нито една книга.

— Какъв чудесен дом имате — каза Логан, гледайки обръснатата глава и татуировките на Никълсън. По ушите му имаше достатъчно желязо, че да подлуди всеки детектор за метал оттук до Дънди. — Сам ли го декорирахте?

Никълсън измърмори, че жена му си падала много по разните му декорации и перчене. Всичко беше в тон: чайникът, тостерът, миксерът, плочките, фурната — всичко беше в зелено. Дори линолеумът беше зелен. Имаше чувството, че се намира във вътрешността на огромен сопол.

Двете пазарски торби стояха на масата.

— Ще погледнем ли какво има вътре, господин Никълсън?

Логан придърпа едната към себе си, разтвори я и с изненада установи, че вътре имаше пакет бекон и бобена консерва. Взираха се в него обвинително. В другата откри гризини и шоколадови бисквити. Той намръщено ги изсипа върху масата. Шоколадови бисквити и гризини, боб и бекон… А на самото дъно лежаха два дебели, кафяви хартиени плика. Намръщеното изражение на Логан се превърна в усмивка.

— Какво има тук?

— Никога през живота си не съм ги виждал!

Сега по лицето на Никълсън не се стичаше дъжд: беше истинска, стопроцентова пот.

Логан си сложи чифт тънки гумени ръкавици и вдигна един от пликовете. Вонеше на цигарен дим.

— Да имаш нещо за казване, преди да ги отворя?

— Просто ги пренасям. Не зная какво има в тях… Не са мои!

Логан наклони плика и изхлузи съдържанието му на масата. Бяха снимки — жени, простиращи пране; жени, приготвящи се за лягане. Но в основната си част бяха снимки на деца — в училище, играещи в градинката, а едно беше снимано на задната седалка на автомобил. Изглеждаше изплашено. Това беше последното нещо, което Логан бе очаквал да види. На гърба на всяка от снимките имаше записано различно име. Без адрес, само име.

— Какво, по дяволите, е това?

— Казах ви: не знаех какво има вътре! — Гласът му ставаше писклив и паникьосан. — Просто ги нося.

Сърдитият младши детектив улови Никълсън за раменете и го блъсна обратно в стола.

— Мръсно малко лайно! — Той грабна една снимка на малко момченце, седнало в пясъчник с плюшено зайче. — Така ли го откри? А? Снима ли и Дейвид Рийд? После реши, че го искаш, така ли? Гнусен шибаняк!

— Нищо подобно! Няма такова нещо!

— Господин Дънкан Никълсън, задържам ви по подозрение в убийство. — Логан се изправи, погледна надолу към лицата на децата от снимките, пръснати по масата и усети, че му призлява. — Прочетете му правата, полицай.

 

 

В къщата наистина нямаше достатъчно място за хората от Бюрото по самоличността, видеооператора, фотографа, Логан, сърдития младши детектив и двамата униформени полицаи, но някак успяха да се напъхат. Никой не желаеше да чака отвън под проливния дъжд.

Съдържанието на двата хартиени плика беше прибрано в найлонови пликове за доказателства и надписано. Плик номер две не беше пълен със снимки; вътре имаше пари и дребни бижута.

На горния етаж се натъкнаха на килер, разположен срещу банята. Дълбок около метър и широк около метър и двадесет, той беше достатъчно голям, че да побере компютър, скъп на вид цветен принтер и неголямо столче. Имаше и резе, което се залостваше само отвътре.

На стените имаше лавици с компактдискове, от онези, които се записват у дома, до един надписани и датирани, както и кутии с висококачествени, лъскави разпечатки под стойката, на която бе сложен компютърът. Жени и деца; най-вече деца. В спалнята откриха изключително скъп и професионален фотоапарат.

Отдолу долетя тракане и всички млъкнаха.

Проскърцване. Входната врата се отвори.

— Дънки? Ще ми помог… Кои сте вие, по дяволите?

Логан надникна през стълбите и видя, че долу стоеше жена в напреднала бременност, облечена в черно кожено палто. Носеше множество пазарски торби и се взираше невярващо в тълпата от полицаи, препълнили къщата й.

— Къде е Дънкан? Какво сте направили на съпруга ми, негодници такива?