Стюарт Макбрайд
Студен гранит (23)

23

Логан остана колкото можа по-дълго във фермата, оглеждайки животински трупове с останалите от екипа. Дори и през пластовете защитно облекло се чувстваше мръсен. А и след нападението на плъха всички бяха на нокти. Никой не искаше да се присъедини към полицай Стийв в спешното, за да си получи инжекциите против тетанус и бяс.

В края на краищата се наложи да потегли: имаше още недовършена работа в управлението. На излизане от портала на фермата оставиха Милър с посивяло лице. Изглеждаше като пребито куче и преди да се разделят им каза, че възнамерява да се прибере право у дома и да изпие една бутилка вино. След това смятал да се мушне под душа и да търка кожата си, докато не започне да кърви.

Крякащото ято от репортери и телевизионни техници пред фермата се бе поразредило. Бяха останали само най-упоритите. Седяха по колите със запалени двигатели и усилваха парното до последно. Щом колата на Логан се появи, всички отново изскочиха навън.

Получиха единствено „без коментар“.

Когато Логан се добра до управлението, детектив-инспектор Инш не беше в оперативната стая. Затова стисна зъби и отиде да се информира за последните събития от екипа, който цял ден бе приемал телефонни обаждания. Дори и след речта на Инш, очевидно все още го смятаха за лайно в костюм. Никой не го обиди директно, но докладите им бяха сбити и по същество.

Първи отряд, който от врата на врата бе задавал въпроса „виждали ли сте този мъж?“, бе събрал обичайния брой противоречащи си изявления. Да, Животното бил забелязан да взема момчетата, не, не го били виждали, да… не… Участъкът в Хейзълхед дори бе организирал пътна блокада, за да разпитва шофьорите, които влизаха или излизаха от града дали не са виждали нещо. В случая разчитаха на късмета, но си струваше да опитат.

Втори отряд, който проучваше жизнения път на Бърнард Дънкан Филипс, бе постигнал най-съществен успех. На бюрото на инспектора лежеше голям кафяв плик с информация за всичко, което знаеха за Животното. Логан се настани на ръба на писалището и прегледа набързо купчината фотокопия, факсове и разпечатки. Спря едва когато стигна до доклада за смъртта на майката на Бърнард.

Преди пет години й бяха поставили диагноза рак на червата. Боледувала дълго, непрекъснато се чувствала зле. Бърнард изоставил научната си степен в Сейнт Андрюс и се върнал у дома, за да се грижи за болната си майка. Личният й лекар бе настоял да постъпи в болница, но тя отказала. Бърнард бил на страната на мама, така че прогонил лекаря от семейната ферма с помощта на една кирка. И чак тогава някой си дал сметка, че той има умствени проблеми.

Един ден брат й я намерил паднала на пода и я закарал в болницата. Срязали я и открили рака. Опитали да я лекуват, но до месец февруари ракът се бил разпрострял в костите й. През май вече била мъртва. Не в болницата, а в собственото си легло.

Бърнард и майка му продължили да живеят в къщата два месеца след като тя вече била мъртва. Когато една социална работничка дошла да нагледа Бърнард, миризмата се носела чак до входната врата на фермата.

Осигурили на Бърнард Дънкан Филипс двегодишен престой в „Корнхил“, единствената болница в Абърдийн за хора със „специални нужди“. Реагирал добре на лекарствата, така че скоро го пуснали да си ходи по живо по здраво, но под надзор. Казано с други думи, леглото им е трябвало за поредния клетник. Бърнард потънал в работата си: остъргване на мъртви животни от пътищата в полза на Абърдийнския градски съвет.

Което обясняваше доста неща.

Логан не се нуждаеше от справка за дейността на третия отряд: от първа ръка знаеше, че не бяха напреднали особено. Фактът, че ги бе накарал отново да прегледат съдържанието на онзи контейнер, не беше дал никакъв резултат, но сега поне знаеха, че не са пропуснали нищо. Със скоростта, с която работеха, най-рано в понеделник щяха да приключат с преравянето на куповете леш в трите сгради. И то само ако главният интендант разрешеше да работят извънредно.

Когато влезе в малкия си кабинет, в него вече нямаше никого. Бяха пристигнали лабораторните резултати от повръщаното, което Изобел бе открила в дълбоката порезна рана в тялото на момиченцето. ДНК анализът не бе дал съвпадение с пробата, взета от Норман Чалмърс. От криминалната лаборатория все още не бяха достигнали до нищо по-съществено. Единственото, което го свързваше с момичето, беше касовата бележка от супермаркета. Косвена улика. Така че се налагаше да смъкнат обвинението от Норман Чалмърс. Той поне бе проявил здравия разум да се измъкне незабелязано, вместо да ги атакува с помощта на медиите. Адвокатът му навярно се чувстваше опустошен от възмущение.

На бюрото на Логан имаше и лист, изписан със ситен почерк, където се обобщаваха докладваните случаи на забелязани момиченца и момченца. Той го прегледа скептично. В по-голямата си част приличаше на упражнение по литература.

Там беше и списъкът с всички момиченца под четиригодишна възраст в страната, страдали от туберкулоза. Не беше голям — само пет имена, включително адресите.

Логан придърпа телефона и започна да набира.

 

 

Когато детектив-инспектор Инш подаде глава през вратата, вече беше шест часът. Инспекторът го попита дали има минутка. Лицето му изглеждаше странно, затова Логан реши, че новините едва ли ще са добри. Закри с ръка слушалката на телефона и отговори на инспектора, че идва след секунда.

От другата страна на линията беше полицай от Бирмингам, който в този момент се намираше при последното момиче от списъка на Логан. Да, все още била жива. Имал ли представа Логан, че освен това била от афрокарибски произход? Така че нямаше как да е мъртвото бяло момиченце, лежащо на масата за дисекции в моргата.

— Благодаря за отделеното време, полицай. — Логан остави слушалката с уморена въздишка и задраска последното име от списъка. — Нямаме късмет — каза на инспектор Инш, който вече се настаняваше на ръба на бюрото му и ровеше любопитно из папките на Логан. — Всички деца в съответната възрастова група, лекувани от туберкулоза, са живи и здрави.

— Знаеш какво означава това — каза Инш. Той вдигна купчината изявления на хората, живеещи в непосредствена близост с Норман Чалмърс и неговия контейнер за смет, които Логан бе отделил. — Ако е била болна от туберкулоза и са я лекували, най-вероятно не е било в тази страна. Не е била…

— … с британска националност — довърши вместо него Логан, преди да зарови лице в шепите си.

По света имаше стотици места, където хората редовно страдаха от туберкулоза: по-голямата част от бившия Съветски съюз, всички африкански страни, Близкият изток, Америка… Голяма част от най-рисковите места дори не водеха статистика по въпроса. Купчината с възможности току-що бе нараснала до гигантски размери.

— Искаш ли малко добри новини? — попита Инш с равен и безрадостен тон.

— Давайте.

— Разполагаме със самоличността на момиченцето, което открихме във фермата на Животното.

— Толкова скоро?

Инш кимна и върна изявленията обратно на бюрото, но в напълно разбъркан вид.

— Прегледахме списъка с изчезнали лица от последните две години и сверихме данните за зъбните им картини. Името й е Лорна Хендерсън. Четири и половина годишна. Майка й я обявила за изчезнала. Карали за вкъщи от Банкъри по „Дийсайд роуд — юг“. Помежду им обаче възникнало неразбирателство. Момиченцето непрестанно повтаряло, че иска пони. Накрая майката му казала: „Ако не млъкнеш най-после за това проклето пони, ще се прибираш вкъщи пеша“.

Логан кимна. Всяка майка го прави в един или друг момент. Собствената му майка бе приложила съвсем същата тактика дори на баща му.

— Само че Лорна наистина, ама наистина искала пони и отказвала да млъкне. — Инш извади смачкана кесия с плодови захарни бонбони, ала вместо да хвърли един в устата си, остана загледан навъсено. — Затова майката решава да изпълни заплахата си. Спира колата и кара детето да слезе. После се отдалечава. Не отива далеч, спира зад първия завой. По-малко от километър. Паркира и започва да чака Лорна. Само дето тя така и не се появява.

— Как, по дяволите, ще остави само на улицата едно четиригодишно момиченце?

Инш се засмя, но в тона му отсъстваше каквото и да било веселие.

— Изказване на човек, който никога не е имал собствени деца. Веднага щом малките негодници се научат да говорят, решават, че вече никога няма да спрат и продължават така, чак докато не им се обадят хормоните и не се превърнат в тийнейджъри. Тогава пък и с ченгел не можеш да извадиш една дума от устата им. Едно четиригодишно дете е способно да мърмори цял ден, ако наистина иска нещо. Така че накрая майката леко откача и тогава се случват такива неща. Може никога повече да не види дъщеря си.

Сега го знаеха със сигурност. Когато й върнеха тялото, погребението щеше да се състои при затворен ковчег. Нямаше начин да позволят на когото и да било да види какво има във вътрешността му.

— Знае ли майката, че сме я открили?

Инш изсумтя и напъха недокоснатите плодови бонбони обратно в джоба си.

— Още не. Тъкмо към нея бях тръгнал. Да й кажа, че е станала причина един извратеняк да спипа дъщеря й, че я е пребил до смърт, след което е напъхал тялото й в чувал с трупове на животни.

Добре дошла в ада.

— Ще взема полицай Уотсън с мен — каза Инш. — Искаш ли да дойдеш и ти?

Бе подбрал думите небрежно, но тонът му казваше друго. Инспекторът звучеше съкрушено. Не беше изненадващо, като се имаше предвид седмицата, която бяха преживели. Инш бе решил, че може да подкупи Логан, като размаха под носа му редови полицай Уотсън. Като морков в полицейска униформа.

Логан щеше да отиде и без подкупа. Задължението да кажеш на една майка, че детето й е мъртво, не беше сред любимите му занимания, но Инш изглежда имаше нужда от подкрепление.

— Само ако след това изпием по едно.

 

 

Детектив-инспектор Инш отби рейндж ровъра на бордюра. Масивната кола се извисяваше над всички миниатюрни рена и фиати, поръбили и двете страни на улицата с белите си шапки от девствен сняг. По пътя от управлението до къщата никой не бе продумал, освен семейната съветничка, която бе прекарала времето си, повтаряйки с глезен тон: „Кое е най-красивото момиче?“ на миризливия черно-бял шпаньол на задната седалка в колата на Инш.

Районът беше сносен: имаше дървета, малко трева. Човек дори можеше да зърне околните хълмове, ако се покачеше на покрива си. Къщата се намираше в края на редицата от еднотипни постройки и бе измазана от горе до долу със специална мазилка, чиито малки бели парченца от камък и слюда искряха под уличните светлини, имитирайки снега.

Виелицата се бе превърнала в обикновен мързелив снеговалеж и постепенно отслабваше с напредването на нощта. Изгазиха заедно през дълбокия до глезените сняг до входната врата. Водеше Инш. Натисна звънеца и от вътрешността отекна звън с мелодията на „Грийнслийвс“. Две минути по-късно вратата отвори недоволна на вид жена в средата на четиридесетте си години, облечена в пухкава розова хавлия. Нямаше грим. По миглите й все още имаше следи от спирала, част от която се бе размазала към ушите й. Косата й висеше пред лицето като мокри върви. Раздразнението в очите й изчезна веднага щом забеляза униформата на редови полицай Уотсън зад останалите.

— Госпожо Хендерсън?

— О, боже! — Тя улови предницата на хавлията и уви плътно яката около шията си. Лицето й напълно се лиши от цвят. — Кевин е, нали? О, боже… мъртъв е!

— Кевин? — попита объркано Инш.

— Кевин, съпругът ми. — Тя отстъпи в миниатюрния коридор, а ръцете й не можеха да си намерят място. — О, боже.

— Госпожо Хендерсън: съпругът ви не е мъртъв. Ние…

— О, благодаря ти, Господи! — Успокоена, тя ги въведе през коридора във всекидневна в ярки, бонбоненорозови цветове. — Съжалявам за бъркотията. Обикновено в неделя почиствам, но работих на две смени в болницата. — Тя спря, огледа помещението и премести захвърлената униформа на медицинска сестра от дивана на дъската за гладене. Полупразната бутилка джин бързо намери мястото си във вътрешността на един от шкафовете. Над камината бе окачена картина в рамка, имитация на масло, от онези, които обикновено продаваха фотографите. Мъж, жена и русо момиченце. Съпруг, съпруга и убито дете. — Разбира се, сега Кевин не живее тук… Той реши да се премести за известно време… — Настъпи пауза. — Случи се след като дъщеря ни изчезна.

— А, тъкмо заради това сме тук, госпожо Хендерсън.

Тя им махна да се настаняват на тапицирания кафяв диван, чиято кожа бе покрита с розово-жълта покривка.

— Кевин не живее тук сега, но това е само временно!

Инш извади един чист найлонов плик от джоба си. Във вътрешността му имаше две розови фибички.

— Познавате ли ги, госпожо Хендерсън?

Тя взе плика, вгледа се в съдържанието му, сетне отново в Инш и за втори път пребледня.

— О, боже, бяха на Лорна! Любимите й Барби-фибички. Не искаше да излиза от къщи без тях! Къде ги намерихте?

— Намерихме Лорна, госпожо Хендерсън. Мъртва е.

Тя като че ли за момент се взря дълбоко в себе си, след което каза:

— Чай. Ето от какво имаме нужда. Горещ, сладък чай.

Обърна им гръб и забърза към кухнята, а хавлията се усукваше между краката й.

Откриха я ридаеща над кухненската мивка.

Десет минути по-късно отново се намираха във всекидневната. Инш и Логан седяха на тапицирания диван, полицай Уотсън и госпожа Хендерсън — на двата еднакви тапицирани кафяви стола с облегалки за ръцете. Семейната съветничка беше застанала зад жената и й говореше утешително с ръка на рамото й. Логан бе направил чай и сега от чайника, оставен на масичката с пръснати списания „Космополитън“, се издигаше пара. Всички имаха чаши, но никой не пиеше.

— Аз съм виновна. — Госпожа Хендерсън изглеждаше така, сякаш се бе смалила с два размера откакто бяха дошли. Розовата хавлия се бе надиплила около нея като пелерина. — Ако й бяхме купили онова проклето пони…

Детектив-инспектор Инш се помести леко напред върху дивана.

— Съжалявам, че се налага да ви задам този въпрос, госпожо Хендерсън, но бих искал да ни разкажете за вечерта, в която Лорна е изчезнала.

— Така и не успях да го повярвам. Нали разбирате — че няма да се върне повече. Сякаш просто беше избягала. Един ден щеше да влезе през тази врата и всичко щеше да бъде наред. — Тя погледна надолу към чашата си. — Кевин не можа да го понесе. Не спираше да ме обвинява. Всеки ден ми казваше: „Ти си виновна, че нея я няма!“. И беше прав. Наистина вината е моя. Той… срещна една жена в супермаркета, където работи. — Тя въздъхна. — Но не я обича истински! Просто ме наказва… Та тя няма гърди! Как е възможно мъж да обича жена без гърди? Прави го само за да ме накаже. Ще се върне. Ще видите. Един ден ще влезе през тази врата и всичко отново ще бъде наред. — Тя пак потъна в мълчание, дъвчейки вътрешната страна на бузата си.

— Вечерта, когато Лорна изчезна, госпожо Хендерсън, забелязахте ли някого на пътя? Някакви превозни средства?

Очите й се вдигнаха от чашата, потънали в сълзи и на милион километра разстояние.

— Какво? Не помня… Беше толкова отдавна и така ме беше яд на нея. Защо не й купихме онова проклето пони?

— А някакви микробуси, камиони?

— Не. Не помня. Тогава също ме питаха!

— Човек с количка?

Тя замръзна на място.

— Какво искате да кажете?

Детектив-инспектор Инш не отговори. Госпожа Хендерсън се вторачи за момент в него, след което скочи на крака:

— Искам да я видя!

Инспекторът остави внимателно чашата си на килима.

— Съжалявам, госпожо Хендерсън. Опасявам се, че е невъзможно.

— Тя е моя дъщеря, по дяволите, и искам да я видя!

— Лорна е мъртва от много дълго време. Тя е… не бихте искали да я видите в такова състояние, госпожо Хендерсън. По-добре да я запомните такава, каквато е била.

Застанала в средата на всекидневната, госпожа Хендерсън се взря намръщено надолу към плешивата глава на инспектор Инш.

— Кога я намерихте? Кога намерихте Лорна?

— Вчера.

— О, боже… — Тя се плесна с ръка през устата. — Той е, нали? Човекът от вестниците! Той я е убил и я е заровил в онази мръсотия!

— Успокойте се, госпожо Хендерсън. Задържахме го. Няма къде да ходи.

— Мръсният негодник! — Тя запрати чашата си към стената. Чашата експлодира, разпръсквайки дъжд от порцеланови шрапнели и оставяйки петно от хладък чай с мляко върху тапета. — Той ми е взел детето!

 

 

По обратния път също не разговаряха много. Семейната съветничка се обади на една от съседките, за да наглежда госпожа Хендерсън, която рухна, обляна в сълзи веднага щом едрата загрижена жена се появи във всекидневната. Оставиха ги плачещи на дивана и внимателно излязоха от къщата.

Докато приближаваха центъра на града, пътищата бяха смълчани и мрачни. Снегът бе прогонил всички, освен камионите със сол и пясък.

Беше осем часът. На кръговото движение на Хейзълхед се разминаха с позната фигура. Бащата на Питър Лъмли, газещ през снега и викащ името на сина си. Логан гледаше печално подгизналата премръзнала фигура, докато тя не остана далече зад тях. На мъжа все още му предстоеше някой ден от полицията да позвънят на вратата му и да му обяснят, че най-после са открили тялото на сина му.

Инш се свърза с контролния център и взе адреса на господин Хендерсън. Понастоящем бащата на Лорна споделяше апартамент с плоскогърдата си позната от супермаркета в недотам здравословния Роузмънт.

Наложи им се още веднъж да преминат през същата мъчителна сцена. Само че този път нямаше самоупрекване. Всичко бе насочено срещу онази глупава кучка, бившата му съпруга. Приятелката му седеше на дивана, обляна в сълзи, докато той беснееше и ругаеше. Той не бил такъв, каза им тя. Обикновено бил много възпитан човек.

Накрая се насочиха обратно към управлението.

— Господи, ама че забавен ден. — Инш звучеше напълно изтощено докато влачеха крака към асансьорите. Натисна бутона за нагоре с тлъстия си палец. Вратите изненадващо се отвориха почти незабавно. — Вижте — каза, като влизаше вътре, оставяйки Логан и полицай Уотсън в коридора. — Защо вие двамата не идете да се преоблечете и да се срещнем тук след пет минути? Трябва да попълня два формуляра. След това ще ви черпя по едно.

Редови полицай Уотсън погледна Логан, а след това и инспектор Инш. Изглеждаше така, сякаш си търсеше добро извинение да откаже. Ала преди да го открие вратите се плъзнаха и затвориха, и асансьорът отнесе детектив-инспектор Инш.

Логан пое дълбоко дъх.

— Ако предпочиташ да не идваш — каза той, — ще те разбера. Ще предам на инспектора, че си имала ангажимент.

— Толкова ли искаш да се отървеш от мен?

Логан вдигна едната си вежда.

— Не, никак дори. Помислих си… Ами след онези глупости във вестниците… разбираш. — Той посочи към себе си. — Господин торба с говна.

Тя се усмихна.

— При цялото ми уважение, сър, понякога се изявявате като първокласен задник. Срещала съм Милър, не помните ли? Известно ми е, че е пълен боклук. — Усмивката започна да изчезва. — Просто не бях сигурна дали ще искаш да дойда. След онова избухване… Когато ругаех в колата…

Логан я погледна стреснато.

— Не! Всичко е наред. Сериозно. Добре де, ругатните не бяха особено на място… — Усмивката й отново започна да се изгубва и той се устреми в атака, изплашен, че отново може да развали нещата. — … но това няма нищо общо. Бих искал да дойдеш. Особено щом е за сметка на инспектора. — Той спря. — Не че ако той не плащаше, нямаше да искам да дойдеш… Просто… — Той си затвори рязко устата, за да преустанови дрънкането, което излизаше от нея.

Тя го погледна за момент.

— Добре — каза най-накрая. — Тогава ще отида да се преоблека. Ще се видим навън.

Докато тя се отдалечаваше, Логан бе сигурен, че му се надсмива. Остана сам в коридора, червейки се ожесточено.

На рецепцията Големият Гари се подготвяше за нощна смяна. Той се ухили и махна на Логан да се приближи.

— Ей, Лазаре, радвам се, че най-после получаваш заслужено признание.

Логан се намръщи, а Гари извади с грациозен жест изданието на вечерния „Ивнинг Експрес“, подразделение на „Прес енд Джърнъл“. На първа страница имаше снимка на облечени в сини гумени гащеризони фигури, проправящи си път през излезли от фокус животински трупове.

„КЪЩАТА НА УЖАСИТЕ: НЕУСТРАШИМА ПОЛИЦЕЙСКА ХАЙКА ЗА УЛИКИ“

— Нека отгатна. — Логан въздъхна. — Отново Колин Милър? — Сигурно беше работил като бесен.

Гари почука отстрани носа си с показалец.

— Тъй вярно, господин Местен полицейски герой.

— Гари, веднага щом те надвиша по чин, изхвърчаш ей там — той показа към снега, — за да си припомниш нощните обиколки.

Гари му намигна.

— А дотогава просто ще ти се наложи да ме търпиш. Бисквитка? — Той му предложи пакет „Кит Кат“, а Логан, въпреки желанието си, се ухили широко и си взе една.

— Е, какво друго казва господин Милър?

Гари изпъчи гърди, отвори вестника пред себе си и зачете на висок глас с най-доброто си шекспирово произношение:

— Дрън, дрън, дрън, сняг и лед, дрън, дрън. Цветисти тъпотии за това, колко храбри били полицаите, задето работели в „жестоката мина на смъртта“. Дрън, дрън, в търсене на „жизненоважното доказателство, което ще спаси децата ни от звяра“. А, това ще ти хареса. „Местният полицейски герой Логан Макрей, наричан още «Лазар», не се поколеба да си изцапа ръцете, помагайки на екипа си, докато преглеждаха труповете на ръка.“ Очевидно също така си спасил и живота на полицай Стийв Джейкъбс, когато го атакувал огромен плъх. Бог да ви благослови, сър! — Гари стегнато му козирува.

— Всъщност полицай Рени свърши по-голямата част от работата. Аз само казах на първия, който ми попадна, да го отведе в болницата!

— Да, но без твърдата ти ръководна десница, може би никой друг нямаше да се сети за това! — Той избърса една въображаема сълза от окото си. — Ти си вдъхновение за всички ни, така си е.

— Мразя те. — Ала докато го казваше, Логан се усмихваше широко.

Когато беше без униформа, за редови полицай Уотсън бе далеч по-лесно да се мисли като за „Джаки“. Строгият черен цвят бе заменен от джинси и червена памучна блуза с дълъг ръкав. Къдравата й кестенява коса се спускаше по раменете. Тя изруга и я задърпа, докато се бореше с дебелото подплатено яке.

Поне някой от тях бе облечен подходящо за снега. Логан все още беше с работния си костюм. Никога не се преобличаше в участъка. При положение че живееше само на две минути път пеша от службата, рядко му се налагаше да го прави.

Тя се приближи до рецепцията, изпроси си един „Кит Кат“ от Големия Гари и го изяде с очевидно удоволствие.

Логан изчака момента, в който устата й бе пълна, за да попита:

— Какво стана с твоя затворник днес?

Тя задъвка усилено и в крайна сметка измърмори, че са му определили както обикновено четиридесет и осем часа общественополезен труд в службата за поддържане на парковите пространства към съвета, както и че са го вписали в списъка с нарушители на добрите нрави.

— Защо както обикновено?

Уотсън сви рамене:

— Оказва се, че винаги му се пада тази служба — каза тя през дъжд от шоколадови трохи. — Засаждане, плевене, ремонти. Сещаш се. — Тя преглътна и отново сви рамене: — Съдията се смили над него заради показанията по случая Клийвър и въобще заради цялата тази история. Наложи му се да преживее всичко наново, докато Змията го разпитваше. Трябва да ти призная, че малко съжалявам хлапето. Можеш ли да си представиш някой да се отнася така с теб? Тираничен баща, пияна майка, а когато отиваш в болницата, се натрисаш на скапания Джералд Клийвър, който решава да се позабавлява с теб под чаршафите.

Настъпи тишина, докато тримата си представяха разплутия медицински работник с предпочитания към малки момченца.

— Знаете ли — каза Големият Гари, — ако не беше Животното, бих се обзаложил, че Клийвър има нещо общо с мъртвите деца.

— Как? Беше в ареста, когато Питър Лъмли е изчезнал.

Гари се изчерви.

— Може да е имал съучастник.

— А и предпочита да опипва, не да убива — обади се Джаки. — Предпочита ги живи.

Логан се намръщи. Образът не беше от най-приятните, но тя имаше право.

Само че Големият Гари не смяташе да се откаже толкова лесно:

— Може би вече не успява да го вдигне? Може би заради това ги убива?

— Което не променя факта, че през последните шест месеца е бил зад решетките. Не е той.

— Не твърдя, че е той. Просто казвам, че би могъл да бъде. — Гари изсумтя. — Като си помисля само, че ви позволих да протегнете алчни ръце към бисквитите ми! Неблагодарна младеж.