Стюарт Макбрайд
Студен гранит (20)

20

Матю Осуалд работеше за съвета вече шести месец. Започна веднага след като завърши гимназия с нищожна квалификация, въпреки големите надежди на майка си. Баща му не отдаваше на последното кой знае какво значение. Самият той също нямаше квалификация, но според него това не му бе навредило особено. Така че един ден Матю си взе кутията с обяда и отиде да работи в службата по чистота на абърдийнския градски съвет.

Животът на боклукчия не бе чак толкова лош, колкото си мислеха хората. Работеше на чист въздух, с момчетата се спукваха от смях, заплатата си я биваше и ако човек се издънеше, никой не умираше. А и откакто изобретиха контейнерите с колелца, работата въобще не можеше да се нарече натоварваща. Не беше като едно време, както обичаше да повтаря Джейми, шофьорът на камиона.

В общи линии животът му си вървеше добре. Малко пари в банката, приятели в службата и приятелка, която нямаше нищо против да пуска ръка под пуловерчето й.

И ето че му предложиха да работи извънредно. Трябваше да откаже, но допълнителното заплащане означаваше билети за целия футболен сезон. Матю живееше за абърдийнския футболен клуб. По тази причина в момента бе облечен в син найлонов гащеризон, черни ботуши „Уелингтън“, дебели черни гумени ръкавици, предпазни очила и маска за дишане. Единствената открита кожа по него бе на челото, където пристегнатата с ластик качулка на гащеризона не пасваше добре. Изглеждаше като нещо, излязло направо от „Досиетата X“ и се потеше като прасе.

Дори сипещата се от тъмносивото небе суграшица не подобряваше нещата. Потта течеше на ручеи по гърба му и се изливаше направо в боксерките. Обаче нямаше никакво, ама никакво намерение да сваля проклетите гумени ританки!

Той изръмжа, вдигна лопатата с поредната загребана порция от мъртви животни на равнището на рамото си и я изсипа в контейнера за боклук. Всичко вонеше на смърт. Усещаше миризмата дори през маската. Гниещо месо. Повръщано. Предния ден се бе простил със закуската и обяда си. Днес обаче бе успял да задържи пшеничените бисквити „Уийтабикс“ там, където им бе мястото.

Целия скапан ден вчера и целия скапан ден днес. По всичко изглежда — и целия скапан ден утре. Изриване с лопата на мъртви животни.

Кирливият мизерник, който живееше тук, стоеше на вратата на една от земеделските постройки — онази, която бяха разчистили вчера. Той също изглежда не обръщаше внимание на суграшицата, просто си седеше там, облечен в дрипавия си пуловер и се правеше на съкрушен, докато извозваха перверзната му колекция.

Матю бе хвърлил поглед на вестника на баща си тази сутрин. Някакви родители в Гартдий бяха спукали от бой приятелчето, задето се бе навъртало около училището на децата им. Лицето му бе покрито с пурпурнозелени петна. Така му се падаше, мамка му, помисли си Матю, докато газеше обратно през снега за поредната порция гниещи трупове.

В тази сграда почти бяха преполовили купчината. Половината работа беше свършена — оставаше третата сграда и да приключи с тази тук. След което го очакваше дълъг душ, билети за целия сезон и пиячка, докато не започнеше да повръща. Когато всичко това приключеше, смяташе да се напие като животно!

Улисан в тези щастливи мисли, Матю за пореден път заби лопатата си в гниещия куп от месо и козина. Купчината се тресеше и приплъзваше, като постепенно в нея си проправяха път котки, кучета, чайки, гарвани и един господ знаеше какво още. Стисна зъби и започна да вдига лопатата, напрягайки мускули. И тогава го видя.

Матю отвори уста, за да каже нещо, за да повика нервния мъж от съвета, който трябваше да наглежда работата тук, за да му съобщи какво е открил. Ала вместо това от устата му излезе тънък писък.

Той изпусна лопатата, както си беше натоварена с мъртви неща и се втурна навън, като се хлъзгаше, падаше и лазеше на четири крака, като изтръгваше маската от лицето си и повръщаше пшеничените бисквити „Уийтабикс“ върху снега.

 

 

Логан бе паркирал в началото на пътя, който водеше към „Хиподрум и писти“ и наблюдаваше букмейкърската къща през вихрушката от суграшица с помощта на бинокъл. Лекият снежец, с който бе започнала сутринта, за известно време бе намалял, а след това беше започнал да се сипе отново. Тлъстите мокри парцали се стоварваха от мръсното небе студено, влажно и заплашително. Притъмняваше.

Бе позвънил на всяка медицинска организация в страната, интересувайки се от подробностите около малките момиченца, които са били лекувани от туберкулоза през последните четири години. Подобно на инспектор Инш и той изпитваше оптимизъм; очертаваше се праволинейна полицейска работа. Беше боледувала от туберкулоза, а после бе оздравяла. Което означаваше, че все някъде са се погрижили за нея. Със сигурност щеше да фигурира в нечий списък. И Логан щеше да получи името й.

Последният диско хит, който излъчваха по радиото, отшумя и водещият обяви новините от средата на следобеда. Логан хвърли в уста един силен ментов бонбон и усили леко звука.

— Днес текат последните изложения по делото на Джералд Клийвър, петдесет и шест годишният жител на Манчестър, обвинен в сексуално посегателство по време на службата си като помощен медицински персонал в Детската болница на Абърдийн. След почти триседмични изслушвания на показанията по неговия случай — показания, които в голямата си част бяха изключително натуралистични и тревожни, по-късно днес следобед съдебните заседатели ще се оттеглят, за да вземат решението си. След многократните заплахи срещу живота на Клийвър, полицейската охрана е засилена. Адвокатът му, господин Мойър-Фаркуърсън, който също получи няколко заплахи за живота си по време на делото, бе нападнат преди два дни, когато някой го заля с кофа свинска кръв.

Логан издаде тих радостен възглас и си спретна малка мексиканска фиеста в тясното пространство на ръждивата служебна кола.

— Няма да позволя на едно незначително, заблудено малцинство от граждани да ме отклони от работата ми. — Новият глас принадлежеше на Санди Змията. — Винаги и навсякъде трябва да полагаме грижи справедливостта да тържествува…

Логан заглуши останалите му думи с дюдюкане и освиркване.

От другата страна на пътя имаше някакво раздвижване. Той се изправи и отново се загледа през бинокъла. Предната врата се отвори, Чалнатия Дъг провря глава навън, огледа наоколо и отново се прибра вътре. Трийсет секунди по-късно Уинчестър, огромната овчарка, която снощи отчаяно искаше да отхапе парче от Логан, безцеремонно бе изритана под сипещия се сняг. Кучето направи опит да влезе обратно, но го посрещна бастунът на Дъги, след което животното остана навън замислено и обезсърчено, докато вратата се затваряше пред носа му. Около минута не помръдваше, вторачено в букмейкърската къща, докато снегът бавно се просмукваше в посивяващата му козина, след което се обърна, преодоля на няколко скока бетонните стъпала и слезе на паркинга. Обиколи няколко пъти, като душеше металните перила и стълбовете на лампите. Някои отмина пренебрежително, до други се изпика. Най-накрая навири задник и внимателно нави огромно изпражнение в средата на паркинга.

Когато приключи с тази част, обърна глава към „Хиподрум и писти“ и започна да лае, додето Чалнатия Дъг не се показа, за да го пусна вътре. Веднага щом се озова на две крачки от букмейкърската къща, овчарката отърси натрупания по козината й сняг, опръсквайки собственика си от глава до пети.

Логан започваше да изпитва далеч по-силна симпатия към кучето. Той отново се облегна назад в седалката и остави музиката от радиото да го обгърне.

Покрай прозореца му профуча ръждивозелено комби, зави надясно към късата редица от магазини и спря на току-що осрания от кучето паркинг. Беше същата кола, срещу която редови полицай Уотсън бе запратила залп от обиди. Въздъхна. Отново мислеше за нея като за редови полицай. Нямаше вече „Джаки“ или „Красивите крака“. И всичко това, защото му се бе наложило да я сгълчи заради същата тази проклета кола.

Шофьорът на комбито започна да рови за нещо на задната седалка, след което изскочи навън с найлонова пазарска торбичка и едва не се стовари по задник върху натрупалия сняг. Беше вдигнал яката на якето си и държеше над обръснатата си глава вестник, за да се предпази от суграшицата. Внимателно, като се пързаляше на всяка крачка, мъжът успя да изкачи рампата за инвалиди към букмейкърската къща.

Логан се намръщи и насочи бинокъла към новодошлия, докато мъжът влизаше на сухо. Ушите му бяха обсипани с обеци и изглеждаше някак призрачно. Последното моментално го издаде: това беше Дънкан Никълсън. Същият, който по една случайност бе успял да падне върху трупа на тригодишното момченце. В наводнена канавка, скрит под плоскост от талашит, в тъмното и в пороя.

— Какво търсиш тук, малко лайно такова? — произнесе тихо Логан.

Никълсън не живееше в Мастрик, а в Бридж ъф Дон, чак в другия край на града. Доста дълго пътешествие за неприятен ден като днешния.

А и оставаше въпросът с пазарската торба. И по-точно, какво имаше в нея?

— Чудя се…

Ала мислите на Логан мигом се пръснаха на парчета, когато полицейското радио в колата гръмко се пробуди за живот. Бяха открили още едно тяло.

 

 

Когато стигна покрайнините на Кълтс, навън вече притъмняваше. Портата беше разтворена, а близо до нея беше паркирана патрулна кола, в която седяха двойка нещастни на вид полицаи, едва забележими зад замъгленото предно стъкло. Бяха блокирали достъпа до пътя за фермата. Логан отби при тях и спусна стъклото на вратата. Редовият полицай на шофьорската седалка стори същото.

— Добра вечер, сър.

— Какво става тук?

— Детектив-инспектор Инш е вътре. Също и прокурорът. Дежурният лекар току-що пристигна. От Бюрото по самоличността още се борят със задръстването на път за насам. Тук са и шестима души от съвета. В момента са в една от постройките. Наложи се да ги увещаваме да не убиват на място собственика на имота.

— Животното?

— Аха. Засега е задържан във фермата. Инш е с него. Инспекторът не иска да ходи никъде, преди да са обявили смъртта.

Логан кимна и понечи отново да вдигне стъклото. Суграшицата бе започнала да навява в колата.

— Сър? — попита редовият полицай зад волана на патрулната кола. — Вярно ли е, че снощи е бил в ареста и сме го пуснали?

Логан почувства как в стомаха му се надига нещо неприятно. Мислеше си абсолютно същото още от момента, в който бе научил. През целия път от Мастрик насам не бе спрял да се тревожи. Бяха освободили Животното, без да повдигнат обвинение, а сега бе мъртво поредното дете. Самият той беше откарал този тип в дома му!

Докато се опитваше да овладее служебната кола нагоре по изровения път към фермата на Животното, суграшицата се усили, превръщайки се в истински снежни парцали. Помощните постройки изникваха от мрака, разкривайки отворените си врати в светлината на фаровете.

Пред вратата на постройка номер две беше опъната синя полицейска лента. И тук имаше патрулна кола, но празна. Полицаите вероятно вземаха показания от хората, намерили тялото. Или се стараеха да ги вразумят, за да не разкъсат Животното на парчета. Единствената кола, която не беше паркирана до забулените от снежна пелена контейнери за боклук, беше 4×4 рейндж ровъра на детектив-инспектор Инш. Само той можеше да преодолее изораната алея в снега и в момента стоеше изоставен пред фермата. През един от прозорците на долния етаж потрепваше слаба жълта светлинка.

Логан вдигна очи от мястото си пред постройка номер две и се загледа по посока на фермата, губеща се в засилващата се фъртуна. Какво пък, най-добре беше да приключи с гадната част възможно най-бързо.

Навън бе вледеняващо студено, а веднага щом изгаси фаровете стана и тъмно. Той влезе отново в колата и изрови фенерче изпод купчината плакати с лицето на Питър Лъмли. Моля те, Господи: нека бъде той! Не позволявай да пострада още някое клето хлапе! Не и още едно.

Фенерът разпръсна мрака достатъчно, че да може да вижда къде стъпва. Снегът се трупаше в кухини и дупки, криейки ги от погледа, превръщайки ходенето в изпитание и в реална опасност да потънеш до коляно на всяка крачка. Логан изгази през тревата край постройка номер две. По пътя якето му побеля от полепналите по него едри снежинки.

Вътре вонеше непоносимо, но не чак толкова зле, колкото първия ден, когато бе накарал полицай Стийв да отвори тежката дървена врата. Вятърът отвяваше част от вонята, но миризмата бе достатъчно силна, че да го накара да се задави още докато прекрачваше прага. Закашля се, извади кърпичка от джоба си и я притисна към носа и устата си.

Половината трупове бяха изчезнали, разкривайки под себе си хлъзгав бетонен под, покрит със слуз и гниещи телесни течности. Док Уилсън, облечен в уставния бял хартиен гащеризон, стоеше приведен над купчина тела. Чантата с инструментите му бе сложена на един изравнен чувал за боклук, по-далеч от слузта.

Логан на свой ред извади работните си дрехи.

— Добър вечер, Док — каза той, като внимателно подбираше пътя си през бетонния под.

Дежурният лекар се обърна. Долната част на лицето му бе закрита от бяла маска.

— Как се получава така, че когато има някоя гадна работа, винаги аз се оказвам на смяна, а?

— Предполагам, че просто си късметлия — отговори Логан. Шегата не беше особено остроумна, но докторът все пак се усмихна изпод маската.

Той му посочи отворената чанта и Логан побърза да се екипира с чифт гумени ръкавици и маска. Смрадта внезапно изчезна, заменена от силната миризма на ментол, от който очите му се насълзиха.

— „Натривката на Вик“ — обясни докторът. Стар трик на патолозите. Може да прикрие доста грехове.

— Какво гледаме?

Моля те, Господи, нека бъде Питър Лъмли.

— Трудно е да се каже. Бедното дете почти се е разложило на съставните си елементи.

Докторът се помести тежко встрани и Логан за пръв път успя да разгледа по-добре онова, което бе запратило като куршум Матю Осуалд навън в снега, за да изхвърли обратно сутрешната си порция „Уийтабикс“. От купчината животински трупове се подаваше детска глава. Чертите й нямаше как да бъдат разпознати вече — лицевите кости надничаха през слузестата сива плът.

— Исусе! — Стомахът на Логан се сви, готов да се разбунтува.

— Дори нямам представа дали е момче, или момиче. Ще разберем, когато извадим тялото и го инспектирам както се полага.

Логан погледна зловещата глава, празните очни ями, увисналата, разтворена уста, от чиито съсухрени венци се подаваха две редици зъби. Сплесканата чорлава коса почти не се различаваше от козината на животните, натрупани навсякъде около тялото. В изгнилия скалп се бяха враснали два малки розови клипса. Фибички „Барби“.

— Момиче е. — Логан се изправи. Не можеше да понася повече. — Хайде, Док. Обявявай смъртта. Останалото ще свърши патологът.

Докторът кимна тъжно.

— Да. Може би си прав. Бедното детенце…

 

 

Логан стоеше навън в снега с обърнато към вятъра лице, за да могат студът и влагата да отмият смрадта и разложението. Това обаче не помагаше срещу гаденето. Разтреперан проследи как докторът на свой ред изгази през снега по посока на колата си. Веднага щом затръшна вратата й, възрастният мъж извади цигара и скоро се скри сред облак тютюнев дим.

— Щастливият му негодник.

Обърна гръб на гледката и се повлече през виелицата към сградата на фермата. Яркият бял лъч от фенерчето разсичаше тъмнината и опипваше пътя му през високата трева. Само след десет крачки панталоните му бяха подгизнали до коляно, а обувките му — пълни с ледена вода. Когато се добра до входната врата, зъбите му тракаха шумно в дисонанс с ритъма на треперещото му тяло.

От прозореца на кухнята премигваше светлина, ала през мръсното стъкло успяваше да различи единствено неясни силуети. Не си направи труда да почука — просто блъсна паянтовата врата и нахлу вътре. Вътрешността на къщата изглеждаше още по-разнебитена, отколкото очакваше. Един господ знае колко дълго време никой не бе живял тук; мястото се беше превърнало в мавзолей на плесента. Прокара лъча на фенерчето по дължината на коридора, регистрирайки останките от тапети и мебелировка. Тук-там покритието по стените напълно липсваше, разкривайки летвите отдолу. По ръбовете на дупките се виждаха гроздове мухъл — като мухи, бръмчащи около открита рана. Стълбището отдавна се бе лишило от перилата си, а едно от стъпалата бе счупено — дъската се бе скършила през средата и краищата й леко стърчаха нагоре. По стените обаче все още имаше фотографии.

Логан почисти с кръгообразни движения прашното стъкло на една от рамките и оттам го погледна лицето на щастлива на вид усмихната жена. Разшири още малко кръга, разкривайки и момченце, което се взираше ухилено в камерата, облякло чисто нови дрехи, с прилежно вчесана коса. Семейната прилика бе очевидна. Бърнард Дънкан Филипс и неговата майка в едни по-добри времена. Преди синът да започне да колекционира мъртви неща. Преди в постройка номер две да се появи трупът на малко момиченце.

Кухнята бе претъпкана и сумрачна. Навсякъде се виждаха купчини от кашони, увиснали по ъглите си от постоянната влага. По стените също пълзеше плесен, изпълвайки мястото с безутешния мирис на разруха. В средата на помещението бе разположена натруфена кухненска маса в комплект с два заплашителни стола.

Бърнард Дънкан Филипс, по прякор Животното, седеше отпуснато в единия от столовете, а детектив-инспектор Инш стоеше прав, облегнат на мивката от другата страна на масата. Между тях неголям свещник хвърляше бледа светлина. Само в две от петте му гнезда имаше свещи, които бяха почти на привършване. Когато Логан влезе вътре, никой не отрони и дума.

Лицето на Инш си остана като вкаменено, все така намръщено по посока на отпуснатата фигура край масата. Вероятно си мислеше същото като Логан: снощи им бе в ръцете, а го бяха пуснали. И ето че се бе появило поредното мъртво дете.

— Казах на дежурния лекар да си върви. — Гласът на Логан прозвуча тежко и мрачно.

— Какво каза той? — попита Инш, без да отмества очи от Животното.

— Навярно става въпрос за момиченце. Мъртва е от дълго време, може би от години.

Инш кимна и Логан разбра, че бе изпитал облекчение. Ако детето беше мъртво от години, значи фактът, че вчера бяха пуснали Животното нямаше голямо значение. Никой не бе умрял заради тяхната небрежност.

— Господин Филипс отказва всякакъв коментар. Нали така, господин Филипс? Не желаете да ми кажете нито коя е тя, нито кой я е убил. Странно, как така изведнъж в списъците ни попадна и второ мъртво момиченце. Какво ще кажете за това? А още по-странното е, че в същото време си имаме работа с луд копелдак, който се разхожда наоколо, убива момченца, пъха разни неща в задниците им… и им реже пишките.

Логан се намръщи. Бяха намерили Дейвид Рийд, обезобразен и захвърлен в канавка от другата страна на града. Животното обичаше да пази мъртвите си неща. И не би позволил на такъв трофей просто да си лежи на открито.

— Знаеш ли — обади се Логан, като се опитваше да влезе в ролята на доброто ченге, — може и да не си загазил чак толкова много, Бърнард. Защо не ни разкажеш с твои думи какво се случи? Сигурен съм, че не си искал да се получава така, нали?

Животното се отпусна още повече напред, докато челото му не докосна покритата с белези повърхност на масата.

— Нещастен случай ли беше, Бърнард? Злополука?

— Те ми ги вземат. Всичките ми красиви, мъртви неща.

Инш стовари огромния си пестник върху масата, карайки свещника и Животното да подскочат. По дървото потече нагорещен восък. Бърнард Дънкан Филипс отново се отпусна бавно на масата и покри глава с две ръце.

— Заминаваш в пандиза, чуваш ли? Отиваш в „Питърхед“ заедно с останалите извратени негодници! Педофилите, изнасилвачите, убийците! Нещо против да станеш кучка на някой там? Сигурен съм, че ще откриеш любовта на живота си с някой огромен копелдак с космат задник. Защото ако в най-скоро време не започнеш да говориш, лично ще се погрижа да те сложат в една килия с най-извратения изнасилвач на задници, с когото разполагат!

Думите му бяха замислени така, че да предизвикат отговор. Но не постигнаха нищо. В неловкото мълчание Логан долови тих звук. Животното си пееше нещо. Звучеше като парчето „Остани с мен“.

Кухненският прозорец се изпълни със светлина и Логан почисти част от наслоената по стъклото мръсотия. По пътя с мъка си проправяше път микробусът на Бюрото по самоличността. Бусът спря пред постройка номер две. Зад него идваше втора кола. Беше издължена и изглеждаше луксозно, което не й пречеше да буксува по заснежените коловози. Когато най-сетне стигна до първите сгради на чифлика, техниците от Бюрото вече влачеха на гръб оборудването си по посока на постройката, превърната в костница.

Водачът на новопристигналата кола излезе. Беше Изобел.

Логан въздъхна.

— Пристигнаха хората на Бюрото по самоличността и патологът.

Той проследи как тя вдигна яката си и заобиколи със залитане до багажника на колата. Носеше дълго палто от камилска вълна върху жълто-кафяв костюм. Измъкна се от италианските си кожени ботуши, обу чифт гумени „Уелингтън“ и пое към постройка номер две.

Трийсет секунди по-късно отново се появи навън и се преви на две като се опитваше да си поеме дъх. Стараеше се да не повърне. По лицето на Логан от само себе си плъзна широка усмивка. Не й приличаше да демонстрира човешката си страна пред по-нисшестоящите.

Инш се отблъсна от мивката и извади чифт белезници.

— Хайде, Филипс. Ставай.

Логан безмълвно изслуша как прочетоха правата на опърпаната фигура, след което белезниците щракнаха зад гърба на Животното. Едва тогава Инш извлече младия мъж от кухнята и го поведе под сипещия се сняг.

Останал сам в къщата, Логан духна свещите и ги последва.