Стюарт Макбрайд
Студен гранит (18)

18

Докато проверяваха останалите букмейкъри от списъка на Логан, атмосферата в колата не премина в нещо повече от учтива размяна на реплики. Редови полицай Уотсън го наричаше „сър“ и отговаряше на въпросите му, но така и не каза нещо, което да не е свързано със случая.

Беше наистина скапан следобед.

Влачеха се от колата до поредния букмейкър и обратно.

— Виждали ли сте този мъж?

— Не.

Понякога отговорът вървеше в комплект с по някое безплатно „да ти го начукам“, а друг път „да ти го начукам“ оставаше безгласно. Освен в случая със собственика и персонала на „Дж. Стюарт и син: Букмейкъри от 1974 год.“ в Мастрик, които се оказаха изненадващо любезни към тях. Тревожно, подозрително любезни.

— Исусе, това вече беше необичайно — каза Логан, докато се качваха обратно в колата. — Виж, още ни се усмихват. — Той посочи през предното стъкло към солидната жена с вдигната на кок коса в миши цвят. В отговор тя му махна.

— На мен ми се стори нормално — каза Уотсън, докато изкарваше колата. От поне час не бе произнасяла толкова дълго изречение.

— Никога ли не си срещала Ма Стюарт? — попита Логан, докато потегляха обратно към участъка. След като редови полицай Уотсън не отвърна нищо, реши, че отговорът е „не“. — Веднъж я арестувах — обясни той, когато колата се вля в трафика по „Ланк Штрахт“. Широката улица бе осеяна с ленти за автобуси и чудати маркировки, щедро поръсени с пътеуказатели и пешеходни пътеки. — Пробутваше порнография на ученици направо от багажника на един стар форд „Англия“. Нищо прекалено — никакви животни и други подобни. Обикновено, старомодно немско хардпорно. Видеокасети и списания. — Той изсумтя. — Мамка му, половината от проклетите хлапета в Мастрик знаеха за секса повече от учителя си по биология. Повикаха ни, когато едно осемгодишно момченце попитало дали може да се забременее от фистинг.

По ъгълчетата на устните й трепна лека усмивка.

Офисите на „Прес енд Джърнъл“ преминаха вляво от тях и Логан се намръщи. При цялото вълнение и тревоги около случая, който му бяха прикрепили, напълно беше забравил за Колин Милър и посещението му същата сутрин. Още не беше говорил с детектив-инспектор Инш за искането на репортера за вътрешна информация. А и Милър бе споменал, че може да разкаже още интересни неща за „Джорди“. Логан извади телефона си, за да позвъни на инспектора, но успя да набере само първите две цифри.

От радиото се разнесе хриплив глас. Бяха пребили Животното.

* * *

Не искали да се стигне чак дотам. Така бяха казали тарторите на групата извършители пред полицията и пресата. Просто искали да са сигурни, че децата им са в безопасност. Не било нормално, нали така? Възрастен мъж като него да се мотае около вратите на училището. И определено не му било за първи път. През повечето следобеди бил там, точно когато пускали децата. Освен това си личало, че не бил добре с главата. Всички го знаели. Миришел странно. Всичко това не било нормално.

И какво, като малко му били разрошили перушината? Не че искали да се стигне дотам. Обаче изчезвали деца! Нали разбирате: деца. Деца като онези, които посещавали началното училище в Гартдий. Деца като техните. Ако полицията се била отзовала по-рано, нямало да се стигне дотам. Ако били дошли, когато им се обадили, всичко това нямало да се случи.

Така че, като се замисли човек, в действителност вината беше на полицията.

 

 

Мъжът, седнал от другата страна на масата за разпити, бе виждал и по-добри дни. Например вчера. Тогава Логан беше видял за последно очите на Бърнард Дънкан Филипс, по прякор Животното. И тогава му се бе сторил доста опърпан, но поне носът му не изглеждаше така, сякаш някой го беше размазал с каменарски чук. Синините вече бяха плъзнали навсякъде по лицето му, а едното му око бе подуто, затворено и яркочервено. Брадата му беше чиста от едната страна, където в болницата бяха измили засъхналата кръв и му бяха направили няколко шева. Устната му беше подута като наденичка и той се мръщеше от болка всеки път, когато се усмихнеше. Не че последното се случваше толкова често.

Обвиненията, отправени срещу него от „загрижените родители“, които го бяха пребили, бяха прекалено сериозни, за да бъдат пренебрегнати. Така че, веднага щом го бяха пуснали от Бърза помощ, се бе озовал в ръцете на полицията. Освен това отговаряше напълно на профила, изпратен от управленията в Лотиан и Бордърс — бял мъж в средата на двайсетте, с психически проблеми, с работа в сферата на услугите, без приятелка, живеещ сам. Единственото несъответствие беше твърдението, че не би се справил добре в академична среда. Животното имаше научна степен по средновековна история. Но, по думите на Инш, последното наистина не му бе свършило особено добра работа.

Разпитът се оказа дълъг, труден и заплетен. Всеки път, щом се появеше надеждата да измъкнат нещо смислено от Животното, той започваше да дрънка поредната безсмислица. И през цялото време не бе спрял да се поклаща леко напред-назад в стола си. Тъй като имаше психически проблеми, се бе наложило да извикат „служебен настойник“, за да са сигурни, че всичко ще си остане в рамките на закона. В този момент социалният работник от затвора „Крекинхес“ седеше до Животното, а той все така си се поклащаше, дърдореше и миришеше. Стаята за разпити вонеше нетърпимо на тоалетна вода „Гниещо животно“. Задържаният наистина имаше спешна нужда от баня. Детектив-инспектор Инш се бе възползвал от първата възможност да се измете от помещението, изоставяйки Логан и социалния работник да се задушават, докато самият той се занимаваше с проверка на твърденията на Животното.

Логан се намести в стола си и за милионен път си зададе въпроса къде ли се губеше инспекторът.

— Още една чаша чай, Бърнард? — попита той.

Бърнард не отговори, просто продължи да сгъва един лист хартия на половинки, отново и отново. А когато листът се оказа сгънат толкова плътно, че се бе превърнал в твърдо, неподатливо парче, той внимателно го разгъна и за пореден път поднови усилията си.

— Чай, Бърнард? Искаш ли чай?

Сгъване. Отново, и отново, и отново…

Логан се облегна отпуснато в стола, вдигна глава и остана загледан в тавана. Посивелите плоскости бяха от онзи тип — с пъпчиците — и приличаха на повърхността на луната. Господи, изживяването граничеше с пълно затъпяване. А вече минаваше шест! В този момент трябваше да се намира в компанията на полицай Джаки Уотсън за по едно приятно питие.

Сгъване. Отново, и отново, и отново…

Известно време Логан и социалният работник се оплакваха един на друг от последното представяне на абърдийнския футболен отбор, след което отново изпаднаха в мрачно мълчание.

Сгъване. Отново, и отново, и отново…

В шест и двадесет и три инспекторът провря глава през пролуката на вратата и помоли Логан да излезе в коридора.

— Изтръгнахте ли нещо от него? — попита Инш, когато и двамата бяха отвън.

— Само наистина неприятна миризма.

Инспекторът хвърли едно плодово драже в устата си и задъвка замислено.

— Проверих показанията му, всичко е така, както казва. Микробусът на съвета всеки ден го оставя на едно и също място малко преди четири часа. Така е от години. След това, като по часовник, хваща автобус номер четиристотин двадесет и две за Питъркълтър. Не беше трудно да открием шофьор на автобус, който да си спомни за него, миризмата трудно се забравя.

— А автобусната спирка се намира…

— Именно, точно пред началното училище „Гартдий“. Явно го е посещавал, преди да се чалне. Вероятно познатият маршрут го кара да се чувства в безопасност.

— Някой от „загрижените родители“ направил ли си е труда да го попита защо ходи там всеки следобед?

Инш изсумтя и се подкрепи с още едно бонбонче.

— Друг път! Видели са един раздърпан тип, който намирисва странно, да се мотае пред училището и са решили да го спукат от бой. Той не е убиецът.

Така че им се наложи да се върнат обратно във вмирисаната стая за разпити.

— Сигурен ли сте, че не искате да ни кажете нещо, господин Филипс? — попита Инш, като се настаняваше обратно на стола си.

Не искаше.

— Добре тогава — каза инспекторът. — Е, вероятно ще се зарадвате да научите, че успяхме да потвърдим изявленията ви. Известно ни е, разбира се, че вие сте човекът, когото са нападнали, но се наложи да се уверим, че обвиненията срещу вас са безпочвени, нали разбирате?

Сгъване. Отново, и отново, и отново…

— Добре. Помолих хората от съвета отсега нататък да ви оставят на някое друго място след работа. Някъде след училището и по-далече от него. Типовете, които са ви нападнали, не са особено умни. Има вероятност отново да се пробват.

Мълчание.

— Разполагаме с имената им. — Задачата не се бе оказала трудна, глупаците се бяха идентифицирали с гордост в очите! Бяха разкарали педофил от улиците! Бяха спасили децата си от участ, по-ужасна от смъртта! Мисълта, че току-що бяха извършили углавно престъпление, въобще не им минаваше през ума. — Бих искал да дадете показания, за да можем да ги подведем под отговорност.

Логан усети, че е негов ред и извади бележника си, готов да запише оплакването на Животното.

Сгъване. Отново, и отново, и отново…

Хартиеният лист започваше да се къса по ръбовете от непрестанното прегъване. От единия му ъгъл увисна съвършен квадрат. Животното го погледна намръщено.

— Господин Филипс? Можете ли да ми кажете какво се случи?

Пребитият мъж внимателно откъсна квадрата и го постави пред себе си. Беше идеално разположен спрямо ъгъла на масата.

След това отново започна да сгъва.

Инш въздъхна.

— Добре. Какво ще кажете тогава сержантът тук да напише какво е станало, а вие да го разпишете? Ще ви улесним ли по този начин?

— Трябва да си взема лекарството.

— Не ви разбрах?

— Лекарството. Време е за лекарството ми.

Инш погледна Логан. Той сви рамене:

— Сигурно в болницата са му предписали някакви болкоуспокоителни.

Животното престана да сгъва листа и постави и двете си ръце на масата.

— Не болкоуспокоителни. Лекарството. Трябва да си взема лекарството. Иначе утре няма да ми позволят да отида на работа. Написаха ми писмо. Трябва да си вземам лекарството, за да мога да работя.

— Ще ни отнеме само няколко минути, господин Филипс. Може би…

— Никакви показания. Никакви минути. Лекарството.

— Но…

— Ако не смятате да ме арестувате или да отправите обвинение към мен, значи съм свободен. Не можете да ме принудите да подам оплакване.

Тези думи бяха най-разумното нещо, излязло от устата му досега.

Животното потрепери и обгърна раменете си с ръце.

— Моля ви. Просто искам да се прибера и да си взема лекарството.

Логан погледна раздърпаната насинена фигура и остави писалката. Животното беше прав: не можеха да го принудят да подаде оплакване срещу хората, които бяха затворили окото му, сцепили устната му, разклатили три от зъбите му, спукали едно от ребрата му и го бяха ритали многократно по чувствителните места. В крайна сметка това си бяха неговите чувствителни места. Щом не желаеше хората, които го бяха ритали, да бъдат наказвани, решението си оставаше негово. Само че Грампианската полиция не можеше да го пусне просто така да се скита по улиците. Онези глупаци бяха все още навън. Това сигурно вече се отнасяше и за пресата. „ТЪЛПА ОТ ГРАЖДАНИ ЗАЛАВЯ ПЕРВЕРЗЕН ЛЮБИТЕЛ НА ДЕЦА“. Не, „тълпа“ звучеше прекалено негативно. Тези буйстващи, глупави хора, в края на краищата се мислеха за герои. „РОДИТЕЛИ ЗАЛАВЯТ ПЕДОФИЛ, СЛУЖИТЕЛ В СЪВЕТА!“ Да, така по̀ ставаше.

— Сигурен ли сте, господин Филипс? — попита Инш.

Животното просто кимна.

— Добре. В такъв случай ще ви върнем вещите, а детектив-сержант Макрей ще ви закара у дома.

Логан изруга съвсем тихо. Социалният работник сияеше, доволен, че не са го натоварили със задачата. Пусна една усмивка до уши, разтърси ръката на Логан и си плю на петите.

Докато Бърнард Дънкан Филипс се разписваше за съдържанието на джобовете си, Инш се опита да се реваншира на Логан, като му предложи плодово бонбонче. Докато се върне обратно в града щеше да стане поне седем и половина, осем. Налагаше се да каже на Джаки, че ще закъснее. С малко късмет, тя можеше да се съгласи да го изчака, но след днешното представление не беше особено сигурен.

— Значи той определено не е нашето момче? — каза Логан, приемайки бонбончето с нежелание.

— Не. Просто поредната намирисваща откачалка.

Двамата стояха и наблюдаваха как насиненият мъж се навежда с болезнено изражение, за да завърже връзките на обувките си.

— Както и да е — каза Инш, — трябва да вървя. Завесата се вдига след час и половина. — Той потупа Логан по рамото, завъртя се на пети и се отдалечи, като си подсвиркваше мелодия от увертюрата.

— Да счупиш крак, дано — каза Логан по посока на отдалечаващия се гръб на инспектора.

— Благодаря, сержант. — Инш му махна жизнерадостно, без да се обръща.

— Не, сериозно — произнесе Логан. — Надявам се да паднеш и да си счупиш проклетия крак или врата. — Но изчака преди това вратата да се затвори, за да не може Инш да го чуе.

Когато Животното най-после се събра отново с вещите си, Логан се насили да се усмихне и го придружи до паркинга отзад. Някакъв объркан на вид сержант успя да ги настигне точно когато Логан се разписваше за поредната кола.

— Сержантът на рецепцията помоли да ви предам, че имате още две съобщения от господин Лъмли.

Логан простена. Офицерът по връзките с обществеността, прикрепен към случая Лъмли, трябваше да се погрижи за тези обаждания. Почти незабавно изпита вина. Горкият човечец беше изгубил сина си. Най-малкото, което можеше да направи, бе да отговори на обажданията му. Той потърка чело, за да прогони главоболието, задаващо се иззад очите му.

— Кажи му, че ще се погрижа веднага щом се върна, ясно?

 

 

Излязоха през задния вход. Фасадата на управлението беше залята от светлина. Прожекторите на телевизионните камери караха всичко да изглежда ясно изсечено. Бяха десетки. Преди края на деня лицето на Животното щеше да бъде навсякъде из страната. И нямаше никакво значение дали бе виновен, или не. Докато станеше време за закуска утре сутринта, половината нация щеше да е научила името му.

— Знаеш ли, мисля, че не е лошо да си вземеш една-две седмици отпуск. Колкото идиотите да забравят за случката, нали разбираш?

Животното беше уловил здраво предпазния си колан и го подръпваше леко на всеки шест секунди, за да се увери, че все още е в изправност.

— Трябва да работя. Човек е лишен от смисъл, ако не работи. Работата ни дефинира. Без дефиниция ние не съществуваме.

Едната вежда на Логан се повдигна.

— Добре… — Този тип не просто страдаше от шизофрения: той си беше напълно луд.

— Казвате „добре“ прекалено често.

Логан отвори уста, размисли и отново я затвори. Нямаше смисъл да спори с луд човек. Ако искаше да прави нещо подобно, щеше да се върне у дома и да спори с майка си. Затова просто даде газ и подкара колата в намаляващия дъжд. Когато пристигнаха в малката ферма на Животното в покрайнините на Кълтс, ръмежът бе спрял напълно.

Спря колкото е възможно по-нагоре по пътя. Общинският екип по почистването се бе трудил през целия ден. Фаровете на колата очертаваха два огромни метални контейнера, и двата с размерите на минибус, с олющена и надраскана жълта боя, разположени в плевелите непосредствено до сграда номер едно. Вратите на контейнерите бяха заключени с гигантски катинари, така че да попречат някой дори да си помисли да проникне вътре, за да се добере до купчините гниещи животински трупове.

Логан долови тихо ридание до себе си и си даде сметка, че катинарите всъщност бяха чудесна идея.

— Моите красиви, красиви мъртви неща… — По насинената буза на Животното се стичаха сълзи и мокреха брадата му.

— Ти не им ли помагаше? — попита Логан, като посочи контейнерите?

Животното разтърси глава, а дългата му коса се разлюля като погребален саван. Гласът му звучеше измъчено и ниско:

— Как да помагам на вестготите да плячкосат Рим?

Той излезе от колата и се приближи към сградата през изпотъпканите плевели. Вратите й бяха широко разтворени, позволявайки на светлината на фаровете да нахлува вътре и да пада върху бетонния под. Куповете мъртви животни ги нямаше. Бяха почистили първата сграда, оставаха още две.

Логан го остави, ридаещ пред празната земеделска постройка.