Стюарт Макбрайд
Студен гранит (14)

14

Редовият полицай, който беше грабнал за яката по пътя си през съблекалните, седеше зад волана на служебната кола и превишаваше скоростта в южна посока. Логан седеше до него и наблюдаваше как тъмната селска местност навън се плъзга покрай тях. На задната седалка седяха още двама полицаи — мъж и жена. По това време на вечерта движението не беше натоварено и не след дълго вече подминаваха бавно адреса на Дарън Колдуел.

Къщата беше едноетажна, нова, разположена в южната част на Портълден, част от безкрайна редица току-що построени, напълно еднакви бунгала. Моравата отпред не беше по-голяма от няколко квадратни метра, оградени със спаружени рози. Тук-там в горната част на стъблата им все още се държаха увехнали листа; дъждът бе успял да изрони останалото. Окапалите рози лежаха на мокри купчинки в основата на храстите, обагрени в неприятно кафяво от околните улични лампи.

На алеята отпред беше паркирано тъмночервено рено „Клио“.

Логан накара шофьора да паркира зад ъгъла.

— Добре — каза на полицаите, докато разкопчаваше колана си, — почваме полека. Вие двамата ще си проправите път отзад. Кажете, когато заемете позиция, а ние ще позвъним на входната врата. Ако се опита да побегне, хващате го. — Той се обърна към жената полицай на задната седалка, като се намръщи при внезапната болка от усуканите мускули на стомаха си. — Когато стигнем до къщата, искам да застанеш така, че да не се виждаш. Ако Колдуел види полицейска униформа на стълбите си, ще откачи. Не искам нещата да прерастват в обсада. Разбрано?

Всички кимнаха.

Навън беше леденостудено. Дъждът отново се бе обърнал от тежки големи капки на ситен вледеняващ ръмеж, който бе успял да изсмуче цялата топлина от ръцете и лицето му докато стигна входната врата. Двамата полицаи бяха изчезнали някъде отзад.

Във вътрешността на къщата горяха две крушки, а някъде от всекидневната се процеждаше звук от работещ телевизор. После се разнесе шум от пускане на вода в тоалетната. Логан вдигна ръка към звънеца.

Телефонът в джоба му започна да звъни. Той изруга тихо и натисна бутона за разговор.

— Логан.

— Какво става? — Беше Инш.

— Може ли да се чуем след малко, сър? — прошепна той.

— Не, не може, по дяволите! Току-що се чух с Главно. Казаха ми, че си взел със себе си трима униформени и се каниш да извършиш арест! Какво става, мамка му? — От слушалката се разнесоха приглушени звуци, след което се чу как засвири оркестър. — По дяволите! — каза Инш. — Номерът ми започва. И най-добре да си измислил правдоподобно обяснение докато сляза от сцената, сержант, защото иначе ще те…

Чу се женски глас, напрегнат и настоятелен, прекалено далечен, за да различи думите, след което Инш каза:

— Добре де, добре, идвам. — Връзката прекъсна.

Жената полицай стоеше на стълбите и го наблюдаваше с вдигнати вежди.

— Тъкмо се качваше на сцената — обясни Логан, като напъха телефона обратно в джоба си. — Да приключваме. Ако извадим късмет, ще се видим с него в бара след представлението с малко добри новини за разнообразие.

Той позвъни.

От прозореца на банята долетя серия ругатни. Поне сега бяха сигурни, че в къщата имаше някой. Логан отново се облегна на звънеца.

— Чакай де, идвам!

Около минута и половина по-късно върху частично матираното стъкло на вратата легна нечия сянка и се чу завъртане на ключ. После вратата се разтвори леко, а в пролуката се подаде лице:

— Да? — каза то.

— Дарън? — попита Логан.

Лицето се намръщи, а двете гъсти вежди се спуснаха ниско над очи, които по някакъв начин не успяваха да погледнат едновременно в една и съща посока. Дарън Колдуел можеше и да е с около пет години по-възрастен от училищната си фотография, но не се беше променил чак толкова. Челюстта му бе малко по-широка и косата му бе приведена в нещо като прическа, тоест вече не изглеждаше така, сякаш майка му го беше подстригвала, но определено си оставаше същият човек.

— Да? — каза Дарън, а Логан блъсна вратата с всички сили.

Младият мъж политна назад, препъна се в поредица от малки маси и се просна на пода. Логан и жената полицай пристъпиха вътре и затвориха вратата след себе си.

— Ц-ц-ц — поклати глава Логан. — Трябва да си инсталирате предпазна верига, господин Колдуел. Така по-трудно ще влизат неканени гости. Човек никога не знае кой дебне навън.

Младежът се изправи несигурно на крака и стисна юмруци:

— Кои сте вие?

— Имате прекрасен дом, господин Колдуел — продължи Логан, като позволи на жената полицай да застане между него и евентуална бъдеща проява на насилие. — Нещо против да поразгледаме?

— Нямате право!

— О, напротив, имам. — Логан извади заповедта за обиск и я размаха в лицето му. — А сега, откъде да започнем?

Отвътре къщата бе далеч по-малка, отколкото му се бе сторила отвън. Две спални, едната с двойно легло, покрито с набрана сиво-жълта плетена покривка; тоалетката беше наблъскана с шишенца с овлажнител; в другата спалня имаше малко легло, прилепено до стената, а срещу него — неголямо бюро с компютър. Над леглото бе окачен плакат, от който се цупеше леко облечена жена. Изключително надарена. Банята бе оборудвана с най-отровнозеленото санитарно обзавеждане, което Логан бе виждал от дълго време насам, а кухнята бе достатъчно голяма, че и тримата да застанат вътре в право положение, стига да не мърдаха прекалено много.

Във всекидневната доминираха огромен широкоекранен телевизор и лимоненозелен диван.

Нямаше и следа от липсващото петгодишно момче.

— Къде е той? — попита Логан, като разтваряше шкафове и вадеше консерви с боб и риба тон.

Дарън почти едновременно погледна вляво и вдясно.

— Кой къде е? — каза най-накрая.

Логан въздъхна и затръшна вратичките на шкафа пред себе си.

— Много добре знаеш „кой“, Дарън. Къде е Ричард Ърскин, твоят син? Какво си направил с него?

— Не съм му направил нищо. Не съм го виждал от месеци. — Той отпусна глава. — Тя не ми дава.

— Забелязали са те, Дарън. Имаме свидетели, които ще разпознаят колата ти. — Логан се опита да надникне през прозореца на кухнята, но успя да види единствено отражението си, отвръщащо на погледа му.

— Аз… — Дарън подсмръкна. — От време на време ходех с колата дотам. Исках поне да го зърна, нали разбирате, как си играе…? Само че тя не му позволява да излиза. Не му позволява да бъде като останалите деца.

Логан щракна ключа на лампата, потапяйки кухнята в мрак. Сега, след като светлината не превръщаше стъклото на прозореца в огледало, можеше да надникне навън, към градината отзад. Двамата полицаи, които беше изпратил да наблюдават изхода, бяха там и трепереха в студения дъжд. В единия ъгъл се виждаше барака.

Той усмихнато включи светлините, карайки всички да примижат.

— Какво?

— Хайде — заяви той, като сграбчи Дарън за ризата, — да хвърлим един поглед в бараката.

Само че Ричард Ърскин не беше там. Откриха единствено косачка за трева на въздушна възглавница, две мистрии, чувал с тор и чифт градинарски ножици.

 

 

Седяха във всекидневната и отпиваха хладък чай. В помещението бе претъпкано — двама измокрени до кости униформени полицаи, жената полицай, Дарън Колдуел и Логан. Господарят на дома се намираше на дивана и с всяка изминала секунда изглеждаше все по-нещастен.

— Къде е той? — попита отново Логан. — Рано или късно ще ти се наложи да ни кажеш. Защо не го направиш още сега?

Дарън се намръщи към тях.

— Не съм го виждал. Нямам представа за какво говорите.

— Добре тогава — каза Логан, като се настани удобно на страничната облегалка на дивана в лимоненозелено, — къде беше вчера сутринта в десет?

Дарън изпусна драматична въздишка:

— Бях на работа!

— И можеш да го докажеш?

По лицето на Дарън плъзна противна усмивка.

— И още как, мамка му. Ето… — Той грабна телефона от масичката за кафе и го хвърли към Логан. След това извади изданието на Жълтите страници изпод купчина списания „Здравей“. — Гараж „Броудстейн“ — каза той, като отвори дебелия жълт справочник и започна да го разлиства с гневни пръсти. — Обадете им се! Хайде, говорете с Юън. Той е шефът ми. Питайте го къде съм бил. Давайте.

Докато придърпваше телефона и Жълтите страници, Логан мислеше усилено и предположението, което се натрапваше, му се нравеше все по-малко: ами ако Дарън казваше истината?

В рекламата на гаража „Броудстейн“ имаше и картинка: стилизиран, усмихнат гаечен ключ и щастливи болт и гайка. „ОТВОРЕНО 24 ЧАСА НА ДЕН“ твърдеше текстът, така че Логан набра номера. Телефонът даваше свободно в ухото му отново и отново, и отново. Тъкмо се канеше да затвори, когато един сърдит глас кресна в слушалката:

— Гараж „Броудстейн“!

— Ало? — произнесе Логан, когато успя да възвърне слуха си. — С Юън ли разговарям?

— Кой е?

— Тук детектив-сержант Логан Макрей от Грампианската полиция. Вие ли сте работодателят на Дарън Колдуел?

Гласът от другия край на линията моментално стана подозрителен:

— И какво, ако съм? Какво е направил?

— Можете ли да ми кажете къде е бил господин Колдуел между часовете девет и единадесет вчера сутринта?

Дарън си седеше на дивана с все същата самодоволна усмивка и Логан отново изпита чувството, че пропада.

— Помагаше ми да сменя електроинсталацията на едно волво. Защо?

— Сигурен ли сте?

Настъпи кратка пауза, след което се чу:

— Разбира се, че съм сигурен, по дяволите. Нали бях там. Ако той е бил на някое друго място, нали щях да забележа, че го няма, мамка му. За какво е всичко това?

Отне му почти пет минути, докато успее да се отърве от него.

Логан остави обратно слушалката и се постара да скрие разочарованието в гласа си.

— Изглежда ви дължим извинение, господин Колдуел.

— И аз така мисля, мамка му! — Дарън се изправи и посочи вратата: — А сега защо не си вдигнете мързеливите задници и не започнете да търсите сина ми?

Беше така любезен да тръшне вратата след тях.

Тръгнаха един след друг към ръждясалия воксхол, който Логан бе взел от гаража срещу подпис. Целият този път за нищо. На всичко отгоре не разполагаше с добри новини за детектив-инспектор Инш. Надяваше се само, че представлението тази вечер е минало добре. Може пък инспекторът да се окажеше в добро настроение и да решеше да не отхапе част от задника му.

Полицаят зад волана запали двигателя. Прозорците на колата бързо се запотяваха. Той засили парното, но разлика почти нямаше. Накрая свали вратовръзката си на клипс и я използва, за да забърше стъклата там, където бяха най-замъглени. За съжаление, чисто и просто размазваше влагата.

Въздъхна, облегна се назад и изчака малките кръпки от чисто стъкло пред тях да се разпространят и нагоре.

— Мислите ли, че алибито му ще издържи? — попита жената полицай отзад.

Логан сви рамене.

— Гаражът е отворен двайсет и четири часа: ще го проверим по обратния път за града. — Но вече знаеше, че алибито на младежа ще издържи. Дарън Колдуел нямаше как да е отвлякъл сина си, докато петгодишното момче бе пазарувало мляко и шоколадови бисквити.

А беше толкова сигурен!

В крайна сметка парното успя да пробие достатъчно дупки в мъглата, за да надникнат навън. Полицаят зад волана включи фаровете и полека отдели колата от бордюра. Завиха в обратната посока с няколко маневри и се понесоха по пътя. Логан проследи как къщата на Дарън подминава прозореца му. А беше толкова сигурен…

Когато прекосиха Портълден и се насочиха към двулентовото шосе обратно за Абърдийн, Логан видя как някъде в далечината започнаха да блещукат светлинките на универсалните магазини и супермаркетите. Някъде там навярно продаваха алкохол. И в този момент му се струваше, че прибирането у дома с бутилка вино е особено добра идея. Той помоли полицая зад волана да поеме по едно от отклоненията.

Докато останалите го чакаха в колата, Логан обикаляше рафтовете и изсипваше чипс и маринован лук в кошницата си. Бяха тръгнали, очаквайки да открият изчезналото дете живо и здраво, а после да се върнат в главното управление като герои. Вместо това се връщаха с празни ръце и с изражения на идиоти.

Хвърли върху купчината гризини бутилка бяло вино шираз и изруга, като си даде сметка, че е направил на сол половината от тях. Прокрадна се обратно до рафта за снаксове с глуповат вид и замени солено-киселите трохи с нов пакет.

Изведнъж си представи Дарън Колдуел, живеещ в малката си къщичка, без да му позволяват да вижда сина си, каращ колата си из Тори в опит да го зърне поне за миг. Направо му дожаляваше на човек. Самият Логан нямаше деца. Веднъж се беше разминал на косъм, когато на една от приятелките му й бе закъсняло с две седмици, но от цялата работа така и не излезе нищо. Можеше само да гадае какво ли беше да имаш син, но напълно да те изолират от живота му.

Работеха само две от касите. На едната се трудеше момиче с повече лунички, отколкото кожа, а на другата — старец със сбръчкано лице и треперещи ръце. Никой от двамата, изглежда, не бе способен да работи по-бързо от охлюв.

Жената на опашката пред него явно бе изкупила всички видове полуготова храна: къри и пържени картофи, пица и пържени картофи, пиле чоу мейн с пържени картофи, хамбургер с пържени картофи, лазаня и пържени картофи… В количката й нямаше нито един плод или зеленчук, но за сметка на това се виждаха две двулитрови бутилки диетична кола и шоколадова торта. Така че, всичко беше наред.

Логан си позволи да се разсее, докато старецът се туткаше със скенера за баркодове и полуфабрикатите. Всички малки магазинчета наоколо — обущарницата, фотото, химическото чистене, както и онова, в което продаваха уродливи стъклени клоуни и порцеланови фигурки — бяха потънали в мрак, със спуснати кепенци. На всеки, който по това време на нощта поради някаква причина би изпитал непреодолима нужда от декоративен шотландски териер, свирещ на гайда, просто щеше да му се наложи да изчака до сутринта.

Той пристъпи крачка напред, когато жената най-после започна да прибира в найлонови торбички купчината си микровълнови вечери.

Някъде близо до изхода се разнесе детска мелодия. Логан вдигна очи и забеляза стара жена, застанала близо до една от детските атракции — син пластмасов локомотив, издаващ пуфкащи звуци. Проследи как старицата се усмихна, като се люлееше в такт с ритъма на локомотива Томас, докато песничката свърши, а влакчето се закова неподвижно. Чак тогава бабата отвори чантата си и без особен успех започна да рови из нея за още дребни. От вътрешността на Томас се подаде натъжено момиченце. То улови баба си за ръка и двете се насочиха към изхода. Момиченцето през цялото време гледаше със съжаление към ухиленото лице на локомотива.

— … със завиването?

— Хмм? — Логан с мъка фокусира вниманието си отново върху стареца на касата.

— Казвам, ш’е искате ли да ви помогна със завиването? — Той показа на Логан един от пакетите с гризини. — Покупките ви, ш’е искате ли помощ?

— А, не. Не, благодаря.

Логан натъпка виното, снакса и туршията в една найлонова торбичка и тръгна обратно към колата. Вероятно трябваше да си направи труда да купи по няколко бири за измръзналите подгизнали полицаи, които бе довлякъл чак дотук, но вече беше прекалено късно.

До него долетя звукът от нечий смях. Той се обърна и видя, че момиченцето от супермаркета сега подскачаше весело в една локва, а баба му се усмихваше широко и пляскаше с ръце.

Той се вторачи неподвижно в сцената, а по лицето му плъзна намръщено изражение.

Щом на бащата на Ричард Ърскин не позволяваха да вижда сина си, с голяма доза сигурност можеше да допусне, че същото важеше и за родителите му. Всички губеха.

Основната спалня не му се беше сторила като място, обитавано от двадесет и една годишен мъж. Плетената покривка и всички онези овлажнители. Виж, полуголата жена и компютърът бяха друго нещо.

Той се хвърли на мястото си в колата, като стовари покупките в краката си.

— Какво ще кажете да направим още едно посещение на господин Колдуел? — попита усмихнато.

 

 

Тъмночервеният хечбек още беше на мястото си на алеята, но сега пред къщата беше паркирано и светлосиньо волво, качило две от гумите си на бордюра. Последното накара усмивката на Логан да стане още по-широка.

— Отбий на същото място като преди — нареди на шофьора той. — Вие двамата, отзад. Ние ще поемем предната част.

Даде им минута, за да излязат на позиция, след което тръгна спокойно към входната врата и размаза бутона на звънеца с палец.

Вратата отвори Дарън Колдуел. Лицето му промени изражението си от раздразнение през паника и накрая до нарастващ гняв, всичко това в рамките на един удар на сърцето.

— Здравей, Дарън — каза Логан, като пъхна единия си крак в пролуката между вратата и касата, за да не затворят под носа му. — Нещо против да ти погостуваме пак?

— Какво искате пък сега, мамка му?

— Дарън? — Гласът принадлежеше на жена, висок и леко несигурен. — Дарън, в градината отзад има полицаи!

Очите на Дарън се стрелнаха към отворената врата на кухнята, а сетне отново към Логан.

— Дарън! — разнесе се отново женският глас. — Какво ще правим?

Раменете на младежа изведнъж се отпуснаха.

— Всичко е наред, майко — каза той. — Защо не сложиш чайника? — Той отстъпи и позволи на Логан и жената полицай да влязат вътре.

По средата на пода във всекидневната имаше купчина пазарски торби. Логан отвори едната. Във вътрешността й имаше чисто нови дрешки за малко дете.

От кухнята излезе жена в края на четиридесетте си години, стиснала домакинска кърпа, която мачкаше с нервни пръсти, сякаш държеше броеница.

— Дарън? — произнесе тя.

— Остави, майко. Прекалено късно е. — Той се отпусна на ужасния зелен диван. — Ще ми го вземете, нали?

Логан даде знак на жената полицай да блокира вратата на всекидневната.

— Къде е той? — попита.

— Не е честно! — Майката на Дарън размаха кърпата срещу лицето на Логан. Той забеляза, че по нея имаше мотиви с малки танцуващи овчици. — Защо да не мога да виждам внука си! Що за майка постъпва така? Що за майка не позволява на едно дете да вижда собствения си баща? Тя не заслужава да има син!

— Къде е той? — повтори Логан.

— Не му казвай нищо, Дарън!

Дарън посочи към по-малката спалня зад рамото на жената полицай.

— Току-що го сложихме да спи — каза толкова тихо, че Логан едва успя да различи думите.

Жената полицай посочи с глава към спалнята, а Логан кимна. Тя се върна със сънено момченце, облечено в жълто-синя карирана пижама. Момченцето се прозя и се вторачи със замъглен поглед към хората във всеки дневната.

— Хайде, Ричард — каза Логан. — Време е да се прибираш у дома.