Стюарт Макбрайд
Студен гранит (11)

11

Редови полицай Стийв се приведе веднъж, после втори път и накрая щурмува линията на близките храсти, за да повърне шумно и обилно сред тях.

— Виждате ли? — обади се нервният мъж от съвета. — Не ви ли казах, че е ужасно? Нали?

Логан кимна и се съгласи с него, макар да не бе чул и една негова дума по пътя за насам.

— Съседите се оплакват от миризмата от миналата Коледа. Писахме писмено известие след писмено известие, но така и не получихме отговор — продължи мъжът, стискайки кожената папка до гърдите си. — Дори пощальонът е отказал да доставя писма дотук.

— Така ли? — отвърна Логан. Това обясняваше защо не бяха получили отговор, по дяволите. Той обърна гръб на повръщащия полицай и започна да си проправя път през джунглата от растителност. — Да видим дали има някой вкъщи.

Въобще не се изненада, когато мъжът от съвета го остави да мине пръв.

Главната постройка на фермата бе виждала доста по-добри, изпълнени с грижи дни. По изронения камък все още се забелязваха малки парченца олющена бяла боя и изкривени, ръждясващи скоби, откъдето вероятно бяха висели кошници. Ала тези времена отдавна бяха отминали. В улуците по покрива растеше трева, която затлачваше водостоците и караше водата да прелива през ръба. Вратата не бе виждала прясна боя от години. Времето и осите бяха надраскали последната боя, оставяйки след себе си оголено, избеляло дърво и малък, отлят от желязо номер, прикрепен с винтове в средата, който беше станал нечетлив заради мръсотията и ръждата. Бравата не изглеждаше в по-добро състояние. А над всичко това царуваше онази голяма, бяла, ръчно изрисувана шестица.

Логан почука. Зачакаха. И продължиха да чакат, и да чакат, и…

— О, за бога! — Логан изостави вратата и нагази през бурените, надничайки през всеки прозорец по пътя си покрай къщата.

Вътрешността й бе забулена в мрак. В сумрака едва-едва успяваше да различи купчини мебели: безформени петна, които и бездруго се виждаха мъгляво заради мръсните стъкла.

В края на краищата отново се върна отпред. Пътят, по който бе минал, беше отбелязан от идеална пътечка изпотъпкана трева. Логан затвори очи и се опита да потисне желанието си да изругае.

— Няма никой — каза. — Вероятно от месеци.

В противен случай тревата от пътя до входната врата щеше да е напълно изпотъпкана.

Мъжът от съвета погледна към къщата, после отново към Логан, накрая към часовника си, след което порови известно време в кожената папка и извади от нея канцеларска подложка с прикрепени листове хартия.

— Не — отвърна, като направи справка с най-горния лист, — в имота пребивава някой си господин Бърнард Филипс. — Той спря, поигра си с копчетата на палтото и отново хвърли поглед на часовника си. — Той, ъъ… работи за съвета.

Логан отвори уста, за да каже нещо изключително, изключително невъзпитано, но отново я затвори.

— Как така „работи за съвета“? — попита преднамерено бавно. — Щом работи за съвета, защо просто не сте му връчили предупреждението, когато днес е дошъл на работа?

Мъжът отново проучи документите си, правейки всичко възможно да не среща погледа на Логан. Така и не отговори.

— О, за бога — каза Логан. В края на краищата нямаше никакво значение. Вече бяха дошли. Не им оставаше нищо друго, освен да приключват възможно най-бързо. — Господин Филипс на работа ли е в момента? — попита, като се опитваше да звучи спокойно.

Нервният мъж поклати глава:

— Има почивен ден.

Логан се опита да прогони задаващото се главоболие, масажирайки слепоочията си. Поне беше нещо.

— Добре, значи, ако живее тук…

— Наистина живее!

— Ако живее тук, значи не пребивава в тази сграда. — Логан огледа тъмната изоставена постройка. Останалите сгради около къщата бяха пръснати някак небрежно и набързо и до една имаха изрисувани цифри отпред. — Да опитаме ей там — каза най-после, сочейки сградата, означена с номер едно. Все отнякъде трябваше да започнат.

Пред помощната постройка към тях се присъедини и разтрепереният, с побеляло лице, редови полицай Стийв. Изглеждаше още по-зле отпреди. Нямаше как да не отдаде заслуженото на детектив-инспектор Инш: когато наказваше някой, го правеше както трябва.

Вратата на постройка номер едно бе намазана с евтина зелена боя, която излизаше и по стените около рамката, включително и по тревата под краката им… Логан даде знак на треперещия полицай, но Стийв просто го изгледа в мълчалив ужас. Миризмата тук бе дори още по-непоносима.

— Отворете вратата, полицай — нареди му Логан, решен да не го направи сам. Не и щом за тази работа имаше на разположение окаяния униформен служител.

Отне му известно време, но накрая редови полицай Стийв каза:

— Да, сър — и улови дръжката на бравата.

Беше тежка, плъзгаща се врата на клеясали, покрити с ронеща се ръжда релси. Полицаят стисна зъби и я дръпна рязко. Вратата се разтвори със скърцане, изпускайки иззад себе си най-скверната миризма, с която Логан се бе сблъсквал през живота си.

И тримата се олюляха назад.

Отвътре, под мъглата от дъжд, се изсипа малка лавина от мъртви сини мухи.

Полицай Стийв побърза отново да повърне.

Вероятно в един или друг момент от съществуването си сградата бе изпълнявала ролята на заслон за животни: беше дълга и ниска, традиционно построена, с гранитни стени и покрив от каменни плочи. В средата имаше издигната платформа, оградена с висок до коленете дървен парапет. Всичко останало бе покрито с гниещите трупове на дребни животни.

Вкочанените, разкривени тела бяха покрити с неравна бяла пелена.

Логан отстъпи три крачки и се спусна към един ъгъл, за да повърне. Имаше чувството, че при всяко повдигане някой отново и отново го удряше, запращайки през ужасения му стомах вълни от непоносима болка.

 

 

Постройките с номера едно, две и три бяха пълни с животински трупове. Номер три все още не бе изпълнена докрай: бетонният под вътре бе оголен на поне три или четири метра, свободен от трупове, но омазан с гъста, жълта кал. Под краката им хрущяха телата на мухи.

Някъде по време на огледа на постройка номер две Логан бе променил мнението си: детектив-инспектор Инш не беше човек, който наказваше пияните полицаи както трябва, той беше абсолютен копелдак.

Отвориха и провериха всяка от сградите и стомахът на Логан се опитваше да изскочи от устата му всеки път, когато полицай Стийв дърпаше поредната врата. В крайна сметка след неопределено дълго време, изпълнено с повръщане и ругатни, седнаха на една ронеща се ограда отвън, от наветрената страна — стиснали колене, дишащи през отворените си усти.

Постройките в чифлика бяха пълни с мъртви котки и кучета, таралежи, чайки и дори два червени елена. Ако нещо някога бе ходило, размахвало криле или пълзяло, значи беше там. Приличаше на Ноев ковчег, само че пълен с трупове. И имаше доста повече от по две животни от всеки вид.

— Какво ще правите с тях сега? — попита Логан, който все още усещаше вкуса на жлъчка в устата си, дори след половин кутийка от силните ментови бонбони на редови полицай Стийв.

Служителят от съвета го погледна с кървясали от продължителното повръщане очи.

— Ще се наложи някак да ги извозим и изгорим — отговори, като прокара ръка през мокрото си лице. После потръпна. — Ще ни отнеме дни.

— Защо просто не… — започна Логан, но рязко замълча. Нещо в края на пътя бе помръднало.

Мъж в избелели джинси и ярък оранжев анорак. Крачеше по покритата с катран част от пътя с наведена глава, виждащ единствено краката си.

— Шшшт — просъска Логан, като улови служителя от съвета и редовия полицай. — Ти мини от другата страна — нареди на Стийв, сочейки сградата, надписана с номер две.

Проследи как полицаят изприпка през мочурливата почва. После спипа служителя от съвета за якето.

— Време е да му връчиш предупреждението — заяви Логан и двамата тръгнаха през изпотъпканата трева.

Мъжът с оранжевия анорак беше на по-малко от два метра от тях, когато най-после вдигна очи.

Името не говореше нищо на Логан, но веднага го позна: беше Животното.

 

 

Бяха седнали на една сглобена с подръчни материали пейка в сграда номер пет. Господин Бърнард Дънкан Филипс, наричан още Животното, си беше спретнал нещо като дом вътре. В единия ъгъл беше натрупан огромен куп одеяла, стари палта и найлонови торби, очевидно служещи за легло. На стената над гнездото имаше грубо изработено разпятие, но мястото на Христос бе заето от полугол Екшън Мен.

До леглото стоеше купчина от консервни кутии и празни картони за яйца заедно с газов котлон „Калор Газ“. Беше от малките, подобен на онзи, който бащата на Логан винаги бе вземал по време на почивките им с каравана в Лосимаут. В този момент котлонът съскаше самодоволно, подгрявайки чайник с вода.

Животното — все още му беше трудно да мисли за него като за Бърнард — седеше на разкривен дървен стол и се топлеше на огъня. Всъщност огънят беше обикновена електрическа печка с два нагревателя, също толкова мъртъв, колкото и животните в първите три сгради. Но явно му доставяше удоволствие. Ровеше в него с причудливия си ръжен и си тананикаше мелодийка, която Логан не успяваше да разпознае.

В присъствието на Животното мъжът от съвета бе изненадващо спокоен. Беше му разяснил ситуацията с прости, лесни за разбиране думи: куповете с мърша трябваше да изчезнат.

— Сигурен съм, че разбираш, Бърнард — каза той, като заби пръст в канцеларската си подложка с листове хартия, — не можеш да държиш труповете тук. Представляват значителен риск за човешкото здраве. Как ще се почувстваш, ако хората започнат да се разболяват заради твоите мъртви животни?

Животното просто сви рамене и отново разрови изкуствения огън.

— Майка се разболя — отвърна той и Логан моментално си отбеляза липсата на акцент. Досега винаги бе допускал, че човек, нает от съвета да остъргва прегазени животни от пътищата, би имал „местно“ произношение. Някои от хората, живеещи по тези места, говореха на почти напълно неразбираем език. Но не и Животното. Беше очевидно, че мъжът, седнал на скърцащия кухненски стол, разбъркващ мъртвия електрически огън пред себе си, бе пострадал от някаква форма на класическо образование. — Разболя се и си отиде — продължи Животното и за пръв път вдигна поглед. — Сега е при Господ. — Под цялата мръсотия, кал и брадата всъщност бе добре изглеждащ мъж. Нос със силни контури, интелигентни, каменносиви очи, зачервени от студа бузи. Една баня и посещение при бръснаря, и щеше да се слее с местния елит в клуб „Роял Нордърн“, за да се натъпче на скъпите обеди и вечери с първо, второ, трето, четвърто и пето.

— Зная, Бърнард, зная. — Служителят от съвета се усмихна окуражително. — Утре ще изпратим екип, който да се заеме с почистването на сградите. Разбираш ли?

Животното изпусна ръжена. Металният инструмент удари бетонния под с дрънчене, което отекна в голите каменни стени.

— Те са моите неща — каза той и лицето му се сгърчи, готово да се покрие със сълзи. — Не можете да ми вземете нещата! Те са мои.

— Налага се да ги изхвърлим, Бърнард. Трябва да се уверим, че си в безопасност, нали?

— Но те са мои…

Мъжът от съвета се изправи, давайки знак на Логан и полицай Стийв да сторят същото.

— Съжалявам, Бърнард, наистина. Екипът ще бъде тук точно в осем и половина. Можеш да им помогнеш, ако искаш.

— Моите неща…

— Бърнард? Искаш ли да им помогнеш?

— Моите чудесни, мъртви неща…

 

 

Подкараха обратно към града с отворени прозорци, опитвайки се да прогонят миризмата от фермата на Бърнард Дънкан Филипс. Все още я усещаха по дрехите и косите си, противна и гранясала. Нямаше значение, че ръмежът се бе заменил с по-силен дъжд, който успяваше да се процеди през отворените прозорци: дори цената да се намокрят им се струваше прекалено малка.

— Като го гледате така, сигурно дори не бихте предположили — каза мъжът от съвета, докато си проправяха път по „Холбърн стрийт“ и се насочваха към главната квартира на съвета в „Сейнт Никълъс хаус“, — но навремето е бил доста буден младеж. Има диплома по история от университета „Сейнт Андрюс“. Или поне така съм чувал.

Логан кимна. Предположението му беше минало през ума.

— Какво се е случило?

— Шизофрения. — Мъжът сви рамене. — На лекарства е.

— Води ли се на отчет?? — попита Логан.

— О, напълно безопасен е — отвърна служителят от съвета, но сержантът долови потрепването в гласа му. Ето защо толкова много бе настоявал за полицейски ескорт. Независимо дали го водеха на отчет или не, мъжът се страхуваше от Животното. — И върши отлична работа, наистина.

— Като стърже от пътя труповете на прегазени животни?

— Ами не можем просто да ги оставяме да си гният по канавките, нали? Със зайците и таралежите положението не е толкова зле, колите ги правят на пастет, а гарваните и другите животни се грижат за останалото… Но котките, кучетата и други по-едри екземпляри… Нали разбирате… Хората започват да се оплакват, ако им се налага всеки ден на път за работа да подминават с колата си трупа на някой лабрадор. — Той замълча, когато един автобус се включи в движението пред тях. — Не знам как бихме се справяли без Бърнард. Преди да го наемат, не успявахме да намерим човек, който да се занимава с това, нито за слава, нито за пари.

Сега, като се замисли, Логан наистина си даде сметка, че отдавна не беше виждал мъртви животни по улиците на Абърдийн.

Мъжът от съвета ги остави пред абърдийнското главно полицейско управление, като им благодареше за помощта и се извиняваше за миризмата, след което се отдалечи в дъжда.

Логан и редови полицай Стийв спринтираха към главния вход, вдигайки фонтани от вода, докато прекосяваха локвите. Когато стигнаха до рецепцията бяха подгизнали от главата до петите.

Сержантът със заострено лице вдигна очи, когато шляпащите им обувки стъпиха върху грампианския полицейски герб на линолеума: магарешки бодил с корона, над които бяха изписани думите „SEMPER VIGILO“^[1].

— Детектив-сержант Макрей? — обади се той, протягайки врат от стола си като любопитен папагал.

— Да? — Логан очакваше някакъв коментар, свързан с новия му прякор Лазар. Онези негодници, Големият Гари и Ерик, сигурно вече го бяха разнесли из целия проклет полицейски участък.

— Детектив-инспектор Инш нареди веднага да се явите в оперативната стая.

Логан хвърли поглед на мокрите си панталони и измачкан костюм. Отчаяно се нуждаеше от душ и сухи дрехи.

— Не може ли да почака петнайсет-двайсет минути? — попита той.

Сержантът поклати глава.

— Не. Инспекторът специално наблегна на думите си. Веднага щом се върнете: направо в оперативната стая.

Полицай Стийв се насочи към съблекалните, а Логан с мърморене отиде при асансьорите и заби гневен пръст в бутона за повикване. Тръгна по коридора на третия етаж. По корковите табла на стените вече бяха забодени първите коледни картички, между бюлетините „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТАЗИ ЖЕНА?“, брошурите „ЗА ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ НЯМА ИЗВИНЕНИЕ!“ и всички останали плакати и информационни листовки, които окачаха хората от връзки с обществеността. Мънички фойерверки от празнична радост всред нещастието и страданието.

Оперативната стая се пръскаше по шевовете. Мъже и жени редови полицаи, детектив-сержанти, сякаш всички се бяха наговорили да влизат и излизат едновременно, стиснали папки с документация и звънящи мобилни телефони. В средата на всичко това се намираше инспектор Инш, седнал на ръба на бюрото си, надничайки през рамото на човек, който си водеше бележки с бясна скорост, притиснал телефонна слушалка между рамото и ухото си.

Нещо беше станало.

— Какво има? — попита Логан, след като успя да си проправи път с жвакащи обувки сред тълпата.

Инспекторът му даде знак с ръка да замълчи и се наведе напред, за да разчете написаното. Най-накрая въздъхна разочаровано и насочи вниманието си към Логан. Когато забеляза състоянието, в което се намираше сержантът, едната му вежда се повдигна нагоре.

— Май сме плували, а?

— Не, сър — отговори Логан, усещайки как по врата му се стичат капки вода и мокрят и бездруго подгизналата му яка. — Вали.

Инш вдигна рамене.

— Това е Абърдийн. Не можа ли да се облечеш в нещо по-сухо, преди да се явиш тук и да измокриш чистата ми оперативна стая?

Логан затвори очи и още веднъж си повтори, че не бива толкова лесно да се оставя да го подмамят в капана.

— Сержантът на рецепцията каза, че е спешно, сър.

— Изчезнало е още едно дете.

 

 

Прозорците на колата се изпотяваха прекалено бързо, за да може отоплението да се справи с тях. Логан го бе усилил до последно, но външният свят си оставаше скрит зад замъглените прозорци. Детектив-инспектор Инш седеше на мястото до шофьора и дъвчеше замислено, докато Логан се взираше с премрежен поглед през предното стъкло към мрачните, залети от дъжда улици и се опитваше да си пробие път през трафика по посока Хейзълхед към мястото, откъдето бе изчезнало последното дете.

— Знаеш ли — обади се Инш, — че откакто ти се върна на работа, имаме две отвличания, намерихме мъртво момиченце, мъртво момченце и извлякохме от пристанището труп без капачки на коленете. Само в рамките на три дни. Това е рекорд за Абърдийн. — Той зарови из джоба си за още желирани бонбончета и извади едно, което силно наподобяваше на амеба. — Започвам да си мисля, че сигурно си ни урочасал.

— Благодаря, сър.

— Направо ми съсипа криминалната статистика — продължи Инш. — Почти всеки полицай, с който разполагам, е някъде навън и или издирва изчезнало дете, или се опитва да разбере кое е било мъртвото момиченце в чувала за смет. Как се очаква от мен да държа под око кражбите с взлом, измамите и ексхибиционистите, ако не разполагам и с една свободна фуражка? — Той въздъхна и предложи пликчето на Логан.

— Не, благодаря, сър.

— Казвам ти, званието си има далеч по-малко привилегии, отколкото си мислиш.

Логан хвърли поглед на инспектора. Инш не беше полицай, който би се впуснал в самосъжаление току-така. Поне не и доколкото му беше известно.

— Като например наглеждането на униформени служители? — попита той.

При тези негови думи по широкото лице на детектив-инспектор Инш се разля широка усмивка.

— Хареса ли ти малката колекция на Животното?

Значи през цялото време бе знаел за чифлика и гниещите животински трупове. Беше го направил нарочно.

— Мисля, че никога в живота си не съм повръщал толкова пъти подред.

— Как се справи полицай Джейкъбс?

Логан се канеше да попита кой е полицай Джейкъбс, когато осъзна, че инспекторът говореше за Стийв: голият пияница.

— Според мен скоро няма да забрави тази сутрин.

Инш кимна.

— Хубаво.

Логан си помисли, че големият мъж ще каже още нещо, ала вместо това Инш просто налапа поредния бонбон и се усмихна злорадо сам на себе си.

 

 

Хейзълхед се намираше в самия край на града, на един хвърлей от началото на обработваемите земи. Между цивилизацията и безкрайните хълмове от другата страна на академията „Хейзълхед“ се намираше единствено крематориумът. Училището имаше репутацията на място, където се ширеха на воля наркотиците и склонните към насилие ученици, но не можеше и да се мери с места като Пауис и Сандилендс, така че можеше да бъде и по-зле.

Логан спря колата пред един от високите блокове близо до главното шосе. Не беше толкова голям, колкото онези в града, само някакви си седем етажа. Освен това бе заобиколен от стари, зловещи дървета. Листата тази година бяха окапали късно и сега покриваха земята с черна пелена, задръстваха отводнителните канали и ги караха да преливат.

— Имаш ли чадър? — попита инспекторът, като се загледа продължително в ужасния дъжд навън.

Логан призна, че има — в багажника, така че Инш го накара да излезе и да го донесе. Той не слезе от колата, докато Логан не разтвори чадъра току пред вратата от неговата страна.

— Ето това вече наричам обслужване — ухили се Инш. — Хайде, да отидем да видим семейството.

Господин и госпожа Лъмли притежаваха ъглов апартамент на някой от последните етажи на блока. За изненада на Логан асансьорите не воняха на урина и не бяха издраскани от горе до долу с неграмотни графити. Вратата на асансьора се разтвори към добре осветен коридор. Някъде по средата му един униформен полицай тършуваше с пръст в носа си.

— Сър! — застана мирно той, изоставяйки изкопните работи веднага щом забеляза инспектора.

— От колко време си тук? — попита Инш, като надникна крадешком към дома на семейство Лъмли през рамото на полицая.

— Двадесет минути, сър.

На по-малко от двеста метра от блока имаше миниатюрен участък. Не разполагаха с повече от две стаи, но и това вършеше работа.

— Някой от вас започна ли да разпитва съседите?

Полицаят кимна.

— Двама мъже и една жена редови полицаи, сър. Патрулната кола е на обиколка и разпространява описанието.

— Кога е изчезнал?

Полицаят измъкна бележник от джоба си и ловко го отвори на точната страница.

— Майката се е обадила в десет и тринайсет. Детето играело навън…

Логан беше шокиран:

— В това време?

— Майката твърди, че обичал дъжда. Обличал се като мечката Падингтън.

— Е, хубаво де — каза Инш и натъпка по-дълбоко ръце в джобовете си. — Всякакви ги има. Приятели?

— Да, съученици.

— Радвам се, че има такива. Проверихте ли в училището, в случай че малкото приятелче е решило да намине, за да научи нещо?

Полицаят кимна.

— Телефонирахме им веднага, след като разпитахме приятелите му. Не са го виждали от почти седмица и половина.

— Прекрасно — въздъхна детектив-инспектор Инш. — Тогава да вървим. Най-добре да поговорим с родителите.

Вътрешността на апартамента бе издържана само в ярки цветове, също като къщата в Кингсуелс, където бе живял Дейвид Рийд, преди да го отвлекат, удушат, изнасилят и обезобразят. По стените имаше фотографии като в дома на семейство Ърскин в Тори, само че детето беше неособено спретнато на вид момче на около пет, с оранжев перчем и покрито с лунички лице.

— Тази я направихме преди два месеца, на рождения му ден.

Логан отклони погледа си от стената и го насочи към жената, застанала в рамката на вратата за всекидневната. Беше направо зашеметяваща: дълга, къдрава червена коса, падаща свободно по раменете й, малък чип нос и широки зелени очи. Логан положи сериозни усилия да не зяпа деколтето й, докато тя ги въвеждаше във всекидневната.

— Намерихте ли го? — Въпросът бе дошъл от дрипав на вид мъж със сини работни дрехи, по чорапи.

— Дай им малко време, Джим, току-що пристигнаха — каза жената, като го потупа по ръката.

— Вие ли сте бащата? — попита Инш, като седна на края на яркосиния диван.

— Втори баща — отговори мъжът, като седна отново на мястото си. — Баща му беше негодник…

— Джим!

— Съжалявам, с баща му не се разбираме много.

Логан започна оглед на жизнерадостната стая, като си даваше вид, че изучава снимките и украсата, но през цялото време не изпускаше от поглед Джим, втория баща. Не за пръв път нечий доведен син попадаше под ласките на новия съпруг на мама. Някои хора вземаха такива деца под крилото си и се грижеха за тях като за свои. Други обаче гледаха на тях като на постоянно напомняне, че не са били първи, че някой друг е мачкал чаршафите с тяхната любима. Ревността е ужасно нещо. Особено, когато намира отдушник върху главата на някое петгодишно дете.

Наистина, на всяка от снимките на стената и тримата изглеждаха така, сякаш си прекарват страхотно, но хората нямаха навика да излагат на показ синините, изгарянията от цигари и счупените кости във всекидневната си.

Логан бе особено заинтригуван от снимка, снета на плажа, на някое горещо място, на която всички бяха по бански и се усмихваха широко на фотоапарата. От фигурата на майката ти спираше дъхът, още повече заради бутилково зелените й бикини. Дори и като се вземеше предвид белега от цезаровото сечение.

— Корфу — обади се госпожа Лъмли. — Джим всяка година ни води на някое хубаво място. Миналата година беше Корфу, а тази ходихме в Малта. Следващата ще заведем Питър във Флорида, за да види Мики Маус… — Тя прехапа долната си устна. — Питър обожава Мики Маус… той… Божичко, моля ви, намерете го! — След което се хвърли в ръцете на съпруга си.

Инш хвърли на Логан многозначителен поглед. Сержантът кимна и каза:

— Какво ще кажете да направя за всички по една хубава чаша чай? Господин Лъмли, ще ми помогнете ли да се ориентирам?

Половин час по-късно Логан и инспектор Инш стояха във входа на блока и се взираха в неспирния дъжд.

— Какво мислиш? — попита Инш, като се бореше с пликчето захаросани желирани бонбони.

— За втория баща ли?

Инш кимна.

— Изглежда истински привързан към хлапето. Трябваше да го чуеш, не спираше да повтаря как, като пораснел, Питър щял да играе за „Донс“. Не го виждам в ролята на извратения втори татко.

Инспекторът отново кимна. Докато Логан правеше чая и бе разпитвал бащата, самият Инш внимателно бе събирал информация от майката.

— Аз също. Освен това детето няма медицинска история от произшествия, мистериозни заболявания и посещения при доктора.

— Как така днес не е бил на училище? — попита Логан като се подкрепяше с едно от бонбончетата на Инш.

— Заради побойник. Някакво тлъсто хлапе го е бъхтело здравата, защото бил рижав. Майката го задържала вкъщи за известно време, докато училището намери начин да се справи с проблема. Но не е казала на мъжа си. Смята, че ще се побърка, ако разбере, че някой тормози Питър.

Инш натъпка бонбонче в устата си и въздъхна.

— Две изчезнали деца за два дни — произнесе той, без да си прави труда да замаскира тъгата в гласа си. — Исусе, надявам се просто да е избягал. Наистина не ми се иска да виждам още едно мъртво дете в моргата.

Инш отново въздъхна, а масивното му тяло забележимо спадна.

— Ще ги намерим — заяви Логан с увереност, която не изпитваше.

— Да, ще ги намерим. — Инспекторът излезе под дъжда, без да дочака Логан да разтвори чадъра. — Ще ги намерим, но ще бъдат мъртви.