Стюарт Макбрайд
Студен гранит (9)

9

Логан стоеше под бетонната козирка на входа на Главното полицейско управление и се взираше към безрадостните постройки. Дъждът изглежда се канеше да продължи през нощта и тази част на града бе опустяла напълно, потънала в тишина. Купувачите се бяха прибрали по домовете си преди часове, а пияниците все още бяха по кръчмите, където щяха да стоят, докато не станеше време за затваряне. Тълпите пред Шериф Корт и днес се бяха разпръснали.

В Главното управление също беше тихо. Хората от дневната смяна отдавна си бяха заминали, за да се насладят на халба бира или на прегръдките на любимия човек. Или, в случая на детектив-инспектор Стийл — в прегръдките на нечий друг любим човек. Хората от вечерната смяна едва дишаха от обилната вечеря и гледаха да изкарат последните три часа до полунощ, когато и те щяха да си тръгнат и да се отправят към дома си. На нощната смяна тепърва й предстоеше да започне работа.

Въздухът бе чист и студен и в него само съвсем леко се долавяха изпаренията на автомобилни газове: което си беше много по-добре от мириса на горяща кост. Никога повече не искаше да вижда вътрешността на детски череп. Като се мръщеше, Логан отвори капачката на шишенцето с болкоуспокояващи и глътна поредното хапче. От удара миналата вечер коремът все още го наболяваше. Той си пое още една глътка чист въздух, потръпна и тръгна обратно към тясната приемна. Мъжът зад стъклото го изгледа начумерено, после изглежда го разпозна и по лицето му разцъфтя сърдечна усмивка.

— Ама това ти ли си! — каза той. — Логан Макрей! Чухме, че пак си на работа.

Логан положи усилие да си припомни името на мъжа на средна възраст с бързо оплешивяваща глава и широки мустаци, но не успя.

Мъжът се обърна и извика през рамо:

— Гари, Гари, ела да видиш кой е тук!

Иззад огледалната преграда се подаде главата на мъж с наднормено тегло и униформа не по мярка.

— Какво?

В едната му ръка имаше чаша чай, а в другата „Вкусна карамелена вафла Тънокс“.

— Виж — посочи мустакатият към Логан. — Самият той.

Логан се усмихна несигурно. Кои, по дяволите, бяха тези хора? И тогава нещо му прищрака…

— Ерик! Не можах да те позная. — Той хвърли поглед на олисялата глава на показ над очилата на администратора. — Какво е станало с косата на всички? Днес следобед се видях с Били: той също е оплешивял.

Ерик прокара ръка през оредяващите си кичури и сви рамене:

— Признак за плодовитост. Както и да е, ти изглеждаш страхотно!

Големият Гари се ухили на Логан. От карамелената вафла по черната му униформа като мръсен пърхот се сипеха малки парченца шоколад.

— Детектив-сержант Логан Макрей се е завърнал от оня свят!

Ерик кимна:

— Завърнал се е.

Големият Гари отпи със сърбане от чая си.

— Ти си като оня тип, който възкръсва. Как му беше името, сещаш се, оня от библията?

— Кой? — попита Ерик. — Исус ли?

Големият Гари го плесна леко по тила:

— Не, не Исус, мамка му. Мисля, че все още си спомням името на Исус, да му се не види. Другият: май беше прокажен. Връща се от оня свят. Сещаш ли се?

— Лазар? — каза Логан, като полека започна да отстъпва.

— Лазар! Точно така! — Големият Гари засия усмихнато. По зъбите му имаше парченца от шоколадова бисквита. — Лазар Макрей, така ще те наричаме.

 

 

Детектив-инспектор Инш не беше в кабинета си, нито в оперативната стая, така че Логан опита на следващото логично място: стая за разпити номер три. Инспекторът все още стоеше натъпкан в тясното помещение заедно с Уотсън, Мазния Санди и Норман Чалмърс. По лицето на Инш се бе изписало непреодолимо отвращение. Нещата очевидно не вървяха добре.

Логан учтиво попита дали не могат да разменят две думи и почака отвън, докато инспекторът прекъсне разпита. Когато Инш излезе, ризата му бе станала почти прозрачна от пот.

— Божичко, вътре направо завирам — каза той, като избърса лицето си с ръце. — Какво стана с аутопсията?

— Ето. — Логан му подаде тънкия кафяв плик, който бе получил от Изобел. — Предварителни заключения. Ще получим резултата от кръвните проби чак по-късно тази седмица.

Инш грабна папката и започна да прелиства съдържанието й.

— Като за начало можем да бъдем сигурни в едно — продължи Логан. — Някой друг е убил Дейвид Рийд. Похватът е различен, методът, по който се е отървал от тялото — също. Освен това жертвата е от женски пол…

— Мамка му. — Прозвуча по-скоро като сумтене, отколкото като думи. Инш бе достигнал до онази част от бланката, където пишеше „ВЕРОЯТНИ ПРИЧИНИ ЗА СМЪРТТА“.

— И на този етап спокойно могат да допуснат, че е паднала.

Инш отново каза „мамка му“ и тръгна тежко надолу по коридора към машината за кафе до асансьорите. Въведе номера на напитката и подаде на Логан чаша, пълна с водниста кафява течност с остър мирис. По повърхността й вяло се носеха парченца бяла пяна.

— Добре — каза той. — Значи не можем да припишем Рийд на Чалмърс.

Логан кимна.

— Някъде там все още се разхожда убиец на малки деца.

Инш се облегна на кафемашината, която се разклати заплашително. После отново потърка лице с ръка.

— Ами белината?

— Приложена е след смъртта: нямаше следи от препарата в стомаха или дробовете й. Вероятно се е опитвал да се отърве от ДНК улики.

— С успех?

Логан сви рамене:

— Изобел не откри следи от семенна течност.

Тялото на инспектора се отпусна. Взираше се с изпразнен поглед към папката в ръката си.

— Как е могъл да стори нещо подобно? Малко момиченце…

Логан не каза нищо. Знаеше, че Инш мисли за собствената си дъщеря и се опитва да не слива двата образа.

Най-сетне детектив-инспектор Инш изправи рамене и очите му проблеснаха мрачно на закръгленото лице.

— Ще приковем негодника за топките към стената.

— Ами контузията на главата? Ако е паднала, ако е било нещастен случай…

— Все още можем да го обвиним в прикриване на смъртта, начинът, по който се е отървал от тялото, опит да попречи на правосъдието, може би дори убийство. Ако убедим съдебните заседатели, че я е блъснал…

— Мислите ли, че ще се хванат?

Инш вдигна рамене, сръбвайки със съмнение от бялото си кафе с допълнителна захар:

— Не. Но си струва да опитаме. Единственият недостатък са криминолозите. До този момент нямаме никаква следа, която да доказва, че момичето е било в апартамента на Чалмърс. Освен това мястото не е било почиствано скоро, в спалнята беше баснословна кочина. Чалмърс твърди, че няма идея кое е момичето. Никога не я бил виждал преди.

— Какъв шок. Какво казва Санди Змията?

Инш се вторачи ожесточено по посока на стаята за разпити.

— Същото, което винаги си дрънка, мръсното лайно — отговори, като попи потта от челото си. — Нямаме доказателства.

— Ами касовата бележка?

— В най-добрия случай е косвена улика. Твърди, че хлапето може да е било натъпкано в чувала, след като е напуснал имота на Чалмърс. — Той въздъхна. — И е прав. Ако не успеем да намерим солидно доказателство, което да го свързва със смъртта на момичето, сме прецакани. Съскащият Сид ще ни накъса на парчета. И това при положение, че прокурорът реши да рискува и да даде ход на делото. Което пък е слабо вероятно, освен ако не им предоставим нещо по-конкретно… — Той вдигна очи от кафето си. — Предполагам, че отпечатъци от пръстите му не са били открити никъде по опаковъчната лента?

— Съжалявам, сър. Била е почистена добре.

Нещо просто не се връзваше. Защо му беше на някой да си създава цялото главоболие, мъчейки се да изтрие отпечатъците от скоч лентата, а след това просто да метне трупа в чувал, пълен със собствения му боклук?

— Е — заяви Инш, като се поизправи и тръгна обратно по коридора към стая за разпити номер три, — предполагам, че просто ще ни се наложи напълно да пренебрегнем липсата на сериозни улики и да попритиснем още малко господин Чалмърс. Но признавам, че имам лошо предчувствие за всичко това. Според мен няма да успеем да му го припишем… — Той спря и сви рамене: — По-веселото в случая е, че това ще съсипе деня на Санди Змията. Няма да му се удаде пак да се поперчи пред съдебните заседатели.

— Може пък още някоя смъртна заплаха да откъсне мислите му от разочарованието?

Инш се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя.

* * *

Норман Чалмърс бе арестуван официално и изпратен обратно в килията си, за да се яви на следващия ден пред съда. Санди Мойър-Фаркуърсън се върна в кантората си. Детектив-инспектор Инш замина на генералната си репетиция, а Логан и полицай Уотсън се насочиха към кръчмата.

„При Арчибалд Симпсън“ бе започнала своя живот първо като банка, но впоследствие огромното лоби бе преустроено и сега представляваше основната част на бара. Украсените с орнаменти тавани със стилизирани рози и високите корнизи почти не се виждаха от цигарения дим, но тълпата така или иначе се интересуваше предимно от евтините напитки и не обръщаше внимание на архитектурата.

Тъй като барът бе само на две минути пеша от главното управление, мястото бе популярно сред полицаите, когато не бяха на смяна. По-голямата част от екипа по издирването беше там. Бяха прекарали целия ден навън под проливния дъжд: едни, търсещи улики по калните брегове на река Дон, останалите — опитващи да открият следите на Ричард Ърскин. Днес бяха издирвали изчезнало дете. Утре щяха да търсят трупа му. Всички бяха запознати със статистиката: всяко отвлечено дете, което не е намерено до шест часа, най-вероятно вече е мъртво. Също като тригодишният Дейвид Рийд или неидентифицираното момиче, положено на масата за дисекции в моргата, с голям белег във формата на буквата Y на торса, откъдето вътрешностите й бяха извадени, проучени, претеглени, изсипани в буркани, опаковани и означени с етикети, за да бъдат прибавени към останалите улики.

Бяха прекарали първата една трета от вечерта в сериозни разговори за мъртвите и изчезнали деца. Втората една трета бе преминала под знака на гневни забележки по адрес на отдел „Професионални стандарти“ и тяхното разследване за изтичане на информация към пресата. Отделът продължаваше да е все така непопулярен както и по времето, когато се наричаше „Оплаквания и дисциплина“.

Последната трета бе отделена за сериозното напиване.

Един от редовите полицаи — Логан не можеше да си спомни името му — се завърна залитайки на масата с нов товар от бира за всички. Полицаят очевидно бе навлязъл във фазата, в която всичко му изглеждаше невероятно смешно, и се изкикоти, когато половин пинта от светлото се разля върху масата и покапа по крака на брадат мъж от криминалния.

Логан нямаше никакво намерение да прекара вечерта в ролята на отговорен родител, така че грабна халбата си и с леко несигурна крачка се отправи към игралните машини.

Подмина малка група шумни полицаи, приключили смяната си.

Полицай Уотсън седеше сама и мълчаливо пъхаше жетони в един от едноръките бандити пред себе си. По лицето на машината спираловидно се въртяха светлини и цветни сигнали — звънящи, искрящи и пиукащи. В другата си ръка Уотсън стискаше полуизпита бутилка „Будвайзер“ и не спираше да удря с пръст по бутоните, запращайки барабаните в поредното завъртане.

— Изглеждаш ми щастлива — каза Логан, когато машината изобрази два лимона и крепост.

Тя дори не се обърна.

— Нямали сме достатъчно скапани доказателства!

Тя стовари юмрук върху стартовия бутон и машината я възнагради с една котва.

— Ще продължим разследването — каза Логан, като отпи от бирата си, наслаждавайки се на топлото, замайващо чувство, което постепенно се разпростираше от центъра на главата по цялото му тяло. — Ако криминолозите не открият нищо в апартамента…

— Криминолозите не могат да намерят и лайно в септична яма! Ами проклетата касова бележка? — Тя натика още няколко лири в слота и отново заби юмрук в бутона.

Логан сви рамене, а тя се озъби на картинките: котва, лимон и златно кюлче.

— Всички сме наясно, че е виновен! — заяви тя, като още веднъж накара барабаните да побегнат.

— А сега трябва да го докажем. Но дори нямаше да можем да го задържим, ако не беше ти. — Логан откри, че изпитва леко затруднение при произнасяне на думата „задържим“, но полицай Уотсън изглежда не обърна внимание. Той се наведе напред и я мушна внимателно по рамото: — Касовата бележка беше наистина умно нещо.

Можеше да се закълне, че тя почти се усмихна, пъхайки поредната лира в машината.

— Не аз забелязах клубните точки, а ти. — Тя не отделяше очи от бляскащите светлини.

— Аз пък нямаше да ги забележа, ако ти не беше забелязала бележката. — Той й се усмихна доволно и отново отпи от бирата си.

Тя откъсна очи от машината и го погледна. Логан се олюляваше леко, почти в такт с музиката.

— Какво стана с „по едно четири пъти на ден и да не се приема с алкохол“?

Той й смигна.

— Няма да кажа на никой, ако и ти си мълчиш.

Тя му се усмихна.

— Май като ме направиха твоя бавачка, си взех белята, а?

Логан чукна халбата си в нейната бирена бутилка.

— Пия за това!