Стюарт Макбрайд
Студен гранит (8)

8

Норман Чалмърс живееше под наем в тесен апартамент в триетажна постройка на „Роузмънт плейс“. Дългата еднопосочна улица завиваше надясно, а мръсносивите сгради се извисяваха над претъпкания път, прерязвайки небето, докато от него не оставаше нищо друго освен тънка ивица от разгневени облаци, опръскани в оранжево от уличното осветление. Покрай бордюра имаше редица паркирани автомобили, наблъскани броня до броня, накъсвана единствено от масивните общински контейнери за боклук на колелца, привързани с вериги по двойки, всеки един достатъчно голям, че да побере в себе си седмичната смет на три домакинства.

Непрестанно сипещият се дъжд барабанеше по покрива на колата на криминалния отдел, докато полицай Уотсън проклинаше отново и отново, опитвайки да открие място за паркиране.

Логан проследи как сградата се плъзна покрай тях за трети път, без да обръща внимание на ругатните на Уотсън. Номер седемнайсет не изглеждаше по-различно от останалите в карето. Три етажа от неукрасени гранитни блокове, прорязани от ръждата на гниещите водосточни тръби. През завесите на прозорците се процеждаше светлина, а през шума от пороя едва-едва се чуваше звукът от работещи телевизори и вечерни развлекателни програми.

На четвъртото подминаване Логан й нареди да се откаже и да паркира неправилно пред апартамента на Чалмърс.

Уотсън изскочи в мократа нощ и нагази във водата между две коли, докато дъждовните капки отскачаха от фуражката й. Логан я последва, като проклинаше локвата, която се бе опитала да погълне обувката му. Извървя пътя до входа на сградата с подгизнал чорап. Вратата беше тъмнокафява, от масивно, богато орнаментирано дърво, което обаче бе видяло толкова пластове боя през годините, че голяма част от детайлите бяха неразпознаваеми. Вляво от тях върху паважа се изсипваше силна струя вода — водостокът се бе спукал по средата на височината си и пороят се изливаше от него необезпокоявано.

Уотсън натисна бутона за предаване на радиото си, карайки го да издаде тихо съскане и изщракване.

— Готови ли сте? — попита тихо.

— Тук Роджър. Изходът откъм улицата е подсигурен.

Логан хвърли един поглед надолу, където улицата завиваше. Там бе заел позиция Браво 71. От Браво 81 също потвърдиха, че са на линия и че наблюдават края на „Роузмънт плейс“, за да не му хрумне на някой да побегне. От управлението в Бъксбърн им бяха заели две патрулни коли и достатъчно униформени служители, наясно с местните обичаи. Полицаите в автомобилите се справяха далеч по-добре от онези, които бяха пеша.

— Проба.

Новият глас звучеше замръзнало и нещастно. Принадлежеше или на редови полицай Милиган или на Барнет. Те бяха изтеглили късата сламка. Пътят минаваше откъм гърба на друга редица от сгради, чиито задни дворове споделяха обща висока разделителна стена. Така че на момчетата им се налагаше да се прехвърлят през оградата от съседната улица. В тъмното и калта. В леещия се дъжд.

— На позиция сме.

Уотсън погледна с очакване Логан.

Сградата нямаше домофон, но от двете страни на входа бяха инсталирани по три бутона за звънци, по чиито краища невнимателната четка бе оставила дебели следи от кафява боя. Под бутоните намусено се четяха имената на живущите. „НОРМАН ЧАЛМЪРС“ беше написано със син химикал на квадратче от измокрен картон, залепен с прозрачна лепенка върху името на предишния обитател на жилището. Последният етаж, вдясно. Логан отстъпи и огледа фасадата. Лампите светеха.

— Добре.

Той се наведе напред и натисна средния звънец, означен с „АНДЕРСЪН“. Две минути по-късно вратата им отвори нервен мъж, превалящ средата на двайсетте си години, с неподстригана коса, тежки черти и забележимо ожулване, издигащо се по едната му скула. Все още носеше работните си дрехи: евтин сив костюм, с излъскани на коленете панталони и измачкана жълта риза. Всъщност целият изглеждаше измачкан. Когато видя униформата на полицай Уотсън, лицето му побледня.

— Господин Андерсън? — попита Логан, като пристъпи напред и провря крак през пролуката между касата и вратата. Просто за всеки случай.

— Ъъ… да? — Мъжът имаше силен единбургски акцент, гласните в средата се издигаха и спадаха. — Проблем ли има, полицай? — Той отстъпи в преддверието. Износените му обувки скърцаха по кремавокафявите плочки.

Логан се усмихна успокоително:

— Нищо обезпокоително, сър — каза той, като последва нервния млад мъж в сградата. — Искаме да поговорим с един от вашите съседи, но звънецът му изглежда не работи. — Последното си беше чиста проба лъжа.

По лицето на Андерсън се появи слаба усмивка.

— А… Добре. Да.

Логан замълча.

— Ако позволите да отбележа, виждам, че сте пострадали неприятно?

Ръката на Андерсън посегна несъзнателно към подутата, пурпурно-зеленикава кожа на скулата му.

— Ами… блъснах се в една врата. — Ала така и не успя да погледне Логан в очите, докато го казваше.

Последваха го нагоре по стълбите и му благодариха, преди да му позволят да изчезне във вътрешността на апартамента си на първия етаж.

— Доста беше изнервен — обади се Уотсън, когато ключалката на вратата изщрака, резето се спусна на мястото си и веригата издрънка. — Мислиш ли, че е сгазил лука?

Логан кимна.

— Всеки е сгазил лука — каза той. — Видя ли това охлузване? Ударил се е във врата друг път. Някой му е цапнал един.

Тя се обърна и изгледа току-що затворената врата.

— И го е страх да подаде оплакване?

— Вероятно. Но не ни влиза в работата.

Избледнялата пътека върху стъпалата свършваше по средата на етажа. Нагоре продължиха по оголени дървени дъски, които скърцаха жалостиво под краката им. На последната площадка имаше три врати. Едната навярно водеше до общия таван, втората — до другия апартамент; третата обаче принадлежеше на Норман Чалмърс.

Беше боядисана в тъмносиньо и точно под шпионката бе закована месингова шестица. Полицай Уотсън се притаи до вратата, като се стараеше да застане така, че отвътре да не могат да видят нея или униформата й.

Логан почука леко, също като нервен съсед от долния етаж, който иска да заеме малко крем фреш или авокадо.

Разнесе се скърцане, рев на телевизор, поместване на резе и ключ, който се завърташе в ключалка.

Вратата се отвори и в очертанията й застана мъж на около трийсет години с дълга коса, крив нос и спретнато оформена брада.

— Здравейте… — бе всичко, което успя да произнесе.

Полицай Уотсън се спусна върху него, улови го за ръката и я изви по начин, по който природата едва ли би се сетила да го направи.

— Какво по… ей!

Тя го натика обратно в апартамента.

— Ааааа! Ще ми счупиш ръката!

Уотсън извади чифт белезници.

— Норман Чалмърс? — попита тя, докато му щракваше студените метални гривни.

— Не съм направил нищо!

Логан пристъпи в тясното антре и се провря покрай полицай Уотсън и гърчещия се мъж, за да може да затвори вратата. Миниатюрното преддверие имаше три облицовани врати и отворен вход към кухненско помещение, което приличаше по-скоро на гумена лодка.

Всичко беше боядисано в толкова ярки цветове, че ти се насълзяваха очите.

— Стига, господин Чалмърс — каза Логан, отваряйки наслуки първата врата, за да попадне на малка баня в луминесцентно зелено. — Защо не седнем и не си поговорим хубаво с вас, а? — Отвори следващата врата и този път бе възнаграден с гледка към голяма, боядисана в оранжево всекидневна с кафява кадифена кушетка, фалшива газова камина, домашна киноуредба и компютър. Стените бяха покрити с филмови плакати и рафтове с DVD-та.

— Какъв хубав дом имате, господин Чалмърс. Или мога да ви наричам Норман?

Логан се настани върху противната кафява кушетка, осъзнавайки, че е покрита с котешка козина.

Чалмърс се наежи. Ръцете му бяха оковани зад гърба, а Уотсън не му позволяваше да мръдне.

— Какво става тук, по дяволите?

Логан се усмихна като акула.

— Всичко с времето си, сър. Редови полицай Уотсън, ще бъдете ли така добра да прочетете на този джентълмен правата му?

— Арестувате ли ме? За какво? Не съм направил нищо!

— Не е нужно да крещите, сър. Полицай, ако обичате…

— Норман Чалмърс — каза тя, — задържам ви по подозрение в убийството на неидентифицирано четиригодишно момиче.

— Какво? — Той започна да се бори срещу хватката на белезниците, докато Уотсън му рецитираше правата, като през цялото време крещеше, че не е направил нищо. Че не е убивал никого. Че това е една голяма грешка.

Логан го изчака да изпусне парата, след което му представи комплект от надлежно узаконени документи.

— Разполагам със заповед да претърся жилището ви. Проявили сте небрежност, Норман. Намерихме тялото й.

— Не съм направил нищо!

— Трябвало е да използвате чиста торба за боклук, Норман. Вместо това сте я убили и просто сте я изхвърлили заедно с останалата смет. Само че не сте проверили за уличаващи доказателства, нали? — Той вдигна прозрачното пликче с касовата бележка от супермаркета. — Авокадо, каберне совиньон, крем фреш и дузина яйца от свободни кокошки. Притежавате ли клубна карта „Теско“, сър?

— Това е лудост! Не съм убивал никого!

Полицай Уотсън сведе очи към издутината в джоба на Чалмърс. Беше портфейл. А в него, сгушена между картата „Виза“ и абонаментната карта за местната заемна видеокъща, беше и клубната карта. Номерът й съответстваше на този върху касовата бележка.

— Вземете си палтото, господин Чалмърс, време е да се повозим.

 

 

В стая за разпити номер три цареше потискаща жега. Радиаторът нагорещяваше въздуха в тясното, боядисано в бежово помещение и Логан не успяваше да го спре по никакъв начин. Нямаше прозорец, който да отворят. Така че им се налагаше да понасят горещината и застоялия въздух.

Присъстваха детектив-сержант Логан Макрей, полицай Уотсън, Норман Чалмърс и детектив-инспектор Инш.

Инспекторът не бе обелил и дума, откакто бе влязъл, просто си стоеше в дъното, подпрян на стената, и си проправяше път в кесия с продълговати желирани бонбони асорти. Като не преставаше да се поти.

Господин Чалмърс бе взел решение по никакъв начин да не подпомага разследването на полицията.

— Казах ви, няма да кажа нито една дума, докато не доведете адвоката ми, мамка му!

Логан въздъхна. Повтаряше го отново и отново:

— Няма да получиш адвокат, докато не приключим с предварителния разпит, Норман.

— Искам си скапания адвокат сега!

Логан изскърца със зъби, затвори очи и преброи до десет.

— Норман — каза най-накрая, като се консултира с досието на масата пред себе си. — В този момент криминалните следователи претърсват дома ти. И ще открият следите на момиченцето, знаеш го. Ако сега говориш с нас, след това в съда нещата ще изглеждат много по-добре.

Норман Чалмърс просто се взираше право напред.

— Виж, Норман, помогни ни, за да ти помогнем и ние! Едно малко момиченце е изгубило живота си…

— Да не си глух? Искам си шибания адвокат! — Той скръсти ръце и се облегна назад в стола. — Знам си правата.

— Твоите права?

— Имам законното право на законов съветник. Не можете да ме разпитвате в отсъствието на адвокат! — По лицето му се разля самодоволна усмивка.

Детектив-инспектор Инш изсумтя, а Логан едва не се разсмя:

— Няма такова нещо! Намираш се в Шотландия. Имаш право да се видиш с адвоката си след като приключим с теб. Не преди това.

— Искам си адвоката!

— Всемогъщи боже! — Логан захвърли досието обратно на масата. Документите в папката се разпиляха по изкуствената материя на покривката — сред тях снимка на мъничък труп, овързан в опаковъчна лента. Норман Чалмърс дори не я погледна.

Детектив-инспектор Инш най-после се обади. Гласът му прогърмя басово в претъпканата стая:

— Намерете му адвокат.

— Сър? — Логан звучеше толкова изненадано, колкото и изглеждаше.

— Чу ме. Намерете му адвокат.

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно все още чакаха.

Инспектор Инш напъха поредния многоцветен бонбон в устата си и задъвка шумно.

— Нарочно го прави. Хлъзгавият малък помияр го прави само за да ни лази по нервите.

Вратата се отвори точно навреме, за да може влизащият да чуе оплакването му.

— Не ви разбрах? — обади се един глас откъм входа с очевидно неодобрителен тон.

Защитникът на Норман Чалмърс беше пристигнал.

Логан хвърли един поглед към него и едва успя да потисне стенанието си. Беше висок, слаб мъж, облечен в луксозно палто, скъп черен костюм, бяла риза и синя копринена вратовръзка. На лицето му бе застинало добросъвестно изражение. На главата му имаше повече посивели коси, отколкото бе запомнил последния път, но усмивката му си оставаше също толкова дразнеща, както и преди. Същият този адвокат го бе подложил на кръстосан разпит в опит да докаже, че е изфабрикувал доказателствата по случая с Ангъс Робъртсън, или с други думи, че „Чудовището от Мастрик“ е истинската жертва.

— Не се тревожете, господин Мойър-Фаркуърсън. — Инш бе произнесъл името му така, както се пишеше, вместо както се изговаряше обикновено — „Факерсон“, просто защото знаеше, че това ще го подразни. — Говорех за друг хлъзгав помияр. Колко любезно от ваша страна да се появите.

Адвокатът въздъхна и метна палтото си през облегалката на последния свободен стол около масата за разпити.

— Моля ви, инспекторе, не ми казвайте, че трябва още веднъж да минаваме през всичко това — каза той, вадейки тънък сребрист лаптоп от куфарчето си. Тихото мъркане, което се разнесе, докато машината зареждаше, бе почти недоловимо в претъпканото помещение.

— Всичко кое, господин Фар-куър-сън?

Адвокатът се намръщи към него.

— Много добре знаете кое. Тук съм, за да представлявам клиента си, а не да слушам обидите ви. Нямам желание да подавам още една жалба до Началника на управлението заради поведението ви.

Лицето на Инш потъмня. Той не отговори.

— А сега — каза адвокатът, като се зае с клавиатурата на лаптопа. — Разполагам с копие от обвиненията срещу моя клиент. Преди да направим официално изявление, бих искал да разговарям с него насаме.

— Така ли? — Инш вече не се облягаше на стената. Вместо това отпусна огромните си юмруци на масата и надвисна над Чалмърс. — Е, ние пък бихме искали да попитаме твоя „клиент“ защо е убил четиригодишно момиченце и е изхвърлил тялото й на боклука!

Чалмърс скочи от стола си:

— Не съм аз! Няма ли да ме чуете най-после, копелета такива? Не съм направил нищо!

Санди Мойър-Фаркуърсън сложи ръка на рамото на Чалмърс.

— Всичко е наред. Не си длъжен да отговаряш. Просто си седни на мястото и остави на мен говоренето, става ли?

Чалмърс погледна надолу към адвоката си, кимна и бавно се отпусна обратно в стола.

Инш не беше помръднал.

— Е, инспекторе — каза Мойър-Фаркуърсън, — както казах: бих искал да поговоря с клиента си насаме. След това ще се опитаме да отговорим на всичките ви въпроси.

— Не става така — намръщи се Инш към адвоката. — Не разполагаш с никакви законови основания да получиш достъп до това лайно. Тук си само защото проявяваме учтивост. — Той се наведе толкова близо до него, че помежду им почти не остана въздух. — Аз дирижирам представлението, не ти.

Мойър-Фаркуърсън се усмихна хладнокръвно, гледайки нагоре към него.

— Инспекторе — каза той, като употреби възможно най-разумния си тон. — Много добре съм запознат с приумиците на шотландските закони. Въпреки всичко, в знак на добра воля, ви моля да ме оставите да поговоря с клиента си насаме.

— И ако не го позволя?

— Тогава ще си седим тук, докато съмне. Или докато не изтекат шестте часа, през които законът ви позволява да го задържите. Вие решавате.

Инш се намръщи още по-ожесточено, натъпка пакетчето с бонбони асорти в джоба си и напусна стаята, следван от Логан и полицай Уотсън. В коридора бе далеч по-прохладно, но във въздуха се понесоха доста ругатни.

Когато най-после престана да проклина адвоката до девето коляно, Инш нареди на Уотсън да не изпуска вратата от очи. Не искаше някой от двамата да реши, че бягството е добра идея.

Уотсън не изглеждаше впечатлена. Задачата не беше кой знае колко романтична, но редовите полицаи така или иначе не можеха да се надяват на нещо повече. Един ден щеше да се присъедини към Криминалния отдел и тогава тя щеше да нарежда на униформените да пазят врати.

— И, полицай… — Инш се наведе по-близо и започна да шепне доверително, — днес показа изключителни способности в изпълняването на полицейските си задължения: касовата бележка от супермаркета. Смятам да те похваля официално заради това.

Тя се усмихна широко:

— Благодаря, сър.

Логан и инспекторът я оставиха на собствените й мисли и се отправиха към оперативната стая.

— Защо трябваше да е той? — попита Инш, докато се паркираше на ръба на бюрото. — Трябва да присъствам на генералната репетиция след двайсет минути! — Той въздъхна: вече нямаше никакъв шанс да стигне навреме. — Сега вече Чалмърс ще ни разиграва както си иска. Бог да ни пази от войнстващи адвокати!

Името на Санди Мойър-Фаркуърсън бе печално известно. В града нямаше друг криминален защитник, който да му стъпи дори на малкия пръст. Най-добрият адвокат в Абърдийн, квалифициран да се изправи в съда и да защитава виновните. Кралската прокуратура от години се опитваше да го привлече на тяхна страна, да работи като прокурор и да помага да затварят хората зад решетките, вместо да им позволява да се измъкват безнаказано. Само че мазният ситен негодник не искаше и да чуе. Неговата мисия беше да предотвратява съдебните грешки! Да защитава невинните! И да си показва лицето по телевизията при всяка удобна възможност. Този човек беше истинска напаст.

Разбира се, тайно в себе си Логан знаеше, че ако самият той някога загазеше, би искал да го представлява не друг, а Мазният Санди.

— Е, защо позволихте на Съскащия Сид да прекъсне разпита?

Инш сви рамене:

— Защото така или иначе нямаше да изкопчим нищо полезно от Чалмърс. Поне каквото и да измисли Змията сега, ще бъде забавно.

— Мислех, че е зает да представлява в съда нашия любим изнасилвач на деца, Джералд Клийвър.

Инш отново сви рамене и изрови пликчето с бонбоните от джоба си.

— Познаваш Съскащия Сид. На онова дело му остава не повече от седмица, седмица и половина. След това ще му се наложи да открие нещо друго, което да му осигури достъп до камерите. — Той предложи разтворения пакет на Логан, който си взе едно кокосово кръгче със захаросана сърцевина.

— Криминалните ще открият нещо — каза Логан, като дъвчеше. — Момичето трябва да е било в апартамента му. В онзи чувал за смет имаше огризки и празни винени бутилки. Няма начин да я е натъпкал в чувала някъде другаде… Освен ако няма друг имот, където пие и се храни.

Инш изсумтя, ровейки из пликчето.

— Мини през съвета на сутринта. Виж дали на негово име няма някаква друга собственост. За всеки случай. — Той най-после намери каквото търсеше: анасонов бонбон със сини петънца. — Слушай — каза, като го хвърли в устата си, — аутопсията е насрочена за осем и петнайсет тази вечер. — Замълча, без да отделя очи от пода в краката си. — Питах се дали би имал нещо против…

— Искаш аз да отида?

— Като най-старши в разследването, трябва да отида аз, но… ами…

Инспекторът имаше малко момиченце, горе-долу на същата възраст като жертвата. Гледката на четиригодишно дете, разфасовано подобно на парче месо, едва ли щеше да му се отрази добре. Не можеше да се каже, че и Логан се радваше кой знае колко на задачата, особено ако с разфасовката се занимаваше д-р Изобел Макалистър.

— Ще отида — каза най-сетне той, като се постара да не въздъхне. — И бездруго е по-добре вие да разпитате Чалмърс… като най-старши в разследването.

— Благодаря ти.

В знак на уважение, Инш му даде да вземе последното бонбонче асорти.

 

 

Логан взе асансьора за моргата, като през цялото време се молеше това да е почивният ден на Изобел. Може пък да имаше късмета да се натъкне на някой от заместниците? Само че ако се съдеше по късмета му напоследък, едва ли щеше да се получи.

Моргата бе неестествено осветена и добре проветрена за този час от деня. Светлината от лампите над главата му се отразяваше в лъскавите части на масите за дисекции и хладилните камери. Вътре бе почти толкова студено, колкото и навън. Тежкият пласт от мирис на дезинфектант почти успяваше да прикрие смрадта от аутопсията сутринта. Миризмата на Дейвид Рийд.

Пристигна точно навреме, за да стане свидетел как изваждат малкото момиченце от прекалено голямата торба за трупове. Все още бе увита с опаковъчна лента, само че сега кафявите ивици бяха напръскани с пудра за вземане на отпечатъци.

Сърцето на Логан потъна в гърдите. Откъм далечната страна на масата от неръждаема стомана не стоеше заместник, а самата Изобел, и в този момент внимателно полагаше малкото телце на мястото му. Беше се преоблякла в обичайната си униформа за рязане. По червената гумена престилка все още нямаше следи от нечистотии. Прокурорът и дежурният патолог вече бяха пристигнали, също облечени в работни дрехи и обсъждаха тялото с Изобел, изслушвайки описанието на сметището, където го бяха открили.

Докато Логан приближаваше, тя вдигна поглед и иззад обезопасителните й очила проблесна леко раздразнение. Тя свали хирургическата си маска:

— Мислех, че инспектор Инш е най-старшият полицай в разследването — каза. — Къде е този път?

— Разпитва заподозрян.

Тя отново си сложи маската и измърмори недоволно:

— Първо пропуска аутопсията на Дейвид Рийд, а сега не иска да се главоболи с присъствие и при второто дете. Дори не знам защо изобщо си правя труда…

Мърморенето й постепенно затихна, докато подготвяше микрофона си, след което се зае с предварителните процедури. Прокурорът хвърли неодобрителен поглед на Логан. Очевидно беше съгласен с мнението на Изобел по въпроса.

Острият сигнал на мобилния му телефон я прекъсна, докато изброяваше присъстващите. Изобел го измери яростно с очи:

— По време на аутопсиите ми не позволявам включени телефони!

Като не спираше да се извинява, Логан изрови досадната вещ от джоба си и я изключи. Ако беше нещо важно, щяха да го потърсят пак.

Все така вбесена, Изобел приключи с встъпителните процедури, подбра лъскави ножици от неръждаема стомана от подноса с инструменти и започна да реже опаковъчната лента, документирайки състоянието на тялото, докато разкриваше части от него.

Под лентата момиченцето беше голо.

Когато Изобел се опита да развие ивиците около главата на детето, от скалпа му щеше да се отдели един огромен кичур коса. Тя използва малко ацетон, за да размекне лепенката. Силният мирис на химикал остро проряза антисептичния аромат на помещението и едва загатнатия мирис на разложение. Тялото поне не бе прекарало последните три месеца в канавка.

Изобел върна ножиците на подноса, а асистентът й започна да прибира лентите опаковъчна хартия в пликчета за доказателства. Тялото все още беше свито в ембрионална поза. Тя внимателно започна да раздвижва ставите на крайниците, докато тялото не легна изцяло по гръб пред нея. Сякаш спеше.

Русо, четиригодишно момиченце, леко пълно, с безброй следи от контузии по раменете и бедрата. Натъртванията контрастираха рязко с восъчния цвят на кожата й.

Докато Изобел работеше, около нея снимаше фотограф, който Логан досега не бе виждал.

— Ще ми трябва добра снимка на главата и раменете — каза му Логан.

Фотографът кимна и се надвеси над студеното мъртво лице.

Последваха няколко проблясъка на светкавица и звуци от превъртаща се лента.

— Дълбок прорез между лявото рамо и горната част на ръката. Изглежда… — Изобел дръпна ръката, разтваряйки дълбоката рана. — Да, стига чак до костта. — Тя опипа страните на раната с облечения си в ръкавица пръст. — Нанесен е след смъртта. С един удар от добре наточено, равно острие. Вероятно сатър за месо. — Тя се приближи толкова близо до прореза, че носът й едва ли не докосваше тъмночервената плът. После го подуши. — В областта на раната долавям отчетлив мирис на повръщано. — Протегна ръка: — Подай ми онази пинцета.

Асистентът й се подчини, а Изобел започна да тършува из раната, докато най-сетне пинцетата не се появи, уловила нещо сиво и жилесто.

— В раната има следи от частично смляна храна.

Логан се опита да блокира представата за сцената. Не успя.

— Опитал се е да я нареже — въздъхна той. — Да се отърве от тялото.

— Какво те кара да смяташ така? — попита Изобел, отпуснала леко едната си ръка върху гърдите на малкото момиченце.

— Бог ми е свидетел, че във вестниците всеки ден пише как някой е нарязал нечий труп. Искал е да се отърве от доказателството, така че прави опит да го насече на парчета. Само че това се оказва не толкова лесна работа. Докато се опитва започва да му се повдига. — Гласът на Логан звучеше кухо. — Така че я увива с опаковъчната лента, пъха я в чувала за смет и я изхвърля. Боклукчиите вършат останалото. — В Лондон може и да ги наричаха служители по чистотата, но в Абърдийн си бяха боклукчии.

Прокурорът изглеждаше впечатлен.

— Много добре — каза той. — Възможно е да сте прав. — Той се обърна към асистента на Изобел, Браян, който в този момент прибираше жилестото парченце в поредното прозрачно найлоново пликче. — Погрижи се да му направят ДНК анализ.

Без да им обръща внимание, Изобел вече отваряше устата на момиченцето и надничаше вътре с помощта на шпатула за език. Тя се отдръпна рязко.

— По всичко изглежда, че е погълнала някакъв вид домашен препарат за почистване. Значително количество, ако се съди по състоянието на устата й. Зъбите и кожата показват признаци за корозивно обезцветяване. Ще получим по-добра представа, когато огледаме съдържанието на стомаха. — Изобел затвори устата на детето с една ръка, докато с другата подкрепяше русата глава. — Аха!… — Тя махна на фотографа да се приближи. — Снимай това. Задната част на главата е понесла силен, разтърсващ удар. — Пръстите й се движеха, опипвайки мястото, където краят на косата се срещаше с врата. — Не е бил тъп предмет, по-скоро нещо широко и леко изострено.

— Ръб на маса? — попита Логан, като изпитваше все по-голямо безпокойство от заключението, което се натрапваше.

— Не, според мен остро и солидно, като ръба на камина или тухла.

— Това ли е причинило смъртта?

— Ако не я е убила белината… Няма начин да разберем със сигурност, преди да отворя черепа.

На количката до масата имаше трион за кости. На Логан не му се искаше да вижда какво ще последва.

Проклетият детектив-инспектор Инш и досадната му малка дъщеря. Той трябваше да стои тук сега и да гледа как режат четиригодишни момиченца на малки парчета, не Логан.

Изобел прокара острието на скалпела иззад едното ухо по целия път през върха на главата до другото, прерязвайки повърхността на кожата. Без дори да й мигне окото, тя зарови пръсти в раната и дръпна, обелвайки скалпа напред като чорап. Логан затвори очи, като се опитваше да не чува звука на кожата, разделяща се с мускулите под нея: като от пречупване на маруля в основата. След това се откри черепа.

В помещението отекна пилещият писък на триона, от което Логан почувства как зъбите му изтръпват и стомахът му се свива.

През цялото време Изобел не спираше да говори, откъснато и без следа от емоция в гласа си. За пръв път се радваше, че повече не излизаха. Нямаше начин да й позволи да го докосне тази вечер. Не и след всичко това.