Стюарт Макбрайд
Студен гранит (7)

7

Намериха тялото на градското сметище в Ниг, южно от града. На две минути път с кола от дома на Ричард Ърскин. Група ученици провеждали практика: „Преработването на отпадъци и проблемът със замърсяването“. Бяха пристигнали с минибус в три и двадесет и шест, след което надянали малките си бели маски за дишане — от пластмасовите, с ластик — и дебели гумени ръкавици. Всички носели непромокаеми якета и гумени ботуши „Уелингтън“. Разписали се на сглобяемата будка до подемниците в три и тридесет и седем и закрачили из пейзажа от изхвърлени пелени, счупени бутилки, кухненски отпадъци и всичко останало, всекидневно изхвърляно от стотици хилядите жители на Абърдийн.

Забелязала го Ребека Джонстън, осемгодишна. Ляв крак, стърчащ от купчина издрани черни найлонови торби. Небето било пълно с чайки — огромни, тлъсти, разплути същества, които пикирали и си кряскали една на друга в нестроен балет. Една от тях дърпала с клюн окървавения голям пръст. Тъкмо това привлякло вниманието на Ребека.

И точно в четири часа бяха повикали полицията.

 

 

Миризмата беше невероятна дори за влажен и ветровит ден като този. На възвишението Дуунис дъждът бе още по-вледеняващ. Капките блъскаха по колата като чукове. Поривите на вятъра връхлитаха ръждясалия воксхол и караха Логан да се свива зиморничаво, макар отоплението да бе усилено докрай.

Двамата с полицай Уотсън бяха мокри до кости. Дъждът не бе обърнал никакво внимание на полицейските им „непромокаеми“ якета, беше успял да се просмуче в панталоните и да прокапе в обувките им. Заедно с кой знае какво още. През прозорците на колата не се виждаше нищо, а отоплителната уредба не успяваше да прогони студа.

От Бюрото по самоличността още не се бяха появили, така че Логан и Уотсън бяха издигнали над тялото импровизиран заслон от нови чували за боклук и кошчета на колела. Изглеждаше така, сякаш се канеше всеки момент да се разхвърчи на части под напорите на виещия вятър, но държеше по-голямата част от дъжда настрана.

— Къде са, по дяволите? — Логан почисти един кръг върху запотеното предно стъкло. Настроението му бе паднало като камък още докато се бяха борили с опитващите се да отлетят черни найлонови чували и неотзивчивите кошчета за боклук. Ефектът от болкоуспокояващото, което бе взел на обяд, започваше да изчезва и той изпитваше мъчителна болка всеки път когато помръднеше. Измърмори ядосано, извади пластмасовото шишенце и изтръска едно хапче в ръката си, след което го глътна на сухо.

Най-накрая по пътя покрай сметището с криволичене се зададе почти бял микробус с пламтящи фарове — пристигаха представителите на Бюрото по самоличността.

— Време беше, по дяволите! — обади се полицай Уотсън.

Излязоха от колата и зачакаха в тежкия дъжд.

Зад приближаващия микробус Северно море беснееше, сиво и необятно, а мразовитият вятър срещаше за пръв път земя след преминаването си през норвежките фиорди.

Микробусът спря рязко и през предното стъкло към дъжда и гниещия боклук надникна нервен на вид мъж.

— Няма да се разтопиш, мамка му! — извика му Логан. Изпитваше болки, беше му студено и бе подгизнал. Нямаше желание да го разиграват.

От микробуса в пороя с нежелание излезе група от четирима мъже и жени и с ругатни започнаха да издигат палатката на Криминалния отдел над тялото. Изхвърлиха навън кошчетата за боклук и чувалите за смет и се заеха да инсталират генераторите. Скоро моторите им зареваха и мястото бе обляно от съскащата бяла светлина на прожекторите.

Почти веднага след като местопрестъплението бе подсигурено срещу дъжда, се появи и „Док“ Уилсън, дежурният лекар.

— Добра ви вечер — каза, като придържаше яката на палтото си с една ръка, а с другата притискаше към себе си чантата с инструменти. Хвърли един поглед на полето, минирано от боклуци, лежащо между черния път и синята найлонова палатка и въздъхна. — Току-що си купих нови обувки, мамка му. Е, какво да се прави…

Той нагази през боклуците и тръгна към палатката, следван плътно от Логан и полицай Уотсън.

На прага ги спря представител на Бюрото с обсипано от акне лице и ги държа на дъжда, докато не се разписаха за присъствие, след което им хвърли подозрителен поглед и им разреши да се напъхат в белите хартиени работни комбинезони.

Във вътрешността на палатката, подобно ръката на Дамата от езерото, ги очакваше един-единствен човешки крак, подаващ се от коляното надолу от купчината чували за боклук. Липсваше само Екскалибур. Видеооператорът на Бюрото обхождаше бавно останките и заснемаше ставащото, докато колегите му пълнеха чисти найлонови торби за доказателства със съдържанието на чувалите за смет около крака.

— Ще ми помогнеш ли? — каза докторът, подавайки чантата с инструментите си на Уотсън.

Тя мълчаливо го изчака да я отвори и да изрови от вътрешността й чифт гумени ръкавици, които изпъна по ръцете си като хирург.

— Направете ни сега малко място — нареди докторът на суетящите се хора от Бюрото.

Те отстъпиха и му позволиха да се заеме с тялото.

Док Уилсън улови глезена с върховете на пръстите си точно под ставата.

— Няма пулс. Или си имате работа с отрязан крайник, или жертвата е мъртва. — Той подръпна крака, за да пробва, при което целият чувал за боклук се помести, а екипът от Бюрото изохка от ужас. Това беше тяхното местопрестъпление! — Хм, не. Бих казал, че крайникът си е добре прикрепен. Считайте смъртта за обявена.

— Благодаря, Док — каза Логан, когато възрастният мъж се изправи и избърса гумените ръкавици в дрехите си.

— Никакъв проблем. Искате ли да поостана, докато дойдат патологът и прокурорът?

Логан поклати глава.

— Няма смисъл на всички да ни мръзнат задниците. Благодаря все пак.

Десет минути по-късно фотографът на Бюрото по самоличността подаде глава през входа на палатката:

— Съжалявам, че закъснях, някакъв идиот решил да поплува в пристанището, но забравил да си вземе капачките на коленете. Исусе, направо умрях от студ навън.

И вътре не беше кой знае колко топло, но поне не валеше.

— Здрасти, Били — каза Логан, докато брадатият фотограф се освобождаваше от пластовете дрехи.

Натъпка дългия си червено-бял шал в джоба. Последва го червената, смачкана на топка шапка, върху която бяха избродирани думите „САМО ДОНС“. По главата му нямаше нито косъм.

Логан го погледна стреснато:

— Какво се е случило с косата ти?

Били се намръщи, навличайки хартиения, подобен на детски ританки комбинезон:

— Не започвай и ти, мамка му. Както и да е, мислех те за мъртъв.

Логан се ухили.

— Бях. Но се оправих.

Фотографът почисти очилата си с една сива носна кърпичка, след което направи същото с обектива на фотоапарата си.

— Някой да е пипал нещо? — попита той, като зареди чисто нов филм в апарата.

— Док Уилсън дръпна веднъж крака, но като изключим това, всичко е свежо.

Били прикрепи огромна светкавица към горната част на апарата и я удари веднъж странично, при което тя издаде тънък писък.

— Добре, а сега отстъпете, дами и господа…

В тясното пространство проблесна твърда, синьо-бяла светлина, последвана от автоматичния звук от превъртането на лентата и воя на зареждащата се светкавица. Отново, и отново, и отново…

Били почти беше приключил, когато телефонът на Логан иззвъня. Той го изрови от джоба си, ругаейки. Беше Инш и се интересуваше от последните новини.

— Съжалявам, сър. — Наложи се Логан да повиши глас, за да надвика трополенето на дъжда по покрива на палатката. — Патологът още не е пристигнал. Не можем да го идентифицираме официално, без да преместим тялото.

Инш изстреля няколко цветисти думи, но Логан почти не го чуваше.

— Току-що получихме анонимно обаждане. Тази сутрин някой е видял дете, което съответства на описанието на Ричард Ърскин, да влиза в тъмночервен хечбек.

Логан погледна към бледосиния гол крак, стърчащ от боклука. Информацията бе дошла прекалено късно, за да могат да направят нещо за петгодишното дете.

— Уведоми ме веднага щом патологът пристигне.

— Да, сър.

 

 

Когато Изобел Макалистър се появи, изглеждаше така, сякаш току-що бе слязла от модния подиум: дълъг шлифер на Бърбъри, тъмнозелен костюм от панталон и сако, кремава блуза с висока яка, деликатни перлени обици, с артистично разрошена къса коса. Гумените й ботуши бяха с три размера по-големи отколкото трябваше… Изглеждаше толкова добре, че ти ставаше лошо.

Веднага щом влезе, тя замръзна, втренчила поглед в Логан, свит и подгизнал в ъгъла. Изобел почти се усмихна. След това остави медицинската си чанта върху една торба за боклук и направо се захвана за работа:

— Обявена ли е смъртта?

Логан кимна и отговори, като се опитваше гласът му да не издава колко го бе впечатлил външният й вид:

— Док Уилсън я обяви преди половин час.

Ъгълчетата на устата й се спуснаха надолу.

— Дойдох веднага щом можах. Имам и други задължения.

Логан се сви.

— Не намеквах нищо — вдигна ръце той. — Просто ти съобщавах кога обявиха смъртта. Това е всичко.

Сърцето биеше в ушите му като чук, заглушавайки барабаненето на дъждовните капки.

Тя остана неподвижна, вгледана в него, с неразгадаемо лице.

— Разбирам… — каза най-накрая.

Обърна му гръб, покри безупречния си костюм със стандартния бял работен комбинезон, извади малкия си микрофон, изрецитира стандартните „кой“, „кога“, „къде“ и продължи да работи без повече бавене.

— Имаме човешки крак: ляв, подаващ се от чувал за смет от коляното надолу. Големият пръст е бил подложен на някакъв вид разкъсване, вероятно посмъртно…

— Една чайка се опитваше да го изяде — обясни Уотсън, получавайки студена усмивка като благодарност за труда, който си бе дала.

— Благодаря, полицай. — Изобел се обърна отново към вкочанения крак. — Големият пръст е изкълван от морска птица. — Тя посегна напред и докосна с върховете на пръстите си бледата мъртва плът. Издаде устни и натисна с палец петата, докато с другата ръка опипваше пръстите. — Преди да ви дам приблизително време на смъртта, трябва да извадим останките от чувала. — Даде знак на един от хората от Бюрото да се приближи и да разстели ново найлоново платнище върху неравната повърхност на боклука. Двамата извлякоха чувала със стърчащия крак върху платнището. През цялото време фотоапаратът на Били не спираше да бляска и да вие.

Изобел се приведе над торбата за смет и я разряза с едно гладко плавно минаване на скалпела. Уловеният от найлоновата торба боклук се разсипа. Голото тяло бе свито на топка, фиксирано в ембрионална поза с помощта на кафява опаковъчна скоч лента. За момент Логан зърна руса коса и потръпна. Мъртвите деца изглеждаха по-малки, отколкото бяха в действителност.

Между намотките на лентата се виждаше, че кожата е с деликатния бял оттенък на бутилка за мляко. Над раменете като кръпки се бяха образували светлопурпурни петна. Бедното дете бе стояло с главата надолу в торбата и кръвта му се бе стекла в долните части на тялото.

— Известна ли е самоличността? — попита Изобел, като оглеждаше дребния труп.

— Ричард Ърскин — отговори Логан. — Петгодишен.

Тя вдигна поглед към него, стиснала скалпела с едната ръка и плика за улики в другата.

— Не е „той“ — каза, като се изправи. — Момиче е. Три или четиригодишно.

Логан се взря по-внимателно в опакованото тяло.

— Сигурна ли си?

Изобел прибра скалпела в несесера и го изгледа така, сякаш беше бавноразвиващ се.

— Медицинските дипломи от Единбургския университет може вече да не са чак такъв писък на модата, но ако ни научиха на нещо, то е поне да различаваме малките момченца от момиченцата. Отсъствието на пенис донякъде предрешава заключението ми.

Логан се канеше да зададе очевидния въпрос, но Изобел го прекъсна:

— И не, нямам предвид, че е бил премахнат като в случая с Рийд: никога не е бил там, където се очаква да бъде. — Тя вдигна медицинската си чанта от торбата за боклук. — Ако ви трябва час на смъртта или нещо допълнително, ще трябва да изчакате аутопсията. — Тя махна на полицая от Бюрото, който бе постелил найлоновото платнище: — Ти прибери останките и се погрижи да пристигнат в моргата. Ще продължа там.

Прозвуча тихо: „Да, г-жо“, след което Изобел излезе, отнасяйки със себе си медицинската си чанта и оставяйки след себе си вледенен въздух.

Полицаят от Бюрото почака, докато тя вече не можеше да го чуе и измърмори:

— Фригидна кучка.

Логан побърза да излезе след нея и успя да я настигне, докато тя все още крачеше към колата си.

— Изобел? Изобел, чакай.

Тя насочи ключодържателя към автомобила: индикаторът светна, а багажникът се отвори.

— Не мога да ти кажа нищо повече, преди да откараме трупа в моргата.

Заподскача на един крак, за да свали единия си ботуш, след което го пусна в една поръбена с пластмаса чанта и го замени с велурена обувка.

— За какво беше всичко това?

— Кое? — Тя се зае с другия ботуш, като се опитваше да не залепи прекалено много боклук върху новите си обувки.

— Виж, налага се да работим заедно.

— Наясно съм с това — отговори Изобел, като разкъса работния комбинезон, хвърли го при ботушите и затръшна багажника. — И не съм аз тази, която има проблем!

— Изобел…

Температурата на гласа й беше спаднала с поне двайсет градуса:

— Нарочно ли се опитваше да ме унижиш там вътре? Как смееш да поставяш под въпрос професионализма ми! — Тя отвори вратата на колата, качи се вътре и я затръшна в лицето му.

— Изобел…

Прозорецът се спусна и тя вдигна поглед към стоящия под дъжда Логан.

— Какво?

Ала Логан не можеше да намери думи.

Тя се взря разярено в него, запали колата, успя да завие с няколко маневри на хлъзгавия път и се понесе с рев в мрака в посоката, от която беше дошла.

Логан проследи как габаритите на колата изчезнаха, изруга под нос и се върна с наведена глава в палатката.

Малкото момиченце все още лежеше там, където я бе оставила патоложката. Екипът на Бюрото бе прекалено зает да си припомня начина, по който бе излязла, вместо да изпълни заповедите й. Логан въздъхна и приклекна до тъжния вързоп.

Лицето на детето бе почти напълно скрито: опаковъчната лента бе увита около главата й. Ръцете, както и коленете й, бяха залепени за гърдите. Изглежда обаче на убиеца й му бе свършила скоч лепенката, преди да пристегне както трябва краката. Точно поради тази причина левият крак се бе подал през торбата, а щастливата чайка се бе опитала да закуси с него.

Той извади телефона си и направи справка дали имаха сведения за изчезнало момиченце на около три или четири години. Нямаха.

Като продължаваше да ругае тихо под нос, набра номера на детектив-инспектор Инш, за да го информира по последните разкрития.

— Ало, сър? Да, обажда се детектив-сержант Макрей… Не, сър. — Той си пое дъх: — Не е Ричард Ърскин.

От другата страна на линията настъпи изумено мълчание, след което се чу:

— Сигурен ли си?

Логан кимна, въпреки че Инш нямаше как да го види.

— Определено. Жертвата е малко момиче, на три, може би четири години, но никой не е съобщавал за изчезването й.

От слушалката изригнаха ужасяващи проклятия.

— Точно това искам да кажа и аз, сър.

Хората от екипа на Бюрото по самоличността разсъждаваха как да вдигнат трупа и да го закарат в моргата. Логан им кимна. Онзи, който бе нарекъл Изобел кучка, извади мобилен телефон и се обади на дежурните погребални агенти. Нямаше как да разнасят тялото на мъртво дете из целия град в товарното отделение на мърляв микробус.

— Мислиш ли, че случаите са свързани? — В гласа на инспектор Инш се долавяше изпълнена с надежда нотка.

— Съмнявам се. — Логан проследи как претърколиха малкото телце в чувал за трупове, който беше прекалено голям за него. — Жертвата е момиче, а не момче. Изхвърлена е по различен начин: увили са хлапето в километър и половина опаковъчна лепенка. Няма следи от удушаване. Възможно е да е била насилена, но ще знаем със сигурност след аутопсията.

Инш отново изруга.

— Предай им, че искам да приключат още днес с детето, разбрано? Нямам намерение цяла нощ да въртя палци, докато медиите си измислят истории на ужасите. Днес!

Логан се намръщи. Идеята да поднесе тази новина на Изобел никак не му се нравеше. В настроението, в което се намираше, беше по-вероятно да извърши аутопсията направо върху него.

— Да, сър.

— Почистете я и я фотографирайте. Искам плакати с лицето й: Виждали ли сте това момиче?

— Да, сър.

Синята торба за трупове бе вдигната от двама души, които внимателно я оставиха в ъгъла на палатката, за да не пречи. Чак след това започнаха да събират боклука от чувала, в който бяха намерили изхвърленото дете, като се стараеха да поставят етикети на всичко, което намереха. Бананови кори, празни винени бутилки, натрошени черупки от яйца… Бедното хлапе дори не бе имало честта да получи плитък гроб. Бяха я изхвърлили заедно с боклука.

Логан вече обещаваше на инспектора да му се обади веднага щом научеха нещо повече, когато полицай Уотсън извика:

— Стойте!

Тя се хвърли напред и улови измачкано парче хартия измежду боклука, който се бе разсипал върху найлоновия чаршаф.

Касова бележка.

Логан помоли Инш да изчака, докато Уотсън разгъваше измърсената хартия. Беше от големия „Теско“ в Дейнстоун. Някой беше купил половин дузина яйца от свободни кокошки, крем фреш, две бутилки каберне совиньон и една опаковка с авокадо. Беше платено в брой.

Уотсън изпъшка от разочарование.

— Проклятие. — Тя подаде касовата бележка на Логан. — Мислех, че е платил с кредитна или дебитна карта.

— Няма начин да изкараме такъв късмет. — Той преобърна парчето хартия в ръцете си. Яйца, вино, шикозна сметана и авокадо… Редът под последния артикул привлече вниманието му и на устните му започна да се оформя усмивка.

— Какво? — попита раздразнено Уотсън. — Какво му е смешното?

Логан вдигна високо бележката и й се усмихна още по-широко.

— Сър — каза в слушалката, — полицай Уотсън току-що откри касова бележка от супермаркет сред боклука от чувала с тялото… Не, сър, платил е в брой. — Ако усмивката му станеше още по-широка, горната част на главата му щеше да изчезне. — Но е накарал да впишат точките в клубната му карта.

 

 

По това време на деня „Андерсън драйв — юг“ беше истински кошмар. За сметка на това пък „Андерсън драйв — север“ беше в пъти по-зле. Задръстването бе стиснало за гушата целия град. Час пик.

Прокурорът най-после се появи и обиколи набързо местопрестъплението, настоя за последните новости по разследването, след това се оплака, че това е второто мъртво дете, което намираха за толкова и толкова дни, и намекна, че за това е виновен Логан. Накрая се разкара.

Логан изчака двамата с Уотсън да влязат на сигурно място в затопленото купе на колата, преди да й обясни какво би искал да стори на прокурора с помощта на кактус и щипещ крем.

Отне им повече от час, докато се придвижат от сметището в Ниг до огромния „Теско“ в Дейнстоун. Магазинът бе разположен на първокласно място: недалеч от преливащата река Дон, на една плюнка разстояние от стария преработвателен завод за канализационни води, от гробището „Гроув“ и грампианската птицекланица, както и съвсем близо до мястото, където бяха открили подпухналия труп на Дейвид Рийд.

Магазинът бе оживен. Всички служители от съседния Научно-технологичен парк пазаруваха пиячка и полуфабрикати за поредната вечер у дома пред телевизора.

Вътре, точно до входа, имаше пункт за обслужване на клиенти, където работеше младолик мъж с руса коса, завързана на конска опашка. Логан го помоли да повика управителя.

Две минути по-късно се появи дребен, оплешивяващ мъж с полукръгли очила. И той носеше син униформен пуловер като останалите от персонала, но на табелката с името му пишеше: „КОЛИН БРАНАГЪН, УПРАВИТЕЛ“.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Логан извади документите си и му ги подаде.

— Господин Бранагън, трябва ни информация за клиент, който е пазарувал тук миналата сряда. — Той извади касовата бележка, вече пъхната на сигурно място в малко пликче за доказателства. — Платил е в брой, но е използвал клубната си карта. Можете ли да ми дадете името и адреса му от номера на картата?

Управителят взе прозрачния плик и прехапа устни замислено.

— Ами не съм много сигурен — каза той. — Налага се да се придържаме към Закона за защита на личната информация. Не мога просто така да раздавам данните на купувачите ни. За такова нещо могат да ни осъдят. — Той сви рамене. — Съжалявам.

Логан снижи глас почти до шепот:

— Важно е, господин Бранагън. Разследваме изключително сериозно престъпление.

Управителят прокара ръка през блестящото си теме.

— Не зная… Трябва да попитам в централното управление…

— Чудесно. Да го направим.

От централното управление отговориха, че съжаляват, но не можело. Ако настоявали да получат достъп до данните на техните клиенти, се налагало да подадат официална молба в писмен вид или да си издействат съдебна заповед. Трябвало да се съобразят със Закона за защита на личните данни. Нямало начин да направят изключение.

Тогава Логан им каза за трупа на малкото момиченце в чувала за смет.

От централното управление промениха решението си.

Пет минути по-късно Логан излизаше от магазина, стиснал лист хартия формат А4, върху който бяха отпечатани име, адрес и общ брой клубни точки, събрани от септември насам.