Стюарт Макбрайд
Студен гранит (5)

5

Когато навлязоха в движението по „Андерсън драйв“ и се насочиха към управлението, Логан вече започваше да се съвзема от неловката ситуация. Шосето бе започнало живота си като околовръстен път, ала съвсем скоро Абърдийн бе навлязъл в кризата на средната си възраст и се бе разлял, изпълвайки пролуките със студените си сиви гранитни сгради, така че сега „Андерсън драйв“ беше по-скоро пояс, опасващ един град, стенещ по шевовете. По време на задръстване бе пълен кошмар.

Дъждът все още се лееше тежко и гражданите на Абърдийн реагираха по обичайния си начин. Малка част се влачеха по пътя си, опаковани в непромокаеми мушами и якета, стиснали здраво чадърите си срещу вледеняващия вятър. Останалите просто си вървяха и бяха мокри до кости.

Всички изглеждаха като убийци или като деца от кръвосмесителен брак. Когато слънцето се показваше, разтваряха дебелите си вълнени връхни дрехи, лицата им се отпускаха и се усмихваха. През зимата обаче целият град приличаше на приемната за кастинга на „Избавление“.

Логан се взираше неподвижно през прозореца към отминаващите хора. Домакиня. Домакиня с деца. Мъж в палто с качулка и глупава шапка. Работникът от пътното управление по почистването с лопатата и служебната си количка, пълна с мъртви животни. Дете с найлонова торбичка. Домакиня с детска количка. Мъж в къса шотландска поличка…

— Какво, по дяволите, му е минало през главата тази сутрин? — обади се Логан, докато Уотсън превключваше на скорост и подкарваше колата с няколко сантиметра напред.

— На кой, на този ли? — попита тя. — Ами… ставай, изстържи мъртвите животни от шосето, обядвай, изстържи още мъртви животни…

— Не, не на него. — Логан заби пръст в прозореца. — На онзи. Според теб дали е станал с мисълта: „Сетих се, ще се облека така, че всички да ми виждат задника на лекия ветрец“?

Сякаш по поръчка в същия момент вятърът подхвана мини шотландската поличка и я развя, разкривайки обширна територия от бял памук.

Едната вежда на Уотсън се повдигна:

— Е, да — каза тя, ускорявайки покрай едно лъскаво синьо волво. — Поне бельото му е чисто. Майка му няма нужда да се тревожи какво ще стане, като го блъсне автобус.

— Вярно.

Логан се наведе напред и включи радиото. Поигра си с копчето, докато от колоните не прогърмя звукът на „Нортсаунд“, абърдийнската комерсиална радиостанция.

Полицай Уотсън се намръщи, когато на разлят абърдийнски диалект затрещя реклама за двойно остъкляване. По някакъв начин под съпровод на сладникава мелодийка бяха успели да натъпчат най-малко седем хиляди думи само в рамките на шест секунди.

— Исусе — произнесе тя с невярващо изражение. — Как слушаш тези глупости?

Логан сви рамене:

— Местно е. Харесва ми.

— Чюхтърски тъпотии. — Тя ускори покрай светофара, преди да е светнал в червено. — Истината е „Радио Едно“. „Нортсаунд“ може да ме ухапе по задника. Както и да е, не беше ли забранено да слушаме радио? Ами ако някой ни потърси?

Логан посочи часовника си:

— Единадесет часа: време е за новините. Местни новини за местни хора. Няма да ни навреди, ако разберем какво става в собствения ни заден двор.

Рекламата за двойното остъкляване свърши и бе последвана от друга за автомобилна фирма в Инверури на дорийски, почти неразгадаем абърдийнски диалект, заменена от трета за югославска балетна трупа и четвърта за нова закусвалня за риба и пържени картофи в Инверберви. Накрая дойде време за новините. В голямата си част бяха обичайните глупости, но едно от съобщенията успя да привлече вниманието на Логан. Той се изправи в седалката и увеличи звука:

— … по-рано днес. Делото на Джералд Клийвър продължава в абърдийнския Шериф Корт. Петдесетгодишният мъж, родом от Манчестър, е обвинен в сексуално посегателство на над двадесет деца, докато е работел като санитар в Детската болница в Абърдийн. При пристигането си под полицейски ескорт Клийвър бе посрещнат от враждебно настроени тълпи, крещящи обиди по негов адрес…

— Надявам се да му разкажат играта в съда — каза Уотсън, като пресече напряко през маркировката на едно кръстовище и ускори по първия страничен път.

— … След откриването на трупа на тригодишния им син близо до река Дон късно миналата нощ, днес родителите на убитото невръстно дете Дейвид Рийд са били залети от съобщения, изразяващи подкрепа…

Логан уцели радиото с пръст, прекъсвайки говорителя насред изречение.

— Джералд Клийвър е едно мръсно лайно — каза той, проследявайки как някакъв колоездач се олюля по средата на пътя, вдигна ръка с два пръста и изруга един таксиметров шофьор. — Разпитвах го за изнасилванията с убийства в Мастрик. Не беше точно заподозрян, но го бяхме включили в списъка със „съмнителни негодници“, така че го привикахме за всеки случай. Имаше ръце като на жаба, студени и лепкави. През цялото време не спираше да се почесва… — Логан потрепери от спомена. — Какво го чака само… От четиринайсет години до живот в „Питърхед“.

— Заслужил си го е.

В затвора „Питърхед“ изпращаха осъдените за сексуални посегателства — изнасилвачите, педофилите, садистите, серийните убийци… Хората като Ангъс Робъртсън. Хора, които трябваше да бъдат защитени от нормалните, уважавани престъпници, които обичаха да втъкват самоделни ножове в телата на сексманиаците. Резултатът беше колостомия и колекторна торбичка за бедния стар Ангъс Робъртсън. Колкото и да опитваше, не успяваше да изпита жал към него.

Полицай Уотсън каза нещо, но Логан бе прекалено погълнат от мислите си за чудовището от Мастрик, за да й обърне внимание. По изражението й отгатна, че току-що му бе задала въпрос.

— Хмм… — отговори, за да спечели време. — В какъв смисъл? — Стандартен спасителен похват.

Полицай Уотсън се намръщи:

— Ами в смисъл какво каза снощи докторът? В Бърза помощ?

Логан изсумтя, извади пластмасовото шишенце от вътрешния джоб на сакото си и го разклати:

— По едно на всеки четири часа, за предпочитане след хранене. Да не се приемат с алкохол. — Тази сутрин вече беше изпил три.

Тя повдигна вежди, но не каза нищо.

Две минути по-късно завиваха към вътрешността на многоетажния паркинг на гърба на управлението и се насочваха към зоната, запазена за колите на патрулите и криминалния отдел. На началниците и старшия състав беше разрешено да ползват местата за паркиране. На всички останали се налагаше да се справят кой както може. Повечето просто изоставяха автомобилите си на булевард „Бийч“ и изминаваха петте минути до управлението пеша. Струваше си да се издигнеш до заместник-началник, особено когато дъждът се лееше отвсякъде.

Откриха детектив-инспектор Инш кацнал на ръба на едно бюро в оперативната стая. Поклащаше единия си огромен крак напред-назад и слушаше редови полицай, стиснал папка с текущи документи. Новините от екипите по издирването не бяха радостни. От подхвърлянето на тялото бе изминало прекалено много време. Метеорологичните условия бяха ужасни. Ако по някакво чудо бяха успели да оцелеят улики през последните три месеца, нищо чудно дъждът да ги бе отмил през изтеклите шест часа. Инспектор Инш не обелваше и дума, докато полицаят изреждаше негативните резултати от списъка си. Просто си седеше и предъвкваше пакет желирани бутилчици кока-кола.

Полицаят завърши доклада си и остана в очакване инспектор Инш да спре да дъвче и да каже нещо.

— Предай на екипите да продължат издирването още един час. Ако дотогава не открием нещо, приключваме за деня. — Инспекторът поднесе към него почти празното пликче с бонбони, а полицаят си взе един и го хвърли в устата си с очевидно задоволство. — Никой не може да каже, че сме се отнесли несериозно към претърсването.

— Да, сър — измърмори полицаят преди да преглътне.

Детектив-инспектор Инш го освободи и махна на Логан и полицай Уотсън да се приближат.

— Аутопсия — заяви без церемонии и изслуша рапорта на Логан за оскверняването на тялото на Дейвид Рийд по абсолютно същия начин, по който бе изслушал доклада за напредъка на екипите по претърсването. Мълчаливо. Безстрастно. С неподвижно лице. Довърши бутилчиците кока-кола и извади пакет с винени дъвчащи бонбони. — Прекрасно — каза, когато Логан приключи. — Значи си имаме педофил сериен убиец, който тича на свобода из Абърдийн.

— Не е задължително — обади се Уотсън, приемайки едно малко ромбовидно бонбонче в оранжев цвят с щампован надпис „ШЕРИ“ върху него. — Разполагаме само с едно тяло. Освен това дори не сме сигурни, че убиецът е местен.

Инш само поклати глава.

Логан си взе „ПОРТВАЙН“:

— Тялото е останало незабелязано в продължение на три месеца. Убиецът даже се е върнал дълго след като е настъпило вкочаняването, за да си вземе сувенир. Знаел е, че скривалището му е безопасно. Намирисва ми на „местен“. Фактът, че се е върнал и е взел част от тялото, означава, че това е нещо специално за него. Този човек не действа импулсивно: обмислял е деянието дълго време. Това е някакъв вид ритуална фантазия. Ще го направи пак. Ако приемем, че вече не е.

Инш се съгласи.

— Искам да изровите всички сведения за изчезнали деца от последната година. Окачете списъка ей там на стената. Има голям шанс някои от тях да са пресекли пътя на този болен копелдак.

— Да, сър.

— Освен това, Логан — прибави инспекторът като внимателно загъна пакетчето с винените бонбони и го пъхна в джоба си. — Обадиха ми се от „Джърнъл“. Споменаха, че си ги посетил и си се интересувал от новото им златно момче.

Логан кимна:

— Колин Милър. Работил е за „Скотиш Сън“. Същият, който…

— Помолих ли те да влизаш в конфликт с вестниците, сержант?

Устата на Логан се захлопна. Пауза.

— Не, сър. Бяхме наблизо и си помислих…

— Сержант — каза инспектор Инш, бавно и преднамерено. — Радвам се, че мислиш. Това е добър знак. И нещо, което насърчавам в подчинените си. — Идваше обаче голямото „но“, Логан го предусещаше безпогрешно. — Но не очаквам от тях да се развяват и да дразнят местната преса без разрешение. Ще ни се наложи да огласим публичен апел към гражданството. Ще ни се наложи да постигнем споразумение за временно информационно затъмнение, в случай на непредвидени обстоятелства по време на разследването. Тези хора трябва да бъдат на наша страна.

— Тази сутрин казахте…

— Тази сутрин казах, че ще прикова онзи, който е проговорил пред пресата. И ще го направя. Провалът си е наш, не на вестниците. Разбрано?

Беше се издънил. Полицай Уотсън внезапно прояви усилен интерес към обувките си, докато Логан казваше:

— Да, сър. Съжалявам, сър.

— Добре. — Инш взе един лист хартия от бюрото и го подаде на порядъчно сгълчания детектив-сержант Макрей: — Екипите по издирването не са открили каквото и да е. Голяма изненада. Разпределили сме водолази, които оглеждат реката, но дъждът силно ги затруднява. Проклетото корито вече е преляло на поне милион места. Имахме късмет, че изобщо открихме тялото. След ден-два реката щеше да наводни канавката и сбогом… — Той махна с ръка. По пръстите му имаше полепнали искрящи зрънца захар от бутилчиците кока-кола. — Тялото на Дейвид Рийд щеше да се отправи към Северно море. Следваща спирка: Норвегия. Никога нямаше да го открием.

Логан почука зъбите си с ръба на доклада за аутопсията, вперил очи в някаква точка малко над плешивата глава на инспектора.

— Дали пък съвпадението не е прекалено голямо? — каза намръщено. — Дейвид Рийд е лежал там цели три месеца, но ако никой не го беше намерил преди реката да прелее през бреговете, просто е щял да изчезне. — Очите му се насочиха обратно към Инш. — Водите го завличат в открито море и историята така и не стига до вестниците. Никаква публичност. Убиецът няма как да прочете за постижението си. Няма обратна връзка.

Инспекторът кимна.

— Добре разсъждаваш. Нареди на някого да довлече човека, който е открил момчето… — Той направи справка с бележките си. — Господин Дънкан Никълсън. Докарайте го тук и хубаво го попечете на бавен огън, а не като набързо свършената работа снощи. Ако човекът крие нещо нередно, искам да знам за това.

— Ще се обадя за патрулна кола и… — бе всичко, което Логан успя да каже, преди вратата да се отвори и в оперативната зала да влети останал без дъх полицай.

— Сър — каза той, когато успя да се закове на място. — Изчезнало е още едно дете.