Стюарт Макбрайд
Студен гранит (40)

40

Четвъртък сутрин настъпи сериозно и меланхолично в Грампианското главно полицейско управление. Основно поради факта, че деветдесет и пет процента от служебния състав страдаше от тежък махмурлук. Никой не знаеше със сигурност какъв бе крайният резултат от снощния гуляй, но нямаше начин да не е внушителен. След бирите, светлото, водката и ред була, всички дружно се бяха наговорили да продължат на текила. Технически погледнато, барът трябваше да е затворил четири часа преди и последният гуляйджия да се е отправил с клатушкане през снега към дома си, но кой ли би се наел да влезе в кръчмата и да търси сметка, че са нарушили лиценза си за продаване на алкохол? Три четвърти от абърдийнските полицейски части някъде по това време крещяха за още лайм и сол.

Логан откри пътя до службата с полупремрежени очи, след като беше закусил с „Ирн-Бру“ и болкоуспокоителни. Нямаше начин в такова състояние да се справи с твърда храна. Сутринта бе донесла със себе си сини небеса и свеж вятър, който покри снега от предишната вечер със заскрежена покривка.

В девет и половина го очакваше пресконференция и Логан отсега започваше да се поти. Някой се беше покатерил в главата му и се опитваше да избута съдържанието й през ушите. Очите му, обикновено почти кристалносини, сега изглеждаха като нещо, излязло от „Невестите на Дракула“.

Когато влезе в стаята за съвещания, последва още един, вече по-тих изблик на ръкопляскане, придружен от леко притворени очи. Той също махна за поздрав на колегите си и се отпусна на обичайното си място.

Детектив-инспектор Инш изшътка на всички да запазят мълчание и започна сутрешния брифинг. Въпреки състоянието, в което се намираше, инспекторът бе изненадващо словоохотлив. Тъкмо той пръв бе предложил вчера, в около два през нощта, да опитат от огнения сладък скоч. Нямаше справедливост.

Инш припомни събитията от предната вечер, предизвиквайки аплодисменти на някои места, след което работата отново тръгна с нормалния си ритъм: екипи по претърсването, криминална лаборатория, обикаляне от врата на врата…

Когато всички останали се изнизаха навън, Логан остана сам с Инш.

— Е — каза дебелият мъж, като се настани отново на бюрото си и извади чисто ново пакетче плодови бонбони. — Как се чувстваш?

— Като изключим духовия оркестър, който се опитва да ми продуха мозъка, не съм зле.

— Добре. — Инш замълча и се заигра с опаковката. — Водолазите са открили тялото на Мартин Стричън в шест и петнайсет тази сутрин. Заплел се е в подводните растения под леда.

Логан дори не си направи труда да се усмихне.

— Разбирам.

— Само за твое сведение, ще получиш похвала за миналата вечер.

Нямаше сили да срещне очите на инспектора.

— Но Стричън умря.

Инш въздъхна.

— Тъй си е. Както и майка му. Но Джейми Маккрийт е жив. Същото важи и за редови полицай Уотсън. Освен това вече няма да умират дечица. — Той положи голямата си като мечешка лапа ръка върху рамото на Логан: — Справи се чудесно.

 

 

На пресконференцията беше като на пазар за добитък: журналистите крещяха, фотоапаратите бляскаха, телевизионните водещи се усмихваха широко… Логан понесе всичко, давайки най-доброто от себе си.

Когато пресконференцията свърши, Колин Милър го очакваше в задната част на помещението с изключително неудобство, изписано на лицето му. Каза на Логан, че е свършил страхотна работа, като е намерил хлапето. Каза, че всички се гордеели с него. После му подаде копие от тазсутрешното издание на вестника със заглавие: „ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ ПОБЕЖДАВА УБИЕЦ НА ДЕЦА!!! ДЖЕЙМИ СЕ ЗАВРЪЩА ЖИВ ПРИ МАЙКА СИ! СНИМКИ НА СТРАНИЦИ 3 И 6…“. Прехапа устни, пое си дълбоко дъх и каза:

— А сега какво?

Логан знаеше, че Милър не говори за случая. Самият той си бе задавал същия въпрос през цялата изминала сутрин. Още откакто беше влязъл в главното управление и не бе отишъл да се види с инспектор Нейпиър и свитата му от шутове. Ако предадеше Изобел, с нея беше свършено. Но ако си държеше устата затворена, можеше да се случи отново: поредното компрометирано разследване, поредният пропуснат шанс да заловят убиец, преди да е отнел нечий живот. Логан въздъхна.

— Всичко, което тя ти казва, трябва да минава първо през мен, преди да си го отпечатал. Ако не го направиш, отивам право при прокурора и ще започнат да я влачат из калта. Криминално разследване. Ефективна присъда. Пълна програма. Разбрано?

Лицето на Милър се изпразни от съдържание. Очите му се впиха в тези на Логан.

— Разбрано — каза най-накрая той. — Съдейки по думите й, мислех, че ще я издадеш, ако разбереш. Твърди, че едва си изчакал първия сгоден случай да се отървеш от нея.

Усмивката на Логан бе също толкова насилена, колкото и думите му:

— Да. Е, сгрешила е. Надявам се да бъдете много щастливи един с друг. — Не успя да погледне Милър в очите, докато казваше последното.

Когато репортерът си тръгна, Логан слезе долу в приемната и се загледа през големите прозрачни врати към бавно падащия сняг. Благодарен на възможността да си почине, той седна на един от неудобните пурпурни столове и отпусна глава на стъклото.

Джаки щеше да се оправи. И той щеше да се види с нея днес следобед, въоръжен с един куп чепки грозде, кутия шоколадови бонбони и покана за вечеря. Кой знае, може би това щеше да се окаже началото на нещо хубаво?

Усмихна се, протегна се в стола и се прозя щастливо, докато в същото време един тежко сложен мъж влизаше през входната врата и отупваше снега от палтото си. Мъжът бе в средата на петдесетте, с внимателно оформена, доста побеляла брада. Той се устреми право към рецепцията.

— Здравейте — каза, като потрепваше така, сякаш го измъчваха бълхи. — Трябва да поговоря с детектива с библейското име.

Сержантът зад бюрото посочи към Логан.

— Библейски герой един брой, ей го там.

Мъжът прекоси решително покрития с линолеум под, като стъпките му бяха несигурни само доколкото явно се бе подкрепил с неизвестен брой уискита, преди да добие куража да стигне дотук.

— Ти ли си библейският детектив? — попита той с тънък и леко завален глас.

Въпреки известното колебание, което изпита, Логан потвърди, че е той.

Мъжът се изправи като метален прът, с изпънати гърди и брадичка, вирната във въздуха.

— Аз я убих — каза той, а думите му излизаха толкова бързо, че все едно ги изстрелваше с картечница. — Аз я убих и съм тук, за да си понеса последствията…

Логан потърка челото си с ръка. Последното, което му трябваше сега, бе поредният случай, за който да се тревожи.

— Кого? — попита, като се постара да избегне нетърпението в гласа си, но не успя.

— Момичето. Онова, което намериха в пристройката… — Гласът му се поколеба и едва сега Логан си даде сметка, че очите му бяха силно зачервени, а носът — поаленял от плач. — Не я видях. — Той потръпна, изгубен в миналото. — Не я видях… Помислих си… през цялото време… Когато арестувахте онзи мъж, си помислих, че ще ми се размине. Но него го убиха, нали? Убиха го заради мен… — Той избърса очи с опакото на ръката си и изведнъж започна да плаче.

Значи това беше човекът, убил Лорна Хендерсън. Човекът, заради когото Бърнард Дънкан Филипс бе изгубил живота си. Човекът, заради когото сестра Хендерсън бе станала убиец.

Логан въздъхна и стана от стола.

Поредният разрешен случай. Поредният съсипан живот.