Стюарт Макбрайд
Студен гранит (4)

4

Полицай Уотсън го чакаше във фоайето. Беше опакована до ушите с тежко черно униформено яке. Непромокаемата му тъкан бе лъскава от дъждовни капчици. Косата й бе прибрана на стегнат кок под фуражката, а носът й бе зачервен като уличен светофар.

Докато я приближаваше с ръце в джобовете и потънал в мисли за аутопсията, тя му се усмихна.

— Добро утро, сър. Как е стомахът?

Логан се насили за една усмивка. Ноздрите му все още бяха изпълнени с мириса на мъртвото дете.

— Чувствам се отлично. А ти?

Тя повдигна рамене:

— Радвам се, че пак съм дневна смяна. — Полицай Уотсън огледа празното фоайе. — Е, какъв е планът?

Логан погледна часовника си. Наближаваше десет. Трябваше да убие около час и половина, преди Инш да се върне от събранието.

— Какво ще кажеш да се поразходим?

Разписаха се за кола от криминалния отдел. Полицай Уотсън караше ръждясалия син воксхол, докато Логан седеше на седалката до шофьора и съзерцаваше пороя. Разполагаха с време точно колкото да прекосят града до Бридж ъф Дон, където екипите по претърсването се влачеха през дъжда и калта в издирване на улики, които вероятно дори не бяха там.

Един съчленен автобус пресече с грохот пътя пред тях, вдигайки във въздуха фонтан от вода, изпъстрена с брошури за коледни намаления в западната част на града.

Чистачките работеха като полудели. Непрестанното поскърцване на гума върху предното стъкло се чуваше дори през рева на отоплението. Никой от двамата не бе казал и дума откакто бяха излезли от управлението.

— Наредих на сержанта във фоайето да освободи Чарлз Рийд с предупреждение — обади се най-накрая Логан.

Полицай Уотсън кимна.

— И аз си помислих същото.

Тя подкара колата през кръстовището след скъп на вид автомобил четири по четири.

— Вината не беше негова.

Уотсън сви рамене:

— Не преценявам аз, сър. Вие сте този, когото едва не убиха.

Високопроходимият автомобил — който едва ли някога изобщо се бе сблъсквал с нещо повече от дупките по „Холбърн стрийт“ — изведнъж реши да даде десен мигач и да се закове по средата на кръстовището. Уотсън изруга и се опита да намери пролука в потока от движението, което ги подминаваше от вътрешната страна.

— Скапани мъже — промърмори тя, преди да е успяла да си спомни, че в колата беше и Логан. — Извинете, сър.

— Няма нищо… — Той отново се унесе в мълчание, мислейки за Чарлз Рийд и посещението късно снощи в Кралската болница на Абърдийн.

Наистина вината не бе на Чарлз Рийд. Някой телефонира на дъщеря ти и я пита как се чувства от факта, че са намерили тригодишния й син убит и захвърлен в канавката. Не беше голяма изненада, че бе замахнал към първата мишена, която му се бе изпречила на пътя. Виновен беше човекът, продал историята на „Прес енд Джърнъл“.

— Промяна в плана — каза той. — Да видим дали ще успеем да си намерим един брой гнусен журналист.

 

 

„Прес енд Джърнъл“: МЕСТНИТЕ НОВИНИ ОТ 1748 ГОДИНА НАСАМ. Точно това пишеше в началото на всяко издание. Сградата, която вестникът делеше с „Ивнинг Експрес“, обаче, не изглеждаше чак толкова внушителна. Представляваше ниска двуетажна постройка, чудовищно творение от бетон и стъкло на един хвърлей от „Ланк штрахт“. Беше приклекнала зад висока ограда от вериги, подобно на разсърден ротвайлер. Тъй като от главния път нямаше директен достъп, полицай Уотсън мина покрай група одрипавели на вид индустриални постройки, представляващи претъпкани автомобилни салони и двойни редове от паркирани коли. Човекът от охраната хвърли само един поглед на униформата на Уотсън и веднага вдигна бариерата, като им се усмихваше с липсващите си зъби и им махаше да минават.

До въртящата се врата на рецепцията имаше полиран гранитен блок, върху който със златни букви бе изписано „АБЪРДИЙН ДЖЪРНЪЛС ООД“. Над него пък се виждаше месингова табелка, обявяваща историческото значение на вестника: „ОСНОВАН ОТ ДЖЕЙМС ЧАЛМЪРС ПРЕЗ 1748…“, дрън-дрън-дрън. Логан не си даде труда да прочете останалото.

Бледите люлякови стени във фоайето бяха напълно голи, като се изключеше изрязана с длето дървена табелка в почит на загиналите служители на вестника по време на Втората световна война. Логан очакваше нещо по̀ вестникарско: първи страници в рамки, награди, фотографии на журналисти. Вместо това имаше усещането, че вестникът току-що се е нанесъл и така и не им оставаше време да декорират обстановката.

Саксии с избуяли растения бяха поставени върху ярко оцветения под: светлосин линолеум, имитация на мрамор, беше разделен на големи квадрати от златисторозова решетка.

И жената на рецепцията не изглеждаше кой знае колко по-добре: зачервени очи, изтощена руса коса. Вонеше на ментови бонбони против кашлица. Погледна ги със замъглен поглед и издуха шумно носа си във възмръсна кърпичка.

— Добре дошли в „Абърдийн Джърнълс“ — посрещна ги с пълна липса на ентусиазъм в гласа. — Мога ли да ви помогна?

Логан измъкна пълномощното си и го размаха под течащия й нос.

— Детектив-сержант Макрей. Бих искал да разговарям с човека, телефонирал на Алис Рийд снощи.

Рецепционистката огледа първо документите му, после него и полицай Уотсън и накрая въздъхна.

— Нямам идея кой е той. — Направи пауза, за да подсмръкне. — Тук съм само в понеделник и сряда.

— Кой може да знае тогава?

Тя просто сви рамене и отново подсмръкна.

Полицай Уотсън изрови изданието на сутрешния вестник от една витрина и го хвърли през бюрото на жената „ЕДВА ПРОХОДИЛО ДЕТЕ НАМЕРЕНО УБИТО!“. Тя заби пръст в думите: „ОТ КОЛИН МИЛЪР“.

— Какво ще кажеш за него? — попита.

Рецепционистката взе вестника и присви подпухналите си очи към името на автора.

— А… той…

Намръщено натисна един бутон върху телефонната централа пред себе си. От спикърфона отекна женски глас:

— Да?

Рецепционистката грабна слушалката. Произношението й внезапно се промени от учтиво носово до разлято абърдийнско носово:

— Лесли? Да, тук е Шарън… Лесли, Божият дар тук ли е? — Пауза. — Да, от полицията… Де да знам, задръж.

Тя сложи ръка на слушалката и погледна обнадеждено Логан:

— Ще го арестувате ли? — попита, отново любезно.

Логан отвори уста и отново я затвори.

— Просто искаме да му зададем няколко въпроса — каза накрая.

— А… — Шарън изглеждаше разочарована. — Не — каза отново в слушалката. — Малкото говно ня’а го закопчаят. — Тя кимна няколко пъти, след което пусна една широка усмивка. — Ще попитам. — Запърха с клепки и се нацупи по посока на Логан, полагайки усилия да изглежда съблазнително. Борбата със зачервения й нос беше неравна, но положи похвални усилия: — Ако няма да го арестувате, има ли някакъв шанс за малко полицейска бруталност?

Полицай Уотсън й намигна съзаклятнически:

— Ще видим какво можем да направим. Къде е?

Рецепционистката им посочи една служебна врата вляво.

— Не се колебайте да го осакатите — ухили им се тя и натисна бутона на електрическата ключалка.

Залата на репортерите приличаше на склад с килими по пода — огромно помещение с окачен таван. Вътре сигурно имаше най-малко двеста бюра, скупчени на малки островчета: новини, рубрики, редакционни, предпечатна подготовка… Стените бяха боядисани в същия бледолюляков цвят и бяха не по-малко голи. Нямаше прегради и писалищата просто преливаха едно в друго. Купчини документи, жълти пощенски пликове и надраскани бележки се спускаха от едно работно място към друго като бавно движещи се лавини.

Под осветлението над главите им трепкаха компютърни екрани, чиито собственици работеха приведени над клавиатурите си, въвеждайки утрешните новини. Като се изключеше вездесъщото бучене на компютрите и неспирния трясък на копирната машина, в залата цареше зловеща тишина.

Логан сграбчи първия човек, когото успя да намери: възрастен мъж с торбести рипсени панталони в кафяв цвят и кремава риза с лекета. Носеше вратовръзка, върху която гордо стояха на показ следи от поне три неща, с които бе закусвал. Върхът на главата му отдавна се бе сбогувал с косата си, но за сметка на това през лъскавата територия се протягаха несигурно няколко дълги кичура. Нямаше начин да заблуди никой друг освен себе си.

— Търсим Колин Милър — заяви Логан, като му показа пълномощното си.

Едната вежда на мъжа се повдигна.

— Така ли? — каза той. — Ще го арестувате ли?

Логан прибра документите обратно в джоба си.

— Нямах такова намерение, но започвам да се замислям по въпроса. Защо?

Възрастният репортер повдигна панталоните си и грейна невинно към Логан.

— Така, без причина.

Пауза, две, три, четири.

— Добре — каза Логан. — Е, къде е?

Мъжът му намигна и посочи с глава към тоалетните:

— Нямам представа къде е, полицай — каза бавно, произнасяйки многозначително всяка дума. Довърши, като още два пъти погледна бързо към мъжките тоалетни и се ухили широко.

Логан кимна.

— Благодаря, бяхте много услужлив.

— Не, не бях — поправи го репортерът. — Отговорих ви „мъгляво и многоречиво“ като „сенилния стар пръдльо“, какъвто съм.

Мъжът тръгна с лека стъпка към бюрото си, а Логан и полицай Уотсън тръгнаха по права линия към тоалетните. За изненада на Логан Уотсън въобще не се поколеба да влети вътре. Той поклати глава и я последва в облицованата с черно-бели плочки вътрешност.

Крясъкът й „Колин Милър?“ накара цяла група от журналисти да изпищят в един глас. Мъжете се засуетиха с циповете и копчетата на панталоните си и побързаха да напуснат района. Остана само един: нисък, набит, облечен в скъп на вид тъмносив костюм. Имаше широки рамене и набързо подстригана коса. Подсвиркваше си фалшиво към писоара и се клатеше напред-назад.

Уотсън го огледа от горе до долу.

— Колин Милър? — попита тя.

Той й хвърли поглед през рамо и се усмихна безгрижно:

— Искаш ли да ми помогнеш да го изтръскам? — попита с намигване. Глазгоуският му акцент отекна високо и гордо. — Докторът каза да не вдигам нищо тежко…

Тя го погледна намръщено и му каза какво точно да направи с предложението си.

Логан застана помежду им, преди Уотсън да е демонстрирала защо я наричаха „Топкотрошачката“.

Репортерът намигна, приклекна леко, след което обърна гръб на писоара, като се закопчаваше в движение. По почти всичките му пръсти блестяха златни пръстени с монограми. Около врата му се поклащаше златна верига, положена върху копринените връзка и риза.

— Господин Милър? — попита Логан.

— Същият, автограф ли искате?

Милър се насочи наперено към мивката, като пътьом нави ръкавите си лекичко, разкривайки поредния обемист златен накит на дясната си китка, и часовник на лявата — достатъчно голям, че върху него да се настанят четирима души. Не беше изненадващо, че мъжът е толкова мускулест — налагаше му се да разнася наоколо цял бижутерски магазин.

— Искаме да поговорим с вас за Дейвид Рийд, тригодишното дете, което…

— Известно ми е кой е — каза Милър, като пускаше крановете. — Направих цяла първа страница за бедното хлапе. — Той се ухили и напомпа сапун в ръцете си. — Три хиляди думи чисто журналистическо злато. Казвам ви, убийците на деца са златна мина, такива са си. Някой болен копелдак убива поредното дете и изведнъж всички си умират да прочетат за малкото мъртво телце, докато хапват зърнената си закуска. Мамка му, да не повярваш!

Логан устоя на желанието си да сграбчи Милър за врата и да разбие лицето му в писоара.

— Снощи сте телефонирали на семейството — каза вместо това, натикал юмруците си дълбоко в джобовете. — Кой ви каза, че сме го открили?

Милър се усмихна на отражението на Логан в огледалото на мивката.

— Човек не трябва да е гений, инспектор…?

— Сержант — каза Логан. — Детектив-сержант Макрей.

Журналистът сви рамене и известно време мърда пръсти под сешоара.

— Само сержант, а? — наложи му се да изкрещи през рева на топлия въздух. — Няма значение. Помогни ми да хвана този болен копелдак и ще те направя инспектор.

— Да помогна на „теб“ да го хванеш… — Логан стисна силно очи. Връхлетя го образът на счупения нос на Милър и кръвта му в писоара. — Кой ви каза, че сме открили Дейвид Рийд? — попита през стиснати зъби.

Щрак. Сешоарът замлъкна.

— Казах ти, човек не трябва да е гений. Намирате малък мъртъв сополанко. Кой друг може да бъде?

— Не казахме на никого, че тялото е на дете!

— Така ли? Е, сигурно е било съвпадение тогава.

Логан се намръщи.

— Кой ти каза?

Милър се усмихна и спусна ръкавите си, като внимаваше да останат два-три сантиметра модно подаващи се краища на белите му колосани ръкавели.

— Някога да си чувал за журналистически имунитет? Не съм длъжен да ти разкривам източника си. Нито можеш да ме накараш! — Той замълча. — Все пак да уточня, че ако сладкишчето с теб е готово да си поиграе на Мата Хари, може и да ме убедиш… Хубаво нещо са жените в униформа!

Уотсън се озъби и измъкна сгъваемата си палка.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък. Вътре влетя огромна жена с накъдрена тъмнокафява коса. Ръцете й бяха на хълбоците, а в очите й проблясваха пламъци.

— Какво, по дяволите, става тук? — каза тя, като се вторачи унищожително в Логан и Уотсън. — Отвън, с пикня по панталоните, чакат половината ми репортери. — Тя се обърна към Милър, преди някой да е успял да отговори. — А ти какво правиш още тук, по дяволите? След половин час има пресконференция заради мъртвото хлапе! Таблоидите направо ще го изядат. Това си е нашата история, мамка му, и искам да си остане такава!

— Господин Милър ни помагаше в разследването — обади се Логан. — Искам да зная кой му е казал, че сме открили…

— Арестувате ли го?

Логан замълча само за секунда, но бе достатъчно.

— Така си и мислех. — Тя заби пръст по посока на Милър. — Ти! Пускай си задника на скорост. Не ти плащам да си бъбриш с полицайките в кенефа!

Милър се усмихна и отдаде чест на побеснялата жена:

— Дадено, шефке — каза и намигна на Логан. — Трябва да бягам. Дългът ме зове, а и всичко останало.

Той направи крачка по посока на вратата, но полицай Уотсън му прегради пътя.

— Сър? — Тя отново докосна палката си, търсейки отчаяно извинение да я използва върху главата на Милър.

Логан погледна първо самодоволния журналист, а после и полицай Уотсън.

— Пусни го — каза най-сетне. — Ще се срещнем пак, господин Милър.

Журналистът се ухили.

— Разчитай на това. — Той имитира дърпане на спусък по посока на Уотсън. — Ще те хвана по-късно, полицай.

За щастие тя не отговори.

Тръгнаха обратно към колата. Полицай Уотсън мълчаливо изгази през локвите до воксхола, изтръгна вратата до отворено положение, хвърли шапката си на задната седалка, намести се зад волана, тръшна вратата след себе си и изруга.

Логан трябваше да признае, че бе права. Милър нямаше начин да им разкрие доброволно източника си. А редакторката, къдрокосата вещица, им бе дала да разберат в десетминутна тирада, че няма начин, ако ще и в ада, да му нареди да го направи. Шансът беше горе-долу толкова голям, колкото футболният клуб на Абърдийн да спечели Висшата лига.

Почукване по стъклото от неговата страна го накара да подскочи. Отвън, под дъжда радостно му се усмихваше широко лице, използващо издание на Ивнинг Експрес, за да предпази внимателно сресаните косми на главата си. Беше репортерът, който „не им беше казал“, че противният журналист се крие в мъжката тоалетна.

— Ти си Логан Макрей! — каза мъжът. — Знаех си, че те познавам отнякъде.

— Така ли? — Логан се отпусна обратно в седалката.

Мъжът в торбестите, избеляло кафяви рипсени панталони кимна щастливо.

— Направих репортаж… Кога беше?… Преди година. „Полицай герой намушкан по време на финална конфронтация с чудовището от Мастрик!“ — Той се ухили. — Мамка му, историята си я биваше. Заглавието също. Жалко, че полицай и герой не се римуват… — Сви рамене, после пъхна ръка през отворения прозорец: — Мартин Лесли, отдел „Специални събития“.

Логан стисна ръката му, чувствайки все по-голямо неудобство.

— Исусе, Логан Макрей… — продължи репортерът. — Направиха ли те инспектор?

Логан отговори, че не са, че все още е сержант. Възрастният мъж изглеждаше възмутен до дъното на душата си:

— Майтапиш ли се? Негодници! Заслужил си го! Онзи Ангъс Робъртсън си беше едно болно копеле… Чу ли, че като пристигнал в „Питърхед“, си направил сам операция на апандисита? — Той снижи глас: — Заточена отвертка, право в корема. Сега се налага да ходи по голяма нужда в торбичка…

Логан не отговори, а репортерът се наведе над отворения прозорец, провирайки глава, за да се предпази от дъжда.

— Е, по какво работиш сега?

Логан се взираше право напред през стъклото на колата по протежение на мрачния сив „Ланк штрахт“.

— Ъъ… — каза той. — Аз, м-м…

— Ако се интересуваш от Колин Вулвата — започна едва ли не шепнешком възрастният мъж… После спря и се плесна с длан през устата, като измърмори по посока на полицай Уотсън: — Съжалявам, миличка, не се обиждай.

Тя сви рамене. В крайна сметка само преди няколко минути бе нарекла Милър с далеч по-лоши имена.

Лесли й се усмихна засрамено.

— Ами така си е, малкото лайно се появява тук от „Скотиш Сън“ и си мисли, че е шибаният божи дар… Както чувам, оттам са го изритали. — Лицето му потъмня. — Някои от нас все още вярват в правилата! Не подливай вода на колеги. Не се обаждай на майката на мъртвото хлапе, докато не се увериш, че полицията вече й е съобщила. Само че негодникът си мисли, че ще му се размине всичко, щом в другия край на историята има репортаж. — Настъпи пауза, изпълнена с горчивина. — А и правописът му е ужасен.

Логан го изгледа замислено.

— Имате ли някаква идея кой му е казал, че сме намерили Дейвид Рийд?

Възрастният репортер поклати глава:

— Никаква, но ако науча, ти пръв ще разбереш! За мен ще бъде удоволствие аз да му подлея вода за разнообразие.

Логан кимна.

— Добре. Страхотно… — Той се насили за една усмивка. — Е, ние ще тръгваме…

Полицай Уотсън изкара колата от мястото за паркиране, оставяйки възрастния репортер сам в дъжда.

— Трябва да те направят инспектор! — извика след тях репортерът. — Инспектор!

Докато подминаваха бариерата, Логан усещаше как лицето му полека почервенява.

— Така си е, сър — обади се полицай Уотсън, забелязала как той поаленява като цвекло. — Вие сте вдъхновение за всички нас.