Стюарт Макбрайд
Студен гранит (39)

39

Логан стоеше под бавно сипещия се сняг и наблюдаваше как светлините на линейката се отдалечават. Бяха взели със себе си Уотсън: сътресения, хипотермия, неприятни натъртвания и две счупени ребра. Беше получила и инжекция против тетанус заради ухапванията. Няма място за тревога, бе казал парамедикът. Не и ако човек се замислеше какво е можело да се случи…

Логан се качи в служебната кола, запали двигателя и усили парното докрай. Позволи на главата си да се отпусне върху волана и изпъшка. Редови полицай Уотсън и Джейми Маккрийт бяха на път за болницата. Негодникът Саймън Рени също беше там. Ала Мартин Стричън бе мъртъв. Мъртва бе и майка му.

Вдигна очи точно навреме, за да види как наблизо отбива скъпа на вид кола. Чифт прекалено дълги, елегантно облечени крака се спуснаха откъм мястото на шофьора и стъпиха в снега. Патологът беше тук. Логан почувства, че сърцето му потъва още по-надълбоко.

Изобел Макалистър носеше нещо подобно на костюм, предназначен за някое от момичетата на Бонд. Беше цялата в камилска вълна и кожи. И най-лошото беше, че й отиваше.

Като прибра един непокорен кичур под пухкавата си шапка, тя отвори багажника и извади чантата с инструментите си.

Изобел и Милър

Горе на дървото

С.Е.Ц.Е.Л.У.В.А.Т.

Ако утре рано сутринта отидеше в Професионални стандарти, рижият намусен инспектор Нейпиър щеше да накара да я изведат през входната врата с наведена глава като арестант по-бързо, отколкото би й се удало да произнесе словосъчетанието „злоупотреба със служебно положение“. Тъкмо щеше да разкара Нейпиър от собствената си гуша.

Логан се взря навъсено към къщата на Стричън. Това щеше да я съсипе. Нямаше да може да се доближи до никое полицейско управление в страната и на пет крачки. Щеше да остане безработна. Как го беше казал Милър? Просто понякога имала нужда да сподели… с някой, който бе там заради нея… По същия начин, по който и Логан се бе оказал там заради нея. Някога, в лошите стари дни.

Сега обаче единственият начин, по който би могъл отново да почувства хладното докосване на ръцете й, бе да се озове на масата в собствената й морга. С етикетче на палеца на крака.

— Страхотно — каза си той, когато предното стъкло най-после се проясни. — Хубав образ. Много здравословен… — Той въздъхна и отдели колата от бордюра.

Градът бе смълчан. Автомобилът се плъзгаше през „Андерсън драйв — север“. По това време на нощта навън бяха само такситата и осемнайсетколесните камиони, прорязващи успоредни черни ленти през заснежените пътища. Гумите им образуваха фонтани — хвърчащи пръски от киша и разтопена вода, които се обливаха в злато под светлините на фаровете му.

Радиостанцията в колата изпука и започна да гърми почти без да прекъсва: новините се разпространяваха бързо. Стричън е мъртъв! Детето е живо! Уотсън е била заварена само по сутиен и гащички!

Той се озъби и го изключи. Но тишината бе още по-непоносима от шума. Тя окуражаваше всички онези „ами ако“ из главата му.

Ами ако беше тръгнал наляво, вместо надясно? Ами ако се бе появил пет минути по-късно? Ами ако не беше застанал неподвижно когато Мартин Стричън извади ножа? Ами ако беше стигнал до него навреме… Решен да не мисли за всичко това, Логан включи другото радио и завъртя копчето, докато не попадна на някаква нежна мелодия по „Нортсаунд“. Знак, че светът все още си беше там, където трябваше.

Тактувайки с пръсти в ритъма на музиката, постепенно усети как част от напрежението напуска раменете му. Може би все пак нещата се бяха развили както се полагаше. Може би беше по-добре, че Мартин е мъртъв. И вероятно по-добре, че никой нямаше да го малтретира в затвора „Питърхед“, където всеки трети затворник бе двойник на Джералд Клийвър.

Ала Логан знаеше, че ще има кошмари.

Излезе от шосето и мина напряко през северната част на града, където из пътищата нямаше никой освен него, снега и глобусите на лампите. Музиката по радиото престана. След пауза от около десет секунди, последвана от захилено извинение, дойдоха и новините. Все още тръбяха описанието на Мартин Стричън, все още предупреждаваха хората да си отварят очите на четири. А той вече бе мъртъв.

 

 

Когато Логан стигна до „Куийн стрийт“, часовникът показваше малко преди десет и половина. Остави колата отзад и мързеливо тръгна към управлението, чудейки се къде ли са отишли всички. Сградата бе мълчалива като гроб. Изключително уместно.

Щеше да изчака половин час. След това щеше да телефонира в болницата, за да разбере как се справя редови полицай Уотсън. Първо обаче щеше да си вземе малко кафе. Или чай. Каквото и да е, стига да беше нещо топло. Вече прекосяваше приемната, когато някой го извика:

— Лазаре!

Беше Големият Гари, пръскащ парченца вкусна карамелена вафла „Тънокс“ навсякъде по бюрото си. Усмивката му бе достатъчно широка, че в нея да се побере странично цяла закачалка.

Главата на партньора му се вдигна рязко и веднага след това мъжът притисна ухо към телефонната слушалка. Той също се ухили, вдигайки ентусиазирано палци към Логан през стъклената преграда. Големият Гари се приближи величествено откъм страничната врата и засрами Логан с една мечешка прегръдка.

— Миличкият ми той!

Колкото и да беше приятна демонстрацията на добри чувства, движението преряза изранения стомах на Логан и той изпищя от болка.

— Стига! Стига!

Големият Гари го пусна и се отдръпна крачка назад, без да го изпуска от поглед, с бащинска гордост в очите.

Всичко това обаче изчезна, когато забеляза болката по лицето му.

— Боже, съжалявам! Добре ли си?

Логан му махна, стискайки зъби, като се стараеше да вдишва бавно по начина, на който го бяха научили в клиниката на Болката. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване…

— Дявол да го вземе, направо си станал герой, Лазаре — каза Гари. — Нали така, Ерик?

Сержантът зад бюрото, току-що приключил с телефонния разговор, се съгласи, че да, наистина Логан бил герой.

— Къде са се дянали всички — попита Логан, за да промени възможно най-бързо темата на разговора.

— В съседите. — Тоест в кръчмата. — За сметка на началника. Опитваме се да те открием по радиостанцията от часове!

— А… — Реши да не им казва, че е изключил проклетото нещо и просто се усмихна.

— Най-добре тръгвай и ти натам, Лазаре, приятелю — каза Големият Гари, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се поддаде на изкушението и още веднъж да погълне Логан в премазващата вътрешностите и ребрата му прегръдка.

Логан отстъпи назад и се съгласи, че наистина така е най-добре.

 

 

За сряда вечер в „При Арчибалд Симпсън“ бе доста оживено. Навсякъде накъдето се обърнеше, виждаше мъже и жени полицаи, поглъщащи алкохол, равен на собственото им тегло в милилитри. Настроението бе празнично, като на Нова година, само дето никой не се опитваше да избие зъбите на другия.

Веднага щом някой го разпознаеше, се надигаха викове, които скоро прерастваха в запалянковска версия на „Той е отличен момък“. Неизброими ръце се протягаха и го потупваха по рамото, в ръцете му се появиха питиета, хората се здрависваха с него или го целуваха, в зависимост от това в какво състояние се намираха в момента.

Най-накрая Логан успя да си проправи път през тълпата до едно относително спокойно кътче. Локализира обширното тяло на детектив-инспектор Инш и се хвърли в празния стол до него. Инш вдигна очи, по лицето му се разля широка усмивка и той стовари огромната си лапа върху гърба му. От другата страна на масата се бе настанил единбургският контингент. Детектив-инспекторът и неговите сержанти изглеждаха порозовели и доволни. Те също крещяха поздравления. Медицинският психолог, обаче, изглеждаше така, сякаш усмивката, която си бе надянал, би могла да му нанесе постоянни увреждания.

— Началникът на полицията каза, че тази вечер всичко е за негова сметка! — сияеше Инш, като отново тупна Логан по гърба. — Размахай си личната карта на бара и пиенето е безплатно! — Той се наведе назад и пресуши половин пинта тъмна бира на един дъх.

Логан огледа останалата тайфа — най-доброто от каймака на Грампиан. Вечерта щеше да струва на началника на полицията цяло състояние.