Стюарт Макбрайд
Студен гранит (38)

38

Не беше нещо повече от обикновена колиба. Бетонен навес встрани от пътя за кариерата. Като дете беше играл тук. Не, не беше играл. Беше се крил. Криеше се от баща си. Криеше се от света.

Гранитносивата заоблена стена на кариерата беше като едва забележима сянка през завесата на падащия сняг. Беше врязана в скалата, в резултат на което се бе образувала стръмна урва. По късно собствениците бяха насочили вниманието си към залежите под земята, в резултат на което се беше образувало коварно дълбоко езеро. Дори и посред лято водата бе мрачна и ледена, а в дълбините й се таяха полюшващи се гори от водни растения. Близо до бреговете можеха да се намерят дори пазарски колички, но по-навътре дъното се спускаше до безкрай. Никой не плуваше в езерото в кариерата. Не и откакто през петдесетте там бяха изчезнали две момчета.

Местността беше призрачна. Царство на мъртвите. За него бе идеална.

Полицаите не трябваше да са в къщата! Не трябваше да се получава така. Не биваше да са там… Той си проправи път през натрупалия до глезените сняг по посока на навеса, като с мъка си поемаше дъх. Товарът му тежеше и раменете започваха да го болят. Но си струваше. Тя беше добро момиче. Не се бори изобщо. Мартин я бе изритал в лицето само веднъж, след което бе омекнала напълно. Смълчана и умиротворена, докато я освобождаваше от дрехите.

Ръцете му трепереха от досега с кожата й: прохладна на допир и мека. Разряза дрехите й, като остави само сутиена и гащичките. Онова, което се криеше под тях, го плашеше. Караше го да изпитва болка.

След което телефонът започна да звъни. Звънеше и звънеше, и звънеше, докато я премяташе през рамо, вдигаше голямата пазарска чанта и излизаше, олюлявайки се, през задната врата. Идваха за него.

Вратата на навеса бе затворена с помощта на голям месингов катинар, точно до табелата с надпис: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ОПАСНОСТ ОТ СРУТВАНЕ. ДОСТЪПЪТ Е ЗАБРАНЕН“.

Той изпъшка от усилие, отстъпи назад и заби крак в дървената врата точно до катинара. Старата врата изтрещя под напора на удара, ала катинарът устоя. Той отново я изрита, след което я изрита за трети път, за късмет. Последният удар отекна в стените на кариерата, които погълнаха звука от разцепващото се дърво, когато скобите на катинара най-после се предадоха.

Вътре бе смразяващо студено и тъмно, миришеше на мишки и плъхове, прахта се беше трупала години наред. Като се хилеше нервно, той плъзна жената от рамото си върху бетонния под. Бледата й кожа сияеше на фона на тъмната сивота и той потрепери, преструвайки се, че му е студено, ала знаеше, че причината бе тя.

Стовари голямата чанта до тялото й. След това, знаеше го със сигурност, щеше да му се повдига. Щеше да повръща докато не останеше нищо освен жлъч и срам. Но това щеше да дойде по-късно. Сега кръвта бучеше в ушите му.

Дръпна ципа с вдървени пръсти.

— Ехо? — каза той.

Във вътрешността на чантата малкият Джейми Маккрийт отвори очи и започна да пищи.

 

 

Следите от стъпки изчезваха бързо под непрестанно сипещия се сняг, запълващ и заглаждащ всяка вдлъбнатина под себе си. Логан се подхлъзна и спря, докато очите му не спираха да оглеждат околността. Следата ги бе отвела далеч от къщата, право в мрака. И ето че бе свършила.

Той изруга злобно.

Полицаят, който беше повлякъл след себе си, също спря зад него, като дишаше тежко.

— А сега какво, сър? — попита той и още веднъж опита да си поеме дъх.

Логан се огледа, опитвайки се да отгатне в коя посока бе поел Мартин Стричън, отнасяйки със себе си редови полицай Уотсън. Проклятие! Беше предупредил Инш, че идеята да оставят само двама полицаи в къщата не е добра!

— Ще се разделим — каза най-накрая. — Трябва да покрием колкото се може по-голяма територия.

— В коя посока искате да тръгна…

— Не ме е грижа! Просто я намери!

Докато полицаят тръгваше под ъгъл от четиридесет и пет градуса встрани от досегашната им посока с наранен вид, Логан извади мобилния си телефон.

— Детектив-сержант Макрей — каза на жената, която се отзова. — Къде са ми подкрепленията?

— Един момент…

Логан отново плъзна очи през лишения от черти пейзаж. Сякаш някой бе изтрил света, оставяйки след себе си само бяло поле под жълтото каменно небе.

— Ало, детектив-сержант Макрей? Детектив-инспектор Инш каза, че са на път. Освен това до две минути към вас трябва да се присъединят полицаи от Бъксбърн.

Вече можеше да чуе слабия вой на сирените, мъртвешки приглушен от падащия сняг.

Логан продължи да крачи през преспите, усещайки как ледената вода започва да се просмуква в панталоните му, а краката му полека натежават. Дишаше като товарен влак, а дъхът му увисваше в нощния въздух и го обгръщаше в мъгла.

В гърдите му се бе настанило отровно чувство за обреченост. Шансът да открият Мартин Стричън в мрака и снега, беше минимален. Не и без кучета. Може би трябваше да изчака кучетата? Ала дълбоко в себе си знаеше, че не би могъл просто да стои, без да прави нещо. Каквото и да е.

Теренът започна полека да се изкачва и той заработи още по-усърдно с крака, газейки до колене в снега. След което изведнъж се оказа на върха. Чувстваше как сърцето му подскача чак до гърлото, а вътрешностите му се бяха свили на топка. Земята беше изчезнала! Намираше се на ръба на пропаст с единия крак във въздуха, размахвайки ръце като обезумял, за да запази равновесие.

Логан успя да стъпи на твърда почва, след което внимателно, сантиметър по сантиметър пристъпи напред, докато отново не надникна през ръба на урвата.

Една от кариерите. Широк три четвърти полукръг от голи стени, в чието дъно се виждаше мрачно езеро. Падащият сняг, който се спускаше под него, само подсилваше замайващото усещане. До ледените черни води трябваше да има не по-малко от петнайсет-двайсет метра.

Пулсът му все така си оставаше учестен. Кръвта блъскаше във вените му и караше ушите му да пищят.

В основата на урвата имаше правоъгълна бетонна барака, недалеч от брега на езерото. Една тънка жълта ивица разцъфна за миг през пролуката на прозореца, след което също толкова бързо се скри.

Логан се обърна и започна да тича.

 

 

Фенерчето не придаваше особено уютен вид на бараката. Лъчът му хвърляше апатична размита светлина, която уплътняваше още повече сенките във вътрешността.

Редови полицай Уотсън простена и отвори едното си око. Главата й беше като натъпкана с горяща памучна вата. Усещаше единствено миризмата на мед, а лицето й бе лепкаво и студено. Всъщност цялото й тяло бе студено, дълбоко вледенено. Постепенно я обзе дълбоко разтърсващо треперене, от което сякаш костите й затракаха, а главата й се опитваше да се откачи от раменете.

Всичко й се струваше размазано, изчезваше и отново се появяваше на фокус, докато отчаяно се бореше да изплува на повърхността. Беше правила нещо. Нещо важно…

Защо й беше толкова студено?

— Будна ли си?

Гласът принадлежеше на мъж, нервен, едва ли не срамежлив. Разтреперан.

Всичко си дойде на мястото отведнъж.

Редови полицай Уотсън се опита да скочи на крака, ала и те, и ръцете й все още бяха завързани. Внезапното й раздвижване накара помещението да се завърти около нея, размивайки границите на околното пространство като в някакъв демоничен фокус. Тя стисна здраво очи и издиша звучно през зъби. Постепенно блъскането по главата й престана, а когато отново отвори очи, видя пред себе си разтревоженото лице на Мартин Стричън.

— Съжалявам — каза той, като протегна разтреперана ръка, за да отметне косата от лицето й. — Не исках да те удрям, но нямах избор. Нямах намерение да те наранявам… Добре ли си?

Тя започна да мънка нещо през превръзката на устата си.

— Добре — кимна Мартин, без да разбере и дума от канонадата от ругатни, която Уотсън току-що бе изсипала по негов адрес. — Добре.

Той се изправи и й обърна гръб, привеждайки се над голямата чанта, която тя бе забелязала още в кухнята, след което с тих, шепнещ глас започна да пее „Пикника на мечетата“. През цялото време галеше нещо във вътрешността на чантата.

Очите на Уотсън обиколиха светкавично помещението в търсене на оръжие. Мястото изглежда бе изпълнявало функцията на офис по едно или друго време от съществуването си. До вратата на стената все още висеше рамка за работни карти, а от другата страна се виждаше подут от влага и плесен календар с голи жени. Мебелите бяха изчезнали. Останалото се състоеше от покрити с графити стени и студен бетонен под.

Започна да трепери отново. Защо, по дяволите, й беше толкова студено? Стреснато погледна надолу, установявайки, че е почти без дрехи.

— Няма защо да се тревожиш, малкия — каза внимателно Мартин.

Откъм торбата се разнесе тихо хленчене, което накара кръвта в жилите на Джаки да се смръзне. Джейми Маккрийт все още беше жив. Болният негодник щеше да я принуди да гледа как убива едно дете!

Тя напрегна всичките си мускули и се опита да разкъса въжетата около китките и краката си. Не помръднаха и на сантиметър. Крайниците й трепереха от усилието, а оковите й се врязаха още по-дълбоко в кожата й.

— Няма да изпиташ същото като мен. — Той продължаваше да гали детето нежно, издавайки утешителни звуци. — През целия ми живот ми се налагаше да живея с онова, което Джералд Клийвър ми причини… Ти ще бъдеш свободен. Няма да изпиташ нищо подобно. — Уотсън чувстваше сълзите в гласа му. — Ще бъдеш в безопасност.

Тя се изви по гръб, поемайки си остро дъх, когато голата й кожа влезе в контакт с вледеняващата повърхност на бетона.

Мартин извади детето от торбата и го накара да седне близо до Уотсън.

Джейми все още носеше зимните си дрехи в оранжево и синьо и шапка с два пискюла. Очите му бяха огромни и пълни със сълзи, а от носа към разкривената му уста течаха две сребристи ивици. Тихи ридания разтърсваха цялото му тяло.

Мартин отново се наведе над чантата и в ръцете му се появи дълъг електрически кабел. Направи по един възел от двете страни с умели движения и ги стегна здраво. После стисна единия възел в лявата си длан и уви кабела два пъти около юмрука си. Сетне стори същото и с лявата ръка и накрая кимна доволно.

Вдигна натъжени очи към редови полицай Уотсън, която не спираше да се бори, за да се освободи.

— След това всичко ще бъде наред — каза й той. — Просто трябва… — Той се изчерви. — Разбираш ли… Да започна. После всичко ще бъде наред. Ще го направим и ще бъде хубаво. Това повече няма да ми трябва. — Той прехапа устни и размърда кабела. — Всичко ще бъде нормално, всичко ще бъде наред.

Пое си дълбоко дъх и оформи примка от кабела, който стискаше в двата си юмрука. Достатъчно голяма, за да мине главата на Джейми.

Момченцето простена от ужас, а очите му не се отделяха от Джаки, която неистово се бореше с въжетата.

— „Ако се разходиш в ден като този в гората…“

Полицай Уотсън зарита с крака във въздуха, подпирайки се на ръце и се изви така, че почти се преобърна надолу с главата.

Лицето на Мартин се приближи. Песента замираше на устните му, докато разтваряше колене колкото можеше повече и се прицелваше в главата му. Не му остана време да реагира, когато тя уви крака около врата му и го стисна с всички сили.

Ужасът разшири лицето на Мартин Стричън, карайки очите му да изскочат в неистов страх. Уотсън ожесточено се замята наляво и надясно, за да сключи глезени и с допълнителната опора да премаже трахеята му.

Ръцете на Стричън се бяха оплели в импровизираната гарота. Юмруците му забарабаниха безрезултатно по бедрата й.

Уотсън изръмжа триумфално и най-после успя да извие глезените си в подходящата позиция. Сега вече налегна с цялата си тежест, гледайки с мрачно удовлетворение как лицето на Мартин започна да придобива пурпурен цвят. Нямаше намерение да го пуска, докато болният негодник не падне мъртъв.

Изпаднал в паника, Мартин освободи ръцете си от електрическия кабел и започна да удря и дращи всичко, до което успяваше да се докопа. Юмруците му се врязаха в коремната й област.

Въпреки ужасната болка в стомаха, Уотсън просто затвори очи и продължи да стиска.

Мартин заби зъби в бедрото й, точно над коляното. Впи ги с цялата си мощ, вкусвайки кръвта, разтърсвайки глава, опитвайки се да откъсне парче жива плът.

Тя изпищя през превръзката на устата си, а Мартин отново я захапа, без да престава да удря и дращи. Юмрукът се стовари в бъбреците й и Джаки почувства как тялото й изтръпва.

Мартин успя да се освободи от сключените й крака само за няколко секунди, отстъпи назад, като се олюляваше несигурно и спря едва когато се блъсна в далечния ъгъл на бараката. По брадичката му се стичаше кръв. Той масажираше гърлото си с пръсти, опитвайки се да си поеме дъх.

— Ти си… Ти си като останалите! — изкрещя той. Гласът му бе прегракнал и изтънял.

Джейми Маккрийт започна да плаче на висок глас, висок, пронизителен рев, който отекваше в оголените бетонни стени на бараката.

— Млъкни! — Мартин се изправи на крака, улови момчето за горната част на ръцете и го вдигна над пода: — Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Ала това само накара детето да заплаче още по-силно.

Мартин го удари с опакото на ръката си. От мощния удар устната на момченцето се разцепи, а от носа му рукна кръв.

Последва тишина.

— О, боже… О, боже, не… — Мартин остави детето на пода с ужасено лице.

Той се вторачи в подсмърчащото, парализирано от страх малко момче, като чупеше ръце, сякаш се опитваше да се отърве от жилещата болка след удара.

— Съжалявам! Не исках… — Той посегна напред, ала Джейми Маккрийт, с очи като паници, се отдръпна рязко назад, покривайки лице с ръкавичките си.

В слабата светлина на фенера Мартин Стричън се вгледа с омраза в редови полицай Уотсън. Тя лежеше странично, дишаше учестено през превръзката на устата си, а кръвта се стичаше от ухапванията на бедрата й.

— Ти си виновна! — Той изплю кръвта й на бетонния под. — Ти ме принуди да го ударя!

В стомаха на Джаки се заби тежък ботуш, който почти успя да я повдигне от пода. Тя издаде задавен писък щом огнената болка плъзна през корема й.

— Също като останалите си!

Нов ритник, този път в ребрата. Мартин вече крещеше:

— Всичко можеше да бъде наред! Ти съсипа всичко!

Изведнъж вратата се отвори с мощен удар.

 

 

Логан се втурна в мрачната барака. В бледата светлина на изпуснатия фенер видя всичко: редови полицай Уотсън лежеше полугола на пода на една страна със затворени от болка очи; Джейми Маккрийт, с кръв по лицето, се опитваше да се отдръпне колкото може по-назад; Мартин Стричън отдалечаваше ботуша си, за да нанесе поредния ритник.

Стричън замръзна и се обърна тъкмо когато Логан се блъсна в него и двамата се забиха в отсрещната стена. Покрай главата на Логан профуча юмрук и нечий висок писък прониза ушите му. Честният двубой не влизаше в плановете му, така че се насочи право към слабините на Мартин Стричън и стовари юмрук в чатала му.

Едрият мъж издиша изненадано и се олюля назад с пребледняло лице, като с една ръка държеше гениталиите си. После се приведе и повърна върху себе си.

Логан не го дочака да престане, просто улови косата на тила му и го засили в бетонната стена. Главата на Мартин се удари в нея с глух тропот, а сблъсъкът бе достатъчно мощен, че да накара покритата с плесен гола хубавица от календара да подскочи на пирона си. Той политна назад с шуртяща по лицето кръв. Логан го улови за ръката и я изви зад гърба му.

Един огромен кокалест лакът се изметна, уцелвайки сержанта точно под ребрата. Унищожителната болка прониза целия му стомах. Той изсъска в агония и рухна на земята.

Стричън се клатушкаше в средата на бараката. Изръмжа и избърса кръвта от лицето си. Сетне скочи, грабна с една ръка Джейми Маккрийт за предницата на зимните дрешки, с другата улови голямата чанта и изтича навън в снега.

Логан се изправи на колене. Остана така за момент, като дишаше тежко и се опитваше да не позволи на вътрешностите си да се изсипят на пода. Най-накрая успя да стане на крака и също се затича през вратата.

Спря на прага. Нямаше начин да остави Уотсън в такова състояние. Върна се с несигурна крачка до мястото, където лежеше тя, осветена от лъча на фенерчето. По стомаха и горната част на краката й вече се виждаха яркочервени резки, а от двете ухапвания по бетонния под капеше алена кръв. Докато я развързваше и й помагаше да се изправи, усети как ребрата й се изместват под кожата.

— Добре ли си? — попита той, след като махна превръзката от устата й. На мястото й остана плътна червена линия.

Тя изплю парче мокър плат на пода и се закашля. Това накара лицето й да се набразди от болка. Тя улови счупените си ребра.

— Върви! — изсъска. — Хвани негодника…

Логан наметна палтото си през голите й рамене и излезе, залитайки, сред снега.

По цялата периферия на кариерата се виждаха играещите лъчи на фенери, а в издяланите от човешка ръка урви отекваше кучешки лай. От юг приближаваха още фенери. Лъчите им караха снега да изглежда така, сякаш гореше.

На по-малко от сто крачки пред него нечий силует внезапно замръзна на място.

Стричън.

Извъртя се, като не преставаше да се бори с детето, което търсеше начин да побегне. Лицето му бе осветено от фенерите.

— Хайде, Мартин — каза Логан, като тръгна с накуцване през снега към него, притиснал горящите си вътрешности с една ръка. — Всичко свърши. Няма къде да отидеш. Снимката ти е навсякъде, всички знаят името ти. Дотук си.

Фигурата отново се извърна с подлудяло от ужас лице.

— Не! — завика той, като не преставаше отчаяно да търси някакъв изход. — Не! Ще ме пратят в затвора!

Логан си помисли, че това си беше доста очевидно и му го каза.

— Убиваше деца, Мартин. Убиваше ги и ги насилваше. Осакатяваше телата им. Къде си мислеше, че ще те пратим? На летен лагер ли?

— Те ще ме наранят! — Сега Стричън плачеше. В тъмнината дъхът му излизаше на бели кълба. — Също като него. Също като Клийвър!

— Хайде, Мартин, свърши се…

Малкият Джейми Маккрийт се изви и зарита, след което запищя с цяло гърло. Стричън изпусна чантата, за да го улови по-добре, ала Джейми Маккрийт се изплъзна от ръцете му и падна в снега.

Логан се хвърли напред.

Стричън извади нож.

Логан рязко спря. Острието проблясваше в мрачната нощ, а нещо около вътрешностите му изведнъж се стегна като змия.

— Няма да отида в затвора! — Сега Мартин пищеше. Очите му се мятаха от Логан към приближаващия полицейски кордон и обратно.

Джейми Маккрийт незабелязано пропълзя встрани, изправи се на крака и побягна.

— Не! — Мартин се обърна точно навреме, за да види как невръстното дете вече тичаше през снега с всички сили, колкото му държаха малките крачета. Само дето Джейми не тичаше към светлините на полицейските фенери. Беше се насочил право към кариерата.

Мартин се хвърли подире му. Острието на ножа продължаваше да бляска в ръката му, докато викаше:

— Върни се! Там е опасно!

Стиснал челюсти, за да преодолее болката, Логан го последва, но ги делеше значително разстояние.

Една скрита дупка погълна крака на Стричън. Мъжът се просна по лице в снега. Миг по-късно отново се изправи, ала Джейми бе набрал значителна преднина, тичайки все по-навътре в гранитната паст на кариерата по посока на черното езеро. Внезапно момченцето се хлъзна и успя да спре. Беше стигнал толкова далеч, колкото можеше. Пред него нямаше нищо друго освен студена тъмна вода. Обърна се с ужасено лице.

— Там е опасно! — Мартин се затича след него.

Ала Мартин Стричън тежеше много повече от едно малко дете. Ледът, понесъл тежестта на Джейми, не можа да издържи него. В кариерата отекна многократно усиления звук на изстрел. Едрият мъж спря несигурно, разперил ръце, без да помръдва. Пропищя още един изстрел, този път по-високо.

На десетина крачки от него Джейми го наблюдаваше с полудели от страх очи.

Ледът поддаде с трясък. Дупка с размерите на микробус внезапно зейна под краката му и само миг по-късно Мартин Стричън бе изчезнал. Право надолу. Черната вода бе погълнала писъка му.

От другата страна на дупката Джейми пропълзя напред и надникна през ръба й в мастилената чернота.

Мартин не изплува повече.