Стюарт Макбрайд
Студен гранит (36)

36

Всяка патрулна кола в града бе навън и издирваше Мартин Стричън. Полицаите бяха въоръжени с описанието на ръждивия му форд „Фиеста“. В лабораторията бяха открили кръв по винта на градинарските ножици; от същата група като на Дейвид Рийд. Ако Стричън бе някъде наоколо, със сигурност скоро щяха да го открият.

Четири и четиридесет и пет. Стрелките не спираха да се движат.

В главното управление детектив-инспектор Инш и детектив-сержант Макрей си губеха времето. Големите момчета от Единбург бяха пристигнали. Двама детектив-сержанти — двамата облечени в чистички тъмносини костюми, с ризи и вратовръзки в тон, един детектив-инспектор с лице като вътрешната страна на пепелник и един медицински психолог, който настояваше всички да го наричат „доктор“ Бушел.

Детектив-инспекторът бе ръководил два случая със серийни убийци. И двата пъти бе залавял извършителя. Първият, след като на Карлтън Хил, над „Принсес стрийт“, бяха открили шест удушени ученици. Вторият, след продължителна обсада в стария град. Нямаше оцелели. Трима цивилни и един служител на полицейските части бяха загубили живота си. Което не беше отлична препоръка, помисли си Логан.

Гостът инспектор изслуша със студени и твърди очи подробностите, докато Инш се правеше на екскурзовод по случая, след което зададе няколко въпроса на място. Не беше идиот — това бе ясно. И беше впечатлен, че Инш и Логан бяха успели да идентифицират техния убиец само след два трупа.

Доктор Бушел бе толкова самодоволен, че чак ставаше нетърпим. Мартин Стричън отговаряше идеално на предоставения от него профил — онзи, в който се твърдеше, че техният сериен насилник и убиец на деца вероятно страда от „психически заболявания“. Очевидно изобщо не схващаше факта, че това никак не им бе помогнало в идентифицирането на Стричън.

— Ето докъде сме стигнали засега — завърши Инш и направи тържествен кръгов жест по протежение на оперативната стая.

Детектив-инспекторът кимна.

— Изглежда нямате нужда от помощта ни — каза той, а думите му излизаха от устата тихо и заплашително, лекичко поръсени с намек за южняшки акцент. — Открили сте кой е човекът, пуснали сте екипи по претърсването. Сега ви остава само да чакате. Рано или късно ще се появи.

Рано или късно не бе достатъчно за Инш. Рано или късно означаваше, че Джейми Маккрийт щеше да се присъедини към мъртвите.

Докторът се изправи и погледна към фотографиите от местопрестъплението, закачени на стената, издавайки загадъчни звуци като „Хммм…“ и „Разбирам…“.

— Докторе? — каза детектив-инспекторът. — Имате ли някаква идея къде може да се появи?

Психологът се обърна, а светлината се отразяваше хитро в кръглите му очила. Той им пусна една усмивка в добавка.

— Вашият човек няма да направи прибързана крачка — каза той. — Ще действа много предпазливо. В крайна сметка, това е нещо, което е планирал от дълго време.

Логан сподели с Инш един поглед а ла „О, боже мой!“.

— Ъъ… — каза той, като подбираше думите си внимателно. — Не смятате ли, че реакцията му е била по-скоро спонтанна?

Докторът го погледна така, сякаш виждаше пред себе си досадно дете, но дете, чийто каприз в крайна сметка бе готов да удовлетвори.

— Моля, обяснете?

— На единадесетгодишна възраст е бил насилен от Джералд Клийвър. В събота Клийвър беше признат за невинен. В неделя открихме детето на Лъмли, преди Стричън да е успял да се върне, за да го обезобрази. Днес пък имаме реклами навсякъде по телевизията: Клийвър е продал историята си на вестниците. Стричън не може да се справи с мисълта за това и откача.

Докторът се усмихна търпеливо.

— Интересна теория — каза той. — Лаиците много често бъркат симптомите. Разбирате ли, в случая става въпрос за модел, който може да бъде разпознат единствено от човек с обучено око. Стричън е организиран насилник. Полага изключително големи грижи телата на жертвите му да не бъдат открити. Живее в ритуален свят, в който трябва да се подчинява на собствените си правила. Защото ако не го прави, значи не се различава особено от някое чудовище, хранещо се с деца. Разбирате ли, той се срамува от онова, което прави… — Доктор Бушел посочи към снимката от аутопсията на слабините на Дейвид Рийд. — Преструва се, че детето не е от мъжки пол, като премахва гениталиите. Повтаря си, че престъплението не е толкова отвратително, защото не насилва момченца. — Той свали очилата си и ги почисти с крайчето на вратовръзката си. — Не, Мартин Стричън трябва да има начин да оправдае действията си, дори и само пред себе си. Той има своите ритуали. Няма да бърза.

Логан не каза нито дума повече. Инш показа на гостите столовата и двамата отново се озоваха сами в оперативната стая.

— Каква торба с говна е тоя доктор!

Инш кимна и зарови из джоба си за милионен път този следобед.

— Да. Но тази торба с говна е помогнала за залавянето на четирима рецидивисти, трима от тях убийци. Може социалните му умения да са кофти, но има опит.

Логан въздъхна.

— Какво правим тогава?

Инш се отказа от лова на бонбони и напъха безутешно ръце в джобовете на панталоните си.

— Сега — каза той. — Сега си седим на задниците и се надяваме да ни излезе късметът.

 

 

Лятно време през задните прозорци човек можеше да зарее поглед над безкрайните чимове проскубана трева, позлатена от слънчевите лъчи, и гледката се простираше чак до хоризонта. Разпилените сиви форми на Бъксбърн оставаха скрити зад стръмния хълм под кариерата. В хубав ден, когато фабриката за хартия не бълваше кълбести облаци от пара със странна миризма, склоновете на хълмовете, земеделските площи и короните на дърветата от другата страна на река Дон искряха като изумруди. Буколически рай, изолиран от монотонния грохот на трафика по двулентовото шосе долу.

Ала сега нищо от това не се виждаше. Снежната буря се бе превърнала във виелица и в този момент, от мястото си до прозореца на голямата спалня, редови полицай Джаки Уотсън не успяваше да види нищо по-надалеч от градинската ограда. Тя въздъхна, обърна гръб на сивия ветровит следобед и слезе на долния етаж с наведена глава.

Майката на Мартин Стричън се бе свила в кресло, тапицирано в жизнерадостни мотиви с розички и макове. От ъгълчето на устата й висеше цигара, а в пепелника до нея се бе натрупала цяла купчина от фасове. Телевизорът бе включен: даваха сапунена опера. Уотсън мразеше сапунените опери. Негодникът Саймън Рени обаче ги обожаваше. Самият той се бе настанил на кушетката с флорални мотиви, взираше се в екрана и сърбаше чай чаша след чаша.

Остатъците от портокаловите кексчета все още стояха на масичката за кафе и Уотсън пътьом грабна последните две, след което застана директно пред електрическата печка с два нагревателя, решена да се стопли, дори това да означаваше панталоните й да избухнат в пламъци. В цялата къща цареше вледеняващ студ. В знак на доброжелателство, госпожа Стричън бе включила печката, но след доста продължително мърморене. Електричеството не било безплатно, нали разбирали. И как се очаквало от нея да се справя, след като онзи малък негодник не носел никакви пари? Синът на госпожа Дънкан надолу по улицата бил наркодилър. Носел вкъщи купища пари и всички отивали на почивка в чужбина два пъти годишно! Разбира се, че си излежал трите години в „Крекинхес“ за притежание и продажба на наркотици, но поне полагал усилия!

Когато парата, издигаща се от задните части на панталоните й стана нетърпима, Уотсън се насочи към кухнята, за да сложи за пореден път чайника. Безкрайното поглъщане на чаши с чай бе единственият начин човек да се стопли в този проклет хладилник, който минаваше за къща.

Кухнята не беше голяма — едно квадратно парче линолеум, маса в средата и работни плотове по стените, до един декорирани в никотиновожълто. Уотсън грабна три чаши от скарата за отцеждане и ги подреди на плота пред себе си с подрънкване, без да дава и пукната пара дали може да ги нащърби. Три пакетчета чай. Захар. Вряла вода. Млякото щеше да стигне само за двама.

— Мамка му!

Нямаше начин да остане тук още дълго в студа без чаша чай, с която да поддържа топлинката в себе си. На редови полицай Рени щеше да му се наложи да пие чая си чист.

Тя събра чашите на път за всекидневната, където ги стовари на масичката за кафе. Госпожа Стричън сграбчи нейната, без да каже дори едно благодаря. Полицай Рени стигна само до:

— О, страхотно… — преди да осъзнае, че в чая му няма мляко. Той отправи към Уотсън най-добрия си поглед на изгубено кутре.

— Не се престаравай излишно — каза му тя. — Свършихме млякото.

Той отправи разочарования си поглед към тъмната течност в чашата си.

— Сигурна ли си?

— Нито капка.

Госпожа Стричън се намръщи към тях, изпускайки струйка дим между зъбите си:

— Нещо против да млъкнете? Опитвам се да гледам телевизия.

На екрана мъж с голяма глава и рядка брада пиеше чай и гледаше телевизия. Полицай Рени отново се вторачи към съдържанието на собствената си чаша.

— Мога да отида да купя още мляко — предложи той. — Може би и малко бисквити? — След като Уотсън току-що бе изяла последните портокалови кексчета.

— Инш ни каза да чакаме тук — отговори с въздишка тя.

— Да, но на всички ни е ясно, че Стричън няма да се върне. Колко ще ми отнеме? Пет, десет минути? На ъгъла видях денонощен павилион…

Госпожа Стричън този път дори извади цигарата от устата си:

— Ще млъкнете ли най-после, ако обичате?

Двамата излязоха в коридора.

— Виж, ще се забавя само минутка. Не че и сама не можеш да го сриташ здравата, ако се появи! Освен това навън има още две коли, които наблюдават улицата.

— Зная, зная. — Тя погледна обратно към премигващия телевизор във всекидневната и злата майка на Мартин Стричън. — Просто не ми се иска да пристъпваме заповедите на инспектор Инш.

— Ако ти не кажеш и аз няма. — Полицай Рени грабна едно от дебелите палта, окачени в коридора. Малко миришеше на застояли пържени картофи, но щеше да го предпази от студа. — Целувка за късмет? — Той издаде устни.

— Не, дори и да беше последният човек на Земята. — Тя го изблъска към вратата. — Вземи и чипс. Със сол и оцет.

— Да, госпожо. — Той й отдаде чест немарливо.

Тя проследи как вратата се затръшна след него, след което се върна във всекидневната, за да седне пред телевизора и да се заслуша в безмозъчните дрънканици, отпивайки от чая си.

 

 

Трудно беше да се повярва колко много сгради всъщност стопанисваше или притежаваше абърдийнският отдел по поддръжката на парковите пространства. Списъкът им бе изпратен по факса от мъж със сърдит глас, недоволен от факта, че го бяха накарали да се върне в службата в седем без петнайсет. Всяка една от сградите трябваше да бъде посетена и претърсена. Доктор Бушел бе категоричен, че Стричън е отвел детето в някоя от тях.

Логан не си направи труда да посочи колко невероятно очевидно беше това.

Шансовете им да изберат точната сграда от километричния списък бяха минимални. Нямаше да успеят да го открият навреме. Малкият Джейми Маккрийт нямаше да доживее, за да види четвъртия си рожден ден.

В опит да съкрати списъка поне малко, Логан бе принудил сърдития мъж от съвета да претърси информацията, с която разполагаше за данни, свързани с местата, където бе работил Стричън. Новият списък бе почти толкова дълъг, колкото и първият. Мартин Стричън бе започнал да се забърква в неприятности още от единадесетгодишна възраст. Откакто Джералд Клийвър бе протегнал мръсните си ръце към него. Младежът бе изтърпявал присъдите си, изгребвайки листа, подкастряйки храсти, плевейки, отпушвайки тоалетни в почти всеки от парковете на града.

Логан реши да започнат в обратен хронологичен ред — от последните места, където бе работил Стричън. Екипите щяха да ги посетят, след което щяха да следват списъка отзад напред. С малко късмет щяха да открият детето, преди да му е посегнал. Ала нещо в Логан неспирно му повтаряше, че няма да се получи. Щяха да забележат Стричън след ден-два някъде из Стоунхейвън или Дънди. Нямаше начин да остане да се размотава из Абърдийн. Не и при положение че лицето му бе навсякъде из вестниците и телевизионните станции, след като дори по радиото излъчваха описанието му. Щяха да го намерят и в крайна сметка щеше да ги отведе при трупа на детето.

— Как върви?

Логан вдигна очи. Инш стоеше на вратата на малкия му кабинет. В главната оперативна стая имаше прекалено много медицинска психология за неговия вкус. Освен това тишината и спокойствието му бяха помогнали да организира екипите по най-добрия начин.

— Претърсването започва.

Инш кимна и му подаде нащърбена чаша кафе.

— Не ми звучиш особено обнадеждено — каза, като се настаняваше на ръба на бюрото му и разглеждаше списъка с възможни скривалища.

Логан призна, че това е така.

— Не можем да направим нищо повече: екипите по претърсването получиха заповедите си, всички знаят реда, в който ще посетим сградите. Това е. Сега или ще го намерят, или не.

— Искаш да си заедно с тях?

— А вие?

Инспекторът му се усмихна тъжно.

— Да, но ми се падна честта да забавлявам с дрънкалки големите момчета… Една от привилегиите на званието. — Инш се надигна от ръба на бюрото и потупа Логан по рамото: — Но ти си обикновен детектив-сержант. — Той му намигна. — Завлечи си задника навън.

 

 

Логан взе един ръждясал син воксхол от паркинга. Вече беше тъмно, минаваше седем. Вечерното движение в сряда не беше особено натоварено, понеже повечето хора се прибираха направо у дома след работа. Ужасното време не им позволяваше да отидат някъде другаде. Само най-безразсъдните тичаха от кръчма на кръчма под коледните светлини.

Колкото повече намаляваше трафикът, толкова повече натрупваше снегът по улиците. Черният лъскав асфалт в градския център постепенно посивя, а сетне и побеля — точно когато Логан най-после изкара колата от управлението. Нямаше никаква конкретна цел: шофираше просто за да върши нещо. Поредният чифт очи, който се оглеждаше за колата на Мартин Стричън.

Тръгна нагоре към Роузмънт и намина през парка Виктория и околните му улици без да излезе нито веднъж от колата. При положение че вятърът духаше с четиридесет метра в секунда, а температурата беше под нулата, нямаше начин Мартин Стричън да паркира на километри от мястото, където отиваше. Не и ако влачеше със себе си отвлечено дете.

Около парка Виктория нямаше и следа от прогнилата фиеста на Мартин, затова Логан реши да тръгне към Уестбърн, от другата страна на пътя. Паркът беше доста по-обширен и нашарен със заснежени еднопосочни алеи. Логан караше бавно по хрущящата снежна покривка и оглеждаше всяко място, където Стричън можеше да е скрил колата.

Нищо.

Очертаваше се дълга нощ.

 

 

Редови полицай Уотсън се взираше през прозореца, наблюдавайки как вятърът подмяташе напред и назад налитащия сняг. Полицай Рени бе излязъл преди цели петнайсет минути и оттогава насам отегченото й примирение се бе превърнало в нервно очакване. Не че се притесняваше от появата на Мартин Стричън — в края на краищата, както бе споменал и Негодника Саймън Рени, за нея не представляваше проблем да го срита здравата. Скромността настрана, но в действителност можеше да срита доста народ. Беше си спечелила прякора съвсем заслужено. Не, онова, което я тревожеше, бе… Откровено казано, не беше сигурна какво точно я тревожеше.

Може би фактът, че я бяха отдалечили от разследването и й бяха възложили нещо толкова незначително? Трябваше да е там, навън. Да върши нещо. Не да стои тук безполезна, да гледа сапунени сериали и да пие чай. Тя въздъхна, изключи кухненската лампа и продължи да се взира в снега.

Когато звукът се разнесе, тя подскочи. Дрънкане откъм входната врата.

Всички косми по тила й се изправиха. Беше решил да се върне! Глупакът му с глупак бе решил да се прибере, сякаш нищо не е станало! Докато се промъкваше от кухнята в мрачния коридор, по лицето й пропълзя злорада усмивка.

Дръжката на бравата започна да се спуска надолу и тя се напрегна. Сетне вратата се отвори, Уотсън сграбчи фигурата на мъжа и го стовари по гръб върху защитния найлон, покриващ килима. Скочи върху него, свила дясната си ръка в юмрук.

Мъжът закрещя и протегна ръце пред себе си:

Беше Негодника Саймън Рени.

— А! — каза тя, като отпусна юмрук и се облегна назад. — Съжалявам.

— Господи, Джаки! — Той надникна към нея през пръстите си. — Ако искаше да ме награбиш, трябваше само да кажеш!

— Помислих те за някой друг. — Тя слезе от гърдите на Рени и му помогна да се изправи. — Добре ли си?

— Може да се наложи да отскоча догоре, за да видя дали няма да намеря някой чист чифт боксерки, но иначе съм наред.

Тя отново поднесе извиненията си и му помогна с покупките на път за кухнята.

— Взех и полуготови макарони „Пот Нудъл“ — каза той, изпразвайки торбите на плота. — Пиле и гъби, телешко с домати, пикантно къри?

Уотсън грабна пилето, а Рени кърито. На начумерената госпожа Стричън щеше да й се наложи да се задоволи с каквото е останало. Докато макароните поемаха горещата вода, полицай Рени я уведоми какво бе видял по време на пазаруването си. Една от колите на Инш бе паркирана в началото на улицата точно срещу магазина, така че Рени бе побъбрил известно време с полицаите. Бяха от Бъксбърн, малко по-надолу по шосето и не бяха особено впечатлени от задачата, която им бяха възложили. Било пълна загуба на време! Стричън нямало да се върне. Но ако го направел, щели да му изкарат задника през носа, задето ги карал да го чакат в студа.

— Споменаха ли как се развива издирването? — попита тя, докато отсъстващо разбъркваше макароните си.

— Лоша работа. Много сгради и никаква идея в коя може да се е укрил.

Уотсън въздъхна и отново се загледа към снега през задния прозорец.

— Очертава се дълга нощ.

— Никакъв проблем за мен — каза Рени и се ухили, — ще гледаме „Ийстендърс“ на запис.

Уотсън простена. Сякаш досега денят й бе особено розов!

 

 

В Уестбърн парк нямаше и следа от форда на Мартин Стричън. За пореден път Логан си зададе въпроса дали нямаше да бъде по-реалистично, ако предположеха, че Стричън просто си е плюл на петите по някой от пътищата, водещи извън Абърдийн? Досега сигурно вече бе разбрал, че са го погнали. Откакто бе излязъл от управлението, по радиото бяха излъчили поне десетина апела за информация. Ако беше на мястото на Мартин Стричън, вече щеше да е на половината път за Дънди. В крайна сметка реши да продължи да кара напред.

От време на време подминаваше по някоя патрулна кола, кръстосваща улиците също като него самия. Може би си струваше да опита в Хейзълхед? Или Мастрик? В крайна сметка разбра, че наистина нямаше значение накъде ще тръгне. Малкият Джейми Маккрийт със сигурност вече беше мъртъв. Той въздъхна и насочи колата към „Андерсън драйв — север“.

Мобилният му телефон зазвъня с противната си мелодия и Логан отби встрани, качвайки автомобила на скрития в снега бордюр.

— Логан.

— Лаз, приятел! Как я караш?

Проклетият Колин Милър.

— Какво мога да направя за теб, Колин? — произнесе с уморена въздишка.

— Слушам новините, чета пресизявленията. Какво става?

Някакъв побеснял камион прогърмя покрай него, запращайки вълна от сняг и киша върху колата. Логан проследи как червените му стопове изчезнаха зад следващия завой.

— Много добре знаеш какво става, по дяволите! Публикува проклетата статия и прецака единствения ни шанс да спипаме негодника. — Логан знаеше, че е несправедлив, че Милър не го бе направил нарочно, но в този момент не даваше и пукната пара. Беше уморен, изнервен и търсеше някой, на когото да се разкрещи. — А сега отвлече още едно дете, защото ти нямаше търпение да съобщиш на света, че сме намерили предишното мъртво… — Замълча шокирано, когато най-сетне осъзна онова, което през цялото време бе стояло пред очите му. — Мамка му! — Той стовари длан върху волана. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Господи, човече, успокой се! Какво е станало?

Логан изскърца със зъби и цапардоса волана още веднъж.

— Да не получаваш удар?

— Винаги знаеш кога някой е мъртъв, нали? Винаги научаваш, когато намираме нечие мъртво тяло. — Логан се намръщи, щом покрай него прелетя поредният камион и обви колата в опашката от сняг и лед, която го следваше.

— Лаз?

— Изобел.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Тя е твоята къртица, нали? Души наоколо и ти носи вкусните хапки. Помага ти да продаваш скапаните вестници! — Сега вече крещеше. — Колко й плащаш? Колко струва животът на Джейми Маккрийт?

— Няма нищо подобно! Аз… — Настъпи още една пауза, след което гласът на Милър отново се чу, но беше изтънял. — Идва у дома и понякога ми разказва как е минал денят й.

Логан погледна телефона така, сякаш току-що беше пръднал в лицето му.

— Какво?

Въздишка.

— Ние сме… Работата й е доста трудна и гадна. Понякога й се иска да сподели с някой. Нямахме представа, че нещата ще се развият по този начин… кълна се! Ние…

Логан прекъсна, без да каже нищо повече. Трябваше да се досети още преди векове. Операта, лъскавата кола, дрехите, изисканата храна, устата, пълна с цинизми. Всичко започваше от Милър. Той „вдигаше палатката“ с Изобел. Седящ сам, в колата, в снега, в мрака, Логан затвори очи и изруга.

* * *

Ако на редови полицай Уотсън й се наложеше да изгледа още една сапунена опера, щеше да запищи. Сега госпожа Стричън се бе обърнала към колекцията си от видеокасети. Нещастни хора и нещастното им всекидневие, оплакващи се един на друг в безсмислен парад от нещастие. Господи, толкова беше отегчена! В къщата нямаше нито една книга. Разполагаха единствено с телевизора, бълващ безкрайните сапунени сериали.

Тя се върна в кухнята и напъха празната картонена чиния от макароните в кофата за боклук, без да си направи труда да включи лампите. Каква загуба на време!

— Джаки, сложи чайника, докато си там!

Уотсън въздъхна.

— От какво умря последният ти роб?

— С мляко и две захарчета, става ли?

Тя ядовито напълни за пореден път чайника и го сложи да кипне.

— Последният път аз направих чай — заяви, когато се върна обратно във всекидневната. — Сега е твой ред.

Полицай Рени я изгледа втрещено:

— Ще изпусна началото на „Емърдейл“!

— Записано е на касета! Как можеш да изпуснеш началото на „Емърдейл“, ако е записан на касета? Натисни пауза, да му се не види!

Настанена на тапицирания си трон, госпожа Стричън погреба поредната мъртва цигара в купа с останалите.

— Вие двамата някога преставате ли да спорите, по дяволите? — попита, като извади запалката и пакета с цигарите си. — Като проклети деца сте.

Уотсън изскърца със зъби.

— Искаш чай, правиш чай. — Тя се обърна и тръгна към горния етаж.

— Къде отиваш?

— Отивам да пишкам. Нещо против?

Полицай Рени вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре де, ще направя чай. Божичко, щом направи такъв голям въпрос… — Той се надигна от дивана и събра празните чаши.

Като се усмихваше доволна от малката си победа, полицай Уотсън се качи по стълбите.

Без да чуе как задната врата се отвори.