Стюарт Макбрайд
Студен гранит (34)

34

Логан и Уотсън начумерено се върнаха обратно в стаята на охраната като не спираха да одумват вестника и решението на издателите да платят на Джералд Клийвър за историята му. Пъпчивият младеж в лайнянокафявата униформа тъкмо се готвеше да се впусне в действие, като пътьом оправяше фуражката си.

— Неприятности ли? — попита редови полицай Уотсън.

— Някой краде шоколадчета „Марс“ от магазина за подаръци! — След което се отдалечи тичешком.

Проследиха как изчезна зад ъгъла, подмятайки крака и лакти в желанието си да се добере възможно най-бързо до местопрестъплението. Уотсън се усмихна накриво.

— Хм, живот си живее…

Сега пред екраните стоеше втори охранител, в началото на петдесетте, със зализана над плешивината си коса и вежди като на териер. Отпиваше от бутилка „Люкозейд“, заровил нос в изданието на сутрешния вестник. Заглавието „ЗАПОДОЗРЯН УБИЕЦ НА ДЕЦА НАМУШКАН ДО СМЪРТ!“ заемаше цялата първа страница. Когато Логан му каза защо са тук, мъжът измърмори утвърдително и махна към купчината надписани видеокасети.

Логан и Уотсън се настаниха до един видеокасетофон и започнаха да преглеждат записите. Екипът по издирването донякъде ги бе улеснил, превъртайки касетите до момента, в който бяха убили Животното. Докато преглеждаха касетите, охранителят зад тях отпиваше шумно от своя „Люкозейд“ и смучеше зъбите си.

Фигурките подскачаха и трепкаха на екрана. Камерите записваха по един кадър на всеки четири секунди, придавайки на записите вид на експериментална канадска анимация. Лицата излизаха доста замъглено, но все пак бе възможно да бъдат разпознати, когато приближаваха камерите. Половин час по-късно Логан вече бе забелязал шепа познати физиономии измежду стотиците, преминали през различните части на болницата: лекарят, който бе лекувал Чалнатия Дъг; сестрата, която бе решила, че е чудовище, задето беше пребил старец; полицаят, който трябваше да охранява наемния убиец пенсионер; лекарката, обявила смъртта на Животното миналата вечер; хирургът, прекарал седем часа, съшивайки вътрешностите на Логан в нормалния им вид; сестра Хендерсън — насиненото й око се виждаше съвсем ясно на записа, докато преминаваше покрай камерата, облечена във всекидневните си дрехи: фланелка за ръгби, спортни обувки и джинси, с преметнат през рамото й сак.

— Колко касети ни остават още? — попита Логан, когато Уотсън пусна една гигантска прозявка и се протегна.

— Съжалявам, сър — каза тя и се стегна. — Остават две касети с материала от изходите и това е.

Логан пъхна следващата във видеото. Страничен изход на болницата. Лица, преминаващи бързо, разговарящи, усмихнати, или хора с приведени глави, за да се предпазят от хапещия вятър. Нищо подозрително. Последната бе от главната приемна на Бърза помощ. Този запис бе с нормална скорост, за да улови обичайните припламвания на антисоциално поведение, вървящо ръка за ръка с продължителните запои. Тук Логан разпозна повече лица: доста от тях беше арестувал. Уриниране във входове, дребни кражби, вандализъм. Един от типовете беше арестуван за това, че се бе „поглезил“ с винена бутилка в „Юниън Терас Гардънс“. Но и тук нямаше кой знае какво извън обичайното. Ако не брояха внезапната суматоха, след като двама пияници се нахвърлиха на охранител от заведение с превързана ръка. Викове, преобърнати столове, още кръв. Сестрите се опитваха да ги откопчат един от друг. Най-накрая неясният образ на един редови полицай се промуши през навалицата и сложи край на бъркотията с три относително дълги натискания на лютивия спрей. Останалото в основната си част беше търкаляне по пода и писъци. И нито следа от убиеца на Животното.

Логан се облегна назад в стола и разтърка очи. Таймерът на екрана показваше десет и двайсет. Редовият полицай с лютивия спрей остана още известно време, за да се увери, че всички са живи. Десет и двайсет и пет: героят полицай приема чаша чай, преди да се завърне към бдението си пред вратата на Животното. Десет и трийсет… Логан започваше да се отегчава. Нямаше какво да открият в тези записи.

И точно тогава сестра Хендерсън отново се появи. Синината под окото й бе доста по-ясно забележима. Логан се намръщи и натисна бутона за пауза.

— Какво? — Редови полицай Уотсън примижа срещу замръзналата картина.

— Забелязваш ли нещо?

Уотсън призна, че не забелязва нищо, а Логан почука екрана, точно върху образа на сестра Хендерсън, все още със сака си на рамо.

— Носи униформата си.

— Е, и?

— На другия запис носеше цивилните си дрехи.

Уотсън сви рамене.

— Какво пък, преоблякла се е.

— Още носи сака. Ако се е преобличала, защо не го е оставила в шкафчето си?

— Може би нямат шкафчета.

Логан попита възрастния охранител дали съблекалните на сестрите имат шкафчета.

— Да — каза той. — Но ако смяташ, че ще ти показвам записи на преобличащи се сестри, може да те споходи друга благодат!

— Вижте, провеждаме разследване за убийство!

— Не ме е грижа. Няма да получите записи с голи сестри.

Логан се наежи.

— Виж сега, слънце…

— Нямаме камери там. — Мъжът се ухили, разкривайки пълна колекция от кариеси. — Опитахме да сложим, но началството не даде и дума да се издума. Не смятали, че сме щели да ги използваме само служебно. Язък. Мога да натрупам състояние, ако реша да продавам такива записи…

Административният център на болницата бе далеч по-приятен от онази част, която заемаха пациентите. Тук миризмата на дезинфектант и скърцащият линолеум бяха заменени с килими и свеж въздух. Логан си намери една услужлива жена с изрусена коса и ирландски акцент и успя да я придума да го запознае с данните за снощната смяна.

— Ето тук — каза тя, показвайки пълния с цифри и дати екран на компютъра. — Сестра Мишел Хендерсън… Снощи е изкарала двойна смяна. Свършила е около девет и половина.

— Девет и половина? Благодаря, много благодаря! Бяхте много любезна.

В отговор тя му се усмихна, доволна, че е успяла да помогне. Ако имало още нещо, което можела да направи за него, просто да й се обадел. По всяко време. Дори му даде служебна визитка. За щастие, докато я вземаше, Логан не видя изражението върху лицето на редови полицай Уотсън.

— Е? — настоя за обяснение тя, когато отново се озоваха в асансьора на път за приземния етаж.

— Хендерсън е свършила смяната си в девет и половина. В девет и петдесет камерата я заснема, преоблечена и готова да се прибере у дома. В десет и половина отново е в работни дрехи, и напуска сградата. — Уотсън отвори уста, ала Логан продължи с мрачен триумф в гласа: — Търсехме някой покрит с кръв. Но госпожа Хендерсън просто се е преоблякла и си е излязла, все едно нищо не е станало.

 

 

Освободиха двамата униформени полицаи от екипа по претърсването и се свързаха с управлението. Детектив-инспектор Инш не беше в особено добро настроение когато ги прехвърлиха на неговия телефон — звучеше така, сякаш някой беше масажирал задните му части с нагорещен до червено ръжен.

— Къде беше, по дяволите? — попита сърдито, преди Логан да е успял да каже нещо. — Търся те вече половин час!

— Все още сме в болницата, сър. Всички мобилни апарати трябва да бъдат изключени. — Всъщност го беше изключил най-вече за да не го тормози Колин Милър.

— Няма значение! Изчезнало е още едно дете!

Логан усети как сърцето му потъва.

— О, не…

— Именно. Искам да си довлечеш задника тук. В момента съм в Дъти парк, в Зимните градини. Изтеглям всички екипи по претърсването. Проклетото време се влошава, снегът ще покрие всички улики. В момента това е основният ни приоритет!

— Сър, тъкмо се канех да арестувам сестра Мишел Хендерсън…

— Кой?

— Майката на Лорна Хендерсън. Детето, което открихме в постройката на Животното. Била е в болницата снощи. Винеше Животното за изчезването на дъщеря си и съсипания си брак. Имала е и мотив и възможност да го извърши. Прокурорът е съгласен: разполагам със заповеди за задържане и обиск.

От другата страна известно време цареше мълчание, после се чу приглушен разговор — Инш скастряше някого. След което гласът му отново се разнесе:

— Добре — каза той, но прозвуча така, сякаш се канеше да напердаши някой. — Приберете я, хвърлете я в някоя килия и си донеси задните части тук. Животното няма да умре втори път. А това дете може още да е живо.

 

 

Стояха в снега на най-горното стъпало, а Логан звънеше на вратата. Мелодията на „Грийнслийвс“ прозвуча за четвърти път.

Уотсън го попита дали да избие вратата с ритник. Дъхът й излизаше на кълба пара, а носът и бузите й бяха станали яркочервени. Зад тях двамата униформени полицаи, които бяха освободили от претърсването в болницата, изразиха съгласието си. Всичко, само и само да се спасят от пронизващия студ.

Тъкмо се канеше да кимне, когато вратата се открехна съвсем леко и в пролуката се появи лицето на сестра Мишел Хендерсън. Косата й изглеждаше така, сякаш в нея бе лагерувало шимпанзе.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, без да маха предпазната верига. Думите й воняха на застоял джин.

— Отворете, госпожо Хендерсън. — Логан й показа легитимацията си. — Помните кои сме. Трябва да поговорим с вас за случилото се миналата вечер.

Тя прехапа устни и огледа четиримата полицаи, застанали там като черни врани сред снега.

— Не — каза. — Не мога. Трябва да се приготвям за работа.

Понечи да затвори, но редови полицай Уотсън вече беше вклинила върха на ботуша си в тясната цепнатина.

— Отворете или ще разбия вратата.

Госпожа Хендерсън изглеждаше разтревожена.

— Не можете да постъпвате така! — каза тя, като притисна краищата на пеньоара си един към друг.

Логан кимна и измъкна тънко снопче документи от вътрешния си джоб.

— Можем. Но не се налага. Отворете.

Тя ги пусна да влязат.

Все едно бяха пристъпили в пещ, толкова голяма беше разликата в температурата. Малкият апартамент на Мишел Хендерсън бе далеч по-спретнат в сравнение с предишното им посещение. Прахта бе почистена, килимът беше минат с прахосмукачка, дори списанията „Космополитън“ бяха подредени в идеална купчинка. Тя потъна в едно от тапицираните кресла с облегалки за ръцете и придърпа колене под брадичката си като малко дете. Последното накара пеньоара й да се разтвори и когато Логан се настани на дивана срещу нея, се постара да не се възползва от гледката.

— Знаете защо сме тук, нали, Мишел?

Тя не искаше да го погледне в очите.

Логан остави мълчанието да натегне.

— Аз… трябва да се приготвям за работа — каза тя, ала не се изправи. Просто придърпа по-близо коленете си.

— Какво направихте с оръжието, госпожо Хендерсън?

— Ако закъснея, Маргарет няма да може да си тръгне. Има малко дете, трябва да го прибере от детска градина. Не бива да закъснявам…

Логан кимна и двамата униформени полицаи напуснаха всекидневната, за да огледат набързо къщата.

— Навсякъде по дрехите ви има кръв, нали?

Тя трепна, но не отговори.

— Планирахте ли го? — попита Логан. — За да го накарате да си плати за онова, което е сторил на дъщеря ви?

Тя упорито се взираше в една част от килима, където прахосмукачката бе пропуснала да мине.

— Сър?

Логан вдигна очи. Един от редовите полицаи стоеше на прага на вратата и държеше в ръце куп избелени дрехи. Имаше чифт джинси, тениска, фланелка за ръгби, два чорапа и спортни обувки, всичко това избелено почти до обезцветяване.

— Намерих ги окачени на радиатора в кухнята. Още са влажни.

— Госпожо Хендерсън?

Нямаше отговор.

Логан въздъхна.

— Мишел Хендерсън, арестувам ви по обвинение в убийството на Бърнард Дънкан Филипс.

 

 

Дъти парк бе добре поддържано парково пространство край бреговете на река Дий. Имаше си всичко, в това число езерце с патици, подиум за оркестър и фалшив обелиск в стил Иглата на Клеопатра. Мястото беше любимо за посещение на местните семейства, откритите му пространства бяха оградени от редици стари дървета, около които децата играеха на воля. Дори и покрит с една стъпка девствен хрущящ сняг, в парка имаше признаци на живот. Бялото поле бе осеяно със снежни човеци в различни етапи от завършването си, наподобяващи изправени камъни: мълчаливи стражници и господари на всичко, което виждаха.

Джейми Маккрийт, който само след две седмици, в деня преди Коледа, щеше да навърши четири години, беше изчезнал. Бе дошъл в парка на разходка с майка си, обезумяла от тревога жена в средата на двайсетте, с дълга червена коса с цвят на есенни листа, която се подаваше изпод плетената й шапка с нелеп златен пискюл. В този момент плачеше на една от пейките в Зимната градина, докато развълнувана жена с малко дете в количка правеше всичко по силите си, за да я успокои.

Зимните градини — голям викториански комплекс от боядисана в бяло стомана, поддържаща тонове стъкло, което предпазваше кактусите и палмите от снега навън — бръмчаха като кошер, нападнат от униформени полицаи.

Логан откри детектив-инспектор Инш застанал на извито дървено мостче, прехвърлящо синьо езерце с разноцветни камъчета по дъното, пълно със златни и бакърени рибки.

— Сър?

Инспекторът хвърли поглед през рамо. Грубоватите му черти бяха застинали намръщено, карайки го да изглежда едновременно готов да налети на бой и безсилен.

— Като гледам, не си се разбързал особено.

Логан се постара да не захапе въдицата.

— Госпожа Хендерсън не желае да говори. Но открихме всички дрехи, които е носела, окачени да съхнат на радиатора. Всяка от тях беше избелена почти до обезцветяване.

— Говори ли с хората от Бюрото по самоличността? — попита Инш.

— Накарах ги да огледат пералната и кухнята. Тези дрехи трябва да са били напоени с кръв. Ще намерим доказателства.

Инспекторът кимна, изгубен в размисъл.

— Все пак е нещо — каза най-накрая. — Получих обаждане от началника на полицията — това е последното дете, което изпускаме. В момента четирима от най-добрите специалисти, с които разполагат в Лотиан и Бордърс, са на път за насам.

Логан простена. Само това им липсваше пък сега!

— Да — съгласи се Инш. — Да покажем на тъпите, оядени енорийски ченгета как става работата.

— Какво е станало?

Инспекторът сви рамене:

— Прекалено много публичност, твърде малко напредък.

— Искам да кажа, какво е станало тук… — Логан посочи зелената джунгла, растяща под стъкления похлупак навсякъде около тях. — Какво е станало с детето?

— А! Вярно. — Той се постегна и посочи към входа, скрит зад огромна туфа тропическа дъждовна гора. — Майката и детето влизат в Зимната градина в единайсет и петдесет и пет. Джейми Маккрийт обича малките рибоци, но птичетата го плашели. Да, а също и онзи проклет говорещ кактус. Така че идват тук, той сяда на ръба на мостчето и започва да гледа как рибките плуват наоколо. Госпожа Маккрийт забелязва свой познат и отива да му каже здрасти. Разговарят известно време, около петнайсет минути, както смята тя, и следващото, което й прави впечатление, е, че малкият Джейми не се вижда никакъв. Започва да го търси навсякъде. — Той посочи с ръка пътеките, които пресичаха езерцето или минаваха покрай него. — Никаква следа от детето. Чела е вестниците и е гледала телевизия, така че започва да се паникьосва. Опищява всичко. Приятелката й се обажда на 999 и ето ни и нас. — Той остави ръката си да падне обратно встрани до тялото му. — Пуснали сме четири отряда по претърсването наоколо: издирваме го под всеки храст, всеки мост, във всяко складово помещение. Където и да е. Още два отряда са на открито… — Той показа с глава парка отвън. — Когато пристигнат подкрепленията, ще изпратим и тях там.

Логан кимна.

— Какво мислиш?

Инш бавно се отпусна напред с ръце на парапета, ограждащ мостчето, и се загледа към вяло плуващите рибки във водата долу.

— Иска ми се да мисля, че просто се е загубил, че се е отегчил и че е отишъл да си направи снежен човек… Но дълбоко в себе си мисля, че онзи го е спипал. — Той въздъхна. — И ще го убие.