Стюарт Макбрайд
Студен гранит (32)

32

В стаята за разпити бе тясно и задушно. Радиаторът в далечния ъгъл бълваше горещина, а матовият прозорец спираше достъпа на свеж въздух. Носеше се мирис на крака и нервни мишници. През това време Камерън Андерсън стоеше от другата страна на масата и лъжеше.

Логан и Инш седяха срещу него и слушаха с безизразни лица как той за пореден път хвърляше вината за всичко върху Чалнатия Дъги Макдъф. Нямал нищо общо с мъртвото момиченце.

— Значи — каза Инш, скръстил тежки ръце върху бъчвоподобните си гърди, — твърдиш, че старецът довел детето със себе си?

Камерън опита една предразполагаща усмивка.

— Точно така.

— Чалнатия Дъги Макдъф, човекът, убил собственоръчно десетки хора, човекът, убиващ хора за удоволствие, е довел със себе си четиригодишно момиченце? Като същевременно се е канел да завлече някъде брат ти и да му отсече коленните капачки? Как да го разбирам това? Може би като „да заведем внучето в службата на дядо“?

Камерън облиза напуканите си устни и каза:

— Предавам ви само онова, което се случи. — Вече за двадесети път. Справяше се изненадващо добре. Все едно това изобщо не беше първият му полицейски разпит. Сякаш и преди му се беше случвало. Само дето нямаше никакви арести и никакво досие в миналото му.

— Странна работа — рече Инш, като извади пакетче желирани човечета. Предложи едно на Логан, подкрепи се сам и отново върна пакета в джоба си. — Разбираш ли, Дъг твърди, че когато той пристигнал, ти си бил в спалнята с момиченцето. Твърди, че под нощницата не си носел нищо друго. И че си я чукал.

— Дъглас Макдъф лъже.

— Ако лъже, как тогава момиченцето се е оказало мъртво?

— Блъсна я и тя се удари в камината.

Това бе единствената част от разказа на Камерън, която съвпадаше с версията на Чалнатия Дъг.

— Как обаче се е озовала в чувала за боклук на съседа ви?

— Старецът я опакова с тиксо и скри тялото й в чувала.

— Той твърди, че ти си го направил.

— Лъже.

— Така ли било… — Инш се облегна назад и засмука зъби, позволявайки на мълчанието да назрее. Вече на няколко пъти се бе опитал да приложи тактиката, но Камерън не беше толкова глупав, колкото изглеждаше. Умееше да си държи устата затворена.

Инш се наведе през масата, гледайки Камерън Андерсън от горе надолу:

— Наистина ли очакваш от нас да повярваме, че Чалнатия Дъг се е отървал от тялото на момичето по този начин? Човек, който няма абсолютно никакъв проблем да отсече коленете на брат ти, се е поколебал да нареже тялото на дете?

Камерън потръпна, но не каза нищо.

— Разбираш ли, знаем, че си се опитал да нарежеш тялото, но не си успял, нали така? Повдигало ти се е и си повърнал. Само дето част от повръщаното е влязла в раната. — Инш се усмихна като акула. — Известно ли ти е, че можем да извлечем ДНК от повръщано, Камерън? Вече имаме резултатите. Трябва само да ти направим изследвания и с теб е свършено.

Внезапно хладнокръвието на Камерън се пропука.

— Аз… аз… — Очите му зашариха из помещението в търсене на изход, в търсене на вдъхновение. След което спокойствието му се възвърна. — Аз… Преди не бях напълно честен с вас — произнесе, възвърнал самообладанието си.

— Колко изненадващо!

Камерън предпочете да не забележи сарказма.

— Опитвах се да защитя репутацията на брат си.

Инш се усмихна.

— Неговата репутация? Каква репутация — на насилник и дребен негодник?

Камерън продължаваше въпреки всичко:

— Джорди се появи на вратата ми преди две седмици. Каза, че бил в града по работа и трябвало да отседне някъде. Със себе си водеше момиченце, беше дете на негова приятелка. Грижел се за детето, докато била на почивка в Ибиса. Не знаех какво точно става, но в нощта, в която убиха Джорди, се прибрах у дома и ги заварих заедно в леглото. Скарахме се, поисках от него да напусне дома ми. Предупредих го, че ще извикам полиция. — Камерън хвърли поглед на ръцете си, сякаш четеше разказа си по тях. — Само че точно тогава на вратата се появи онзи старец. Каза, че имал някакво съобщение за Джорди. Пуснах го и отидох да проверя дали момиченцето е добре, дали Джорди не я е наранил… Точно тогава откъм всекидневната се разнесе трясък, а когато изтичах да видя какво става, заварих Джорди свит на топка на пода. Старецът не спираше да го рита и да го налага с юмруци, Джорди крещеше и плачеше. Опитах се да ги разтърва, обаче старецът беше побеснял като животно! Тогава… тогава момиченцето влезе откъм спалнята и се вкопчи в стареца. Той… — Гласът на Камерън се задави. — Той я отблъсна и тя падна по посока на камината. Отидох да помогна, да я вдигна, но вече беше мъртва. Тогава старецът се захвана с мен. — Той потрепери. — Той… имаше нож. Поиска от мен да я нарежа. Каза, че ако не го направя аз, щял да нареже мен… Не можах… Опитах, но не можах. — Камерън наведе глава, преди да им разкаже как Дъги го пребил отново. Как го накарал да опакова тялото на детето с тиксо и да го напъха в чувал. Само дето нямали торби за боклук в апартамента. Следващия ден обаче бил за изхвърляне на боклука и на площадката на горния етаж открил почти празен чувал, точно пред дома на Норман Чалмърс. Андерсън взел чувала, сложил тялото вътре и го отнесъл до общинския контейнер за смет пред сградата. Било много късно през нощта, тъмно и наоколо не се виждал никой. Изхвърлил момичето в контейнера и го покрил с други торби за боклук. Тогава старецът му казал, че вече бил съучастник и че ако издадял на някого за случилото се, полицията щяла да го затвори.

— Увлекателно — обади се сухо Инш.

— След това заплаши да ме убие, ако спомена пред някой. И тогава го видях за последно, както и брат ми и момиченцето.

Когато Камерън приключи, тримата останаха смълчани. Тишината се нарушаваше единствено от лекото приплъзване на лентата в записващото устройство.

— Ако наистина си брат на Джорди — попита Логан, — как така имате различни фамилии?

Камерън се помести от неудобство.

— Различни майки. Беше от първия брак на баща ми. След като се развели, Джорди останал при майка си и отраснал с моминското й име — Стивънсън. Татко се оженил отново, след което, шест години по-късно, съм се родил аз.

Отново мълчание. Наруши го Логан:

— Ами ако ти кажа, че намерихме семенна течност в устата на детето?

Камерън побеля като попарен.

— На какво искаш да се обзаложим, че съответства на ДНК пробата, която взехме от теб? Как ще припишеш този факт на Чалнатия Дъг?

Камерън изглеждаше също толкова слисан, колкото и детектив-инспектор Инш. Стоеше на мястото си от другата страна на масата, а устата му се отваряше и затваряше като на умираща риба. Тишина.

— Сержант — каза най-после Инш, — може ли да поговорим за момент насаме?

Прекъснаха разпита и Логан последва Инш в коридора отвън, оставяйки Камерън под зоркия надзор на мълчаливия униформен полицай.

Чертите на инспектора се изкривиха намръщено, изтегляйки ъгълчетата на устата му в грозно озъбване.

— Защо никой не ми е казал, че сме открили семенна течност в устата на момичето? — попита той с опасно неутрален тон.

— Защото не сме намирали. — Логан се усмихна. — Но той не го знае.

— Ти си един мръсен, лъжлив негодник, детектив-сержант Макрей — каза Инш, докато намръщеното му изражение се превръщаше в усмивка, изпълнена с бащинска гордост. — Видя ли лицето му, когато го каза? Изглеждаше така, сякаш се е изпуснал.

Логан вече се канеше да разшири темата, когато по коридора в тръс се зададе разтревожена жена полицай и им съобщи за Животното. Един от лекарите в болницата бе телефонирал на 999. Някой бе отървал Бърнард Дънкан Филипс от страданията му.

Инш изруга и прекара едра ръка през лицето си.

— Намираше се под наша защита! Но все пак успяха да го пребият, вкарат в болница и убият. — Той облегна гръб на стената. — Дай ни пет минути — каза на жената полицай, преди да се насочи към стаята за разпити.

Главата на Андерсън клюмна, когато те влязоха, погледът му бягаше тревожно. Инш се втренчи в него, сякаш беше противно леке.

— Интервюто завърши официално в девет часа сутринта — каза той. — Полицаят ще те ескортира до ареста. — Инш се облегна тежко на масата, едрите му юмруци бяха свити, а лицето му бе толкова близо до Камерън Андерсън, че можеше да усети миризмата на страх в потта на младия мъж. — По-добре е да свикнеш да спиш в килия — каза той на разтреперания Андерсън, — защото ще ти се наложи да правиш това през следващите двадесет години.

* * *

Взеха калния рейндж ровър на детектив-инспектор Инш. На местата по прозорците, където шпаньолът му бе залепял носа си, стъклата бяха покрити с пластове мръсотия. Инш подкара по поръбените със сняг улици на Роузмънт.

Загледан навъсено през прозореца, Логан наблюдаваше гранитните тераси, минаващи покрай тях и мислеше за Животното, както и за неудобния разговор, който бяха провели с полицай Джаки Уотсън по същия този път.

Докато Инш завиваше и се насочваше към болницата, нещо в ъгълчето на мислите му изведнъж се обади. Той се вторачи към къщата откъм неговата страна на пътя. Пластмасовият елен — целият в светлини, с червен неонов нос — отново се върна в паметта му. Точно тук бяха видели бащата на Питър Лъмли. Все така на улицата, в търсене на изчезналия си син. Макар да знаеше, че детето е мъртво…

— Лицето ти е увиснало като свински задник — обади се Инш, докато даваше мигач, преди да завие по „Уестбърн роуд“. — Какво има?

Логан сви рамене, ала все още виждаше съсипаната фигура, газеща през снега с наведена глава и измокрени крачоли.

— Не съм сигурен… нищо специално.

В болницата ги посрещна непоносима горещина. Някой очевидно бе увеличил парното докрай, за да се пребори със зимния студ, придавайки на антисептичния застоял въздух субтропичен оттенък. В стаята на Бърнард Дънкан Филипс, по прякор Животното, положението не се различаваше особено, като се изключеше фактът, че бе още по-претъпкана отпреди — хората от Бюрото по самоличността, фотограф, детектив-инспектор Инш и Логан, до един облечени в идентични бели гащеризони, сякаш бяха част от някаква концептуална танцова трупа.

Другото легло в стаята също беше празно; една четиридесетгодишна медицинска сестра със сълзи на очи сподели с Логан, че мъжът починал същия следобед от проблеми с черния дроб.

Сред отблясъците и жуженето на светкавицата на фотоапарата, Логан най-после успя да зърне пребитото тяло на Животното. Беше проснат на леглото. Едната му гипсирана ръка висеше над линолеума. От бледите пръсти бавно капеше кръв. Бинтовете на главата му бяха яркочервени около очите и устата, а онези около гърдите — така напоени с кръв, че изглеждаха почти черни.

— Къде, по дяволите, е бил полицаят, който го охраняваше? — попита инспектор Инш. Беше в ужасно лошо настроение.

Един униформен служител вдигна ръка с глуповато изражение и обясни, че в спешното имало някакви проблеми. Двама пияници и охранител се сбили. Сестрите го повикали да помогне да ги разтърват.

Инш намръщи лице и започна да брои до десет.

— Предполагам, че смъртта вече е обявена? — попита той когато свърши с броенето.

Една жена редови полицай каза, че още не е. Това предизвика залп от ругатни от страна на Инш.

— Това е болница! Мястото гъмжи от проклети лекари! Идете да намерите някой от мързеливите негодници, за да обяви смъртта официално!

Докато чакаха, инспекторът и Логан огледаха трупа доколкото можаха, без да го докосват.

— Намушкан е — каза Инш, като оглеждаше отблизо малките правоъгълни дупки в бинтовете. — Прилича ли ти на работа с нож?

— Нещо с връх като на секач. Може да е било отвертка? Или шило? Или ножица?

Инш клекна, оглеждайки пода под леглото за захвърлен нож. Единственото, което откри, бе още кръв.

Докато инспекторът претърсваше за оръдието на убийството, Логан се зае по-сериозно с тялото. Следите от намушкване бяха еднакви, не по-дълги от петнайсет милиметра, широки два, всички в лявата част на тялото. Убиецът бе действал като умопобъркан. Множеството рани бяха нанесени по особено жесток начин. Затвори очи и си представи сцената: Животното в безсъзнание, убиецът — застанал от лявата страна на леглото, срещу вратата, замахващ отново и отново.

Логан отвори очи и отстъпи, усещайки леко замайване. Имаше кръв навсякъде. Не само по тялото и леглото, но дори по стената. Изви врат нагоре и забеляза, че по покрития с плочки таван също имаше малки червени капчици. Който и да бе свършил работата, след като беше приключил, навярно бе изглеждал като нещо, излязло от филм на ужасите, а не като някой, който човек би забравил с лека ръка.

Не ставаше дума за случайност, нито за деяние, извършено от разгневена тълпа. Това бе отмъщение.

— Какво означава това? Защо ме доведохте тук?

Гласът бе напрегнат и раздразнителен, също като собственика си: добре сложена лекарка в бяла престилка. Около шията й имаше стетоскоп.

Логан вдигна ръце в знак на мир и отстъпи от трупа.

— Нуждаем се от помощта ви, за да обявим смъртта и да преместим тялото.

Тя го изгледа намръщено.

— Разбира се, че смъртта е настъпила. Виждате ли тук? — Тя посочи табелката с името си. — Тук пише „доктор“. Това означава, че мога да различа умрял от жив човек, когато видя такъв!

Инш се изправи от другата страна на леглото и й показа служебната си карта.

— Виждате ли тук? — попита той, като я размаха пред носа й. — Тук пише „детектив-инспектор“. Това означава, че очаквам от вас да се държите като възрастен човек и да не си го изкарвате на подчинените ми заради личните си проблеми. Разбирате ли?

Тя го изгледа смъртоносно, но не отговори. Изражението й омекна съвсем леко.

— Съжалявам — каза най-накрая. — Беше дълъг, гаден ден.

Инш кимна.

— Ако е някаква утеха, зная как се чувствате. — Той отстъпи и посочи превърнатото в игленик тяло на Животното: — Нещо против да направите поне бегло предположение за времето на смъртта?

— Лесно — някъде между девет без петнайсет и десет и петнайсет.

Инш беше впечатлен.

— Доста рядко получаваме предположения за момента на настъпването на смъртта в рамките на час и половина.

Лекарката дори му се усмихна.

— По това време свършва предишната смяна. Леглата се проверяват редовно. Не е бил мъртъв преди девет без петнайсет. В десет и десет обаче вече е бил.

Детектив-инспектор Инш й благодари. Тя тъкмо се канеше да каже още нещо, когато пейджърът на бедрото й издаде поредица от писукания. Тя прочете съобщенията, изруга, извини се и побягна вън от стаята.

Логан се взря в кървавите останки на Бърнард Дънкан Филипс и се опита да определи какво точно не му даваше мира. След което го осени:

— Лъмли — каза той.

— Какво? — Инш го изгледа така, сякаш му бе пораснала допълнителна глава.

— Вторият баща на Питър Лъмли. Помните ли го? През цялото време обикаляше този район на града. Последният път когато го видях, се отдалечаваше от болницата. Винеше Животното за смъртта на сина си.

— И?

Логан се вторачи към обляното в кръв тяло върху леглото.

— По всичко изглежда, че му е отмъстил.