Стюарт Макбрайд
Студен гранит (30)

30

Когато отиде на работа във вторник, Логан се опита да не поглежда никого в очите. Никой не му каза и дума, но усещаше как очите следваха гърба му, как слуховете плъзваха навсякъде, откъдето минеше на път към залата за съвещания на детектив-инспектор Инш. Беше спал неспокойно, сънувайки извисяващи се блокове, горящи небеса и проблясващи ножове… лицето на Ангъс Робъртсън, изкривено и захилено, докато копаеше дупка в стомаха му.

Инспекторът бе заел обичайната си поза — подпрял едната закръглена буза на задника си на ръба на бюрото, докато флуоресцентното осветление сияеше над плешивата му глава. Когато Логан влезе, инспекторът не вдигна очи, зает със захаросаните си бонбончета с двойна обвивка. Хапваше ги внимателно, полагайки старание да не ръси червено-оранжева пудра по предницата на черния си костюм.

Логан зае мястото си на предната редица, докато лицето му почервеняваше все повече.

Детектив-инспектор Инш не спомена статията от същата сутрин в „Прес енд Джърнъл“. Онази, разположена на цялата първа страница, с продължение на страница дванайсета. Вместо това съобщи на всички, че някой е нападнал Животното. И фактът, че екипите по издирването не бяха постигнали нищо съществено освен сериозни настинки. След това раздаде задачите за деня и закри събирането.

Логан скочи пръв на крака, готов да побегне за живота си, ала Инш нямаше намерение да го изпуска толкова лесно.

— Сержант — произнесе с глас, от който се лееше захарен петмез. — Само за момент, ако позволите.

Така че на Логан се наложи да стои там като идиот, докато всички се редяха на опашката пред вратата и никой не искаше да го погледне. Всъщност последното може би беше за добро — достатъчно зле се чувстваше и без да го зяпат.

Когато и последният човек излезе през вратата и я затвори, Инш извади изданието на сутрешния вестник и го плесна на масата.

— Значи Лазар е възкръснал, така ли? — попита инспекторът. — Е, по принцип не съм религиозен човек, сержант, но твоята кариера току-що направи същото. — Той ръгна с пръст заглавието: „ПЕНСИОНЕР УБИЕЦ АРЕСТУВАН. МЕСТЕН ПОЛИЦЕЙСКИ ГЕРОЙ СЕ БОРИ ЗА ЖИВОТА СИ!“. Под него имаше снимка на Чалнатия Дъг от времето, когато го бяха прибрали на топло, задето бе осакатил с електрическа отвертка строителния предприемач. Млечнобялото око, озъбената физиономия и цветистите татуировки не му придаваха вид на ничий дядо.

Милър бе използвал цялото си влияние, за да публикува статията на първа страница. Не че не беше по-достойна от например: „НАБИРАНЕТО НА СРЕДСТВА В ТИЛИДРОУН ЗАПОЧНА С ЛЕТЯЩ СТАРТ!“.

— Инспектор Нейпиър плюе пирони. — По лицето на Инш се разля усмивка. — Така че, след като вече няма да те уволняват, детектив-инспектор Стийл каза, че можеш да си замъкнеш задника до болницата и да вземеш показанията на Чалнатия Дъг.

— Аз? Тя не иска ли да го направи? — Детектив-сержантите обикновено не вземаха показания от заподозрените в убийство без някой от инспекторите да им държи ръката.

— Не, не иска. Спомена нещо в смисъл „храни куче, да те лае“. А сега тичай.

 

 

Логан се разписа срещу поредния ръждив служебен воксхол, зад волана на който седна полицай Уотсън. Докато направляваше колата към изхода на паркинга, тя не каза нищо. Изчака да се отдалечат достатъчно от главното управление, преди да избухне в смях.

— Не е смешно.

Смехът намаля до леко подхилкване.

— Съжалявам, сър.

Мълчание.

Уотсън беше решила да мине през Роузмънт. Подобрението във времето се беше задържало. Над искрящия сив гранит се бяха ширнали прекрасни сини небеса.

— Сър — каза тя, спря, покашля се и отново започна: — Сър, относно съобщението, което оставих снощи на номера ви.

Пулсът на Логан започна да се ускорява.

— Ами… — продължи Уотсън, като се включи в опашката от коли зад един автобус. — … едва по-късно си дадох сметка… Нали разбирате, понякога хората тълкуват погрешно тези неща. Искам да кажа, когато не се обадихте, си помислих, че може би съм ви обидила или кой знае какво сте си помислили. — Беше произнесла последното на един дъх.

Усмивката замръзна на лицето на Логан. Тя си вземаше думите обратно. Преструваше се, че цялата работа е била едно голямо недоразумение.

— Бях в болницата. Мобилните телефони там не са разрешени. Получих съобщението ти едва около полунощ. Опитах да ти звънна, но телефонът ти беше изключен…

— А! — каза тя.

— Да — каза той.

След което и двамата известно време останаха потънали в мълчание.

Слънцето напичаше през предното стъкло, превръщайки вътрешността на колата в микровълнова печка на четири колела. На следващото кръстовище автобусът зави наляво, а Уотсън надясно. Къщите тук до една бяха украсени за Коледа: дръвчета на прозорците, светлини около вратите, венци и празнични джуджета. На едно място дори имаше пластмасов елен с електрическа крушка вместо нос, която примигваше в червено. Изключително изискано.

Логан наблюдаваше как покритите със сняг къщи минават покрай тях една по една и мислеше за собствения си неукрасен апартамент. Не се виждаше дори и една поздравителна картичка. Може би трябваше да си купи дръвче? Миналата година не му трябваше. Беше прекарал Коледа в огромната къща на Изобел, където имаше две истински дръвчета, накичени с последните модни украшения. Никакво семейство, само те двамата. С печена гъска, купена от „Маркс и Спенсър“, за вечеря. Изобел не си падаше по беленето и кълцането. Правиха любов през цялата сутрин.

А тази година вероятно щеше да му се наложи да отиде у родителите си за Коледа и да прекара заедно с останалата част от семейството. Спорове, горчивина, пиене, насилени усмивки, скапано „Монополи“…

Нечия фигура далеч пред тях наруши хода на мисълта му. Принадлежеше на мъж с наведена глава, газещ през снега. Джим Лъмли: вторият баща на Питър.

— Отбий за една минутка, става ли? — каза Логан и Уотсън спря до бордюра.

Той вдъхна декемврийския въздух и тръгна по хрущящия сняг към фигурата с наведена глава.

— Господин Лъмли? — Логан се пресегна и потупа мъжа по рамото.

Лъмли обърна очи, червени като носа му. Бузите му бяха покрити с набола брада, косата му бе мръсна и невчесана. За момент просто остана загледан в Логан, след което нещо в него прищрака.

— Мъртъв е — каза той. — Мъртъв е и вината за това е моя.

— Господин Лъмли, вината не е ваша. Добре ли сте? — Въпросът беше глупав, но не успя да се въздържи да не го зададе. Разбира се, че човекът не беше добре: детето му бе отвлечено, убито и изнасилено от педофил. Една част от него сякаш бе мъртва. — Искате ли да ви откараме до вкъщи?

По небръснатото лице на мъжа пропълзя нещо, което в миналото може и да бе минавало за усмивка.

— Иска ми се да повървя. — Той вдигна ръка и я завъртя около себе си, сочейки заснежените тротоари и кишавите пътища. — Да потърся Питър. — От очите му бликаха сълзи и се стичаха по червените бузи. — Вие го пуснахте!

— Пуснахме кого… — На Логан му отне известно време, преди да осъзнае, че мъжът говореше за Животното. — Господин Лъмли, той…

— Трябва да вървя. — Лъмли се обърна и затича, като се пързаляше и хлъзгаше по заледения сняг.

Логан въздъхна, остана загледан в него още известно време, след което се качи обратно в колата.

— Твой познат? — попита Уотсън, като отново се включи в движението.

— Момчето, което открихме в тоалетните — това е баща му.

— Господи, горкият тип!

Логан не отговори.

Изоставиха колата на паркинг, обозначен с табелка „САМО ЗА МЕДИЦИНСКИЯ ПЕРСОНАЛ“ и влязоха в главната приемна. Фоайето бе широко, планирано като едно отворено пространство. На пода бе изобразен гербът на болницата. В единия ъгъл се намираше огромният, извит дървен плот на рецепцията. Логан учтиво попита къде може да открие господин Дъглас Макдъф и две минути по-късно вече крачеха по дълъг, покрит с линолеум коридор.

Чалнатия Дъг се намираше в самостоятелна стая, пазена от млад редови полицай, потънал в някакво четиво. Мъжът подскочи виновно и натика книгата на Иън Ранкин под стола.

— Всичко е наред, полицай — каза Логан. — Няма да кажа на никого. Донесете ни три кафета и можете да се върнете обратно в приказките за безстрашни полицаи.

Редовият полицай облекчено хукна да изпълни задачата.

В стаята на Чалнатия Дъг бе горещо. Ранното декемврийско слънце нахлуваше през прозорците и огряваше мързеливите прашинки във въздуха. Високо на стената срещу леглото един телевизор примигваше мълчаливо сам на себе си. Обитателят на стаята се намираше в леглото и изглеждаше ужасно. По дясната страна на лицето му се виждаха жестоки натъртвания и синини, а млечнобялото му око бе почти затворено. Дори и подут обаче, Чалнатия Дъг изглеждаше измършавял. Трудно беше за вярване, че това е същият човек, който вчера едва не го бе убил с голи ръце.

— Добро утро, Дъги — каза Логан, като придърпа един от столовете за посетители в долната част на леглото и се отпусна в него.

Пациентът с нищо не даде да разбере, че е забелязал присъствието му. Просто си лежеше там и се взираше в безмълвния шарен екран на телевизора. Логан хвърли поглед през рамо, след което кимна на редови полицай Уотсън. Тя вдигна дистанционното от масичката до леглото и изключи телевизора.

От стария мъж в леглото се откъсна бавна, разтърсваща въздишка.

— Гледах го.

Думите бяха неясно изфъфлени и Логан най-после забеляза зъбните протези, плуващи в чаша до леглото.

— Ох, за бога, Дъг, сложи си зъбите! Приличаш на костенурка!

— Да ти го начукам — отговори Дъг, но без особено чувство.

Логан се усмихна.

— Е, след като приключихме с любезностите, защо не се залавяме за работа? Ти си убил Джордж Стивънсън, известен още като „Джорди“, нали?

— Нищо подобно.

— Хайде, Дъг. Криминалната лаборатория ми намери предостатъчно улики! Зъбите на кучето ти съответстват със следите от ухапвания по краката му. Коленните му капачки са били отсечени с мачете! Това е като да напишеш с големи букви името Дъг Макдъф. Как стана? Момчетата на Маклауд го държаха, докато ти го кълцаше?

Дъг изсумтя.

— Хайде, Дъги, не ми разправяй сега, че можеш да удържиш сам толкова едър професионален бияч и в същото време да го лишаваш от коленете му? На колко беше ти — на деветдесет? — Логан се настани по-удобно в стола, вдигайки единия си крак на леглото. — Нека аз ти кажа как се е случила работата според мен, съгласен? Включвай се, ако объркам нещо.

Застанала тихо в ъгъла, редови полицай Уотсън си водеше записки, сливайки се почти напълно с околния фон.

— Джорди Стивънсън се появява от Единбург, пръскайки се от самодоволство, за да потърси някакъв изгоден бизнес. Докато се размотава наоколо, решава да се поглези с малко вълнения. Така че обикаля местните букмейкъри, губейки като за последно. Само дето не може да си покрие дълговете. А в „Хиподрум и писти“ не приемат този вид отношение с лека ръка. — Логан замълча. — Колко ти дадоха, за да го направиш, Дъги? Едноседмична пенсия? Двуседмична? За цял месец? Надявам се да си е струвало, Дъги, защото Джорди Стивънсън е работел за Малк Ножа. А когато той открие, че си ликвидирал един от хората му, ще те одере жив.

По беззъбата уста на Дъг заигра усмивка.

— Само дрънкаш.

— Мислиш ли? Не знам, Дъги, виждал съм какво остава от хората след като момчетата на Малки си свършат работата. Ръце, крака, пишки… Нямаш никакъв шанс. — Логан му смигна приятелски. — Но ще ти кажа нещо — разправи ни как Саймън и Колин Маклауд си събират дълговете и ще се погрижа да те заключат на някое сигурно място, където Малки няма да те докопа.

При тези думи Дъг вече наистина започна да се смее.

Логан се намръщи.

— Какво?

— Нямаш си… — Думите му бяха прекъснати от суха кашлица, която разтърси цялото тяло на стареца. — … и най… — Ново закашляне, този път още по-дълбоко, проправящо си път през гърдите му. — И най… — Отново кашлица. — И най-малка представа… — Този път се разтресе цялото легло, докато Дъг се клатеше напред-назад, едва успявайки да прикрие с трепереща слаба ръка устата си. Най-накрая се отпусна безжизнено обратно на възглавницата и избърса ръка в предницата на пижамата си. По плата остана черно-червено петно. — Нали, господин Прасе?

— Искаш ли да повикам доктора?

Старецът се разсмя горчиво, а смехът му изчезна в поредния пристъп на кашлица.

— Няма смисъл. — Дишаше хрипливо и неравномерно. — Днес сутринта се видях с един от смешковците. Казах ти, господин Прасе — имам си рак. Само дето вече не ми остават година или две. Докторът казва, че имам около месец. — Той се удари по гърдите с окървавена ръка. — Имам огромен тумор.

В тишината, която последва, в слънчевите лъчи мълчаливо, като златни искрици, се носеха прашинки.

— А сега чупка и ме оставете да умра спокойно.

 

 

На Бърнард Дънкан Филипс не бяха дали самостоятелна стая. Налагаше му се да споделя една двойна в интензивното. Тясното му болнично легло бе заобиколено от оборудване, монитори, дихателни апарати; за каквото и да се сетеше човек, със сигурност бе включено някъде по премазаното му тяло. Логан и Уотсън стояха на вратата и сръбваха полека от хладкото кафе, което редовият полицай най-после им бе донесъл.

Чалнатия Дъг изглеждаше зле, но не можеше да се мери с Животното. По тялото му се редуваха синини и бинтове. В отсъствието на Логан бяха гипсирали единия крак и двете му ръце. Сякаш участваше в някой от епизодите на „Продължавай…“. Кислородната маска бе изчезнала, заменена от тръба с накрайник за носа и устата. Прозрачната пластмасова тръбичка беше преметната през ушите и залепена за бузите му, за да не се изхлузва.

— Мога ли да ви помогна?

Беше ниска жена, облечена в работно облекло на медицинска сестра: сини торбести панталони и връхна блуза с къси ръкави. Отляво на гърдите й бе окачен обърнат наопаки часовник.

— Как е той?

Сестрата огледа опитно Логан.

— Роднини ли сте?

— Не. От полицията съм.

— Не думайте!

— Как е той?

Тя вдигна епикризата в края на леглото на Животното и плъзна поглед по нея.

— Е, справя се доста по-добре, отколкото смятахме. Операцията е минала успешно. Дори е дошъл на себе си за около час тази сутрин. — Сестрата се усмихна. — Малко ме изненада. Бях се обзаложила, че е в кома. Както и да е: едни губят, други печелят.

Това бе последният път, когато Логан видя Животното жив.

 

 

Детектив-инспектор Стийл не се изненада, че не е успял да измъкне показания от Чалнатия Дъг. Излежаваше се в стола си, вдигнала крака на бюрото, пушеше и правеше кръгчета от дим.

— Ако ми позволите един въпрос, госпожо — каза Логан, като се размърда на стола пред бюрото й, — защо вие сама не отидохте да го разпитате?

Тя му се усмихна апатично през димната завеса.

— С Дъги имаме дълга история. Още от времето, когато за пръв път сложих униформа, а той още беше в разцвета си… — Усмивката й стана кисела. — Да кажем само, че имахме проблеми в междуличностните отношения.

— Какво ще правим с него?

Тя въздъхна и запрати през бюрото си цигарен дим като стена от мъгла.

— Отиваме при прокурора и му връчваме уликите. Той се запознава с тях и заявява, че са достатъчни, за да влезем в съда с тях, а ние отговаряме: Страхотно. След това адвокатът на Дъги казва: Клиентът ми ще почине след по-малко от месец. А прокурорът отвръща: Е, в такъв случай го зарязваме. Защо само да трошим излишни пари? — Тя зарови нащърбен нокът между зъбите си, изрови нещо оттам и за момент го огледа, преди да го метне настрани. — Ще бъде мъртъв, преди изобщо да сме стигнали до съда. Мир на праха му. — Стийл замълча, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо. — Говори с лекаря му, нали? Със сигурност умира? Не ти върти номера?

— Проверих. Наистина умира.

Тя кимна. Горящото връхче на цигарата й играеше нагоре-надолу в полумрака.

— Бедният стар Дъг.

Логан така и не успя да открие в себе си достатъчно състрадание към болния, затова реши да не си отваря устата.

Когато се върна в кабинета си, той свали снимките на Джорди Стивънсън от стената. От Лотиан, от Бордърс и онази от моргата. След като Чалнатия Дъг така или иначе умираше, нямаше да открият виновника за убийството на Джорди. Освен това човекът нямаше нито жена, нито деца, нито братя или сестри. Никой, който да поиска тялото му, никой, комуто биячът на Малк Ножа да липсва. Освен на самия Малк, може би. Но пък какво ли можеше да стори той на Дъги? След месец старецът щеше да е мъртъв. Мъчителна смърт, ако можеше да се вярва на доктора. Малки единствено би могъл да го отърве от болките и Дъг го знаеше. Може би поради тази причина се бе изсмял, когато Логан му спомена за кървавата отплата. Както и да го погледнеше, вече нямаше значение.

Напъха всичко, свързано със смъртта на Джорди Стивънсън в една папка, включително доклада от вчерашните приключения. Оставаше още малко бумащина, за да приключат всичко, но можеше да се каже, че случаят бе мъртъв като самия Джорди.

Сега в миниатюрната оперативна стая на Логан оставаше единствено неидентифицираното момиченце. Мъртвото й лице го гледаше с празните си очи.

Бяха приключили един, но оставаше още един случай.

Логан се настани на писалището и още веднъж прегледа показанията на всички, живеещи в близост с общите контейнери за смет. Един от тях бе убил детето, беше я разсъблякъл и бе опитал да я нареже, след това бе омотал тялото с кафява опаковъчна лепенка и го бе натъпкал в кофите. И ако този някой не беше Норман Чалмърс, тогава кой?