Стюарт Макбрайд
Студен гранит (28)

28

Планът беше простичък. Всички служители, отиващи към или излизащи от мястото на престъплението, щяха да се опитват да останат незабелязани, като броят на хората трябваше да бъде сведен до минимум, а катинарът — възстановен в първоначалното му състояние. Трупът щеше да бъде изнесен при пълна секретност, а двама униформени служители щяха да останат да наблюдават тоалетните. Последното щеше да е напълно безопасно и да се осъществява от вътрешността на добре затоплена патрулна кола, паркирана някъде, където да не се набива на очи, но и с добра видимост към тоалетните. Неуморният снеговалеж бе скрил напълно кишавото блато от стъпки наоколо, възвръщайки белотата и заоблеността на преспите, заличавайки всякакъв знак, че някой някога е посещавал мястото. Трите деца нямаше да бъдат обвинени в проникване с взлом само ако си държаха устите затворени. Никой не биваше да узнава, че са открили тялото на Питър Лъмли. Убиецът щеше да се върне с ножиците, за да прибере своя сувенир, а двамата редови полицаи щяха да го арестуват. Какво можеше да се обърка?

Пропагандният материал на Милър за трагичните дни и преживелици на Бърнард Дънкан Филипс, по прякор Животното, беше избутан на страница четвърта заедно със статия за нов модел трактори и благотворителна разпродажба на курабии. Материалът си го биваше, без значение колко дълбоко го бяха заровили. Милър бе превърнал Животното в симпатичен персонаж, чиито психически проблеми са се породили от трагичната смърт на майка му. Интелигентен мъж, изоставен от обществото, открил някаква своя логика в объркания свят, в който живеехме. Освен това материалът създаваше отличното впечатление, че от грампианската полиция са знаели какво правят, пускайки го да си върви.

И ако това бе единствената история, която Милър бе написал за „Прес енд Джърнъл“ тази сутрин, всички в главното управление щяха да бъдат доста по-щастливи.

Втората статия на репортера се мъдреше на първа страница, точно под заглавието с размер на чаршаф: „УБИЕЦЪТ НА ДЕЦА ОТНОВО НАНАСЯ УДАР! ТЯЛО НА МОМЧЕНЦЕ НАМЕРЕНО В ТОАЛЕТНА“.

 

 

— Как, по дяволите, е разбрал? — Инш стовари юмрука си върху масата, карайки чаши, вестници и всички присъстващи в залата за съвещания да подскочат.

Планът да заловят убиеца, когато се върне за своя трофей, окончателно бе прецакан без никакъв шанс за ответни мерки. На първата страница на „Прес енд Джърнъл“ с възмутен, гневен тон, беше изложена всяка една кървава подробност.

— Това беше единственият ни шанс да спипаме негодника, преди отново да е убил някого! — Инш сграбчи своя брой на вестника и като се тресеше от бяс им показа първа страница: — Можехме да го заловим! Сега още някое бедно хлапе ще свърши като останалите, защото един глупак не е успял да си удържи устата затворена!

Той запрати вестника през стаята. Страниците му описаха спирала във въздуха и се пръснаха с пърхане преди да се блъснат в стената. Зад него в парадната си униформа стоеше инспектор Нейпиър и изглеждаше като една червенокоса Смърт. Не казваше и дума, просто се взираше заплашително в тях изпод сключените си вежди, докато в същото време Инш не спираше да крещи.

— Ще ви кажа какво смятам да направя — каза Инш, като пъхна ръка в джоба си. Извади дебел, кафяв кожен портфейл, отвори го и измъкна от него пачка банкноти. — Първият човек, който ми съобщи името, ги получава. — Той стовари парите на масата.

Настъпи моментно мълчание.

Логан също извади портфейла си и прибави парите, които имаше, към тези на инспектора.

След което настана истинско стълпотворение — униформени, детективи, сержанти, всички до един изпразваха джобовете си и хвърляха пари на масата. Когато приключиха, се бе събрала доста прилична сума. Не беше достатъчно голяма за награда, но беше от сърце.

— Много добре — каза Инш с кисела усмивка, — но все още не знаем кое е дрънкалото.

Хората се пръснаха на групички, докато се връщаха обратно по местата си. Инспекторът ги наблюдаваше с нещо като гордост в очите. Изражението на Нейпиър не можеше да се разчете така лесно: очите му преминаваха бръснещо из помещението, оглеждаха присъстващите и търсеха следи от вина, фокусирайки се прекалено често върху Логан, за да може сержантът спокойно да си поеме дъх.

— Така — продължи Инш. — Или между нас има лъжлив копелдак, който смята, че като даде своя дял за наградата, ще се отърве от подозрение, или къртицата на Милър работи за някой друг. Надявам се да е второто. — Усмивката изчезна от лицето му. — Защото ако се окаже някой от този екип, лично ще го разпъна на кръст. — Той отпусна на ръба на бюрото. — Сержант Макрей, разпределете задачите за днес.

Логан изчете списъка с имена, изпращайки екипи, които да претърсят под лупа покрития със сняг парк. Други екипи щяха да се заемат с разпитване от врата на врата, в случай че имаше свидетели на момента, в който бяха оставили тялото. Всички останали трябваше да се заемат с неизброимите обаждания на разтревожени граждани. Вълната вече беше започнала да ги залива веднага щом бяха научили, че са освободили Животното. Удивително беше колко много хора изведнъж си бяха спомнили, че са виждали количката му близо до местата, където бяха изчезвали деца.

Най-накрая сутрешният брифинг приключи и всички започнаха да се измъкват навън, хвърляйки по някой поглед към купчината пари с лица, помрачнели като времето навън. В стаята останаха само Нейпиър, Логан и детектив-инспектор Инш.

Инспекторът помете парите от масата в голям кафяв плик за писма, след което написа върху него с големи черни букви „КРЪВНИНА“.

— Някакви идеи?

Логан сви рамене.

— Някой от Бюрото по самоличността? Те имат достъп до всички тела.

Нейпиър ледено повдигна едната си вежда.

— Само защото вашият екип сложи пари на масата, не означава, че всички са невинни. Може да бъде всеки един тук — каза последното, като гледаше право в Логан. — Всеки.

Инш помисли малко с потъмняло и отсъстващо изражение.

— Можехме да го заловим — каза най-накрая като запечата плика. — Щяхме да завардим мястото, а той щеше да се върне.

Логан кимна. Можеха да го заловят.

Нейпиър продължаваше да се взира в него.

— Както и да е — въздъхна Инш, като напъха кафявия плик във вътрешния джоб на сакото си. — Ще се наложи да ни извините, инспекторе, имаме аутопсия в девет. Желателно е да не закъсняваме. В противен случай има опасност бившето гадже на Логан да си направи жартиери от червата ни.

 

 

Когато слязоха в мазето, откриха, че доктор Изобел Макалистър си имаше публика. Асистентът й с небрежна прическа се перчеше наоколо по обичайния си женствен, олигофренски маниер. Наблизо стояха и трима студенти по медицина с приготвени бележници, нетърпеливи да научат как е най-добре да подходи човек, за да изкорми четиригодишно убито дете. Тя дори не погледна Логан, поздравявайки със студен, учтив тон инспектора.

Голото телце на Питър Лъмли бе положено в средата на масата за дисекции, восъчно бледо и много, много мъртво. Студентите си водеха записки, любителят на екскурзии с палатка се превземаше, а Изобел режеше и изследваше, извличаше и мереше. Съвсем същата история, както и в случая с малкия Дейвид Рийд, като се изключеше степента на разложение и обезобразените гениталии. Питър Лъмли бе удушен с някакъв вид жица, вероятно с пластмасово покритие, а след настъпването на смъртта в тялото бе проникнато с нещо грубо и нееластично.

Поредното мъртво дете на масата за аутопсии.

 

 

Когато се върна в малката си оперативна стая след сеанса в подземната зала на ужасите, Логан усещаше, че му се гади. От стената с изпразнен поглед към него се взираше мъртвото лице на Джорди Стивънсън. Два случая. И двата отиващи наникъде.

При получената поща го чакаше голям, уплътнен плик от криминалната лаборатория, адресиран до „ДЕТЕКТИВ-СЕРЖАНТ ЛАЗАР МАКРЕЙ“.

— Смешници.

Той се настани в стола си и разкъса плика. Съдържаше лабораторния доклад. Всички лесни за разбиране думи бяха премахнати и заменени с половин тон неразгадаем жаргон. Другото, което откри, беше комплект зъби, отлети от кремообразна смола.

Логан извади зъбите от пликчето им и се намръщи. Явно някой беше допуснал грешка. Очакваше отливка на следите от ухапвания по тялото на Джорди. И се предполагаше, че ще съответстват на тези на Колин Маклауд. Мамка му, единственият начин зъбите в ръката му да съвпаднеха с тези на Маклауд, беше Колин да е върколак. При това върколак с един-два липсващи зъба…

Логан взе недочетения доклад от аутопсията на Джорди с нарастващо чувство на тревога. Частта относно следите от ухапвания бе достатъчно ясна.

Той затвори очи и изруга.

Пет минути по-късно изхвърча през вратата, влачейки след себе си слисаната Уотсън.

 

 

„Хиподрум и писти“ изглеждаше също толкова неприветливо и негостоприемно, колкото и последния път, когато бяха идвали тук. Сипещият се сняг така и не бе успял да придаде на букмейкърската къща поне малко радостен и празничен вид. Напротив — приплеснатите ъгловати магазини от бетон изглеждаха още по-печално откогато и да било. Полицаят на волана плъзна служебната кола към предния паркинг, спря и двамата зачакаха, взирайки се във виелицата, патрулната кола — Квебек Три Едно — да потвърди, че са завардили задния вход. На прозореца откъм седалката на пътника се разнесе почукване, което накара Логан да подскочи. В снега стоеше нервен на вид мъж с дебело подплатен кожен протектор за ръка. Логан спусна стъклото надолу, а нервният мъж каза:

— Е… онази овчарка… голяма ли е?

Лицето му навяваше на мисълта, че се надява отговорът да е отрицателен.

Логан вдигна отливката на зъбите, за да я огледа по-добре дресьорът от отдела, който се занимаваше с кучета. Настроението на мъжа не се подобри ни най-малко.

— Разбирам… Голяма. С много зъби. — Дресьорът въздъхна. — Страхотно.

Логан си помисли за посивялата муцуна на кучето.

— Ако може да е някаква утеха, доста е стара.

— Ааа — каза дресьорът, като придоби още по-отчаян вид. — Голяма, с много зъби и опитна.

Носеше дълъг метален прът, завършващ със здрав найлонов клуп, и сега леко го удари няколко пъти в главата си, разпращайки порой от водни капчици към отворения прозорец на колата.

Радиото изпращя и се пробуди към живот — Квебек Три Едно беше заела позиция. Време беше да вървят.

Логан излезе на хлъзгавия паркинг. Редови полицай Уотсън първа направи дългото пътешествие от колата до „Хиподрум и писти“ и се прилепи до вратата с палка в ръка, също като по филмите. Напъхал ръце дълбоко в джобовете си, с присвити рамене и зачервени от вледеняващия вятър уши, Логан тръгна по стъпките й, следван от двамата пързалящи се и ругаещи дресьори на кучета.

Когато стигнаха входа, и двамата дресьори направиха като Уотсън, подготвяйки дългите си метални прътове.

Логан погледна тримата и поклати глава.

— Не участваме в „Старски и Хъч“, хора — каза той, като отвори спокойно вратата, при което оглушителният звук отвътре едва не го събори.

Блъсна го миризмата на мокра кучешка козина и ръчно свити фасове. Докато прекрачваше прага се опитваше да нагоди зрението си към оскъдната светлина. Над дългия дървен тезгях, по един във всеки ъгъл, работеха телевизионни приемници. И двата показваха едно и също кучешко надбягване. Картината подскачаше, а звукът бе увеличен почти докрай.

На напуканите пластмасови седалки седяха четирима мъже и крещяха срещу телевизорите.

— Хайде, мързелив копелдако! Тичай!!!

Чалнатия Дъг не се виждаше никъде, но овчарката се беше проснала на пода непосредствено до електрическата печка с три реотана. Езикът на кучето се люлееше, увиснал през единия ъгъл на устата му, а от козината му се издигаше пара.

Внезапно покрай Логан в мрачната задимена стая нахлу порив на вятъра, внасяйки подире си вихър от снежинки, който накара плакатите по стените да запърхат. Един от мъжете, облечен като скитник в почивния си ден, извика, без да поглежда към него:

— Затваряй проклетата врата!

Уотсън и двамата дресьори влязоха след Логан, като затвориха вратата подире си. Погледнаха заспалата овчарка така, сякаш беше неексплодирала бомба. Облизвайки устни в нервно нетърпение, единият от дресьорите наведе клупа в края на железния прът по посока на изпускащата пара топка от сиво-кафява козина, след което лекичко пристъпи напред. Ако успееха да спипат кучето докато спи, тогава може би никой нямаше да бъде ухапан. Докато комарджиите крещяха към телевизорите, без да му обръщат внимание, мъжът пропълзя още по-близо, докато клупът не увисна на сантиметри от сивкавата муцуна на животното. На телевизорите една от хрътките, облечена в жълта жилетка, се хвърли през финиша само на косъм пред друга в синя. Двама от комарджиите скочиха на крака и нададоха радостни викове, а другите двама започнаха да ругаят.

Ушите на спящото куче потрепнаха от внезапния шум, след което старата му вълча муцуна внезапно се надигна. В продължение на един удар на сърцето животното просто гледаше дресьора с дългия му прът и клатушкаща се примка.

Дресьорът извика „Йееп!“ и се устреми в атака, ала не бе достатъчно бърз. Кучето скочи на крака и нададе залп от джавкащи звуци, докато в същото време прътът се заби в електрическата печка и направи на сол един от реотаните.

Лицата на всички в помещението се обърнаха към кучето, а сетне погледите се насочиха към четиримата полицаи.

— Квобемамкаму?

Всички комарджии бяха скочили на крака, със свити юмруци, целите в татуировки. Оголили зъби, ръмжащи също като овчарката на Чалнатия Дъг.

В далечния край на помещението се чу шум и вратата, водеща към вътрешната стая се отвори с трясък. На прага й стоеше Саймън Маклауд. Раздразнението, изписано на лицето му, бързо се превръщаше в гняв.

— Не желаем неприятности — изкрещя Логан, за да го чуят през кучешкия лай. — Искаме да поговорим с Дъги Макдъф.

Саймън протегна ръка и изключи лампите. Стаята потъна в мрак. Призрачната сивозеленикава светлина от примигващите телевизори едва успяваше да очертае силуетите на присъстващите.

Първият, който изкрещя от болка, бе един от дресьорите. Трясък, бясно ръмжене, звук от рухване на пода. Покрай главата на Логан профуча юмрук и той се наведе, пускайки собствената си ръка в ответна дъга. За секунда усети как кокалчетата му размазват нечия плът и костите под нея, чу приглушен вик, нещо мокро плисна по бузата му и последва нов трясък. От все сърце се помоли да не е уцелил полицай Уотсън!

Кучето все още се скъсваше да лае и да ръмжи. От телевизорите се понесе вой, когато на старта застанаха следващите хрътки и гласът на говорителя обяви поредното надбягване. Върху гърба на Логан се стовари метален прът, той полетя напред, препъна се в нечие паднало възнак тяло и се преметна през глава на пода. Един крак се заби в земята точно до лицето му и изчезна също толкова неочаквано.

Изведнъж помещението се обля в дневна светлина. Логан обърна очи навреме, за да види как на фона на зимната буря вън се очертава нечия приведена фигура. Силуетът изпусна найлоновата торба, която носеше. На протъркания линолеум издрънчаха четири кутии бира и бутилка „Граус“.

Мястото най-сетне бе осветено достатъчно добре от меката зимна светлина. Един от дресьорите беше на пода. Овчарката ръфаше със злобно ръмжене защитената му в кожа ръка. От носа на редови полицай Уотсън шуртеше кръв, а самата тя бе уловила в ключ главата на един от татуираните мъже. В същото време вторият дресьор получаваше удар след удар в стомаха, докато трети комарджия го държеше. Логан пък се бе проснал върху човек в гащеризон с кървава дупка на мястото, където следваше да се намират зъбите му.

Фигурата на вратата се обърна и побягна.

Чалнатия Дъг!

Като ругаеше гневно, Логан се надигна от пода и се втурна по посока на затварящата се врата. Нечия ръка улови глезена му и той отново полетя към пода, удряйки се толкова силно, че шевовете на корема му изкрещяха от болка. Хватката около глезена му се сключи още по-здраво, а втора ръка улови другия му крак.

Задавен от болка, Логан сграбчи падналата бутилка уиски, подхвана я като бухалка и замахна. Стъклото се блъсна с глухо дрънчене в главата на нападателя, а ръцете, които го стискаха, се отпуснаха безволно.

Логан политна назад, отново се изправи несигурно на крака и направи една-две крачки като се олюляваше. Болката в стомаха го прогаряше. Сякаш някой го бе инжектирал с бензин, след което му бе драснал клечката. Съскайки от болка, той извади радиостанцията си и нареди на Квебек Три Едно да си довлекат веднага задниците в букмейкърската къща! Облегна се на перилата, които деляха редицата магазини от паркинга. Чалнатия Дъг може и да беше шампион по бързо бягане, но пък вече не беше младеж. Едва ли бе стигнал далеч.

Вляво — нищо освен празен път и паркирани коли, изчезващи от погледа под сипещия се сняг. Вдясно — сиви блокове от бетон и тухли. Още паркирани коли. И някой, който тъкмо хлътваше в една от безжизнените мрачни постройки.

Логан се отблъсна от перилата и хукна след изчезващата фигура. Зад него Квебек Три Едно с гърмящ двигател набиваше спирачки на заледения паркинг сред светлините и воя на полицейската сирена.

Вятърът надигна вихрушка от ледени иглички и ги запрати в лицето му, докато продължаваше да тича напред. Настилката под краката му предлагаше измамна опора, заплашваща да го повали по лице всеки път когато нагазеше в киша. Изкатери на няколко скока стълбите към сградата, в която бе изчезнал Дъг и влетя през вратата на входа. Вътре бе тихо и студено. Дъхът му изпълни с пара мрачното пространство. Около бетонните рамки на вратите личаха тъмни петна, маркиращи местата, където някой многократно бе уринирал за зла участ на съседите си. Миризмата в мразовития коридор бе остра и тежка.

Логан спря рязко, като дишаше тежко и примигваше, за да преодолее щипенето в очите. Дъг можеше да е намерил убежище във всеки един от апартаментите. Би могъл да се крие зад първия ъгъл, зад стълбището. Направи няколко крачки и огледа тясното пространство, ала беглецът не се виждаше никъде. Задната врата бе открехната.

— По дяволите.

Логан си пое дъх и изтича през нея обратно навън в снега.

Сградите бяха проектирани така, че между всеки две редици от три- или четириетажни постройки имаше обща зелена площ. Не че бе особено зелена, даже и в най-добрите си дни. В снега, бавно изчезващи под падащите снежинки, имаше следи от стъпки, които водеха към сградата от другата страна.

Логан ги последва без да спира да тича и бързо прекоси сградата, за да излезе от другата страна на поредната улица и поредната редица от блокове. Затръшната врата, нов спринт, вътрешността на вход, още една улица. Само дето този път оттатък вече нямаше безжизнени блокове: този път се виждаше само мрежеста ограда, висока около метър и осемдесет, разделяща изсъхващата зеленина от необработена, потъна в плевели земя. През оградата се виждаше индустриален комплекс, а зад него две многоетажни постройки — Тилидроун.

Чалнатия Дъг тъкмо прехвърляше върха на високата ограда.

— Не мърдай! — Логан закрачи, като се хлъзгаше през снега и едва успя да спре в края на изсъхналата морава, точно навреме за да установи, че Дъг отново е изчезнал от погледа му. — Какво, да не си проклетия Худини?

Докато се катереше по оградата, най-после успя да си обясня как Чалнатия Дъг бе успял да изчезне така внезапно. Оградата бележеше разделителната черта между жилищния комплекс Сандилендс и влаковата линия, водеща на север от града. От другата страна, скрита от погледа благодарение на израсналите бурени и храсти, се намираше широка клисура, в дъното на която минаваше железопътната линия. Дъг явно се бе претърколил надолу по единия стръмен склон.

Старецът вече не тичаше толкова бързо. Държеше се за гърдите с една ръка и в лек тръс прескачаше през влаковите релси на дъното.

Логан се прехвърли през върха на оградата и се стовари тежко на земята. Почти незабавно загуби почва под краката си, а гравитацията се погрижи за останалото. Започна да се търкаля като камък надолу по склона през бодлив прещип и папрат, докато най-сетне се блъсна в твърдия чакъл в основата на клисурата. От устата му излезе болезнен вик. От раната на опакото на ръката му течеше кръв. От внезапното спиране върху чакъла главата му звънтеше неописуемо. Но най-непоносима бе експлодиралата болка в корема. Беше минала година от срещата му с Чудовището от Мастрик, но все още му се налагаше да си припомня за случилото се.

Високите склонове от двете страни на коловоза защитаваха клисурата от вятъра. Тук снегът се сипеше вертикално от небето и се спускаше като одеяло в неподвижния въздух.

Логан полегна странично със стон, стараейки се да не повърне и остави снега да пада върху него. Не можеше дори да помръдне. Ала имаше идеална видимост към Чалнатия Дъг и точно в този момент старецът рискува да хвърли поглед през рамо към полицая по петите му, който в този момент лежеше и кървеше върху влаковата линия. Той спря и се обърна към Логан, а дъхът му замъгляваше въздуха на огромни накъсани облаци, излизащи от дъното на белите му дробове.

След това тръгна бавно по линията към сержанта. Бръкна в единия от джобовете си. В ръката му се появи нещо лъскаво. Нещо остро.

През тялото на Логан премина ледена вълна.

— О, боже.

Опита да се претърколи и да се изправи на крака, преди Чалнатия Дъг да го е достигнал. Но дори смъртта, бавно приближаваща се към него по железопътната линия, не можа да го накара да преодолее болката в стомаха.

— Не биваше да ме гониш. — Гласът на Дъг излизаше сред облачета пара. — Можеше просто да си гледаш проклетата работа. Сега ще трябва да ти дам един урок, господин Прасе. — Той вдигна лъскавото нещо. Джобен нож „Стенли“, с напълно извадено острие.

— О, боже, не… Пак ли!

— Лично аз много обичам бекон. — Лицето на Дъг бе яркочервено, насечено и осеяно от спукани кръвоносни съдове. Млечнобялото му мъртво око имаше същия цвят като снега, а кривата му усмивка беше никотиновокафява. — Важното при бекона е, че трябва хубаво да го нарежеш на тъничко.

— Недей… — Логан отново направи отчаян опит да се претърколи.

— А сега какво, ще ми плачеш ли, господин Прасе? Да не се разцивриш като дечурлигата? Мамка му, не те съдя. Ще боли страшно много!

— Недей… моля те! Не е необходимо да го правиш…

— Така ли? — Дъг се разсмя, а звукът от смеха му се превърна в плътна разтърсваща кашлица и струйка черно-червена лига. — Какво? — попита, след като най-после отново успя да си поеме дъх. — Какво имам да губя? А? Ракът вече ме е спипал, господин Прасе. Учтивият лекар в болницата каза, че ми остава една, най-много две години. И това ще бъдат гадни години. А вие, копелета, сте ме погнали, а?

Логан изскърца със зъби и се отблъсна от земята, изправяйки се на колене, преди Дъг да сложи крак на гърба му и да го натисне. Земята отново се залепи за гърдите му.

— Аааааа…

— Защото, разбираш ли, вие, негодници, пак ще ме затворите. Няма да изляза жив. Не и ако ракът похапва от дробовете и кокалите ми. Тъй че какво могат да ми направят, ако те нарежа? Мъртъв съм, преди да ми издадат присъдата, тъй или инак. Едно мъртво тяло повече или по-малко, каква е разликата?

Логан простена и се обърна по гръб, усещайки как студеният сняг се сипе по лицето му. Остави го да говори. Остави го да говори и някой ще дойде. Някой от униформените. Редови полицай Уотсън. Който и да е. Боже, моля те, нека някой се появи!

— Заради това… заради това ли уби Джорди Стивънсън?

Дъг се изсмя.

— Ама какво е това? Мислиш си, че сега хубаво ще си поговорим, а аз ще си призная всичко? Остави дъртото да говори и накрая ще си каже и майчиното мляко? — Той поклати глава. — Много телевизия гледаш, господин Прасе. Ако някой ще пропее, това ще си ти. — Дъги завъртя острието на ножа и се ухили.

Логан силно го ритна в коляното. Чу се изхрущяване и Дъг рухна, изпускайки ножа, за да се улови за съсипаната си капачка.

— Ахтишибаняк!

Съскайки през зъби, Логан се преобърна настрани и отново замахна с крак. Уцели стареца странично в главата и разкъса кожата му в петсантиметрова рана.

Дъг изръмжа и покри с ръце кървящия си скалп. В същото време Логан вече му нанасяше втори удар в главата. Два от пръстите му се прекършиха.

— Мамкатикопеле!

Може да бе стар и съсипан от напредващия рак, ала Дъг Макдъф си бе заслужил репутацията на корав мъж из най-опасните затвори, които Шотландия бе успяла да му предложи. Нямаше да се даде лесно. Като се зъбеше побесняло, той полетя назад и успя да излезе от обхвата на Логан. След което отново се хвърли напред, обви с оцветените си от никотин пръсти гърлото на сержанта и започна да стиска. Прорязаното му от бръчки лице изглеждаше озверяло, докато бавно задушаваше Логан.

Детективът хвана ръцете, притиснали шията му и направи опит да ги раздели, ала хватката на мъжа бе като от желязо. Светът вече бе започнал да придобива червен оттенък, а ушите му звънтяха от налягането в главата. Остави едната си ръка да се отпусне и я сви в юмрук, който заби отстрани в лицето на Дъг. Старецът изсумтя, но не го пускаше. Като гърчеше лице, Логан повтори и потрети. Кръвта от раните на Дъг течеше навсякъде около него, превръщайки снега в розова каша. Бореше се за живота си. Успя да стовари юмрук в лицето на Дъг, чупейки челюстта му и затваряйки млечнобялото, невиждащо око. Удряше колкото имаше сили и в същото време усещаше как светът започва да притъмнява. Отново и отново, и отново… докато накрая ръцете около гърлото му се изхлузиха, старецът се свлече и остана да лежи окървавен в падащия сняг.