Стюарт Макбрайд
Студен гранит (27)

27

Когато се измъкна от леглото и се повлече към душа, неделята драскаше по прозорците на апартамента му с ледените си пръсти. Напорите на вятъра носеха рояци от малки ледени снежинки. Беше студено, беше мрачно и това вече не бе денят, предназначен за почивка, който му бяха обещали.

Облечен в сивия си костюм, напълно в тон с изражението на лицето му, Логан се разхождаше из топлия апартамент, опитвайки се да отложи момента, в който трябваше да излезе в противното време навън. Телефонът зазвъня: неподражаемият Колин Милър в търсене на своята ексклузивна история.

Логан слезе намусено по общото стълбище до входната врата. Когато се показа навън, поне половин тон сняг се опита да нахълта във входа на сградата, сякаш и той искаше да се спаси от сковаващо студения дъх на утринта. Снежинките го атакуваха като замръзнали остриета на бръсначи, впивайки се в откритите части на лицето и ръцете му, жилейки бузите и ушите му.

Денят бе мрачен като душата на адвокат.

Шикозният автомобил на Милър го чакаше до бордюра. Светлината вътре бе запалена и през прозорците се лееше класическа музика, докато репортерът приведен четеше някакъв таблоид. Логан затръшна входната врата, без да го е грижа дали ще събуди съседите. Защо, по дяволите, той трябваше да е единственият буден в скапан ден като този? Заобиколи колата и с хлъзгане стигна до седалката на пътника, повличайки след себе си облак от ядосани снежинки.

— Внимавай с кожата! — Милър успя да надвика оперетната музика, която се носеше от уредбата на колата. Той намали малко звука, докато тънката кора от сняг върху тежкото връхно палто на Логан постепенно се разтапяше.

— Какво, нищо ли няма за хапване днес? — попита Логан, като изтръска снега от косата си, преди да се е превърнал в ручеи, стичащи се във врата му.

— Да не мислиш, че ще ти позволя да ръсиш мазни трохи навсякъде по хубавата ми нова кола? Ако интервюто мине добре, ще ти купя кексче с яйца, става ли?

Логан му отговори, че по-скоро би изял пържено лайно.

— И как така можеш да си позволиш такъв скъп автомобил? Мислех, че вие, журналистите, живеете в крайна оскъдица.

— Ами… — Милър сви рамене и отдели колата от бордюра. — Веднъж направих услуга на един тип. Не публикувах една история…

Логан повдигна едната си вежда, ала Милър не пожела да каже нищо повече.

По това време в неделя движението не беше особено натоварено, но пък заради снега автомобилите буквално пълзяха. Милър подкара зад камион с предполагаемо бял цвят, по чиито горни повърхности се бяха натрупали трийсет сантиметра сняг, а останалата част от него беше покрита с пет сантиметра мръсотия. Някой бе надраскал върху нечистотията обичайните за случая шеги: „ИСКА МИ СЕ И ЖЕНА МИ ДА БЕШЕ ТАКАВА МРЪСНИЦА!“ и „ИЗМИЙ МЕ“. Буквите изглеждаха като залепени за светлините на автомобила на Милър, докато бавно си проправяха път през града към Съмърхил.

Охраняваната къща не изглеждаше по-различна от останалите на улицата: поредната бетонна кутия с малка градинка отпред, заровена под нарастващото одеяло от сняг. В средата й, самотно и сковано от наслоения лед, се виждаше приведено върбово дърво.

— Така — каза Милър, като паркира зад едно раздрънкано рено. — Време е да си получа ексклузивното интервю.

Отношението на репортера към Животното се бе променило коренно, откакто Логан му беше казал за пътния инцидент. Вече нямаше реална опасност Бърнард Дънкан Филипс да бъде обесен за топките, докато се пръснат. Сега той се бе превърнал в жертва на културата за еднократна употреба, жертва на едно общество, в което душевноболните просто биваха захвърлени, за да се грижат сами за себе си.

Една едра жена полицай в цивилни дрехи събуди Бърнард и го подкара надолу по стълбите, за да изнесе представлението си. Милър водеше интервюто, толкова умело и професионално, че успя да накара Животното да се отпусне и да се почувства необходим. През това време скъпото дигитално устройство улавяше безмълвно всяка негова дума от мястото си по средата на масичката за кафе, виждала далеч по-добри дни. Припомниха си бляскавата му академична кариера, съсипана от непостоянното здраве на майка му, сетне деликатно минаха на пръсти около психическите му проблеми и смъртта на госпожа Животно, Бог да се смили над душата й. Логан не чуваше нищо по-различно от това, което пишеше в досиетата, така че си прекарваше времето, пиейки много силен чай, приготвен в напукан кафяв чайник. Освен това броеше розичките по тапетите и сините копринени панделки между розовите райета.

Чак когато Милър подхвана темата за Лорна Хендерсън, мъртвото момиченце от постройка номер три, Логан най-после се заслуша.

Ала колкото и добър да бе журналистът, не успя да изкопчи от Животното дори информацията, която Инш бе получил. Цялата история караше Животното да се затваря в себе си и да гледа с раздразнение на всеки следващ въпрос.

Не било редно така. Това били неговите мъртви неща, а те му ги отнемали.

— Стига, Бърнард — обади се цивилната жена полицай, докато наглеждаше чайника. — Няма нужда да се вълнуваш излишно, нали?

— Моите неща. Те ми крадат нещата! — Той скочи на крака, запращайки чинията с шоколадови сладкиши на пода. В Логан се впериха чифт подлудели очи. — Ти си полицай, направи нещо! Те ми крадат нещата!

Логан се постара да не изпусне поредната въздишка.

— Налага се да ги вземат, Бърнард. Не помниш ли, че се разбрахме с човека от съвета? От тях хората се разболяват. Също като майка ти. Спомняш ли си?

Животното завъртя бясно очи. Зъбите му заскърцаха. Той притисна юмруци към челото си.

— Искам да си вървя вкъщи! Това са моите неща!

Едрата жена полицай остави чайника и започна да му говори утешително, сякаш мърлявият буйстващ мъж беше малко дете с обелено коляно.

— Ш-шш, ш-шш — каза тя, като потупа Животното по рамото с пълничката си, покрита с пръстени ръка. — Всичко е наред. Всичко ще бъде наред. Тук с нас ще бъдеш в безопасност. Няма да позволим да ти се случи нищо лошо.

Бавно и без да изглежда напълно убеден от думите й, Бърнард Дънкан Филипс се отпусна на ръба на стола си. Левият му крак успя да направи на трохи една от шоколадовите бисквити на пода.

Ала оттам нататък интервюто започна да буксува. Без значение колко хитри или внимателни бяха въпросите на Милър, по някакъв начин винаги успяваха да разстроят Животното. Мъжът неизменно стигаше до едно и също: искаше да се прибере у дома; те крадяха неговите неща.

 

 

Абърдийнският плаж бе замръзнал и пуст. Северно море беше тъмносиво и беснееше между налитащите пориви на снежната вихрушка. Бумтежът на гранитносивите вълни, разбиващи се в бетонния вълнолом на брега, накъсваше отсечено воя на бурята, разпращайки пръски на пет-шест метра във въздуха, откъдето вятърът ги поемаше и ги захвърляше върху покривите на магазините.

Повечето търговци не си бяха направили труда да отворят тази сутрин. Нямаше сериозни изгледи да се появят туристи, горящи от желание да си купуват сувенири и сладолед, или да играят на електронните игри. Милър и Логан обаче се бяха настанили на видно място до прозореца в кафене „Инверснеки“, нагъваха сандвичи с пушен бекон и пиеха силно кафе.

— Е, това беше пълна загуба на време — каза Милър, като махаше една тлъста жила от бекона в сандвича си. — Ти трябва да ме черпиш закуска, а не аз.

— Нищо ново ли не успя да научиш?

Милър вдигна рамене и хвърли тлъстината в празния пепелник.

— Нищо друго, освен че здраво му хлопа вагонетката. Това поне го разбрах ясно. Само че това не е никаква новина.

— Не искам кой знае какво — отвърна Логан. — Просто нещо, което да накара всички да разберат, че не е убивал онова момиченце. Не го е направил той, затова се е наложило да го пуснем.

Репортерът отхапа голямо парче от сандвича си и започна да дъвче замислено.

— Шефовете ти сигурно здраво са закъсали, щом са те накарали да дойдеш и да ме молиш за пропаганден материал.

Логан отвори уста, после я затвори.

Милър му намигна.

— Всичко е наред, Лаз, няма проблеми. Колин Милър има специален патент за такива случаи — нарича се Докосването на Мидас. Ще сложим копие от рентгеновите снимки на първа страници. Ще накарам отдела по графичен дизайн да разработи варианти на „дете, блъснато от волво“. И всичко ще бъде под надслов — полицаят, най-добрият приятел на човека. Но това ще излезе чак в понеделник. Гледа ли телевизия тази сутрин? Като разгонени павиани са. Твоята примадона на пантомимата ще е изгубила работата си докато излезе материала. Да пусне Животното? Два пъти?

— Животното не е убил онова дете.

— Не става въпрос за това, Лаз. Обществото се нагледа на всички тези гадости: мъртви момченца в канавки, мъртви момиченца в торби за смет, отвличания на деца наляво-надясно. Клийвър си излиза като свободен човек, макар всички да знаем, че е виновен. А сега и Животното е извън решетките. — Той отскубна поредната хапка от сандвича си. — За тях той е виновен.

— Само че не го е направил той!

— Никой вече не дава и петак за истината, знаеш го много добре, Лаз.

Логан мрачно призна, че е така. Седяха и се хранеха в мълчание.

— А какво става с другата ти история? — попита той накрая.

— Коя по-точно?

— Когато спомена, че не мислиш да се занимаваш с Джорди Няма-ми-капачките, каза, че имаш нещо по-безопасно.

Репортерът сръбна шумно от кафето си.

— О! А, да. Онова. — Милър замълча и се загледа през прозореца към снега и налитащите вълни. — Не много добре. — Той отново изпадна в мълчание.

Логан остави тишината да се проточи достатъчно дълго, за да се увери, че подробностите няма да се появят от само себе си.

— Е? За какво става дума?

— Хмм. — Милър силом върна вниманието си обратно в кафенето. — Добре де, носи се слух, че на пазара се е появил тип със специална поръчка. Търси нещо, което не продават много хора.

— Наркотици?

Репортерът поклати глава.

— Не. Жива стока.

Е, това вече звучеше напълно откачено, мамка му.

— Какво? Прасета, пилци, крави, такива работи ли?

— Не този вид жива стока.

Логан се облегна назад и се вгледа в необщителния журналист. Лицето му, обикновено като отворена книга, сега бе неузнаваемо.

— И каква точно жива стока търси твоят купувач?

Милър вдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Никой не иска да си отвори устата. Поне на мен не ми казват нищо, което да има някакъв смисъл. Може да са жени, мъже, момчета, момичета…

— Не може просто така да се купуват хора!

В погледа, който му хвърли Милър, имаше смесица от съжаление и презрение.

— Ама ти в кой свят живееш бе? Можеш ли да гребеш с кану нагоре по Клайд? Разбира се, че можеш да купуваш хора! Разходи се из някои улици на Единбург и можеш да купиш каквото си поискаш: оръжие, наркотици, а също и жени. — Той се наведе напред и гласът му падна до шепот: — Не ти ли казах, че Малк Ножа внася куклички от Литва? Какво според теб прави с тях?

— Мислех, че ги дава под наем на сводници…

Милър изпусна противен смях.

— Да, дава ги под наем и ги продава. За повредените бройки получаваш отстъпка.

Неверието, изписано върху лицето на Логан, го накара да въздъхне.

— Гледай сега: през по-голямата част от времето с купуването се занимават сводниците. Някое от момичетата ти, например, си вкарва свръхдоза, затова отиваш в супермаркета на Малки да й намериш заместничка. И получаваш много изгодно една почти чисто нова литовска курва — с отстъпка от цената на едро.

— Исусе!

— Повечето от бедните кучки дори не говорят английски. Купуват ги, зарибяват ги с хероин, наемат ги, използват ги и ги захвърлят обратно на улицата, когато станат прекалено отвратителни и не могат да си вършат свястно работата.

Седяха мълчаливо. Чуваше се единствено тихото съскане на машината за капучино и далечните звуци от бурята, влизащи през двойните стъкла на прозореца.

 

 

Логан нямаше намерение да се връща обратно в службата. Точно това си мислеше, когато Милър го остави в Касългейт. Смяташе да мине през „Одбинс“, да си вземе две бутилки вино, малко бира и да се отпусне пред огъня в апартамента си. Книга, вино или нещо, приготвено набързо с чая.

Въпреки намеренията си, обаче, установи, че седи в печалното фоайе на главното управление, докато по линолеума в краката му капеше топящ се сняг.

Както обикновено, го очакваха куп съобщения от втория баща на Питър Лъмли. Логан се постара да не им обръща внимание. Беше неделя: дори не трябваше да бъде тук. Нямаше начин да издържи още едно от онези отчаяни телефонни обаждания. Така че вместо това седна на бюрото си и се вторачи в снимката на Джорди Стивънсън в опит да прочете нещичко в тези мъртви очи.

Разказът на Милър за жени за продан го бе накарал да се замисли. Може би някой в Абърдийн е искал да купи жена и ето че се появява Джорди, представител на един от най-големите вносители на плът в страната, за да се погрижи за бизнеса. Може би не се е касаело за проституция, а за право на собственост.

— Наистина си сгазил лука, а, Джорди? — каза Логан, гледайки фотографията от аутопсията. — Изминал си целия път от Единбург дотук заради някоя дреболия, но си свършил в пристанището без капачки на коленете. Дори не си успял да подкупиш онзи от отдела по планирането. Чудя се дали не си подхвърлил на шефа си, че някой се интересува от покупка на жена? Плаща в брой и не задава никакви въпроси.

Докладът от аутопсията на Джорди все още стоеше на бюрото му и тепърва му предстоеше да го прочете. След всичко, което ги бе връхлетяло през изминалата седмица, така и не му бе останало време да го погледне. Той взе кафявия хартиен плик и тъкмо се канеше да прегледа съдържанието му, когато телефонът шумно се пробуди към живот.

— Логан.

— Сержант? — Беше детектив-инспектор Инш. — Къде си?

— В главно.

— Логан, нямаш ли си дом, където да отсядаш? Не ти ли наредих да заведеш хубавия полицай някъде и да я позабавляваш?

Логан се усмихна.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

— Е, вече е прекалено късно.

— Сър?

— Замъкни си задника до Сийтън парк. Току-що ми се обадиха: намерили са Питър Лъмли.

Сърцето на Логан прескочи един удар.

— Разбирам.

— Ще бъда там след… Божичко, тук е страшна виелица. Нека бъдат трийсет минути за по-сигурно. Може би все пак четиридесет. И не вдигай много шум, сержант. Никакви сини светлини и сирени, никаква олелия. Ясно?

— Да, сър.

 

 

През лятото Сийтън парк беше красиво място — обширни склонове, покрити със зелена трева, високи стари дървета и подиум за оркестър. Хората си правеха пикници на тревата, играеха импровизиран футбол, правеха любов в храстите. По тъмно ги обираха. Паркът не беше много далеч от студентското градче на Абърдийнския университет, така че винаги имаше стабилен поток от наивници с пари в джобовете.

Ала днешният ден приличаше на нещо, излязло направо от „Доктор Живаго“. Небето така и не бе просветнало с напредването на деня. Просто си висеше над всичко и хвърляше сняг по земята.

Логан газеше из преспите, следван от редови полицай, опакован като ескимос. Негодникът използваше Логан като защитна стена срещу вятъра, докато си проправяха път през снега. Целта им бе една от ниските бетонни постройки в средата на парка. Едната й стена бе покрита с тънка бяла ледена коричка. През зимата обществените тоалетни бяха затворени, така че на всеки закъсал му се налагаше да прави ледени статуи от урина зад храстите. Заобиколиха от другата страна на постройката на път за скрития под малка козирка вход за дамските тоалетни, доволни, че поне са се спасили от напорите на вятъра.

Вратата беше отворена съвсем леко. На мястото, където трябваше да има катинар, дървото бе нацепено и издълбано. Халките и самият месингов катинар висяха безполезни. Логан бутна вратата и пристъпи в дамските тоалетни.

Във вътрешността му се стори още по-студено, отколкото бе навън. Двойка униформени наглеждаха три добре опаковани деца на възраст между шест и десетгодишна възраст, чийто дъх излизаше на пара във въздуха. Хлапетата изглеждаха едновременно развълнувани и отегчени.

Единият от полицаите отмести очи от тях:

— Кабинка номер три.

Логан кимна и отиде да надникне.

Питър Лъмли вече не беше жив. Логан го разбра веднага щом отвори боядисаната в черно врата. Детето лежеше на пода, увито около основата на тоалетната чиния, сякаш се бе опитало да я прегърне. Огненочервената му коса изглеждаше избледняла и сивееща в студената светлина, а луничките му почти не се открояваха на фона на восъчната синкавобяла кожа. Тениската на момчето бе вдигната, като покриваше лицето и ръцете му и разкриваше бледата кожа на гърба и стомаха. Не носеше нищо друго.

— Бедното хлапе…

Логан се намръщи, докато оглеждаше изложеното на показ тяло на детето. Не можеше да си позволи да се приближи повече, за да не замърси евентуалните улики на местопрестъплението. Питър Лъмли не бе сполетян от участта на малкото момченце, което бяха открили в канавката. Гениталиите му все още бяха непокътнати.

 

 

В тоалетните ставаше все по-претъпкано. Инш се бе появил със зачервено лице и ругатни на уста малко след дежурния лекар и хората от Бюрото по самоличността. Както им бяха наредили, юнаците от Бюрото се бяха появили във всекидневните си дрехи, оставяйки белия минибус и цялото оборудване в парка недалеч от катедралата „Св. Машар“, където нямаше да привлича много внимание.

Докато Инш отупваше снега от ботушите си, екипът на Бюрото и всички останали се бореха с белите гащеризони, като трепереха в ледения въздух и се оплакваха на висок глас какъв студ е.

— Е, какъв е резултатът? — попита инспекторът, когато дежурният лекар разкъса хартиените си работни дрехи и опита да се измие в един от умивалниците.

— Бедното хлапе е мъртво. Не зная откога. Замръзнал е. Във време като това е трудно да се каже кога е настъпило трупното вкочаняване.

— Причина за смъртта?

Докторът избърса ръце във вътрешността на подплатеното си яке.

— Ще се наложи да изискате потвърждение от Ледената кралица, но поне на мен ми прилича на удушаване.

— Същото като последния път. — Инш въздъхна и снижи глас, за да не могат да го чуят децата, които не бяха мъртви. — Някакви следи от сексуално посегателство?

Докторът кимна, а Инш отново въздъхна.

— Тъй, тъй… — Докторът се навлече и вдигна всички видове ципове по облеклото си, скривайки се под няколко пласта термална изолация. — Ако не ви трябвам повече, ще се затичам към някое по-топло местенце. Например Сибир.

След като смъртта бе официално обявена, хората от Бюрото се заеха да съберат всичко, до което можеха да се докопат облечените им в ръкавици пръсти. Търсеха влакна, разпръскваха прах за отпечатъци. Фотографът не спираше да облива всичко в светлината на светкавицата си, видеооператорът записваше всичко и всеки. Оставаше им единствено да преместят тялото. Но никой нямаше желание да си навлича гнева на патолога. Откакто Логан се бе завърнал в полицейските части, Изобел си бе извоювала солидна репутация.

— Днес става една седмица, нали? — попита Инш, докато стояха край стената и наблюдаваха действията на хората от Бюрото. Логан призна, че е така. Инш извади пакет с желирани човечета от джоба си и предложи на всички наоколо. — Каква скапана седмица само — каза, докато дъвчеше. — Мислиш ли скоро да си вземаш отпуск? Колкото криминалната статистика отново да се върне към нормалното?

— Ха-ха! Мамка му! — Логан напъха ръце дълбоко в джобовете си и се опита да не мисли за това, как ли щеше да изглежда вторият баща на Литър Лъмли, когато му кажеха какво са открили.

Инш кимна към трите деца, които постепенно придобиваха все по-синкав цвят в претъпканата женска тоалетна.

— Ами те?

Логан сви рамене:

— Твърдят, че излезли да си направят снежен човек. Един от тях трябвало да отиде до тоалетната, така че дошли тук и открили трупа.

Той ги погледна: две момичета на осем и десет и момченце, най-малкото от всички, на шест. Бяха брат и сестри. И тримата имаха еднакви чипи носове и големи кафяви очи.

— Бедните деца — каза Инш.

— Бедни деца, друг път — каза Логан. — Как, мислите, са влезли тук? Използвали са двайсетсантиметрова отвертка, за да изкъртят катинара. Случайно минаващият патрул ги е спипал в момента на деянието. — Той посочи двамата замръзнали редови полицаи. — Малките сополанковци са щели да си плюят на петите, ако нашите момчета не са се появили и не са ги заловили.

Инш насочи вниманието си от децата към двамата униформени.

— Минаващ патрул? По средата на Сийтън парк? В това време? — Той се намръщи. — Не ти ли звучи малко скалъпено?

Логан отново сви рамене:

— Това е първоначалната им история. Придържат се към нея.

— Хмм…

Полицаите се поместиха от неудобство, приковани под погледа на Инш.

— Мислиш ли, че някой е видял как оставят тялото тук? — попита най-накрая.

— Не. Мисля, че не.

Инш кимна.

— Да, аз също.

— Защото тялото не е било захвърлено: било е оставено на съхранение. Децата са проникнали с взлом. Вратата е била заключена с катинар, с тялото вътре. Смятал е, че тялото е на сигурно място, очакващо да го посети, когато му се прииска да се порадва на трофея.

По лицето на инспектора плъзна злорада усмивка.

— Което означава, че ще се върне. Най-после намерихме начин да спипаме копелето!

Точно тогава пристигна и доктор Изобел Макалистър. Влетя в тоалетните, облечена в дебелото си вълнено палто, сред вихрушка от снежинки, в ужасяващо гадно настроение. Застанала на входа, тя огледа сцената пред себе си, а лицето й се намръщи още повече, когато забеляза Логан. Изглежда бе решила да го намрази — не само й бе съсипал вечерта в операта, но бе заявил, че е сгрешила в предположението си за побой над мъртвото дете. А Изобел никога не грешеше.

— Инспекторе — каза тя, като напълно пренебрегна мъжа, с когото бе споделяла едно и също легло. — Може ли да побързаме?

Инш посочи кабинка номер три и Изобел незабавно се спусна да прегледа тялото. Гумените й ботуши пляскаха при всяка крачка.

— Само на мен ли ми се струва така — попита Инш, — или тук внезапно стана още по-студено?

 

 

Същата вечер съобщиха новините на родителите на Питър Лъмли. Господин и госпожа Лъмли не отрониха и дума. Бяха разбрали веднага щом Логан и инспекторът се бяха появили. Просто седяха един до друг на дивана и мълчаха. Докато детектив-инспектор Инш им съобщаваше за случилото се със сериозен и скръбен тон, не пускаха ръцете си.

Без да каже нито дума, господин Лъмли се изправи, взе си палтото и излезе навън.

Жена му го проследи с очи, изчака вратата след него да се затвори, след което най-после избухна в сълзи. Семейният съветник побърза да седне до нея и да й предложи рамо, на което да поплаче.

Логан и Инш намериха пътя за навън сами.