Стюарт Макбрайд
Студен гранит (22)

22

Детектив-инспектор Инш изпрати Логан обратно до главната оперативна стая, като през целия път мърмореше и ругаеше под носа си. Не беше доволен. Логан си даваше сметка, че идеята на главния интендант да се подмажат на Колин Милър не беше в съзвучие с мирогледа на инспектора. Репортерът бе накарал цялата страна в един глас да го обвинява в некомпетентност. Инш жадуваше за разплата, а не собственият му сержант да си играе с Милър на следобеден чай и любезности.

— Честно, не съм говорил с Милър — каза Логан.

— Наистина ли?

— Да, и мисля, че го направи тъкмо поради тази причина. Първо онова с пантомимата, а сега и това. Никога не бих му дал информация, без първо да я съгласувам с вас. И това никак не му се понрави.

Инш не отговори, просто извади пакет желирани човечета и започна да отхапва главите им. Не предложи на Логан.

— Вижте, сър. Не може ли просто да направим изявление? Искам да кажа да обявим, че тялото е стояло там с години и фактът, че го пуснахме, след като го пребиха, не променя нищо.

Бяха стигнали вратата на оперативната стая и Инш спря.

— Нещата не стават по този начин, сержант. Забили са зъби в задника ми, няма да ме пуснат толкова лесно. Чу главния интендант: ако всичко това продължи, изпадам от случая. След това шоуто ще дирижират Лотиан и Бордърс.

— Никога не съм искал нещата да се развият по този начин, сър.

По устните на Инш плъзна подобие на усмивка.

— Зная. — Той му предложи отворения пакет с желирани човечета и Логан си взе едно зелено. Имаше вкус на опрощение. Инш въздъхна. — Не се тревожи: ще си поговоря с хората. Ще ги убедя, че не си плъх.

Ала Логан все още се чувстваше като такъв.

— Моля за внимание! — заяви на висок глас Инш, обръщайки се към униформените зад бюрата и телефоните. Смълчаха се веднага щом го забелязаха. — Всички сте видели снимката ми във вестника днес сутринта. Пуснах Животното да си ходи в сряда вечер, а на следващия ден сред колекцията му от трупове откриха мъртво момиченце. Оказва се, че съм некомпетентен и имам склонност да се обличам в забавни дрехи, вместо да съм навън и да се боря с престъпността. Освен това сигурно сте прочели, че детектив-сержант Макрей ми е казал да не пускам Животното, само че, какъвто съм идиот, аз не съм го послушал.

Разнесе се гневно мърморене, а към Логан се насочиха погледи. Инш вдигна ръка, карайки мълчанието отново да се спусне. Погледите обаче все още го фиксираха.

— Сега, известно ми е, че в момента смятате детектив-сержант Макрей за торба с говна, но можете да си избиете това от главите. Сержант Макрей не е говорил пред вестниците. Разбрано? Ако ми каже, че някой от вас му създава проблеми… — Инш направи недвусмислен жест, сякаш си прерязваше гърлото. — А сега се хващайте за работа и искам да предадете думите ми на останалата част от смяната. Това разследване ще продължи и ние ще заловим нашия човек.

 

 

Минаваше десет и половина, а аутопсията бе в разгара си. Беше гадна, отвратителна работа, затова Логан се опитваше да стои колкото може по-далеч от масата. Това обаче не помагаше. Въпреки че климатикът работеше на пълна пара, миризмата беше непоносима.

Тялото се бе разпаднало веднага щом от Бюрото по самоличността бяха направили опит да го вдигнат. Беше им се наложило да остържат от пода това, което беше останало от вътрешните органи.

Всички в помещението носеха защитни костюми: бели хартиени гащеризони, найлонови обувки, гумени ръкавици и маски за дишане. Само че този път маската на Логан не беше с ментолова натривка. Изобел крачеше бавно нагоре-надолу покрай масата и побутваше надутата плът с облечения си в две ръкавици пръст, като правеше подробни и методични бележки с помощта на диктофона си. Приятелят й Браян я следваше по петите като бавноразвиващо се кутре. Мастурбатор с небрежна прическа. Отсъствието на детектив-инспектор Инш отново биеше на очи — той се бе възползвал от чувството за вина на Логан. Прокурорът и заместник-патологът обаче бяха там, въпреки че се намираха на възможно най-отдалеченото от гниещия труп място.

Беше невъзможно да се установи дали детето е било удушено, подобно на Дейвид Рийд. Кожата около гърлото бе прекалено разложена. Освен това нещо се бе опитало да изгризе плътта му. Не просто обикновените бели червейчета — имаше достатъчно от тях, а по-скоро плъх… или лисица, или нещо подобно. По челото на Изобел се лееше студена пот, докато със заекване продължаваше да записва бележките си на диктофона. Тя внимателно извади вътрешните органи от найлоновата торба, в която ги бяха събрали, опитвайки се да идентифицира онова, което държеше в ръцете си.

Логан бе убеден, че никога вече няма да успее да се отърве от тази миризма. С малкия Дейвид Рийд положението беше зле, но това тук бе сто пъти по-лошо.

— Предварителни заключения — каза Изобел, когато най-после приключи и вече търкаше ожесточено ръцете си със сапун. — Четири пукнати ребра и признаци за травма в резултат на удар с тъп предмет по черепа. Счупено бедро. Счупен крак. Била е на пет. Руса коса. Има две пломби на задните кътни зъби. — Още сапун, още търкане. Изглеждаше така, сякаш Изобел се опитваше да отмие плътта си чак до костта. До този момент Логан никога не я бе виждал в такова състояние след работа. — Мога да направя предположението, че смъртта е настъпила преди дванайсет до осемнайсет месеца. Трудно е да се каже със сигурност при толкова напреднало разложение… — Тя потръпна. — Трябва да направя някои лабораторни изследвания на тъканните образци, за да кажа нещо по-конкретно.

Логан внимателно сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам.

Не беше сигурен за какво. Че връзката им се бе разпаднала? Че след като Ангъс Робъртсън бе заловен, изведнъж вече нямаха кой знае колко общо помежду си? Че й се бе наложило да изстрада онова, което я бе сполетяло на онзи покрив? Че не бе стигнал до нея по-рано… Че току-що й се бе наложило да рови из вътрешностите на ужасно разложено дете?

Тя му се усмихна тъжно, а в очите й искряха сълзи. За момент връзката помежду им се възобнови. Споделен миг на нежност.

След което Браян, нейният асистент, развали всичко:

— Извинете, докторе, имате обаждане на трета линия. Прехвърлих го в офиса.

Моментът изчезна, а заедно с него и Изобел.

 

 

Докато Логан прекосяваше града на път за фермерските пристройки и противното им съдържание, вече подлагаха Животното на психиатрична оценка. Не разчиташе особено, че Бърнард Дънкан Филипс ще се окаже годен за съдебен процес. Животното беше откачалка и всички го знаеха. Фактът, че си имаше три сгради, пълни с труповете на животни, които бе остъргал от асфалта по пътищата, беше достатъчно доказателство. Без да броим мъртвото дете. Миризмата все още не го напускаше.

Логан свали прозорците на колата. Валмата от снежинки започнаха да се сипят вътре, разтапяйки се веднага щом ги подемеше горещият полъх на отоплението. Тази аутопсия нямаше да го напусне още дълго, дълго време. Той потръпна и увеличи парното още повече.

Градът започваше да буксува под тежестта на сипещия се сняг. По „Андерсън драйв — юг“ колите се пързаляха и заораваха в преспите — някои до самия бордюр, други направо по средата на четирилентовата улица. Добре че собственият му ръждясал воксхол не срещаше кой знае какви трудности.

Далеч напред премигваха жълтите сигнални светлини на камион за разпръскване на сол и пясък, заел две от лентите. Колите зад него опитваха да се държат на разстояние, за да опазят боята си от одраскване.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Не ви разбрах, сър?

Редовият полицай зад волана не беше някой, когото Логан би разпознал моментално. Самият той би предпочел да вземе със себе си полицай Уотсън, но Инш не даде и дума да се издума. Беше избрал този полицай, защото бе най-слабо вероятно да се опита да върти номера на Логан заради историята с вестниците. Полицай Уотсън отново беше в съда заедно със своя мастурбатор от съблекалните. При последното си посещение там бе давал показания по делото на Джералд Клийвър, сега обаче беше там в ролята си на подсъдим. Не че щеше да му отнеме много време. Бяха го заловили на местопрестъплението. Буквално. С изкривено в гримаса лице в стаята, където се събличаха жените, лъскайки оная си работа на пета скорост. Чисто и просто щеше да влезе в залата, да се признае за виновен при смекчаващи вината обстоятелства, да му лепнат общественополезния труд и отново да си излезе, тъкмо навреме за следобедния чай. Може би тя щеше да бъде по-склонна да разговарят, след като делото завършеше благополучно в полза на обвинението?

Отне им два пъти повече време в сравнение с обичайното, за да пресекат града и да се доберат до фермата на Животното в покрайнините на Кълтс. Видимостта бе толкова лоша, че на повече от четиридесет и пет метра пред колата беше просто невъзможно да се забележи каквото и да било. Снегът покриваше всичко.

Пред входа на фермата се беше сгушила тълпа от репортери и телевизионни оператори, треперещи и кихащи. Портата пазеха двама полицаи, облечени в най-топлите дрехи, които бяха успели да навлекат под отражателните си жълти униформи. Наглеждаха пресата. Снегът се бе натрупал по фуражките им, придавайки им леко празничен вид. Изражението на лицата им обаче разваляше ефекта. Беше им студено, чувстваха се отвратително и им бе дошло до гуша от армията журналисти, които протягаха микрофони към тях, задаваха им въпроси и ги принуждаваха да стоят отвън вместо в приятно затоплената патрулна кола.

Тесният път бе задръстен от коли и микробуси. „Би Би Си“, „Скай Нюз“, „Ай Ти Ен“, „Си Ен Ен“ — всички бяха там, а прожекторите на телевизионните камери караха белотата на снега да изпъква ярко на фона на мрачното сиво небе. Препирните престанаха веднага щом колата на Логан се появи, след което се спуснаха върху му като пирани. Уловен в центъра на бъркотията, Логан постъпи точно така, както му бе наредил Инш: затвори си проклетата уста, докато микрофоните и камерите се опитваха да го докопат през отворените прозорци на колата.

— Сержант, вярно ли е, че случаят е бил прехвърлен под ваш контрол?

— Детектив-сержант Макрей! Насам! Отстранен ли е инспектор Инш?

— Бърнард Филипс убивал ли е и преди?

— Известно ли ви беше, че е умствено нестабилен, преди да откриете тялото?

Имаше и още, но повечето въпроси се губеха в какофоничния обстрел от викове.

Полицаят зад волана внимателно прекара колата през тълпата чак до заключената порта. Едва тогава се разнесе гласът, който Логан очакваше:

— Лаз, време беше, човече. Топките ми премръзнаха тук!

Колин Милър, с розови бузки и зачервен нос, облечен в руски стил с дебело черно палто, ватирани ботуши и пухкава шапка.

— Влизай.

Репортерът се вмъкна на задната седалка. Последва го втори, навлечен от главата до петите, мъж.

Логан рязко се извърна, примижавайки от болка, когато шевовете на стомаха му напомниха за себе си.

— Лаз, това е Джери, моят фотограф.

Фотографът свали от ръката си тежка еднопръста ръкавица и понечи да се здрависа с Логан.

Сержантът не протегна своята.

— Съжалявам, Джери, но сделката включваше само един човек. За статията си ще разполагате с официални полицейски снимки, не можем да позволим някой друг да снима по време на обиколките. Налага се ти да останеш.

Репортерът изпробва най-приятелската си усмивка:

— Хайде, Лаз, Джери е добро момче. Няма да снима гнусотиите, нали, Джери?

За момент Джери премигна объркано, потвърждавайки предположението на Логан, че му бяха казали да направи точно обратното.

— Съжалявам. Ти и само ти.

— Мамка му! — Милър свали пухкавата си шапка и изтръска снега от нея в краката си. — Съжалявам, Джери. Отиди да изчакаш в колата. Под седалката има термос с кафе. И да не изядеш всички джинджифилови курабийки.

Като ругаеше под носа си, фотографът отвори вратата сред тълпата от журналисти и отново излезе под непрестанно сипещия се сняг.

— Така — продължи Логан, докато бавно пълзяха през виелицата. — Първо да се разберем за няколко прости правила: имаме право да редактираме всяка статия по темата. Ние ти предоставяме снимковия материал. Ако има нещо, което не желаем да публикуваш, защото може да застраши хода на разследването, не го публикуваш.

— А аз получавам пълни и изключителни права. Няма да предоставяте информацията на никой друг. — Усмивката на Милър бе повече от противна.

Логан кимна.

— И ако кажеш една лоша дума за инспектор Инш, лично ще те убия.

Милър се разсмя, като вдигна ръце подигравателно, сякаш се предаваше:

— Спокойно, спокойно, тигре. Никакви задявки с примадоната на пантомимата. Споразумяхме се.

— Дежурните полицаи са инструктирани да отговарят на въпросите ти. Стига да са уместни.

— Онази твоя готина полицайка тук ли е?

— Не.

Милър поклати натъжено глава:

— Срамота. Имах един неуместен въпрос за нея.

 

 

Като за начало се напъхаха в защитни костюми и противогази. След това Логан влезе в ролята си на екскурзовод. Постройка номер едно: празна, като се изключеха остатъците от слуз и лепкава кал. Постройка номер две бе мястото, където на Милър му се наложи за пръв път да си поеме дъх с пълни гърди сред вонята. Внезапно стана изненадващо мълчалив, докато подминаваха гниещите космати трупове.

Мащабът на купчината бе наистина зашеметяващ. Въпреки че бяха успели да прехвърлят поне половината от животните в контейнерите отвън, вътре сигурно имаше още стотици. Язовци, кучета, котки, зайци, чайки, гарвани, гълъби, някой друг елен. Ако нещо беше умряло по абърдийнските пътища, значи се намираше тук и бавно се разлагаше.

Една дупка в купчината бе оградена с полицейска лента. Мястото, където бяха открили малкото момиченце.

— Исусе — произнесе Милър. Гласът му бе приглушен от маската. — Лоша работа!

— На мен ли го казваш.

Намериха отряда по претърсването в постройка номер три. Бяха облечени в същите сини гащеризони и претърсваха купчината с трупове на ръка.

Вземаха поредния труп, поставяха го на масата за оглед, след което го хвърляха на камарата, предназначена за изхвърляне в контейнерите.

— Защо в тази сграда? — попита Милър. — Защо не са започнали от онази, в която намерихте момичето?

— Филипс е обозначил постройките с поредни номера. — Логан посочи през вратата. — От едно до пет. Шест е фермата. Вероятно е планирал да ги напълни всичките. Една по една.

Двойка полицаи извлякоха крастав на вид лабрадор от купчината и го понесоха с дружни усилия към масата.

— Това е сградата, която е пълнел в момента. Ако е отвлякъл Питър Лъмли, значи момчето е тук.

Логан видя как Милър се намръщи изпод защитните стъкла пред очите си.

— Ако търсите друго хлапе, защо именно по този начин? Защо правите оглед на труповете един по един? Защо просто не изринете цялата тази гнилоч, докато не се натъкнете на него?

— Защото има вероятност да не го търсим цял. А и все още ни липсва една част от Дейвид Рийд.

Милър още веднъж погледна към купчината мъртви животни и към мъжете и жените, които ги преглеждаха на ръка.

— Исусе, търсите му пишката? В цялата тази гнусотия? Да пукна, но вие, негодници такива, или заслужавате медал, или да ви прегледат главите. — На масата бе сложен поредният заек. Някой го огледа и го захвърли върху купа. — Мамка му!

Отвън снегът бавно поглъщаше контейнерите за боклук. Върху тях вече се бяха образували дебели шапки, а в основата им — високи преспи. Внезапно на Логан му хрумна една неприятна мисъл, докато гледаше как хвърляха поредната лопата леш в единия от отворените контейнери.

Не беше лесно да се тича с гумени ботуши в дълбокия сняг, но Логан успя да се добере дотам точно когато побутваха през ръба една чайка.

— Стой! — каза той, като улови мъжа с лопатата. Не, не беше мъж, а жена. Трудно беше да се прецени през защитните костюми. — Къде сложихте първоначалното съдържание на контейнера?

Тя го изгледа така, сякаш бе изгубил ума си. Около тях снежната фъртуна продължаваше да се вихри.

— Какво?

— Какво стана с първоначалното съдържание? Преди вас тук бяха хората от съвета. Къде сложихте телата, които вече бяха вътре? Прегледахте ли всичко?

По лицето на жената полицай се изписа безрадостно разбиране.

— По дяволите! — Тя захвърли лопатата си на снега. — По дяволите!!! — Последваха три дълбоки вдишвания: — Съжалявам, сър. Цял ден сме тук. Досега единствено сме хвърляли тела вътре. Никой не се сети да проверим първо онези, които вече бяха там. — Раменете й се отпуснаха. Логан разбираше как се чувства.

— Хайде, ще изпразним този в постройка номер едно и ще го прегледаме набързо. Една група ще продължи да работи както досега, а друга ще се заеме с новата задача. — Много забавно, много забавно. — Аз ще съобщя добрите новини на екипа. — „И защо не? — помисли си. — И бездруго вече ме мразят. Сега поне ще имат реална причина за това.“

Новините бяха приети точно толкова зле, колкото очакваше. Единственото, което ги караше да се чувстват малко по-добре, бе, че и той предложи да помогне с каквото може. Поне за известно време.

Така че Логан прекара следобеда в ровене из трупове. Милър, Бог да благослови памучните му чорапи, преглътна гордостта си и също взе една лопата. Лабрадорът този път беше близо до върха на купчината. Последен влязъл, първи излязъл. Бавно преравяха съдържанието на контейнера.

На Логан му се струваше, че е прегледал един и същ разкапан заек вече за тридесети път, когато започнаха писъците.

Някой изскочи на бегом от постройка номер три, като се държеше с ръка за гърдите. Подхлъзна се на снега и се просна по гръб. Пищенето престана за момент, сякаш падането бе успяло да му изкара въздуха.

Екипът изостави труповете, с които се занимаваше и се втурна към падналата фигура. Логан се добра до него точно когато писъците започнаха отново.

От дебелата гумена ръкавица на полицая, през едва забележима дупка, сълзеше кръв. Жертвата свали със замах маската и очилата си. Беше полицай Стийв. Без да обръща внимание на виковете им да се успокои, продължи да пищи, докато измъкваше ръката си от окървавената ръкавица. На кожата му имаше разкъсване: точно в месестата част между палеца и показалеца. От нея пулсираше тъмночервена кръв, стичаше се по синия найлонов гащеризон и капеше по снега.

— Какво си направил?

Полицай Стийв не спираше да пищи, така че някой му удари един шамар. Логан нямаше как да бъде сто процента сигурен, но му се стори, че това е Саймън Рени Негодника.

— Стийв! — каза Рени, като се готвеше да замахне и да го плесне за втори път. — Какво стана?

Широко отворените очи на полицай Стийв се стрелкаха между постройката и ръката му:

— Плъх!

Някой измъкна колана си изпод гащеризона и пристегна с него китката на Стийв, след което го закопча здраво.

— Исусе, Стийв — каза Саймън Рени Негодника, като се взираше в дупката на ръката на приятеля си. — Трябва да е бил огромен!

— Шибаното нещо приличаше на ротвайлер! Ах, мамка му, боли!

Напълниха една найлонова торбичка със сняг и пъхнаха кървящата ръка на Стийв в нея, като се направиха, че не забелязват как снегът вътре от бял стана розов, а след това червен. Логан опакова допълнително ръката на Стийв с един резервен гащеризон и нареди на полицай Рени да го отведе в болницата по най-бързия начин, като пусне сигналните светлини и сирената по пътя дотам.

Милър и Логан стояха един до друг, докато лампите на покрива на полицейската кола се пробуждаха към живот. Патрулката направи няколко маневри, за да обърне в хлъзгавия сняг, след което запълзя през виелицата с надута сирена.

— Е — каза Логан, когато снегът погълна бляскащите светлини. — Как ти се стори първият ден на служба в полицейските части?