Стюарт Макбрайд
Студен гранит (21)

21

Този път социалният работник, който представляваше Животното, бе отруден човечец в началото на петдесетте си години, оплешивяващ, с нелепо тънки мустачета. Лойд Търнър — бивш училищен преподавател от Хейзълхед, който наскоро бе изгубил жена си и се бе захванал със социална дейност, за да се отвлече от самотата. В този момент седеше до Бърнард Дънкан Филипс, изправен срещу намръщената стена от враждебност, излъчваща се от детектив-инспектор Инш и детектив-сержант Логан Макрей.

Тясната стаичка миришеше. Не просто обичайната, необяснима миризма на немити крака, а застоялата, сладка воня на гниеща плът, която се носеше на талази от Животното. Натъртванията по лицето му от предната вечер бяха разцъфнали в синини. По лицето на затворника се бореха за място още пурпурни и зеленикави петна, които се разпростираха към брадата му и изчезваха под разбърканите й косми. Ръцете му не можеха да си намерят място върху масата. Бяха мръсни, а под ноктите му имаше мръсотия. Единственото чисто нещо по него беше белият хартиен гащеризон, който му бяха дали от криминалната лаборатория, за да могат да изследват дрехите му за улики.

Логан и Инш бяха прекарали последните три часа с него, без да постигнат какъвто и да било резултат. Единственото, което успяха да измъкнат от Животното, бе, че някой се опитвал да открадне всичките му безценни, мъртви неща. Бяха опитали да пипат по-леко; изиграха му и сценката с лошото ченге. Дори направиха опит да накарат бившия учител да му разясни ситуацията и колко сериозна е тя всъщност. Нищо.

Детектив-инспектор Инш се облегна тежко назад в стола си, карайки рамката му да изскърца.

— Така — каза той с въздишка. — Да опитаме още веднъж, а?

Лицата на всички около масата, с изключение на това на Животното, се изкривиха в измъчени гримаси. Той просто продължи да си тананика проклетата мелодийка на „Остани с мен“. Логан усещаше, че бавно, но сигурно всичко това започва да го подлудява.

Учителят вдигна ръка:

— Извинете, инспекторе. Според мен е очевидно, че умственото състояние на Бърнард не позволява той да бъде разпитван. — Той хвърли страничен поглед към вмирисания мъж до себе си. — Медицинският картон и историята на заболяването му потвърждават това заключение. Нуждае се от помощ, не от затвор.

Инш стовари предните крака на стола си обратно на пода:

— И дечицата, които в този момент лежат мъртви в моргата, би трябвало да са си у дома, а не да бъдат убивани от някакъв извратен откаченяк! — Той скръсти ръце, от което шевовете на ризата му изпукаха и сякаш стана още по-едър. — Искам да знам къде е Питър Лъмли и колко деца още е убил.

— Инспекторе, разбирам, че просто си вършите работата, но Бърнард не е в състояние да отговаря на каквито и да било въпроси. Погледнете го!

Те го погледнаха. Ръцете му приличаха на ранени птици, пляскащи с крила върху масата. Погледът му бе отнесен. Дори не беше в една и съща стая с тях.

Логан хвърли бърз поглед към часовника на стената. Седем и двайсет. Малко след времето, когато вчера Животното бе изявил желание да получи лекарството си.

— Сър — каза на Инш той, — може ли две думи отвън?

Разходиха се до кафемашината, подминавайки редица от изпълнени с любопитство лица. Мълвата се беше разнесла из целия участък, по радиото и вероятно вече беше на път за вечерните телевизионни новини. Абърдийнският убиец на деца бе зад решетките. Сега всичко, което се искаше от тях, бе да го накарат да проговори.

— Какво си си наумил, сержант? — попита Инш, докато въвеждаше в машината номера на кафе с мляко с допълнително захар.

— Тази вечер няма да измъкнем нищо от Животното, сър. Той е шизофреник. Трябва да си изпие лекарствата. Дори и да измъкнем самопризнание от него, в съда ще ни разкъсат на парчета. Умствено болен заподозрян, на когото са отказани медицински грижи, признава вината си след тричасов разпит. Вие какво бихте направили?

Инш издуха каймака на кафето в пластмасовата си чаша и предпазливо отпи от течността. Когато отново заговори, гласът му прозвуча ужасно уморено:

— Прав си, разбира се. — Той остави кафето на най-близката маса и затършува из джобовете си за нещо сладко. Най-накрая Логан се принуди да му предложи един от силно ментовите си бонбони. — Благодаря. През последния час си мислех абсолютно същото. Просто не ми се искаше да се отказваме. Ей така, за всеки случай. — Той въздъхна. — Просто в случай че Питър Лъмли все още е жив някъде там.

Всичко това, обаче, бяха само напразни надежди. И двамата го разбираха. Питър Лъмли беше мъртъв. Оставаше само да открият тялото му.

— Ами местопрестъплението? — попита Логан.

— Какво за него?

— Мъртвото момиченце, което открихме, може да не е единственото в купчината. Освен това Дейвид Рийд е захвърлен. Похватът просто не се вписва в профила му. Животното е колекционер. Никога не би изоставил тялото да си лежи просто така. — Тази мисъл не му излизаше от главата още откакто бяха потеглили от фермата.

— Може би предпочита да са позагнили, преди да ги складира?

— Ако той е отрязал гениталиите на Дейвид Рийд, значи са някъде във фермата.

Лицето на Инш се изкриви.

— Мамка му. Ще се наложи да преровим абсолютно всеки труп, който е замъкнал там. Това е като да търсиш игла в купа сено… — Той прокара уморени ръце през лицето си. — Хубаво. — Пое си дълбоко дъх и изправи гръб. Авторитетът се беше завърнал в тона на гласа му. — Ще го направим по трудния начин. Щом не можем да изтръгнем признание от Филипс, ще го свържем с телата. С малкото момиченце, което открихме в дома му, не виждам проблем. Все трябва да има нещо, което да го свързва с Дейвид Рийд и Питър Лъмли. Искам да накараш поне десетина униформени да започнат да разпитват, за да установим със сигурност къде са били видени децата за последно. Намери ми свидетел. Няма да позволим на негодника да се измъкне отново.

 

 

Тази нощ сънищата на Логан изобилстваха от разлагащи се деца. Тичаха из апартамента и искаха да си играят. Едното седеше на пода във всекидневната. Парченца от гниещата му кожа се сипеха по полираните дъски на паркета докато то дрънкаше на ксилофона, който бяха подарили на Логан за четвъртия му рожден ден. Дрън, дрън, дзън, дзън, какофония, която все повече започваше да му прилича по-скоро на звънящ телефон, отколкото на музика.

И точно тогава се събуди.

Логан прекоси със залитане всекидневната и вдигна слушалката на телефона:

— Какво? — попита раздразнено.

— Весела Коледа и на теб — каза Колин Милър.

— О, боже… — Логан се опита да пробуди лицето си към живот, като го потърка няколко пъти с длан. — Шест и половина е! Как можеш постоянно да ми звъниш толкова рано сутрин?

— Намерили сте друго тяло.

Логан се премести до прозореца и се огледа навън за скъпия автомобил на Милър. Нямаше и следа от него. Това означаваше, че поне тази сутрин щеше да се отърве от посещението на веселата феичка.

— И?

Откъм другия край на линията настъпи пауза.

— И сте арестували Бърнард Филипс. Животното.

Логан шашнато остави завесата да падне на мястото си.

— Откъде, по дяволите, си научил за това? — В пресата не се споменаваше нищо за самоличността му, само обичайното: „задържан е заподозрян, на прокурора е изпратен доклад“.

— Знаеш как: такава ми е работата. Горкото дребосъче, цялото било изгнило в купчината нечистотии… Искам вътрешна информация, Лаз. Все още разполагам с интересни подробности за Джорди Стивънсън, които не са ви известни. Всички печелят.

Логан не можеше да повярва на ушите си.

— Как изобщо смееш да повдигаш въпроса, след онова, което причини на детектив-инспектора вчера!

— Лаз, това е просто бизнес. Той те прецака и се наложи да му дам да се разбере. Написал ли съм и една лоша дума за теб? А?

— Не е там работата.

— А, лоялност. Харесва ми. Добро качество у един представител на закона.

— Направи така, че да изглежда като пълен идиот.

— Да се разберем така: оставям на мира примадоната на пантомимата и двамата с теб се срещаме на закуска, за да си поговорим?

— Няма начин. Първо, трябва да придумам Инш да се съгласи да ти кажа това, което искаш да чуеш от мен, ясно?

Настъпи мълчание.

— Трябва да внимаваш с тази твоя лоялност, Лаз. По някой път може повече да навреди, отколкото да помогне.

— Какво? Това пък какво значи, по дяволите?

— Погледни сутрешния вестник, Лаз. И прецени дали ти трябва или не приятел в пресата.

Логан остави слушалката обратно на вилката и остана замислен в тъмнината на всекидневната си, треперейки. Вече нямаше начин просто да се върне в леглото. Не и докато не разбереше какви ги е сътворил Милър, какво имаше в сутрешния вестник.

Шест и половина. Пощальонът щеше да достави неговото издание чак след час и нещо. Затова се облече набързо и хлъзгайки се по снега успя да се добере до „Касългейт“ и най-близкия вестникарски щанд.

Магазинът не беше голям, от онзи вид, в който се опитваха да продават от всичко. Стените бяха натежали от лавици: книги, гърненца, тигани, електрически крушки, консервни кутии с бял боб… Логан откри онова, което търсеше, на пода до касата — дебел вързоп със сутрешни вестници, все още опаковани в найлон, за да не може снегът да се просмуче в хартията.

Собственикът — набит мъж със сива брада и златен зъб в устата, от чиято лява ръка липсваха три пръста — изръмжа едно „добро утро“ докато разрязваше найлона и го разтваряше.

— Исусе — каза той, като извади най-горния вестник и го вдигна така, че Логан да може да види първа страница. — Били спипали негодника, но после го пуснали! Можеш ли да си представиш само, мамка му?

Точно в средата на страницата имаше четири снимки: Дейвид Рийд, Питър Лъмли, детектив-инспектор Инш и Бърнард Дънкан Филипс. Животното не беше на фокус, приведен над лопата, в която се виждаше премазан заек. Недалеч от него се виждаше количката му, оставена на пътя. Двете момченца се усмихваха от училищни фотографии. Инш бе пременен в театрален костюм, готов за пантомима.

Заглавието над снимките крещеше: „КЪЩАТА НА УЖАСИТЕ: МЪРТВО МОМИЧЕНЦЕ ОТКРИТО В КУПЧИНА ГНИЕЩИ ЖИВОТИНСКИ ТРУПОВЕ!“, а под тях се четеше: „УБИЕЦЪТ ОСВОБОДЕН ОТ ПОЛИЦИЯТА БРОЕНИ ЧАСОВЕ ПРЕДИ ТОВА“. Колин Милър нанасяше поредния си удар.

— Тумба шибани палячовци: ето какво представляват полицаите. Казвам ти: трябват ми само пет минути насаме с този копелдак. Нищо повече не искам. По дяволите, имам внуци на същата възраст!

Логан плати за вестника и излезе, без да каже дума.

Отново беше започнало да вали. От тъмното небе се сипеха едри бели снежинки. Облаците бяха озарени в тъмнооранжево, отразявайки уличните светлини. По дължината на „Юниън стрийт“ искреше празничната атмосфера на дванайсетте почивни дни по Коледа, ала Логан не виждаше нищо от това. Стоеше закован пред магазина и четеше под светлината на витрината.

Имаше задълбочена встъпителна статия за биографията на Животното — шизофренията, двете години престой в Корнхил, смъртта на майката, колекцията от мъртви тела. Милър дори бе успял да се добере до част от тълпата, атакувала Животното пред портала на началното училище. Цитатите бяха изпълнени с перчене и праведно възмущение. Полицията се бе отнесла с тях като с престъпници, задето бяха нападнали откачалката, докато през цялото време в онази купчина от мръсотии лежало мъртво момиченце!

Логан се намръщи, когато прочете как полицията държала в ръцете си Животното, но инспектор Инш, наскоро забелязан да подскача на сцената, докато отвличали, убивали и изнасилвали деца, наредил да го освободят въпреки възраженията на местния полицейски герой — детектив-сержант Логан Макрей, известен още като „Лазар“.

Логан изстена. Скапаният Колин Милър! Вероятно си мислеше, че му прави услуга, изкарвайки го гласа на разума, но на Инш със сигурност щяха да му избият уплътненията. В действителност изглеждаше така, сякаш Логан лично е отишъл в „Прес енд Джърнъл“ и се е раздрънкал. Сякаш собственоръчно бе намушкал инспектора в гърба.

 

 

Когато блъсна входната врата и влезе в Централното управление, бащата на Питър Лъмли го очакваше. Човекът изглеждаше така, сякаш не бе спал от месец, а дъхът му можеше да накара тапетите да се накъдрят — толкова силно лъхаше на застояла бира и уиски. Беше видял вестниците. Знаеше, че са арестували някого.

Логан го отведе в едно от помещенията за даване на показания и го изслуша търпеливо, докато се оплакваше и гневеше. Животното знаел къде е синът му. Полицията трябвало да го накара да проговори! Ако те не можели, щял да го направи той! Трябваше да намерят Питър!

Логан постепенно успя да го накара да се успокои, след което му обясни, че човекът, когото бяха задържали, можеше изобщо да няма нищо общо с изчезването на Питър. Че от полицията правеха всичко по силите си, за да открият сина му. Че трябва да се прибере у дома и да се наспи. В крайна сметка именно благодарение на преумората успя да го склони да го откарат в дома му с една от патрулните коли.

Работният ден едва започваше, а Логан вече се чувстваше ужасно. Стомахът му се бе свил на топка и това не се дължеше единствено на раната. Минаваше осем и половина, а от Инш все още нямаше и следа. Задаваше се лайняна буря и Логан бе на път да се окаже в самия й център.

Сутрешният брифинг започна и приключи, след като Логан раздаде дневните задачи и сформира екипите. Един от екипите трябваше да разпита всеки собственик на имот в радиус от една миля от последното известно местонахождение на децата преди и след смъртта им. Дали някой беше виждал този мъж — Животното — да се навърта наоколо? Друг екип щеше да прегледа наличната информация за всичко, свързано с Бърнард Дънкан Филипс. И последно, на най-големия засега екип се падаше и най-неприятната задача: да преровят тоновете леш в търсене на отрязан пенис. Работата вече не спадаше към задълженията на отдела по чистотата в съвета. Разследваха убийство.

Никой не попита къде е детектив-инспектор Инш, нито пък някой отвори дума за заглавията в сутрешния вестник. Но Логан знаеше, че всички са ги прочели. В стаята се усещаше подмолен поток от враждебност. Както беше предположил, веднага си бяха извадили заключението, че той е отишъл при журналистите и е прецакал Инш.

Редови полицай Уотсън не желаеше дори да го погледне в очите.

Когато брифингът приключи и всички се изнесоха с тътрене навън, Логан потърси детектив-инспектор Стийл. Беше седнала в кабинета си, с вдигнати на бюрото крака, пушеше цигара и пиеше кафе, разтворила сутрешното издание на вестника върху бъркотията пред себе си. Когато Логан влезе, тя го погледна и поздрави, вдигайки чашата си:

— Добро утро, Лазаре — каза. — Следващата си жертва ли търсиш?

— Не съм го направил аз! Знам как изглежда отстрани, но не съм аз!

— Да, да… Затвори вратата и си паркирай задника. — Тя му посочи раздрънкания стол от другата страна на бюрото.

Логан се подчини, като междувременно учтиво отказа предложената му цигара.

— Ако наистина си отишъл при вестникарите с това — ръгна с пръст вестника тя, — си или такъв шибан глупак, че не бива да ти се позволява да дишаш без надзор, или имаш наистина сериозни амбиции в политиката. Амбициозен ли си, господин Местен полицейски герой?

— Какво?

— Зная, че не си глупав, Лазаре — каза тя, като размаха фаса във въздуха. — Когато дрънкаш пред пресата, винаги има опасност това да се обърне срещу теб и да те ухапе по задника. Всичко това може да унищожи кариерата на инспектор Инш. Ако успееш да го разкараш от пътя си и спечелиш медиите на своя страна, ти си с единия крак в кабинета му. Колегите и подчинените ти ще те мразят, но ако си способен да го преживееш, ще продължиш да се катериш по дървото. Следваща стъпка — главен инспектор. — Тя дори му козирува.

— Кълна се, че не съм говорил с никого! Аз също исках да пуснем Животното; не разполагахме с доказателства срещу него. Дори го откарах у тях!

— Защо тогава онзи репортер ти лъска задника с едната ръка, а с другата налага Инш?

— Ами… не знам. — Лъжец. — Сигурно смята, че сме приятели. Разговаряли сме не повече от пет-шест пъти и инспекторът знаеше за всяка дума, която излизаше от устата ми. — Голям, нагъл лъжец. — Мисля, че не харесва особено Инш. — Поне тази част беше истина.

— Мога да си представя. Много хора не харесват Инши. Що се отнася до мен, аз го харесвам, защото е голям. Като видиш такъв голям задник, знаеш, че има в какво да впиеш зъби.

Логан се опита да се отърси от появилата се в съзнанието му картина.

Детектив-инспектор Стийл дръпна дълбоко от цигарата си, позволявайки на дима да изсъска през щастливата й усмивка.

— Говори ли вече с него?

— Какво, с инспектор Инш ли? — Логан наведе глава. — Не. Още не.

— Хмм… Е, той беше тук по-рано тази сутрин. Забелязах четириколесния му женски автомобил на паркинга. Вероятно вече крои заговор с горния ешелон; сигурно ти готви повишение и весело изпращане на новата ти служба в Горбалс. — Тя просто седеше и се усмихваше. В този момент Логан за нищо на света не би могъл да разбере дали се шегуваше с него, или не.

— Надявах се, че вие бихте могли да поговорите с него…

Усмивката се превърна в смях.

— Искаш да го питам дали си пада по теб ли?

Логан усещаше как изчервяването се надига по шията и облива и двете му бузи. Много добре знаеше какво представлява инспектор Стийл. Нима наистина бе дошъл тук, очаквайки симпатия и разбиране от нея? Може би наистина беше прекалено глупав, че да го оставят да диша без надзор.

— Съжалявам — каза той, като се изправи. — Най-добре да се връщам на работа.

Тя го спря едва когато вратата зад гърба му бе на път да се затвори:

— Ще бъде бесен. Може би не на теб, може би на онзи юначага Милър, но ще бъде бесен. Бъди готов да ти крещят. И ако не желае да те изслуша, може би не е лоша идея да си изиграеш козовете. Това, че не ти си причината да се получи така, не означава, че не можеш да се възползваш от ситуацията.

Логан спря.

— Да си изиграя козовете ли?

— Амбиция, господин Герой. Харесва ти или не, нищо чудно да се озовеш на неговия стол. Не е задължително да ти се нрави начинът, по който се случват нещата, но това е положението. — Тя запали друга цигара от димящите останки на предишната, след което метна изпушения фас в чашата с кафе. Фасът издаде кратък, съскащ звук, а тя намигна на Логан: — Помисли си.

И Логан го направи. По целия път надолу към малкия си кабинет. Жената полицай отново беше на мястото си, приемаше обажданията и записваше имената. С огласяването на самоличността на Животното по вестниците и телевизията всички, включително и собствените им неомъжени лели, бяха решили да споделят с полицията наблюденията си. Търсите информация за убитото детенце? Ама разбира се, господин полицай: видях я да се качва в боклукчийски камион на съвета. Никакъв срам, право вътре с онзи тип от вестниците…

Здравните заведения също бяха започнали да отговарят на запитванията му за информация относно малки момиченца с туберкулоза през последните четири години. Списъкът с възможни деца беше кратък, но щеше да нарасне до края на деня.

Логан прегледа имената, повечето от които вече бяха задраскани от редовия полицай на телефоните. Не се интересуваха от деца, които не бяха на възраст между три и половина и пет години. Със сигурност щяха да открият самоличността й преди денят да е изтекъл.

Очакваше обаждането, ала въпреки това нещо в него се сви от ужас, когато му казаха, че го викат на доклад в кабинета на главния интендант. Време беше да го отнесе, въпреки че беше абсолютно невинен. Като се изключеше факта, че бе излъгал Колин Милър и детектив-инспектор Инш.

— Ще изляза да се поразходя малко — каза той на жената полицай. — Може да се забавя.

В кабинета на интенданта беше като в пещ. Логан застана мирно пред широкото дъбово бюро, стиснал ръце зад гърба си. Детектив-инспектор Инш се бе настанил в псевдокоженото, псевдоудобно кресло за посетители. Когато Логан влезе и зае позицията си, Инш не вдигна очи. За сметка на това пък инспектор Нейпиър от Професионални стандарти го загледа втренчено, сякаш беше научен експеримент, довел до неочакван, ужасяващ резултат.

Зад бюрото седеше сериозен на вид мъж с глава във формата на куршум и малко коса на върха й. Носеше официалната си униформа. Закопчана догоре. Това не беше добър знак.

— Сержант Макрей. — Гласът му бе внушителен и изпълни стаята със зла прокоба. — Знаете защо сте тук. — Не беше въпрос; на бюрото му имаше копие от сутрешния „Прес енд Джърнъл“, внимателно поставен на една линия с попивателната и клавиатурата.

— Да, сър.

— Имате ли да кажете нещо?

Канеха се да го уволнят. Бяха изминали едва шест дни, откакто се бе върнал на работа, а вече искаха да го изритат по отрудения задник. Защо просто не си беше държал главата ниско и не си беше удължил болничните? Сбогом, пенсия…

— Да, сър. Искам да бъде отбелязано, че инспектор Инш винаги се е ползвал с пълната ми подкрепа. Не съм предоставял историята на Колин Милър и не съм споменавал пред когото и да било, че съм изказвал несъгласие с освобождаването на Живо… на господин Филипс. Именно защото по същото време това бе най-правилното решение.

Главният интендант се облегна в стола, събирайки върховете на пръстите си пред кръглото си лице.

— Но сте разговаряли с господин Милър, нали така, сержант?

— Да, сър. Обади ми се в шест и половина днес сутринта, искайки подробности около ареста на господин Филипс.

Детектив-инспектор Инш се помести в креслото:

— Откъде, по дяволите, е научил, че сме прибрали Животното? Ще ви кажа следното…

Главният интендант вдигна ръка и Инш замълча.

— Когато го попитах същото, заяви, че работата му била да знае — отговори Логан, влизайки в режима „полицай излага налични улики“. — Не за първи път този човек разполага с информация, с която по правило не би трябвало да разполага. Беше разбрал, че сме открили тялото на Дейвид Рийд. Беше му известно, че убиецът е обезобразил и осквернил тялото. Знаеше също така, че тялото на момиченцето, което намерихме, е било полуразложено. Явно разполага с вътрешен човек.

От другата страна на бюрото се повдигна една вежда, но мълчанието се задълбочи. Патентованата техника за разпит на детектив-инспектор Инш. Само дето на Логан не му се играеше.

— И този човек не съм аз! Няма начин да заявя пред репортер, че съм изразил несъгласие с решението на по-висшестоящ да бъде освободен заподозрян! Милър се нуждае от съюзник тук и смята, че може да го постигне, като ми „помага“. Всичко опира до продаването на вестници!

Главният интендант позволи на мълчанието да се проточи.

— Ако искате оставката ми, сър…

— Това не е дисциплинарно изслушване, сержант. Ако беше така, щяхте да разполагате с федерален представител. — Той замълча, хвърли поглед на Инш и Нейпиър, след което отново се обърна към Логан: — Можете да отидете в чакалнята, докато обсъдим въпроса. Когато вземем решение, ще ви повикаме обратно.

Някой беше излял леденостуден бетон във вътрешностите на Логан.

— Да, сър.

Излезе с маршова стъпка от стаята, изпъчил гърди, изправил рамене, като затвори вратата след себе си. Щяха да го уволнят. Щяха да го командироват извън Абърдийн. В някое затънтено местенце в чюхтърландия, където щеше да стане дюстабанлия от безкрайни нощни обходи. Или пък още по-лошо: щяха да го назначат като охрана в някое училище.

Най-накрая рижият инспектор със закривен нос от Професионални стандарти отново го призова в стаята. Логан се изпъна мирно пред бюрото на главния интендант и зачака брадвата да се спусне.

— Сержант — каза той като вдигна вестника от бюрото си, сгъна го на две и уверено го хвърли в кошчето за боклук. — Смятам, че ще се зарадвате да разберете, че ви вярваме.

Логан нямаше как да не забележи киселото изражение по лицето на инспектор Инш. Очевидно не всички бяха съгласни с присъдата.

Главният интендант се настани по-удобно на мястото си и се загледа в Логан.

— Детектив-инспектор Инш каза, че сте добър полицай. Същото твърди и инспектор Стийл. Че не сте човек, който би отишъл при медиите с подобна информация. Уважавам старшите си офицери. След като те твърдят, че не сте… — Той замълча и го дари с една обиграна усмивка. — Ако те ми заявят, че не бихте отишли при вестниците без разрешение, съм готов да им повярвам. Само че…

Логан се напрегна и зачака трансфера в пущинаците.

— Само че не можем да позволим подобно нещо да остане без отговор. Мога да заявя пред целия свят, че стоим зад детектив-инспектор Инш на сто процента. Което е истина. Но това няма да промени нещата. Всички тези истории: пантомимата, освобождаването на Филипс само ден преди в дома му да бъде открито момичето… — Той вдигна ръка още преди Инш да е успял да отвори уста. — Аз лично не смятам, че инспекторът е постъпил неправилно. Но тези истории силно накърняват репутацията на полицейските сили. Всеки втори вестник в страната е публикувал някаква предъвкана версия на статията на Милър. „Сън“, „Дейли Мейл“, „Мирър“, „Индипендънт“, „Гардиън“, „Скотсман“ — по дяволите, дори „Таймс“! Всички в един глас повтарят пред света, че в грампианската полиция работят олигофрени. — Той се размърда от неудобство в стола и поизглади униформата си. — От управленията в Лотиан и Бордърс отново са търсили началника на полицията. Заявили са, че разполагат с ресурси и опит да провеждат такива разследвания, че биха приветствали възможността да ни „окажат подкрепа“. — Той изсумтя. — Трябва веднага да бъде забелязано, че правим нещо. Обществеността е готова да ни разкъса на парчета. Не искам да им предложа инспектор Инш като изкупителна жертва. — Той си пое дълбоко дъх. — Съществува един друг подход, който бихме могли да приложим, и той е да се изправим срещу Колин Милър. Изглежда изпитва към вас известна симпатия, сержант. Искам да поговорите с него. Да го приласкаете обратно на наша страна.

Логан рискува да погледне детектив-инспектор Инш. По лицето му беснееха гръмотевици. Нейпиър изглеждаше така, сякаш главата му всеки момент щеше да експлодира.

— Сър?

— Ако този проблем с пресата продължи, ако лошата публичност не престане да ни залива, няма да имаме друга алтернатива: инспектор Инш ще бъде отстранен, за да изчака разглеждане на дейността си. И ще бъдем принудени да предадем разследването на убийствата на деца в ръцете на полицията в Лотиан и Бордърс.

— Но… но, сър… Това не бива да се случва! — Очите на Логан се стрелкаха между главния интендант и Инш. — Детектив-инспекторът е най-добре квалифицираният човек за тази работа! Нищо от случилото се не е по негова вина!

Мъжът зад бюрото кимна и се усмихна на Инш:

— Беше прав. Наистина е лоялен. Да се погрижим тогава да не се стига дотам, сержант. Искам да откриете теча. Който и да е захранвал Милър с информация, трябва да престане.

Инш изръмжа:

— О, не се тревожете, сър. Когато открия виновния, ще се погрижа никога повече да не може да проговори.

Нейпиър се скова на мястото си.

— Но се погрижете всичко да остане в рамките на правилата, инспекторе — каза той, очевидно раздразнен, че Инш е узурпирал задължението му да разкрие къртицата. — Искам официално дисциплинарно изслушване и уволнение. Никакви компромиси. Никакви кратки процедури. Разбрано?

Инш кимна, ала очите му приличаха на въглени сред океана на розовото му лице.

Главният интендант се усмихна.

— Отлично. Можем да се справим и да успокоим нещата. Необходимо е просто да вярваме в силите си. Филипс е в ареста. Знаем, че той е убиецът. Трябва само да се сдобием с улики и свидетели. Заемайте се. — Той се изправи иззад бюрото. — Ще видите. След две седмици всичко ще е приключило и нещата отново ще се движат в нормалния си ритъм. Всичко ще бъде наред.

Грешка.