Стюарт Макбрайд
Студен гранит (2)

2

Навън се скъсваше да вали. Дъждът налиташе стените и покрива на синята пластмасова палатка на криминолозите, изпълвайки тясното пространство във вътрешността й с неспирно трополене, борещо се с бръмченето на генераторите. Разговорите бяха почти невъзможни. Не че някой изпитваше особено голяма нужда да бъбри петнайсет минути след полунощ в понеделник сутрин.

Не и докато Дейвид Рийд лежеше пред тях. Върху ледената земя.

В единия край на изкривената палатка около метър и половина от канавката беше ограден със синя полицейска лента. В светлините на прожекторите на дъното й проблясваше черна мазна вода. Останалата част от палатката покриваше речния бряг и измачканата, кална, зимно жълта трева.

Вътре беше претъпкано. Присъстваха четирима полицаи от абърдийнското бюро по самоличността, облечени в хартиени работни комбинезони: двама от тях покриваха всичко с прах за отпечатъци и лепкава лента, третият правеше снимки, а четвъртият заснемаше с камера местопрестъплението за поколенията. Към тях се прибавяха един определено позеленял редови полицай, дежурният лекар, един детектив-сержант, който сигурно бе виждал и по-добри дни и разбира се — почетният гост, малкият Дейвид Бруклайн Рийд. На четири години без три месеца.

Бяха го извлекли от студената наводнена канавка, за да могат да обявят смъртта официално. Не че можеше да има някакво съмнение в този факт. Бедното малко човече бе мъртво от доста време. Лежеше по гръб върху квадратен син найлон, изложено пред целия свят, с вдигната около раменете му тениска с картинка на „Х-Мен“. Не носеше нищо друго.

Застаналият в ъгъла детектив-сержант Логан Макрей затвори очи и се опита да помисли върху онова, което щеше да каже на майката на Дейвид Рийд. Издирваха сина й от цели три месеца. Три месеца неизвестност. Три месеца, изпълнени с надеждата, че детенцето й ще се появи отнякъде непокътнато. Докато през цялото време то просто си беше лежало в канавката.

Логан прокара ръка през умореното си лице, усещайки как наболата брада дращи по пръстите му. Исусе, беше готов да убие някого за цигара. Още повече че изобщо не трябваше да бъде тук!

Погледна часовника си и изпъшка, а дъхът му излезе под формата на бяла мъгла. Откакто се бе явил в службата вчера сутринта бяха изминали четиринайсет часа. Твърде много, за да се оставиш след това реката на ежедневието да те понесе по еднообразния си път.

В палатката нахлу бурен порив на ледения вятър. Логан вдигна очи точно навреме, за да види как вътре влиза нечия подгизнала от дъжда фигура. Патологът беше пристигнал.

Д-р Изобел Макалистър: тридесет и една годишна, с вдигната на кок коса, брюнетка, около метър и шейсет и пет. Издаваше тихи мяукащи звуци, когато гъделичкаха вътрешната страна на бедрото й. Безукорно облечена в удобен сив костюм с панталон и черно палто. Ефектът се разваляше съвсем леко от огромния чифт хлабави около коленете й гумени ботуши „Уелингтън“.

Тя хвърли професионален поглед на тълпата в палатката. Очите й за миг замръзнаха само когато се спряха върху Логан. За момент на устните й се появи несигурна усмивка, която бързо изчезна. Нищо изненадващо, като се имаше предвид състоянието му — небръснат, с торбички под очите, с несресана, мокра от дъжда тъмнокестенява коса.

Изобел отвори уста и отново я затвори.

Дъждът барабанеше смазващо по покрива на палатката. Фотоапаратът щракаше и виеше всеки път, когато светкавицата се зареждаше. Генераторите ревяха. Мълчанието бе оглушително.

Най-накрая дежурният лекар наруши магията на мига:

— О, мамка му!

Той застана на един крак и разтърси пълната си с вода обувка.

Изобел отново беше надянала професионалното си изражение:

— Обявихте ли смъртта? — попита тя. Наложи й се да извика, за да я чуят през грохота на пороя.

Логан въздъхна. Моментът бе отминал.

Дежурният лекар прикри прозявката си и посочи малкия подпухнал труп в средата на палатката:

— Мъртъв е. — Той натъпка ръце дълбоко в джобовете си и подсмръкна шумно. — И ако питате мен, от доста време. Най-малко два месеца.

Изобел кимна и остави лекарската си чанта на покривалото до трупа.

— Вероятно сте прав — каза тя, като приклекна и се взря в тялото на мъртвото дете.

Известно време лекарят се клатеше напред-назад, пристъпвайки в жвакащата кал, докато Изобел изпъваше гумените ръкавици около китките си и започваше да изважда инструментите от чантата си.

— Е, добре — произнесе той, — обадете се, ако ви трябва нещо.

Изобел обеща да го направи, а дежурният лекар се поклони леко, извини се и се промуши покрай Логан в подгизналата от дъжда нощ.

Логан погледна надолу към главата на Изобел, мислейки за всичко, което бе възнамерявал да й каже, когато я видеше отново. За да изглади нещата. За да поправи онова, което се бе строшило на парчета в деня, когато Ангъс Робъртсън бе заловен и го очакваше присъда от трийсет години до живот. Само че в представите му моментът не съвпадаше с присъствието на тригодишно убито дете, проснато на земята помежду им. Донякъде това разваляше настроението.

Така че вместо това той каза:

— Можеш ли да определиш времето на смъртта?

Тя вдигна поглед от разложеното тяло и леко се изчерви:

— Д-р Уилсън не беше далеч от истината — отговори, като избягваше очите му. — Два, може би три месеца. Ще знам с по-голяма сигурност, след като извърша аутопсията. Установихте ли самоличността му?

— Дейвид Рийд. Тригодишен. В списъка на безследно изчезналите от август.

— Бедният мъник. — Изобел извади от чантата си слушалка с микрофон, нагласи я над косата си и провери дали работи. Сложи нова касета в диктофона си и започна прегледа на малкия Дейвид Рийд.

 

 

Минаваше един и половина сутринта, но дъждът все още не даваше признаци за скорошно спиране. Детектив-сержант Логан Макрей стоеше на завет под един разкривен дъб и се опитваше да се скрие доколкото можеше от напорите на вятъра, наблюдавайки как светкавицата на фотографа облива вътрешността на палатката на криминолозите със стакато от проблясъци. Всеки път когато светкавицата озаряваше всичко, по сините найлонови стени на палатката се открояваха разкривени силуети, разиграващи мълчалив театър на сенките.

В потоците на изливащия се порой пращяха четири мощни прожектора, чиито светлини къпеха пространството около палатката в ослепително бял океан, докато генераторите пъхтяха сред мъгла от синкав дизелов пушек. Студен дъжд, цвъртящ върху нагорещения метал. Извън кръга от светлина цареше пълен мрак.

Два от прожекторите бяха насочени към канавката, изникваща изпод единия край на палатката на криминолозите. Късните ноемврийски дъждове бяха изпълнили канавката до ръба. Във вътрешността й газеха затънали до кръста полицаи със сериозни изражения, облечени в тъмносини неопренови костюми. Двама души от Бюрото по самоличността с ругатни се опитваха да издигнат над тях втора палатка, макар че по всичко изглежда губеха битката срещу вятъра и дъжда в опитите си да предпазят от бурята колкото и малко улики да бяха останали.

На по-малко от три метра от тях течеше река Дон — мълчалива, преляла и мрачна. Лъчите на прожекторите искряха по черната й повърхност. Отраженията им се събираха и пръскаха на хиляди парчета от ожесточените капки на проливния дъжд. Ако имаше нещо, с което Абърдийн се справяше добре, то бе дъждът.

Реката вече бе прехвърлила бреговете си на няколко места нагоре по течението, наводнявайки местността и превръщайки полетата в езера. Намираха се на по-малко от километър от Северно море и тук водите й се движеха бързо.

От другата страна на реката, зад паравана от оголени дървета, се издигаха масивните блокове на Хейтън. Пет безизразни правоъгълни структури, надупчени от студени жълти светлини, размити от постоянните напори на дъжда. Беше ужасна нощ.

Набързо сформираният отряд по претърсването си проправяше внимателно път по протежението на брега под светлините на фенерчета, осветяващи нервно във всички посоки, макар и на последния човек да бе ясно, че е прекалено тъмно, за да открият нещо съществено. Поне щяха да изглеждат добре по сутрешните новини.

Логан подсмръкна и натика още по-надълбоко ръце в джобовете си, след което погледна нагоре по хълма към скупчените бели светлини на телевизионните камери. Бяха се събрали малко след като бе пристигнал, гладни да зърнат мъртвото месо. Началото бяха поставили хората от местната преса, кряскащи въпроси към всеки в полицейска униформа; чак тогава бяха пристигнали и големите момчета — Би Би Си и Ай Ти Ви, с всичките им камери и репортери със сериозни изражения.

Грампианската полиция бе направила стандартно изявление — напълно лишено от каквито и да било подробности, освен от намека, че все още не разполагат с пълни подробности. Така че един бог знаеше за какво си говореха там горе.

Логан им обърна гръб и отново се загледа към подскачащите лъчи на фенерчетата, докато претърсващите се бореха с мрака.

Нещата не биваше да започват така. Не и първия ден, откакто се бе върнал. Само че останалите от абърдийнския криминално-разузнавателен отдел или бяха заминали на обучение някъде, или вече се бяха налели до козирката на нечие празненство по случай предстоящо излизане в пенсия. Нямаше на разположение дори детектив-инспектор! Инспектор Макферсън, който при необходимост трябваше да дава по едно рамо на Логан, бе зает да му зашиват главата, след като някой бе направил опит да му я отреже с кухненски нож. Така че, ето го и него, детектив-сержант Логан Макрей, начело на тежко разследване за убийство, отправящ молитви да не оплете конците, преди да е успял да го предаде на някой друг. Добре дошъл отново.

Редовият полицай с позеленялото лице излезе приведен от палатката и се присъедини към Логан под разкривеното дърво, като преди това му се наложи да изгази през калта и водата помежду им. Изглеждаше така, както се чувстваше и Логан. Може би малко по-зле.

— Исусе. — Полицаят потрепери и натика една цигара в устата си, сякаш това бе единственото, което бе в състояние да му попречи да излее вътрешностите си. След секунда размисъл предложи цигара и на детектив-сержанта, застанал до него, но Логан отказа.

Полицаят сви рамене и потърси запалка в горните джобове на униформата си. След малко цигарата му загоря в мрака като нажежен въглен.

— Гадна гледка като за първи ден, а, сър?

В нощта разцъфна облак бял дим и Логан пое дълбоко дъх, за да го вдиша в изранените си дробове, преди да го е отвял вятърът.

— Какво каза Изо… — Той си наложи да спре и повтори: — Какво каза д-р Макалистър?

Палатката на криминолозите отново се обля от моментна светлина, карайки сенките на марионетките вътре да замръзнат за миг.

— Нищо повече от дежурния лекар, сър. Бедният дребен копелдак е бил удушен с нещо. Каза също, че останалите неща вероятно са се случили впоследствие.

Логан затвори очи и се опита да пропъди образа на подутото детско телце.

— Аха — кимна мъдро полицаят, а червеникавото огънче на цигарата заигра нагоре-надолу в тъмнината. — Поне е бил мъртъв, когато се е случило. Ето нещо, за което човек може да бъде благодарен.

 

 

Улица „Конкрег съркъл“ №15 се намираше в една от новите части на Кингсуелс, предградие на около пет минути от очертанията на Абърдийн, което обаче с всяка изминала година пропълзяваше все по-близо до града. Къщите на улицата се рекламираха като „резиденции, строени по индивидуална поръчка“, но приличаха на нещо, събрано набързо от някой с една купчина тухли под ръка и въображение в излишък.

Номер петнайсет се намираше в началото на една лъкатушеща сляпа отсечка. Тревните площи пред сградите бяха толкова нови, че все още бяха просто зелени квадрати с ниски храсти по краищата. По много от растенията продължаваха да си стоят етикетите от центъра за озеленяване. Лампите на долния етаж светеха прозирно през венецианските щори, макар вече да наближаваше два сутринта.

Сержант Логан Макрей остана за момент на мястото си на седалката за пътника в колата на криминалния отдел и въздъхна. Независимо дали му харесваше или не, сега той ръководеше разследването, което значеше, че на него се падаше честта да извести майката на Дейвид Рийд, че синът й е мъртъв. Все пак бе довел със себе си семеен съветник и една жена редови полицай — Уотсън, за да поемат донякъде тежестта на задачата. Поне нямаше да му се налага да се изправи срещу майката съвсем сам.

— Хайде — каза най-накрая. — Няма смисъл да отлагаме повече.

Предната врата им отвори мъж с широки плещи, над петдесетте, с тухленочервено лице, мустаци и враждебни, налети с кръв очи. Хвърли един поглед на униформата на полицай Уотсън и заяви:

— Време беше да се появите, негодници такива!

Бе скръстил ръце и не помръдваше.

Логан затвори уста. Не беше очаквал такова посрещане.

— Трябва да поговоря с госпожица Рийд.

— Така ли било? Е, малко позакъсняхте. Скапаните вестници ни потърсиха преди петнайсет минути и си поискаха скапания коментар! — Тонът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума, докато най-сетне не започна да крещи направо в лицето на Логан: — Трябваше първо вие да ни кажете! — Той стовари юмрук върху гърдите си. — Ние сме скапаното му семейство!

Логан се сви вътрешно. Откъде, по дяволите, бяха научили медиите, че са открили тялото на Дейвид Рийд? Сякаш не беше достатъчно и онова, което бе изтърпяло вече семейството му.

— Съжалявам, господин…?

— Рийд. Чарлз Рийд. — Мъжът скръсти наново ръце и се наду още повече. — Баща й.

— Господин Рийд, не зная как е научила пресата. Имате думата ми: който е отговорен за това ще бъде изритан по задника толкова силно, че ще отлети чак до Стоунхейвън. — Логан замълча. — Също така ми е известно, че това по никакъв начин не подобрява ситуацията, но сега наистина трябва да поговоря с майката на Дейвид.

Баща й се вторачи заплашително към него от височината на първото стъпало. Най-накрая отстъпи и Логан успя да зърне през вратата с матови стъкла неголяма всекидневна, в жизнерадостно жълто. В средата на един яркочервен диван седяха две жени: едната, напомняща военен параход, боядисан във флорални мотиви, а другата, подобна на зомби.

По-младата от двете не вдигна очи дори когато представителите на полицията влязоха във всекидневната. Просто си седеше, гледайки измъчено в телевизионния екран. Даваха как клоуните измъчват Дъмбо.

Логан погледна с очакване към семейния съветник, но тя правеше дразнещи усилия да не среща погледа му.

Той си пое дълбоко дъх:

— Госпожице Рийд?

Никаква реакция.

Логан приклекна пред дивана, препречвайки изгледа й към телевизора. Тя продължаваше да се взира право през него, сякаш дори не беше влязъл в стаята.

— Госпожице Рийд? Алис?

Тя не помръдна, но по-възрастната жена се намръщи и оголи зъби. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а по закръглените й бузи и брадичката й блестяха сълзи.

— Как смеете! — изсъска тя. — Безполезна сган от ку…

— Шийла! — застаряващият мъж пристъпи и тя млъкна.

Логан отново насочи вниманието си към летаргичната жена на дивана:

— Алис — каза той, — намерихме Дейвид.

При споменаването на името на сина й, нещо в очите на жената се пробуди към живот.

— Дейвид? — Устата й едва бе помръднала, по-скоро бе издишала, отколкото проговорила.

— Съжалявам, Алис. Мъртъв е.

— Дейвид…

— Бил е убит.

Настъпи моментно мълчание, след което баща й избухна:

— Шибан копелдак! Шибан, шибан копелдак! Беше само на три години!

— Съжалявам — бе всичко, което успя да измисли Логан.

— Съжаляваш? Съжаляваш? — Господин Рийд се завъртя към него с поаленяло лице. — Безполезни копелдаци такива, ако си бяхте извадили пръстите от задниците веднага щом изчезна, нямаше да е мъртъв! Три месеца!

Полицейският семеен съветник размахваше отчаяно ръце в опит да го успокои, но господин Рийд не й обърна внимание. Трепереше от яд, а в очите му бяха избили сълзи:

— Три! Проклети! Месеца!

Логан също вдигна ръце:

— Вижте, господин Рийд, овладейте се. Зная, че сте разстроен…

Ударът, който получи, не беше изненадващ, но го улови неподготвен. Юмрукът се стовари в стомаха му като бетонна тухла, разкъсвайки зарасналата тъкан на раната, запращайки огън през вътрешностите му. Отвори уста, за да изкрещи, но в дробовете му не бе останал дъх.

Коленете на Логан се подгънаха. Нечия груба ръка улови предницата на сакото му и го придърпа напред, за да не му позволи да падне, а друга ръка се отдалечи, готова да го превърне в кървава каша.

Полицай Уотсън изкрещя нещо, ала Логан не я чуваше. Разнесе се трясък и ръката, която го държеше, го изпусна. Логан рухна на килима и се сви на топка около пламналия си стомах. Гневен вик, последван от нов крясък от страна на полицай Уотсън, че ще счупи ръката на господин Рийд, ако не се успокои.

Господин Рийд извика от болка.

Бойният параход, покрит с цветни мотиви, изпищя:

— Чарли! Престани, за бога!

Полицай Уотсън произнесе нещо ужасно непрофесионално, след което всички изпаднаха в мълчание.

 

 

Патрулната кола се стрелна през „Андерсън драйв“ с виеща сирена. Логан седеше на мястото до шофьора с посивяло, потно лице, с ръце, увити около стомаха си и зъби, проскърцващи всеки път, когато гумите на колата се претърколваха през поредната неравност или дупка в пътя.

Господин Чарлз Рийд бе опакован отзад. През окованите му с белезници ръце бе пристегнат и колана. Изглеждаше уплашен.

— Божичко, съжалявам! Божичко, съжалявам!

Полицай Уотсън натисна спирачките пред Бърза помощ на едно от местата за паркиране, означено с табела „САМО ЗА ЛИНЕЙКИ“. Помогна на Логан да излезе, като го придържаше внимателно, сякаш беше направен от стъкло. Спря само колкото да изсъска на господин Рийд:

— Гледай проклетия ти задник да не мърда от колата, докато не се върна, иначе ще ти направя червата на жартиери!

За всеки случай активира пиукащо алармата и го остави заключен вътре.

Почти бяха успели да се доберат до приемната, след което Логан изгуби съзнание.