Стюарт Макбрайд
Студен гранит (19)

19

Вечерта не протече точно по начина, по който на Логан му се искаше. Когато най-после пристигна в кръчмата, редови полицай Джаки Уотсън беше там, но очевидно продължаваше да се чувства засегната от мъмренето. Или пък около него витаеше миризмата на Животното, въпреки че по целия обратен път бе държал прозорците на колата отворени? „О, как се носи все още смрадта ти…“ Каквато и да беше причината, тя прекара по-голямата част от времето си, увлечена в разговор с Негодника Саймън Рени и друг редови полицай, който Логан не познаваше. Никой не се държеше недружелюбно, но и не се претрепваха от усилие да го накарат да се почувства добре дошъл. Трябваше да празнуват! Беше открил Ричи Ърскин. Жив!

След две халби реши, че е станало време да си ходи и се повлече умърлушено към къщи, минавайки през първия магазин за пържени картофи и риба по пътя.

Не забеляза тъмносивия мерцедес, стаен под уличните лампи пред апартамента му. Не видя и как мъжът с набито телосложение излезе от колата и започна да слага черните си кожени ръкавици. Не му направи впечатление, че непознатият изпука кокалчетата си, докато самият Логан балансираше изстиващата си рибна вечеря в едната ръка, а с другата тършуваше за ключовете в джоба си.

— Не се обади.

Логан едва не изпусна пакета с пържената риба и картофите.

Обърна се и видя, че Колин Милър го наблюдава със скръстени ръце, облегнат гърбом на изключително скъп на вид автомобил. Когато отново заговори, от устата му излезе пара:

— Трябваше да ми се обадиш до четири и половина. Не го направи.

Логан простена. Беше си отбелязал мислено да говори с детектив-инспектор Инш, но така и не му бе останало време.

— Да, е, ами… — каза най-накрая. — Чух се с детектив-инспектора… Стори му се неуместно. — Чиста лъжа, но Милър нямаше как да го знае. Поне така щеше да създаде впечатлението, че е опитал.

— Не било уместно, значи?

— Смята, че пресата ми е обърнала достатъчно внимание за една седмица. — Така и така лъжеше, нищо не му пречеше да го удари през просото. — Знаеш как е… — сви рамене той.

— Не било уместно? — Милър се намръщи. — Ще му покажа аз на него кое е уместно. — Той извади джобния си компютър и надраска нещо набързо.

 

 

Следващата сутрин започна с около десетина пътни инциденти. Нито един от тях фатален, но до един по вина на трите сантиметра сняг, който се бе натрупал през нощта. До осем и половина небето бе придобило стоманеносив цвят, схлупено толкова ниско, че ти се струваше възможно да се пресегнеш и да го докоснеш. Над гранитния град се сипеха мънички бели снежинки, които се разтапяха в секундата, в която докосваха тротоарите и улиците. Но във въздуха се носеше мирис на сняг, примесен с металически привкус, предвещаващ приближаваща се фъртуна.

Сутрешният „Прес енд Джърнъл“ се бе стоварил върху изтривалката на Логан като надгробен камък. Този път погребението не беше неговото, но беше по негова вина. На първа страница, на огромна снимка, се мъдреше детектив-инспектор Инш, облечен в злодейския си костюм на мим. Фотографията бе правена с рекламна цел, за да привлекат повече посетители на шоуто, така че инспекторът си бе надянал възможно най-убедителната злорада усмивка. „ДЕТЕКТИВ-ИНСПЕКТОР ИНШ СИ ИГРАЕ НА КЛОУНАДА, ДОКАТО НАШИТЕ ДЕЦА УМИРАТ“, гласеше заглавието.

— О, боже.

Под снимката пък беше написано: „НАИСТИНА ЛИ ПАНТОМИМАТА Е ПО-ВАЖНА ОТ ЗАЛАВЯНЕТО НА ПЕДОФИЛА УБИЕЦ, ДЕБНЕЩ ИЗ УЛИЦИТЕ НИ?“.

Колин Милър отново нанасяше удар.

Застанал над мивката, той прочете как инспекторът „тичал из сцената като идиот, докато местният полицейски герой Логан Макрей бил на улицата и издирвал малкия Ричард Ърскин“. С останалата част от статията нещата се засилваха още по-надолу по склона. Милър си беше наточил внимателно томахавката преди да се заеме с инспектор Инш и представяше един уважаван служител на реда да изглежда като закоравял негодник. Дори беше цитирал главния суперинтендант, който заявяваше, че „въпросът е много сериозен и ще бъде щателно разследван“.

— О, боже.

„СЛУЖИТЕЛ НА СЪВЕТА НАПАДНАТ ОТ ЗАГРИЖЕНИ РОДИТЕЛИ“ се бе добрало едва до втора страница.

 

 

По време на сутрешния брифинг Инш бе в отвратително настроение и всички полагаха геройски усилия да не направят или кажат нещо, което би го накарало да избухне. Денят не беше от най-подходящите за издънки.

Щом събирането приключи, Логан изприпка обратно в малката си оперативна стая, като се стараеше да не изглежда прекалено виновен. Днес разполагаше само с една жена редови полицай: онази, която отговаряше на телефоните. Всички останали на служба щяха да прекарат деня в издирване на малкия Питър Лъмли. Някой беше заврял пиратка в задника на детектив-инспектор Инш и той бе взел единодушното решение да сподели с тях изживяването. Така че щяха да бъдат само Логан, жената полицай и списъкът с възможни имена.

Екипът, който се занимаваше с регистъра на социалните служби, включващ „рискови“ деца, бе открил едно голямо нищо. Всички малки момиченца си бяха точно там, където се очакваше. Някои от тях се бяха „ударили във вратата“, а едно бе „паднало по стълбите, след като се беше изгорило на ютията“, но до едно бяха живи. На един-двама от родителите бяха предявени обвинения.

Ала това не бе единственото, за което му се налагаше да се тревожи сега. Да помага на детектив-инспектор Стийл по случая Джорди Стивънсън изглежда се състоеше в това, инспекторът да пуши цигара след цигара, докато Логан вършеше цялата работа.

На стената бе закачена нова карта на Абърдийн, този път покрита с малки сини и зелени карфици, маркиращи всеки букмейкър в града. Сините бяха „безопасни“ — това бяха местата, където не ти изрязваха част от краката, в случай че си пропуснеш вноската. Зелените бяха територия на коленните капачки. „Хиподрум и писти“ бе отбелязана в червено. Също и пристанището, откъдето бяха извлекли тялото. Непосредствено до картата бе закачена посмъртна снимка на главата и раменете на Джорди Стивънсън.

Не ставаше много за гледане. Не и след като вече беше мъртъв. Бухналата прическа се бе сплескала по темето му, а порномустакът изглеждаше натежал и черен на фона на восъчната кожа. Странно, но докато наблюдаваше фотографията на мъртвеца, на Логан му се струваше, че и преди е виждал този мъж.

Съгласно информацията, която им бяха изпратили от Лотиан и Бордърс, в младостта си Джорди Стивънсън бе извършил един-два „подвига“ в повече. Основно нападения. Участвал и в събиране на вземания в полза на дребните акули по кредитите. Бил е уличен и в нахлуване с взлом. Едва когато бе започнал работа за Малк Ножа, бяха престанали да го залавят. Малк се грижеше служителите му да остават извън затвора.

— Как се справяме? — Беше детектив-инспектор Стийл, тикнала ръце дълбоко в джобовете на сивия си панталон. Вчерашната покрита с пепел блуза бе изчезнала и на мястото й имаше друга в искрящо златисто. Торбичките под очите й бяха тъмновиолетови.

— Не много добре. — Логан се намести зад бюрото и предложи единия от столовете на инспектора. Тя се отпусна в него с въздишка и с леко пръцване. Логан се престори, че не го е чул.

— Разправяй тогава.

— Добре — посочи картата Логан. — Минахме през всички букмейкърски къщи, отбелязани със зелено. Единствената, която вероятно има нещо общо със случая, е тази… — Той заби пръст до червената карфица. — „Хиподрум и писти“…

— Саймън и Колин Маклауд. Двойка възхитителни младежи.

— Не толкова възхитителни, колкото клиентелата им. Запознахме се с един от редовните посетители: Дъги Макдъф.

— Мамка му! Майтапиш ли се? — Тя измъкна един омачкан пакет цигари. Изглеждаше така, сякаш бе седяла върху него. — Мръсния Дъг, Дъги Песа… — изрови един леко сплескан фас от пакета. — Как още го наричаха?

— Чалнатия Дъг?

— Точно. Чалнатия Дъг, който удуши онзи тип с усукан брой на списание „Денди“. По онова време сигурно още си носел пелени. — Тя поклати глава. — Дяволите ме взели. Какви времена бяха само. Мислех, че е умрял.

— Излязъл е от „Барлини“ преди три месеца. Лепнали са му четири години, след като е осакатил строителен предприемач с електрическа отвертка.

— На неговата възраст? Добрият стар Чалнат Дъги. — Тя напъха цигарата в устата си и тъкмо се канеше да я запали, когато жената полицай до телефоните се покашля многозначително и посочи към табелката „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Стийл сви рамене и натика злополучната цигара в най-горния си джоб. — Е, как изглежда сега?

— Като сбръчкан старец.

— Така ли? Срамота. Навремето беше парче и половина, мамка му. Вероятно той беше убил онази жена, но така и не успяхме да го докажем. — Тя замълча, изгубена в миналото. Най-сетне въздъхна и отново се върна в настоящето. — Значи мислиш, че братята Маклауд са нашите момчета?

Логан кимна. Беше прочел досиетата им отново. Рязането на нечии коленни капачки с мачете беше по тяхната част. Семейство Маклауд винаги си бе гледало стриктно работата, когато ставаше дума за контрол на дълговете.

— Проблемът е как да го докажем. Няма начин някой от тях да си признае, че са убили Джорди и са го стоварили във водите на пристанището. Трябва ни свидетел или солидна улика.

Стийл се измъкна от стола с широка прозявка.

— Ох, цяла нощ не съм мигнала от секс — смигна му тя конспиративно. — Свържи се с криминалната лаборатория. Накарай ги да направят всеки проклет тест, за който се сетят. Няма да навреди и ако отново огледаме тялото. Още е в моргата.

Логан се напрегна. Това означаваше, че щеше да му се наложи отново да разговаря с Изобел.

Детектив-инспектор Стийл явно беше забелязала потрепването, защото постави оцветената си от никотина ръка на рамото му.

— Зная, че няма да ти бъде лесно. Особено след като вече си е намерила с кой друг да вдига палатката. Обаче майната й! Имаш работа за вършене.

Логан отвори и затвори уста. Нямаше представа, че Изобел се среща с някой друг. Не и толкова скоро. Не и докато той самият все още беше сам.

Инспекторът натъпка обратно ръце в джобовете си, стиснала пакета с цигари.

— Трябва да бягам. Направо умирам за цигара. А, и ако видиш детектив-инспектор Инш, предай му, че много ми хареса снимката му в сутрешните вестници. — Още едно смигване. — Много е секси.

 

 

Когато отново се срещнаха, инспектор Инш не изглеждаше особено секси. Возеше се в асансьора надолу от последния етаж. Което означаваше съвещание с началника на полицията. Под мишниците и по гърба на хубавия му сив костюм се бяха образували тъмни петна от пот.

— Сър — каза Логан, като се стараеше да не среща очите му.

— Искат да се откажа от пантомимата. — Гласът на инспектора бе прозвучал ниско и равно.

По гърба на Логан панически пробяга вина, която се настани върху главата му като голяма табелка с думите: „АЗ ГО НАПРАВИХ! АЗ БЯХ!!!“.

— Началникът мисли, че не се отразява благоприятно на образа на грампианската полиция, който се опитваме да изградим. И че не можем да си позволим този вид негативна реклама, особено когато сме заети с голямо криминално разследване… Така че или пантомимата си заминава, или аз. — Изглеждаше така, сякаш някой му бе издърпал запушалката и го бе оставил съвсем бавно да изпусне въздуха от себе си. Това не беше същият детектив-инспектор Инш, когото Логан познаваше. И всичко това беше по негова вина. — От колко време играя в коледната пантомима? Дванайсет, тринайсет години? Досега никога не е била проблем.

— Може пък да забравят за случая? — направи опит да го разведри Логан. — Нали се сещате, всичко ще отшуми. По това време следващата година вече никой няма да си спомня за това.

Инш кимна, но не изглеждаше убеден.

— Може би. — Той потърка в кръг лицето си с месестите си ръце. — Боже, ще се наложи да кажа на Ани, че няма да мога да отида довечера.

— Съжалявам, сър.

Инш се опита да пусне една храбра усмивка.

— Не съжалявай, Логан. Вината не е твоя, а на копелдака Колин Милър. — Изкуствената му усмивка се изкриви в намръщване. — Следващия път, като го видиш, му предай, че ще изтръгна шибаната му глава и ще се изходя във врата му.

 

 

В моргата цареше тишина, нарушавана единствено от монотонното бръмчене на климатиците. Всички мъртви тела бяха прибрани на сигурно място и масите за дисекция стояха празни и лъскави под светлината на лампите на тавана. Не се виждаха нито мъртъвци, нито живи хора.

Логан предпазливо прекоси пространството до стената с редици от врати за фризери. Започна да чете табелките една по една, търсейки името на Джордж Стивънсън. Когато стигна до табелката с надпис: „НЕИЗВЕСТНО БЯЛО ДЕТЕ: ПРИБЛИЗИТЕЛНО ЧЕТИРИГОДИШНО“ спря и постави ръка върху хладната дръжка на вратата. Бедното хлапе лежеше вътре, студено и мъртво, и дори си нямаше име.

— Съжалявам — бе всичко, което успя да каже.

Продължи нататък по редицата. Нямаше и следа от Джордж Стивънсън, но скоро се натъкна на: „НЕИЗВЕСТЕН БЯЛ МЪЖ: ПРИБЛИЗИТЕЛНО ТРИДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШЕН“. Инспектор Стийл все още не беше уведомила моргата, че са идентифицирали тялото. Това явно също влизаше в задълженията на Логан. Той натисна дръжката и отвори вратата.

Върху стоманената плоскост лежеше едър, мъртъв човек, опакован в бяла найлонова торба. Логан стисна зъби и отвори ципа.

Главата и раменете, които се показаха отдолу, бяха същите като на снимката на стената в оперативната стая. На живо обаче изглеждаха много по-набръчкани, сякаш някой бе обелил лицето надолу, за да могат да отворят черепната кутия с трион за кости и да извлекат мозъка от нея. Кожата бе восъчна и бледа, а на местата, където кръвта се бе насъбрала и съсирила след смъртта, се виждаха наситенопурпурни петна. На лявото слепоочие имаше още едно петно. От снимката Логан просто бе предположил, че става дума за светлосянка.

Основната атракция все още си оставаше скрита.

Той дръпна ципа докрай, разкривайки цялото тяло, което дори и приживе едва ли е било в разцвета си. Според данните от Лотиан и Бордърс, на младини Джорди бе поддържал физиката си с усърдие, граничещо с фанатизъм. Човекът се гордеел с тялото си. Мъжът пред него имаше бирено шкембенце, а по ръцете от китките до лактите и нагоре до раменете имаше повече тлъстини, отколкото мускули. Дори като се изключеше смъртната бледност на кожата, вероятно още преди инцидента бе изглеждал нездрав — с млечнобяла кожа, с множество бенки и лек червен обрив.

А също и с липсващи капачки. На мястото, където се намираха коленете, върху косматите му крака имаше две дупки с разкъсани краища. Около ставите плътта бе накъсана и неравна, а през кашата от насечени тъкани надничаха жълти парчета кост. Който и да бе отговорен за случилото се, не си бе направил труда да свърши работата по възможно най-чистия начин. Гледката пред него свидетелстваше за наличие на голям ентусиазъм и пълно отсъствие на задълбочени познания по хирургия.

Очите на Логан се отделиха от съсиреците. В областта на глезените се забелязваха ясни следи от връзване. Около китките също. Силни натъртвания, разкъсана кожа. Знак за оказана съпротива. Той се намръщи. По всички личеше, че докато момчетата Маклауд бяха рязали капачките му, Джорди бе останал в пълно съзнание. Удар след удар. А Джордж Стивънсън бе едър мъж. Със сигурност се бе борил като бик. Значи бяха участвали и двамата — Колин и Саймън. Единият го бе държал, а другият беше размахвал мачетето.

Имаше и други белези. Контузии, одрасквания и поражения от престоя на тялото във водите на пристанището в продължение на една нощ. Нещо, наподобяващо следи от зъби.

Логан още не беше чел заключението от аутопсията, но можеше да разпознае следи от ухапвания, когато ги видеше. Той се наведе над тялото и изучи по-отблизо дупките. Тъмнопурпурни белези в бледата кожа. Леко неправилни, сякаш някои от зъбите липсваха. Някак не успяваше да си представи и двамата братя Маклауд като хора, които биха те ухапали. Със сигурност не и Саймън. А Колин? На това момче със сигурност му хлопаше дъската. Още от времето, когато бе завързал жива котката на оградата на Юниън Терас Гардънс, до момента, в който го бяха спипали да ходи по голяма нужда върху надгробната плоча на баба си. Лоша работа. Освен това някои от зъбите му липсваха благодарение на една схватка с бирени бутилки в караоке бар. Трябваше да накара от лабораторията да направят отливка на следите от ухапвания. Може пък да откриеха сходство със зъбния профил на Колин Маклауд.

Вратата зад гърба му се удари в стената, а той се изправи, за да види как в залата, потънала в разговор с асистента си Браян, влиза Изобел. Браян тъкмо завършваше изречението си, след което драматично разпери ръце. Изобел отметна глава и се разсмя.

О, Браян, толкова си забавен, проклетнико, с небрежната си женствена прическа и огромния си нос. Дали пък той не бе човекът, с когото Изобел вдигаше палатката, както се бе изразила инспектор Стийл? Дори с всичките шевове на стомаха си, Логан можеше да му срита задника точно за минутка. Да го видим после как ще опъва палатки!

Изобел престана да се смее веднага щом забеляза, че той стоеше и ги наблюдаваше, застанал до голото тяло на Джорди Стивънсън.

— Здравей! — каза тя и се изчерви леко.

— Разполагам с идентификацията на този джентълмен. — Гласът на Логан прозвуча малко по-студено от трупа до него.

— А, да… — Тя погледна него, а после и тялото, положено на подноса. Даде знак на асистента си. — Ами… Браян вероятно ще успее да ти помогне. — Отправи му несигурна усмивка, след което се отдалечи.

Браян си записа данните на Джордж Стивънсън, драскайки набързо в миниатюрен бележник. Логан откри, че едва успява да придаде учтив тон на гласа си. Това ли малко лайно-мъж оправяше Изобел? Издаваше ли тя онези тихи мяукащи звуци и заради него?

Браян забоде последната точка със замах и напъха бележника обратно в сакото си.

— А, и преди да си тръгнеш, имам нещо за теб… — прибави той.

Логан помисли, че Браян ще извади от джоба си някои от гащичките на Изобел, ала вместо това асистентът прекоси стаята и извади голям кафяв хартиен плик от панера с вътрешната поща.

— Изследванията на кръвта на вашето неизвестно четиригодишно момиченце. Интересни подробности има вътре.

Той му подаде плика, след което се зае да затваря ципа на найлоновия чувал и да прибира обратно трупа на Джорди Стивънсън, докато Логан прелистваше доклада.

Браян не се шегуваше. Изследванията наистина бяха интересни.

 

 

По време на обяда в столовата темата на разговорите бе само една: щяха ли да обезглавят детектив-инспектор Инш, или не? Логан се хранеше на възможно най-далечната маса, която успя да намери, встрани от всички останали. Лазанята му имаше вкус на мокър вестник.

През столовата премина вълна от нарастващо мълчание и той вдигна поглед навреме, за да види как инспектор Инш се приближава до гишето и си взема от обичайното: гъста овнешка супа, макарони със сирене и пържени картофи, желе и крем карамел.

— Моля те, Господи — измърмори си Логан под носа, — нека седне някъде другаде…

Ала Инш огледа столовата, очите му го фиксираха, след което почти незабавно се насочи по права линия към него.

— Добър ден, сър. — Логан блъсна настрани полуизядената си лазаня.

За негово облекчение, детектив-инспектор Инш просто изръмжа някакъв поздрав и се зае със супата си. Когато приключи с нея, се потопи в макароните и сиренето, заривайки ги щедро с черен пипер, давейки картофите в сол и оцет. На масата се чуваха звуци от дъвчене, дъвчене, и пак дъвчене.

Логан почувства изтръпване само от факта, че седеше там и наблюдаваше как инспекторът се храни. Започна да боде лазанята си с вилица и да рови из нея, превръщайки слоевете й в хомогенна каша.

— Получихме изследванията на кръвта на момиченцето — каза най-накрая. — Била е натъпкана с болкоуспокояващи. Основно темазепам.

Едната вежда на Инш се изстреля нагоре.

— Недотам, че да я убие. Определено не става дума за предозиране. По всичко изглежда, че доста дълго е била на лекарства. От лабораторията смятат, че в резултат на това е била с притъпени възприятия и по-податлива.

Последните макарони изчезнаха в устата на Инш и инспекторът използва едно картофче, за да обере поръсения с оцет сос от сирене. Той задъвка замислено.

— Интересно — каза най-сетне. — Нещо друго?

— В определен момент е боледувала от туберкулоза.

— Сега вече стигнахме донякъде. — Инш грижливо сложи празната си чиния в тази от супата и придърпа на по-централно място десерта. — В Обединеното кралство не са останали много места, където можеш да пипнеш туберкулоза. Заеми се със здравните центрове. Заболяването е лесно забележимо. Ако момичето наистина го е имало, със сигурност ще фигурира в списъците им. — Той загреба лъжица с връх от крем карамела и желето и по устните му се разля широка усмивка. — Време беше да ни излезе късметът, по дяволите.

Логан не отговори.