Стюарт Макбрайд
Студен гранит (16)

16

Вече беше прекалено късно да се връща в леглото, така че Логан се напъха с недоволно мърморене под душа, след което, все така кисел, се упъти към главното управление. Улицата бе станала гладка като стъкло — съветът, както винаги, бе свършил „чудесна“ работа — паважът и тротоарът не бяха почистени. Поне вече не валеше. Облаците над главата му се бяха обагрили в пурпурен и сив цвят, но изгревът на слънцето щеше да се усети едва след час или два.

Когато бутна летящите врати на входа го посрещна гробовната тишина на управлението. Нямаше и следа от армията журналисти, които ги бяха обсаждали предния ден. На мястото им бяха останали само купчина смачкани фасове, сметени в канавката отвън като измръзнали червеи.

Докато се насочваше към асансьорите, Големият Гари му извика обичайното дружелюбно „Добро утро, Лазаре!“.

— Добро утро, Гари — отговори Логан, решен да ограничи сърдечните поздрави до абсолютния минимум.

— Ей — подвикна след него Гари, след като се увери, че наоколо нямаше никой друг. — Чу ли последното? Детектив-инспектор Стийл пак награбила чужда съпруга. Отново!

Логан спря, въпреки решимостта си да не се поддава.

— Чия този път?

— На Анди Томпсън от счетоводството.

Логан примижа.

— Леле! Лоша работа.

Големият Гари вдигна вежди.

— Мислиш ли? Самият аз винаги съм смятал, че жена му доста си я бива.

От огледалния параван, който разделяше бюрото на рецепцията от канцеларията отзад, се подаде една плешива мустаката глава и улови погледа на Логан.

— Сержант — каза Ерик, другата половина на Големия Гари на име Ерик Шоу, без особена топлота в гласа. — Нещо против да поговорим в кабинета ми?

Логан озадачено заобиколи двустранното огледало. Канцеларията бе натъпкана с кантонерки, компютри и кашони с боклуци, струпани покрай стените срещу дългата нащърбена маса, покрита с кутии за входяща и изходяща поща и купчини хартия. Логан имаше чувството, че е на път да се случи нещо неприятно.

— Какво има, Ерик? — попита той, като се отпусна на ръба на масата — също като детектив-инспектор Инш.

— Дънкан Никълсън — отговори администраторът, като скръсти ръце. — Ето какво. — Логан го изгледа с изпразнен поглед. Сержантът изпусна една раздразнена въздишка. — Накарал си двама униформени да го доведат за разпит? — Никаква реакция. — Той откри мъртвото хлапе при реката!

— А! — каза Логан. — Да.

— Да, той. В ареста е от понеделник следобед. — Ерик си погледна часовника. — Четиридесет и три часа! Налага се или да му предявиш обвинение, или да го пуснеш да си ходи!

Логан затвори очи и изруга. Напълно беше забравил.

— Четиридесет и три часа? Законният срок е шест!

— Четиридесет и три часа.

Ерик отново скръсти ръце и остави Логан да се пържи на бавен огън за известно време. Денят продължаваше просто прекрасно.

— Освободих го в понеделник вечерта — каза Ерик, когато най-после реши, че Логан е изстрадал достатъчно. — Нямаше начин да го оставим вътре повече. Така или иначе вече бяхме прехвърлили законовия срок на задържането.

— Понеделник? — Това беше преди два дни! — Защо не ми се обадихте?

— Направихме го! Най-малко десет пъти. Беше си изключил телефона. Вчера също звънях. Щом задържаш хора, гледай след това да си оправяш кашите. Не можеш просто да ги зарязваш тук и да оставяш нас да се тревожим за подробностите. Не сме ти майка!

Логан отново изруга. Беше изключил телефона си по време на аутопсията на малкото момиченце.

— Съжалявам, Ерик.

Администраторът кимна.

— Хубаво, няма проблем. Погрижих се документацията да изглежда изрядно. Ако някой се поинтересува, всичко ще му се стори в реда на нещата. Докарали сме го набързо, задържали сме го известно време, после сме го пуснали. Просто гледай да не се случва пак, ясно?

Логан кимна.

— Благодаря, Ерик.

Докато минаваше по коридора на път за малкия кабинет, който си бе присвои предния ден, си взе чаша кафе от машината. Сградата започваше да се раздвижва с идването на по-ранобудните птици. Отпусна се на стола зад бюрото и се вторачи в картата с карфиците на стената, без да вижда улиците и реките, изобразени на нея.

Дънкан Никълсън. Напълно беше изключил, че го е оставил да се пече на бавен огън в килията. Отпусна глава върху купчината със свидетелските показания.

— Негодник — каза в хартията. — Негодник, негодник, негодник.

Почукването на вратата го накара да се изправи сепнато. Най-горният лист от купа с изявления запърха из въздуха и се приземи на пода. Тъкмо се навеждаше да го вдигне, когато вратата се отвори и през нея надникна полицай Уотсън.

— Добро утро, сър — каза тя, след което забеляза изражението на лицето му. — Добре ли сте?

Логан пусна една насилена усмивка и отново рухна в стола си.

— Никога не съм бил по-добре — излъга. — Подранила си.

Полицай Уотсън кимна:

— Да, тази сутрин трябва да се явявам в съда: вчера хванали един симпатяга да се пипа в женските съблекални на плувния басейн в Хейзълхед.

— Добре звучи.

Тя се усмихна и това накара Логан да се почувства малко по-добре.

— Нямам търпение да го запозная с мама — каза тя. — Виж, трябва да бягам за съда: ще дава показания по делото на Джералд Клийвър и нямам намерение да го изпускам от очи. Отбих се само за да ви кажа колко сме впечатлени от начина, по който открихте изчезналото дете.

Логан отвърна на усмивката й, този път искрено.

— Целият екип взе участие — отговори той.

— Глупости. Довечера смятаме пак да поизлезем. Нищо прекомерно, просто за по питие. Ако искате, можете да дойдете с нас…?

В този момент Логан не можеше да се сети за нищо друго, което да желаеше повече.

 

 

Докато крачеше по коридора към оперативната стая и сутрешния брифинг на детектив-инспектор Инш, се чувстваше далеч по-добре. Редови полицай Джаки Уотсън искаше да излязат пак. Или най-малкото искаше да се присъедини към нея и колегите й за по питие след работа. Което си беше същото. Донякъде… Все още не бяха говорили за случилото се по-предната вечер.

И продължаваше да го нарича „сър“.

Той пък още я наричаше „полицай“. Не беше особено романтично.

Отвори вратата на оперативната стая и се озова сред гръм от аплодисменти. Притеснено си проправи път до предната редица и се сви в стола, усещайки как лицето му гори от притеснение.

— Добре, добре — детектив-инспектор Инш вдигна ръка, за да ги накара да запазят тишина. Постепенно ръкопляскането престана. — Дами и господа — продължи той, когато най-после отново можеше да чуе гласа си, — както всички знаете, миналата вечер детектив-сержант Логан Макрей върна Ричард Ърскин на майка му, след като откри детето в дома на баба му. — Той направи пауза и озари Логан с усмивка. — Хайде, изправи се.

Изчервен още повече отпреди, Логан стана от стола си, а аплодисментите започнаха отново.

— Така изглежда един истински полицай — каза Инш, сочейки засрамения детектив-сержант. Наложи му се отново да призове за тишина, а Логан потъна на мястото си, като се чувстваше едновременно развълнуван, доволен и ужасен. — Добре, открихме Ричард Ърскин. — Инш взе една кафява картонена папка на бюрото си и извади от нея фотография двайсет на петнайсет на рижаво хлапе с лунички и доволна усмивка. — Но Питър Лъмли все още е в неизвестност. Има голяма вероятност да не го открием при баба му: бащата очевидно не дава и пукнат петак за него. Но все пак искам да проверим тази възможност.

Инш извади друга снимка от папката си. Тази не беше толкова приятна за гледане: подуто, покрито с мехури лице, почерняло и разядено, с отворена в измъчен крясък уста. Фотография от аутопсията на Дейвид Рийд.

— Ето на какво ще заприлича Питър Лъмли, ако не го открием навреме. Искам да разширите зоната на претърсването. Три екипа: голф игрището на Хейзълхед, конюшните, парка. Всеки храст, всеки пясъчник, всяка купчина конски тор. Искам ги разровени. — След това започна да изрежда имена като картечница.

Когато Инш приключи и всички се бяха изнесли, Логан се зае да го осведоми по последните данни около мъртвото момиченце, което бяха открили в чувала за боклук. Не му отне кой знае колко много време.

— Е, какво предлагаш? — попита Инш, като ровеше из джобовете на сакото си за нещо сладко.

Логан положи отчаяни усилия да не вдигне рамене:

— Не можем да направим качествена реконструкция. Нямаме представа в какво е била облечена, преди да бъде изхвърлена на боклука, а и не ни позволяват да разиграем изхвърлянето на тялото. Снимката й е по всички вестници. Това поне може да даде резултат.

Единственото хубаво нещо във факта, че в момента на Абърдийн му излизаше името на „столица на мъртвите хлапета“, бе, че таблоидите и националните всекидневници бяха повече от щастливи да размахват снимката на детето пред читателите си.

Инш най-после откри едно старо на вид ментово бонбонче „Мъри“ и го метна в устата си.

— Продължавайте. Все някой трябва да знае кое е било бедното дете. Вчера Норман Чалмърс си получи петнайсетте минути слава в съда: изпратиха го обратно в затвора без право на гаранция. Но прокурорът не е доволен. Трябва ни нещо солидно, или Чалмърс си излиза на свобода.

— Ще намерим нещо, сър.

— Хубаво. Началникът на полицията е разтревожен от всички тези изчезнали деца. Лотиан и Бордърс вече започнаха да ни „предлагат подкрепата си“. Дори са ни изпратили предварителен психологически профил. — Той му показа четири листа хартия, прикрепени един към друг с телбод. На заглавната страница ясно се виждаше полицейският печат. — Ако не внимаваме, от Единбург ще ни отнемат случая. И накрая всички ще заприличаме на рунтави провинциални малоумници.

— Колко мило — произнесе Логан. — Какво пише в профила?

— Същото, както всеки път. — Инш прегледа набързо страниците. — Дрън, дрън, дрън, „показатели на местопрестъплението“, дрън, дрън, „патология на жертвата“, дрън, дрън. — Той спря и по лицето му плъзна суха усмивка. — Ето тук: „Нарушителят по всяка вероятност е от бялата раса, в началото на двайсетте си години и живее сам с майка си. По всяка вероятност е интелигентен, но не се е справял добре в училище. В резултат на това работи в сферата на услугите, което му помага да осъществява редовен контакт с деца“.

Логан кимна. Стандартният профил за почти всеки нарушител на закона.

— Това тук ще ти хареса — каза Инш, като си придаде глас на преподавател: — „Престъпникът има проблеми при контактите си с жени и вероятно страда от психически заболявания…“ Психически заболявания! Като заговорихме за очевидното… — Усмивката изчезна от лицето му. — Естествено, че има психически проблеми: убива деца! — Той смачка доклада и го метна към кошчето за боклук до вратата. Топката хартия отскочи от стената и се търколи по синия килим, след което спря под втората редица от столове. Инш изсумтя отвратено. — Както и да е — каза той, — по всичко изглежда, че детектив-инспектор Макферсън няма да се появи на работа още най-малко месец. Използвали са трийсет и седем шева, за да върнат главата му на мястото й. Прекрасно. Нищо не можеше да се сравнява с това, някой луд копелдак с кухненски нож да ти осигури приятно прекарване с вдигнати крака пред телевизора поне за месец напред. — Той въздъхна, без да забележи болезненото изражение на Логан. — Което означава, че ще се наложи да поема и неговия дял от работата. Четири влизания с взлом в пощенски станции, три въоръжени грабежа, две изнасилвания. — Той приятелски ръгна с пръст Логан в гърдите. — Което пък означава, че ти прехвърлям работата с момичето в чувала.

— Но…

Инш вдигна ръце.

— Да, зная, случаят е голям, но и бездруго ръцете ми в момента са пълни с Дейвид Рийд и Питър Лъмли. Случаите може и да не са свързани, но последното, което иска в момента началникът на полицията, е сериен убиец педофил на свобода, който си подбира за вечеря малки момченца, веднага щом почувства съответната нужда. Всеки друг детектив-инспектор, с който разполагаме, е затънал до гуша в работа. Освен това ти успя да намериш Ричард Ърскин съвсем сам, пък и медиите очевидно смятат, че слънцето грее през задника ти. Така че този път си ти.

— Да, сър. — Стомахът на Логан вече бе започнал да се бунтува.

— Добре — заяви Инш, като скочи от бюрото и се приземи леко на крака. — Заемай се. Аз ще проверя какви ми ги е завещал Макферсън.

 

 

Малкият кабинет на Логан продължаваше да си стои на мястото, изпълнен с очакване. Сякаш знаеше, че сега всичко зависи от него. На бюрото стоеше копие на фотографията, която бяха разпространили в медиите. Същата, която бяха направили в моргата, ретуширана, за да не изглежда толкова зле. Приживе момиченцето навярно бе изглеждало красиво. Четиригодишна, с дълга до раменете руса коса, подвита съвсем леко по посока на бледото лице. Мъничко носле. Кръгло лице. Овални скули. Съгласно доклада, очите й бяха синьо-зелени, но на снимката бяха затворени. На никой не му харесваше да се взира в очите на мъртви момиченца. Той вдигна фотографията и я забоде до картата.

Поне до този момент резултатът от апела в медиите беше нулев. Изглежда никой нямаше представа кое е малкото момиче. Това вероятно щеше да се промени тази вечер, когато снимката трябваше отново да бъде показана по телевизията. След това сигурно щеше да последва водопад от изпълнени с добронамереност хора, обаждащи се, за да им предоставят един куп безполезна информация.

Прекара следващите два часа в повторно четене на изявленията на съседите. Вярно, че вече ги знаеше едва ли не наизуст, но бе сигурен, че отговорът беше някъде в тях. Който и да бе изхвърлил тялото, със сигурност живееше само на няколко крачки от контейнера за боклук.

Най-накрая остави чашата студено кафе, която бе държал през последния час и се протегна така, че да раздвижи изтръпналите мускули на гърба си. Доникъде не беше стигнал. А и все още не бе разговарял с никого за тялото в пристанището. Дали пък не беше време за малка почивка?

Кабинетът на детектив-инспектор Стийл беше на горния етаж. На пода лежеше протрит син килим, а мебелите изглеждаха доста разнебитени. На стената имаше табелка с големи червени букви, на която пишеше „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“, но това очевидно не обезкуражаваше инспектора. Тя седеше зад бюрото си, а прозорецът бе леко отворен, за да позволява на дима да се измъква навън сред ярката слънчева светлина.

Ако детектив-инспектор Инш беше Харди, детектив-инспектор Стийл бе неговият Лаурел. Колкото Инш беше дебел, толкова Стийл бе слаба като вейка. Инш беше плешив, а Стийл изглеждаше така, сякаш някой беше прикрепил с прозрачна лепенка към главата й керн териер. Носеше се слух, че е само на четиридесет и две, но изглеждаше доста по-стара. Паленето на цигара от цигара в продължение на години беше превърнало лицето й във ваканционно селище за дълбоките бръчки. Носеше костюм с панталон на „Марки“ в тъмносиво, за да не си личи пепелта, която неспирно се сипеше от края на фаса й. Блузата в бургундскочервено под него не се справяше толкова добре със задачата.

Трудно бе да се повярва, че беше най-голямата радетелка за запазване на персоналността на жените в службата.

Между рамото и ухото й се крепеше мобилен телефон, а самата тя говореше с едната половина на устата си, за да не притеснява цигарата, която стърчеше от другата.

— Не. Не. Не… не, не ме интересува кой, по дяволите, ще ти се наложи да прецакаш. Ако не ми намериш стоката преди петък, двамата ще трябва хубаво да си поприказваме… Можеш да се обзаложиш, че ще го направя… — Тя вдигна глава, забеляза, че Логан стоеше на вратата и му махна да седне в един одрипавял стол. — Да… да, така е по-добре. Знаех си, че ще се разберем. Петък. — Детектив-инспектор Стийл затвори ловко капачето на телефона и се усмихна злорадо. — Напълно оборудвана кухня — друг път! Подадеш ли на тези хора пръст, веднага ти се качват на главата и почват да се друсат. — Тя вдигна един пакет цигари кинг сайз от бюрото си и го тръсна по посока на Логан: — Фаска?

Логан отказа и тя отново му се усмихна.

— Не? Е, прав си: шибан, отвратителен навик. — Тя изчопли една цигара от пакета и я запали от тази, която пушеше, преди да размаже фаса в перваза на прозореца. — Е, какво мога да направя за теб, господин Полицай герой? — попита тя, като отново се настани удобно в стола си, а главата й почти се скри в облак от пресен тютюнев дим.

— Човекът от пристанището: онзи, с отрязаните капачки на коленете.

Едната вежда на Стийл се повдигна.

— Слушам те.

— Мисля, че се казва Джордж „Джорди“ Стивънсън. Бил е човек на Малкълм Макленън…

— Малк Ножа? Мамка му. Не знаех, че върти бизнес и тук.

— Носи се мълвата, че Джорди е бил изпратен да сключи сделка с отдела по градоустройство за триста къщички в зеления пояс. Архитектът обаче отказал и Джорди го блъснал пред един автобус.

— Не ти вярвам. — Тя дори си направи труда да извади цигарата от устата си. — Някой от Градоустройство да откаже подкуп?

Логан сви рамене:

— Както и да е, изглежда Джорди си падал по конете. Само дето късметът не бил негов пръв приятел и той задлъжнял сериозно на някои от местните букмейкъри.

Детектив-инспектор Стийл пак се облегна назад и започна да чопли зъбите си с нащърбен нокът.

— Впечатлена съм — каза най-накрая. — Откъде научи всичко това?

— Колин Милър. Работи като репортер за „П енд ДЖ“.

Тя дръпна продължително от фаса си, карайки края му да загори в нажежено оранжево. Докато разглеждаше мълчаливо Логан, от носа й бавно се процеди пушек. Стаята започна да се смалява, стените постепенно изчезваха сред накъдрените извивки на дима, докато остана единствено горящото оранжево око.

— Инши ми подшушна, че сега ти движиш случая с хлапето в чувала за смет.

— Да, мадам.

— Твърди също, че не си пълна загуба на време.

— Благодаря, мадам. — Само че не беше сигурен дали наистина му бе направила комплимент.

— Не ми благодари. Ако не се дъниш, хората го забелязват и ти дават да вършиш разни неща. — Тя му се усмихна през дима и Логан усети как през гръбнака му пробяга ледена тръпка. — Двамата с Инши си поговорихме за теб.

— Така ли? — Задаваше се нещо неприятно: усещаше го.

— Днес е щастливият ти ден, господин Полицай герой. Ще ти дадем още един шанс да блеснеш.